Пейзажите на времето

43.

1998 г.

Питърсън вкара колата в тухления гараж и извади куфарите си. Запъхтян, той ги остави навън, на пътеката, която водеше към фермерската къща. Вратите на гаража се заключиха с успокояващо изщракване. Откъм Северно море духаше леден вятър, който разчистваше равния пейзаж на Източна Англия. Питърсън вдигна яката на коженото си яке.

Нито намек за движение откъм къщата. Навярно никой не беше чул тихото мъркане на колата. Той реши да пообиколи наоколо, да поогледа и да се поразтъпче. Главата му бръмчеше. Имаше нужда от въздух. През нощта беше останал в някакъв хотел в Кеймбридж и тогава отново го бе обзело внезапното усещане за потъване. Проспа по-голямата част от сутринта и слезе долу, за да обядва. Хотелът беше празен. Улиците навън също. Нямаше признаци за живот и в съседните къщи — нито дим от комините, нито оранжев блясък на лампи. Питърсън не спря, за да провери. Излезе с колата от мрачния и пуст Кеймбридж и продължи нататък през равния, суров и мочурлив пейзаж.

Той потри ръце, по-скоро от задоволство, отколкото за да ги стопли. Когато болестта за пръв път го бе повалила извън Лондон, си беше помислил, че няма да успее да стигне дотук. Пътищата от Лондон бяха задръстени, а на следващия ден, на север от Кеймбридж — странно пусти. На север от гробището „Сейнт Едмъндс“ бе видял преобърнати камиони и горящи плевници. Близо до Стоумаркет се опита да го спре някаква банда с брадви и мотики. Той профуча право през тях и разхвърля телата им във въздуха като кегли за боулинг.

Но тук фермата се беше смълчала под тътрещите се сиви облаци на Източна Англия. Редици останали без листа дървета бележеха границите на нивата. Сред голите клони висяха черни петна — гарванови гнезда, очертани на фона на небето. Той се влачеше сред западното поле. Чувстваше краката си слаби, по обувките му бе залепнала черна кал. До една порта вдясно търпеливо стояха крави. Дъхът им излизаше на пара във въздуха; чакаха да бъдат отведени в обора си. Реколтата беше събрана преди две седмици — по негова заповед. Сега полетата лежаха огромни и пусти. Нека лежат — имаше време.

Той заобиколи лехите със захарно цвекло до старата каменна къща. Изглеждаше измамно рухнала. Единствената очевидна новост беше стъклената оранжерия, която стърчеше на юг. Стъклата бяха поставени в стабилни рамки. Преди години, когато бе започнал, той реши да създаде абсолютно тайна, напълно изолирана система. Оранжерията не пропускаше вода и изкуствени торове. В резервоарите под северното поле имаше воден запас за една година. Оранжерията можеше да произведе значително количество зеленчуци за много време. Те, както и складовете под къщата и плевника, щяха да осигурят предостатъчно продоволствия.

Беше платил за всичко това, разбира се, като нае работници от далечни градове. Имаше огромен склад за въглища, напълнен от Кеймбридж, вместо от съседния Дерихам. Мините в нивите и по единствения път — които можеха да се задействат както по команда, така и от системата за засичане — бяха инсталирани от наемен войник. Скоро след това Питърсън уреди да пратят човека на някаква операция в Тихия океан, откъдето той не се завърна. Електронните пазачи, с които бе осеяна фермата, донесе от Калифорния и нае техник от Лондон, за да ги монтира. Така никой не подозираше за мащаба на операцията.

За всичко това знаеше единствено чичо му, а той беше от мрачните мълчаливци. Но пък адски отегчителен за компания. За миг Питърсън съжали, че не е довел Сара. Но тук нервите й щяха да се опънат до невъзможност, нямаше да е в състояние да понесе еднообразието на дългите дни. От всички жени, които бе имал през изминалите години, единствено подходяща можеше да е Марджъри Ренфрю. Тя знаеше достатъчно за земеделието и се беше оказала неочаквано сладострастна. Когато предишната вечер се бе дотътрил дотам, тя видя желанието му и му отвърна с инстинктивна страст. Като се оставеше това обаче, не можеше да си представи да живее заедно с нея дори за седмица. Тя щеше да бъбри и да се суети наоколо, да го дразни, ту прекалено критична, ту с майчинско отношение към него.

Не, единствените хора, с които би могъл да се спогоди, бяха мъже. Той си помисли за Грег Маркъм. Човек, на когото можеш да се довериш да не те спъне или да не те застреля в гърба по време на лов за елени. Интелигентен разговор и общително мълчание. Проницателност и ясна перспектива.

И все пак, щеше да му е трудно без жена. Навярно преди трябваше да отдели повече време за това, да не живее в лековатото обкръжение на Сара. Независимо как, светът щеше да се измъкне от сегашната мръсотия, която тежките времена щяха да променят. Нямаше да оцелее онова, което обществените науки наричаха „свободна сексуалност“ и което за Питърсън винаги просто беше означавало да взимаш всичко, което според теб ти дължи светът. Жени, жени с най-различни характери, фигури и аромати. Като хора те бяха различни, разбира се, но като аспект на живота извън крехкия интелект, бяха поразително еднакви, сестри, споделящи една и съща магия. Той се бе опитвал да разбере собствената си позиция от гледна точка на психологическата теория, но в крайна сметка се отказа, убеден, че простият факт на живеенето надхвърля тези категории. Не можеше да се обясни по никакъв начин. Това не беше начин за подхранване на егото, нито пък маскирана агресия. Не беше и хитро прикритие на някаква въображаема хомосексуалност. Не се поддаваше на анализ. Жените бяха част от онова поглъщане на света, към което винаги се беше стремил, начин да задоволяваш чувствеността си, без да се пресищаш.

Така че през последната година бе опитал от всички, бе използвал всяка възможност. Отдавна знаеше, че нещо наближава. Чупливата пирамида, на чийто връх стоеше, щеше да се срути. Беше се наслаждавал на онова, което скоро щеше да изчезне, на жените и на всичко останало, и не съжаляваше. Когато плаваш на „Титаник“, няма смисъл да пътуваш в трета класа.

Разсеяно се чудеше колко ли от футуролозите се бяха измъкнали. Малцина, предполагаше. Във вечните им сценарии рядко се споменаваше за индивидуални реакции. Те неспокойно бяха извръщали очи на онова пътуване в Северна Африка. Личността се разглеждаше на фона на морето от велики нации като досадна подробност.

Той се приближи до каменната къща и одобрително забеляза колко обикновена и дори порутена изглежда.

— Вий се върнахте, милорд.

Питърсън се обърна. Към него се приближи мъж, който буташе до себе си велосипед. Мъж от селото, бързо забеляза той. Работни панталони, избеляло яке, високи ботуши.

— Да, върнах се у дома завинаги.

— А, ’убаво. Спокоен пристан в тез дни, а? Донесох ви бекон и сушено говеждо.

— А-ха. Много добре. — Питърсън взе кутиите. — Ще ги запиши в сметката ми, нали? — Опитваше се да говори просто, доколкото можеше.

— Ами, исках да приказвам с некой там — кимна мъжът, като посочи към къщата, — за онуй.

— Можеш да разговаряш с мен.

— ’Убаво. Ами, накъдет вървят нещата, искам да ми плащате веднага, нали разбирате.

— Ами, не виждам защо да не бъде така. Ние…

— И искам да ми плащате в продукти, ако обичате.

— В продукти ли?

— Парите веч не струват, нали? Некои от ваште зеленчуци, а? Консерви, хей туй наистина ни ’аресва.

— А-ха. — Питърсън се опита да прецени мъжа. Селянинът го гледаше с усмивка, в която се долавяше не само обикновено добродушие. — Предполагам, че ще измислим нещо, да. Но нямаме много консерви.

— На нас обаче ни ’аресват, сър.

Дали в гласа му нямаше остра нотка?

— Ще видя какво можем да направим.

— Тъй ще е добре, сър. — Мъжът леко докосна с ръка перчема си, като васален селянин пред своя господар. Питърсън остана неподвижен, докато другият не се залюля върху велосипеда си и не се отдалечи. В жеста му имаше достатъчно явен фалш, за да придаде различен смисъл на целия разговор. Селянинът си тръгна, без да се обръща назад. Питърсън се намръщи и продължи към къщата.

Заобиколи живия плет, за да избегне градината и мина през двора. Откъм курника се разнасяше тихо, доволно кудкудякане. На прага той изчисти обувките си на старата желязна стъргалка и после ги събу в коридора, точно зад вратата. Нахлузи някакви домашни чехли и окачи якето си.

В голямата кухня бе топло и светло. Питърсън беше монтирал модерни уреди, но остави изтърканите от вековна употреба каменни плочи на пода, огромното огнище и старата дъбова пейка. Чичо му и леля му седяха от двете страни на огнището на удобни столове с високи облегалки, мълчаливи и неподвижни като железни пиростии. Големият заоблен чайник стоеше под ватирания си калъф на мястото си в началото на масата. Роланд, домашният прислужник, тихо нареди върху масата чиния с кифли, бучки сладко масло и паничка с домашно ягодово сладко.

Питърсън се приближи до огъня, за да сгрее ръцете си. Леля му го видя и се сепна.

— Господи помилуй, та това е Иън!

Тя се наведе напред и потупа мъжа си по коляното.

— Хенри! Виж кой е тук. Това е Иън, дошъл е да ни види. Не е ли ужасно мило?

— Той е дошъл да живее с нас, Дот — търпеливо отвърна чичо му.

— О? — озадачено рече тя. — О. Къде е тогава онова твое хубаво момиче, Иън? Къде е Анджела?

— Сара — автоматично я поправи той. — Остана в Лондон.

— Хм-м. Хубаво момиче, ама вятърничаво. Е, хайде да пием чай. — Тя свали рогозката от краката си.

Роланд се приближи и й помогна да се настани на мястото си до чайника. Всички седнаха на масата. Роланд беше едър, бавноподвижен мъж. Той бе със семейството от двайсет години.

— Виж, Роланд, тук е Иън, дошъл ни е на гости. — Питърсън въздъхна. Леля му беше изкуфяла от години и помнеше логично само онова, което бе свързано със съпруга й и Роланд.

— Иън е дошъл да живее с нас — повтори чичо му.

— Къде са децата? — попита тя. — Закъсняват.

Никой не й напомни, че и двамата й сина се бяха удавили преди петнайсетина години. Всички търпеливо изчакваха да завърши ежедневният ритуал.

— Е, няма да ги чакаме. — Тя вдигна тежкия чайник и започна да налива силния, вдигащ пара чай в раираните синьо-бели чаши.

Хранеха се мълчаливо. Навън започна да вали, както заплашваше още от сутринта, отначало неуверено, като потропваше по прозорците, после по-силно. Отдалече се донасяше печалното мучене на кравите, разтревожени от барабаненето на дъжда по покрива на обора.

— Вали — каза чичо му.

Никой не му отвърна. Питърсън харесваше тяхната тишина. А когато говореха, равните им източноанглийски гласни се хлъзгаха като балсам в ушите му, бавно и успокоително. Някогашната му бавачка беше от Съфолк.

Той доизпи чая си и отиде в библиотеката. Докосна гравираната стъклена гарафа, но после се отказа да пие. Постоянният звук на дъжда бе приглушен от тежките дъбови кепенци. Беше превърнал къщата в крепост, която можеше да издържи на продължителна обсада. Оборите и плевникът имаха двойни стени и бяха свързани с къщата чрез тунели. Всички врати бяха двойни, с тежки резета. Всяка стая представляваше миниатюрна оръжейна. Той погали пушката, закачена на стената. После провери затвора — смазана и заредена, както бе наредил.

Взе си пура и се отпусна на коженото кресло. Вдигна книгата, която лежеше и го чакаше — Моъм. Започна да чете. Влезе Роланд и запали огън. Пращящите дървета посмекчиха режещия студ в стаята. По-късно щеше да има време да прегледа списъка на провизиите и да направи план за разпределението на хранителните продукти. Никаква вода отвън, поне за известно време. Повече никакви отивания до селото. Той се намести по-удобно на стола, съзнаващ, че има неотложна работа, но в момента нямаше желание да се захваща с нея. Краката го боляха и усещаше внезапни пристъпи на слабост. Тук все още беше Питърсън от имението „Питърс“ и той остави това чувство да го отнесе, пораждайки в него някакъв вътрешен покой. Ръсел ли бе казал, че никой човек не е наистина спокоен, далеч от обкръжението на своето детство? В това имаше известна истина. Но онзи селянин преди малко… Питърсън се намръщи. Всъщност, те вече не можеха да използват бекона — всичко щеше да е заразено с веществото от облаците, поне за известно време. Мъжът от селото навярно го знаеше. И под външното му покорство се криеше ясна заплашителност. Беше дошъл да търгува със сигурност, не с бекон. Трябваше да им даде малко консервирана храна и всичко щеше да е наред.

Питърсън неспокойно се размърда на стола. През целия си живот бе в движение, помисли си той. Беше се издигнал от ролята на земевладелец, мина през Кеймбридж и стигна до правителството. Използваше всяка следваща стъпка и после продължаваше напред. Сара, предполагаше той, беше най-пресният ясен случай, като не забравяше и самия Съвет. Всичко това му бе помогнало. Самото правителство, разбира се, беше следвало до голяма степен същата стратегия. Съвременната икономика и състоянието на социалната осигуреност бяха ограбили бъдещето.

Сега бе на място, което не можеше да напусне. Трябваше да зависи от онези около него. И Питърсън изведнъж осъзна с безпокойство, че членовете на тази малка, лесно управляема група в имението и селото също бяха свободни фактори. Щом се разпаднеше обществото, какво щеше да запази спокойствието и безопасността на имението „Питърс“? Питърсън седеше на избледняващата дневна светлина и си мислеше, почуквайки с пръст по облегалката на стола. Опита се да започне отново с книгата, но тя не го заинтригува. През прозореца можеше да види ожънатите ниви, които се простираха до хоризонта. Северният вятър люлееше неравните очертания на дърветата. Спусна се здрач. Огънят пращеше.