26.

7 юли 1963 г.


През лятото ритъмът на дните им се промени. Пени започна да спи до по-късно и Гордън се събуждаше преди нея. Той реши да изпълнява упражненията си от Канадските военновъздушни сили с религиозна страст, а най-доброто време за това бяха ранните часове по пустите пясъци на Уиндънсий Бийч. Никога не бе обичал да ги изпълнява вкъщи, особено, ако Пени бе там. Харесваше му да се спуска до белите пясъци, прочистени от нощния прилив и да се занимава с упражненията си, докато слънчевата светлина преливаше на изток над Маунт Соледад. После тичаше колкото можеше по плажа. Всяко заливче беше само по себе си издълбан в сушата свят, сенките се скъсяваха с издигането на слънцето. Блесналата по тялото му пот се охлаждаше от сините сенки и гъстият океански въздух имаше осезаема водна тежест, когато го вдишваше запъхтян. Краката му издаваха по пясъка тъп звук, който отекваше по костите му, странен звук в този въздух, като парчета дърво, които падат върху дъбов под. Бе тичал така като дете по мръсните плажове на Ню Джърси. Чичо му Хърб го водеше често там, точно след като баща му се разболя. Когато Джърси се претъпкваше с хора през лятото, чичо Хърб го водеше на разходки с един жълт студебейкър до Лонг Айлънд. Майка му винаги говореше за хората, които живеели там, за Хората, Които Наистина Притежавали Имот На Брега, като че ли бяха от някаква друга раса. Първия път, когато чичо Хърб го заведе, Гордън го попита дали отиват на гости при роднини, като се надяваше, че има някаква родствена връзка с онези митични същества. Чичо Хърб се беше засмял по неговия кратък, лаещ, не съвсем приятелски начин, бе изхриптял: „Да, отиваме на гости на господин Гетсби, не знаеш ли“ и беше пляснал с ръка вратата на голямата жълта кола, която издаде силен, метален звук. През цялото пътуване Гордън беше седял с ръка, протегната навън през прозореца и летният ветрец от скоростта им галеше черните му косми. Онова лято те вече бяха по-очевидни. Гордън ги сравняваше с тези на чичо Хърб и откри, че само за година е постигнал забележителен прогрес. Трябваха му шест години, за да разбере загадъчната забележка за Гетсби. Когато прочете книгата — пренебрегвайки предложения от майка му Маламуд, — той вече не можеше да си спомни много за големите къщи на Лонг Айлънд, дали някоя от тях се е намирала на края на кея и дали е имала зелена лампа, или която и да е от останалите подробности. Плажовете там, спомняше си Гордън, бяха тесни и каменисти, пусти ивици, неохотно отпуснати от големите вътрешни имения. Нямаше много за правене. Децата строяха пясъчни замъци, които родителите им периодично одобряваха, поглеждайки в жълто-синята слънчева омара над булевардните си романи. Тогава беше решил, че ако Лонг Айлънд е типичен пример, животът на неевреите е скучен. Съвсем различно бе, когато онова лято чичо Хърб го заведе на истински шампионатни боксови мачове, толкова големи и истински, колкото винаги беше смятал, че е животът. Туп-туп — отекваха стъпките му и той отново видя пред себе си белия квадрат на ринга, двете фигури, които танцуваха и се удряха, а главите им отскачаха назад при точно попадение, реферът, валсиращ около мъжете, виковете, подсвиркванията и горещия, близък, солен мирис от сякаш слялата се тълпа. „Виде ли оня тип Албъртс в петия рунд — попита го чичо Хърб през почивката, — с крака като пясъчни торби? Като некой, дето търси изпуснатото копче на якичката си. Леле!“ И след крайния резултат: „Онези рефери! Дадоха му два рунда, слепи ли са? Не бих отишъл на лов с тях.“ Туп-туп-туп — и соленият мирис на тълпата изчезна, а Гордън тичаше под изгряващото слънце, дъхът в ноздрите му беше морски бриз на хиляди километри от Лонг Айлънд, юмруците му блъскаха въздуха в движение — ъперкъти, напречни и резки удари — със свой собствен ритъм, краката му се подчиняваха на юмруците, задъхваше се, мъглявото и безформено лице пред него се превръщаше в Лейкин и в същия миг Гордън му нанесе два от най-добрите си удара, първо лъжливо движение, удар в корема и накрая рязко в челюстта, бързо и лесно, после още удари, докато мислеше за Лейкин и започваше съзнателно да изтрива плуващото във въздуха лице, но го задържа за още три бързи удара, юмруците му минаваха през мътния образ и главата се отмяташе назад един, два, три пъти — туп-туп-туп — да, през цялото онова дълго лято, докато баща му умираше, чичо Хърб го водеше на разни места, за да разсее момчето — Гордън блъсна още няколко пъти във въздуха, като се целеше и сам, без да знае в какво — да, пълнеше ума му с боксови мачове, плажове и книги, а баща му не казваше нищо, усмихваше се, когато разговаряше с него, никога не се оплакваше, просто странеше от всички, за да умре така, както го правеха в семейството на Бърнстейн, съвсем тихо, без никакъв шум, без никой да бие барабана за теб, не и за един Бърнстейн — туп-туп-туп — сега пясъкът на плажа се затопля под краката му, пот капе в очите му и замъглява утрото, гърлото му дращи. Боже, беше тичал страшно много. Скалите тук бяха високи. Бе подминал кея „Скрипс“ и беше стигнал до Блакс Бийч, дълга, пуста ивица под парка „Тори пайнс“. Сега тичаше на сянка и когато избърса потта от очите си, той внезапно видя, че още малко и ще се спъне в нещо. Гордън го прескочи, мислейки го за спящо куче, продължи да тича по инерция и се обърна да погледне назад. Двойка. Разкрачени крака. Женски пети, сочещи към небето. Бялото на четири очи. „Господи“ — помисли си той, но някак си това не го смути чак толкова. Идеята беше логична: самотен плаж, жадна за любов двойка, прекрасен изгрев, солен мирис. Но това означаваше, че ще трябва да тича още нататък. Да им даде време да свършат със своето туп-туп-туп. Определено бе по-красива гледка, с която да приключи тичането си, отколкото онова размазано лице на Лейкин, мъгляво си помисли Гордън. Лейкин беше проблем, който той не бе в състояние да реши и може би, разбра Гордън, затова и тичаше толкова надалеч и нарочно се изтощаваше, за да не би истинският юмрук да размаже истинското лице. Може би да, а може би не. Прекалено много бе анализирал презрението на чичо Хърб. Един от начините да си потцер беше прекалено много да се тревожиш за подобни неща, да. Гордън се усмихна, облиза устни и нанесе още два удара, пронизвайки всеопрощаващия въздух.


Сол Шрифър му се обади в средата на юли. Бил завършил наблюденията на Херкулес 99 с радиотелескопа в Грийн Банк. Резултатите били отрицателни. Никакви ясни сигнали в междузвездния шум. Гордън му предложи да използва по-високи честоти и по-тесни обхвати. Сол му отвърна, че бил опитвал. Без някакъв резултат от усилията им обаче, нямало да му отпуснат повече време за използване на уреда. Приоритет имали обикновените изследователски проекти. Няколко минути разговаряха за възможни алтернативи, но такива нямаше. Групата от „Кавендиш“ бе отхвърлила искането на Сол за удължаване на времето за работа с телескопа. Шрифър измърмори няколко утешения и Гордън се съгласи. Когато другият затвори, той изпита неочаквано разочарование. Сега разбираше, че без да си го е признавал, е възлагал надежди на идеята за засичане на радиосигнали. Същата вечер, когато се срещна с Пени за вечеря в „Бъзис“, той не спомена нищо за разговора. На следващия ден написа на Сол писмо, в което го молеше да не публикува каквито и да е обобщения за радиопроучването. Да почакат, докато не се появи положителен резултат, настояваше той. Но всъщност Гордън искаше да си замълчат. Може би всичко щеше да се размине. Може би щеше да се забрави.


Когато на Скрипс Бийч Пени влезе в морето със сърфа си, Гордън седна на пясъка да я погледа. Напоследък често правеше така — седеше, мислеше, оставяше другите да доизкарат лятото. Харесваше му да тича по плажа и знаеше, че би трябвало да опита да яхне вълните, след като имаше кой да го учи, но нещо го възпираше. Гледаше дамите на Ла Хола, които работеха по скъпия си тен и започна да познава различните типове: хората, които работеха на открито, имаха бяло зад коленете си, докато плажните безделници имаха плътен шоколадов загар, грижливо постигнато съвършенство.

Пени излезе от развълнуваните води, притиснала сърфа до бедрото си. От разрошените й коси се процеждаха капки. Тя се просна до него, изстиска косата си, хвърли поглед към безжизненото му изражение.

— Добре — каза накрая Пени, — време е да се изповядаш.

— На кого?

— Хайде, Гордън. Съвсем си заприличал на зомби.

Гордън винаги се беше гордял с прямотата си, но сега откри, че се чуди какво да каже.

— Нали знаеш… Напоследък преглеждам списанията в библиотеката. Астрономическите списания, искам да кажа. „Меркюри“, „Сайънтифик Америкън“, „Сайънс Нюз“. Повечето напълно игнорират работата на Сол по радиосигналите. Дори да я споменават, те не показват образа. И никъде не са дадени координатите на Херкулес.

— Публикувай ги сам.

Гордън поклати глава.

— Няма полза.

— Кога започна да се подценяваш така?

— На десетгодишна възраст — отвърна той, като се надяваше по някакъв начин да отклони разговора в друга посока, — когато започнах да подозирам, че не съм Моцарт.

— Ъ-хъ.

— Аз бях онзи американски мит, четирийсет и четири килограмовият слабак. Онези реклами в атласа „Чарлз“, нали си спомняш? Когато ходех на плажа, бабаитите не ритаха пясък в лицето ми — те ме ритаха в лицето. Да премахнем средния човек.

— Ъ-хъ. — Тя го гледаше с присвити очи. — Знаеш ли, че сега за пръв път ми споменаваш за проблема със Сол след колко — вече цял месец?

Той сви рамене.

— Изобщо не си ми казвал каквото и да е повече.

— Не искам да те забърквам, при положение, че хората ще те разпитват за това. Така че ще трябва да ме защитаваш пред приятелите. — Той направи пауза. — Или да си имаш работа с маниаци.

— Гордън, предпочитам да съм наясно какво става. Наистина. Ако се наложи да разговарям с хората от КУЛХ, няма да зная как да реагирам.

Той отново сви рамене.

— Голяма работа. И без това може да напусна КУЛХ.

— Какво?

И Гордън й разказа за това, че няма да го повишат в научно звание.

— Виж — заключи той, — да те назначат за асистент винаги е рисковано. Ако нещата не тръгнат, може да се наложи да се преместиш. Обяснявал съм ти всичко това. Вече сме разговаряли по въпроса.

— Ами, сигурно, евентуално… — Тя погледна към „Ла Хола Пойнт“ с безизразно лице. — Искам да кажа, ако през цялото време не публикуваш…

— Имам публикации — отбранително промърмори той.

— Тогава защо?

— Онази работа с Лейкин. Не мога да се занимавам с проучвания в група с двама души, които харесвам, Фехер и Шулц, и с един, с когото не се понасяме, Лейкин. Индивидуалните характери са…

— Мислех си, че учените стоят над обикновените разправии. Ти ми го каза веднъж.

— Това е нещо повече от разправия, не можеш ли да го разбереш?

— Ха.

— Лейкин е от старата школа. Скептик. Смята, че съзнателно се опитвам да му създавам проблеми. — Той започна да брои причините на пръстите си. — Може би остарява и чувства положението си малко нестабилно. По дяволите, не зная. Но не мога да работя в група, ръководена от тип като него. Казвал съм ти го и преди.

— О — малко остро отвърна тя. — Значи в крайна сметка сме разговаряли и за това?

— О, Господи.

— Радвам се, че споделяш с мен всички тези проблеми. Твоите проблеми.

— Виж — широко разпери ръце той, — не знам какво ще направя. Просто си приказвам.

— Това би означавало да напуснем Ла Хола. Да напуснем Калифорния, където съм живяла през целия си живот. Ако се стигне дотам, дай ми няколко минути да го смеля, а?

— Естествено. Естествено.

— Обаче все още можеш да останеш тук, така ли? От теб ли зависи?

— Да. Ще го решим заедно.

— Добре. Честно и откровено? Открито? Без да се дистанцираш?

— И двамата имаме право на глас.

— Прието.

Гордън се отпусна назад върху пясъка и разтвори смачканото списание „Тайм“ срещу високо издигналото се слънце. Опита се да не обръща внимание на врящите в главата му възможности и да се съсредоточи върху статията в раздел „Наука“, отнасяща се за заплануваното изстрелване на „Аполо“ към Луната. Напредваше бавно — десетгодишните занимания със стегнатия език на физиката го бяха отучили от бързо четене. От друга страна, те го бяха направили по-внимателен към стила. Постепенно започна да му се струва, че в лековатата простота на „Тайм“ се крие нещо повече, отколкото показваше. Разсъждаваше над този въпрос, когато над него падна някаква сянка.

— Струва ми се, че те познах — каза груб мъжки глас.

Гордън премигна на ярката слънчева светлина. Беше Клиф в бански гащета и с опаковка от шест бири в ръце.

Гордън се вцепени.

— Мислех, че живееш в Северна Калифорния.

— Хей! Клифи! — Пени се претърколи по гръб и го видя. — К’во правиш тук? — Тя седна.

Клиф клекна на пясъка и погледна Гордън.

— Просто минавам насам. Имам почивен ден. Намерих си работа на крайбрежието.

— И ни видя тук? — весело попита Пени. — От колко време си насам? Трябваше да ми се обадиш.

— Да — сухо рече Гордън, — забележително съвпадение.

— Малко повече от седмица. На работа съм от два дни.

Клиф клечеше без да сяда, но стискаше бирата в двете си ръце между краката си и задникът му беше само на сантиметър от пясъка. Гордън си спомни, че в някакъв филм бе видял японците да клечат така в продължение на часове. Беше странна поза, като че ли Клиф не искаше да се ангажира и изцяло да седне при тях.

Пени продължаваше да бъбри, но Гордън не слушаше. Той наблюдаваше изпечената от слънцето непринуденост на Клиф и търсеше да открие нещо в очите му, нещо, което да обясни това невероятно съвпадение. Не му повярва нито за миг, разбира се. Клиф знаеше, че Пени кара сърф и че това бе най-близкият подходящ плаж. Единственият интересен въпрос беше дали тя също бе знаела, че това ще се случи.

Не си разменяха никакви знаци, никакви необясними усмивчици, жестове или фалшиви нотки, които Гордън би могъл да забележи. Но точно в това беше въпросът — него изобщо не го биваше за такива неща. И докато ги гледаше да разговарят с бавната си и спокойна грациозност, те му се сториха толкова сходни, толкова познати от хиляди филми и реклами за цигари и в същото време толкова странни. Гордън седна, бял като коремче на риба, отпуснат, мръсен алабастър с черна къдрава коса. Почувства лек прилив на вълнение, полъх на чувство, което не можеше точно да определи. Не знаеше дали двамата играеха някаква сложна, хитра игра, но ако беше така…

Гордън се надигна, наведе се към краката си. Пени го погледна. Устните й се разтвориха от изненада от каменното му изражение. Той се помъчи да намери подходящите думи, нещо, което да запълни пространството между увереността и подозрението, нещо точно на място и накрая измърмори:

— Недейте, недейте ми обръща внимание.

— Хей, приятел, аз…

— Гойски9 игрички — презрително махна с ръка Гордън. Лицето му се бе зачервило. Думите му излязоха по-злобни, отколкото беше възнамерявал.

— Гордън, я стига, наистина — започна Пени, но той се обърна и се затича. Ритъмът мигновено го пое. Чуваше гласа й, издигнал се над плисъка на вълните, но тънък и заглъхващ. „Добре — помисли си Гордън, — нямам лустрото на Великия Гетсби, но така се измъкнах от онова, онова…“

Без да завършва изречението, без да иска да мисли повече за това, той се затича към далечните насечени хълмове.

Загрузка...