Пейзажите на времето

32.

Питърсън бавно се събуди. Очите му останаха затворени. Тялото му казваше да не мърда, но той не можеше да си спомни защо. Около него се чуваше шум от движение и приглушени гласове, някъде от далечината се донасяше металическо дрънчене. Той отвори за кратко очи, видя бели стени, хромиран парапет. Шеметно замайване. Сега си спомни къде е. Предпазливо изви тяло. Тъпо, меко усещане. Просмукваща се, студена болка. Парапетът отстрани на леглото се намести в мъглявия фокус на погледа му. Той претърколи глава, потръпна и видя окачена над него бутилка. Опита се да проследи тръбите с очи, но не успя. Нещо беше вкарано в носа му. Залепената за ръката му тръба го бодеше, когато се мърдаше. Опита се да извика сестрата и издаде немощен грак.

Във всеки случай тя го чу. Кръгло лице с очила и бяло кепе изскочи в зрителното му поле.

— Събуждаме се значи? Така е добре. Сега всичко ще бъде наред.

— Студено… — Той затвори очи. Усети, че подпъхват завивките около него. Махнаха тръбичката от носа му.

— Можете ли да държите термометър в уста? — попита веселият глас. — Или да опитаме в другия край?

Той с омраза примижа срещу нея.

— Уста… — Чувстваше езика си омекнал и огромен. Нещо студено се плъзна в устата му. Хладни пръсти стиснаха китката му.

— Е, подобрявате се чудесно. Вие сте един от късметлиите, наистина. Взели сте Инфалайтин-G преди да стигне до вас.

Той се намръщи.

— Други?

— О, да — жизнерадостно отвърна тя. — Претъпкани сме от тях. Вече изобщо няма легла. Сега ги настаняват в спешното отделение. И то скоро ще се запълни, уверявам ви. Вие получихте самостоятелна стая, но сигурно ги чувате да стенат и пъшкат в отделение „Е“. Наблъскаха там шейсет легла. И всичките от онази странна храна, като вас. Макар че повечето случаи са по-тежки. Както казах, вие сте от късметлиите. А сега, време е да поемете малко храна.

— Храна? — ужасено попита той. Споменът за последната му вечеря с Лора предизвика у него гадене. — Сестра!

— Повръща ли ви се? — Гласът й звучеше жизнерадостно, както винаги. Тя сръчно намести под брадичката му бъбрековидно легенче и повдигна главата му. Питърсън жалко повърна. По брадичката му се процеди зеленикава слуз и остави горчив вкус в устата му. Стомахът страшно го болеше.

— В корема ви няма нищо, нали виждате? Сега просто полежете неподвижно и недейте се вълнува отново.

— Вие казахте храна — обвинително изхриптя той.

Тя весело се засмя.

— Е, наистина, но нямах предвид храна. Време е да сменя банката с хранителната течност, това е всичко.

Той отново затвори очи. Главата му пулсираше. Чуваше сестрата да се суети наоколо. После тя затвори вратата. Отдалеч, през двойните прозорци, до него долиташе бръмченето на лондонските улици. Всъщност, къде се намираше? В болницата „Гай“, навярно. Сега си спомняше по-ясно. Беше му се случило съвсем ненадейно. Прибра се вкъщи нормално. Събуди се след едночасов сън, малко му се гадеше и стана от леглото. След няколко стъпки се парализира. Спомняше си, че лежеше сгърчен на пода в спалнята, неспособен да извика, едва смееше да диша. Сара, разбира се, я нямаше. Предполагаше, че можеше и да умре, ако се бе паднало да е свободната нощ на икономката.

Когато се събуди, чувстваше съзнанието си по-ясно. Главата му пулсираше с бавна болка. Той позвъни за сестрата. Този път беше друга, някакво индийско момиче. Разбра, че е по-добре, когато откри, че се опитва да прецени големината на гърдите й под колосаната престилка.

— Как се чувствате сега, господин Питърсън? — монотонно попита тя, като се наведе над него.

— По-добре. Колко е часът?

— Вече е пет и половина.

— Бих искал да получа обратно часовника си. И съм гладен. Бих хапнал нещо много леко.

— Ще видя какво ви е позволено — отвърна тя и тихо излезе от стаята.

Той се помъчи да седне. Сестрата отново влезе с радио и бележка.

— Имахте посетителка, господин Питърсън — усмихнато каза тя. — Не можеше да остане, но ми даде това. И можете да хапнете малко бульон. Ще го донеса веднага.

Той позна изящните, едри заврънтулки на Сара и отвори плика.

Той смачка листа и го хвърли в кошчето за отпадъци. Включи радиото — хубав малък апарат, който работеше с батерии. Изглежда на всички станции имаше само музика. Питърсън автоматично погледна към часовника си и разбра, че го няма. Колко каза сестрата, че бил часът? Стомахът му шумно къркореше. Три сигнала внезапно прекъснаха музиката.

— Тук е радио 4 на Би Би Си — съобщи женски глас, — а това са новините в 6 часа. Първо, заглавията: петдесет души са загинали през нощта след безредици по улиците на Париж. Самолет на „Юнайтид Еърлайнс“, пътуващ от Лондон за Вашингтон, е катастрофирал рано тази сутрин. Всички на борда са загинали. Цъфтежът, разпространяващ се в Атлантическия океан, напредва с километри на ден. Световният съвет е одобрил Енергиен план, въпреки ветото на страните от ОПЕК. Прекъсване на електричеството, продължило повече от шест часа днес, доведе до закриването на фабриките в централните графства. Проверочния мач на игрището за крикет „Лорд“ беше отменен днес, тъй като десет играчи от австралийския отбор са били приети в болница с хранително отравяне. Прогнозата за времето утре: слънчево, с временни заоблачавания и повишена възможност за бури. — Пауза. — Днес към бунтуващите се студенти в Париж са се присъединили работници…

Питърсън престана да слуша. Чувстваше се несигурен. Сестрата влезе с поднос в ръце. Той й даде знак да го остави върху шкафчето до леглото. Нещо в новините го беше разтревожило и той не знаеше точно какво. Сигурно бяха новините за цъфтежа. И все пак не почувства нищо, когато отново си помисли за това.

— „Юнайтид Еърлайнс“, полет 347 от Лондон за Вашингтон, попаднал в буря при приближаването си до летище „Дълес“ и катастрофирал в късния следобед. Съобщенията на пилота са били заглушени. Изглежда в момента преди катастрофата и пилотът, и вторият пилот са били ударени. Свидетели твърдят, че самолетът като че ли експлодирал, когато се сблъскал с дърветата. Не е оцелял никой. Тази последна от поредицата самолетни злополуки…

Господи! Дланите му се бяха изпотили. Той натисна звънеца за сестрата. Тя не дойде веднага. Питърсън натисна постоянно бутона и извика:

— Сестра!

Момичето припряно влезе, като остави вратата отворена.

— Какво има сега? Хей, дори не сте докоснали бульона си.

— По дяволите бульона. Кой ден е днес? Сряда ли е?

— Да. Но вие…

— Искам телефон. Защо тук няма телефон?

— Извадиха го, за да не ви безпокои.

— Е, донесете го обратно.

— Не зная дали трябва да направя това…

— Какво става тук? — влетя в стаята първата сестра.

— Сестра, господин Питърсън иска да му бъде донесен телефон.

— А, не, нямаме нужда от това. Не искаме да ви безпокоят, нали?

— В момента съм обезпокоен — извика той. — Донесете ми телефон!

— Вижте, господин Питърсън, не можем да…

— Слушай, ти, путко тъпа — ясно и напрегнато каза той. — Искам телефон веднага или ще накарам да те уволнят.

Последва шокирано мълчание и двете жени излязоха заднешком от стаята, като предпазливо го поглеждаха. Той се отпусна назад, разтреперан от гняв. През вратата, която бяха оставили отворена, можеше да чуе стенания.

След малко дисциплинирано донесоха и включиха телефона. Питърсън пийна вода и се помъчи да сподави гаденето. После набра номера на секретарката си.