Пейзажите на времето

36.

Марджъри седеше в малката, взета под наем къща на семейство Маркъм и наблюдаваше Джан. Беше дошла, очаквайки да играе ролята на нежна, сръчна помощничка на обезумяла от мъка приятелка, но откри, че ролите им едва ли не се бяха сменили. Джан систематично подреждаше багажа си. Марджъри й бе предложила да го направи вместо нея. Чувстваше, че Джан трябва да е свободна да се просне на леглото си, да зарови лице във възглавницата, ако й се иска. Марджъри беше предложила да направи чай. Силният сладък чай успокояваше всички. Но Джан бе отказала и за двете. Продължаваше да работи. На Марджъри й се искаше американката да й беше предложила нещо за пиене. При тази мисъл рязко се сепна. Господи, та още бе едва сутринта.

— Не мога ли да ти помогна с нещо? — с отчаяно изтънял глас попита тя.

Джан спря и отметна кичур черна коса от очите си.

— Ами, като си помисля, можеш да събереш дрехите на Грег. Защо не вземеш този голям кашон и не се качиш на горния етаж? Само дрехите и обувките му. Ще опитам да ги продам в магазина за употребявани вещи на „Пети Къри“. А, и провери гардероба в коридора. Струва ми се, че дъждобранът му е там. А халатът му е на гърба на вратата на банята. — Тя й се усмихна отстрани. — Спокойно можеш да провериш във всички стаи. Никога не успях да го отуча от навика да захвърля нещата си където свари.

Марджъри я погледна, без да вярва на очите си. Самата тя внимателно избягваше да споменава името на Грег.

— Как можеш да си толкова спокойна? — избухна тя.

Джан се замисли.

— Струва ми се, че е защото имам толкова много работа. Не съм имала време да се отпусна. Не се притеснявай, Марджъри, рано или късно ще се случи. Предполагам, че все още не съм го осъзнала.

Марджъри забеляза, че Джан събира дрехите си в стриктен ред. Първо полите, грижливо сгънати по дължина и после на бедрото. Чорапи на спретнати малки топки. Джан се съсредоточаваше върху задачата си с всеотдайна енергия. Нареждаше блузи с точно премерени движения. Закопчаваше копчета на якичките и надолу с ритмично работещи пръсти. Сгъваше отгоре ръкавите. Сръчно оправяше ръбовете, изглаждаше гънките. Меката тъкан образуваше спретнати правоъгълници, всички готови за прибиране. Джан ги подреждаше в куфара и ги натъпкваше по ъглите. Капакът се затвори, точно и здраво.

— Искаш ли да останеш с нас, докато успееш да си купиш билет за самолета? Струва ми се, че не би трябвало да оставаш сама тук.

— Ще се оправя. Ще отида в Лондон, за да се запиша в списъка на чакащите. Има данни, че самолетът на Грег е пренесъл някаква вирусна форма от облаците — смятат, че точно това е станало с пилота. Нищо не може да се каже, разбира се. Но това означава, че за самолетите ще има много малко места, докато Съветът не вдигне ограниченията върху въздушния транспорт. Отменили са всички полети, които могат да минат през наистина гъсти облаци — сви рамене Джан.

— Сигурна ли си, че трябва да си отидеш у дома? В Калифорния?

— Разбира се. — По лицето на Джан плъзна бледа умора. — Тук няма какво да правя.

— Все пак си мисля, че би трябвало да останеш малко с нас. Децата са вкъщи — училището свърши, нали знаеш — и можем да ходим на пикник и…

— Не, извинявай, не. Все пак благодаря. — Джан вдигна куфара и за миг се вгледа в него. — Надявам се, че ще се справя.

Ренфрю се разхождаше из лабораторията, като блъскаше с юмрука на едната си ръка по дланта на другата. Асистентът му Джейсън се беше облегнал на сивия шкаф мрачно гледаше към пода.

— Къде е Джордж? — внезапно попита Ренфрю.

— Вкъщи, болен е.

— Е, предполагам, че това няма значение. Така или иначе не можем да направим нищо. Проклетите прекъсвания на тока. Пък и още не мога да се свържа с Питърсън. Секретарката му казва, че бил болен. Да избере такъв момент, за да се разболее!

Той продължи да се разхожда още известно време. Вакуумните помпи около него бяха неподвижни. Лабораторията беше мрачна, осветена само от слънчевата светлина. Късните следобедни лъчи косо проникваха през прозорците.

— За Бога, Маркъм щеше да се върне утре и ние щяхме да получим онази апаратура от Брукхейвън. Кой ще ходатайства сега за нас?

— Последния път, когато беше тук, господин Питърсън каза, че е готов да помогне.

— Не вярвам на този тип. Но поне да можех да вляза във връзка с него, по дяволите!

Ренфрю се приближи до водния кран и натисна бутона. Не се случи нищо. Той го ритна.

— Никога не съм си мислил, че ще доживея да видя режим на водата в Англия — каза Ренфрю, — а пък и от небето вали огън и жупел. „Вода, вода навсякъде и нито капчица за пиене.“ Помня, че учихме това в училище. „И хлъзгави същества изпълзяваха над хлъзгавото море“, да. — Той изсумтя. — Скоро ще е като в „Червените скали на Доувър“.

— Защо не си отидете вкъщи? — предложи Джейсън. — Аз ще остана тук в случай, че се обадят от Лондон.

— Вкъщи ли? — разсеяно повтори Ренфрю. Някога Марджъри беше първия човек, към когото можеше да се обърне в стресови ситуации. Опитното й майчинско присъствие и простичкият й оптимизъм винаги го бяха успокоявали. Но сега тя бе раздразнителна и нервна през цялото време. Подозираше, че жена му пие прекалено много. Беше й го споменал веднъж, но тя бе изгубила самообладание и той повече не повдигна въпроса. Вроденото й благоразумие щеше да й помогне, сигурен беше в това. И децата. Не ги бе виждал, освен за съвсем кратко, от цял месец насам. Те ставаха късно, тъй като не бяха на училище, така че дори не ги виждаше на закуска. Да, навярно би трябвало да се прибере вкъщи. Да се опита отново да се сближи със семейството си.

Когато излезе от лабораторията, Ренфрю откри, че някой е разрязал веригата и е откраднал велосипеда му.

Когато стигна до дома си, вече се беше спуснала вечерта. Той застана уморено на верандата и изтърси дъждовните капки от палтото си. Ключът му се превъртя в ключалката, но отвътре бе сложена веригата. Почука, ала никой не му отвърна. Ренфрю натисна звънеца и още докато го правеше, осъзна, че лампите в къщата не светеха, а съответно не работеше и звънецът. Вдигна яката на палтото си, излезе от убежището на верандата и тичешком заобиколи отзад. Вратата на кухнята също беше заключена. Като надникна през прозореца, видя Марджъри да седи до масата на мигащата светлина на свещ. Почука по стъклото. Тя вдигна поглед и изпищя. Свещта угасна и се чу трясък.

— Марджъри! — извика Ренфрю. — Марджъри, аз съм, Джон.

Тропот на крака. Веригата задрънча и тя му отвори.

— Повече не прави така — помоли го Марджъри. — За Бога, едва не получих сърдечен пристъп. Сега не мога да намеря проклетата свещ. Падна някъде на пода. — Тя заключи вратата зад него. — Ще донеса друга.

В мрака той я чу да тършува наоколо и да тряска вратите на шкафовете. Краката й изхрущяха върху нещо, което звучеше като счупено стъкло. Замириса му на уиски. „Преди тя никога не пиеше уиски.“ Избухна оранжевото пламъче на кибритена клечка и бледата светлина на свещта хвърли сенките си по кухненските стени.

— Защо, за Бога, не запалиш повече свещи? — попита той.

— Защото можеш да си сигурен, че това ще е следващото нещо, което ще изчезне в тази страна.

— Къде са децата?

— Господи, Джон, та те са у брат ми. Казах ти го. Мотаеха се наоколо без да правят нищо и си помислих, че ще им е по-забавно с братовчедите им. Могат да помогнат за прибирането на реколтата. Ако дъждът не я унищожи съвсем.

Тя се наведе да събере от пода парчетата от счупената чаша.

Джон понечи да я попита дали има нещо за вечеря, после тактично промени изречението.

— Вечеряла ли си вече?

— Не — тихо се изкиска тя. — Обаче си изпих вечерята. Това спестява проблемите.

Кикотът й му напомни за старата закачлива Марджъри. Със странен порив на чувство, той протегна ръка и хвана дланите й.

— По дяволите! — Джон рязко се дръпна назад и засмука палеца си, в който се беше забило парче стъкло.

— Глупав мръсник такъв — без състрадание каза тя. — Можеше да видиш какво правя. — Тя хвърли парчетата в кошчето и избърса пода с гъба.

— Преди никога не пиеше уиски — рече той, като я гледаше.

— Така е по-бързо. Знам какво си мислиш. Страхуваш се, че се превръщам в алкохоличка. Но аз знам кога да спра. Просто пия достатъчно, за да приемам тежестта на нещата.

— Какво ще кажеш за малко храна?

— Обслужи се сам — сви рамене тя. — Можеш да си отвориш консерва с боб и да я подгрееш на газовия котлон. Или ако искаш, в килера има сирене.

— Знаеш ли, изобщо не е забавно да се прибереш през една дъждовна вечер в студената си, тъмна къща и дори да няма вечеря.

— Не виждам защо трябва да обвиняваш мен за това, че е студена и тъмна. Какво да направя, да изгоря мебелите ли? Пък и за пръв път си идваш толкова рано от Бог знае колко много време насам, а след като не си ме предупредил, едва ли можеш да очакваш да откриеш готова вечеря. Джон, ти си нямаш и представа колко ужасно е да пазаруваш храна в последно време. Трябва да чакаш с часове по опашки — и после на практика просто няма какво да купиш.

— Не знам, Марджъри. Ти винаги беше толкова находчива. Сигурно сме били по-добре от повечето хора. Можехме да заколим пиле и после имахме зеленчуковата ти градина.

— За Бога, Джон, понякога имам чувството, че сякаш те е нямало в продължение на месеци. Пилетата са откраднати вече от седмици. Всичките. И съм сигурна, че ти го казах. Що се отнася до зеленчуците, да не би да трябва да се калям там, в дъжда, за да търся някой неизяден картоф? Сега е краят на септември. Така или иначе, градината е цялата във вода.

Лампите внезапно светнаха. Хладилникът забръмча. Те премигнаха — двама души, застанали един срещу друг, без мъгляви нежности. Настана мълчание. Ръцете на Джон нервно шаваха.

— Майката на Хедър почина — изведнъж каза тя. — Е, това е щастливо избавление. Не като Грег Маркъм. Господи, това беше такъв шок. Не мога да повярвам, че е мъртъв. Изглеждаше толкова… толкова жив. А Хедър и Джеймс са загубили работата си, нали знаеш.

— Не ми казвай повече никакви лоши новини — мрачно отвърна той и се скри в килера.