Пейзажите на времето

25.

Юли 1963 г.

Гордън разбираше, че ще трябва да прекара голяма част от лятото в работа с Купър. Провалът на изпита беше тежък удар. На Купър му бяха необходими седмици, за да възстанови самоувереността си. Накрая Гордън трябваше да го накара да седне и да му прочете конско. Разработиха режим. Всяка сутрин Купър трябваше да учи основните положения, за да се подготви за второ явяване на изпита. Следобедите и вечерите щеше да взима данни. До есента щеше да има достатъчно време, за да ги анализира подробно. Дотогава, под надзора на Гордън, студентът щеше да е подготвен да се яви отново с известна увереност. С малко късмет, до зимата щеше да завърши с по-голямата част от данните в дисертацията си.

Купър слушаше, кимаше и почти не говореше. От време на време изглеждаше потиснат. Новите му данни бяха съвсем обикновени: без никакви сигнали.

Гордън се чувстваше обезсърчен винаги, когато преглеждаше лабораторните дневници на Купър и виждаше плавните, обикновени криви. Възможно ли бе ефектът да се появява и изчезва така? Защо? Как? Или Купър просто изхвърляше всички резонанси, които не се вписваха в дисертацията му? Ако си дяволски сигурен, че не търсиш нищо, имаш отлична възможност да не го забележиш.

Но Купър пазеше всичко в дневниците си, както беше присъщо за добрия експериментатор. Записките му бяха объркани, но винаги — пълни. Гордън ги преглеждаше ежедневно и търсеше необясними празни места или задраскани бележки. Всичко изглеждаше наред.

И все пак той помнеше физиците през 30-те години, които бяха бомбардирали вещества с неутрони. Те внимателно бяха настроили Гайгеровите си броячи така, че щом неутронното обстрелване престане, броячите също да се изключат — за да се избягнат източници на експериментални грешки. Ако бяха оставили броячите включени, щяха да открият, че някои вещества излъчват високоенергийни частици в продължение на много време — изкуствено предизвикана радиоактивност. Предпазливостта им ги бе накарала да пропуснат неочакваното и да загубят Нобеловата награда.

В раздела „Проучвания и открития“ на юлския брой на „Физикс тудей“ имаше материал, занимаващ се със спонтанния резонанс. Бяха представени данните, публикувани в статията им във „Физикъл Ривю Летърс“. Лейкин се цитираше непрекъснато. „Ефектът — казваше той, обещава да ни покаже нов вид взаимодействие, което може да се срещне при съединения от тип III-IV като например индиев антимонид… а навярно и при всички съединения, ако експериментите са достатъчно чувствителни, за да регистрират ефекта.“ Не се споменаваха очевидните зависимости между моментите, в които се явяваха спонтанните резонанси.

Гордън реши наново да атакува феномена „спонтанен резонанс“. Идеята за съобщенията му се струваше смислена — в нея поне имаше нещо, — но отпорът от страна на колегите му не можеше да се пренебрегне. Добре, може би бяха прави. Може би поредица от странни съвпадения го беше накарала да повярва, че в данните от осцилоскопа има кодирани думи. В такъв случай, какво беше обяснението? Лейкин се страхуваше, че съсредоточаването върху идеята за съобщенията ще засенчи истинския проблем. Добре, да кажем, че Лейкин е прав. Да кажем, че всички те са прави. Какво друго обяснение бе възможно?

В продължение на няколко седмици той работи по алтернативни варианти. Теорията, която ръководеше първоначалния експеримент на Купър, не беше особено сложна — Гордън я прегледа, обмисли основните допускания, направи наново интегралите, провери всяка стъпка. Родиха се няколко нови идеи. Той проучи всяка една от тях по ред, като я превръщаше в уравнения и изчисляваше порядъка на величините. Първоначалната теория даде някои математически термини. Той ги провери, като търсеше начин изведнъж да престанат да бъдат незначителни и да разстройват теорията. Изглежда нищо не отговаряше на нуждите му. Гордън прегледа първите разработки, надеждата да открие някакво импровизирано решение. Пейк, Коринга, Оувърхаузър, Фехер, Кларк… разработките бяха класически, необорими. В каноничната теория като че ли нямаше видими вратички.

Занимаваше се с някакво изчисление на бюрото си и чакаше Купър да дойде на консултация, когато телефонът иззвъня.

— Д-р Бърнстейн? — попита гласът на секретарката на катедрата.

— Хм — разсеяно отвърна той.

— Проф. Тюлар би искал да се срещне с вас.

— А, добре. — Тюлар беше ръководителят на катедрата. — Кога, Джойс?

— Веднага, ако ви е удобно.

Когато Джойс го въведе в продълговатата празна стая, професорът четеше нещо, което Гордън разпозна като лично досие. Последвалите събития скоро потвърдиха, че е неговото.

— Накратко — започна Тюлар. — Трябва да ти кажа, че повишаването ти беше, хм, обект на противоречия.

— Мислех си, че е стандартна процедура. Искам да кажа…

— Обикновено е така. Катедрата се събира само, за да обмисля повишения от главен асистент в доцент или от доцент в професор.

— Ъ-хъ.

— Обикновеното повишение, както е в твоя случай, от асистент в старши асистент, не изисква пълно гласуване на катедрения съвет. Обикновено молим за мнение старшите преподаватели в групата на кандидата — в твоя случай, групата за резонанс и физика на твърдите тела. Опасявам се…

— Лейкин се е обявил против, а?

Тюлар тревожно го погледна.

— Не съм казал това.

— Но го имахте предвид.

— Няма да обсъждам отделните коментари. — За миг Тюлар изглеждаше притеснен, после се отпусна назад, загледан във върха на молива си, като че ли там можеше да открие някакво решение. — Обаче ти разбираш, че… събитията… от последните няколко месеца не са вдъхнали особено доверие в твоите колеги, членове на съвета.

— Така и предполагах.

Тюлар започна поредица от размисли за научната достоверност, като споменаваше дискусията с безопасна мъглявост. Гордън слушаше, надявайки се да чуе нещо, от което да се поучи. Тюлар не беше стандартен администратор, влюбен в собствения си глас и тази кратка лекция представляваше по-скоро защитен механизъм, отколкото реч. Въпреки предишната си предизвикателност, Гордън усети, че в краката му започва да се прокрадва някакво усещане за потъване. Това бе сериозно. Повишението беше рутинно — проблем представляваха само наистина съмнителните случаи. Голямото изпитание бе скокът от главен асистент към доцент. Гордън беше започнал като младши асистент и само след година го повишиха в асистент, което бе прекалено бързо — на повечето членове на катедрата им трябваха по две години за всяка стъпка. Щом станеше старши асистент можеше да бъде повишен в доцент, макар обичайният път бе първо да стане главен асистент. Но сега той нямаше да направи стандартната стъпка към старши, както се планираше. Това не предвещаваше нищо добро за перспективите му, когато дойдеше ред да кандидатства за доцентура.

Студенината беше стигнала от краката до гърдите му, когато Тюлар каза: „Разбира се, трябва да внимаваш какво правиш в която и да е област, Гордън“ и обсъди необходимостта от предпазливост, която трябвало да проявява ученият, от скептично отношение към собствените му открития. Невероятно, после Тюлар разказа историята за Айнщайн и за бележника за записване на идеи, като завърши с:

— И Айнщайн рекъл: „Съмнявам се. През живота си съм имал само две-три добри идеи.“ — Тюлар удари по бюрото с искрена веселост, облекчен, че е успял да превърне един тежък разговор в нещо по-леко. — Така че виждаш, Гордън — не всяка идея е добра.

Гордън леко се усмихна. Беше разказал тази история на Бойл и семейство Кароуей и те се бяха смяли. Несъмнено я бяха чували и преди. Просто търпяха един младши член на факултета, който трябва да им бе приличал на шут.

Той се изправи. Краката му бяха странно размекнати. Откри, че диша бързо, но за това нямаше очевидна причина. Гордън измърмори нещо на Тюлар и се обърна. Знаеше, че би трябвало да е по-загрижен за повишението, но в момента единственото, за което искаше да мисли, беше семейство Кароуей, техните усмивки и собствената му ужасна глупост.