Принцът на тръните

2.

Мабертон горя добре. Това лято всички села горяха добре. Макин казваше, че това лято било жежко копеле и свидливо на дъжд, и не грешеше. Когато дойдохме, зад конете ни се вдигаше пушилка от прах; когато си тръгнахме, зад конете ни се вдигаше пушилка от дим.

— Кой иска да е фермер? — Макин обичаше да задава въпроси.

— Кой иска да е фермерска дъщеря? — казах аз и кимнах към Райк, който се полюляваше от изтощение, с глупава усмивка на лицето и топ златотъкан брокат, привързан към седлото. Така и не разбрах къде е намерил златотъкан брокат в Мабертон.

— Брат Райк държи на простичките си удоволствия — каза Макин.

Така беше. Голям глад гореше Райк отвътре. Гореше го така, както огънят ядеше селото зад нас.

Весел огън, като на панаир. Лично наврях факлата в тръстиковия покрив на хана и пламъците ни изгониха навън. Нищо особено, просто поредният кървав ден в дългогодишната предсмъртна агония на нашата разделена империя.

Макин забърса с ръка потното си чело и целият се омаза със сажди. Умееше да се цапа Макин, направо талант имаше за това.

— Ама и ти не обърна гръб на простичките удоволствия, брат Йорг.

Което си е вярно, вярно е. На колко си години, това ме беше попитал тлъстият фермер. На достатъчно, че да се запозная с щерките му. Дебелото момиче не си затвори устата, точно като тейко си. Врещя като сова в плевня, направо ми писнаха ушите. Сестра ѝ ми хареса повече. Тиха такава. Толкоз тиха, че я ощипах веднъж-дваж да проверя дали не е умряла от страх. Макар че когато огънят е стигнал до тях, сигурно са врещели еднакво…

Гемт ме настигна и ми развали хубавия спомен.

— Хората на барона ше видат пушека отдалече. Не требеше да палиш селото. — Поклати глава и тъпата му рижа грива се люшна наляво-надясно.

— Не требеше — обади се малоумният му брат от гърба на стария сивушко. Давахме му да язди стария сивушко, а количката връзвахме за седлото. Сивушкото вървеше в пътя. Тоя кон беше по-умен от Маикал.

Гемт беше ужасно мрънкало. „Не требеше да фърляш труповете в кладенеца, т’ва е на жажда.“ „Не требеше да убиваш отчето, т’ва е на лош късмет.“ „Ако не я бехте побъркали от таковане, можехме да ѝ земем откуп от барон Кеник.“ Едва се сдържах да не му резна гърлото. Всеки път. Сега също. Ей така, да се протегна и да му забия ножа. „Какво викаш, брат Гемт? Бълбук, бълбук? А, че не е трева̀ло да ти изрязвам адамовата ябълка?“

— О, не! — викнах уж в потрес. — Бърже, Малчо Райчо, върви се изпикай връз Мабертон. Трябва да изгасим огъня.

— Хората на барона ше видат — повтори упорито Гемт, изчервен до ушите. Ядосаш ли го, почервеняваше като цвекло, а при вида на червеното му лице моето желание да го резна ставаше още по-неустоимо. Не го направих обаче. Един главатар има отговорности. Например да не убива твърде много от хората си. Иначе кого ще предвожда?

Колоната се струпа около нас — винаги ставаше така, когато надушат, че става нещо. Дръпнах юздите на Герод, той изцвили, спря и тропна с крак. Гледах Гемт и чаках. Чаках, докато всичките ми трийсет и осем братя се съберат около нас, а Гемт стане толкова червен все едно от ушите му ще шурне кръв.

— Къде отиваме всички ние, братя? — попитах и се изправих на стремената, за да виждам отвисоко грозните им мутри. Зададох въпроса с тихия си глас и всички се смълчаха да ме чуят.

— Къде? — попитах отново. — Хайде, нали не съм единственият, който знае? Имам ли тайни от вас, братя?

Последното, изглежда, обърка Райк, защото той сбърчи чело и сведе очи. Бърло Дебелака застана от дясната ми страна, отляво се намести Нубанеца. Зъбите му белееха като сняг върху черното лице. Мълчание.

— Я брат Гемт да ни каже. Той е сведущ по всички въпроси. — Усмихнах се, макар че ръцете още ме сърбяха да навра кинжала си в гърлото му. — Къде отиваме, брат Гемт?

— Уенит, на Конски бряг — каза неохотно той. Мъка му беше да се съгласи с каквото и да било.

— Браво. И как ще стигнем там? Всичките близо четирийсет души с хубавите си крадени коне?

Гемт стисна зъби. Досещаше се накъде бия.

— Как ще стигнем там навреме, докато баницата още е гореща, та да си отчупим и ние парче? — попитах.

— По пътя на мъртвите! — извика Райк, предоволен, че знае правилния отговор.

— По пътя на мъртвите — повторих аз, все така тихо и с усмивка. — Друг път има ли? — Погледнах Нубанеца. Не прочетох нищо в тъмните му очи, но му позволих да прочете моите.

— Нема друг път.

Райк си нямаше представа каква е играта, но харесваше ролята си в нея.

— Баронът знае ли къде отиваме? — обърнах се към Бърло Дебелака.

— Бойните кучета вървят след битките — каза той. Дебелака не е глупав. Двойната му брадичка се тресе, когато говори, но иначе не е глупав.

— Значи… — Изгледах ги бавно, един по един. — Значи баронът знае къде ще идат разбойници като нас, знае и по кой път ще минем, щото няма друг. — Изчаках да разберат какво им казвам. — А аз току-що запалих голям огън, който да подшушне на барона и хората му, че е по-добре да ни оставят на мира.

И тогава ударих Гемт с ножа си. Не беше нужно, но не устоях на изкушението. Добре потанцува Гемт, бълбук-бълбук в собствената си кръв, после падна от коня. Червеното му лице бързо избледня.

— Маикал — казах. — Вземи му главата.

И той го направи.

Лош момент беше избрал Гемт да ме дразни, това е.