Пейзажите на времето

44.

22 ноември 1963 г.

Гордън написа уравнението докрай преди да започне да го коментира. Жълтият тебешир проскърцваше.

— И така, виждаме, че ако допълним уравненията на Максуел, енергийният поток…

Някакво движение в дъното на аудиторията привлече погледа му. Той се обърна. Една от секретарките на катедрата колебливо му махна с ръка.

— Да?

— Доктор Бърнстейн, съжалявам, че ви прекъсвам, но току-що чухме по радиото, че са стреляли по президента — припряно и задъхано каза тя. Студентите се раздвижиха. — Помислих си… че бихте искали да научите — неуверено довърши момичето.

Гордън остана неподвижен. Мислите му препускаха. После си спомни къде се намира и решително си наложи да се овладее.

— Много добре. Благодаря ви. — Той погледна към извърнатите лица на студентите. — Струва ми се, че като имаме предвид още колко материал ни остава да вземем този семестър… Докато не стане известно повече, би трябвало да продължим.

Единият от близнаците рязко попита:

— Къде е бил той?

— В Далас — тихо отвърна секретарката.

— Надявам се някой да хване Голдуотър — с внезапна страст каза близнакът.

— Тихо, тихо — меко настоя Гордън. — Не можем да направим нищо, нали? Предлагам да продължим.

С тези думи той се върна към уравнението и изкара по-голямата част от въвеждащите обяснения за насочения вектор, като не обръщаше внимание на шепота зад гърба си. Ритъмът на обяснението го увлече. Рязко посочваше с тебешира, който изтракваше и оставяше точки. Уравненията разгръщаха своята красота. Той предизвикваше електромагнитни вълни и ги надаряваше с инерция. Разказваше за въображаемите математически кутии, преливащи от светлина, чийто поток се поддържаше в точно равновесие от невидимата сила на частични диференциали.

Ново раздвижване в задната част на аудиторията. Няколко от студентите излизаха. Гордън остави тебешира.

— Предполагам, че не можете да се съсредоточите при тези обстоятелства — отстъпи той. — Ще продължим следващия път.

Единият от близнаците стана да си тръгва и каза на другия:

— Линдън Джонсън. Господи, тоя може да ни довърши.

Гордън се върна в кабинета си и остави бележките от лекцията си. Беше уморен, но предполагаше, че би трябвало да намери някой телевизор и да погледа. Последната седмица бе лудница от интервюта, предизвикателства от други физици и удивително внимание от страна на електронните медии. Всичко това го изтощи до крайност.

Той си спомни, че в студентския център до плажа имаше телевизор. Пътят дотам с шевролета му отне само няколко минути. По улиците като че ли нямаше много хора.

Студентите се бяха скупчили в три редици около телевизора. В момента, в които Гордън влезе и застана в дъното на стаята, Уолтър Кронкайт казваше:

— Повтарям, от болницата „Паркланд Мемориъл“ все още няма определено изявление за състоянието на президента. Един свещеник, току-що излязъл от операционната, бил чут да казва, че президентът умирал. Това обаче не е официално изявление. Свещеникът признал, че на президента е било дадено последно причастие.

Гордън попита студента до него:

— Какво се е случило?

— Някакъв тип го застрелял от склад за учебници, така казаха.

Кронкайт пое лист хартия, подаден му извън обсега на камерата.

— Губернатор Джон Конъли е подложен на лечение в операционната, съседна на тази на президента. Лекарите, които се грижат за него, казаха само, че състоянието му е сериозно. Междувременно, известно е, че вицепрезидент Джонсън е в болницата. Той очевидно чака в една малка стая по същия коридор, където е президентът. С помощта на даласката полиция, службата за сигурност е блокирала целия участък.

Гордън забеляза, че наблизо са се събрали неколцина от студентите от неговия курс. Сега стаята за забавления беше претъпкана. Тълпата пазеше пълна тишина, докато Кронкайт мълчеше, заслушан в малките слушалки, които притискаше до ухото си. През стъклените плъзгащи се врати, които водеха към дървената веранда, Гордън можеше да види вълните, разбиващи се в бяла пяна и заливащи плажа. Навън светът продължаваше с безкрайния си ритъм. В това малко помещение обаче, владееше трепкащият цветен екран.

Кронкайт погледна встрани от камерата, после пак се обърна напред.

— Даласката полиция току-що е съобщила името на човека, заподозрян в атентата. Казва се Лий Осуалд. Очевидно е служител в склада за учебници. Това е сградата, откъдето са дошли изстрелите — някои твърдят, че са били от пушка, но това още не е потвърдено. Даласката полиция не е дала никаква друга информация. Казаха ми обаче, че разполагаме с хора на местопрестъплението и че в момента се готвят да го заснемат.

В стаята за забавления започваше да става горещо. През стъклените врати струеше есенна слънчева светлина. Вълмата дим се стелеха на сини пластове, докато Кронкайт продължаваше да говори и да се повтаря в очакване на нови данни. Гордън започна да диша по-бързо, като че ли сгъстилият се въздух не можеше свободно да влиза в дробовете му. Светлината стана водниста. Тълпата около него усещаше това и се мърдаше неспокойно като човешка нива под полъха на странен вятър.

— Някои от присъствалите на „Дийли Плаза“ казват, че срещу автоколоната на президента е имало два изстрела. Има сведения обаче за три или четири изстрела. Един от нашите репортери на местопрестъплението твърди, че изстрелите са дошли от прозорец на шестия етаж на онзи склад за учебници…

На екрана внезапно се появи черно-бял мрачен есенен пейзаж. Групи хора се тълпяха по тротоара пред тухлена сграда. Дърветата ярко изпъкваха на фона на ясното небе. Камерата се завъртя, за да покаже пустия площад. Улиците бяха задръстени от автомобили. Хората безцелно се щураха наоколо.

— В момента виждате мястото на стрелбата — продължи Кронкайт. — Все още няма ясна информация за състоянието на президента. Една медицинска сестра в коридора навън е казала, че лекарите са му извършили трахеотомия — тоест, разрязване на дихателната тръба, за да може да диша. Това изглежда потвърждава съобщенията, че господин Кенеди е бил улучен в тила.

Гордън се почувства зле. Той избърса капчиците пот от челото си. Беше единственият в стаята със сако и вратовръзка. Въздухът бе плътен и влажен. Странното усещане отпреди секунди бавно изчезваше.

— Има съобщения, че госпожа Кенеди е била видяна в коридора пред операционната. Не знаем какво означава това.

Кронкайт беше по риза с къси ръкави. Изглеждаше неуверен и притеснен.

— Отново на „Дийли Плаза“. — Пак се появиха тълпите, тухлената сграда, полицията, плъзнала навсякъде. — Да, полицията е заявила, че Осуалд е бил изведен от района под засилена полицейска охрана. Не сме ги виждали да напускат склада за учебници, поне не през предния вход. Очевидно са излезли отзад. Осуалд е бил в сградата, откакто са го заловили там, минути след стрелбата. Почакайте… почакайте…

Тълпата на екрана се разцепи. Мъже в шлифери и шапки вървяха пред две редици полицаи, които изтласкваха зяпачите.

— Полицията извежда и някой друг от склада. Нашият екип там ми съобщава, че това е друг човек, замесен в инцидента със залавянето на заподозрения Лий Осуалд. Струва ми се, че сега мога да го видя…

Между редиците полицаи вървеше тинейджър. Той се огледа към притиснатите едно в друго тела. Изглеждаше замаян. Носеше кафеникаво кожено яке и дънки. Беше доста по-висок от метър осемдесет и стърчеше над полицаите. Главата му се въртеше наоколо. Бе кестеняв и носеше очила, които отразяваха косите слънчеви лъчи. Когато забеляза камерата, спря да се върти. Пред него изскочи репортер с микрофон. Полицаите се хвърлиха да го спрат. Чу се слабо: „Само едно изявление…“

Цивилният детектив, който водеше групата, поклати глава.

— Нищо, докато не…

— Хей, почакайте! — Беше тинейджърът и високият му, кънтящ глас накара всички да спрат. Цивилният, вдигнал ръка с длан насочена напред към камерата, погледна назад през рамото си. — Вие, ченгета, достатъчно ме побъркахте — каза момчето и си проби път напред. Полицаите отстъпиха пред него и продължиха да отблъскват тълпата назад. Той се приближи до детектива. — Вижте, арестуван ли съм или що?

— Ами, не, вие сте под охрана…

— Добре, тъй си и помислих. Виждате ли това? К’во е, телевизионна камера, нали? Вие, момчета, не трябва да ме пазите от нея, нали?

— Не, вижте, Хейс — искаме да ви махнем от тази улица. Възможно е да има…

— Казвам ви, онзи тип беше сам. Няма никой друг, от когото да се страхувате. И ще приказвам с тея момчета от телевизията, ’щото съм свободен гражданин.

— Вие сте непълнолетен — колебливо започна цивилният, — и ние трябва да…

— Това са глупости. Ето… — Той протегна ръка зад полицая и сграбчи микрофона. — Виждате ли? Никакъв проблем. — Неколцина от близкостоящите изръкопляскаха. Детективът хвърли неуверен поглед наоколо.

— Не искаме да давате… — започна той.

— Какво се случи там? — изкрещя някой.

— Много неща — извика в отговор Хейс.

— Видяхте ли онзи човек да стреля?

— Всичко видях, човече. Видях оня тип, да. — Той се втренчи в камерата. — Аз съм Боб Хейс и видях всичко. Ще ви го кажа. Боб Хейс от гимназията „Томас Джеферсън“.

— Колко изстрела бяха? — попита един глас иззад камерата, като се опитваше да върне Хейс на въпроса.

— Три. Вървях по коридора навън, когато чух първия. Онзи долу си ядеше обяда и ме прати да донеса некви списания, дето ги били складирали там. Тъй че ги търсех и чух пукотевицата.

Хейс замълча — очевидно се наслаждаваше на вниманието.

— И? — каза някой.

— Веднага разбрах, че е от пушка. Тъй че отварям вратата, откъдето се разнася. Виждам ония пилешки кости върху картонена кутия, сякаш някой е обядвал там. После виждам оня тип, клекнал и насочил пушката през прозореца. Беше я подпрял на рамката за опора. И той се бе облегнал на некви кутии.

— Осуалд ли беше това?

— Тез момчета казаха, че така му било името. Аз не съм го питал — ухили се Хейс. Някой се изсмя. — Тръгвам към него и бум — той пак стреля. Чувам някой да вика навън. Изобщо не си помислям нищо, просто вървя към него. Прескачам онез кутии и се хвърлям връз него. Точно тогаз пушката пак гръмва, точно кат го удрям. Играл съм футбол и знам как да се оправям.

— Взехте ли му пушката?

Хейс отново се ухили.

— По дяволите, не, човече. Смачках го в рамката на прозореца. После се дръпнах назад, за да направя място и му фраснах един страничен. Той съвсем забрави за оназ пушка. Пак го фраснах и той изцъкли очи. Сдаде багажа, човече.

— В безсъзнание ли изпадна?

— Естествено. Аз се справям добре, приятел.

— После е пристигнала полицията.

— Да, щом оня тип излезе извън играта, погледнах през прозореца. Видях всички онез ченгета да гледат към мен. Махнах им и извиках да им кажа къде съм. Веднага се качиха.

— Видяхте ли, когато линкълнът на президента изчезна с пълна скорост?

— Изобщо не знаех, че е имало некъв си президент. Просто много движение, туй е всичко. Помислих си, че е некъв парад. За Деня на благодарността или нещо подобно, нали знаете. Дойдох тук, ’щото ме прати господин Айкън, нашият учител по физика.

Тълпата около Хейс не издаваше нито звук. Момчето беше роден актьор, гледаше право към камерата и играеше пред публиката. Човекът зад камерата попита:

— Разбирате, че може да сте предотвратили успешен опит за покушение срещу живота на…

— Да, това е удивително. Страхотно. Но нали знаете, аз си нямах никва представа. Дори не знаех, че е в града. Ако бях знаел, щях да сляза да видя него и Джаки.

— Не сте ли видели Осуалд преди? Не сте ли разбрали, че има пушка и…

— Вижте, както казах, бях долу, за да донеса некви списания. Господин Айкън прави оня специален двудневен проект за допълнителното финансиране за курса ни по физика на колежанско равнище. Отнася се за нещата в онуй списание, „Синиър Сколастик“. Господин Айкън, той ми каза да дойда тук и да му го занеса за уроците следобед. Там имало нещо за, нали знаете, тоя, хм, сигнал от бъдещето и…

— Изстрелите — колко от тях го улучиха?

— Кого да улучат?

— Президента!

— По дяволите, не знам. Той първо стреля два пъти. Аз го фраснах точно преди третия.

Хейс се ухили и се огледа със сияещо лице. Цивилният детектив го дръпна за ръката.

— Струва ми се, че е достатъчно, Хейс — рече той, като използваше друга тактика. — По-късно ще има пресконференция.

— О, да — любезно отвърна момчето. За момента енергията му бе изчерпана. Все още беше парализиран от факта, че се бе оказал в центъра на вниманието. — Да, по-късно ще разкажа всичко.

Последваха още въпроси. Неясно раздвижване, когато полицията разчисти коридор за Хейс. Щракане на фотоапарати. Викове за освобождаване на пътя. Бръмчене на потеглилия мотоциклет. Трептящи образи на мъже в шлифери, разблъскващи тълпата с изкривени усти.

Гордън премигна и за миг му се стори, че губи равновесие. „Синиър Сколастик“. Стаята за забавления заплува в бледата светлина.

После Кронкайт отново говореше с онзи тънък глас. В болницата „Паркланд Мемориъл“ току-що завършила кратка пресконференция, докато показвали Хейс. Малкълм Килдъф, заместник-прессекретар на президента, описал раната. Един куршум попаднал в долната част на тила на Кенеди, излязъл от другата страна и оставил малък отвор. Входната рана била по-голяма и силно кървяла. На президента били преляти няколко литра кръв група 0 Rh (-), както и 300 mg хидрокортизон интравенозно. Отначало лекарите вкарали тръба, за да прочистят дихателните му пътища. Това не помогнало. Главният лекар Майкъл Косгроув решил да извършат трахеотомия. Тя отнела пет минути. Млечен Рингеров разтвор — видоизменен физиологичен разтвор — бил вкаран в левия крак чрез катетър. Президентът започнал да диша свободно, макар все още да бил в кома. Разширените му очи били отворени и гледали право към светещата над него флуоресцентна лампа. През носа и зад трахеята му вкарали назогастрична сонда, за да прочистят евентуални източници на гадене в стомаха. В двете плеврални кухини поставили билатерални гръдни тръби, за да изсмучат увредената тъкан и да предотвратят колапс на белите дробове. Сърдечният пулс на президента бил слаб, но постоянен. Отначало се погрижили за изходната рана, тъй като Кенеди бил по гръб. После трима лекари го обърнали настрана. Входната рана зейнала, повече от два пъти по-голяма от изходната и се оказала основната причина за загуба на кръв. Била обработена без проблеми. Докато Килдъф говорел, президентът все още бил в травматологична зала № 1 на болницата „Паркланд“. Състоянието му изглеждало стабилно. Нямало очевидни мозъчни увреждания. Десният му бял дроб бил натъртен. Дихателната му тръба била разкъсана. Ако се изключели усложнения, изглеждало, че ще оживее.

Госпожа Кенеди не била уцелена. Губернатор Конъли бил в критично състояние. Вицепрезидентът не бил ранен. Лекарите не можели да коментират броя на изстрелите. Било ясно обаче, че президентът е засегнат само от един куршум.

Тълпата около телевизора замърмори и се раздвижи. Усещането за светлина и притискаща жега беше изчезнало. Предметите вече не се люлееха, като че ли ги гледаше под вода, която пречупва лъчите. Гордън си проби път през наблъсканите един до друг студенти. В главата му бръмчаха объркани мисли. Той отвори плъзгащата се стъклена врата към дървената веранда, излезе навън, без да мисли прескочи парапета и се озова на паркинга. Извади екипа си за тичане от багажника на шевролета и се преоблече в близката мъжка тоалетна. По шорти и обувки за тенис изглеждаше толкова млад, колкото и мнозина от студентите, които все още се тълпяха в стаята за забавления в очакване на новини. Гордън изпита почти приятно, леко усещане за освободеност и енергичност. Не искаше да мисли повече в момента.

Той се затича по равния, влажен пясък. Духаше силен вятър и събаряше кичури черна коса над очите му. Тичаше с наведена глава и наблюдаваше ударите на краката си в земята. Когато петата му се блъсваше в пясъка, под нея се появяваше светъл кръг и избиваше вода. Плажът се втвърдяваше под всяка стъпка и се превръщаше в еднаква плочеста сивота зад гърба му. Над главата му с вой прелетя хеликоптер.

Гордън заобиколи града и през сърповидните заливчета се насочи на юг, докато не стигна до Наутилус стрийт. Пени проверяваше писмени работи. Той й разказа новините. Тя искаше да включи радиото, да разбере повече, но Гордън не й позволи. Пени неохотно излезе с него. Спуснаха се до плажа и поеха на юг. Никой от двама им не говореше. Пени беше нервна, лицето й бе мрачно. Морският бриз отвяваше хребетите на вълните и ги нагъваше като знамена от пяна. Гордън ги гледаше и си мислеше, че идват чак от другия край на Тихия океан, докарани от приливи и ветрове. Двамата бързо крачеха по плитчините. Когато наближаваха сушата, морският пясък отстъпваше под тях, краката им затъваха и те забавяха ход. Вълните прииждаха, по-бързо на върха, отколкото отдолу и гребените им пропадаха напред — кипяща енергия, идваща откъм Азия.

Пени го извика. Беше влязла навътре. Той я последва. Правеше го за пръв път, но това нямаше никакво значение. Те изплуваха зад вълните и останаха да чакат прииждането на следващата голяма. Тя се движеше величествено бавно. Тъмносинята линия се удебели и нарасна. Гордън я наблюдаваше и преценяваше къде ще се разбие. После се хвърли напред с бързи удари с ръце и крака. Пени го изпревари. Той усети, че нещо го издига нагоре и водата пред него пропадна. Разнесе се грохот и той се устреми напред все по-бързо. Размаха ръце и се наведе наляво. Пръски замъглиха очите му. Той премигна. После разсече повърхността на вълната и се заби в стена от вода, която се пенеше и кипеше към брега.