Принцът на тръните

30.

Измъкнах фамилния меч от ножницата и замахнах да съсека некромантката. Казват, че с мечове като този можеш да пуснеш кръв и на вятъра. Сякаш в потвърждение на това острието изсъска и разсече празен въздух.

Некромантката се движеше прекалено бързо. Черепът я бе изненадал, но втори път едва ли щях да я пипна толкова лесно.

Изглежда, я бях фраснал в носа, ако се съдеше по деформацията. Кръв нямаше, само тъмно петно и гърчеща се плът, сякаш стотици червеи лазеха един връз друг под кожата ѝ.

Повечето братя още стояха замаяни в плен на същата магия, която бе държала и мен. Нубанеца зареждаше нова стрела в арбалета. Макин се мъчеше да изтегли меча си от ножницата. Горгот пусна Гог.

Некромантката си пое дъх, като повей през гъста телена мрежа, който издрънча тихо в гърлото ѝ.

— Това — каза тя — беше грешка.

— О, толкова съжалявам! — казах жизнерадостно и се хвърлих към нея. Тя се плъзна зад колоната и аз едва не налетях с все меча в каменния стълб.

Гог се хвърли към Магог да измъкне братчето си от хватката на скелета. Зърнах светли следи от пръсти върху врата на детето.

Заобиколих предпазливо колоната, но незнайно как некромантката се беше оттеглила зад друга колона, на пет метра от първата.

— Много съм придирчив и не позволявам на всеки да ми прави заклинания — казах и се обърнах да сритам Райк. Него е трудно да го пропуснеш. — Хайде, Райчо! Да им видим сметката!

Райк се съвзе с безсловесен рев, нещо средно между ядосан морж и мечка, която си сритал от зимния ѝ сън. Точно пред него двата скелета се протягаха към децата, които се опитваха да станат от прашния под. Райк надвисна над двамата немъртви и хвана по един череп във всяка ръка. Блъсна ги здраво и от черепите остана ситен трошляк.

После взе да тръска ръце, като ревеше нечленоразделно.

— Студено бе! — успя да каже накрая. — Мамицата им ледена, да ги…

Обърнах се към некромантката. Сещах се за няколко яки остроумия, с които да я замеря, и се чудех кое да избера. Ама като се обърнах, ги забравих всичките. Цялото ѝ лице се гърчеше, не само носът. Плътта по ръцете и краката ѝ се беше стопила и пулсираше. Пищното тяло, съблазнило окото ми, сега носеше всички белези на гладна смърт. Некромантката ме фиксираше с тъмен поглед, блещукащ сред гниещо месо. Засмя се и смехът ѝ беше като мокри дрипи, които плющят на вятъра.

Братята стояха в плътна група край мен. Горгот не беше помръднал от мястото си. Двете деца се гушеха едно до друго в сенките.

— Ние сме много, а ти си сама, милейди. А отгоре на всичко си адски грозна. Затова вземи се скрий някъде и ни остави да минем — казах. Не мислех, че ще ни пусне толкова лесно, но както казва народът — от опит глава не боли.

Червясалата ѝ плът се разпълзя в усмивка толкова широка, че видях челюстната ѝ кост отвъд сглобките. За миг лицето ѝ се нагъна като вълна и зърнахме образа на Гейнс, раззинал уста в предсмъртен ужас.

— Много са мъртвите, дете — каза тя. — Ще ви пусна да минете… в тяхното царство.

Температурата падна и продължи да пада, сякаш нямане дъно, в което да се спре. Стана неприятно студено, после болезнено студено, после вцепеняващо студено и всичко това за нула време. А акомпаниментът… Ужасният стържещ звук на скелети, които си събират кокаляците и се обвиват в призрачна мъгла. Звук, от който ти иде собственоръчно да си извадиш зъбите. Факлата в ръката на Макин се отказа от борбата със студа и угасна.

Мъглата скриваше всичко на метър разстояние. Скелетите идваха към нас бавно, като в сън. Ако не беше горящият факел на Горгот, щяхме да останем в пълен мрак.

Замахнах с меча си към първия нападател. Дръжката беше ледена в ръката ми, но аз я стисках упорито. Ако не друго битката щеше да ме раздвижи и стопли. Скелетът се разпадна на дъжд от чупливи кости. Не ми остана време да извикам победоносно, защото от мъглата излезе друг.

Хвърлихме се в битката и времето изгуби значение. Увиснали бяхме в ледена забрава, където само скършените кости и танцът на мечовете имаха значение. Всеки път, когато съсичах призрачна плът, студът ме захапваше още по-дълбоко. Мечът натежаваше в ръката ми все едно беше изкован от олово.

Видях как Родат умря. Един от скелетите го свари неподготвен. Костеливите пръсти притиснаха главата му, нещо бяло се изля от тях и умъртви живата плът. Родат си беше гадняр, но все пак с огромно удоволствие съсякох мъртвото нещо което го уби. Някой изкрещя зад мен. Брат Йоб сякаш. Беше си чиста проба предсмъртен вик.

Макин се придвижи към мен, по нагръдника му имаше скреж, устните му синееха.

— Нямат край — изхъхри рицарят.

Чух някакъв рев зад нас. Мъглата поглъщаше звуците, но този рев я проби.

— Райк? — извиках с цяло гърло, за да надвикам рева.

— Не! Горгот! Трябва да го видиш как се бие. Истинско чудовище! — извика Макин.

Ухилих се.

А скелетите наистина нямаха край. Настъпваха в редици откъм мрака. Някой до мен умря. Не разбрах кой.

Сигурно бяхме съсекли поне двеста скелета, но продължаваха да прииждат нови.

Мечът ми се заклещи в ребрата на един. Не бях замахнал достатъчно силно. Макин му строши врата с плоската страна на меча си.

— Благодарско. — Думата излезе сдъвкана през безчувствените ми устни.

„Няма да умра тук.“ Повтарях си го упорито, но започвах сам да не си вярвам. „Няма да умра тук.“ Толкова ми беше студено, че дори мислите ми замръзваха. „Няма да умра тук. Замахвай ниско да им сечеш протегнатите ръце. Тези копелета дори не усещат болка. За разлика от кучката. Нея определено я заболя, когато я фраснах в носа.“

„Кучката.“

Когато се съмняваш, остави се на омразата. При други, по-нормални обстоятелства бих отхвърлил този съвет. Омразата те прави предсказуем. Но там, в ужасната зала на костите, вече не ми пукаше за тактика и стратегия. Единствено омразата можеше да ме стопли. Разсякох един скелет и се хвърлих напред.

— Йорг! — Чух стреснатия вик на Макин зад мен, после мракът отне зрението ми, а мъглата наметна дебело одеяло връз трясъка на битката.

Ама колко беше тъмно тук! Мрак, който ти бърка в главата и изтръгва спомените ти за цвят. Замахнах няколко пъти с меча, скърших някакви кости, продължих да сека празния въздух, после ударих в колона и проклетият меч излетя от измръзналите ми пръсти. Заопипвах трескаво пода, но ръцете ми бяха толкова измръзнали, че не бих могъл да намеря с тях и лицето си. Постепенно ми светна, че съм се отървал от скелетите. Не усещах костеливи пръсти около себе си. Тръгнах с препъване напред, без меч, без посока.

Кучката. Наблизо беше. Трябваше да е наблизо. Дебнеше и чакаше да улови в капан душите ни, щом умрем. Чакаше да се нахрани.

Спрях. Опитвах се да не мърдам, което бе трудно, защото треперех зверски от студ. Некромантката беше вдигнала воала. Точно както бе казал Нубанеца, некромантката беше вдигнала воала между световете и мъртвите се изсипваха в нашия. Успеех ли да спра нея, те също щяха да спрат. Вслушвах се напрегнато в тишината. Тишина като дебело кадифе, като мрак. Не помръдвах, напрягах се да я доловя, съсредоточен до краен предел, като струна.

— Карамфили. — Устните ми оформиха думата беззвучно. Сбръчках нос. Карамфилово масло? Миризмата ме поведе. Беше много слаба, недоловима почти, но поради липса на друго, което да следвам, я последвах. Стъпвах тихо, обръщах се насам, после натам, търсех източника.

Напипах тесен вход и хлътнах в някакво помещение, осветено от трептящия пламък на захвърлена факла.

И тогава разбрах откъде се е взела миризмата. Арбалетът на Нубанеца лежеше на крачка от факлата, захвърлен небрежно, тетивата запъната, но самата стрела лежеше на камъните. Тръгнал беше да я търси. Изпреварил ме беше.

— Некромантке — казах аз.

Тя стоеше при входа на поредната шахта. Четвъртитата паст запълваше дъното на стаята и слабата светлина на факлата не проникваше в дълбините ѝ. Държеше Нубанеца пред себе си, навела главата му настрани, притиснала устни към изопнатите въжета на шията му. Виждах нечовешкото напрежение в яките му ръце, но те висяха отпуснати край тялото, пръстите му се свиваха и отпускаха безсилно, мечът му лежеше на пода, дръжката му се губеше в мрака на шахтата.

Некромантката вдигна глава да ме погледне. От зъбите ѝ се стичаше кръв. Явно бе почерпила сила от кръвта на Нубанеца, защото отново приличаше на жена, а не на труп. Кръвта се стичаше от красиви устни по съвършена шия.

— Пратил си след мен свежо месце, принц Йорг — каза тя. — Мммм, овкусено с екзотични подправки. Благодаря ти.

Коленичих и взех арбалета на Нубанеца. Както винаги се изненадах от тежестта му. Сложих стрелата. Некромантката понечи да се скрие зад Нубанеца, да го използва като щит, петите ѝ спряха на ръба на шахтата.

— Студено ти е, принце — каза тя. Внезапната музика в гласа ѝ ме свари неподготвен. Дълбока мелодия, богата и сложна. — Аз мога да те стопля.

Умореното ми тяло откликна на черната песен. Наложи се да прибягна до спомена за разкривеното лице на Гейнс, което бях зърнал в разядената ѝ от червеи плът, за да превъзмогна изкушението. Вдигнах арбалета. Знаех, че нямам сили да го задържа дълго.

— Този студ, дето те мъчи, е студът на гроба — изсъска тя. — И ще те убие.

Усмихна ми се над рамото на Нубанеца, наслаждаваше се на неговата безпомощност.

— Трепериш, Йорг. Свали арбалета. Едва ли ще уцелиш дори приятелчето си, та какво остава за мен.

Беше толкова съблазнителна мисъл. Да оставя арбалета.

— Той не ми е приятел — казах.

Некромантката поклати глава.

— Би умрял за теб. Усещам го в кръвта му.

— Сбъркала си играта, мъртвило. — Вдигнах арбалета още малко и се прицелих. Ръцете ми трепереха, прицелът подскачаше. Още малко и стрелата щеше да изскочи от жлеба.

Некромантката се изсмя.

— Виждам нишките, които свързват живите. Ти имаш само двама приятели, принце. А обичта ти към този сладкокръвен мъж е почти синовна.

„Жертвоприношение.“

Жената притисна с пръсти червените дупки в шията на Нубанеца.

— Нека взема другите. Позволи ми да взема жизнения им сок, а вие двамата, вие може да останете с мен. Заедно ще доим левкротите. Има няколко племена, някои от тях са доста непокорни. Има и други некроманти, срещу които бих могла да използвам жив съюзник, особено умен младеж като теб.

„Играй играта.“

Некромантката се усмихна и тъмният огън отново припламна в гърдите ми.

— Харесваш ми, принц Йорг. Двамата можем да управляваме заедно планинското подземие. — Съблазън капеше гъста от всяка дума. Обещание. Не за обикновено въргаляне в чаршафите на Сали, а нещо силно, невиждано, всепоглъщащо. Жената ми предлагаше избор. Живот, сила, власт. Но като неин подчинен.

„Играй за победа.“

Нубанеца ме гледаше в очите. И за пръв път, откакто го познавах, разбрах какво се опитва да ми каже. Можех да понеса всичко друго. Можех да понеса омраза или страх, или молба. Но той ми прощаваше.

„Зъннн!“

Стрелата удари Нубанеца право в гърдите. Проби тялото му, заби се в нейното и събори и двамата в шахтата. Никой от тях не извика и мина сякаш цяла вечност, преди да се ударят в дъното.