Пейзажите на времето

41.

6 ноември 1963 г.

Силата на сигнала рязко се повиши и навярно имаше цели пасажи за теорията на Уилър-Фейнман. Гордън се обади на Клаудия Цинс, за да разбере дали групата в Колумбия получава същите резултати.

— Не, вече от пет дни няма нищо — отвърна тя. — Първо имахме повреда в апаратурата. После студентът се разболя от грип — онзи, който се занимаваше с въпроса. Струва ми се, че беше преуморен. Онези периоди от време, които ти ни даде — това са десет-дванайсет часа в лабораторията, Гордън.

— Искаш да кажеш, че не сте получили нищо?

— Не и през последните дни, не.

— Не можеш ли да взимаш част от данните лично?

— Ще го направя, утре започвам. Имам и друга работа, нали знаеш.

— Да, естествено. Искам да получа някакво потвърждение, това е всичко.

— Вече го имаме, Гордън. На ефекта, искам да кажа.

— Не само ефектът е важен. Клаудия, прегледай пак онези сигнали. Помисли какво могат да означават.

— Гордън, смятам, че все още не знаем достатъчно, за да…

— Добре, по принцип съм съгласен. Повечето от моите данни са истински хаос. Фрагменти. Парчета от изречения. Формули. Но във всичко има някаква логика.

Гласът й възприе прецизната, професионална яснота, която той си спомняше от студентството си.

— Първо данните, Гордън. После може би ще си позволим някаква теория.

— Да, права си. — Той разбираше, че не трябва да спори с нея за методиката на експерименталната физика. Възгледите й бяха доста непреклонни.

— Обещавам ти, ще започна утре.

— Добре, но дотогава сигналът може да изчезне. Искам да кажа…

— Не прекалявай, Гордън. Утре започваме отново.

Започна да се получава след по-малко от три часа, скоро след обяд във вторник, 6 ноември. Имена, дати. Разпространяващият се цъфтеж. Фразите, които го описваха, бяха сбити и напрегнати. Отделни части бяха неразбираеми. Липсваха букви. Един дълъг пасаж обаче, обясняваше как са започнали експериментите и кой се занимава с тях. Тези изречения бяха по-дълги, по-спокойни и почти в разговорен тон, като че ли някой просто сигнализираше каквото му дойде наум.

Последва неразбираем шум. Дългият пасаж изчезна и не се появи пак. Отново продължи сбитата биологическа информация. Имаше липсващи думи. Шумът се издигаше като бушуващо море. В последните изречения се долавяше неизказана нотка на отчаяние.

Когато Гордън влезе в кухнята, Пени видя нещо различно на лицето му. Вдигнатите й вежди безмълвно го питаха.

— Днес го получих. — Той сам се изненада от спокойния, безстрастен начин, по който можеше да го каже.

— Какво си получил?

— Отговора, за Бога.

— О.О.

Гордън й подаде ксерокс-копие от лабораторния си дневник.

— Значи наистина е така, както мислеше?

— Очевидно. — Сега в него се усещаше спокойна увереност. Не изпитваше разяждаща нужда да каже каквото и да е за резултата, никакво напрежение, нито дори намек за маниакалното въодушевление, което беше очаквал. Фактите най-после бяха налице и можеха сами да говорят за себе си.

— Боже мой, Гордън.

— Да. Боже мой, наистина.

Последва миг на мълчание. Тя остави ксерокса върху кухненската маса и продължи да обезкостява пилето, което бе започнала. — Е, това би трябвало да ти свърши работа за повишението.

— Дяволски сигурно — с някакво облекчение отвърна Гордън.

— И може би… — погледна го косо тя, — може би пак ще почувстваш желание за живот. — Изречението беше започнало добре, но накрая в гласа й се прокрадна горчива нотка. Гордън отегчено сви устни.

— Ти не ме облекчи с нищо.

— Има си граници, Гордън.

— Ъ-хъ.

— Аз не съм твоята проклета женичка.

— Да, преди известно време го направи кристално ясно.

Тя изсумтя, стисна устни толкова силно, че побеляха и избърса ръце в книжна салфетка. После се протегна и включи радиото. Разнесе се мелодия на Чъби Чекър. Гордън пристъпи напред и го изключи. Пени го погледна, без да каже нищо. Гордън взе ксерокса и го прибра в джоба на сакото си, като преди това внимателно го сгъна.

— Мисля, че ще отида да почета — рече той.

— Направи го — отвърна Пени.

През целия следобед на 7 ноември равнището на шума нарастваше. През повечето време той заглушаваше сигнала. Гордън получаваше по някоя и друга дума тук-там, много ясни координати НД 18 5 36 ДЕК 30 29.2 и това беше всичко. Сега координатите имаха смисъл. Нататък в бъдещето те щяха точно да бележат точка, която сега като че ли бе в небето. Звездният връх беше средно аритметично от движението на слънцето. След трийсет и пет години Земята щеше да е близо до това място. Гордън чувстваше известно облекчение, докато наблюдаваше неравномерното трептене на стрелката. Сега всички парчета от мозайката се нареждаха. Цинс можеше да потвърди поне част от това. Въпросът вече беше как да представи данните, как да изгради необорима позиция, която не биха могли да отхвърлят с презрително махване с ръка. Директна статия във „Физикъл Ривю“? Това щеше да е стандартният подход. Времето за публикуване в това списание обаче, бе най-малко девет месеца. Би могъл да я пусне във „Физикъл Ривю Летърс“, но материалите там трябваше да са кратки. Как би могъл да обобщи всички експериментални подробности, плюс съобщенията? Гордън мрачно се усмихна. Беше получил невероятен резултат, а се колебаеше как да го представи. Идиотизъм.

Пени донесе на масата ножове и вилици, Гордън нареди чиниите. Транспарантите пропускаха жълти снопове слънчеви лъчи. Тя грациозно се движеше на тази светлина. Лицето й беше замислено.

Започнаха да се хранят в мълчание. И двамата бяха гладни.

— Днес си мислих за твоите експерименти — колебливо започна тя.

— Да?

— Не ги разбирам. Да мисля за времето по начин…

— И аз не виждам никакъв смисъл. Обаче е факт.

— А фактите стоят над всичко.

— Ами, естествено. Някак си обаче чувствам, че гледаме на това по неправилен начин. Пространство-времето сигурно не функционира така, както смятат физиците.

Тя кимна и все още замислена, разрови картофите в чинията си.

— Томас Улф. „Време, мрачно време, потайно време, завинаги течащо като река.“ Спомням си това от „Паяжината и скалата“.

— Не съм я чел.

— Днес потърсих едно стихотворение на Добсън, като си мислех за теб. — Тя извади от книгите си някакъв лист и му го подаде.

Той се засмя.

— Да, нещо такова. — Гордън ентусиазирано впи зъби в наденичката.

— Мислиш ли, че хората като Лейкин ще продължат да оспорват работата ти?

Той замислено задъвка.

— Ами, в най-добрия смисъл, аз се надявам да го направят. Всеки резултат в науката ежедневно трябва да се подлага на критика. Резултатите трябва да се проверяват и преосмислят.

— Не, исках да кажа…

— Знам, дали ще се опитат да ме повалят по гръб. Надявам се да го направят. — Той се ухили. — Ако прекрачат границите на оправдания научен скептицизъм, ще трябва просто още повече да се изложат.

— Е, аз се надявам, че няма.

— Защо?

— Защото… — Гласът й секна. — … на теб ще ти е трудно, а аз повече не мога да понеса въздействието, което ти оказва всичко това.

— Мила…

— Не мога. Нервите ти бяха опънати като струни през цялата есен и зима. А когато се опитвах да се справя с това, не успявах да стигна до теб и започнах да се държа рязко, и…

— Мила…

— Нещата стават толкова невъзможни. Аз просто…

— Господи, знам. Увличам се.

Пени тихо каза:

— И аз…

— Започвам да мисля за някой проблем и за други неща, други хора и те просто като че ли изпълват целия ми хоризонт.

— Аз също съм виновна. Искам прекалено много от това, от нас, толкова много, а не го получавам.

— Едва не си изподрахме очите.

Тя въздъхна.

— Да.

— Аз… аз мисля, че отсега насетне с физиката няма да е толкова зле.

— Точно… точно на това се надявам. Искам да кажа, че тези последни няколко седмици бяха различни. По-добри. Всъщност, беше като преди една година. Ти си спокоен, аз не те тормозя през цялото време да… Отношенията ни като че ли се подобриха. За пръв път от много време насам.

— Да. Аз също мисля така — колебливо се усмихна той.

Продължиха да се хранят в спокойно мълчание. На усойните лъчи на залеза Пени разклащаше чашата си с бяло вино и замислено гледаше към тавана. Гордън знаеше, че бяха положили неизречена клетва.

Пени започна да се усмихва, очите й се замъглиха. Тя отпи глътка от кехлибареното вино и заби вилица в наденичката. Вдигнала я пред устата си с хитра усмивка, тя я завъртя от двете страни и критично я огледа.

— Твоят е по-дълъг от нея — преценяващо рече Пени.

Гордън тържествено кимна.

— Може би. Това е, колко, трийсетина сантиметра? Да, по-къса е.

— В подобни въпроси за предпочитане е мерната система в инчове. Тя е някак си традиционна.

— Така е.

— Не, че съм педант, нали разбираш.

— А, не, не бих си го и помислил.

Той се събуди в същата поза, в която беше заспал. Леко претърколи главата й от бицепса си и остана да лежи неподвижно, усещайки как изтръпването постепенно заглъхва. Навън се бе спуснала нощта. Гордън бавно седна и Пени с мърморене се сгуши до него. Той се загледа в заоблените прешлени на извития й гръб, валчести хълмчета насред кафявата кожа. Помисли си за времето, което можеше да тече и да се извива само към себе си, различно от която и да е река и очите му проследиха стесняващия се към талията й гръб. После идваше разширяването към ханша, сложна структура от гладки повърхности, спускащи се към зрелите издутини надолу, където загарът избледняваше до сепващо чисто бял цвят. Преди да заспи, тя сънливо и тържествено го беше информирала, че Лорънс викал на своя „колона от кръв“, фраза, която й се струвала гротескна. Но от друга страна, прибави тя, то си било горе-долу така, нали? „Всички средства за постигане на la petite mort“, измърмори Пени и се плъзна в съня. Гордън знаеше, че е права за напрежението помежду им. Сега то постепенно изчезваше. Разбираше, че я е обичал през цялото време, но всичко му се бе събрало толкова много…

В далечината се разнесе вой на сирена. Нещо го накара бавно да се откопчи от Пени. Той тръгна по студения под и се приближи до прозореца. Виждаше хората, които се разхождаха под бледата неонова светлина по булевард „Ла Хола“. Прелетя полицай на мотоциклет. Полицията тук носеше високи ботуши и военна униформа, каски с яйцевидна форма, очила, плоските им лица бяха ледено безизразни, като актьори във футуристична картина. Ченгетата в Ню Йорк изглеждаха добродушни с износените си сини квартални униформи. Сирената пищеше. По улицата профуча полицейска кола. Сгради, палми, обръщащи се глави, магазини и реклами — всичко запулсира в червено в отговор на истерично въртящата се лампа върху летящата кола. Червени отблясъци се отразяваха във витрините на магазините. Настана кинетичен смут, воят с механичната си уста предизвикваше тревога. Доплеровото заглъхване на писъка възбуди пешеходците, придаде на стъпките им нова енергия. Главите се въртяха, за да открият престъплението или пожара, привлекли вниманието на бързата като куршум кола. Гордън си помисли за съобщенията и за тънката нишка на отчаяние, която ги пронизваше. Сирена. Беше се разнесла със замъглени петна, импулси, светлина, отразена от случайни вълни, образи отдалеч отвъд реката. Трябваше да й се отговори. По научни причини, да, но и поради нещо повече.

— Хм, зает ли си?

Беше Купър.

— Не, влизай. — Гордън сбута в ъгъла на бюрото си купчината писмени работи, които проверяваше. После се отпусна назад на стола си и вдигна крака върху тях. Той сключи ръце на тила си с разперени встрани лакти и се усмихна. — С какво мога да ти помогна?

— Ами, след три седмици пак ще се явявам на изпит, нали знаеш. Какво да кажа за онези смущения? Нали помниш как ме смачкаха Лейкин и другите миналия път.

— Да. Ако бях на твое място, щях да пренебрегна въпроса.

— Но аз не мога. Пак ще ме направят на нищо.

— Аз ще се погрижа за тях.

— Ъ? Как?

— Дотогава ще представя една моя малка работа.

— Ами, не знам… Не е толкова тривиално да ме измъкнеш от Лейкин. Видя начина, по който той…

— Защо казваш „тривиално“? Защо не кажеш просто, че не е толкова лесно?

— Ами, нали знаеш, това е физически термин…

— Да, „физически термин“. Използваме доста такива жаргонни думи. Чудя се дали те понякога не скриват нещата, вместо да ги изясняват.

Купър му отправи озадачен поглед.

— Предполагам, че си прав.

— Не бъди толкова неуверен — весело каза Гордън. — Можеш да си вървиш вкъщи. Аз ще ти спасявам задника.

— Хм, добре. — Купър колебливо тръгна към вратата. — Щом казваш…

— Ще се видим на бойното поле — вместо сбогуване му рече Гордън.

Беше написал около една четвърт от първия вариант на статията си за „Сайънс“, когато на вратата му се почука. Спря се на „Сайънс“, защото списанието бе голямо и престижно и отпечатваше материалите сравнително бързо. Публикуваха дълги статии, така че той можеше да изложи целия въпрос на едно място, като натрупа всички доказателства на толкова висока купчина, че никой да не може да я събори. Вече се беше консултирал с Клаудия Цинс. Тя щеше да публикува съобщение по същия въпрос, с което да потвърди част от наблюденията му.

— Здравейте. Може ли да влезем? — Бяха близнаците първокурсници.

— Ами, вижте, доста съм зает…

— Сега е приемният ви час.

— Нима? А, да. Е, какво искате?

— Проверили сте някои от разработките ни погрешно — каза единият от тях. Това безапелационно заявление сепна Гордън. Беше свикнал с малко по-скромно поведение от страна на студентите.

— О? — отвърна той.

— Да. Вижте… — Единият от тях започна бързо да пише по черната дъска, без да обръща внимание на бележките, които Гордън бе надраскал, за да скицира плана на статията си. Гордън се опита да проследи доказателството на близнака.

— Внимателно с нещата, които съм написал там. — Близнакът се намръщи към пречещите му редове.

— Добре — демократично са съгласи той и започна да пише покрай тях. Гордън насочи вниманието си към скорострелните изречения за функциите на Бесел и за условията, ограничаващи електрическото поле. Трябваха му пет минути, за да поправи грешката на близнака. Никога не беше сигурен с кого от двамата разговаря. Бяха абсолютно еднакви. Веднага щом единият свършваше, другият се хвърляше в атака с ново възражение, обикновено изречено с няколко загадъчни думи. Гордън ги намираше за изключително досадни. След още десет минути, през които те започнаха да го разпитват за изследванията му и за това колко пари получава един асистент, той накрая се избави от тях, като се оправда с главоболие. Това, плюс три многозначителни погледа към часовника му, най-после ги разкара. Докато затваряше вратата, някакъв друг глас извика:

— Почакайте! Доктор Бърнстейн!

Гордън неохотно я отвори. Мъжът от Ю Пи Ай пристъпи вътре.

— Знам, че не искате да ви безпокоят, професоре…

— Точно така. Тогава защо ме безпокоите?

— Защото проф. Рамси току-що ми разказа историята. Ето защо.

— Каква история?

— За вас и онези полимери. Откъде сте взели образа. Как сте искали да го запазите в тайна. Знам всичко. — Лицето на мъжа сияеше.

— Защо ви го е казал Рамси?

— Аз сам разбрах някои неща. Той не успя да скрие всички кръпки в историята си. Не е много добър лъжец, този Рамси.

— Предполагам, че е така.

— Не искаше да ми казва нищо. Но аз си спомних за онази история, в която бяхте замесен преди известно време.

— Сол Шрифър — с внезапна умора рече Гордън.

— Да, точно той. Просто събрах две и две. Отидох да се срещна с Рамси за още някои подробности и по средата го гръмнах с това.

— И той, естествено, веднага се е раздрънкал.

— Познахте.

Гордън изтощено се отпусна на стола си и се загледа в човека от „Юнайтид Прес Интернешънъл“.

— Е? — попита мъжът и извади бележник. — Ще ми разкажете ли, професоре?

— Не обичам да ме изнудват.

— Съжалявам, ако съм ви обидил, професоре. Не ви изнудвам. Просто малко подуших наоколо и…

— Добре, добре. Прекалено чувствителен съм по този въпрос.

— Все някога щеше да се разбере, нали знаете. Откритието на Рамси и Хъсинджър засега изобщо не е привлякло вниманието на вестниците. Но е важно. Хората ще чуят за него. Вашето участие може да се окаже ценно.

Гордън замислено се засмя.

— Може да се окаже ценно… — повтори той и отново се засмя.

Мъжът се намръщи.

— Хей, вижте, ще ми разкажете, нали?

Гордън усети как в тялото му се просмуква странна умора. Той въздъхна.

— Предполагам… предполагам, че ще го направя.