Пейзажите на времето

9.

1998 г.

— Е, къде, по дяволите, е той? — избухна Ренфрю. Разхождаше се нагоре-надолу из кабинета си — по пет крачки във всяка посока.

Грегъри Маркъм мълчаливо седеше и го наблюдаваше. Тази сутрин беше медитирал в продължение на половин час и се чувстваше спокоен и съсредоточен. Той погледна зад Ренфрю, през големите прозорци, които „Кав“ смяташе за свой основен архитектурен лукс. Просторните полета навън бяха равни и неподвижни, невероятно зелени с настъпването на лятото. Велосипедисти беззвучно се плъзгаха по „Котън“, закачили товара си на задните багажници. Утринният въздух вече бе топъл и тежък. Далечните върхове на Кеймбридж се губеха в синевата и закръгленото жълто слънце беше надвиснало ниско над града. Беше онази благодатна част от деня, когато като че ли му оставаше безкрайно много време, помисли си Маркъм, сякаш в морето от смълчани минути, разпрострели се пред него, можеше да постигне всичко.

Ренфрю все още нервно се разхождаше. Маркъм се размърда и попита:

— По кое време ти каза, че щял да пристигне тук?

— В десет, по дяволите. Тръгнал е преди часове. Трябваше да се обадя в офиса му за нещо и попитах дали още е там. Казаха ми, че е тръгнал много рано сутринта, преди часа пик. И защо още не е пристигнал?

— Едва минава десет — разумно отбеляза Маркъм.

— Да, но по дяволите, аз не мога да започна, преди да е дошъл. Лаборантите чакат. Всички сме готови. Той губи времето на всички ни. Този експеримент не го интересува и се държи много сурово с нас.

— Ти получи парите, нали? И онези апарати от Брукхейвън.

— Парите са малко. Достатъчно, за да продължим, но само толкова. Ще ни трябват още. Така ни задушават. И двамата с теб знаем, че това може да е единственият ни шанс да се измъкнем от пропастта. А какво правят те — карат ме да провеждам експеримента с подръчни средства и после онзи педераст даже не го е грижа достатъчно, че да пристигне навреме да го гледа.

— Той е администратор, а не учен. Естествено, политиката на финансиране наистина изглежда късогледа. Но виж, ННФ няма да прати нищо повече без по-силен натиск. Навярно използват парите за други работи. Не можеш да очакваш от Питърсън чудеса.

Ренфрю застана на едно място и го погледна.

— Предполагам, дадох ясно да се разбере, че не го харесвам. Надявам се, че самият Питърсън не го е забелязал, защото в противен случай може да се настрои срещу експеримента.

Маркъм сви рамене.

— Сигурен съм, че той знае. На всеки му е ясно, че вие двамата сте коренно различни, а Питърсън не е глупав. Виж, мога да поговоря с него, ако искаш — всъщност, ще го направя. Що се отнася до това, че може да се настрои срещу експеримента — глупости. Сигурно е свикнал да не го харесват. Според мен, това изобщо не го притеснява. Не, мисля, че можеш да разчиташ на подкрепата му. Но само на частична подкрепа. Той се опитва да покрие всичките си обещания, а това означава, че парите ще се разпределят на много места по съвсем малко.

Ренфрю седна на въртящия се стол.

— Извинявай, ако съм малко нервен тази сутрин, Грег. — Той прокара дебелите си пръсти през косата си. — Работя денонощно — изкуствената светлина не ми пречи — и навярно съм уморен. Но съм предимно ядосан. Продължавам да получавам шум и той заглушава сигналите.

Внезапното унило раздвижване в лабораторията привлече вниманието им. Лаборантите, които допреди минута разсеяно бъбреха помежду си, сега изглеждаха сериозни и подготвени. По стълбите слизаше Питърсън. Той се приближи до вратата на кабинета на Ренфрю и отсечено кимна на двамата мъже.

— Извинете за закъснението ми, Доктор Ренфрю — без да дава обяснение каза той. — Можем да започваме незабавно.

Когато Питърсън отново се обърна към лабораторията, Маркъм с лека изненада забеляза спечената кал по елегантните му обувки, като че ли беше ходил из разорани ниви.

Беше 10:47 сутринта. Ренфрю започна бавно да почуква по сигналния ключ. Маркъм и Питърсън стояха зад него. Лаборантите наблюдаваха други резултати от експеримента и настройваха апаратурата.

— Толкова ли е лесно да се прати съобщение? — попита Питърсън.

— Обикновен Морз — отвърна Маркъм.

— Разбирам. За да се постигне максимална вероятност да бъде дешифриран.

— По дяволите! — внезапно изправи глава Ренфрю. — Равнището на шума пак се повиши.

Маркъм се наведе над него и погледна към датчика на осцилоскопа. Стрелката танцуваше и се люлееше в разпръснато случайностно поле.

— Как е възможно в една охладена индиева проба да има толкова много шум? — попита той.

— За Бога, не зная. През цялото време имаме такъв проблем.

— Може да е от термичен произход.

— Невъзможно ли е предаването при това положение? — намеси се Питърсън.

— Разбира се — раздразнено отвърна Ренфрю. — Шумът разширява тахионовия резонанс и заглушава сигнала.

— Значи експериментът няма да се получи?

— По дяволите, не съм казал това. Просто ще се наложи да почакаме. Сигурен съм, че ще успеем да открием проблема.

Някакъв лаборант извика от платформата горе:

— Господин Питърсън? Търсят ви по телефона, казват, че е спешно.

— А, добре.

Питърсън забързано се изкачи по металните стълби и изчезна. Ренфрю се консултира с няколко лаборанти, лично провери датчиците и известно време ядосано се суети наоколо. Маркъм стоеше и наблюдаваше стрелката на осцилоскопа.

— Имаш ли някаква идея какво може да е? — извика той на Ренфрю.

— Вероятно изтичане на топлина. Или пък пробата не е добре изолирана от сътресения.

— Искаш да кажеш, че й въздействат хората, като се движат из помещението ли?

Ренфрю сви рамене и се върна към работата си. Грег потри с пръст долната си устна и се загледа в жълтия шумов спектър на зеления екран на осцилоскопа. След миг попита:

— Имаш ли корелатор, който да използваш за този апарат?

Ренфрю спря за момент и се замисли.

— Не, тук нямам. Не ни е трябвал.

— Бих искал да видя дали от този шум не можем да извлечем някаква структура.

— Е, предполагам, че ще сме в състояние да го направим. Ще отмъкнем нещо подходящо.

Над главите им се появи Питърсън.

— Съжалявам, налага ми се да отида до секретен телефон. Има проблем.

Ренфрю се извърна, без да каже нищо. Маркъм се заизкачва по стълбите.

— Така или иначе, експериментът ще се забави, струва ми се.

— А, добре. Не искам да се връщам в Лондон, без да съм видял какво ще стане. Но трябва да разговарям с някои хора по секретна телефонна линия. Има една в Кеймбридж. Навярно ще ми отнеме около час.

— Толкова зле ли са нещата?

— Така изглежда. Онзи масов цъфтеж на диатомея край южноамериканския бряг в Атлантическия океан явно излиза извън контрол.

— Цъфтеж ли?

— Биологичен термин. Означава, че фитопланктонът влиза в контакт с хлорните въглеводороди, които използваме за изкуствени торове. Но освен това има и нещо друго. Специалистите се мъчат да открият по какво този случай се различава от предишните, по-ограничени ефекти върху океанската хранителна верига.

— Разбирам. Можем ли да направим нещо?

— Не зная. Американците провеждат някои експерименти в Индийския океан, но разбирам, че напредват бавно.

— Е, няма да ви задържам. Трябва да свърша нещо — имам идея, свързана с експеримента на Джон. Кажете, знаете ли заведението „Каприз“?

— Да, на Тринити стрийт. Близо до „Боус & Боус“.

— След около час сигурно ще имам нужда да пийна и да хапна нещо. Защо не се срещнем там?

— Добра идея. Ще се видим към обяд.

„Каприз“ беше пълен със студенти. Иън Питърсън си проби път през тълпата до вратата и спря за миг, за да се ориентира. Студентите до него си предаваха халби бира един на друг и някой го поля. Питърсън извади носна кърпичка и с погнуса се избърса. Младежите не забелязаха нищо. Беше краят на учебната година и духовете им се бяха развилнели. Неколцина вече бяха пияни. Високо разговаряха на лош латински — пародия на някаква официална церемония, на която току-що бяха присъствали.

— Eduardus, dona mihi plus beerus! — извика един от тях.

— Beerus? O, Deus, quid dicit? Ecce sanginus barbarus! — издекламира друг.

— Mea culpa, mea maxima culpa! — с подигравателна сериозност отвърна първият. — Но как е „бира“ на тъпия латински?

Отвърнаха му няколко гласа:

— Alum! Vinum barbaricum! Imbibius hopius! — Последва взрив от смях. Мислеха се за много остроумни. Един от тях с хълцане бавно се отпусна на земята и изгуби съзнание. Вторият събеседник вдигна ръка над него и тържествено произнесе:

— Requiescat in pace. Et lux perpetua и така нататък.

Питърсън се отдалечи от тях. Очите му започваха да привикват с мрачната — в сравнение с обляната в слънце „Тринити“ — атмосфера. Един жълт плакат на стената съобщаваше, че някои ястия от менюто липсват — временно, разбира се. В центъра на кръчмата пукаше и съскаше голяма печка с въглища. Над нея господстваше изтормозен готвач, който местеше тигани от по-малките пръстени на по-големите и обратно. Всеки път, щом вдигнеше някой тиган от пръстена, блясъкът от огъня в печката за миг осветяваше ръцете и потното му лице и той заприличваше на сериозен, оранжев призрак. Студентите по масите около печката насърчително му подвикваха.

Питърсън мина през претъпканата ресторантска част. Във въздуха на пластове се носеха сини кълба дим от лула. До него достигна остър мирис на марихуана, примесен с дъх на тютюн, олио, бира и пот. Някой извика името му. Той се заоглежда и видя Маркъм в едно от страничните сепарета.

— Истинска случайност е да откриеш някого тук, нали? — каза Питърсън и седна.

— Току-що поръчах. Има много салати, нали? И ястия, пълни с лайняни въглехидрати. В последно време като че ли много не си струва да се храниш.

Питърсън прегледа менюто.

— Мисля, че бих опитал езика, макар да е невероятно скъп. Всички видове месо са просто невъзможни.

— Да, нали? — сбърчи лице Маркъм. — Не разбирам как можете да ядете език, когато произхожда от устата на някое животно.

— В такъв случай — яйца?

Маркъм се засмя.

— Предполагам, че няма начин да ви отклоня. Но смятам да се изфукам и да си поръчам наденички. Това ще окаже чудесно въздействие върху финансите ми.

Келнерът донесе светло пиво за Питърсън и черна бира за Маркъм. Администраторът отпи голяма глътка.

— Значи тук позволяват пушенето на марихуана?

Маркъм се огледа и подуши въздуха.

— Наркотик ли? Естествено. Тук са законни всички слаби опиати, нали?

— От една-две години. Но струва ми се, по обществено споразумение — ако някой е против, не трябва да се пуши на публични места.

— Това е университетски град. Предполагам, че студентите открито са пушили марихуана много преди да бъде легализирана. Във всеки случай, ако правителството иска да отвлече хората от новините, няма смисъл да ги кара да го правят единствено у дома си — меко каза Маркъм.

— Хм-м — промърмори Питърсън.

Ученият задържа халбата с бира пред устата си и го погледна.

— Уклончив сте. Значи съм познал? Правителството е имало предвид точно това?

— Да речем, че въпросът беше обсъждан.

— В такъв случай, какво има намерение да направи либералното правителство за тези наркотични вещества, които повишават човешката интелигентност?

— Откакто съм в Съвета, не съм се занимавал много с тези проблеми.

— Носи се слух, че китайците са доста напред в това отношение.

— О? Е, мога да го опровергая. Миналия месец Съветът получи разузнавателен доклад точно по този въпрос.

— Значи шпионират собствените си членове?

— Китайците официално са членове, но… е, вижте, проблемите от последните няколко години са технически. Пекин разполага с достатъчно и без да полага усилия за изследвания, за които няма научен потенциал.

— Мислех, че се справят добре.

Питърсън сви рамене.

— Доколкото е възможно, при положение, че трябва да се грижат за милиардно население. В последно време не се занимават много с външни въпроси. Опитват се да разрежат на абсолютно равни парчета постоянно намаляващата баница.

— Най-после чист комунизъм.

— Не чак толкова чист. Еднаквите парчета сдържат напрежението, дължащо се на неравенството. Възраждат терасното земеделие, въпреки че е трудоемко, за да повишат производството на храни. Опиумът за народа в Китай са хранителните продукти. Винаги е било така. Освен това в земеделието вече не използват енергоемки химикали. Струва ми се, че се страхуват от странични ефекти.

— Като южноамериканския цъфтеж ли?

— Точно така — сбърчи лице Питърсън. — Кой можеше да предвиди…?

От тълпата се разнесе внезапен хъркащ вик. Една жена от съседната маса рязко се изправи и се хвана за гърлото. Опитваше се да каже нещо. Друга жена до нея я попита:

— Елинор, какво има? Гърлото ти ли? Заседна ли ти нещо?

Жената се задъха и стържещо се закашля. После се вкопчи в стола. Всички глави се обърнаха нататък. Ръцете й се спуснаха към стомаха и лицето й се сгърчи в пристъп на болка.

— Аз… толкова боли… — Внезапно тя повърна върху масата. Тялото й се отпусна напред, ръцете й се бяха впили в него. Върху чиниите с храна се пръсна поток от жлъчка. Посетителите наоколо, замръзнали до този момент, отчаяно заскачаха от столовете си и се отдръпнаха настрани. Жената се опита да извика, но вместо това отново повърна. На пода се пръснаха стъклени чаши. Тълпата заотстъпва назад.

— По-омощ! — извика жената. После се разтърси в конвулсии. Направи опит да се изправи и повърна върху себе си. Обърна се към приятелката си, която се беше отдръпнала до съседната маса. След това погледна надолу към себе си с изцъклени очи и притисна длани към корема си. Колебливо отстъпи назад от масата, но изведнъж се подхлъзна и се строполи на пода.

Питърсън се бе вцепенил от шок, както и Маркъм. Когато жената падна, той скочи на крака и се хвърли напред. Тълпата замърмори и не помръдна. Администраторът се наведе над жената. Шалът й се беше увил около шията й. Бе усукан и изцапан от повърнатото. Той го освободи, като използва и двете си ръце. Платът се скъса. Жената се задушаваше. Питърсън й повя и тя си пое дъх. Очите й блуждаеха. После погледна към него.

— Толкова… боли…

Питърсън се намръщи към заобиколилата ги тълпа.

— Няма ли да извикате лекар? По дяволите!

Линейката беше заминала. Персоналът на „Каприз“ разчистваше бъркотията. Повечето от клиентите си бяха тръгнали, изгонени от вонята. Питърсън се върна от линейката, където беше отишъл, за да се увери, че санитарите са взели проба от храната.

— Какво казаха, че й е станало? — попита Маркъм.

— Нямат представа. Дадох им наденичката, която жената ядеше. Лекарят спомена нещо за хранително отравяне, но никога не съм чувал за такива симптоми на отравяне.

— Всички сме чували за замърсявания…

— Може би. — Питърсън пренебрегна идеята с махване на ръка. — В наше време може да е какво ли не.

Маркъм замислено отпи от бирата си. До масата приближи келнер, който носеше храната им.

— Език за вас, сър — каза той на Питърсън, като му поднесе поръчката. — Ето и наденичката.

Двамата мъже погледнаха чиниите си.

— Мисля… — бавно започна Маркъм.

— Съгласен съм — бързо отвърна Питърсън. — Струва ми се, че ще прескочим тази храна. Бихте ли ми донесли салата?

Келнерът неуверено погледна към чиниите.

— Нали поръчахте това?

— Наистина. След онова, което току-що се случи, сигурно не очаквате да го изядем, нали? В такъв ресторант?

— Ами, аз не, но управителят, той…

— Кажете на вашия управител да внимава с продуктите си или в противен случай ще затворя заведението. Разбрахте ли ме?

— За Бога, няма причина да…

— Просто му представете това. И донесете на приятеля ми още една бира.

Когато келнерът се отдалечи, очевидно неизпитващ желание да се изправя нито срещу Питърсън, нито срещу управителя, Маркъм промърмори:

— Чудесно. Откъде знаете, че искам още една бира?

— Интуиция — с уморено добродушие отвърна Питърсън.

И двамата бяха изпили по още няколко бири, когато Питърсън каза:

— Вижте, всъщност сър Мартин е специалистът в британската делегация. Аз съм неспециалист, както го наричат. Това, което искам да знам, е как, по дяволите, се оправяте с онзи парадокс с дядото? Дейвис достатъчно ясно ми разказа за откриването на тахионите и разбрах, че те могат да пътуват в миналото ни, но все пак не мога да схвана как човек е в състояние логически да го променя.

Маркъм въздъхна.

— До откриването на тахионите всички смятаха общуването с миналото за невъзможно. Невероятното е, че физиката на времевите комуникации е била разработена по-рано, едва ли не случайно, още през 40-те години. Двама физици, Джон Уилър и Ричард Фейнман, са разработили правилно описание на самата светлина и са доказали, че се излъчват две вълни винаги, когато, да речем, се опиташ да излъчиш радиовълна.

— Две ли?

— Точно така. Едната от тях получаваме по радиоприемниците си. Другата пътува назад във времето — „предната вълна“, както са я нарекли Уилър и Фейнман.

— Но ние не получаваме каквито и да е съобщения преди да са били пратени.

Маркъм кимна.

— Вярно е, но предната вълна е там, в изчисленията. Не можем да я заобиколим. Всички физични уравнения са симетрични по отношение на времето. Това е една от загадките на съвременната физика. Как става така, че усещаме минаването на времето и въпреки това, според всички физични уравнения, времето може да се движи и в двете посоки — напред или назад?

— Значи уравненията са грешни.

— Не, не са. Те могат да предвидят всичко, което сме в състояние да измерим — но само докато използваме „забавената вълна“, както са я нарекли Уилър и Фейнман. Онази, която чуваме по радиоприемниците си.

— Е, вижте, сигурно има начин да променяте уравнението, докато не получите само забавената вълна.

— Не, няма начин. Ако промените уравнението така, ще промените и забавената вълна. Просто не можем да минем без предната.

— Добре, къде са тогава онези излъчени назад във времето радиопредавания? Защо не мога да настроя приемника си на новините от следващия век?

— Уилър и Фейнман са доказали, че не могат да бъдат приемани тук.

— Не могат да бъдат приемани през тази година ли? Искам да кажа, в настоящето?

— Точно така. Вижте, предната вълна може да взаимодейства с цялата вселена — тя се движи назад, към миналото ни, така че накрая се сблъсква с всяка появила се някога материя. Въпросът е, че предната вълна достига до тази материя преди сигналът да бъде излъчен.

— Да, естествено. — Питърсън се замисли над факта как сега, заради доказателствата, приема съществуването на „предната вълна“, което беше отхвърлил само преди няколко минути.

— И така, вълната се сблъсква с тази материя и електроните в нея се размърдват в очакване на онова, което ще излъчи радиостанцията.

— Следствието предхожда причината?

— Точно така. Изглежда обратно на всякакъв опит, нали?

— Определено.

— Но трябва да се има предвид вибрирането на електроните във всичко останало във вселената. Те на свой ред излъчват и предни, и забавени вълни. Все едно да хвърлиш два камъка в езеро. И двата образуват вълни. Но двете вълни не се събират по обикновен начин.

— И защо?

— Те интерферират помежду си. Създават пресечена мрежа от локални пикове и спадове. Там, където пиковете и спадовете на отделните модели съвпадат, те взаимно се подсилват. Но там, където пиковете на първия камък срещнат спадовете на втория, те се унищожават. Водата не се движи.

— А-ха. Добре.

— Уилър и Фейнман доказват, че когато бъде ударена от предната вълна, останалата част от вселената действа като множество камъни, хвърлени в езерото. Предната вълна се връща назад във времето и предизвиква всички онези други вълни. Те интерферират помежду си и резултатът е нулев. Нищо.

— О. Накрая предната вълна унищожава сама себе си.

Изведнъж от стереоуредбата на „Каприз“ загърмя музика: „И Дявола танцува — туп, туп — с Жана Д’Арк…“

Питърсън извика:

— Намалете това, чувате ли?

Музиката заглъхна. Той се наведе напред.

— Много добре. Вие ми обяснихте защо не действа предната вълна. Общуването във времето е невъзможно.

Маркъм се ухили.

— В основата на всяка теория се крие някакво предположение. Проблемът с модела на Уилър и Фейнман е, че всички онези трептящи електрони във вселената в миналото може да не излъчват назад точно правилните вълни. При радиосигналите наистина е така. При тахионите — не. Уилър и Фейнман не са знаели за тахионите — за тях дори не са подозирали до към средата на 60-те години. Тахионите не се абсорбират по правилния начин. Те не взаимодействат с материята като радиовълните.

— Защо?

— Те са друг вид частици. Още преди десетилетия двама души — Фейнбърг и Сударшан — си представяли тахионите, но никои не успял да ги открие. Изглеждало прекалено невероятно. Но те имали имагинерна маса.

— Имагинерна маса ли?

— Да. Не го взимайте прекалено сериозно.

— Изглежда ми сериозна трудност.

— Всъщност не е. Масата на тези частици не е такава, каквато ние бихме нарекли „откриваема“. Това означава, че не можем да спрем един тахион, защото той винаги трябва да се движи по-бързо от светлината. И така, щом не можем да го спрем в лабораторията, няма как да измерим масата му в покой. Тя може да се измери единствено като го сложим на везните и го претеглим — което е невъзможно, ако се движи. При тахионите можем единствено да измерим движението — тоест удара.

— Имали сте оплаквания от храната, сър? Аз съм управителят.

Питърсън вдигна поглед и видя висок мъж в консервативен сив костюм, застанал до масата им и сключил ръце на гърба си във военна стойка.

— Да. Всъщност предпочитам да не я ям, заради онова, което тя причини на онази дама преди малко.

— Не зная какво е яла дамата, сър, но бих сметнал вашето…

— Е, аз пък знам. Определено приличаше достатъчно на това, което поръча приятелят ми тук, за да му стане неприятно.

Управителят леко тръсна глава в отговор на маниера на Питърсън. Потеше се и имаше припрян вид.

— Не разбирам защо подобната храна би трябвало да…

— Аз пък разбирам съвсем ясно. Жалко, че вие не можете.

— Страхувам се, че ще трябва да ви обвиним…

— Чел ли сте последните директиви на Министерството на вътрешните работи за вносните храни? Аз съм взел участие в написването им. — Питърсън втренчено изгледа управителя. — Предполагам, че купувате голяма част от вносното си месо от местен доставчик, нали?

— Ами, разбира се, но…

— Тогава навярно знаете, че има строги ограничения за периода на съхраняването му преди да го използвате?

— Да, убеден съм… — започна управителят, но се разколеба, когато забеляза изражението на Питърсън. — Е, всъщност напоследък не чета много онези разпоредби, защото…

— Струва ми се, че ще трябва да бъда по-внимателен в бъдеще.

— Не съм сигурен дали дамата наистина е яла някакво вносно месо, или…

— Ако бях на ваше място, щях да проверя.

Мъжът рязко загуби военната си стойка. Питърсън уверено го погледна.

— Е, мисля, че можем да забравим за недоразумението, сър, в светлината на…

— Наистина — кимна Питърсън в знак, че е свободен да си върви. После се обърна към Маркъм. — Все още не сте ми дообяснил онова нещо за дядото. Щом тахионите могат да пренесат съобщение в миналото, как избягвате парадоксите? — Питърсън не спомена, че е обсъждал въпроса с Пол Дейвис в Кралския колеж, но не е разбрал нищо. Той изобщо не беше сигурен, че в тези идеи има някакъв смисъл.

Маркъм сбърчи лице.

— Не е лесно за обяснение. За ключа са подозирали още преди десетилетия, но никой не го е разработил в конкретна физическа теория. Дори в първата статия на Уилър и Фейнман има едно изречение: „Необходимо е само описанието да е логически последователно“. С това са искали да кажат, че нашето чувство за потока на времето, който винаги се движи в една посока, е предубедено. Физичните уравнения не споделят нашите предразсъдъци — те са симетрични по отношение на времето. Единствения стандарт, който можем да използваме за даден експеримент, е дали той е логически последователен.

— Но това, че сте все още жив, дори след като сте пречукали собствения си дядо, определено не е логично. Че сте го убили преди той да направи баща ви, искам да кажа.

— Проблемът е, че сме свикнали да мислим за тези неща като че ли има някакъв превключвател само с две положения. Искам да кажа, че дядо ви или е мъртъв, или не е.

— Ами, това определено е вярно.

Маркъм поклати глава.

— Не винаги. Ами ако той е ранен, но се възстанови? После, ако излезе от болницата навреме, той може да се запознае с баба ви. Зависи от вашата цел.

— Не разбирам…

— Мислете за пращането на съобщения, вместо за трепането на дядовци. Всички смятат, че приемникът — там, в миналото — може да е свързан, да речем, с превключвател. Ако се получи сигнал от бъдещето, превключвателят е програмиран да изключи предавателя — преди сигналът да бъде пратен. Ето го парадоксът.

— Точно така. — Питърсън се наведе напред, заинтригуван, въпреки съмненията си. Харесваше му нещо в начина, по който учените установяваха проблемите като спретнати, малки, мислени експерименти и създаваха един чист и сигурен свят. Социалните въпроси винаги бяха по-заплетени и не така удовлетворяващи. Навярно затова рядко биваха решавани.

— Проблемът е, че не съществува превключвател, който да е с две положения — включено и изключено, — без нищо друго по средата.

— Хайде, хайде. Ами копчето, което натискам, за да запаля осветлението?

— Добре, значи вие го натискате. Но има период, през който копчето е по средата, нито е включено, нито е изключено.

— Мога да направя този период съвсем кратък.

— Естествено, но не сте в състояние да го сведете до нула. А освен това, за да накарате превключвателя да премине от изключено във включено положение, трябва да осъществите известен натиск. Всъщност, възможно е да натиснете копчето достатъчно, само за да застане по средата. Опитайте. Сигурно ви се случва понякога. Копчето остава в равновесно положение по средата.

— Добре, съгласен съм — нетърпеливо отвърна Питърсън. — Но каква е връзката с тахионите? Искам да кажа, какво е новото във всичко това?

— Новото е в разглеждането на тези събития — пращане и получаване на сигнал — като свързани във верига, в затворен цикъл. Да речем, пращаме в миналото инструкцията „Изключете предавателя“. Помислете за превключвателя, който преминава в положението „изключено“. Това събитие е като вълна, движеща се от миналото към бъдещето. Предавателят от „включен“ става „изключен“. Сега онази — е, нека я наречем „информационна вълна“ — се движи напред във времето. Така че първият сигнал не се получава.

— Точно така. Парадокс.

Маркъм се усмихна и вдигна показалец. Разговорът му доставяше удоволствие.

— Почакайте! Помислете за всички тези времена, които са в своего рода затворена верига. В нея причината и следствието не означават нищо. Те са само събития. Когато превключвателят преминава към „изключено“, информацията се разпространява напред в бъдещето. Мислете за нея като за предавател, който става все по-слаб, колкото повече ключът приближава до положението „изключено“. После и тахионовият лъч, който предавателят излъчва, става по-слаб.

— О! — изведнъж разбра за какво става дума Питърсън. — Значи приемникът на свой ред получава по-слаб сигнал от бъдещето. Върху превключвателя не се осъществява толкова силен натиск, защото пратеният назад във времето сигнал е по-слаб. Тъй че той не се движи толкова бързо към положението „изключено“.

— Точно така. Колкото по-близо е до „изключено“, толкова по-бавно се движи той. Напред към бъдещето пътува информационна вълна и — като отражение — тахионовият лъч се връща в миналото.

— И каква е целта на експеримента в такъв случай?

— Е, да предположим, че превключвателят стига близо до положението „изключено“ и тахионовият лъч отслабва. Превключвателят не извървява целия път до „изключено“ и — като копчето за лампата — започва да се връща към „включено“. Но колкото е по-близо дотам, толкова по-силен става предавателят в бъдещето.

— И тахионовият лъч се усилва — довърши вместо него Питърсън. — Това на свой ред отблъсква превключвателя от „включено“ към „изключено“. Превключвателят увисва по средата.

Маркъм се наведе напред и пресуши халбата си. Загарът му беше отслабнал от бледата кеймбриджска зима, а лицето му бе набръчкано в иронична усмивка.

— И продължава да се колебае някъде по средата.

— Край на парадокса.

— Ами… — Маркъм едва забележимо сви рамене. — Логични противоречия няма, да. Но все още не знаем в действителност какво означава онова междинно, висящо положение. То обаче не допуска съществуването на парадокси. Може да се обясни с много подробности от квантовата механика, но не съм сигурен до какво ще доведе един истински експеримент.

— Защо?

Маркъм отново сви рамене.

— Досега не са провеждани експерименти. Ренфрю или не е имал време за това, или пък пари.

Питърсън пренебрегна намека, а може би просто му се беше сторило? За работата в тези области очевидно нямаше да има достатъчно средства в продължение на години. Маркъм просто излагаше факт. Администраторът трябваше да си напомни, че учените са свикнали да представят нещата такива, каквито са, без да преценяват какво ще е въздействието от думите им. За да промени темата, Питърсън попита:

— Този ефект на висенето по средата няма ли да ви попречи да пратите съобщение назад до 1963 г.?

— Вижте, въпросът тук е, че нашето разграничаване на причина и следствие е илюзорно. Онзи малък експеримент, който обсъждахме, е причинно-следствена верига — без начало и край. Точно това са имали предвид Уилър и Фейнман под необходимост описанието ни само да е логически последователно. Въвеждането на ред в събитията е нашата гледна точка. Странна човешка гледна точка, предполагам. Законите на физиката не се интересуват от нея. Това е новата ни концепция за времето — като група от напълно взаимосвързани събития, обединени от последователност. Ние смятаме, че се движим напред във времето, но това е само заблуда.

— Но нали знаем, че нещата се случват сега, а не в миналото или бъдещето?

— Кога е това „сега“? Като казвате, че „сега“ означава „в този момент“, вие се въртите в кръг. Въпросът е как ще измерите скоростта на придвижване от един момент до следващия? Отговорът е, че не можете да го направите. Каква е скоростта на преминаването на времето?

— Ами… — Питърсън замълча и се замисли.

— Как може да се движи времето? Скоростта е една секунда в секунда! Във физиката не съществува възможна координатна система, от която да сте в състояние да измерите минаващото време. Значи такова няма. Времето е замръзнало, що се отнася до вселената.

— Тогава… — Питърсън вдигна показалец, за да прикрие объркването си и се намръщи. Управителят на ресторанта се появи сякаш отникъде.

— Да, сър? — с изключителна любезност попита той.

— А, още две бири.

— Да, сър. — Човекът се втурна лично да изпълни поръчката. Питърсън се радваше на тази малка игра. Да предизвиква такава реакция почти без да проявява властта си беше негово старо забавление, но все още му доставяше удоволствие.

— Но въпреки това смятате — каза той, като отново се обърна към Маркъм, — че експериментът на Ренфрю има смисъл? Всички тези приказки за вериги и невъзможност да изключим превключвателя…

— Разбира се, че ще стане. — Маркъм пое чашата с тъмна бира. Управителят внимателно постави светлото пиво на Питърсън пред него и започна:

— Сър, искам да се изви…

Питърсън му махна да замълчи, изгарящ от нетърпение да чуе отговора на Маркъм.

— Всичко е наред — бързо отвърна той.

Маркъм наблюдаваше как управителят отстъпва назад.

— Много ефикасно. Учат ли ви на това в добрите училища?

Питърсън се усмихна.

— Разбира се. Първо изнасят лекция, после има практически занятия в луксозни ресторанти. Трябва да овладеете съвършено движението с китката.

Маркъм вдигна чашата си. След мълчаливия тост, той продължи:

— И така, за Ренфрю. Онова, което Уилър и Фейнман не са забелязали, е, че ако пратите в миналото съобщение, което няма нищо общо с изключване на предавателя, проблем няма. Да речем, че искам да заложа на конни надбягвания. Решавам да пратя резултатите от състезанието назад във времето на свой приятел. Правя го. В миналото приятелят ми залага и печели. Това не променя резултата от надбягването. После приятелят ми ми дава част от печалбата. Това, че ми дава пари, няма да ми попречи да пратя информацията — всъщност, мога лесно да направя така, че да взема парите след като съм пратил съобщението.

— И няма парадокс.

— Правилно. Така че вие можете да променяте миналото, стига само да не се мъчите да предизвиквате парадокс. Ако се опитате да го направите, експериментът увисва в междинно положение.

Питърсън се намръщи.

— Но какво ще стане тогава? Искам да кажа, на какво ще заприлича светът, ако сте в състояние да го променяте?

Маркъм тихо отвърна:

— Никой не знае. Никой никога не се е опитвал.

— Досега не е имало тахионови предаватели.

— Пък и не е имало причина да се мъчим да се свържем с миналото.

— Ще го кажа направо. По какъв начин Ренфрю ще избегне парадокса? Ако им прати много информация, те ще решат проблема и той няма да има причина да прати съобщението.

— Това е номерът. Или ще избегнеш парадокса, или превключвателят ще застане по средата. Затова Ренфрю ще прати малко жизненоважна информация — достатъчно, за да започнат проучвания, но недостатъчно, за да решат напълно проблема.

— Но какво ще стане с нас? Ще се промени ли светът около нас?

Маркъм прехапа долната си устна.

— Така ми се струва. Ще се окажем в друго обкръжение. Проблемът ще се ограничи, океаните няма да бъдат толкова силно замърсени.

— Но какво ще е нашето положение? Искам да кажа, нали сега седим тук и знаем за проблема с океаните.

— Нима? Сигурни ли сме, че не е резултат от експеримента, който ще извършим? Тоест, ако Ренфрю не съществуваше и не му беше дошла наум тази идея, може би положението ни щеше да е по-лошо. Проблемът с причинно-следствените вериги е, че не се вместват в представата ни за времето. Но помислете си пак за онзи увиснал в междинно положение превключвател.

Питърсън разтърси глава, сякаш за да проясни мислите си.

— Трудно ми е.

— Все едно да завържеш времето на възли — съгласи се Маркъм. — Това, което ви обясних, е интерпретация на математически изчисления. Ние знаем, че тахионите са действителни, но не разбираме значението им.

Питърсън огледа заведението, вече почти пусто.

— Странно е да се мисли за това като за резултат от все още неизвършените ни дела. Че всичко е преплетено едно в друго. — Той премигна, замислен за предишни случаи, когато се бе хранил в заведението. — Онази печка с въглища — откога е тук?

— От години, предполагам. Изглежда е някаква запазена марка. Държи топло през зимата и е по-евтина от газта или електричеството. Освен това могат да готвят по всяко време на деня, а не само когато по режим има ток. Пък и клиентите имат какво да гледат, докато чакат поръчките си.

— Да, въглищата са перспективата за стара Англия — промърмори Питърсън, очевидно повече на себе си, от колкото на Маркъм. — Обаче не е удобно.

— Кога сте следвали тук?

— През 70-те. Не съм се връщал много често.

— Много ли са се променили нещата?

Питърсън замислено се усмихна.

— Смея да заявя, че моите стаи не са се променили особено. Живописната гледка към реката и мухлясването на всичките ми дрехи от влагата… — Той се отърси от носталгичното си настроение. — Скоро трябва да се връщам в Лондон.

Пробиха си път през студентите до вратата и излязоха на улицата. Лъчите на юнското слънце ги заслепиха след мрачната атмосфера на кръчмата. Те спряха за миг на тесния тротоар и запремигваха. Минувачите слизаха на улицата, за да ги заобиколят, а велосипедистите свиваха покрай тях с остър звън. Двамата тръгнаха наляво към „Кингс Пърейд“. На ъгъла срещу черквата спряха, за да погледнат витрините на книжарницата „Боус & Боус“.

— Имате ли нещо против да вляза за малко? — попита Питърсън. — Искам да потърся нещо.

— Моля. Аз също ще дойда. Маниак съм на тема книжарници и никога не ги подминавам.

Книжарницата „Боус & Боус“ беше почти толкова претъпкана, колкото и преди това кръчмата, но посетителите разговаряха тихо. Двамата предпазливо се движеха между групичките студенти в черни тоги и пирамидите от изложени книги. Питърсън посочи една не толкова централна маса в дъното на магазина.

— Виждали ли сте това? — попита той, като взе един том и го подаде на Маркъм.

— Книгата на Холдрън ли? Не, още не съм я чел, но разговарях за нея с него. Добра ли е? — Маркъм погледна заглавието, отпечатано с червено върху черната корица: „География на бедствието: геополитика на човешкото измиране“ от Джон Холдрън. Долу вдясно имаше малка репродукция на средновековна гравюра, изобразяваща ухилен скелет с коса. Ученият я запрелиства, спря на едно място и се зачете. — Вижте тук — каза той и подаде книгата на Питърсън. Другият хвърли поглед на таблицата и кимна.

Маркъм тихо подсвирна.

— Точна ли е?

— О, да. Стойностите даже може да са по-големи.

Питърсън се насочи към дъното на магазина. Едно момиче, седнало на високо столче, попълваше колона от цифри в счетоводната книга. Русата й коса висеше напред и скриваше лицето й. Питърсън скришом я огледа, докато прелистваше някакви книги пред себе си. Чудесни крака. Модерно облечена в онзи претрупан с волани селски стил, който не му харесваше. Синьо шалче, изящно завързано на шията й. Сега беше слаба, но това сигурно нямаше да продължи още много години. Изглеждаше на около деветнайсет. Сякаш усетило погледа му, момичето вдигна очи право към него. Той продължи да я зяпа. Да, деветнайсетгодишна, много красива и съзнава това. Тя се изхлузи от столчето и като притисна сякаш за защита книгата до гърдите си, се приближи към него.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не зная — с лека усмивка отвърна той. — Вероятно. Ще ви съобщя, ако можете.

Момичето прие това за фриволна увертюра и реагира с опитност, която сигурно, помисли си Питърсън, беше усвоена с местните момчета. Тя се извърна от него, хвърли поглед назад през рамо и дрезгаво отвърна:

— Е, съобщете ми. — После продължително го изгледа под миглите си, нахално му се ухили и наперено се насочи към предната част на книжарницата. Питърсън се развесели. Отначало наистина си бе помислил, че девойчето кокетира сериозно, което щеше да е смешно, ако не беше толкова красива. Усмивката й му показа, че тя се шегува. Питърсън внезапно се почувства в отлично настроение и почти веднага откри книгата, която търсеше.

Той я взе и тръгна да търси Маркъм. Момичето разговаряше с две свои приятелки, застанало с гръб към него. Събеседничките й се смееха и го зяпаха. Очевидно й казаха, че ги наблюдава, защото тя се обърна и го погледна. Наистина беше изключително красива. Питърсън взе внезапно решение. Маркъм прехвърляше научната фантастика.

— Имам няколко задачи — каза му Питърсън. — Защо не тръгнете пръв и не кажете на Ренфрю, че ще пристигна след половин час?

— Добре, чудесно — отвърна ученият. Питърсън го наблюдаваше, докато излезе през вратата с атлетична стъпка и изчезна в уличката зад сградата, известна като „Училищата“.

После отново потърси момичето, което в момента обслужваше друг клиент, студент. Питърсън я наблюдаваше как изпълнява друг усвоен трик — бе се навела напред повече от необходимото, за да прочете някаква разписка, съвсем достатъчно, че студентът да може да погледне в деколтето й. После се изправи и съвсем безцеремонно го зяпна, докато му подаваше книгата в бяла хартиена торбичка. Студентът излезе с объркано изражение на лицето. Питърсън улови погледа й и вдигна в ръка книгата. Тя затвори касовия си регистър и се приближи.

— Да? — попита момичето. — Решихте ли вече?

— Така ми се струва. Ще взема тази книга. А може би ще сте в състояние да ми помогнете и с нещо друго. Живеете в Кеймбридж, нали?

— Да. Вие не живеете ли тук?

— Не, от Лондон съм. Представител съм на Съвета. — Той незабавно се презря за думите си. Все едно да стреляш по заек с топ. Никаква изтънченост. Така или иначе, сега цялото й внимание беше насочено към него, тъй че спокойно можеше да се възползва. — Чудех се дали бихте ми препоръчали някакъв добър ресторант?

— Ами, например „Синият глиган“. Има и един френски ресторант в Грантчестър, който се предполага, че е добър — „Le Marquis“. И един нов, италиански — „Il Pavone“.

— Ходили ли сте в някой от тях?

— Ами, не… — Тя леко се изчерви и Питърсън разбра, че съжалява, задето се е изложила. Той отлично съзнаваше, че момичето посочва трите най-скъпи ресторанта. Не беше споменала неговото любимо заведение — то не бе толкова ефектно и скъпо, но предлагаше отлична храна.

— Ако трябваше да избирате, къде щяхте да отидете?

— О, в „Le Marquis“. Изглежда чудесно място.

— Следващия път, когато намина от Лондон и ако не сте заета, ще приема за огромна услуга, ако обядвате с мен. — Той интимно й се усмихна. — Доста е тъпо да пътуваш сам, да се храниш сам.

— Наистина ли? — задъха се тя. — О, искам да кажа… — Момичето усилено се мъчеше да потисне триумфалното си възклицание. — Да, с най-голямо удоволствие.

— Чудесно. Ако е възможно да получа телефонния ви номер… — Тя се поколеба и Питърсън предположи, че няма телефон. — Или ако предпочитате, просто мога да намина покрай магазина преди това.

— О, да, така ще е най-добре — отвърна тя, като се вкопчи в благоприятната възможност.

— Ще очаквам този момент с нетърпение.

Заедно отидоха до касата в предната част на магазина, където той плати книгата си. Когато напусна „Боус & Боус“, Питърсън сви покрай ъгъла към Маркет Скуеър. През страничната витрина на книжарницата можеше да види, че момичето разговаря с двете си приятелки. „Е, стана съвсем лесно — помисли си той. — Мили Боже, та аз дори не разбрах как се казва.“

Питърсън пресече площада и тръгна по Пети Къри с шумната му навалица от купувачи, излизащи от „Крайстс“ в другия му край. През отворената му порта се виждаше зелената морава във вътрешния двор, а зад нея — ярките багри на цветна леха на фона на сивата стена на Главния вход. На вратата седеше портиер и четеше вестник. Група студенти стояха и разглеждаха списъците на таблото за обяви. Питърсън продължи напред и сви в Хобсънс али. Накрая намери мястото, което търсеше: