Лорд Златен

Глава 7Уроци

— Къде беше? — остро попита Предан още от прага.

Затвори вратата, пристъпи в средата на помещението и скръсти ръце пред гърдите си. Станах бавно от стола на Искрен. Бях наблюдавал белите върхове на вълните. В гласа на принца имаше нетърпеливост и раздразнение, лицето му бе намръщено. Не изглеждаше добър знак за начало на отношенията ни като учител и ученик. Поех дъх. Като начало ръката трябва да е лека. Заговорих учтиво:

— Добро утро, принц Предан.

Той се кротна като жребче. Гледах го как се овладява. Пое дъх и започна отначало:

— Добро утро, Том Беджърлок. Доста време мина от последната ни среща.

— Важни лични дела ме отведоха далеч от Бъкип за известно време. Вече са уредени и очаквам през остатъка от зимата по-голямата част от времето ми да бъде на твое разположение.

— Благодаря. — И последните остатъци от раздразнението му сякаш си намериха някакъв отдушник. — Предполагам, че не мога да питам за подробности.

Потиснах усмивката си.

— Би могъл. Но няма да получиш отговор.

Усмивката на Искрен цъфна на момчешкото лице.

— Откъде се взе такъв? — възкликна Предан. — Никой друг в тази крепост не смее да ми говори така.

Нарочно не разбрах въпроса.

— В момента идвам от стария си дом, където прибрах или се освободих от някои свои вещи. Не обичам да оставям неразбории. Сега всичко е готово. Вече съм в Бъкип и ще те уча. Така. Откъде да започнем?

Въпросът като че ли го изнерви. Озърна се. Сенч бе добавил мебелировка — и неразбория — в Морската кула, откакто Искрен я бе превърнал в стражеви пост на Умението срещу нашествениците от Алените кораби. Тази сутрин бях направил своя принос — на стената висеше картата на Искрен на Шестте херцогства. В центъра на помещението имаше голяма маса от тъмно дърво. Четири масивни стола очакваха до нея. Изпитах съжаление към онези, които бяха качвали всичко това по тясното вито стълбище. Покрай една от заоблените стени на кулата се издигаше пълна със свитъци лавица. Знаех, че Сенч би твърдял, че са в идеален ред, но така и не успях да разбера логиката зад начина, по който подреждаше нещата си. Имаше също и няколко сигурно заключени шкафове, в които се пазеха подбрани ръкописи на майстор Настоятелност върху Умението. Със Сенч бяхме решили, че е опасно да се оставят открити за любопитни очи. Дори в момента долу на стълбището имаше стража. Достъпът до тази стая бе ограничен и единствено съветник Сенч, принцът и кралицата имаха право да влизат тук. Нямаше да рискуваме отново да изпуснем контрол върху тази библиотека.

Преди много години, когато майстор Настоятелност умряла, всички тези свитъци преминали у ученика й Гален. Той заел майсторския й пост, макар обучението му да било недовършено. Уж „завършил“ подготовката на принц Рицарин и принц Искрен, но двамата със Сенч подозирахме, че преднамерено е орязал обучението им. След това не преподавал на никого до времето на крал Умен, който настоял да създаде котерия. И през цялото време на майстор Гален достъпът до тези свитъци бе затворен за всеки. Накрая той дори оспорваше съществуването на подобна библиотека. След смъртта му от нея не бе намерена нито следа.

След това свитъците попаднаха по някакъв начин у Славен Претендента. Накрая, след смъртта му, те бяха открити и върнати на кралицата и съответно предадени за съхранение на Сенч. Двамата с него предполагахме, че някога библиотеката е била значително по-голяма. Сенч имаше теория, че много от най-подбраните свитъци, свързани с Умението, с драконите и с Праотците, са били продадени на търговци от Външните острови по време на първите набези на Алените кораби. Нито Славен, нито Гален изпитваха особена лоялност към Крайбрежните херцогства, които страдаха най-силно от нападенията. Може би не биха имали скрупули да търгуват с враговете ни или с техните посредници. Ръкописите несъмнено бяха осигурили добра сума на Славен. Когато хазната на Шестте херцогства бе на път да се изчерпа напълно, на Славен сякаш никога не му липсваха пари за забавления и за херцозите от Вътрешността. А и нашествениците от Алените кораби, бяха получили отнякъде познания върху Умението и възможното използване на черния камък. Дори бе възможно да са открили в някой от пръснатите свитъци как да Претопяват хора. Вероятността обаче със Сенч да намерим доказателства за всичко това беше съмнителна.

Принцът върна зареяните ми в миналото мисли към настоящето.

— Помислих си, че си го планирал. Откъде да започнем и тъй нататък. — Несигурността в гласа на момчето беше мъчителна. Страшно ми се искаше да му вдъхна увереност, но вместо това реших да съм честен.

— Вземи един стол и седни до мен — казах и се отпуснах в старото кресло на Искрен.

За момент Предан се взираше в мен малко объркано. После взе един от тежките столове и го дотътри до мен. Не казах нищо, докато се настаняваше. Не бях забравил разликата в положенията ни, но вече бях решил, че на това място ще го третирам като мой ученик, а не като мой принц. Поколебах се за момент, чудех се дали откровените думи няма да подронят авторитета ми пред него. Накрая поех дъх и ги изрекох:

— Преди двадесет години седях в тази стая на пода, в краката на баща ти. Той седеше тук, на този стол, гледаше към морето и прилагаше Умението. Използваше дарбите си без капка милост, както към враговете, така и към собственото си тяло. От това място той използваше силата на ума си, за да се пресегне навън, да открие Алените кораби и екипажите им, преди да са стигнали нашите брегове, и да всява смут сред тях. Превърна морето и водата в наш съюзник, объркваше щурманите им да насочват корабите към скалите или вдъхваше у капитаните лъжлива увереност, която ги караше да навлязат в сърцето на бурите. — Замълчах за миг. — Несъмнено си чувал за майстора на Умението Гален. Той трябваше да създаде и обучи котерия, обединена група Умели, която да използва своята сила и дарби в помощ на престолонаследника Искрен срещу Алените кораби. Да, той създаде котерията, но тя бе неистинска и верността й бе към Славен, амбициозния по-малък брат на Искрен, твой чичо. Вместо да подпомагат баща ти, те го спъваха. Забавяха съобщения или пък съвсем не ги предаваха. Направиха така, че баща ти да изглежда неспособен. За да пречупят верността на херцозите към него, предадоха народа ни в ръцете на нашествениците и хората ни биваха убивани или „претопявани“.

Очите на принца не се откъсваха от лицето ми. Не можех да отвърна на настойчивия му поглед. Взирах се покрай него, през високия прозорец към сивите морски талази. Накрая набрах решимост и тръгнах по опасната пътека между убийствената истина и долната измислица.

— Аз бях един от учениците на Гален. Презираше ме, защото бях незаконороден. Научих каквото можех от него, но той бе жесток и несправедлив учител и не ме допускаше до знанието, което не искаше да сподели с мен. Под неговото грубо наставничество научих основите на Умението, но само това. Не можех да овладея таланта си и затова се провалих. Той ме отпрати заедно с останалите ученици, които не отговаряха на изискванията му… Продължих да работя като слуга в крепостта. В най-тежките моменти от борбата баща ти почти непрекъснато беше тук; моя задача бе да му нося храната. И именно тук открихме, че макар да не мога да използвам Умението сам, той може да черпи сила от мен. А по-късно, през краткото време, което можеше да ми отдели, той ме научи, доколкото можеше, на Умението.

Обърнах се към Предан и зачаках. Тъмните му очи ме гледаха съсредоточено.

— Когато замина, ти с него ли тръгна?

Поклатих глава и казах истината.

— Не. Бях млад и той ми забрани.

— И не си се опитал да го последваш? — Не можеше да повярва, въображението му бе пламнало от онова, което самият той би направил на мое място.

Трудно ми бе да изрека следващите думи.

— Никой не знаеше къде е отишъл и по какви пътища. — Затаих дъх с надеждата, че това ще сложи край на въпросите му. Не исках да го лъжа.

Той се извърна и погледна към морето. Беше разочарован от мен.

— Питам се колко ли различни щяха да са нещата, ако беше заминал с него.

Често си казвах, че ако го бях направил, кралица Кетрикен никога нямаше да преживее управлението на Славен в Бъкип. Но вместо това отговорих:

— И аз често съм си задавал този въпрос, принце. Но няма начин да се разбере какво би могло да се случи. Можех би щях да съм в състояние да му помогна, но сега, като гледам към онова време, си мисля, че бих могъл и да съм пречка за него. Бях много млад, избухлив и буен. — Поех дъх и насочих разговора в желаната от мен посока. — Казвам ти тези неща, за да разбереш добре, че не съм майстор на Умението. Не съм изучавал всички тези свитъци… Прочел съм само някои от тях. Така. В известен смисъл сега и двамата сме ученици. Ще правя всичко по силите си да се образовам от свитъците, докато те уча на основните неща, които знам. Пътят е рискован и за двама ни. Разбираш ли?

— Разбирам. А Осезанието?

Не исках днес да обсъждаме това.

— Осезанието. То дойде при мен почти като при теб — натъкнах се случайно на него, когато се обвързах с едно пале. Бях вече зрял мъж, преди да срещна човек, който да се опита да постави разхвърляните ми познания в подредена схема. Отново времето бе мой враг. Научих много от него, но не всичко… далеч не всичко, ако трябва да съм искрен. Така че и при Осезанието ще ти предам онова, което знам. Но ще се учиш от несъвършен учител.

— Увереността ти е страшно вдъхновяваща — промърмори сърдито Предан. И миг след това се засмя. — Чудна двойка ще сме, като се препъваме заедно. Откъде започваме?

— Боя се, принце, че ще се наложи да започнем, като най-напред тръгнем назад. Трябва да бъдеш отучен от някои от нещата, които си овладял сам. Осъзнаваш ли, че когато опитваш Умението си, смесваш с него Осезанието?

Той ме погледна неразбиращо.

— Добре — казах след момент на несигурност. — Първата ни стъпка ще е да разплетем магическите ти способности. — Сякаш знаех как да го направя. Дори не бях сигурен, че собствените ми способности действат независимо една от друга. Зарязах тази мисъл. — Бих искал да продължим, като ти предам основите на Умението. Засега ще оставим Осезанието, за да избегнем евентуално объркване.

— Познавал ли си други като нас?

Отново ме натика в небрано лозе.

— В какъв смисъл като нас?

— Които владеят и Осезанието, и Умението.

Поех дълбоко дъх и издишах. Истина или лъжа. Истина.

— Мисля, че веднъж срещнах такъв човек, но не го разпознах. Мисля, че той дори не знаеше какво прави. Тогава реших, че е просто много силен в Осезанието. По-късно понякога се чудех колко добре разбираше какво става между моя вълк и мен. Подозирам, че е бил носител на двете магии, но ги е смятал за едно и също нещо и затова ги е използвал заедно.

— Кой е той?

Изобщо не трябваше да започвам да отговарям на въпросите му.

— Казах ти, че беше отдавна. Беше човек, който се опитваше да ми помогне да овладея Осезанието. А сега да се заемем с онова, заради което сме тук.

— Любезен.

— Какво? — Умът на момъка подскачаше като бълха. Трябваше да го науча да се съсредоточава.

— Любезен е бил добре обучен на Осезание, когато е бил малък. Може би не би имал нищо против да ме учи. Вече знае, че съм Осезаващ, така че няма да е разгласяване на тайна. И…

Мисля, че изражението ми го накара да млъкне. Изчаках, докато се овладея и съм в състояние да говоря нормално. После се престорих на по-мъдър, отколкото съм. Опитах се да го изслушам, преди да взема думата.

— Разкажи ми за Любезен. Защо мислиш, че е безопасно да му се довериш?

Хареса ми, че не отговори незабавно. Челото му се сбърчи и когато заговори, сякаш си спомняше събития от някакъв минал живот.

— За пръв път се срещнах с Любезен, когато ми подари котката. Както знаеш, тя бе дар от Бресинга. Мисля, че лейди Бресинга е идвала в замъка Бъкип и преди, но не си спомням да съм виждал Любезен. Имаше нещо в начина, по който ми даде котката… Мисля, че определено го беше грижа за добруването й; не ми я подари като някаква вещ, а като приятел. Може би защото и той е Осезаващ. Каза, че може да ме научи как да ловувам с нея, и още на следващата сутрин излязохме заедно. Тръгнахме сами, Том, за да не се разсейва котката. И той наистина ме научи как да ловувам, като обръщаше повече внимание на това, отколкото на факта, че е сам с принц Предан.

Млъкна и лицето му леко се изчерви.

— За теб това може да изглежда суетност, но е нещо, с което трябва да се занимавам непрекъснато. Приемам покана за нещо, което изглежда интересно, само за да открия, че поканилият ме повече се грижи да спечели вниманието ми, отколкото да сподели нещо с мен. Лейди Вес ме покани на представление с кученца, водено от майстори от Тилт. После седна до мен и през цялото време ми говореше за някакъв спор за земя със съседа й. Любезен не беше такъв. Научи ме как да ловувам с котката. Не мислиш ли, че ако ми мислеше злото, нямаше да се възползва от момента? Ловните злополуки не са чак такава рядкост. Едно падане от скала например. А ние ловувахме, и то не само онази сутрин, но през цялата седмица, докато той беше в Бъкип. И всеки ден беше едно и също. Само че по-добро, тъй като ставах по-умел. А най-хубавото стана, когато взе своята котка с нас. Наистина си помислих, че най-сетне съм намерил истински приятел.

Старият номер на Сенч ми послужи добре. Мълчанието е способно да задава въпроси, които е много неловко да се изразят с думи. Дори и такива, които човек не знае, че задава.

— Така. Когато… когато си помислих, че се влюбвам, когато смятах, че трябва да избягам от този годеж, аз… се обърнах към Любезен. Пратих му съобщение, защото когато се разделихме, той ми каза, че ако може да направи нещо за мен, трябва само да се обадя. Така че му пратих съобщение и дойде отговор, в който ми казваше къде да ида и кой може да ми помогне. И тук е странното, Том. Любезен твърди, че никога не е получавал вест от мен, нито ми е отговарял. Не съм го виждал, след като напуснах Бъкип. Дори когато стигнах Гейлтон и отседнах там, не го видях. Нито пък лейди Бресинга. А само слуги. Те настаниха котката ми сред техните.

Замълча и този път усетих, че няма да продължи, без да го подбутна.

— Но ти остана в имението?

— Да. Стаята беше наскоро подготвена, но не мисля, че това крило от сградата се използваше много. Всички подчертаваха нуждата от секретност, щом съм се измъкнал. Затова ми носеха храната, а когато пристигна вестта, че… че идваш, бе решено да се махна. Но онези, които трябваше да ме вземат, още не бяха пристигнали. Двамата с котката излязохме същата нощ и… твоят вълк ме намери.

Отново замълча.

— Останалото ми е известно — казах. Изпитвах съжаление и за двама ни. Но все пак попитах, за да съм сигурен: — И сега Любезен твърди, че изобщо не е знаел, че си там?

— Нито той, нито майка му са знаели. Закле се. Подозира, че един от слугите е задържал съобщението ми и го е предал на някой друг, който е отговорил и е уредил всичко останало.

— А въпросният слуга?

— Няма го. Изчезнал същата нощ, когато се махнах оттам. Преброихме дните назад и излезе така.

— Явно двамата с Любезен сте обсъдили подробно всичко — отбелязах, без да мога да скрия неодобрението в гласа си.

— Когато Лодвайн се разкри с истинските си намерения, си помислих, че Любезен трябва да е част от това. Чувствах се предаден. Това бе отчасти причина за отчаянието ми. Не само бях изгубил котката си, но и открих, че приятелят ми ме е предал. Не мога да ти опиша колко чудесно се почувствах, когато научих, че съм сгрешил. — На лицето му беше изписано облекчение и искреност.

Значи се доверяваше на Любезен Бресинга до такава степен, че вярваше, че той може да го учи на незаконната магия на Осезанието и да не го предаде. Или да го изложи на опасност. Каква ли част от това доверие се дължеше на болезнената му нужда от истински приятел? Направих сравнение с готовността му да се довери на мен и трепнах. Определено не му бях дал особени основания да се обвързва с мен, а ето че го бе направил. Сякаш бе толкова изолиран, че всеки близък контакт се превръщаше в ума му в приятелство.

Задържах езика си зад зъбите. Седях мълчаливо и се чудех какво мога да направя. Изпълни ме студена решимост. Щях да разуча из основи този Любезен Бресинга и лично да проверя какво се спотайва в ума му. Ако беше прояден от предателство, щеше да си плати. А ако беше предал принца и после го бе излъгал, ако бе използвал доверчивостта му, щеше да си плати двойно. Но засега не можех да споделя подозренията си с момъка.

— Разбирам — казах сериозно.

— Предложи ми да ме учи на Осезание… Старата кръв, така я нарича. Не съм го молил, сам предложи.

Това не ме успокои особено, но отново задържах мислите си за себе си. Реших да съм откровен.

— Принц Предан, бих предпочел засега да не започваш каквито и да било уроци за Старата кръв. Както вече ти казах, трябва да отделим тези две магии една от друга. Мисля, че ще е най-добре да оставим за момент Осезанието и да се съсредоточим върху развиването на твоето Умение.

Известно време той се взираше в морето. Знаех, че с нетърпение очаква Любезен да започне да го учи, че жадува за тези знания. Но накрая пое дъх и отговори тихо:

— Щом мислиш, че така е най-добре, ще го направя. — Обърна се и ме погледна в очите. На лицето му нямаше неохота. Приемаше дисциплината, която му предлагах.

Беше с добър характер, приветлив и готов да се учи. Погледнах откритите му очи и си пожелах да съм му достоен наставник.

Започнахме веднага. Седнах на масата срещу него и му казах да затвори очи и да се отпусне. Поисках да свали всички прегради между себе си и външния свят, да се опита да е открит за всички неща. Говорех тихо, успокояващо, сякаш бе жребче, на което предстои за пръв път да усети сбруята. Седях и наблюдавах неподвижното му гладко лице. Беше готов. Беше като бистро езеро, в което можех да се гмурна.

Стига да можех да се насиля да скоча.

Защитните ми стени се бяха превърнали в мой навик. Може би бяха изтънели от нехайството ми, но не ги бях занемарил съвсем. Достигането до принца бе нещо различно от това просто да се потопя в Умението. Имаше риск от излагане. Не бях предавал Умение от един човек на друг. Дали щях да се разкрия повече, отколкото ми се искаше? Още докато се питах подобни неща, усетих как защитните прегради около мислите ми стават по-плътни. Пълното им сваляне бе по-трудно, отколкото изглеждаше. От толкова време бяха моя закрила, че ми бе трудно да преодолея рефлексите си. Беше като да погледнеш към яркото слънце и да се опитваш да заповядаш на очите ти да не се присвият. Бавно изблъсквах стените надолу, докато не изпитах чувството, че стоя гол пред него. Разстоянието помежду ни бе само колкото ширината на масата. Знаех, че мога да достигна мислите му, но въпреки това се поколебах. Не исках да го съкруша, както бе направил Искрен при първото докосване на умовете ни. Значи трябваше да действам бавно. И нежно.

Поех дъх и пристъпих към него.

Той се усмихна, без да отваря очи.

— Чувам музика.

За мен това бе двойно откровение. Момчето използваше Умението с лекотата, с която ми казаха, че ще го прави. И чувствителността му бе голяма, много по-голяма от моята. Плъзнах се широко около нас и долових музиката на Шишко. Ромонеше в някакво затънтено кътче в ума ми. Беше като вятър от другата страна на прозореца — нещо, което неволно се бях научил да пренебрегвам, подобно на всички останали откъси от мисли, които се носят в етера като есенни листа по повърхността на горски поток. А ето че когато докоснах с ума си Предан, той чу музиката на Шишко ясно и чисто, подобно на гласа на менестрел, изпъкващ на фона на хор. Шишко бе наистина силен.

Талантът на принца също бе голям, тъй като при плахото ми докосване с Умението той обърна вниманието си към мен и аз го усетих. Бе момент на споделено проникновение — разпознахме се един друг чрез връзката. Погледнах в сърцето му и не видях в него нито помен от измама или коварство. Откритостта му към Умението бе толкова чиста, колкото и към живота му. Почувствах се едновременно малък и тъмен в негово присъствие, защото аз самият оставах маскиран и му позволявах да види само онова, което можех да споделя с него, единствено онази моя страна, която бе негов учител.

Преди още да го подканя да ме достигне, мислите му се смесиха с моите. Чрез музиката ли ме изпитваш? Чувам я. Чудесна е. Мислите му достигаха до мен ясни и силни, но долових в тях нюанс на Осезание. Именно така беше избрал да приема Умението ми. Използваше Осезателното си усещане за мен, за да открои моите мисли от цялата плетеница мисли в Бъкип и отвъд него. Запитах се как ли ще успея да го отуча от това. Мисля, че съм чувал тази мелодия, но не я помня. Размишленията му ме върнаха към настоящия момент. Привлечен от музиката, той сякаш направи крачка настрани от себе си.

Това реши въпроса. Сенч беше прав. Шишко или трябваше да бъде обучен, или да се приключи с него. Скрих тази мрачна мисъл от принца. А сега внимателно, момко. Не бързай. Това, че чуваш музиката, е ясно доказателство, че можеш да владееш Умението. Това, което усещаш сега, музиката и различните мисли, е по-скоро като носещи се в потока боклуци. Трябва да се научиш да не им обръщаш внимание и да се съсредоточаваш върху чистата вода, където можеш да пратиш мислите си както пожелаеш. Онова, което чуваш, откъслечните шепоти и емоции, идват от хора, които имат съвсем малки способности на Умели. Трябва да се научиш да игнорираш тези звуци. Колкото до музиката, тя идва от един по-силен в Умението, но засега той също трябва да бъде пренебрегван.

Но музиката е тъй хубава…

Така е. Но музиката не е Умение. Музиката е само посланието на един човек. Тя е като есенен лист по течението. Красив и изящен, но под него се крие студената сила на реката. Ако позволиш на листа да те разсее, може да забравиш за реката и да бъдеш пометен от нея.

С цялата си глупост насочих вниманието му към нея. Трябваше да се сетя, че талантът му изпреварва контрола му. Той се насочи към музиката и се съсредоточи върху нея, преди да успея да се намеся. И със същата скорост се отдалечи от мен.

Беше като да гледаш как течението внезапно грабва и отнася нагазило в плитчините дете. Отначало замръзнах от ужас. После се хвърлих след него, като много добре си давах сметка колко ще ми е трудно да го настигна.

По-късно се опитах да опиша всичко това на Сенч.

— Представи си някое от онези големи събирания, на които едновременно се водят много разговори. Заслушваш се в един, а после вниманието ти се привлича от нечий коментар зад гърба ти. След това пък чуваш фраза от трети. Изведнъж се изгубваш и започваш да се препъваш в думите на останалите. И не можеш да си спомниш кого си започнал да слушаш първо, нито пък да намериш собствените си мисли. Всяка чута фраза грабва вниманието ти и не можеш да различиш коя е по-важна от друга. Всички съществуват едновременно, еднакво привлекателни са и всяка като че ли откъсва парченце от теб и го отнася.

В Умението няма зрение, звуци и докосване. А само мисъл. В един момент принцът беше до мен — силен, непокътнат и самият той. В следващия бе насочил вниманието си твърде много към силна мисъл, която не бе негова. Както човек може бързо да разплете голяма плетка, като просто дръпне свободния край на нишката, така принцът започна да изчезва. Настигането на нишката и навиването й не възстановява дрехата. Но въпреки това се хвърлих във вихъра разпокъсани мисли и се пресегнах към него; мъчех се да уловя нишките му, да ги събирам и дърпам, като в същото време трескаво търсех тяхното отслабващо сърце и източник. Попадал бях и в много по-силни течения на Умението и успявах да се запазя непокътнат. Но опитът на принца бе много по-ограничен от моя. Раздиращото течение на съзнанията бързо го разкъсваше на парчета. За да го върна, трябваше да изложа на риск себе си, но вината беше моя, така че го заслужавах.

Предан! Пуснах мисълта широко и отворих ума си за отговор. Получих буря от объркване, когато по-слабо надарените с Умението усетиха намесата на мисълта ми в умовете си и се зачудиха какво ли и кой съм. Тежестта на внезапното им внимание се стовари върху мен и ме повлече, сякаш внезапно в мен се закачиха хиляди кукички и задърпаха в различни посоки.

Усещането бе силно, едновременно тревожещо и ободряващо. Може би най-странното бе колко ясно възприемах всичко. Може би Сенч бе прав да ми спре елфовата кора. Но тази мисъл бързо профуча покрай мен и се съсредоточих върху онова, което трябва да направя. Отърсих се от останалите, както вълкът отърсва водата от козината си. Усетих краткото им изумление и объркване, докато се откъсваха от мен, и отново се съсредоточих. ПРЕДАН! Мисълта изрева не името му, а концепцията за него, формата, която видях така ясно, когато мислите ми за първи път докоснаха неговите. Отговорът му дойде като питащо ехо, сякаш едва си спомняше кой е бил само преди няколко мига.

Улових го в плетеницата, пресях нишките му и ги задържах, като оставих другите да минат през представата ми за него. Предан. Предан. Предан. Почукването на мисълта ми бе като удари на сърце и потвърждение за него. После го задържах за момент, успокоявах го, и накрая усетих как се връща при себе си. Бързо се прибра около централните си нишки, които не бях възприел като част от него. Около принца цареше неподвижно спокойствие, което му помагаше да задържи мислите на света, докато се възстанови.

Том? — попита най-сетне. Онова, което ми отправи, беше частица от истинското ми аз, онази единствена страна, която му бях показал.

Да — потвърдих. — Да, Предан. За днес е достатъчно. Даже повече от достатъчно. Сега излез оттук. Върни се при себе си.

Заедно се отделихме от мъчителното течение, откъснахме се един от друг и се прибрахме в собствените си тела. Но докато се отдалечавахме от реката на Умението, сякаш някой друг ми проговори с далечно ехо от мисъл.

Добре сторено. Но следващия път бъди по-внимателен. И със себе си, и с него.

Посланието бе насочено към мен, аз бях целта на тази мисъл. Не вярвам Предан изобщо да я е доловил. Когато отворих очи при масата и видях колко е пребледнял, загърбих всички грижи за това чуждо Умение. Беше се отпуснал в стола, с клюмнала настрани глава и притворени очи. Капчици пот се стичаха по лицето му, устните му бяха полуотворени и се движеха вяло, когато вдишваше и издишваше. Първият ми урок за малко да стане последен.

Заобиколих масата и клекнах до него.

— Предан. Чуваш ли ме?

Той едва пое дъх. Да. На отпуснатото му лице заигра ужасна усмивка. Беше тъй прекрасно. Искам да се върна там, Том.

— Не. Не го прави. Дори не си и помисляй. Стой тук и сега. Съсредоточи се върху това да останеш в собственото си тяло.

Огледах набързо стаята. Нямаше какво да му предложа — нито вода, нито вино.

— След малко ще се оправиш — казах, но не бях съвсем сигурен, че е така. Защо не бях предвидил подобна възможност? Защо не го предупредих от самото начало за опасностите на Умението? Защото не бях очаквал, че ще се справи така добре още на първия си урок ли? Не подозирах, че ще се окаже достатъчно способен, за да успее да се забърка в неприятности. Е, сега вече знаех. Обучаването на принца се очертаваше по-опасно, отколкото бях предполагал.

Поставих ръка на рамото му, за да му помогна да се изправи. Вместо това сякаш всеки от нас скочи в ума на другия. Бях свалил стените си, за да го уча, а Предан нямаше никакви прегради. Главозамайването на Умението ме заля. Заедно с него чувах приглушения рев на мислите като бушуването на придошла река в далечината. Стой надалеч от това — посъветвах го и някак успях да го върна от ръба. Беше изнервящо да усещам омайването му. Навремето аз също бях усетил това притегляне на течението. То все още ме привличаше силно, но познавах неговите опасности и това уравновесяваше положението. Принцът бе като бебе, посягащо към пламъка на свещ. Отдръпнах го назад, застанах между течението и него и накрая усетих как закрива ума си от него.

— Предан. — Изрекох името му и в същото време го излъчих с Умението. — Време е да спреш. Беше достатъчно за един ден и твърде много за първия урок.

— Но… Аз искам… — Думите му бяха едва доловим шепот, но бях радостен, че ги изрече на глас.

— Достатъчно — казах и свалих ръка от рамото му. Той въздъхна и вдигна глава. Преборих се със собствените си изкушения. Трябваше ли да споделя силата си с него, за да му помогна да се възстанови? Трябваше ли да му издигна стени и да го защитавам, докато не се научи да плава в теченията на Умението? Трябваше ли да премахна наложената с Умението команда да не се опълчва срещу мен?

Когато за първи път ми бе предложено да се науча да използвам Умението, за мен това бе като нож с две остриета. От едната страна се намираше невероятната възможност да овладея магията, но от другата неизменно дебнеше опасността, че майстор Гален може да научи, че съм Осезаващ, и да ме унищожи. Никога не бях подхождал към Умението така открито и настойчиво като Предан. Много скоро опасността и болката бяха притъпили любопитството ми към кралската магия. Бях я използвал с неохота, привличан от пристрастяващото й обаяние и в същото време уплашен, че може да ме погълне. Когато открих, че пиенето на чай от елфова кора е в състояние да умъртви повика на Умението, не се поколебах да я използвам въпреки лошата й репутация. А сега бях свободен от опияняващото и въздействие и ентусиазмът ми към Умението се разпали от ентусиазма на принца и достъпа до свитъците. Също като Предан копнеех да се хвърля в главозамайващото течение. Стегнах се. Не биваше да позволявам да усети това от мен.

Бърз поглед към издигащото се в небето слънце ми показа, че времето ни почти е изтекло. Лицето на Предан бе възвърнало до голяма част цвета си, но косата му бе прилепнала от пот.

— Хайде, момко, стегни се.

— Уморен съм. Имам чувството, че мога да спя цял ден.

Не споменах за собствената си болка, която вече пускаше филизи.

— Знам. Но не бива. Искам да останеш буден. Заеми се с нещо активно. Излез да пояздиш или се упражнявай с меча. И най-вече — не мисли за първия урок. Не позволявай на Умението да те подлъже отново да се обърнеш към него днес. Докато не те науча да балансираш съсредоточаването си върху него и да го удържаш, то е опасно за теб. Умението е полезна магия, но има силата да привлича човека както медът привлича пчелата. Навлезеш ли сам, бъдеш ли разсеян от него, ще се озовеш на място, откъдето няма да може да те върне никой, дори аз. А тялото ти ще трябва да остане тук като някакво огромно лигавещо се бебе, което не забелязва нищо.

Отново го предупредих, че не бива да се опитва да използва Умението без мен, че трябва да извършва всичките си експерименти в мое присъствие. Сигурно прекалих, защото накрая той почти гневно заяви, че също е бил там и знае, че е изкарал късмет да се върне здрав и невредим.

Казах му, че се радвам, че го разбира. След това се разделихме. Той обаче спря на вратата и се обърна към мен.

— Какво има? — попитах го, когато мълчанието му се проточи.

Изглеждаше смутен.

— Искам да те попитам нещо.

Изчаках, но накрая трябваше да се обадя.

— Какво по-точно?

Той прехапа устна и се загледа в прозореца.

— За теб и лорд Златен — промълви най-сетне. И отново млъкна…

— Какво де, кажи! — попитах нетърпеливо. Сутринта отминаваше, а имах работа. Например да намеря начин да уталожа главоболието, което се бе стоварило отгоре ми с пълна сила.

— Ти… харесва ли ти да работиш за него?

Моментално разбрах, че не това е въпросът, който искаше да ми зададе. Запитах се какво го е обезпокоило. Нима ревнуваше заради приятелството ми с Шута? Дали не се чувстваше по някакъв начин изолиран?

— Той ми е приятел от много време — казах меко. — Вече ти казах, в онзи хан, докато се прибирахме. Ролите на господар и слуга, които играем сега, са само за удобство. Така имам възможност да присъствам на събития, на които не се очакват такива като мен. Това е.

— Значи не му… служиш наистина.

Свих рамене.

— Само когато подобава на ролята ми или когато ми е приятно да го полаская. От много време сме приятели, Предан. Почти няма нещо, което да не направя за него, или той за мен.

Видът му показваше, че не съм успокоил тревогите му, но ми се искаше засега да се задоволи с това. Можех да изчакам, докато намери подходящите думи. Той като че ли също бе склонен да остави темата, защото се обърна към вратата. Но когато постави ръка върху дръжката, внезапно заговори отново. Гласът му бе дрезгав, изричаше думите сякаш против волята си.

— Любезен казва, че лорд Златен харесва момчета.

Не казах нищо и той добави мъчително:

— В леглото. — Продължаваше да гледа към вратата. Тилът му бе станал ален.

Изведнъж се почувствах ужасно уморен.

— Предан. Погледни ме, моля те.

— Съжалявам — каза той и се обърна, но не можеше да ме погледне в очите. — Не биваше да питам.

Искаше ми се да не го бе правил. Искаше ми се да не откривам, че слухът е плъзнал толкова широко, че е стигнал и до неговите уши. Време беше да изясня нещата.

— Предан. Лорд Златен и аз не спим заедно. Всъщност никога не съм го виждал да си ляга с никого. Действията му спрямо Любезен бяха номер, целящ да накара лейди Бресинга да поиска да си тръгнем. Това е. Естествено, не можеш да споделиш това с Любезен. Трябва да си остане между нас.

Той пое дълбоко дъх и издиша.

— Не исках да си мисля така за теб. Но двамата изглеждате толкова близки. А и лорд Златен е джамайлиец, а всички знаят, че там не ги е грижа за подобни неща.

За момент се зачудих дали да не му кажа истината, но реших, че ще го натоваря прекалено много.

— Може би най-добре би било да не обсъждаш лорд Златен с Любезен. Ако стане дума за това, смени темата. Можеш ли да го направиш?

Той ми се усмихна криво.

— Все пак и аз съм ученик на Сенч.

— Забелязах, че напоследък отношението ти към лорд Златен стана по-хладно. Ако това е причината, на път си да загубиш, че не го познаваш по-добре. Стане ли ти приятел, никой не би могъл да намери по-верен от него.

Той кимна, но не каза нищо. Подозирах, че не съм разпръснал всичките му колебания, но поне бях направил всичко по силите си.

Той излезе и го чух да завърта ключа в ключалката, преди да се спусне по дългата спирална стълба. Ако го попитаха какво е правил тук горе, щеше да отговори, че е избрал кулата като място за сутрешно медитиране.

Отново огледах стаята и се зарекох да я оборудвам с неща, които да помогнат при опасности като днешната. Бутилка бренди, ако Предан трябва да си възвърне силите. И дърва за камината, тъй като зимата напредваше. Не споделях суровото мнение на Гален, че на учениците трябва да им бъде неудобно, за да се учат добре. Трябваше да говоря със Сенч по въпроса.

Прозях се широко. Искаше ми се да се върна в леглото си. Бях се прибрал в Бъкип предната вечер. Горещата баня и дългият доклад пред Сенч бяха отнели часове, които можех да прекарам в сън. Сенч взе свитъците и ръкописите, които донесох. Не бях особено ентусиазиран, но в тях едва ли имаше нещо, за което вече да не знае или да не се е сетил. След като стоплих костите си в банята, останах при Сенч до камината и разговаряхме дълго.

Едно младо кафяво порче вече се бе настанило в стаята. Казваше се Гили и беше обсебено от собствената си младост, собствената си територия и от слуховете за гризачи. Интересът му към мен се ограничи с това да подуши обстойно ботушите ми и да разузнае съдържанието на багажа ми. Бързо стрелкащият се ум на животинката беше приятен контрапункт на меланхолията на помещението. Мнението му за мен бе, че съм прекалено голямо за ядене същество, с което се налага да дели територията си.

Клюките на Сенч покриваха всичко: от това как херцогът на Тилт въоръжава и обучава на военни похвати избягали халкидски роби, до Кетрикен, която била призована да посредничи между лорд Песнопоен от Прашното езеро, който твърдял, че лорд Достоен от Тимбъри прелъстил и отвлякъл дъщеря му. Лорд Достоен възразил, че момичето отишло при него по своя воля и че тъй като двамата са вече женени, обвиненията в съблазняване вече нямат никакво значение. Сенч ми разказа и за новите докове, които искал да построи някакъв търговец от Бъкип. Двама други се оплакали, че доковете ще отрежат достъпа по вода до складовете им. Тривиалният спор, който би могъл да се реши от градския съвет, се превърнал във всеобщ дебат и се наложило да се обсъжда пред кралицата. Сенч разказа за още куп други досадни и уморителни теми и това ми напомни, че проблемите, с които се занимават ежедневно с Кетрикен, са едновременно широки и дълбоки.

Когато го отбелязах, той отговори:

— И именно затова сме щастливи, че се върна в Бъкип и принц Предан е единствената ти грижа. Кетрикен смята, че единственият по-добър начин би бил да можеш да го съпровождаш открито, но все още смятам, че способността ти да наблюдаваш двора, без да бъдеш твърде пряко свързан с принца, си има своите предимства.

Не беше установил ново раздвижване от страна на Петнистите. Нямаше нови разобличения на Осезаващи, нелегални позиви или заплахи към кралицата.

— А предупреждението на Лоръл за слуховете на Диъркин? — попитах.

За момент той се смути.

— Значи знаеш за това? Е, говорех само за преките действия на Петнистите срещу кралицата. Приехме сериозно информацията на Лоръл и направихме всичко възможно да я предпазим, възможно най-дискретно. Сега обучава нов ловец и помощник. Доста е мускулест и много вещ с меча, съпровожда я почти навсякъде. Имам голяма вяра в него. Освен това наредих на стражите при портите да са по-подозрителни към непознати, особено ако ги съпровождат животни. Знаем, че Петнистите и Старата кръв не се погаждат. Шпионите ми донесоха слухове за изклани в съня си семейства, след което къщите им били изгаряни, за да се заличат следите. Толкова по-добре, биха казали някои. Нека се ядат един друг и да ни оставят на мира. О, престани да ми се мръщиш. Казах — някои биха казали, а не че на мен ми се иска да се избият помежду си. Какво искаш да направя? Да пратя стражата ли? Никой не е дошъл да настоява за намесата на кралицата. Нима трябва да гоним сенки, които никой не е обвинил в престъпление? Нужно ми е нещо солидно, Фиц. Човек или хора, назовани по име и обвинени за извършването на убийствата. Докато някой от Старата кръв не дръзне да излезе и да говори, не мога да направя нищо. Ако от това ще се почувстваш по-добре, слуховете бяха достатъчни да вбесят кралицата.

След което насочи разговора в друга посока.

Любезен Бресинга бе все още в двора, все още се виждаше всеки ден с Предан и все още не показваше знаци да е бил предател или заговорник. Останах доволен, че по време на отсъствието ми Сенч е пуснал шпиони след момчето. Празникът на жътвата минал добре. Островитяните явно го харесали. Официалното ухажване между Предан и Елиания продължило под зорките очи на всички. Разхождали се заедно, яздели заедно, вечеряли заедно, танцували заедно. Менестрелите на Бъкип пеели песни за красотата и грацията на момичето. На повърхността всичко било като по ноти, но Сенч подозираше, че младите изобщо не изпитват любов един към друг. Надяваше се, че ще запазят любезното поведение, докато нарческата замине за родината си. Преговорите с търговците от делегацията й минали много добре. Двоумението на Беарния — нейните жители си я наричаха Беърнс — относно съюза донякъде намаляло, когато кралицата официално дала разрешение на Сийлбей изключителното право да е търговско пристанище за кожи и масло. Стоките от Вътрешните херцогства щели да се изнасят през Бъкип, предимно вина, бренди и зърно. Шоукс и Рипон поемали по-голямата част от търговията с вълна, памук, кожа и тъй нататък.

— Мислиш ли, че херцогствата ще уважават лицензите на останалите? — попитах разсеяно и разклатих брендито в чашата си.

— Разбира се, че не — изсумтя Сенч. — Контрабандата е стара и тачена професия във всеки пристанищен град, който съм посещавал. Но херцозите си получиха по кокал, над който да си ръмжат; и вече изчисляват какви печалби ще им донесе съюзът с Външните острови. А ние целим точно това. Да ги убедим, че всичките Шест херцогства ще се облагодетелстват. — Въздъхна и си потърка носа. След това възкликна: — Уф!

И извади от някаква гънка на робата си фигурката от брега. Люлееше се на верижката си, малка и съвършена. Лъскавата й черна коса бе увенчана със синя диадема.

— Намерих го в едни парцали в ъгъла. Твое ли е?

— Не. Но „купчината парцали“ сигурно са старите ми работни дрехи. Украшението е на принца.

Сенч ме погледна объркано и добавих:

— Разказах ти вече. За онзи странен бряг. Там го намери. Трябва да му го върна.

Сенч се намръщи.

— Когато ми разказа за приключенията си, не каза почти нищо за пътуването през стълбовете-Умение, нито за случилото се на брега. И определено не спомена за фигурката.

— Не е искал да те излъже. Дори за опитен Умел минаването през стълб-Умение е обезпокояващо. Преведох го до брега без предупреждение. Нямаше представа какво се е случило. А на връщане го прекарах през три стълба. Не съм изненадан, че спомените му са замъглени. Радвам се, че запази разсъдъка си. Повечето от младите Умели на Славен не се справиха така добре.

Той сбърчи чело.

— Така. Значи неопитен Умел не може да премине сам през стълб?

— Не зная. Първия път, когато преминах аз, стана съвсем случайно. Но бях прекарал целия ден в нещо като ступор, на пътя на Праотците… Сенч. Какво си мислиш?

Въпросителният му поглед бе твърде невинен.

— Сенч, стой далеч от тези стълбове. Опасни са. Може би още по-опасни за теб, отколкото за обикновените хора, защото може би имаш следи от Умението в кръвта си.

— Тогава от какво се боиш? — попита тихо той. — Че мога да открия, че притежавам дарба към Умението ли? Че може би бих могъл да го владея, ако са ме обучавали като малък?

— Вероятно би могъл. Но се боя, че ще прочетеш някой прашен стар свитък и ще рискуваш себе си в глупав експеримент точно когато Шестте херцогства най-много се нуждаят от теб.

Сенч изсумтя неодобрително, стана и постави фигурката на полицата над камината.

— А, има и още нещо. Кралицата ти праща това. — Взе от полицата малък свитък и ми го подаде. Разгърнах го и веднага познах ъгловатия почерк на Кетрикен. Така и не беше свикнала със заоблените ръкописни букви, които използвахме в Шестте херцогства. Имаше дванадесет грижливо изрисувани руни и под всяка бе изписана една-единствена дума. „Пристанище, бряг, ледник, пещера, планина, майчин дом, ловец, воин, рибар, всемайка, ковач, тъкач“.

— Това е от някаква игра, която е играла с Пиотре. Разбирам защо ти го праща. А ти?

Кимнах.

— Руните изглеждат подобни на руните по Стълбовете на Умението. Не са същите, но изглеждат така, сякаш са от една и съща писменост.

— Добре. Но най-малкото една от тях е почти идентична. Ето. Това са руните върху стълба, който сте използвали с принца. Онзи край старите могили.

Сенч взе от масата друг свитък. Личеше си, че е работа на истински писар. Виждаха се четири внимателно копирани символа с означения от коя страна на стълба се намират, както и бележки за големината и местоположението на оригиналите. Явно Сенч беше изпратил работните си пчелички да му съберат информация.

— Коя ви отведе до брега? — попита той.

— Тази. — Приличаше на руната за „бряг“ от свитъка на Кетрикен, като се изключат една-две заврънкулки.

— И същата ли ви върна?

Намръщих се.

— Нямах много време да я разгледам подробно. Явно не си стоял със скръстени ръце, докато ме е нямало.

Той кимна.

— В Шестте херцогства има и други каменни стълбове. През следващите няколко седмици ще събера информация и за тях. Явно са били използвани от Умели, но по един или друг начин с времето знанието за това как работят се е изгубило. А сега имаме възможност да си го възвърнем.

— На цената на огромна опасност. Сенч, мога ли да ти напомня, че при пътуването ни в крайна сметка двамата с Предан се оказахме под водата? А можеше да е и много по-лошо. Представи си, че някой от стълбовете е паднал на тази си страна. Или е разбит на парчета. Какво ще стане с онзи, който го използва?

Сенч не изглеждаше обезсърчен.

— Е, предполагам, че ще разбереш, че пътят е блокиран, и ще се върнеш.

— Аз пък смятам, че ще бъда изхвърлен от стълба като камък. Това не ти е праг, пред който да спреш и да надникнеш. Просто те изхвърля някъде.

— Разбирам. Е, значи ще се наложи да бъдат проучени много внимателно. Но докато четем свитъците, може и да успеем да разберем какво означава всяка руна и да установим къде се е отваряла всяка „порта“. Така в крайна сметка ще определим кои можем да използваме безопасно. И може би да вдигнем или поправим останалите. Така ще си върнем онова, което са правили другите Умели в миналото.

— Сенч. Изобщо не съм сигурен, че стълбовете са дело на Умели. Може някои от тях да са ги използвали, но при всяко преминаване объркването и… — Затърсих подходящата дума. — Чуждостта — измислих накрая. — Именно тя ме кара да се питам дали Умелите са създали стълбовете. И дали изобщо са дело на хора.

— Праотците? — предположи той след кратко мълчание.

— Не знам — отвърнах.

Разговорът отекна в ума ми, докато гледах подредените свитъци и заключените сандъци в кулата. Може би отговорите бяха в тях и ме очакваха.

Избрах три свитъка от онези, които изглеждаха най-нови. Тоест онези, написани на познат ми език и писменост. Не открих трудове на Настоятелност, което ми се стори странно. Последната ни майсторка определено би трябвало да е оставила част от мъдростта си на хартия; обикновено се приемаше, че достигналият този пост би трябвало да разполага с нещо уникално, което да предаде на онези след него. Трите свитъка бяха от някой си Трийний и бяха отбелязани като преводи на по-стар ръкопис от майстор Оклеф. Никога не бях чувал тези имена. Пъхнах свитъците под мишница и излязох през фалшивия панел в рамката на камината.

Смятах да ги оставя в стаята в кулата на Сенч. Нямаха място в спалнята на Том Беджърлок. Но преди да отида там, направих кратко отклонение през тайните коридори, докато не стигнах една неравна цепнатина в стената. Приближих тихо и надникнах. Стаята на Любезен Бресинга бе празна. Това потвърди казаното ми от Сенч снощи — че младият Любезен ще язди заедно с групата, съпровождаща принца и годеницата му. Добре. Може би щеше да ми се отвори възможност да обиколя покоите му, макар да не очаквах, че ще намеря нещо. Едва ли държеше в тях друго, освен дрехи и обичайните дребни предмети. Вечер стаята му бе или празна, или бе сам в нея. Когато бе там, най-често се развличаше с малката си флейта (свиреше лошо) или се отдаваше на пушека и след това гледаше през прозореца. В целия ми шпионски опит Любезен бе най-отегчителният обект, когото съм следял.

Тръгнах нагоре към стаята на Сенч, но преди да задействам скрития механизъм, спрях, за да се ослушам и после да надникна вътре. Чух някакво приглушено мърморене и звук от стоварени на пода дърва. Едва не си тръгнах с мисълта да оставя свитъците в коридора до по-късен момент. После реших, че в живота ми има твърде много по-късни моменти и оставям твърде много неща за Сенч. Поех дълбоко дъх, за да се успокоя, съсредоточих се и свалих стените си.

Моля те, не се стряскай. Влизам в стаята.

Не помогна. Вълната ме удари веднага щом минах през вратата. Не ме виждаш, кучешка воня! Не ме наранявай! Махай се!

Но стените ми вече бяха вдигнати и бях подготвен.

— Престани, Шишко. Вече трябва да си разбрал, че това не ми действа и че нямам намерение да те наранявам. Защо толкова те е страх от мен? — Оставих свитъците на работната маса.

Шишко се беше изправил и ме гледаше. В краката му имаше кофа с дърва. Половината бяха подредени в сандъка до камината. Присви сънените си очи към мен.

— Не ме страх. Просто не харесвам те.

Изреченията му бяха като на съвсем малко дете. Загледа ме свирепо, а езикът му докосваше долната му устна. Въпреки дребния си ръст и детинския глас и поведение не беше малък. Не можех да говоря с него като с дете.

— Така ли? Аз се опитвам да опознавам хората, преди да реша, че не ги харесвам. Не мисля, че съм ти дал причина да ме мразиш.

Той се намръщи. После посочи стаята.

— Много причини. Правиш повече работа. Вода за баня. Носене на храна, отнасяне на съдове. Много повече работа, отколкото само за стареца.

— Е, не мога да го отрека. — Поколебах се. — С какво мога да се реванширам?

— Реванширам? — Присви подозрително очи към мен. Много предпазливо свалих гарда си и се опитах да усетя какво чувства. Нямаше нужда да си правя труда. Беше очевидно. През целия му живот му се бяха подигравали и го бяха дразнили. И беше сигурен, че ще си остане така.

— Мога да ти дам пари за нещата, които правиш за мен.

— Пари?

— Монети. — Имах няколко в кесията си. Вдигнах я и подрънках с нея.

— НЕ. Не монети. Не искам монети. Той удря Шишко, взема монети. Удря Шишко, взема монети. — Докато го повтаряше, имитира движението, като размахваше месестия си юмрук.

— Кой го прави това?

Той отново присви очи към мен, после тръсна упорито глава.

— Някой. Не знаеш. Не съм казвал на никого. Удря Шишко, взема монети. — Замахна отново, явно в плен на запомнения гняв. Задиша по-бързо.

Опитах да го прекъсна.

— Шишко. Кой те удря?

— Удря Шишко, взема монети. — Замахна отново, вече изплезил език още повече и с почти напълно затворени очи.

Пристъпих напред. Поставих ръце на раменете му с намерението да го успокоя, за да мога да поговоря с него. Той обаче изкрещя и отскочи. В същия момент в ума ми се разнесе НЕ МЕ ВИЖДАШ! НЕ МЕ БИЙ!

Трепнах от удара.

— Шишко. Не ме бий! — повторих и успях да си поема дъх. — Обаче не действа всеки път, нали? Някои хора не усещат как ги отблъскваш. Но има и други начини, по които аз мога да ги спра.

Така значи. Някои от другите слуги или бяха напълно недосегаеми за докосването на Умението, или го усещаха само колкото да се ядосат. Интересно. Със сила като неговата би трябвало да е в състояние да наложи волята си почти върху всеки. Трябваше да споделя това със Сенч. Оставих тази мисъл за по-нататък. Главоболието от удара му преди малко ме караше да изпитвам чувството, че очите ми кървят. С мъка изрекох думите през пронизителната червена болка в черепа ми.

— Мога да ги накарам да спрат, Шишко. Ще ги накарам да спрат.

— Какво? Какво да спреш? — подозрително попита той. — Да спреш Шишко?

— Не. Другите. Ще ги накарам да спрат да бият Шишко и да вземат монетите му.

— Ммм — изсумтя недоверчиво Шишко. — Той каза: „Вземи си бонбон“. А после взе монетите. Удря Шишко, взема монети.

— Шишко. — Трудно ми бе да стигна до ума му. — Чуй ме. Ако ги накарам да спрат да те удрят, ако ги накарам да не ти взимат бонбоните, ще спреш ли да ме мразиш?

Стоеше, без да казва нищо, но продължи да се мръщи. Реших, че двете идеи не се връзват в ума му. Опитах по-просто.

— Шишко. Мога да ги накарам да престанат да те тормозят.

Той отново изсумтя.

— Ти не знаеш. Не съм ти казвал.

Прехвърли останалите дърва от кофата в сандъка и се затътри навън. Щом останах сам, се отпуснах за малко в стола и стиснах главата си с ръце. Едва успях да събера сили да стана и да оставя свитъците на нощната масичка. Седнах на ръба на леглото, полегнах само за момент… Главата ми потъна в прохладната възглавница. Заспах.