31.

Повечето хора притежават поне една добродетел, която да компенсира пороците им. Нужно е силно въображение да откриеш добродетел у брат Райк.

„Голям“ минава ли за добродетел?

Върнах се и заварих братята да се кахърят над раните си сред отломки от натрошени кости. Родат, Йоб, Елс и Френк лежаха по гръб встрани от другите. Смъртта превръща и най-популярните в прокажени. Изобщо не отидох при мъртвите — и да бяха имали нещо ценно по себе си, братята вече го бяха взели, в това не се съмнявах.

— Мислех, че си ни зарязал, брат Йорг. — Кент Червения ме стрелна с поглед изпод смръщени вежди и продължи да точи меча си.

„Брат“ значи. Имаше нотка на упрек в избора на обръщение. Или не нотка, а цяла симфония по-скоро. На бегълците не се полага обръщението „принц“.

Макин ме наблюдаваше свъсил чело, проснат на пода, твърде изтощен да потърси колона, на която да се облегне.

Райк се надигна. Тръгна бавно към мен, търкаше грижовно някакъв пръстен в кожената подплата на нагръдника си. Познах пръстена — хубаво жълто злато, личният талисман на Родат.

— Мислех, че си ни заразял, брат Йорг — каза той и надвисна над мен с широките си рамене.

Има хора, като Лъжеца, с обикновена външност, чиято жестокост и вродена подлост остават невидими, докато не те цапардосат изневиделица между очите. В това отношение Райк никога никого не беше изненадал. Злобата му, голата бруталност, вкусът му към чуждата болка… какво да кажа, майката природа се беше постарала да ги изпише във всяка негова черта като предупредителен знак за останалите.

— Нубанеца е мъртъв. — Не обърнах внимание на Райк. Вместо това погледнах към Макин. Свалих арбалета на Нубанеца от гърба си и им го показах. Това изтри всички съмнения. Нубанеца беше мъртъв.

— Браво — каза Райк. — Така му се пада, задето си плю на петите. И без това го мразех тоя страхливец.

Ударих го с всичка сила. В гърлото. Не беше съзнателно решение от моя страна. Ако бях отделил секунда-две да помисля, сигурно щях да се сдържа. В дуел с мечове може и да имах някакъв шанс срещу него, но не и в двубой с голи ръце.

Всъщност „голи ръце“ е малко неточно. Аз бях с ръкавиците си, железни. На четиринайсет вече надхвърлях метър и осемдесет, бях тънък, но доста атлетичен, защото редовно размахвах меча и ежедневно мъкнех бронята си насам-натам. А и знаех как да удрям. Вложих цялата си тежест в онзи удар, и цялата си сила.

Железни кокалчета се забиха в гърлото на Райк. Може и да не мислех с главата си, но слава богу, някаква част от мен беше запазила връзка със здравия разум. Ако го бях фраснал в лицето, навярно щях да си счупя ръката, а той щеше да усети слаб гъдел.

Райк само измуча. Стоеше и ме зяпаше леко озадачен. Изглежда, му трябваше известно време да свикне с мисълта, че току-що съм извършил самоубийство.

Някъде на заден план в главата ми се пръкна идеята, че съм направил много голяма грешка. На останалата част от мен не ѝ пукаше особено. Мисля, че изпитвах равни дози заслепяваща ярост и чиста наслада, задето съм използвал Райк като боксова круша.

И понеже ми се предложи възможност за втори удар, нанесох два. Ритник с железен наколенник, прицелен много точно в слабините, би смутил дори двуметров маниак, който е два пъти по-тежък от теб. Райк се преви на две, сякаш да ми угоди, а аз използвах намалението в ръста и стоварих и двата си юмрука връз тила му.

Учил бях бойните изкуства на Япон с учителя Лундист. Той беше донесъл книга за тези изкуства от Дълбокия изток. Дебела книга със страници от оризова хартия и много рисунки на бойни стойки, движения от кати и анатомични диаграми на човешкото тяло, показващи къде са точките за натиск. Сигурен съм, че уцелих двете точки на тила на Райк, които би трябвало да го пратят в безсъзнание, и знам, че ударих силно.

Той обаче беше толкова тъп, че не знаеше какво правят въпросните точки.

И замахна към мен. Извадих късмет с това, защото ако ме беше сграбчил, вместо да замахне, за нула време щеше да ми извие врата като на пиле. Носеше метален предпазител на ръката, от китката до лакътя, и ме фрасна с него в ребрата. Ако не бях с нагръдник, сигурно всичките ми ребра щяха да се счупят, а не само две. Силата на удара ме запрати назад и аз се плъзнах по задник сред трошляка от кости. Спрях се в една колона с болезнено дрънчене.

Сигурно бих могъл да извадя меча си в онзи момент. Това би било единственото разумно решение от моя страна. Е, би било в противоречие с всички неписани правила, разбира се. Започнал бях боя с юмручен удар и така трябваше да го приключа. Но когато си изправен пред избора дали да се изложиш пред братята, или Райк да ти откъсне главата… какво да кажа, изборът не е труден.

Надигнах се.

— Ела ми, копеле тлъсто.

Думите излязоха, без да ми искат разрешение. Не говорех аз, а гневът. Гняв не толкова, че Райк бе нарекъл Нубанеца страхливец, колкото че аз бях изгубил контрол над ситуацията. Нямаше нужда да пребивам Райк до смърт, за да докажа, че Нубанеца е бил храбър мъж. Разгневен бях, задето съм се разгневил — и това ако не е червей, който сам си яде опашката, здраве му кажи. Това трябва да сложа на фамилния си герб — змийче, дето си е захапало опашката.

Райк ме нападна с любимия си безсловесен вой. Бързо набра скорост. Не са много вратите, дори яки врати на замък, които могат да спрат Малчо Райчо, когато тича така. Страшничка гледка, особено ако не знаеш, че среща затруднения със завоите. Аз обаче знаех.

Отскочих настрани в последния момент, като проклинах ребрата си. Райк се удари в колоната и отскочи. Редно е да му призная, че няколко камъка от градежа на колоната се разхлабиха и паднаха на пода. Огледах се, грабнах една здрава бедрена кост и го цапнах по главата, когато понечи да се надигне. Костта се пукна през средата, аз я досчупих и така се сдобих с две палки, всяка със става като топка в края.

Да се биеш с Райк е неприятно и дразни по разнообразни начини, но най-дразнещо е упоритото му нежелание да си остане повален. Все се надига. Ето и сега — стана и тръгна към мен. Залиташе, вярно, но иначе псуваше, заплашваше и изобщо не се шегуваше.

— Ще ти натикам очите в устата, момче, и ще те накарам да ги глътнеш — ревеше той. Изплю един зъб.

Отскочих с танцова стъпка назад и го фраснах в лицето с по-дългата палка. Райк изплю още един зъб. Стана ми смешно и се разсмях. Гневът ми се стопи, приятно чувство.

И така, Райк напираше след мен, а аз го държах на разстояние и при всеки сгоден случай го удрях с палките. Това нашето приличаше на бой с мечка. „Фрас! Рев. Тряс! Вой.“ Напушил ме беше страшен смях, което не беше добре, защото една грешна стъпка от моя страна и Райк щеше наистина да ме спипа. А докопаше ли ме с някоя от лапите си… ами, определено щях да си изям очните ябълки. Райк ги правеше такива неща.

Братята взеха да се обзалагат и да ни подвикват насърчително.

— Ще ти извадя червата — уведоми ме Райк. Явно запасът му от заплахи беше неизчерпаем.

За жалост запасът му от енергия май също беше неизчерпаем, за разлика от моя. Добър танцьор бях, вярно, но нещо започвах да бъркам стъпките.

— Ще натроша всяка костица в убавото ти личице, Йорг.

Описали бяхме пълен кръг и се върнахме там, където бях нанесъл първия удар.

— Ще ти измъкна кльощавите ръчички от раменете. — По брадичката му се стичаше кръв. Грозен беше, та чак страшен.

И тогава усетих, че ми се открива шанс. Хукнах право към него, с което го изненадах за втори път. В по-дългосрочен план имах точно толкова шанс да го избутам, колкото той беше успял да избута колоната, но Райк отстъпи крачка назад още при сблъсъка ни. Точно на това се бях надявал. Отстъпвайки, Райк се спъна в крака на Макин, загуби равновесие и се просна по гръб. Грабнах от пода арбалета на Нубанеца и надвиснах над Райк, преди той да се е надигнал. Муцуната на арбалета — тежък железен сокол — сочеше право между очите му.

— Какво да бъде, Малчо Райчо? — попитах. — Като гледам, ще успея да ти пръсна главата, преди да си ме докопал. Ще пробваме ли? Или ще се извиниш?

Той ме изгледа с празен поглед.

— За Нубанеца — рекох. Райк май наистина беше забравил какво е казал.

— Ъ. — Съмнение набръчка челото му. Мъчеше се да фокусира поглед върху арбалета. — Извинявам се.

— Господи боже! — Отпуснах се изтощен, потънал в пот. Братята се струпаха около нас, живнали бяха, и взеха да си оправят сметките по залозите. Смееха се как Райк налетял на колоната. Постарах се да запомня кои са заложили на мен — Бърло, Лъжеца, Грамло, Кент. Все мъже от по-старата генерация, които не се оставяха младостта ми да ги заблуди. Макин дори стигна дотам да се надигне от пода. Плесна ме по рамото.

— Хванахте ли я? С Нубанеца?

Кимнах.

— Дано сте ѝ дали да се разбере — каза Макин.

— О, да. Умря в мъки — отвърнах. Лесна лъжа.

— Нубанеца… — Макин, изглежда, срещаше трудност с подбора на думи. — Той беше по-добър от нас.

Аз не срещнах.

— Да.



Докато с Райк се млатехме, Горгот не беше помръднал. Седеше на студения камък, кръстосал крака под себе си. Тук-там призрачната плът на костеливи пръсти беше оставила мъртви места по кожата му, малки бели отпечатъци, където плътта беше загинала. Не помръдваше, но ме следеше с котешките си очи.

На метър-два от него Гог и Магог се бяха сгушили един в друг.

— Добре се би, момко — извиках на Гог. — Удържа на думата си.

Гог вдигна лице да ме погледне. Главата на Магог се отпусна назад, сякаш вратлето му беше прекършено. Шията му беше белязана от бели линии, мъртви бели линии през тигровите шарки.

Коленичих до децата. Гог изръмжа, когато докоснах братчето му, но не ме спря. Магог беше съвсем лек в ръцете ми, странна смесица от системно недохранване и детска мекота.

— Братчето ти — казах. После замълчах и мълчах дълго, сякаш гърлото ми се е затворило и думите не могат да излязат. — Толкова е мъничък. — Сетих се как подскачаше по безкрайните стълби. Наложи се да притисна счупените ребра с надежда болката да проясни мислите ми поне малко.

Оставих мъртвото дете на пода и станах.

— Ти се бори за него, Гог. Беше глупаво, но може да ти даде утеха. — „И може би духът му няма да те кори цял живот.“

— Имаме си нов талисман! — обявих на братята. — Сега Гог е част от нашата весела банда.

Това извади Горгот от мълчанието.

— Некромантите…

Изядох разстоянието помежду ни, преди той да е станал. Желязната муцуна на арбалета щръкна на педя от челото му.

— Кое да бъде, Горгот? — попитах. И той си седна кротко.

Обърнах му гръб.

— Ще изгорим мъртвите. Не ща да се върнат и да ни кажат здрасти.

— Да ги изгорим, ама с к’во? — поинтересува се Кент Червения.

— Кокалите не стават за подпалки, Йорх. — Елбан се изхрачи в най-близката купчина кости сякаш в потвърждение на аргумента си.

— И въпреки това ще си направим клада от кости — рекох аз. — По пътя насам видях по стената да се стича катран.

И така, отнесохме костите до мястото, където черната мазна течност се процеждаше през пукнатина в камъка на Строителите, и ги омазахме с нея. Струпахме една голяма купчина за Родат и другите и една по-малка за Магог. Елбан подреди кокаляците все едно тъкмеше клада за тевтонски крал.

Запалих кладата с факлата на Макин и казах:

— Лека ви нощ, момчета. Всичките сте крадци и пътен боклук. Кажете на дявола, че съм рекъл добре да се погрижи за вас.

Дадох факлата на Гог.

— Запали я. Нали не искаш некромантите да си играят с костите му. — Горещина се излъчи от момчето, сякаш огънят, тлял в него, изведнъж се беше събудил. Още малко и щеше да запали кладата и без факлата.

Малката клада също пламна и всички се отдръпнахме от черния пушек. Катранът гори така, мръсно, но като никога нямах нищо против сивкавия му воал. Гог ми върна факлата. Индиговите езерца на очите му пазеха тайните си по-строго и от очите на Нубанеца, но все пак ми се стори, че съзирам нещо в тях. Нещо като гордост.

Тръгнахме си. Дадох на Бърло да мъкне арбалета на Нубанеца. Така де, един принц има право на известни привилегии. Светехме си с натопените в катран кости, а Горгот вървеше напред и намираше пътя.



Минахме през безброй празни четвъртити каверни, четвъртити коридори и ниски галерии. Скоро стигнах до извода, че когато са купили своя адски огън от Луцифер, Строителите са платили за него с въображението си.

Великата стълба обаче ме изненада.

— Стигнахме. — Горгот спря на място, където тунел с естествен произход пресичаше прохода.

Великата стълба не се оказа толкова велика, колкото очаквах. Никъде не беше по-широка от десет метра, а при входа направо беше тясна. Но поне беше естествено образувание. След толкова прави ъгли окото ми копнееше за извити линии и сега най-сетне ги получи. Някаква древна подземна река беше прокопала пътечка по разлом в скалата, спускала се бе на големи и малки подскоци към планинските недра. Реката отдавна бе изпосталяла в ручейче, което гъргореше в стръмно каменисто дере с безбройни завои.

— Май бая има да се изкачваме — казах аз.

— Тази стълба не е за живите. — Думите бяха на некромант, който се материализира в тесния вход към Великата стълба, отдели се от сенките като от лепкава паяжина. Все едно беше близнак на кучката, която отнесе Нубанеца.

— О, за бога! — Изтеглих меча си и замахнах във възходяща дъга. Главата на създанието се отдели чисто от раменете. Довърших движението без прекъсване, завъртях се на пета и стоварих силно меча си върху пулсиращия чукан на врата му. Ударът го порази, преди да е паднал, мечът се вряза дълбоко и разсече гръдната му кост.

— Не проявявам интерес, ясно!? — изкрещях на трупа му. Като много неща в живота, и смъртта зависи от добре подбрания момент. Направих грешката да дам на Чела време и тя се възползва от него. Джейн ми беше дала лош съвет. Добрият би бил да я нападна и нищо друго, просто да я нападна. А не да бягам. Ако бях поздравил Чела с един добре насочен удар, нищо чудно Нубанеца още да вървеше до мен сега.

Бях паднал заедно с некроманта, повлечен от меча, забит дълбоко в гърдите му. Сега завъртях силно дръжката да отворя гръдния му кош. Винаги държа една малка камичка в ботуша си, дяволски остра. Извадих я и под опулените погледи на братята изрязах сърцето на некроманта. То пулсираше в ръката ми, хладко някак, без топлината на живите или студа на мъртвите. Кръвта му също не беше в ред. Когато изрязваш нечие сърце — говоря от личен опит, — ставаш червен от главата до петите. Кръвта на некроманта лилавееше под светлината на факлите и ме оцапа само до лактите.

— Ако има други тъпанари, които искат да ми губят времето с глупава мелодрама, моля да се подредят на опашка и да не се предреждат. — Казах го високо и гласът ми отекна в коридорите.

От Нубанеца знаех за едно племе в Нуба, което изяждало сърцата и мозъците на своите врагове. Смятали, че така ще придобият силата и хитростта им. Не бях виждал Нубанеца да прави такова нещо, но не го бях и чул да отхвърля идеята.

Вдигнах сърцето към устата си.

— Принце! — Макин пристъпи към мен. — Това е зло месо.

— Зло не съществува, Макин — рекох. — Съществува любов към разни неща като власт, удобство или секс, съществува и охотата на хората да жертват това или онова, за да задоволят страстите си. — Сритах трупа на некроманта. — Мислиш, че тези жалки създания са зли? Мислиш, че трябва да се страхуваме от тях?

Отхапах голяма хапка. Прясното месо е жилаво, но сърцето на некроманта беше поомекнало доста, като фазан, който си увесил на кука да втасва. Кръвта беше кисела и опари гърлото ми. Преглътнах и хапката се спусна бавно към стомаха ми.

Мисля, че тогава за пръв път видях Бърло да ме гледа как ям без завист в очите. Хвърлих остатъка от сърцето на пода. Братята стояха мълчаливи, очите им сълзяха от дима на факлите. Това е проблемът с катранените факли — трябва да се движиш.

Почувствах се малко странно. Все едно знаеш, че трябва да си някъде другаде, все едно си обещал дуел за тази сутрин или нещо такова, но не помниш точно къде и с кого. Студени тръпки плъзнаха по гърба и ръцете ми, сякаш ме галеха призрачни пръсти.

Отворих уста, после я затворих, прекъснат от шепот. Огледах се. Шепот се лееше отвсякъде, влудяващо тих шепот, от онзи, при който уж чуваш думите, но не ги разбираш. Братята също взеха да се оглеждат. Изглеждаха притеснени.

— Чувате ли? — попитах.

— Какво дали чуваме? — каза Макин.

Гласовете ставаха по-силни, гневни, но неясни, по-силни, като наближаваща тълпа, още по-силни. Лек ветрец раздвижи въздуха.

— Време е за голямото изкачване, господа. — Изтрих с ръка устата си и по метала на ръкавицата остана лилава мазнотия. — Предлагам да поставим рекорд.

Взех главата на некроманта от пода. Слава богу, очите му не се завъртяха гневно към мен.

— Мисля, че нашият безсърдечен симпатяга има приятели и те идват — казах. — Много приятели.

Загрузка...