Пейзажите на времето

17.

15 април 1963 г.

Гордън закуси в кафенето на Хари на „Джирърд“, като се опита да прегледа бележките за лекцията си и да набележи някои проблеми за домашна работа на студентите. Беше трудно да се работи. Тракането на съдове постоянно му пречеше, а тенекиеният глас на радио свиреше песните на „Кингстън трио“, които той не харесваше. Единствената нова песен от поп-музиката, която можеше да търпи, бе „Доминик“, странен хит, записан от белгийска монахиня с ангелски глас. Така или иначе, не беше в настроение да се концентрира върху академични въпроси. Статията в „Сан Диего Юниън“ за телевизионното интервю на Сол бе по-лоша, отколкото очакваше — сензационна, извън границите на разумното. Неколцина от катедрата вече бяха споделили с него неодобрението си.

Той мислеше за тези неща, докато караше нагоре по „Тори Пайнс“, но не стигна до каквото и да е заключение. Разсейваше го един лъкатушещ кадилак с включени предни фарове. Шофьорът бе типичен четирийсетинагодишен мъж с кепе и замаяно изражение. В края на 50-те години, спомни си Гордън, Съветът за национална безопасност беше вдигнал с това голям шум. На един от националните празници бяха рекламирали практиката да се кара с включени фарове през деня, за да напомнят на всички да шофират безопасно. Идеята някак си се възприе от шофьорите, които смятаха, че бавното каране е равносилно на безопасност и сега, години по-късно, човек все още можеше да ги види да лъкатушат по улиците с безполезно включени фарове, уверени, че ниската скорост им гарантира неуязвимост.

Купър вече бе в лабораторията. „Демонстрира по-голямо усърдие с наближаването на кандидатския му изпит“ — помисли си Гордън, но после изпита чувство за вина поради цинизма си. Сега Купър наистина проявяваше искрен интерес, най-вероятно, защото цялата загадка със съобщенията произлизаше от неговата дисертация.

— С нови проби ли експериментираш? — приятелски попита Гордън, все още леко измъчван от чувството си за вина.

— Да. Получава се доста добре. Струва ми се, че номерът е в допълнителните индиеви примеси.

Гордън кимна. Той разработваше метод за смесване на пробите, за да постигне точната концентрация примеси и това беше първото потвърждение след няколко месеца усилия.

— Няма ли съобщения?

— Не — с очевидно облекчение отвърна Купър.

Откъм вратата се чу глас:

— Хм, казаха ми…

— Да? — попита Гордън и се обърна. Мъжът бе облечен в увиснали панталони и яке а ла Айзенхауер. Изглеждаше на около петдесет и лицето му беше силно загоряло, сякаш работеше на открито.

— Вий ли сте перфесор Бърнстейн?

— Да. — Гордън се изкуши да прибави една от старите шеги на баща си: „Да, аз имам тази чест“, но сериозното изражение на човека му подсказа, че няма смисъл.

— Аз, аз съм Джейкъб Едуардс от Сан Диего? Свършил съм една работа, която мисля, че може да ви заинтересува? — Той превръщаше всяко свое изречение във въпрос.

— Каква работа?

— Ами, ваш’те експерименти, съобщенията и всичко останало? Кажете, тук ли получихте сигналите?

— А, да.

Едуардс влезе в лабораторията, като с удивление докосваше уредите.

— Внушително. Наистина внушително. — Той огледа някои от пробите, оставени върху работната маса.

— Хей — извика Купър, като вдигна поглед от координатното записващо устройство. — Хей, тези проби са покрити с… по дяволите!

— О, няма нищо, ръцете ми и тъй са си мръсни. Вий, момчета, си имате чудни уреди тука? Как плащате всичко туй?

— Имаме стипендия от… но, вижте, г-н Едуардс, с какво мога да ви бъда полезен?

— Ами, аз реших проблема ви, знайте ли? Реших го, да. — Едуардс не обърна внимание на свирепия поглед на Купър.

— Как, г-н Едуардс?

— Тайната — с потаен вид отвърна той, — е магнетизмът.

— О.

— Магнетизмът на нашто слънце, ето кво целят те?

— Кой? — Гордън започна да тършува из ума си за някакъв начин да разкара Едуардс от апаратурата.

— Хората, дето ви пращат онез писма? Те идват тук, за да откраднат нашия магнетизъм. Той е единственото, дето кара Земята да се върти около Слънцето — ето кво открих.

— Вижте, не мисля, че магнетизмът има някаква връзка с…

— Вашият експеримент тука — потупа той голямата полева бобина, — използва магнетизъм, нали?

Гордън не виждаше причина да отрича това. Преди обаче да успее да отвърне каквото и да е, Едуардс продължи:

— Били са привлечени от вашия магнетизъм, перфесор Бърнстейн. Те търсят още магнетизъм и сега кат са открили вашия, ще дойдат и ще го вземат.

— Разбирам.

— И ще вземат също слънчевия магнетизъм. — Той размаха ръце и погледна към тавана, като че ли имаше някакво видение. — Целия. Ний ще паднем в Слънцето?

— Не мисля…

— Мога да докажа всичко туй, знайте ли — спокойно го прекъсна мъжът с тон, който като че ли казваше: „Аз съм напълно с ума си.“ — Стоя сега тук пред вас кат човекът, дето е разкрил тайната на обединеното поле. Нали знайте? Отдето идват всички частици и отдето пристигат тез съобщения? Направих го.

— Леле Боже — кисело рече Купър.

Едуардс се обърна към него.

— Кво искаш да кажеш, момче?

Купър би отбой.

— Кажете ми, те на летящи чинии ли пристигат?

Лицето на Едуардс помръкна.

— Кой ти каза туй?

— Просто предположих — меко отвърна Купър.

— Имате нещо, дето не сте го рекли на вестниците?

— Не — намеси се Гордън. — Нямаме.

Едуардс насочи пръст към Купър.

— Тогаз що тоя каза… О! — Той замръзна, гледайки към студента. — Няма да кажете на вестниците, нали?

— Няма нищо…

— Няма да им кажете нищо за магнетизма, нали?

— Ние няма…

— Е, няма да я запазите за себе си! Общата теория на магнетизма си е моя и вий, вий, образовани… — той потърси думата, която му трябваше, отказа се и продължи: — Във ваш’те университети няма да ми попречите…

— Няма…

— … да ида във вестниците и да им кажа мойто виждане. И аз имам някво образование, знайте ли…

— Къде сте учили? — саркастично го попита Купър. — В „института на близката кръчма преди стачка“ ли?

— Вий… — Едуардс като че ли изведнъж се задави с думи — толкова много той не бе в състояние да изплюе наведнъж. — Вий…

Купър небрежно се изправи — изглеждаше мускулест и нащрек.

— Хайде, приятел. Мърдай.

— Кво?

— Вън.

— Не можете да ми откраднете идеите.

— Не ти ги искаме — каза Гордън.

— Почакайте да ги видите във вестниците. Само почакайте.

— Вън — повтори Купър.

— Няма да можете да видите и магнетичния ми мотор. Щях да ви покажа…

Гордън постави ръце на хълбоците си и тръгна към мъжа. От другата страна стоеше Купър и единственият му изход за бягство водеше към вратата на лабораторията. Едуардс заотстъпва, без да престава да говори. Мяташе им свирепи погледи и се мъчеше да открие някаква последна фраза, която да запрати срещу тях, но въображението му го изостави. Той се обърна с мърморене и излезе в коридора навън.

Гордън и Купър се спогледаха.

— Един от природните закони — рече Гордън, — е, че половината хора трябва да са под средната стойност.

— За гаусово разпределение, да — отвърна Купър. — Но е тъжно. — Той поклати глава и се усмихна. После се върна към работата си.

Едуардс беше първият, но не и последният. Щом статията от „Сан Диего Юниън“ бе отпечатана от други вестници, заприижда постоянен поток посетители. Някои идваха от Фресно и Юджийн, решени да разкрият загадката на съобщенията, всеки от тях уверен, че знае отговора, още преди да е видял свидетелствата. Някои носеха ръкописи, които бяха съчинили върху свои идеи за вселената като цяло, върху конкретна научна теория — Айнщайн беше любим обект за опровергаване — или, от време на време, върху експериментите на Гордън. Идеята за написване на предполагаемо учен трактат, като за единствен източник се използва някаква мъглява вестникарска статия, забавляваше Гордън. Някои от посетителите дори бяха публикували своите хипотези, използвайки любимото на аматьорите отпечатване на лични разноски. Те му ги показваха, нежно подавайки овързаните пакети със сензационни корици. В тях хаотични термини се блъскаха за място в изречения, които не водеха доникъде. Под ловки ръце се появяваха уравнения, накичени с нови символи като коледни елхи. Теориите, когато Гордън имаше време да ги изслушва, започваха и свършваха по средата — нямаха никаква връзка с каквото и да е друго нещо, известно във физиката и винаги нарушаваха първото правило на научния модел: не можеха да се проверят. Повечето от маниаците изглежда си мислеха, че за да изградиш нова теория, трябва само да откриеш нови термини. Наред с „енергия“, „поле“, „неутрино“ и други разпространени термини, се появяваха „макрон“, „суперон“ и „приливна сила“ — всички те неопределени, обгърнати в магическата аура на Верующия.

Гордън бързо се научи да ги разпознава. Те идваха в кабинета му или в лабораторията, или му се обаждаха вкъщи и само след миг той можеше да ги разграничи от обикновените хора. Маниаците още от самото начало използваха едни и същи ключови думи. Твърдяха, че са решили всичко — че са обхванали всички известни проблеми в един грандиозен синтез. „Обща теория“ — това незабавно ги издаваше. Друг характерен момент беше ненадейната, необяснима поява на Думите на Верующия, като например „суперон“. Отначало в такива случаи Гордън се смееше, небрежно се майтапеше с маниаците, понякога ги взимаше на подбив. Но третият отличителен белег на тези хора бе липсата на чувство за хумор. Те никога не се смееха, никога не отстъпваха от укрепените си позиции. Всъщност, явният присмех изваждаше на повърхността най-лошите им черти. Всички те бяха еднакво сигурни, че всеки работещ учен се стреми да открадне идеите им. Неколцина го предупредиха, че вече са подали молба за патент. (Фактът, че можеш да патентоваш изобретение, но не и идея им убягваше.) От този момент Гордън започна да се опитва да открие хитър изход от разговора. По телефона беше лесно — просто затваряше слушалката. С маниаците, които идваха лично, не бе толкова просто. Възраженията срещу техните грандиозни идеи неизбежно водеха до открити заплахи, че те ще — тук идваше ред на мрачния поглед, на неохотното решение, че трябва да използват последното оръжие — отидат във вестниците. Неизвестно защо, за тях пресата винаги беше арбитър на научните въпроси. Откакто Гордън бе поставен в прицела на вниманието им от „Сан Диего Юниън“, той, разбира се, ужасно се страхуваше от каквито и да е атаки срещу положението му на същите свещени страници.

Накрая Гордън усъвършенства отбраната си. По телефона овладя бързото затваряне — толкова бързо, че веднъж затвори на собствената си майка, когато не позна гласа й и не успя да разбере нищо смислено, поради трансконтиненталното пращене на статично електричество. Също толкова лесно се справяше с ръкописите и писмата на маниаците. Пишеше им кратко писъмце, в което казваше, че идеите им са „интересни“ (удобен, нищо неозначаващ термин) и че са извън неговата компетентност, така че не е в състояние да ги обсъжда. Това действаше — те никога не отговаряха. Най-лоши бяха маниаците, които идваха на място. Той се научи да се държи рязко, дори грубо. Това го избавяше от повечето от тях. По-трудните, упорити типове — от сорта на Едуардс — успяваше да навежда на други теми за разговор. После ги изблъскваше към вратата, като мърмореше успокоителни фрази — но никога не обещаваше да прочете ръкопис, да присъства на лекция или да потвърди дадена теория. Последният начин означаваше да се замеси още повече и губеше повече време. Просто ги изблъскваше към вратата и те си тръгваха — понякога неохотно, но си тръгваха.

Един страничен ефект от този прилив на маниаци се прояви в небрежните забележки на други членове на катедрата. Отначало ги гледаха с интерес. После започнаха да се забавляват и Гордън ги снабдяваше с анекдоти за странни теории и още по-странно поведение. Но постепенно настроението се промени. На други преподаватели не им харесваше катедрата да се прочува с изопачения си образ в „Сан Диего Юниън“. По време на следобедната почивка за кафе престанаха да го питат какви нови маниаци са се появили. Гордън забеляза промяната.