Пейзажите на времето

8.

14 октомври 1962 г.

Гордън прегледа купчината от пратки в пощенската си кутия. Реклама за нов мюзикъл — „Спрете света — искам да се спася“, препратена от майка му. Най-вероятно тази година нямаше да успее за есенните премиери на Бродуей. Той пусна рекламата в кошчето за боклук. Нещо, което се наричаше „Граждани за прилична литература“, му пращаше крещяща брошура, подробно описваща крайностите на „Политическите авантюристи“ и на Милъровия „Тропика на Козирога“. Гордън с интерес прочете откъсите. В тази гора от разтварящи се бедра, бурни оргазми и откровени креватни гимнастики не можеше да открие нищо, което би развратило публиката. Но генерал Едуин Уолкър не смяташе така и Бари Голдуотър беше написал драматична реч като учен, с внимателно фразирани предупреждения относно ерозията на обществената воля чрез индивидуалните пороци. Правеше се обичайната аналогия между САЩ и упадъка на Римската империя. Гордън се захили и захвърли брошурата. Тук, на запад беше съвсем друга цивилизация. Никоя цензорска организация на източното крайбрежие не би се осмелила да моли университетски служител за подкрепа; знаеха, че пощенските разноски ще са напразни. Може би тези глупаци тук смятаха, че примерът с Римската империя ще се хареса дори на учените. Гордън прегледа последния брой на „Физикъл Ривю“, като отдели материалите, които щеше да прочете по-късно. Имаше интересна статия от Клаудия Цинс за ядрения резонанс с точни наглед данни — старата група в Колумбия оправдаваше репутацията си.

Гордън въздъхна. Може би трябваше да остане в Колумбия след защитата на дисертацията си, вместо толкова рано да се хвърля на асистентско място. „Ла Хола“ беше влиятелен, конкурентен университет, жаден за слава и „величие“. Едно местно списание публикуваше статия, озаглавена „Един университет по пътя към величието“, пълна със суперлативи и снимки на професори, втренчени в сложни уреди или замислени над някакви уравнения. Калифорния потегля към звездите, Калифорния прави скок напред, Калифорния дава долари за мозъци. Бяха привлекли Хърб Йорк, бивш заместник-министър на отбраната, за ректор на университета. Тук бяха дошли Харълд Юри и семейство Майер, после Кейт Брюкнър в ядрената теория — ручейче на таланти, което сега се превръщаше в постоянен поток. В такива води един новоизпечен асистент не беше много сигурен за работата си.

Гордън тръгна по коридорите на третия етаж, като четеше имената по вратите. Розенблът, плазменият теоретик, когото някои смятаха за най-добър в света. Матиас, майсторът на ниските температури, човекът, който държеше рекорда за свръхпроводник с най-висока температура на функциониране. Крол, Сул, Пикиони и Фехер — всяко едно от тези имена напомняше за поне едно проницателно откритие, блестящо изчисление или забележителен експеримент. А тук, в края на флуоресцентната и настлана с плочки еднаквост на коридора: Лейкин.

— А, значи си получил бележката ми — каза професорът, когато отвори на почукването на Гордън. — Добре. Трябва да вземем някои решения.

— О! — възкликна Гордън. — Защо? — И седна до прозореца, от другата страна на бюрото срещу Лейкин. Навън булдозери с механично сумтене събаряха някои от евкалиптовите дървета, подготвяйки терена за сградата на химическия факултет.

— Наближава времето за подновяването на моята стипендия от ННФ — многозначително отвърна Лейкин.

Гордън забеляза, че професорът не каза „нашата“ стипендия от ННФ, макар да беше отпусната на него, Гордън и Шели. Лейкин бе човекът, който подписваше чековете, О. И., както винаги отбелязваха секретарките — основен изследовател. Имаше разлика.

— Предложението за подновяване трябва да се прати към Коледа — напомни Гордън. — Нужно ли е да започваме да го пишем толкова рано?

— Не говоря за писането му. За какво да пишем?

— Вашите експерименти по локализиране на спина…

Лейкин поклати глава със смръщено лице.

— Те са още в начален етап. Не мога да ги използвам като основен претекст.

— Резултатите на Шели…

— Да, те са обещаващи. Добра работа. Но все още са обикновени, просто доразработки на по-стари опити.

— Тогава оставам аз.

— Да. Ти. — Лейкин долепи длани една до друга пред себе си. Бюрото му беше очебийно подредено — всеки лист хартия бе подравнен по ръба, моливите бяха поставени успоредно един на друг.

— Все още не съм получил никакви ясни резултати.

— Дадох ти проблема с ядрения резонанс, плюс един отличен студент — Купър, — който да ускори нещата. Очаквах досега да си ми представил пълен набор от данни.

— Знаете, че имаме онзи проблем с шума.

— Гордън, не съм ти дал този експеримент случайно — леко усмихнат каза Лейкин. Високото му чело се сбърчи в изражение на приятелска загриженост. — Мислех, че ще е ценна подкрепа за кариерата ти. Признавам, че това не е точно този вид апаратура, с който си свикнал. Темата на дисертацията ти беше по-директна. Но един ясен резултат определено би могъл да се публикува във „Физикъл ривю летърс“ и това непременно би ни помогнало за подновяването на стипендията. И на положението ти в катедрата.

Гордън погледна навън към машините, които разравяха земята и после върна очи към Лейкин. „Физикъл Ривю Летърс“ беше най-престижното списание за физика, където най-новите резултати се публикуваха само за няколко седмици и не трябваше да се чака като във „Физикъл Ривю“ или още по-зле, в някое друго специализирано издание, месец след месец. Потокът от информация принуждаваше учените да се ограничат с четенето само на няколко списания, тъй като всяко едно от тях ставаше все по-дебело. Все едно да се опитваш да пиеш от пожарникарски маркуч. За да спестиш време, започваш да разчиташ на кратки обобщения във „Физикъл Ривю Летърс“ и си обещаваш, че ще прегледаш по-големите списания, когато имаш повече време.

— Всичко това е вярно — меко се съгласи Гордън. — Но не разполагам с резултат, който да публикувам.

— Напротив, разполагаш — сърдечно промърмори Лейкин. — Този ефект с шума. Той е изключително интересен.

Гордън се намръщи.

— Преди няколко дни казахте, че се дължи просто на лоша техника.

— Онзи ден се държах малко темпераментно. Не прецених съвсем трудностите, с които се сблъскваш. — Той прокара дългите си пръсти през оредяващата си коса и я отметна назад, за да открие бледата кожа на скалпа си, която рязко контрастираше на силния му загар. — Шумът, който си открил, Гордън, не е просто усложнение. След като помислих, смятам, че трябва да е нов физичен ефект.

Гордън се втренчи в него с недоверие.

— Какъв ефект? — бавно попита той.

— Не зная. Сигурно нещо нарушава обичайния процес на ядрен резонанс. Предлагам да го наречем „спонтанен резонанс“, просто за да има работно име. — Професорът се усмихна. — По-късно, ако се окаже толкова важен, колкото подозирам, ефектът може да бъде наречен на твое име, Гордън — кой знае?

— Но, Айзък, та ние не го разбираме! Как можем да му избираме такова наименование? „Спонтанен резонанс“ означава, че нещо в кристала кара магнитните спинове да се колебаят напред-назад.

— Да, така е.

— Ала ние не знаем какво става!

— Това е единственият възможен механизъм — студено отвърна Лейкин.

— Може би.

— Вече не вярваш в онези твои сигнали, нали? — саркастично попита професорът.

— В момента ги проучваме. Точно сега Купър записва нови данни.

— Това са глупости. Губиш времето на онзи студент.

— По мое мнение не е така.

— Страхувам се, че твоето „мнение“ не е единственият решаващ фактор тук — подхвърли Лейкин, като му отправи леден поглед.

— Какво означава това?

— Ти нямаш опит в подобни неща. Имаме краен срок. Подновяването на стипендията от ННФ е по-важно от твоите възражения. Не ми е приятно да го казвам толкова рязко, но…

— Да, да, от цялата група, вие знаете най-добре.

— Не смятам, че се нуждая от някой, който да довършва изреченията ми вместо мен.

Гордън премигна и погледна навън през прозореца.

— Извинете.

Последва мълчание, нарушавано от скърцането на булдозерите, което пречеше на Гордън да се съсредоточи. Той се загледа към тропическите дървета в далечината и видя как една механична лапа разкъсва на части гнилата дървена ограда. Приличаше на кошара — древно съоръжение от миналото на Запада, което сега си отиваше. От друга страна, оградата най-вероятно беше останала от флотата, владяла земята, преди да бъде дадена на университета. Лагерът „Матюс“, в който бяха подготвяни пехотинци за Корея. Събаряха един център за обучение и на негово място издигаха друг. Гордън се зачуди с какво ли го обучаваха да се сражава тук? С науката? С финансирането?

— Гордън — със снишен до успокоителен шепот глас започна Лейкин, — мисля, че недооценяваш значението на този проблем с шума, с който си се сблъскал. Спомни си, не е нужно да разбираш изцяло един новооткрит ефект. Гудиър е открил издържливия каучук случайно, като изпуснал индийска гума, смесена със сяра, върху гореща печка. Рьонтген е открил лъчите си, докато е извършвал експеримент с газови електрични заряди.

Гордън сбърчи лице.

— Това обаче не означава, че всичко, което не разбираме, е важно.

— Не, естествено. Но в този случай се довери на преценката ми. Това е точно вида загадка, каквато „Физикъл Ривю Летърс“ ще публикува. И ще помогне за подновяването на стипендията.

Гордън поклати глава.

— Според мен е сигнал.

— Гордън, тази година ще разглеждаме положението ти в катедрата. Можем да те направим старши асистент. Бихме могли дори да те издигнем до доцент.

— Нима? — Лейкин не беше споменал, че освен това биха могли да му дадат, както го наричаха бюрократите, „срочно назначение“.

— Една солидна статия във „Физикъл Ривю Летърс“ придава голяма тежест.

— Ъ-хъ.

— А ако експериментът ти в крайна сметка не доведе до нищо, страхувам се, че за съжаление няма да имам какво да представя в твоя подкрепа.

Гордън погледна Лейкин, като знаеше, че няма какво повече да се каже. Чертата беше теглена. Професорът със сдържана енергия се облегна назад на стола си и хвърли поглед към него, за да провери въздействието на думите си. Ризата му от „Бан-Лон“ очертаваше атлетични гърди, а трикотажните му панталони прилепваха върху мускулести крака. Беше се приспособил добре към Калифорния, излизаше често на приветливото слънце и бе усъвършенствал бекхенда си. Изминал бе дълъг път от тесните, мрачни лаборатории в МТИ. На Лейкин му харесваше тук и искаше да се наслаждава на лукса да живее в богаташки град. Би се борил, за да запази положението си — искаше да остане тук.

— Ще помисля по въпроса — безизразно каза Гордън. До здравата фигура на Лейкин се чувстваше напълнял, блед и тромав. — И ще продължа да записвам данни — довърши той.

На връщане от Линдбърг Фийлд Гордън водеше разговор на безопасно неутрални теми. Майка му дрънкаше за съседи на Дванайсета улица, чиито имена той не помнеше, още по-малко сложните им семейни разправии, техните бракове, раждания и смърти. Майка му смяташе, че той веднага ще схване значението на факта, че семейство Голдбърг най-после купило място в Маями и че ще разбере защо синът им Джереми предпочел да отиде в Нюйоркския университет, а не в „Йешива“. Всичко това беше част от огромната сапунена опера на живота. Всеки елемент имаше своето значение. Някои щяха да получат отреденото наказание. Други, след много страдания, накрая щяха да бъдат възнаградени. В случая на майка му, той очевидно бе достатъчно възнаграден, поне през този живот. Тя ахкаше на всяко чудо, което се мернеше пред тях в сгъстяващия се сумрак, докато се носеха по Шосе 1 към Ла Хола. Палмови дървета, които растяха точно до пътя без ничия помощ. Белият пясък на Мишън Бей, безлюден и чист. Тук нямаше Кони Айлънд. Нито пълни с народ тротоари. Океански изглед от Маунт Соледад, който изчезваше в синята безкрайност, вместо сива гледка, губеща се в хаоса на Ню Джърси. Майка му се впечатляваше от всичко — напомняше й за онова, което хората разказваха за Израел. Баща му бе ревностен ционист и редовно даваше своята лепта за осигуряването на родната земя. Гордън беше сигурен, че тя все още продължава да го прави, макар никога да не бе молила него за това — може би чувстваше, че се нуждае от цялата си заплата, за да се държи на професорското си положение. Е, това беше вярно. В Ла Хола бе скъпо. Но Гордън се съмняваше, че сега изобщо би дал нещо за, традиционните еврейски каузи. Преместването от Ню Йорк беше скъсало връзката му с всички онези глупости за закони на хранене и талмудски истини. Пени му бе казала, че не й прилича много на евреин, но той знаеше, че момичето просто не разбира нищо. Земята на белите англосаксонци, в която беше отраснала, не я бе научила на прозорливост. Все пак повечето хора в Калифорния бяха също толкова невежи и това устройваше Гордън. Не обичаше непознатите да си съставят мнение за него още преди да му стиснат ръката. Освобождаването му от нюйоркското клаустрофобично еврейско обкръжение беше една от основните причини да дойде в Ла Хола.

Почти бяха стигнали до дома му и обръщаха по Наутилус стрийт, когато майка му прекалено небрежно подхвърли:

— Тази Пени, трябва да ми кажеш нещо за нея, преди да ми я представиш, Гордън.

— Какво има за казване? Тя е калифорнийско момиче.

— Какво означава това?

— Играе тенис, скита се из планините, пет пъти е била в Мексико, но никога по на изток от Лас Вегас. Дори кара сърф. Опита се да научи и мен, но аз първо искам да си оправя формата. Правя си упражненията от Канадските военновъздушни сили.

— Звучи много добре — със съмнение отбеляза тя. Гордън й запази стая в мотел „Сърфсайд“, недалеч от жилището си и после я откара вкъщи. Влязоха в стая, изпълнена с мириса на кубинското ястие, което Пени се беше научила да готви от някогашната си латиноамериканска съквартирантка. Тя се появи откъм кухнята, като развързваше престилката си — приличаше на домакиня повече, отколкото Гордън можеше да си спомни някога да я е виждал. Значи въпреки възраженията му, Пени все пак малко преиграваше. Майка му бе темпераментна и ентусиазирана. Тя се засуети в кухнята да помогне със салатата, провери гозбата на Пени и занадзърта под капаците на тенджерите. Гордън се зае с ритуала около виното, който тъкмо беше започнал да усвоява. Преди да пристигне в Калифорния той рядко бе опитвал нещо, което да няма вкуса на гроздето „Конкорд“. Сега в килера си държеше запас от „Круг“ и „Мартини“ и разбираше жаргона за „големи носове“ и „пълно тяло“, макар всъщност да не беше сигурен какво означават всички термини.

Майка му дойде от кухнята, бързо и ефикасно нареди масата и попита къде е банята. Гордън й показа. Когато се върна към виното, Пени улови погледа му и му се усмихна. Той й отвърна. Нека нейният „Еновид4“ бъде знаме на независимостта.

Когато се върна, госпожа Бърнстейн изглеждаше унила. Походката й беше по-тромава, отколкото си я спомняше Гордън, вечно черната й рокля се бе насъбрала, когато с леко поклащане пресече стаята. Погледът й беше разсеян. Вечерята започна и продължи с разговор, който съдържаше само по-маловажни новини. Братовчедът Ърв започнал търговия някъде в Масачузетс. Чичо Хърб както обикновено печелел добри пари, а сестрата на Гордън — тук майка му направи пауза, сякаш внезапно си бе спомнила, че не трябва да повдига този въпрос — все още се мотаела с някакви смахнати в Гринидж Вилидж. Гордън се усмихна — сестра му, две години по-голяма от него и много по-смела, се грижеше за себе си. Той направи забележка за нейните картини и за това колко време му трябва на човек, за да ги разбере, а майка му се обърна към Пени и попита:

— Предполагам, че вие също се интересувате от изкуство?

— О, да — отвърна Пени. — От европейска литература.

— А какво мислите за новата книга на господин Рот5?

— О — рече Пени, като очевидно се опитваше да спечели време. — Струва ми се, изобщо не успях да я дочета.

— А би трябвало. Тя би ви помогнала много по-добре да разберете Гордън.

— Ъ? — намеси се той. — Какво искаш да кажеш?

— Е, скъпи — с бавен, съчувствен глас заговори госпожа Бърнстейн, — тя може да й даде някаква представа за… е… мисля, че господин Рот е — съгласна ли сте, Пени? — много сериозен писател.

Гордън се усмихна, като се чудеше дали може да си позволи открито да се изсмее. Но преди да успее да отговори каквото и да е, Пени промърмори:

— Като се има предвид, че Фокнър почина през юли, а Хемингуей — миналата година, предполагам, че Рот остава някъде сред стоте най-добри американски романисти, но…

— О, те пишат за миналото, Пени — твърдо я прекъсна госпожа Бърнстейн. — А новата му творба, „По течението“, е пълна с…

В този момент Гордън се отпусна назад и остави мислите си да се носят. Майка му беше подхванала теорията си за възхода и превъзходството на еврейската литература и Пени реагираше точно, както бе предвидил. Теориите на майка му бързо се смесваха в ума й с доказаните факти. В лицето на Пени обаче тя имаше упорит противник, който не би допуснал компромис в името на мира. Той усещаше, че напрежението помежду им нараства. Не можеше да стори нищо, за да попречи. Изобщо не ставаше дума за литературна теория, а за „шикса“ срещу майчина обич. Гордън виждаше как лицето на майка му все повече се напряга. Бръчките в ъгълчетата на очите й, които се дължаха на постоянно примижаване, ставаха по-дълбоки. Можеше да се намеси, но знаеше какво щеше да стане: без да забележи, гласът му постепенно щеше да се усилва, докато внезапно не се превърнеше в хленчене на тинейджър, едва прехвърлил Бар Мицвах. Майка му винаги го предизвикваше да стигне дотам. Е, този път нямаше да се хване в капана.

Гласовете им ставаха по-високи. Пени цитираше книги и автори, а майка му ги разбиваше на пух и прах, уверена, че няколкото лекции във вечерното училище й дават право на сериозно мнение. Гордън довърши храната си, бавно отпиваше от виното, гледаше към тавана и накрая се намеси.

— Мамо, сигурно вече си уморена при тази часова разлика и всичко останало.

Госпожа Бърнстейн млъкна по средата на изречението и озадачено го погледна, сякаш излизаше от транс.

— Просто обсъждаме, скъпи, не е нужно да се тревожиш толкова — усмихна се тя. Пени успя да отвърне с леко изпъване на устата си. Госпожа Бърнстейн пооправи прическата си — пчелен кошер, който не се поддаваше на промяна. Пени се изправи и с тракане вдигна приборите. Потискащото мълчание продължаваше.

— Хайде, мамо. Най-добре да тръгваме.

— Съдовете. — Тя започна да разтребва масата.

— Пени ще се оправи.

— О, добре.

Майка му се изправи, изтупа от блестящата си черна рокля някакви невидими трохички и взе чантата си. После с тежки, все по-забързани стъпки заслиза по външните стълби, като че ли бягаше от недовършена битка. Тръгнаха напряко по малка уличка, която той знаеше. Стъпките им отекваха в мрака. Вълните шепнеха откъм недалечния бряг. Под уличните лампи се носеха и къдреха вълма мъгла.

— Е, тя е различна, нали? — попита госпожа Бърнстейн.

— В какъв смисъл?

— Ами.

— Всъщност, не. — Въпреки това, той знаеше.

— Вие сте… — тя направи жест, сякаш не се доверяваше на думите: преплете средния си пръст около показалеца — така, нали?

— Има ли някакво значение?

— Там, където живеем, има.

— Вече съм голям.

— Можеше да ми кажеш. Да предупредиш майка си.

— По-добре беше първо да се запознаеш с нея.

— Ех ти, учен такъв.

Тя въздъхна. Чантата й се люлееше и описваше големи дъги, докато майка му тромаво вървеше по улицата. Наклонът на лампите удължаваше сянката й. Гордън реши, че вече се е примирила. Но не:

— Не познаваш ли някакви еврейски момичета в Калифорния?

— Хайде сега, мамо.

— Нямам предвид да ходиш на уроци по румба или нещо подобно. — Тя спря и остана неподвижна. — Става дума за целия ти живот.

Той сви рамене.

— За пръв път ми е. Ще се науча.

— На какво ще се научиш? Да бъдеш нещо друго ли?

— Не е ли очевидно, щом се държиш толкова враждебно към приятелките ми? Не е нужно да имаш аналитични способности, за да го разбереш.

— Чичо ти Хърб би казал…

— Остави чичо Хърб. Това е философията на лактите.

— Що за език. Ако му предам какво си казал…

— Предай му, че имам пари в банката. Той ще разбере.

— Сестра ти, поне сестра ти е близо до дома.

— Само географски.

— Ти не знаеш.

— Тя пляска платното с маслени бои, за да излекува психозата си. Да. Психоза.

— Недей.

— Вярно е.

— Живееш с нея, нали?

— Естествено. Трябва ми практика.

— Откакто почина баща ти…

— Не започвай пак с това — рязко махна с ръка той. — Слушай, видя какво е положението. Такова и ще си остане.

— Заради баща ти, Господ да даде мир на душата му…

— Не можеш… — Искаше му се да завърши с думите „да ме плашиш с някакъв призрак“ и точно така се чувстваше, но каза: — … да знаеш какъв съм сега.

— Една майка ли не знае?

— Да, понякога.

— Казвам ти и те моля, не разбивай майчиното си сърце.

— Ще правя това, което ми харесва. За мен тя е чудесна.

— Тя е… момиче, способно на това — да живее с теб, без да сте женени…

— Все-още не съм сигурен какво точно искам.

— А какво иска тя?

— Виж, скоро ще разберем. Бъди разумна, мамо.

— Ти ли ми казваш да съм разумна? Да легна и да умра, без да кажа нищо? Не мога да остана тук и да ви гледам как си гукате.

— Тогава не ни гледай. Трябва да разбереш кой съм аз, мамо.

— Баща ти би… — започна тя, но не довърши. На студената, бледа светлина майка му рязко се изпъна. — Напусни я. — Лицето й беше сурово.

— Не.

— В такъв случай ме изпрати до стаята ми.

Когато се върна в бунгалото, Пени четеше „Тайм“ и ядеше кашу.

— Как мина? — направи иронична и отегчена гримаса тя.

— Няма да спечелиш съзтезанието „Сюзи еврейката“.

— Не съм си го и помислила. Господи, виждала съм най-различни хора, но…

— Да. Онези нейни глупости за Рот.

— Проблемът не беше в това.

— Не, наистина — съгласи се той.

На следващата сутрин майка му се обади от мотела. Имала намерение да прекара деня в разходка из града и в обикаляне на забележителностите. Каза, че не искала да му губи времето в университета, тъй че щяла да се оправи сама. Гордън се съгласи, че така навярно ще е най-добре, защото му предстоял тежък ден — лекция, семинар, обяд с лектора от семинара, две заседания на комитети следобед и съвещание с Купър.

Вечерта той се прибра вкъщи по-късно от обикновено. Позвъни в мотела й, но нямаше никой. Пени се върна и вечеряха заедно. Тя имаше някакви проблеми с курсовата си работа и трябваше да чете. Към девет часа вече бяха вдигнали съдовете и Гордън разпростря по масата в трапезарията лекционните си материали, за да провери някои изостанали писмени работи. Приключи към единайсет, нанесе оценките в тетрадката си и едва тогава си спомни за майка си. Позвъни в мотела. Оттам му казаха, че на вратата имало табелка „не ме безпокойте“ и че госпожа Бърнстейн била поръчала да не я свързват по телефона. Гордън помисли дали да не се поразходи дотам и да почука на вратата й. Но беше уморен и реши да се срещне с нея на сутринта.

Събуди се късно. Закуси с порция кадаиф, докато преглеждаше бележките си за лекцията по класическа механика и коригираше етапите в някои експерименти, които щеше да извърши пред студентите. Вече подреждаше чантата си, когато се сети да позвъни в мотела. Майка му пак беше излязла.

Към средата на следобеда съвестта започна да го гризе. Прибра се вкъщи рано и веднага отиде до мотела. На почукването му не отговори никой. Той заобиколи, за да попита на рецепцията и служителят погледна в малкото отделение за съобщения под номера на стаята й. Измъкна оттам бял плик и го подаде на Гордън.

— Доктор Бърнстейн? Да. Тя остави това за вас, сър, преди да напусне мотела.

Вцепенен, Гордън разкъса плика. Вътре имаше дълго писмо, което с повече подробности повтаряше разговора им от по-предишната вечер. Тя не можела да разбере как синът й, толкова всеотдаен някога, бил в състояние да нарани майка си по този начин. Била покрусена. Онова, което правел, било смъртен грях. Да се свърже с толкова различно момиче, да живее така — ужасна грешка. И то с такъв човек, с такава штунк! Майка му плачела, била изпълнена с тревога за него. Но знаела що за момче бил той. Нямало лесно да се даде. Щяла да го остави на мира. Щяла да го остави сам да се опомни. Самата тя щяла да се оправи. Отивала в Лос Анджелис да посети братовчедка си Хейзъл, която имала три прекрасни деца и която не била виждала от седем години. Оттам щяла да лети обратно за Ню Йорк. Може би след няколко месеца пак щяла да му дойде на гости. А още по-добре, той да се върнел у дома за малко. Да видел приятелите си в Колумбийския университет. Да отидел на гости на съседите — те щели много да се радват да го видят, момчето, постигнало най-голям успех от целия квартал. Дотогава щяла да му пише и да се надява. Една майка винаги се надявала.

Гордън мушна писмото в джоба си и се прибра вкъщи. Показа го на Пени и те заедно го обсъдиха, а после реши да го забрави засега, да се оправи с майка си по-късно. Тези неща обикновено се лекуваха от само себе си с времето.