Пейзажите на времето

3.

Есента на 1962 г.

Трябваше да намери начин да се избави от проклетия шум в експеримента, мрачно си помисли Гордън и взе олющената си чанта. Проклетото нещо нямаше да изчезне. Ако не успееше да открие и реши проблема, целият експеримент щеше да отиде по дяволите.

Палмата все още го спираше всеки път. Всяка сутрин, след като Гордън Бърнстейн затръшнеше малко прекалено шумно жълтата предна врата на бунгалото, той се обръщаше, поглеждаше палмата и спираше. Това беше момент на откровение. Наистина бе тук, в Калифорния. Не беше кино, а действителност. Силуетът на палмата извисяваше острите си клони към безоблачното небе в беззвучна екзотика. Това обикновено дърво бе далеч по-внушително от странно пустите пътища или безмилостно мекото време.

Повечето вечери Гордън седеше до късно с Пени, четеше и слушаше фолк-музика. Всичко беше точно като през годините, прекарани в Колумбия. Имаше същите навици и почти забравяше, че само на половин пресечка по-нататък е заливът Уиндънсий с яростния му прибой. Когато оставяше прозореца отворен, грохотът на вълните му напомняше за шума на уличното движение на Второ авеню — далечна мъгла на чужди животи, които винаги успешно бе избягвал в апартамента си. Така че всяка сутрин, когато излизаше, нервно люлеейки ключовете от колата в ръка и мърморейки си нещо под нос, палмата с лек шок го връщаше към тази нова действителност.

През уикендите му беше по-лесно да си спомня, че е в Калифорния. Събуждаше се и виждаше дългата руса коса на Пени, разпиляна по възглавницата до него. През седмицата тя имаше лекции рано сутрин и излизаше, докато той все още спеше. Движеше се толкова леко и тихо, че никога не го събуждаше. Всяка сутрин жилището изглеждаше така, сякаш тя никога не се бе намирала там.

Не оставяше нищо разхвърляно. На леглото, където беше спала, нямаше дори вдлъбнатина.

Гордън мушна дрънчащите ключове в джоба си, тръгна покрай живия плет и излезе на широките булеварди на Ла Хола. Това също все още му се струваше малко странно. Имаше предостатъчно място, за да паркира шевролета си модел 1958 г. и пак да остане огромно пространство бетон за двете централни платна. Улиците бяха големи колкото паркинги и като че ли определяха пейзажа, подобно на огромни увеселителни паркове за господстващия вид, автомобилите. В сравнение с Второ авеню, което повече приличаше на вентилационна шахта между сградите от кафяви тухли, това беше екстравагантна крайност. В Ню Йорк Гордън винаги се ободряваше, когато слизаше надолу по стълбите, защото знаеше, че щом отвори входната врата от арматурно стъкло, пред погледа му ще се покажат десетки хора. После бързо се смесваше с тях в едно развълнувано море от живот. Винаги можеше да разчита на онзи натиск от плът около себе си. Тук нямаше нищо. Наутилус стрийт бе абсолютно пуста — равна, бяла и нагорещена от утринното слънце.

Той се качи в шевролета си. Ревът на запаления двигател разцепи тишината и сякаш извика в огледалото за обратно виждане образа на дълъг нисък крайслер, който се появи над недалечното възвишение на пътя и със свистене го изпревари.

По пътя за университета Гордън караше с една ръка, а с другата въртеше копчето на радиото и се опитваше да намери нещо сред дисхармоничните звуци, които тук минаваха за поп-музика. Всъщност предпочиташе фолк, но проявяваше странна привързаност към някои стари песни на Бъди Холи, а напоследък беше открил, че си ги тананика под душа — „С всеки ден се приближава… Е, това ще е денят…“ Накрая попадна на някаква фалцетова мелодия на „Бийч Бойс“ и остави копчето на мира. Тенорните трели за пясък и слънце съвършено описваха пейзажа, които се носеше навън покрай него. Пое надолу по булевард „Ла Хола“ и се загледа в далечните малки петънца, които бяха яхнали бавно разширяващия се бял гребен на прибоя. Деца, които незнайно защо не бяха на училище, въпреки че заниманията бяха започнали преди две седмици.

Спусна се надолу по хълма и се оказа сред купчина бавно пъплещи автомобили, предимно големи черни линкълни и кадилаци. Намали скоростта и забеляза нови сгради по Маунт Соледад. Земята беше изровена и терасирана, камиони се катереха по унищожената почва като насекоми. Гордън язвително се усмихна, защото знаеше, че дори да се справеше с експеримента, дори да постигнеше блестящ резултат и окончателно да получеше службата, а следователно и по-висока заплата, пак нямаше да може да си позволи къщите от кедрово дърво и стъкло, които щяха да израснат на онзи склон. Освен ако не се заемеше с огромно количество странична консултантска работа и бързо не се издигнеше в университета, навярно като декан на непълен щат, за да подпомага месечния си приход. Но всичко това беше адски малко вероятно.

Сбърчи лице под гъстата си черна брада, смени скоростите на шевролета, докато музиката на „Бийч Бойс“ заглъхваше с „Мръсотията изчезва, вълната се надига“ и автомобилът с ниско, гърлено ръмжене се хвърли в движението към Калифорнийския университет в Ла Хола.

Гордън разсеяно почукваше по бутилката с течен азот, опитваше се да измисли как да каже какво иска и смътно съзнаваше, че просто не може да го прави като Албърт Купър. Човекът изглеждаше доста симпатичен: говореше бавно и понякога сливаше думите, имаше пясъчноруса коса и очевидно яки мускули, дължащи се на гмуркането с акваланг и на тениса. Но мълчаливото му спокойствие непрекъснато пречеше на енергията на Гордън. Усмихнатият му, безгрижен маниер като че ли отразяваше някаква далечна, замаяна търпимост към Гордън и той откриваше, че се ядосва.

— Виж, Ал — каза Гордън, като бързо се извърна от димящата дюза на бутилката. — С мен си вече повече от година, нали?

— Точно така.

— Ти се справяше доста добре с проф. Лейкин. Когато постъпих в катедрата, Лейкин беше много зает, затова ти се прехвърли при мен. И аз те поех. — Гордън се залюля на пети, натъпкал ръце в задните си джобове. — Защото Лейкин каза, че си бил добър.

— Естествено.

— И вече участваш в този експеримент с индиевия антимонид — колко? — година и половина?

— Правилно — малко насмешливо отвърна Купър.

— Струва ми се, че е време да престанеш с тези глупости.

Купър видимо не реагира.

— Х-м-м. Не зная… хм… какво искаш да кажеш.

— Идвам тук сутринта. Питам те за работата, която съм ти възложил. Ти ми казваш, че си проверил всеки усилвател, всеки Варианов елемент, всичко.

— Ъ-хъ. Проверих ги.

— Шумът обаче си остава.

— Проверих цялата верига.

— Глупости.

Купър престорено въздъхна.

— Значи си разбрал, а?

Гордън се намръщи.

— За какво?

— Знам, че си педант и че искаш да проведеш експеримента от А до Я без забавяне, доктор Бърнстейн. Зная това. — Купър извинително сви рамене. — Но снощи не успях да приключа с всичко. Затова излязох и изпих няколко бири с момчетата. После се върнах и си довърших работата.

Гордън сбърчи чело.

— В това няма нищо лошо. Можеш да си почиваш, когато поискаш. Просто поддържай всичко в изправност, не позволявай да се размести нулевата настройка на предусилвателите и оптиката.

— Няма, те са си наред.

— В такъв случай… — Гордън раздразнено разпери ръце, — … някъде нещо се е разместило. Не ме е грижа за това, че си пил бира, а за експеримента. Виж, общоприета мъдрост е, че за да се измъкнеш, ти трябват най-малко четири години. Искаш ли да успееш толкова бързо?

— Естествено.

— Тогава прави каквото ти казвам и не се отпускай.

— Няма такова нещо.

— Отпуснал си се, разбира се. Просто не си догледал. Мога…

— Шумът все още го има — заяви Купър с увереност, която прекъсна Гордън по средата на изречението. Той изведнъж разбра, че се кара на този човек, по-млад от него само с три години, без никаква причина, освен собственото си раздразнение.

— Виж, аз… — започна Гордън, но следващата дума заседна в гърлото му. Внезапно се почувства засрамен. — Добре, вярвам ти — довърши той, като се насили гласът му да звучи оживено и делово. — Да видим диаграмите, които си записал.

Купър се беше облегнал на големия магнит, който заграждаше сърцевината на експеримента им. Той се обърна и се запровира по пътеките между кабели и микровълнови лъчи. Експериментът все още продължаваше. Сребристата колба, окачена между полюсите на магнита и цялата осеяна с щекери, беше скрита в ледена обвивка. Течният хелий вътре се пенеше и клокочеше, кипнал при температура само няколко градуса над абсолютната нула. Ледът бе замръзнала вода от въздуха наоколо и от време на време пропукваше, когато съдът се разширяваше и се свиваше, за да облекчи натиска. Ярко осветената лаборатория жужеше с електронен живот. Няколко метра по-нататък от многобройните, подредени един върху друг транзисторни диагностични уреди лъхаше силна жега. От хелия обаче, Гордън усещаше слаб леден повей. Въпреки студа, Купър беше по тениска и дънки. Гордън предпочиташе синя, закопчана до долу риза с дълги ръкави от оксфордски поплин, кадифени работни панталони, които се закопчаваха отзад и грубо вълнено сако. Все още не се беше приспособил към неофициалните дрехи, които се носеха в тукашните лаборатории. Ако това означаваше да падне до положението на Купър, той бе сигурен, че никога нямаше да свикне.

— Записал съм много данни — общително заговори Купър, без да обръща внимание на напрежението, което само допреди няколко мига бе висяло във въздуха. През многобройните оптични уреди и шкафове на колелца Гордън се насочи към мястото, където Купър методично разстилаше автоматично записани диаграми. Милиметровата хартия беше разчертана със светлочервено, така че да изпъкват зелените криви линии на сигнала — поради контраста, схемата изглеждаше почти триизмерна. — Виждаш ли? — дебелите пръсти на Купър проследяваха зелените пикове и спадове. — Ето тук би трябвало да е резонансът на индиевото ядро.

Гордън кимна.

— Наистина голям пик — ето какво търсим — отвърна той. Но на диаграмата имаше само хаос от тесни вертикални линии, очертани от местилия се назад-напред по хартията под случайни въздействия писец.

— Истинска каша — промърмори Купър.

— Да — призна Гордън и почувства как въздухът изхриптя от гърлото му. Раменете му увиснаха.

— Обаче получих и тези. — Купър извади друг зелен правоъгълник, който показваше смесена диаграма. Вдясно се виждаше ясен пик с гладки и прави страни. Но централната и лявата част на листа представляваха безсмислена бъркотия от драсканици.

— Проклятие — прошепна сам на себе си Гордън. На тези графики честотата на емисиите от индиевоантимонидната проба нарастваше отляво надясно. — Шумът изтрива високите честоти.

— Не винаги.

— А?

— Ето още един опит. Взех данните само няколко минути след онези.

Гордън разгледа третия x/y резултат. Вляво имаше доста ясен пик при ниски честоти, а после вдясно — шум.

— Не разбирам.

— Нито пък аз, естествено.

— Преди винаги сме имали равен, постоянен шум.

— Да? — въпросително го погледна Купър. Гордън беше професорът тук и Купър му прехвърляше топката.

Гордън замислено присви очи.

— Имаме пикове, но само от време на време.

— Така изглежда.

— Време. Време — разсеяно мърмореше Гордън. — Хей, на писеца му трябват, да кажем, към трийсет секунди, за да се придвижи през листа, нали?

— Ами, можем да променим това, ако смяташ…

— Не, не, чуй — припряно го прекъсна Гордън. — Да предположим, че шумът не присъства винаги. На тази диаграма — върна се към втория лист той, — източникът на шума се е проявявал само, когато писецът е записвал ниските честоти. Десетина секунди след това е изчезнал. Тук — посочи с дебелия си пръст той третата x/y графика, — бъркотията е започнала, когато писецът е стигнал до високите честоти. Шумът се е върнал.

Купър сбърчи чело.

— Но… аз си мислех, че състоянието при експеримента е постоянно. Искам да кажа, че нищо не се променя, това е въпросът. Поддържаме температурата ниска, но постоянна. Оптиката, предусилвателите и пречиствателите са загряти и се придържат към модела. Те…

Гордън му махна с ръка да замълчи.

— Не става дума за нещо, което правим ние. Загубихме седмици да проверяваме електрониката — тя не дава дефект. Не, има нещо друго, това искам да кажа.

— Но какво?

— Някакво външно въздействие.

— Как би могло…

— Кой знае? — отново ентусиазиран отвърна Гордън и започна да се разхожда насам-натам, типично за него, когато беше нервен. Подметките на обувките му изскърцваха при всяко обръщане. — Всичко това означава, че в индиевия антимонид има друг източник на сигнал. Или че индият улавя времепроменлива енергия, излъчвана вън от лабораторията.

— Не разбирам.

— По дяволите, нито пък аз. Но нещо пречи на засичането на ядрения резонанс. Трябва да го проследим.

Купър присви очи към неправилните линии, сякаш измерваше наум промените, които трябваше да се направят, за да се проучи проблема.

— Как?

— Щом не можем да премахнем шума, трябва да го изследваме. Да открием откъде идва. Дали се явява при всички индиевоантимонидни проби? Дали не прониква от някоя друга тукашна лаборатория? Или е нещо ново? Такива работи.

Купър бавно кимна. Гордън екипира с молив няколко бързи диаграми на електрически вериги върху гърба на един от листовете. Сега виждаше нови възможности. Настройка на едно място, нов уред — на друго. Можеха да заемат някои части от Лейкин, в другия край на коридора и навярно да измолят за ден-два спектралния анализатор на Фехер. Моливът на Гордън издаваше тихо скрибуцане на фона на пухтенето на вакуумните помпи и всепроникващото бръмчене на електрониката, но той не чуваше нищо. Идеите сякаш извираха от ума му и скрибуцаха чрез молива върху хартията, като че ли изписваха едва ли не преди още да ги обмисли. Гордън усещаше, че е попаднал на нещо в този проблем с шума. Зад данните, подобно на дивеч в гъсталак, можеше да се крие нова структура. Щеше да я открие — той бе уверен в това.