Пейзажите на времето

37.

Марджъри се надяваше, че Джон скоро ще се върне вкъщи. Тази седмица всяка вечер работеше до след полунощ. Тя прокара пръсти през косата си и погледна празната чаша. По-добре не. Вече беше изпила три. Така ли човек ставаше алкохолик? Внезапно се изправи и включи радиото и касетофона, като силно ги увеличи. В стаята загърмя какафония от звуци — джазов оркестър, сблъскващ се с трио латиноамерикански певци, — която придаде на стаята някакъв живот. Марджъри отново обиколи приземния етаж и запали всички лампи. По дяволите икономиите. Нервите й бяха опънати и малко трудно фокусираше погледа си. В края на краищата, защо ли да стои трезва? Тя взе чашата си и се насочи към бюфета.

По средата на стаята спря, дочула някакъв слаб звук. Лоти яростно лаеше, затворена в мокрото помещение. Тя се поколеба, после изключи радиото и касетофона. Този път ясно чу звъненето на предната врата. Марджъри застана насред стаята. „Кой би…?“ Звъненето се повтори. После се почука. Колко глупаво от нейна страна! Сякаш крадците щяха да чукат на вратата. Навярно беше някой приятел. Да, слава Богу, някой, с когото да поговори, да прекара заедно вечерта. Тя побърза към коридора, включи лампата на верандата. През цветното стъкло вляво от вратата видя мъжки силует. Обзе я паника. Разнесе се далечна гръмотевица. Марджъри дълбоко си пое дъх, после се облегна на вратата и извика колкото можеше по-спокойно:

— Кой е?

— Иън Питърсън.

Тя озадачено се втренчи във вратата за миг. В главата й бе мъгла. Бавно свали веригата и двете резета и открехна вратата. Косата му беше разрошена. По сакото му имаше гънки и не носеше вратовръзка. Обля я вълна от смущение, когато разбра каква гледка сигурно представлява и самата тя — с разчорлена коса, стиснала в ръка празна чаша и облечена, за Бога, в стара дантелена лятна рокля, защото й беше горещо. Марджъри приглади роклята с лепкавата си ръка и се опита да скрие чашата зад гърба си.

— О, господин Питърсън. Хм, страхувам се, че Джон не си е вкъщи. Той, хм, работи в лабораторията тази вечер.

— О? Надявах се да го заваря тук.

— Ами, сигурна съм, че бихте могли да наминете…

Внезапен вятър зави над градината и навя листа върху раменете на Питърсън.

— О! — възкликна Марджъри. Питърсън автоматично пристъпи вътре. Тя затръшна вратата. — Господи, какъв вятър — рече жената.

— Наближава буря.

— Как беше пътят?

— Тежък. Всъщност, от няколко дни съм се настанил тук на хотел. След като се възстанових, реших да намина насам и да видя дали Джон има нещо ново.

— Ами, струва ми се, не, господин Питърсън. Той…

— Иън, моля.

— Ами, Иън, Джон търси гориво за агрегата, който има лабораторията. Казва, че вече не можел да разчита на централното захранване. Това отнема цялото му време. Но продължава да предава.

Питърсън кимна.

— Добре. Предполагам, че повече не може и да се очаква. Беше интересен експеримент. — Той се усмихна. — Почти вярвах, че може да се получи, нали знаете.

— Смятате, че вече не може ли? Искам да кажа…

— Струва ми се, че в процеса има нещо, което не разбираме. Трябва да призная, че през повечето време се интересувах от работата, просто защото само по себе си това бе добра наука. Последната ми прищявка, предполагам. Все едно да играеш карти на „Титаник“. През последните няколко дни имах възможност да премисля всичко това. Тръгнах от Лондон като смятах, че съм добре и после болестта отново ме повали. Опитах се да постъпя в болница, но не ме приеха. Нямаше места. Така че останах в хотела, докато се преборя с последните странични ефекти. Да не поемаш храна, това е лечението. Така че мислех за експеримента, за да се разсейвам.

— Боже мой. Заповядайте, седнете. — Когато Питърсън влезе на светло, Марджъри видя, че е блед и отслабнал. Очите му бяха хлътнали, кухи. — Тази болест, дали…

— Да, от онова нещо, пренесено от облака. Дори след като го изчистят от организма ти, има остатъчни метаболични ефекти.

— Напоследък ядем консервирана храна. По радиото казват, че така е най-добре.

Питърсън сбърчи лице.

— Да, естествено е да го казват. Това означава, че не разполагат с препарати, за да спасят реколтата. Днес позвъних на компютърния си секретар и научих някои дреболии, които предполагам, още не са направили публично достояние.

— Зле ли е?

— Зле ли? Не, катастрофално. — Той уморено потъна в канапето. — Независимо колко мащабни са плановете ти, действителността изглежда странно, хм, нереална.

— Мислех, че не сме планирали това.

Той премигна, сякаш за да се ориентира.

— Ами, не. Исках да кажа… безкрайните предвиждания… толкова математически… не по този начин… — Питърсън поклати глава и продължи. — Съветвам ви да ядете колкото е възможно по-малко. Имам подозрение — а също и специалистите, колкото и малко да знаят, — че ефектите от всичко това изцяло ще променят живота ни. Лекарствата за прочистване на организма, които ни трябват, не достигат и… някои смятат, че биосферата ще се промени завинаги.

— Ами, да — тревожно отвърна Марджъри, като почувства, че я обзема някакво странно усещане. — Щом вие не можете…

Питърсън като че ли се отърси от мрачното си настроение.

— Хайде да не се спираме на това, нали, Марджъри? Мога ли да ви наричам Марджъри?

— Разбира се.

— А как се чувствате?

— Да ви кажа честно, просто съм малко пийнала. Бях доста нервна тук, съвсем сама и пийнах няколко чашки. Страхувам се, че доста са ме ударили в главата.

— Е, това навярно е най-добрият начин. Мога ли и аз да си налея нещо?

— Моля. Можете ли да се обслужите сам? Дори почти не зная какво имаме. Аз пия перно.

Тя го наблюдаваше от другата част на стаята. Докато беше обърнат с гръб, Марджъри се чувстваше свободна да го гледа. Той леко се приведе пред бюфета, като навеждаше бутилките, за да прочете етикетите. Тя подпря глава на ръката си. Усети го да се връща, да спира до нея и да прикляка.

— Сигурна ли сте, че сте добре, Марджъри?

Не можеше да срещне погледа му. Знаеше, че се е изчервила. Ръката му се отпусна върху облегалката на стола й. Марджъри хвърли поглед към златния му часовник, тънката китка, тъмните косми по бледата му ръка. Чувстваше, че не е в състояние да помръдне. Тя се втренчи в ръката му.

— Марджъри?

— Съжалявам. Ужасно ми е горещо, Иън.

— Ще отворя прозореца. Тук наистина е много задушно.

Ръката изчезна и тя усети, че въздухът охлажда влажното й чело.

— О, така е по-добре. Благодаря ви.

Тя се отпусна назад и вече можеше да го погледне. В края на краищата, той не беше толкова специален. Добре изглеждаше, но нищо особено. Марджъри му се усмихна в отговор.

— Съжалявам. Малко съм странна тази вечер. Онова нещо с облака, после Грег Маркъм и… ами, нещата могат да изглеждат толкова безсмислени. И все пак човек се… радва, че е жив… Съжалявам, говоря големи глупости, нали? Просто сме толкова безсилни. Постоянно ми се иска да направя нещо.

— Изобщо не говорите глупости, Марджъри.

Внезапно се разнесе гръмотевица, която разтърси къщата.

— За Бога, беше толкова близо! — възкликна тя и после дойде на себе си. Толкова лесно се развълнуваше. По кожата й преминаха иглички. — Чудя се дали с този дъжд не падат още от онези организми.

— Навярно.

— Има една местна жена, която държи пансион за котки. Чух, че дала всичките си консерви на котките, като си мислела, че приготвената за тях храна е заразена. Предполагам, че сега ще гладува.

— Луда. — Той отпи голяма глътка от чашата си.

— Чухте ли за коронацията? Отменили са приготовленията.

— Леле, предполагам, че сега цялата страна ще нададе вой заради това — саркастично отвърна Питърсън.

Марджъри се усмихна. Блесна светкавица, последвана от кънтяща гръмотевица. Марджъри подскочи от уплаха. Двамата се спогледаха и изведнъж избухнаха в смях.

— Докато можете да я чуете, сте в безопасност — каза той. — Дотогава мълнията ще е отминала.

Внезапно тя се почувства отлично. Радваше се, че той е тук, че прогонва самотата и страха й.

— Гладен ли сте? Искате ли да хапнете нещо?

— Не, не съм. Отпуснете се. Не се правете на домакиня. Ако искам нещо, ще си го взема.

Питърсън уморено й се усмихна. Бяха ли двусмислени думите му? Трябва да беше свикнал да взима всичко, което поиска. Тази вечер обаче, не бе толкова сигурен…

— Радвам се, че дойдохте — каза тя. — Напоследък тук е доста самотно, когато децата ги няма и Джон работи до късно.

— Да, представям си… — Той не довърши изречението. Лампите угаснаха, драматично придружени от гръмотевица.

— Сега наистина се радвам, че сте тук. Ако бях сама, щях да се вцепеня от страх, щях да си помисля, че някой е прекъснал кабелите на къщата или нещо подобно.

— О, сигурен съм, че просто е някаква повреда. Навярно вятърът е скъсал жиците.

— Напоследък се случва доста често. Имам няколко свещи в кухнята.

Тя пресече стаята, като заобикаляше мебелите в мрака — отдавна познаваше разположението им. В кухнята опипом намери в шкафчето свещи и кибрит. Автоматично извади три и ги сложи в свещници.

Стрелките на механичния часовник на лавицата се движеха с тиктакане, следвано от цъкането на зъбните колела. Марджъри се обърна и видя, че на вратата е застанал Иън. Той пристъпи вътре.

— А, донесох това от гаража, когато го подреждах — каза тя. — Електричеството постоянно угасва и сега старите неща са по-добри… — Тик-так. — Обаче издава този странен звук, нали?

— Навярно, ако го смажете…

— Но аз го смазах. Просто нещо трябва да се поправи. Все пак върви доста точно.

Той се облегна на плота и я загледа как прибира кибрита. Марджъри забеляза, че чамовите лавици се издигат в сенките, хвърляни от свещите. Всички предмети в стаята се движеха, освен правите лавици. Тик-так.

— Интересно — промърмори той, — как продължаваме да искаме да знаем колко е часът, въпреки всичко, което става.

— Да.

— Сякаш все още имаме срещи, за които да не закъсняваме.

— Да.

Тишината се простря между тях като пропаст. Марджъри се опита да измисли нещо, което да каже. Тик-так. Сега лавиците изглеждаха по-материални от стените. Часовникът стоеше сред тях, заобиколен от консерви.

Тя погледна към Иън. На тази бледа светлина очите му бяха много тъмни. Марджъри се облегна на шкафа, вече не толкова нервна. Би трябвало да отнесе свещите в дневната, но за момента й се струваше добре да остане тук, да не бърза.

Иън пресече малката кухня. Тя разсеяно се зачуди дали нямаше да вземе една от свещите. Тик-так.

Той протегна ръка и докосна страната й.

Никой от двама им не помръдваше. Марджъри почувства топлина и леко си пое дъх. Стори й се, че й трябва повече време, за да напълни дробовете си.

Питърсън бавно се наведе и я целуна. Беше съвсем леко, почти случайно докосване.

Тя се отпусна, облегната на шкафа. Тик-так. Издиша. Зачуди се дали в тишината той можеше да чуе как въздухът влиза и излиза от нея. Питърсън взе свещта. Една ръка докосна рамото й. Той я побутна и я насочи към дневната, далеч от кухнята, лавиците и часовника.