Принцът на тръните

17.

Старите коридори ме обгърнаха и четири години се превърнаха в сън. Познати завои, същите вази, същите брони, същите картини, дори стражите бяха същите. Четири години, а всичко беше същото — освен мен.

Малките сребърни лампи в нишите горяха с масло от китове, убити в далечни морета. Вървях от един светъл ореол към следващия по петите на страж, чиято броня беше по-хубава от моята. Бяха отвели Макин и Гомст някъде и сега вървях сам към посрещане от неизвестно естество. Замъкът все още ме караше да се чувствам малък, оказа се. Вратите бяха направени за гиганти, таваните се издигаха толкова високо, че дори едър мъж с копие в ръка едва ли би могъл да ги докосне. Стигнахме до западното крило, където се намираха кралските покои. Тук ли щеше да ме приеме татко? Щяхме ли да се срещнем като мъж с мъж в ботаническата градина? Да оголим душите си под купола на планетариума? Представял си го бях седнал в черната лапа на трона, като квачка над дворцовите си пиленца, а мен ме водят при него с ескорт от гвардейци.

Вървях след самотния стражник и се чувствах смътно измамен. Наистина ли исках да ме ескортират въоръжени мъже? За толкова опасен ли се смятах? Достоен за окови? Исках баща ми да се страхува от мен? Кралят на Анкрат да търси защита от гвардията, за да се срещне с един четиринайсетгодишен пикльо?

За миг се почувствах като глупак. Бръснах с ръка ефеса на меча си. Изковали бяха острието от метала, който пронизваше стените на замъка. Истинско семейно бижу, наследство, предавано от баща на син във Висок замък от хиляда години, ако не и повече. И тогава се ядосах, закопнях за сблъсък. Гласове се надигнаха в главата ми, надвикваха се шумно. Настръхнах, мускулите на гърба ми се напрегнаха в готовност.

— Баня, принц Йорг?

Нахален въпрос от стража. Едва не изтеглих меча си от ножницата.

— Не — отвърнах. Важно бе да запазя самообладание. — Ще се видя с краля сега.

— Крал Олидан си почива, принце — каза стражът. Подсмихваше ли се? В очите му грееше интелигентност, каквато не свързвах с домашната стража.

— Спи? — Бих дал година от живота си да отнема изненадата от изречената дума. Сигурно така се бе почувствал капитан Кодин — да усещаш, че те вземат на подбив, но да не знаеш каква е шегата.

— Сагеус ви чака в библиотеката, принце — каза мъжът. Обърна се да си тръгне, но аз го стиснах за гърлото.

Спи значи? Играеха си с мен, баща ми и онзи негов питомен магьосник.

— Тази игра — казах. — Предполагам, че ще се стори забавна някому, но ако ти… ме ядосаш… още веднъж, ще те убия. Помисли си добре. Ти, друже, си пионка в чужда игра и за награда ще получиш меч в корема, освен ако не ме умилостивиш през следващите двайсет секунди.

Чисто поражение си е да прибягваш до груба сила в тънка игра като тази, но понякога се налага да жертваш битката, за да спечелиш войната.

— Принце, аз… Сагеус ви чака във… — Виждах, че съм обърнал самодоволното му превъзходство в ужас. Бях нарушил правилата на играта. Стиснах още малко гърлото му.

— И защо ми е да говоря с този… Сагеус? Какъв ми е той на мен?

— Той… той се ползва с доверието на краля. М-моля ви, принц Йорг — изломоти стражът. Не е нужна голяма сила да удушиш човек, ако знаеш точно къде да стиснеш.

Пуснах го и той се срина задъхан.

— В библиотеката значи? Как се казваш?

— Да, принце, в библиотеката. — Той разтри шията си. — Робарт. Робарт Хул.

Минах през Залата с копията и свърнах към тапицираните с кожа врати на библиотеката. Спрях и се обърнах към Робарт.

— Има повратни точки, Робарт. Разклонения по пътя ни. Моменти, към които се връщаме след време и си казваме: „ако само бях…“ Този момент е такъв. И ти имаш късмет, защото рядко се случва да ни ги посочат изрично. Сега трябва да решиш дали да ме мразиш, или да ми служиш. Обмисли внимателно избора си. — Отворих със замах вратата на библиотеката. Тя се удари в стената и аз влязох.

В спомените ми библиотеката се издигаше до небесата, пълна с книги, натежала от писано слово. Научих се да чета, когато бях на три. На седем вече си общувах със Сократ, учех се за формата и нещата от Аристотел. Много време бях прекарал в тази библиотека. Реалността бледнееше пред спомена. Сега библиотеката ми изглеждаше малка. Малка и прашна.

— Та аз съм изгорил повече книги, отколкото има тук! — възкликнах.

Сагеус пристъпи откъм отдела за древна философия. Беше по-млад, отколкото очаквах, най-много на четирийсет, и облечен в семпла бяла роба, която напомняше за римските тоги. Кожата му беше смугла като на човек от средните земи, Индус или Персия примерно, макар да не бях сигурен, защото естественият цвят на кожата му се виждаше само на малкото места, които иглата за татуировки беше пропуснала. Върху кожата си Сагеус беше събрал текста на малка книга, татуирана с наклонения шрифт на матмагьосниците. Колкото до очите му… очаквах да са строги, да внушават страх, нали уж така било при хората с власт и сила, но не. Очите на Сагеус бяха кротки. Почти като очите на кравите, които ни бяха зяпали край кралския път, кафяви и спокойни. Не очите, а погледът му режеше. Кротките му очи незнайно как копаеха надълбоко. Може би силата идваше от думите, изписани по лицето му. Мога само да кажа, че дълго време останах сляп за всичко освен за очите на неверника, глух за всичко освен за дъха му, мускулите ми вкаменени до един, освен сърцето.

После той ме пусна, като риба, която хвърляш обратно в реката, защото е твърде малка за тигана. Стояхме лице в лице, на няма и педя разстояние, макар да не помнех кога съм се приближил. Но очевидно аз се бях приближил, а не той, защото стояхме сред книги. Сред мъдрите думи на далечната древност. Платон вляво от мен, преписи на преписите на преписите. „Модерните“ автори вдясно — Бъртранд Ръсел, Карл Попър, Зианг и прочие. Слаб гласец дълбоко в мен крещеше до кръв. Ала неверникът беше загасил огъня ми.

— Баща ми явно разчита на теб, Сагеус — казах аз. Потрих пръсти, но те не ме сърбяха да стисна меча. — Свещениците несъмнено се дразнят от присъствието на неверник в двора. Ако папата смееше да напусне Рим, което рядко ѝ се случва напоследък, щеше да дойде тук и да прокълне душата ти на вечни мъки в огньовете на ада! — Единствено с догмата можех да го ударя, друго нямах.

Сагеус се усмихна дружески, сякаш току-що му бях направил дребна услуга. Слабичък беше. С лекота можех да го съборя на пода и да го удуша. Свирепи мисли изплуваха като мехури в съзнанието ми, една след друга, и се пукаха безсилно.

— Много от баща ви има във вас — каза Сагеус.

— И него ли си опитомил? — попитах.

— Не можеш да опитомиш човек като Олидан Анкрат. — Дружеската му усмивка се развесели. Де и аз да знаех на какво се смеем. Значи можеше да върти на пръста си мен, но не и баща ми, това ли беше? Или действително манипулираше краля, но предпочиташе да прикрие този факт зад самодоволни усмивчици?

Представих си как татуираната глава на езичника се разделя с раменете му, усмивката му замръзва, а от врата му шурва кръв на тласъци. Представих си го и посегнах към меча, впрегнал цялата си воля в това простичко действие. Дръжката беше студена на пипане. Свих пръсти около нея, но преди да я стисна здраво, ръката ми падна като отсечена.

А Сагеус вдигна вежда. Беше си обръснал веждите също като главата и после ги беше нарисувал. Отстъпи крачка назад.

— Вие сте интересен младеж, принц Йорг. — Очите му изстинаха. Така кротки в един момент и мъртви като камък в следващия. — Ще трябва да разберем какво задвижва машинката ви, да? Ще помоля Робарт да ви придружи до стаята ви, сигурно сте уморен. — Докато говореше, пръстите на дясната му ръка се плъзгаха по думи, татуирани върху лявата, бръсваха един символ, после отскачаха нагоре към черен полумесец, сетне подчертаваха някаква фраза, и пак. Наистина се чувствах уморен. Краката и ръцете ми бяха натежали като олово, теглеха ме надолу.

— Робарт! — извика той, силно, така че гласът му да се чуе в коридора.

После пак ме погледна кротко.

— Сигурно ще ви навестят сънища, принце, заради умората от дългия път. — Пръстите му се преместиха върху нови редове, ниско на лявата ръка, после високо на дясната. Сетне се спряха на почернени думи, по-черни от най-черната нощ, от вътрешната страна на китката му, напряко на вените. — Сънищата казват на един човек какъв е.

Едва държах очите си отворени. На шията му, вляво от адамовата ябълка, сред ситния текст изпъкваше една буква, по-голяма от останалите, цялата в завъртулки. Приличаше на цвете.

„Докосни цветето — помислих си. — Докосни хубавото цветенце.“ И сякаш с магия ръката, предала ме преди малко, се раздвижи. Изненадах го: определено не очакваше да го стисна за гърлото. Чух вратата на библиотеката да се отваря.

„Кльощав е — помислих си. — Адски е кльощав.“ Зачудих се дали ще мога да обхвана с една ръка врата му. Беше си чисто любопитство, без намек за насилие, трябва да призная със срам. Чух как Робарт си поема шумно дъх. Сагеус стоеше вдървен с полуотворена уста, сякаш не можеше да повярва какво се случва.

Едва се държах на краката си, прозявки напираха да омотаят думите ми, но го гледах право в очите. Нека си мисли, че натискът, който прилагам, е заплаха. Всъщност се опирах на него, за да не падна.

— Сънищата са си мои, езичнико — казах. — Моли се да не сънувам теб.

И се обърнах, преди да съм паднал позорно. Минах покрай Робарт. Той ме настигна в Залата с копията.

— Не бях виждал някой да посяга на Сагеус, принце.

Принце. Така беше по-добре. Имаше възхищение в гласа му, може би искрено, може би не — бях твърде уморен, за да ми пука.

— Той е опасен човек. Враговете му умират в съня си. Или откачат. Лорд Джейл напусна двора два дни след като се скара с езичника пред баща ви. Казват, че не можел да се храни сам и по цял ден пеел някаква детска песничка.

Стигнах до Западното стълбище. Робарт дърдореше ли, дърдореше по петите ми. После млъкна изведнъж.

— Стаята ви е в Червения коридор, принце. — Заби поглед в ботушите си. — Старата ви стая сега е на принцесата.

Принцеса? На кого му пука? Утре. Утре щях да разбера за какво иде реч. Оставих го да ме заведе в отредената ми стая. Една от стаите за гости в Червения коридор. Беше достатъчно голяма да побере повечето кръчми, в които бях нощувал напоследък, но въпреки това си беше явна обида, нарочна. Стая като за провинциален барон или далечен братовчед, дошъл от протекторатите да погостува в замъка.

Спрях пред вратата. Залитах от изтощение. Заклинанието на Сагеус се слягаше все по-надълбоко и силата изтичаше от мен като кръв от срязани вени.

— Казах ти, че е дошъл моментът да избираш, Робарт — рекох. Изричах думите внимателно, една по една, иначе щяха да се изгубят по пътя. — Доведи Макин Борта. Искам той да пази на вратата ми тази нощ. Време е да избираш.

Не изчаках за отговор. Ако бях изчакал, Робарт трябваше да ме носи на ръце до леглото. Бутнах вратата и залитнах през прага. Успях да я затворя, облегнах гръб на нея и се свлякох на пода. Свличах се сякаш цяла вечност, все по-надълбоко, като в бездънен кладенец.