Пейзажите на времето

40.

3 ноември 1963 г.

— Ало.

— Гордън? Гордън, ти ли си?

— Чичо Хърб, хм. — Гордън се поколеба и озадачено погледна телефонната слушалка в кабинета си, като че ли гласът на чичо му не беше на място там.

— Толкова ли усилено работиш, че не можеш да се прибереш вкъщи през нощта?

— Ами, нали знаеш, експерименти.

— Така каза й момичето.

Гордън се усмихна. Не госпожата, както обикновено се изразяваше. Не, Пени беше момиче. А майка му несъмнено бе разказала на чичо Хърб що за момиче е.

— Обаждам се за майка ти.

— Какво? Защо?

— Тя е кранк.

— Какво е?

— Кранк, болна. Болна е вече от доста време.

— Не и когато аз бях там.

— И когато си бил там, също. Наистина. Но по време на посещението ти се е преструвала.

— Мили Боже. Какво й е?

— Нещо с панкреаса, казват. Не са сигурни. Тези лекари никога нищо не знаят.

— Тя спомена нещо за плеврит, беше преди доста време…

— Така беше. Така започна.

— Много ли е зле?

— Нали ги знаеш лекарите, никога не ти казват. Но ми се струва, че трябва да си дойдеш вкъщи.

— Виж, чичо Хърб, точно в момента не мога.

— Започна да пита за теб.

— Защо не ми се обади?

— Познаваш я, пък и неприятностите помежду ви.

— Не сме имали никакви неприятности.

— Не можеш да заблудиш чичо си, Гордън.

— Всъщност, не, не мисля, че е имало нещо такова.

— Но тя мисли така. Аз също, но знам, че не се вслушваш в съветите на стария си, глупав чичо.

— Виж, не си глупав. Аз…

— Ела да я видиш.

— Имам работа, чичо Хърб. Водя лекции. И тези експерименти сега, те са много важни.

— Майка ти, нали я знаеш, тя няма да ти се обади, но…

— Щях да дойда, ако можех и ще го направя веднага, щом…

— За нея е важно, Гордън.

— Къде е тя сега?

— В болницата, къде другаде?

— Защо?

— Някакви изследвания — призна той.

— Добре, виж, наистина не мога да отсъствам точно в момента. Но скоро. Да, скоро ще дойда.

— Гордън, мисля, че трябва да дойдеш сега.

— Не, виж, чичо Хърб, знам как се чувстваш. И ще дойда. Скоро.

— Кога е това „скоро“?

— Ще ти се обадя. Ще ти съобщя веднага, щом мога.

— Добре тогава. Скоро. Напоследък не си й се обаждал често.

— Да, знам. Скоро. Скоро.

Той се обади на майка си, за да й обясни. Гласът й беше слаб и тънък, приглушен от разстоянието. Но изглежда беше в добро настроение. Лекарите били много мили, сериозно се грижели за нея. Не, нямала проблем със сметките за болницата, той не трябвало да се тревожи за това. Тя отхвърли предложението му, че трябва да отиде да я види. Бил професор, имал студенти и защо да пръска всичките тези пари само за няколко дни. Да си дойде за Деня на благодарността, това щяло да е достатъчно рано, щяло да е чудесно. Чичо Хърб бил прекалено загрижен, това било всичко. Гордън рязко каза в слушалката:

— Кажи му вместо мен, че се опитвам да не съм потцер тук. Работата ми е стигнала до критичен момент. — Майка му замълча. Всъщност „потцер“ не беше много възпитана дума, прекалено напомняше на „путцер“. Но не каза нищо.

— Той ще разбере това. Аз също, Гордън. Върши си работата, да.

Пресконференцията на Рамси и Хъсинджър бе организирана от университета. Имаше тричленен екип от местния филиал на Си Би Ес, тук беше журналистът, написал статията „Един университет по пътя към величието“, както и хора от „Сан Диего Юниън“ и „Лос Анджелис Таймс“. Гордън стоеше в дъното на залата. Показаха диапозитиви от резултатите, снимки на Хъсинджър до експерименталните резервоари, графики на разпадането на океанските екосистеми. Публиката остана впечатлена. Рамси се справяше с въпросите добре. Хъсинджър — дебел, оплешивяващ мъж с бързи, черни очи — говореше скоростно като картечница. Един от репортерите попита Рамси какво го е навело на предположението, че толкова неясна причина може да предизвика такива ужасни неща. Рамси заобиколи въпроса. Той хвърли поглед към Гордън и направи мъглява забележка за подозренията, които изниквали от небитието. Хората, които познаваш или с които работиш, казват нещо и после ти събираш мозайката, без всъщност да разбираш откъде е изникнала първоначалната искра. О, попита репортерът, — някой друг в КУЛХ работи ли върху подобни неща? — Рамси се огледа неспокойно.

— Струва ми се, че засега не мога да кажа каквото и да е — измърмори той. Гордън се измъкна отзад, още преди да завърши пресконференцията. Въздухът навън изглеждаше задимен. Той дълбоко си пое дъх, почувства се замаян и дрезгаво се изкашля. Сноповете слънчеви лъчи имаха променлив, воднист вид.

Пени изненадано вдигна поглед, когато той отключи вратата.

— Я виж, я виж. Да не е угаснало електричеството?

— Не. Просто свърших рано, това е всичко.

— За Бога, изглеждаш ужасно.

— Малко съм уморен.

— Искаш ли вино?

— Не бруксайдско, ако пиеш такова.

— Не, круг е.

— Какво правеше онова бруксайдско тук?

— За готвене.

— Ъ-хъ.

Той си наля малко вино, взе си царевични пръчици и седна на кухненската маса. Пени проверяваше писмени работи. По радиото гърмеше музиката на АМ. „Не знам много история.“ Гордън се намръщи. „Не знам много биология.“

— За Бога, изключи го. — „Не знам какво е правило на плъзгача.“ Пени наведе глава, за да чува.

— Това е един от любимите ми състави, Гордън. — „Но със сигурност знам, че те обичам…“

Той рязко се изправи и яростно щракна копчето.

— Пълни дрънканици.

— Песента е хубава.

Гордън сухо се изсмя.

— За Бога, какво ти е?

— Просто не обичам тъпа музика да гърми толкова силно.

— Аз пък си мислех, че се чувстваш прекаран от Рамси и Хъсинджър.

— Не, не е така.

— Защо да не е? Та ти ги остави да оберат целия каймак.

— Те си го заслужават.

— Идеята не беше тяхна.

— Спокойно можеше и да е. Онова, върху което работя, е много по-значимо.

— Ако стане.

— Ще стане. Вече получавам сигнала по-добре.

— Какво казва?

— Някакви биохимични неща. Повече подробности за тахионите.

— Това добре ли е? Искам да кажа, каква полза ще имаш от него?

— Сигурен съм, че всичко ще си съвпадне веднага, щом събера достатъчно части. Трябва да открия само още едно ясно съобщение, което да потвърждава подозрението ми, предположението ми и всичко ще си дойде на мястото.

— Какво е подозрението ти?

Гордън мълчаливо поклати глава.

— Хайде де. Виж, на мен можеш да кажеш.

— Не. На никого. Не казвам на никого, докато не съм сигурен. Цялото това нещо ще е само мое. Не искам да изтече информация, преди със сигурност да го разбера.

— За Бога, Гордън, аз съм Пени. Помниш ли ме?

— Виж, няма да ти кажа.

— По дяволите, съвсем започваш да се чалваш в главата, знаеш ли?

— Ако не ти харесва, можеш да си тръгнеш.

— Да, ами, може би ще го направя, Гордън. Може би ще го направя.

Той откри, че започва да заспива през деня. Събуждаше се пред осцилоскопа, като че ли сепнат от шум, мигновено уплашен, че е пропуснал някакви данни.

Водеше лекциите си по класическо електричество и магнетизъм сякаш насън. Прескачаше от една черна дъска на друга, драскаше формули, според него със стегнат, четлив почерк. Говореше с лице към студентите, но оставяше впечатлението, че води вътрешен спор сам със себе си. Понякога след лекция, преди да излезе, хвърляше поглед към дъските и оставаше шокиран от хаоса от редове с почти неразбираеми драсканици.

Лейкин избягваше да разговаря с Гордън за нещо друго, освен за обичайните лабораторни процедури. Купър също стоеше в малкия си студентски кабинет и рядко го търсеше, дори когато не разбираше нищо по даден въпрос. Гордън вече почти не ходеше в канцеларията на катедрата по физика на третия етаж. Секретарките трябваше да го търсят в лабораторията. Носеше си обяд в чанта и ядеше там, докато се занимаваше с апаратурата за ядрен магнитен резонанс, бореше се с постоянните проблеми със сигналите или шума, наблюдаваше жълтите линии на резонансните криви.

— Доктор Бърнстейн?

— Ъ? — Гордън беше задрямал пред осцилоскопа. Погледът му подскочи към резонансните линии, но те бяха непроменени. Добре — не бе пропуснал нищо. Едва тогава вдигна очи към стройния мъж, застанал на вратата на лабораторията.

— Аз съм от Ю Пи Ай. Правя голям репортаж за резултатите на Рамси и Хъсинджър. Те предизвикаха невероятен интерес, нали знаете. Мислех си, че бих могъл да видя приноса на други учени за…

— Защо дойдохте при мен?

— Не можех да не забележа, че вие бяхте човекът, към когото проф. Рамси непрекъснато гледаше по време на тяхната пресконференция. Чудех се дали не сте „другите източници“, за които наскоро призна проф. Рамси…

— Кога е казал това?

— Едва вчера, когато го интервюирах.

— По дяволите.

— Какво има, докторе? Изглеждате доста загрижен.

— Не, нищо. Вижте, нямам какво да кажа.

— Сигурен ли сте, докторе?

— Повтарям, че нямам какво да кажа. А сега, моля ви, излезте.

Мъжът отвори уста. Гордън рязко посочи към вратата.

— Казах, вън. Вън.

Гордън работеше всеки ден, като постепенно събираше парченца от изречения. Те не бяха последователни. Техническата информация се повтаряше, навярно, за да са сигурни, че ще бъде разбрана правилно, въпреки грешките на предаването и приемането. „Но защо? — мислеше си той. — Това нещо съответства на предположенията ми, естествено. Но в самия този текст трябва да има обяснение.“ Рационално обяснение, ясно изложено. Една вечер сънува, че чичо му Хърб го гледа как играе шах на „Уошингтън скуеър“. Чичо му се мръщеше, когато Гордън местеше пионките по квадратчетата и непрекъснато повтаряше с неодобрителен глас: „Господ забранява да няма рационално обяснение.“

Една сутрин, в понеделник, 5 ноември, той отиде на работа късно. Беше влязъл в безсмислен спор с Пени по някакви незначителни домакински въпроси. Включи радиото на колата, за да се разсее. Водещата новина бе, че Мария Гьоперт Майер от КУЛХ е спечелила Нобелова награда по физика. Гордън остана толкова зашеметен, че едва се възстанови навреме, за да завие на върха на Тори Пайнс роуд. Един линкълн му изсвири с клаксон и шофьорът — мъж с шапка, който караше с включени фарове — му хвърли свиреп поглед. Майер бе спечелила наградата заради черупчестия модел на ядрото. Поделяше си я с Юджийн Уигнър от Принстън и с Ханс Йенсен, немец, измислил черупчестия модел приблизително по едно и също време с Мария.

Същия следобед университетът даде пресконференция. Мария Майер се държеше плахо и тихо отговаряше на пороя от въпроси. Гордън отиде да погледа. Задаваните въпроси бяха предимно тъпи, но това се очакваше. Милата жена, която го беше спряла, за да го пита за резултатите му, докато всички останали от катедрата го игнорираха, сега бе носител на Нобелова награда. Трябваше му време, за да го осъзнае. Внезапно изпита усещането, че нещата се сливат на това място, в този момент. Извършваните тук изследвания бяха важни. Тук бяха семейство Кароуей с техните загадъчни квазари, редиците от частици на Гел-Ман, мечтите на Дайсън, Маркузе, Мария Майер и новината, че пристига Джонас Силк, за да създаде институт. Ла Хола беше възлов център. И той бе благодарен, че е тук.