6.

25 септември 1962 г.


Гордън Бърнстейн съзнателно бавно спускаше надолу молива. Държеше го между палеца и показалеца си и гледаше как връхчето му потрепва във въздуха. Това беше безпогрешна проверка — щом допря графита до изкуствената повърхност на масата, треперенето на дланта му предизвика непрекъснато почукване. Независимо колко силно желаеше ръката му да е неподвижна, почукването продължаваше. Когато се заслуша в него, стори му се, че то се ускорява и става по-силно от тихото пухтене на вакуумните помпи около него.

Гордън рязко заби молива надолу, като издълба черна дупчица в масата, счупи графита и посипа наоколо парченца дърво и жълта боя.

— Хей…

Той сепнато вдигна глава. До него стоеше Албърт Купър. От колко ли време беше тук?

— Хм, направихме проверка с Доктор Гръндкайнд — каза Купър, извърнал очи настрани от молива. — Цялата им апаратура е чиста.

— Ти лично ли се увери? — Гласът на Гордън бе писклив, дрезгав и си личеше, че се опитва да се овладее.

— Да. Е, постоянното ми мотаене наоколо май почва да ги уморява — стеснително отвърна Купър. — Този път дори изключиха всичките си апарати от мрежата.

Гордън мълчаливо кимна.

— Е, предполагам, че това е всичко.

— Какво искаш да кажеш? — спокойно попита Гордън.

— Виж, работим по този въпрос от — колко? — четири дни.

— И какво?

— Стигнахме до задънена улица.

— Защо?

— Групата по ниски температури на Гръндкайнд беше последният кандидат от списъка ни. Проверихме всички в сградата.

— Точно така.

— И този шум — не може да идва от тях.

— Ъ-хъ.

— Вече знаем, че той не прониква отвън.

— Жицата, която опънахме около апарата, доказва това — съгласи се Гордън, като кимна към металната клетка, която сега обгръщаше цялото магнитно съоръжение. — Тя би трябвало да не пропуска случайни сигнали.

— Да. Така че трябва да има някаква повреда в собствената ни електроника.

— Няма начин.

— Защо? — нетърпеливо попита Купър. — По дяволите, възможно е Хюлет-Пакардът да не е в ред, откъде да знаем?

— Лично проверихме уредите.

— Но причината трябва да е там.

— Не — със сдържана енергия отвърна Гордън. — Не, има нещо друго. — Ръката му се стрелна и сграбчи няколко x/y диаграми. — Проучвам ги вече от два часа. Виж.

Купър прегледа листовете милиметрова хартия на червени квадратчета.

— Ами, изглежда не чак толкова шумно. Искам да кажа, че в пиковете на шума има известно постоянство.

— Настроих го. Подобрих разсейването.

— И какво? Шумът пак си е там — раздразнено рече Купър.

— Не, не е.

— А? Разбира се, че е там.

— Погледни онези пикове, които съм отделил от хаоса. Виж как са разположени.

Купър вдигна листовете от изкуствената повърхност на масата. След миг той каза:

— Гледам ги, но… е, като че ли се явяват само на два различни интервала.

Гордън енергично кимна.

— Правилно. Точно това забелязах и аз. Имаме голямо количество фонов шум — проклет да съм, ако знам откъде идва — с известно постоянство отгоре.

— Как получи тези диаграми?

— Използвах ключовия корелатор, за да отделя първоначалния шум. Тази структура, това разполагане — те са там, навярно ги е имало през цялото време.

— Просто никога не сме се вглеждали достатъчно задълбочено.

— Ние „знаехме“, че това е боклук, защо да се занимаваме с него? Глупаво е. — Гордън поклати глава със самоиронична усмивка.

Купър сбърчи чело, загледан в празното пространство.

— Не разбирам. Какво общо имат тези импулси с ядрения резонанс?

— Не зная. Може би нищо.

— Но, по дяволите, целта на този експеримент е точно такава. Аз измервам големия пик на ядрения резонанс, когато бомбардираме спина на атомните ядра. Тези импулси…

— Те не са резонанси. Във всеки случай, не в онзи смисъл, в който аз разбирам обикновения резонанс. Нещо обръща онези ядрени спинове, да, но… почакай малко. Гордън се втренчи в x/y диаграмите. С лявата си ръка той разсеяно подръпваше едно от копчетата на омачканата си синя риза. — Не мисля, че това изобщо е ефект, зависим от честотата.

— Но нали точно това записваме? Силата на приемания сигнал срещу честотата.

— Да, но при положение, че всичко е наред.

— Ами то си е наред.

— Кой го казва? Ами ако шумът идва на изблици?

— Защо трябва да е така?

— По дяволите! — удари с юмрук по масата Гордън и събори на земята счупения молив. — Я помисли сам! Защо всички студенти искат специално да им се обяснява?

— Добре, добре. — Купър сериозно сбърчи чело в тревожно изражение. Гордън ясно виждаше, че момчето е прекалено уморено, за да е в състояние наистина да мисли. Същото се отнасяше и за самия него. Занимаваха се с този кошмарен проблем от дни, спяха съвсем малко и ходеха да се хранят в долнокачествени закусвални. По дяволите, дори не беше слизал до брега да потича. И Пени — мили Боже, та той почти не я виждаше. Предишната вечер му бе казала нещо рязко и ядосано точно преди той да заспи, а Гордън го осъзна едва, когато започна да се облича на сутринта и нея вече я нямаше. Така че трябваше да позаглади нещата, щом се прибереше вкъщи. Ако изобщо се прибереше, прибави той, защото мътните го взели, ако се откажеше от тази загадка, преди…

— Хей, опитай това — обади се Купър, като стресна Гордън от унеса му. — Да предположим, че тук имаме променлив във времето приток на енергия, както сам ти каза преди няколко дни — когато започнахме да търсим външни източници на шум. Писецът ни се движи с постоянна скорост по хартията, нали? — Гордън кимна. — Значи тези пикове тук са на разстояние около сантиметър и после имаме два на половин сантиметър. След това един сантиметър интервал, три по половин сантиметър и така нататък.

Гордън изведнъж разбра какво се опитваше да каже Купър, но го остави да довърши.

— Това е начинът, по който се получава сигнала, разположен във времето. Не честотата, а времето.

Гордън кимна. Сега, когато гледаше извивките и пиковете на писците, беше очевидно.

— Нещо идва на изблици през целия честотен спектър, който изследваме. — Той стисна устни. — Изблици с продължителни интервали помежду им, после няколко с по-кратки интервали.

— Точно така — ентусиазирано кимна Купър. — Така е.

— Къси, дълги… Къси, дълги, къси, къси. Като…

— Като някакъв проклет шифър — довърши Купър.

Той изтри устата си и погледна x/y диаграмите.

— Знаеш ли Морзовата азбука? — тихо го попита Купър. — Аз не я знам.

— Ами, да. Във всеки случай, когато бях дете я знаех.

— Хайде да подредим диаграмите по реда, по който съм взимал данните. — Гордън се изправи с нова енергия. Той вдигна счупения молив от пода, намести върха му в една острилка и започна да върти ръчката. Тя издаде дрезгав, триещ звук.


Когато Айзък Лейкин влезе в лабораторията по ядрен резонанс, всеки, дори случаен посетител, можеше да каже, че е негова. Разбира се, абсолютно всичко беше платено от Националната научна фондация, с изключение на военната електроника, получена от военноморските сили и на огромните магнити, собственост — желание на дарителя на Калифорнийския университет, но в истинския смисъл на думата лабораторията принадлежеше на Айзък Лейкин. Той бе изградил репутацията й в МТИ3 с десет години сериозен труд и понякога наистина блестящи проучвания. Оттам беше отишъл в лабораториите на „Дженеръл Илектрик“ и „Бел“, като всяка негова стъпка го издигаше по-високо. Когато Калифорнийският университет започна да строи ново университетско градче около Океанографския институт „Скрипс“, Лейкин стана една от първите му „находки“. Имаше връзки с Вашингтон и донесе със себе си страшно много пари, превърнати в апаратура, лабораторно пространство и стипендии за млади таланти. Гордън бе един от първите, възползвали се от стипендиите, но още от самото начало не успя да се спогоди с Лейкин. Когато влизаше в лабораторията на Гордън, той обикновено намираше нещо не на място, оплетени жици, които едва не го спъваха, зле обезопасени машини, нещо, което разваляше настроението му.

Лейкин кимна на Купър и измърмори „здрасти“ на Гордън, докато погледът му шареше из лабораторията. Гордън бързо обобщи за шефа си напредъка им в елиминирането. Другият кимна и леко се усмихна, когато след това Купър подробно му разказа за седмиците, прекарани в безкрайни проверки на апаратурата. Докато студентът говореше, Лейкин се разхождаше из помещението, натискаше копчета, оглеждаше електрически вериги.

— Тези проводници са наопаки — заяви той, като показа някакви жици, свързани с щипки.

— Така или иначе не използваме тази част — меко отвърна Гордън. Лейкин огледа веригата на Купър, направи забележка, че можела да бъде свързана по-добре и продължи нататък. Гласът на студента го следваше из просторната лаборатория. За него описването на един експеримент беше като да сглобява оръжие — всяка част трябваше да си е на мястото, толкова необходима, колкото и всяка друга. Гордън виждаше, че младежът е умен и внимателен, но нямаше достатъчно опит да хване проблема за шията, да се спре само на най-важните неща. Е, точно затова Купър беше студент, а Лейкин — редовен професор.

Лейкин бутна някакъв ключ, огледа танцуващата повърхност на осцилоскопа и заяви:

— Нещо не е подредено както трябва.

Купър се засуети наоколо. Той проследи веригата и я оправи за секунди. Лейкин одобрително кимна. Гордън изпита особено присвиване в гърдите, като че ли изпитваха него, а не Купър.

— Много добре — каза накрая професорът. — А резултатите ви?

Сега беше ред на Гордън. Той обясни идеите им, като си помагаше с тебешир, а после му показа и данните. Отдаде дължимото на Купър за предположението, че в шума се крие кодирано съобщение. Взе една от диаграмите и я показа на Лейкин, като посочи разположението на пиковете и подчерта, че винаги са на разстояние или от един, или от половин сантиметър и никога по друг начин.

Лейкин разгледа начупените линии и техните случайни върхове, които напомняха кули, стърчащи над скрит в мъгла градски пейзаж.

— Глупости — безстрастно отсече той.

Гордън замълча за миг.

— Отначало и аз така мислех. После дешифрирахме диаграмата и определихме интервалите от половин сантиметър като „точки“, а тези от един сантиметър — като „тирета“ от Морзовата азбука.

— Няма никакъв смисъл. Не съществува физическо въздействие, което може да даде подобни данни. — Лейкин хвърли очевидно ядосан поглед към Купър.

— Но вижте какво се получава, когато преведем Морза — настоя Гордън и надраска на черната дъска: „ЕНЗИМИТЕ ЗАБРАНЕНИ Б“.

Лейкин присви очи към буквите.

— Това от една диаграма ли е?

— Ами, не. И от трите заедно.

— Къде бяха прекъсванията?

— ЕНЗИМИТ на първата, Е ЗАБРАН на втората, ЕНИ Б на третата.

— Значи изобщо нямате пълна дума.

— Е, те са последователни. Направих записите един след друг със съвсем кратка пауза, за да сменя хартията.

— Колко дълга?

— Хм… двайсет секунди.

— Достатъчно време, за да могат няколко от вашите „букви“ да останат незасечени.

— Да, може би. Но структурата…

— Тук няма структура, само предположения.

Гордън се намръщи.

— Вероятността да отделим група думи от случаен шум, подредени по този начин…

— Как разделяте думите? — попита Лейкин. — Дори в Морзовата азбука има интервал, който показва къде свършва една дума и къде започва следващата.

— Доктор Лейкин, просто ви показвам какво сме открили. На записите между всеки две думи има двусантиметрови интервали. Това съвпада…

— Разбирам. — Лейкин стоически приемаше всичко. — Наистина съвпада. Имате ли и други… съобщения?

— Да — безизразно отвърна Гордън. — Но в тях няма особен смисъл.

— Така и предполагах.

— О, получават се думи. „Това“ и „насищам“. Колко големи са според вас шансовете да получим седембуквена дума, отделена от двете страни с двусантиметрови интервали?

— Хм-м — сви рамене Лейкин. Гордън винаги беше изпитвал чувството, че в такива моменти професорът иска да каже нещо на родния си унгарски език, но не може да го преведе на английски. — И все пак смятам, че това са… глупости. Такъв физичен ефект не съществува. Външно въздействие, да. На това мога да повярвам. Но на този Джеймс Бондов код — не.

С тези думи Лейкин бързо поклати глава, сякаш приключваше въпроса и прокара пръсти през оплешивяващата си коса.

— Струва ми се, че тук напразно сте си хвърлили времето.

— Аз не…

— Съветът ми е да се съсредоточите върху действителния си проблем. Тоест, да откриете източника на шума във вашата електроника. Не разбирам защо не можете да го намерите. — Лейкин се обърна, отсечено кимна на Купър и излезе.


Един час след тръгването на Лейкин, когато апаратите бяха изключени или оставени на ниски обороти, данните — събрани, а лабораторните дневници — попълнени и подробностите — вписани, Гордън махна за довиждане на Купър и излезе в дългия коридор, водещ навън. Остана изненадан — през стъклените врати се виждаше сгъстяващият се мрак и изгряващата Венера. Гордън бе останал с впечатлението, че все още е късен следобед. Матовите стъкла на вратите на офисите бяха черни — всички си бяха тръгнали, дори Шели, с когото бяха разчитали да разговарят.

Е, тогава утре. Все щяха да намерят време утре, помисли си Гордън. Той вдървено тръгна по коридора, като се накланяше настрани, когато чантата се удряше в коляното му. Лабораториите бяха в сутерена на новата сграда на физическия факултет. Поради наклона на хълмистия терен, в тази си част зданието завършваше наравно със земята. Зад стъклените врати в края на коридора като черен квадрат се спускаше нощта. Гордън имаше усещането, че тесният коридор плува покрай него и разбра, че е по-уморен, отколкото бе мислел. Наистина трябваше да прави повече физически упражнения, да се поддържа във форма.

Докато гледаше напред, в очертания от стъклото на вратата мрак се появи Пени и влезе вътре.

— О — каза той и изненадано я зяпна. После си спомни, че сутринта беше измърморил обещание да се прибере рано и да приготви вечеря. — О, по дяволите.

— Да. Накрая се уморих от чакане.

— Господи, съжалявам, аз, аз просто… — Гордън направи несръчен жест. Чистата истина беше, че напълно бе забравил, но му се струваше неразумно да си го признае.

— Мили, ти прекалено си потънал в работата си. — Гласът й се смекчи, когато Пени проучи лицето му.

— Ами, знам, аз… наистина съжалявам. Господи, аз съм… — „Дори не мога да се извиня както трябва“ — самообвинително си помисли той. Гордън се втренчи в нея и се удиви на това дребничко, добре сложено създание, женствено и слабо, което го караше да се чувства тромав и несръчен. Наистина трябваше да й обясни какво му е, как проблемите изцяло са го изпълнили, докато е работел по тях и не са оставили място за нищо друго — в известен смисъл, дори и за нея. Звучеше жестоко, но беше самата истина и той се опита да измисли начин да й го каже без…

— Понякога се чудя как мога да обичам такъв ахмак — поклати глава тя. На устните й започваше да се изписва лека усмивка.

— Ами, наистина съжалявам, но… нека ти разкажа за спора, който водихме с Лейкин.

— Да, разкажи ми. — Тя се приведе, за да вземе товара му. Бе жилава и без усилие вдигна издутата чанта, като раздвижи бедра. Въпреки умората си, Гордън откри, че я наблюдава. Опъването на полата очерта краката й под плата.

— Хайде, нуждаеш се от храна.

Той започна да й разказва. Пени кимаше на думите му, докато го водеше покрай станцията за течен азот към малкия паркинг. Лампите хвърляха сенки от оградата, разтягаха и изкривяваха очертанията на мрежата.

Загрузка...