Пейзажите на времето

33.

25 септември 1963 г.

Гордън вървеше по коридора на връщане от лабораторията, когато дочу забележката. Двама професори тихо разговаряха.

— … и както е казал Поли, това дори не е вярно! — завършваше единият, когато Гордън приближи към тях. Те го видяха и веднага млъкнаха. Гордън знаеше историята. Поли беше изтъкнат, много критичен физик от първата половина на века. Във връзка с някаква научна статия той бе отбелязал: „Тази работа е толкова лоша, че дори не е вярна“. Което означаваше, че започва и завършва по средата, много зле е формулирана и не може да бъде проверена. Гордън мигновено разбра, че разговаряха за него. Материалът в „Лайф“ беше свършил работата си. Когато стигна до края на коридора, зад него се разнесе приглушен разговор и после заключителен взрив от смях.

Пени донесе вкъщи един брой на „Нешънъл Енкуайърър“ и му го остави да го види, когато се прибере късно вечерта. На първата страница имаше заглавие „ЯДРЕНО СЪОБЩЕНИЕ ОТ ДАЛЕЧНИЯ КОСМОС“, а под него — „Известни учени се свързват с друг свят“. Имаше две снимки на Сол и Гордън, очевидно направени от фотографа на „Лайф“. Гордън го хвърли в кошчето, без да го прочете.

В началото на учебната година във физическия факултет имаше парти по случай откриването на новата сграда на Института по геофизика. Персоналът стерилизира басейнчето на един фонтан на моравата отвън. Хю Браднър и Харълд Юри го напълниха с мощна смес от водка и плодови сокове. Гордън беше изхвърлил поканата си, заедно с обичайните университетски обяви. Пени я откри и настоя да отидат. Той искаше да си почине, но мърморенето й го накара да навлече най-лекото си сако и за пръв път не си сложи вратовръзка. В Калифорния такива подробности не били от значение. Пени носеше небрежна жълтеникава сламена шапка. „За изисканост“ — каза тя. Зад нея можеше да крие част от лицето си. Тази нотка на допълнителна тайнственост отново запали в него интереса към нея. Той осъзна, че през тези последни няколко седмици постоянно е бил в движение, зает с подготовка на лекциите и е прекарвал повечето си време с апаратурата за ядрен магнитен резонанс. Това го шокира. Жарта от началото на съвместния им живот беше започнала да се поохлажда. Търканията помежду им бяха изтрили козметичните илюзии.

Той разговаря с няколко членове на катедрата по физика, но му доскуча. Пени откри някакви литератори, но Гордън не можеше да си намери място и се луташе от една група учени на друга. Хората от катедрата по английски език вече изглеждаха пияни и цитираха модерни поети и стари филми. Там имаше весели, лекомислени момчета, които никога не бе виждал, гойски принцове, руси и непоносимо самоуверени, от онези, чиито хладилници са пълни с кисело мляко и шампанско. В тълпата видя един гост от Бъркли, висок и добре облечен, лауреат на Нобелова награда отпреди няколко години. Гордън го познаваше. Вклини се сред полумесеца от хора около учения и когато погледът на госта се спря върху него, той кимна. Погледът го отмина. Без кимване, без нищо. Гордън постоя с пластмасова чаша в ръка, с изцъклена усмивка на лице. Погледът отново се спря върху него. Никакво спиране, никакъв знак, че го е познал. Гордън отстъпи от бъбрещия полумесец с почервеняло лице. „Може би не ме е познал — помисли си той, докато се отдалечаваше. Наля си още водка. — От друга страна, може и да е.“

— Чудна пиячка, а? — рече някакъв мъж до него. — Опитай да кажеш „спектроскопия“ три пъти поред, ама наистина бързо. — Гордън опита и не успя. Оказа се, че мъжът се казва Бук и наистина приличаше на книжен плъх. Беше от „Дженеръл Атомик“ и се държеше много по-приятелски от университетските хора. Бяха застанали под надпис, който обявяваше:

Несериозността на Бук изобщо не можа да подобри настроението му. Водката обаче, започнала освобождава света от ужасната му конкретност. Гордън вече разбираше защо гоите пият толкова много. Бук изчезна някъде и той поведе разговор с гостуващия специалист по физика на частиците, Щайнгрубер. И двамата споделяха задълбочаваща се привързаност към водката. Започнаха да обсъждат вечната тема — жените. Гордън направи няколко изказвания за Пени. По странен начин, който не можеше напълно да схване, той размени ролите им, така че Пени да е ученичката по отношение на секса, въведена в света на възрастните от самия него, отракания нюйоркчанин. Щайнгрубер прие това като единственото възможно положение. Гордън започна да разбира, че този Щайнгрубер наистина е умен човек, с дълбока проницателност. Отново си сипаха водка. Гостът посочи към една застанала недалеч от тях блондинка и попита:

— Какво е мнението ти за онази там? — Гордън се втренчи в нея и заяви:

— Доста долнокачествена ми изглежда. Да.

Щайнгрубер остро го погледна.

— Това е жена ми. — След миг, преди Гордън да намери подходящ отговор, другият беше изчезнал.

Появи се Лейкин, като приятелски се усмихваше. С него беше Бърнард Кароуей.

— Чух, че си повтарял експеримента на Купър — без предисловие каза Лейкин.

— От кого си го чул?

— Мога и сам да видя.

Гордън използва момента. Опита се да отпие глътка от чашата си и откри, че е празна. После погледна към Лейкин.

— Майната ти — съвсем ясно каза той. После се отдалечи.

Откри Пени в тълпа, насъбрала се около Маркузе.

— Новоназначеният Официален Комунист? — попита Гордън, когато ги запознаха. За негова изненада Маркузе се засмя. Застаналата до тях чернокожа студентка не мислеше, че има нещо смешно. Оказа се, че името й е Анджела и че революцията нямало да бъде извършена от хора, веселящи се по коктейли — това бе всичко, което Гордън успя да схване от разговора или поне всичко, което можеше да си спомни. Той хвана Пени за ръката и я отведе.

В един ъгъл стоеше Джонас Салк. Гордън се зачуди дали да не опита да се запознае с него. Може би щеше да разбере какво е отношението на Салк към Сабин — кой всъщност беше разработил ваксината? Наистина интересен въпрос.

— Притча за науката — промърмори сам на себе си той.

— Какво? — попита Пени. Вместо към Салк, тя го насочи към група физици. Някакъв заядлив глас отвътре го помоли да млъкне, така че той остави тяхната част от разговора на Пени. Хората около него му се струваха далечни и мъгляви. Опита се да реши дали това се дължеше на него, или на тях. Вечният въпрос за относителността. Може би Маркузе знаеше отговора. Някакви французи попитаха Гордън за експериментите му и той се опита да обобщи идеите си. Оказа се изненадващо трудно. Странната дебелина на езика му бе изчезнала, но оставаше проблемът за онова, което самият той смяташе за вярно. Французите попитаха за Сол. Гордън заобиколи въпроса. Опита се да задържи центъра на разговора върху резултатите от експериментите си.

— Както е казал Нютон: „Аз не измислям хипотези“. Поне засега. Питайте ме само за данните. — Той се отдалечи в търсене на още водка, но басейнчето на фонтана беше празно. Гордън тъжно взе последните остатъци от солени бисквити. Когато се върна, Пени стоеше на известно разстояние от французите, загледана към панорамата от Ла Хола и в атлазения блясък на морето. Французите разговаряха на родния си език. Пени изглеждаше ядосана. Той я придърпа към себе си и момичето се подчини, като гледаше назад.

Тя настояваше да шофира по обратния път, но Гордън не виждаше причина защо да не го стори той. Когато минаваха покрай крайбрежните клубове и частни домове, Пени с внезапна ярост каза:

— Мръсни копелета.

— Ъ? Какво?

Тя сбърчи лице.

— След като ти се отдалечи, казаха, че си бил некадърник.

Гордън се намръщи.

— На теб ли го казаха?

— Не, глупчо. Започнаха да разговарят на френски. Смятаха, че разбира се никой американец не знае други езици.

— О.

— Нарекоха те измамник. Мошеник.

— О.

— Казаха, че всички говорят така за теб.

— Всички ли?

— Да — кисело отвърна тя.