Пейзажите на времето

28.

12 август 1963 г.

Купър погледна със съмнение.

— И смяташ, че това е достатъчно?

— Засега, да. Кой знае? — сви рамене Гордън. — А може би и завинаги.

— Поне би трябвало да попълня някои от наблюденията за високоенергийното поле.

— Не е толкова важно.

— След онова, което направи с мен онази комисия, искам да бъда сигурен…

— Отговорът не е в повечето данни. Трябва ти повече четене по принципните положения, повече анализ на твоите данни, такива неща. А не повече данни, които да изкипят от лабораторията.

— Сигурен ли си?

— Утре можеш да свършваш с работата тук.

— Хм. Ами, добре.

Всъщност, Купър навярно би могъл да подкрепи тезата си с още данни. Гордън обаче никога не беше харесвал свеждането на всеки ефект до прекалено много цифри, най-вече защото смяташе, че това убива въображението. След известно време виждаш само онова, което очакваш да видиш. Откъде можеше да е сигурен, че Купър наистина записва всички данни така, както се получават?

Това оправдаваше откъсването на студента от апаратурата, но причината, поради която Гордън го направи, не бе такава. Клаудия Цинс щеше да започне работа през септември. Ако тя откриеше нещо нередно, Гордън искаше да върви в крак с нея.

Върна се вкъщи от лабораторията гладен. Пени вече беше вечеряла и гледаше новините в 11 часа.

— Искаш ли нещо? — извика той от кухнята.

— Не.

— Какво гледаш?

— Похода към Вашингтон.

— Ъ?

— Мартин Лутър Кинг. Знаеш.

Не бе обръщал никакво внимание на новините. Не попита нищо повече — обсъждането на политиката с Пени можеше само да я извади от равновесие. Откакто се беше върнал, тя се държеше изискано небрежно. Между тях имаше някакво странно примирие, но не и мир.

— Хей — извика той, като влезе в дневната, осветена само от слабия електрически блясък на телевизора. — Съдомиялната не иска да тръгне.

— Ъ-хъ. — Тя не обърна глава.

— Обади ли се да я поправят?

— Не. Направи го ти, по изключение.

— Миналия път бях аз.

— Е, аз няма да се обадя. Мразя тези неща. Нека си остане счупена.

— Ти я използваш повече от мен.

— Това също ще се промени.

— Какво?

— Вече няма да си троша ръцете да готвя.

— Не мисля, че си се презорила.

— Откъде знаеш? Та ти не би могъл да си изпържиш и яйца.

— Печелиш две точки за достоверност — леко каза той. — Във всеки случай, знаеш, че мога да готвя някои неща.

— Я стига.

— Говоря сериозно — остро отвърна Гордън. — Предстои ми да прекарвам много време в лабораторията и…

— Шумни и продължителни ръкопляскания.

— За Бога.

— Аз също няма да си стоя много тук.

— Няма да ти преча.

— Най-малко ти вършиш нещо в момента.

— По дяволите, не за това вдигаш такъв шум.

— Метафоричен шум ли?

— Истински шум, метаедикакъвси шум — откъде да знам?

— Реших, че може да си си помислил, че е истински. Иначе навярно би ме докоснал, откакто се върна.

— О.

— Не си забелязал, а?

Мрачно:

— Забелязах.

— Добре, защо?

— Не съм мислил за това, предполагам.

— Помисли.

— Нали знаеш, много работа.

— Смяташ, че не знам ли? Хайде, Гордън, видях лицето ти, когато слезе от онзи самолет. Щяхме да ходим да пийнем нещо в „Ел Кортес“, да се поразходим из града. Да обядваме.

— Добре. Виж, имам нужда от вечеря.

— Ти си вечеряй, аз ще гледам речта.

— Добре. Вино?

— Естествено. Има ли достатъчно за после?

— За после ли?

— Майка ми е трябвало да ме научи да съм по-директна. За после, когато се чукаме.

— О, да. Ще се чукаме.

Направиха го. Не беше много добре.

Гордън разглоби апаратурата на Купър на съставни части. После отново я сглоби. Провери изолацията на всеки детайл, като търсеше някакъв начин за проникване на неочакван сигнал във веригата. Вече беше сглобил по-голямата част от устройството, когато в лабораторията без предизвестие се появи Сол Шрифър.

— Гордън! Току-що бях в КУЛА10 и реших да намина.

— А, здрасти — измърмори Гордън, като избърса ръце в един омазнен парцал. Мъж с фотоапарат последва Сол в помещението.

— Това е Алекс Патурски от „Лайф“. Правят материал за екзобиологията.

— Ще ви бъда благодарен, ако ми позволите да направя няколко снимки — каза Патурски. Гордън измърмори съгласие и човекът бързо донесе отразителни екрани и фотографско оборудване. Сол разказваше за реакцията на неговото заявление.

— Ужасен пример за ограничени умове — рече той. — Никой не следва примера ни. Не мога да накарам никой от астрономическата общност да се отдели на идеята и пет секунди. — Гордън се съгласи и реши да не казва на Сол за Клаудия Цинс. Патурски обикаляше около тях, щракаше и подскачаше. „Обърнете се насам малко повече, а?“ — и Сол бързо се подчиняваше. Гордън го следваше. Искаше му се да бе облечен в нещо по-добро от тениска и джинси. Това, разбира се, беше единственият ден, в който не носеше обичайните си тъмни панталони и оксфордска риза.

— Чудесно, господа, направо чудесно — възкликна в заключение Патурски. Сол обърна за малко внимание на експеримента. Гордън му показа някои предварителни термични данни, които беше записал. Чувствителността бе ниска, но кривите очевидно бяха ясни резонансни линии.

— Много лошо. Ако имахме повече резултати, бихме могли отново да започнем цялата тази работа — погледна го Сол. — Ще ми съобщиш, ако откриеш нещо, нали?

— Само да не си глътнеш езика.

— Не, предполагам, че няма. — За миг астрономът изглеждаше обезсърчен. — Наистина смятах, че тук има нещо.

— Може би има.

— Да. Да, разбира се, сигурно има. — Той просия. — Да не останеш с впечатлението, че всичко е свършило, хей? Когато поотшуми малко и хората престанат да се заливат от смях при самата идея — е, ще излезе хубава статия. Може би нещо за раздел „Наука“, озаглавено „Срещу ортодоксалните вятърни мелници“. Може да стане.

— Ъ-хъ.

— Е, с Алекс трябва да тръгваме. Пътуваме през Ескондидо за Паломар.

— Наблюдения ли ще правиш там? — небрежно попита Гордън.

— Не. Не, аз не правя наблюденията. По-скоро съм човек на идеите. Алекс иска да направи някои снимки, това е всичко. Мястото е ужасно.

— О, да.

След миг те вече си бяха тръгнали и той можеше да се върне към експеримента си.

През първия ден, когато Гордън отново включи апаратурата за ядрен магнитен резонанс, имаше само шум. През втория случайни вълни заглушаваха резултатите. Една от индиевоантимонидните проби се държеше странно и той трябваше да разглоби устройството, да отвори охладителя и да извади дефектната проба. Това му отне часове. Едва на третия ден резонансните криви започнаха да изглеждат както трябва. Бяха успокоително точни. Отлично съответстваха на теорията, вместваха се в рамките на експерименталната грешка. „Красиво — помисли си Гордън. — Красиво и скучно.“ Остави апаратурата включена през целия ден, отчасти, за да се увери, че електрониката функционира стабилно. Откри, че може да се занимава с обикновени неща — да консултира Купър, да си води бележки за лекциите през идващия семестър, да реже малките сиви пръчки индиев антимонид на потопената в масло нагорещена жица — и на всеки час-два да надниква в лабораторията за някое кратко измерване по ядрения магнитен резонанс. Стана му навик. Нещата вървяха. Кривите оставаха нормални.

— Проф. Бърнстейн? — с висок, стържещ глас попита жената. Той разсеяно се зачуди дали акцентът й не е от Средния Запад.

— Да — отвърна Гордън в слушалката.

— Тук е Адел Морисън от „Синиър Сколастик Мегъзин“. Подготвяме голям материал върху, хм, твърденията, които направихте вие с проф. Шрифър. Разглеждаме въпроса като пример за противоречията в науката. Чудех се…

— Защо?

— Моля?

— Защо се занимавате с това? Бих предпочел просто да забравите за него.

— Ами, проф. Бърнстейн, не знам, аз… Проф. Шрифър ни оказа извънредно ценно съдействие. Той заяви, че според него нашите читатели — които са гимназисти от горните класове — ще научат много от такъв материал.

— Не съм сигурен в това.

— Е, професоре, боя се, че съм само заместник редактор тук и не аз определям какво да се прави. Мисля, че статията е — да, ето, в коректури. В по-голямата си част е интервю с вашия колега, проф. Шрифър.

— Ъ-хъ.

Гласът й стана по-висок.

— Помолиха ме да разбера дали имате някакви заключителни коментари по, хм, положението на, хм, противоречието. Бихме могли да ги прибавим към коректурите, ако…

— Не. Нямам какво да кажа.

— Сигурен ли сте? Редакторът ме помоли да…

— Сигурен съм. Пускайте го както си е.

— Ами, добре. В статията сме цитирали още няколко професори и те правят някои много критични бележки. Мислех си, че би трябвало да го знаете.

За миг се изкуши. Би могъл да попита за имената им, да чуе изказванията им и да нахвърля някакъв отговор. Жената чакаше, телефонът съскаше с онзи слаб шум, типичен за далечните разстояния. Гордън премигна. Тя беше добра — почти бе успяла да го хване на въдицата.

— Не, могат да казват каквото си искат. Нека Сол се оправя с това. — Той затвори слушалката. Гимназистите на тази велика нация да си мислят каквото искат. Само се надяваше статията да не доведе до нов наплив на маниаци.

Лятното слънце придаваше на всичко бледа, лишена от перспектива плоскостност. Пени излезе от морето със сърфа и се отпусна до Гордън.

— Прекалено много бръснещи вълни — обясни тя. — Пък и е много бурно. Почти не успявах да се покажа на повърхността.

— Тичането е много по-безопасно — забеляза той.

— И отегчително.

— Но не и безсмислено.

— Може би. А, това ми напомня — скоро ще ходя да видя родителите си. Щях да отида преди да започнат лекциите, но татко е на някакво делово пътуване.

— Какво ти напомни за това?

— Ъ? А. Ами, ти каза, че тичането не било безсмислено и се сетих, че миналия семестър един студент, съзнателно беше използвал най-дългата дума в английския език в съчинението си. Тя е „флокцинауцинихилипилификация“. Означава „оценяване на нещо като смислено“.

— Хм. Наистина.

— Да, и ми се наложи да потърся проклетата дума в речника. Няма я в никой американски речник, но я открих в оксфордския.

— И?

— А това е речникът, който ми подари баща ми.

Гордън се усмихна, отпусна се назад върху пясъка и вдигна над очите си един брой на „Ескуайър“, за да се скрие от слънцето.

— Ти си една изключително неправолинейна дама.

— Каквото и да означава това.

— Това е комплимент, повярвай ми.

— Е?

— Какво?

— Искаш ли да дойдеш до Оукланд с мен или не?

— Значи за това е ставало дума?

— Въпреки опитите ти да го избегнеш, да.

— Опитите да…? Пени, чела си прекалено много Кафка. Да, естествено, ще дойда.

— Кога?

— Откъде да знам? Това е твое пътуване, твоите родители.

Тя кимна. На лицето й се появи странно, измъчено изражение, после изчезна. Гордън се зачуди какво ли чувстваше тя, но не знаеше никакъв лесен начин да я попита. Той отвори уста и се помъчи да измисли нещо, после се отказа. Дали пътуването до Оукланд бе част от танца на ухажване — да заведеш момчето вкъщи, за да го представиш? Може би това беше феномен единствено на източното крайбрежие. Гордън не бе сигурен. След като заяви, че не иска да се омъжва, а после беше останала да живее с него, като че ли нещата щяха просто да продължават така, Пени се бе превърнала в истинска мистерия. Той мислено въздъхна наум и изобщо се отказа да мисли повече по въпроса.

Гордън чете в продължение на няколко минути, после възкликна:

— Хей, тук се казва, че договорът за забрана на ядрените опити бил подписан.

— Естествено — измърмори Пени и се претърколи от дрямката си. — Кенеди го подписа преди месеци.

— Трябва да съм го пропуснал. — Гордън си помисли за Дайсън и „Орион“, странно привлекателна мечта, която вече беше мъртва. За момента никой нямаше да пътува към планетите. Космическата програма щеше да продължи да куцука напред с ракети с течно гориво. Той се замисли в колко напрегнати времена живееха. Нови идеи и нови хора идваха в старата Ла Хола от дните на Чандлър. Същият Кенеди, който бе настоявал за подписването на договора за забрана на ядрените опити и бе ликвидирал „Орион“, също поставяше националната гвардия на Алабама под федерален контрол, за да попречи на Джордж Уолъс да я използва срещу програмата за десегрегация. Медгар Евърс беше убит, само преди няколко месеца. Сега цялата страна чувстваше, че нещата трябва да се променят.

Гордън захвърли списанието настрани. Той се претърколи по корем под жаркото слънце и задряма. Морският бриз разнасяше по плажа кисела смрад на гниещи водорасли. Той сбърчи нос. По дяволите напрегнатите времена. „Политиката е само за миг — някога бе казал Айнщайн. — Уравнението е за вечността.“ Ако трябваше да избира едно от двете, Гордън беше на страната на уравненията.

Същата вечер той заведе Пени на вечеря и после на танци в „Ел Кортес“. Това не беше от нещата, които обикновено правеше, но трябваше да обърне внимание на странното, разтеглило се напрежение помежду им. Докато вечеряха, разговаряха. После, по време на напитките, Гордън започна:

— Пени, това нещо между нас, то е сложно…

— Не е сложно — отвърна тя.

Той се поколеба и измърмори:

— Ами, добре, но…

— Има разлика — остро го прекъсна Пени. И неизвестно защо това го ядоса. Реши да млъкне, да остави вечерта да продължи по безсмисления начин в стил „вечер навън с женичката“, който изглежда й харесваше. Странно — в един момент тя можеше да е много интелигентна, безкомпромисна литераторка и после в следващия да продължи като обикновена средноамериканска, безжалостно постна жена. Може би това беше част от тяхното време, от променящите се неща.

Танцуваха само бавните танци. Тя се движеше сръчно, леко, носеше тънка розова рокля. Той бе с тежки обувки, останали от Ню Йорк и от време на време загубваше ритъма. Вокалистът пееше с мрачен глас: „Хората остават съвсем мъничко по-дълго. Ние искаме да свирим още съвсем мъничко“. Пени ненадейно го притисна към себе си със забележително силни ръце.

— Сам Кук — измърмори тя в ухото му. Той не разбра какво иска да каже. Идеята да знае кой е композирал дадена популярна песен му изглеждаше, е, малко невероятна.