Лорд Златен

Глава 18Сладкиш с розова глазура

Първо отидох до кулата на Искрен да видя какво е успял да осигури принцът за Шишко. С изненада открих, че не само е успял да намери всичко по списъка, но и че самият той ме чака там.

— Приятелите ти няма ли да забележат отсъствието ти? — попитах го, докато оглеждах струпаното на масата.

Той поклати глава.

— Намерих предлог. Понякога репутацията ми на малко странен ми върши добра работа. Никой не задава въпроси, ако внезапно изпитам нуждата да съм сам.

Кимнах, докато подреждах нещата. Сгънах червения шал и го оставих настрана.

— Виждал съм те да го носиш. Щом аз забелязвам, ще забележат и други. Ако видят Шишко с него, хората ще решат, че го е откраднал. Или че е свързан по някакъв начин с теб. И едното, и другото е лошо за нас. Същото се отнася и за ножа. Оценявам готовността ти да се разделиш с него, но така фино изработено оръжие само ще породи въпроси. — Сложих ножа върху шала.

Малкият сладкиш с розова глазура бе още топъл. От него се носеше силен аромат на бадеми. Пауновото перо бе дълго и кимна изящно, когато го повдигнах. Имаше глинена купа, пълна с големи стафиди. Сред тях проблясваха орехи, потопени в сироп и оставени да засъхнат.

— Великолепно. Благодаря ти.

— Аз ти благодаря, Том Беджърлок. — Предан пое по-дълбоко дъх. — Мислиш ли, че Лодвайн е дошъл да те убие?

— Може би. Но Сенч смята, че може и да е част от делегация на Осезаващите, изпратена да преговаря с кралицата. Затова ми е наредено да стоя настрана до второ нареждане.

— Значи засега няма да правиш нищо.

— О, правя много неща — промърморих. — Просто няма да тръгна веднага да убивам Лодвайн.

Принцът се разсмя и изведнъж си дадох сметка колко нехайно бях говорил пред него. За щастие го беше приел като шега. Насилих се да се усмихна.

— Ще отнеса тези неща на Шишко и ще видя какво друго мога да измъкна от него. А ти не забравяй да прекараш деня колкото се може по-нормално.

Не изглеждаше особено очарован, но призна необходимостта да го направи. Излязох през вратата зад камината. Спусках се по неравните стъпала, провирах се през тесните коридори и се мъчех да разбера какво означава присъствието на Лодвайн в града. Кетрикен беше поканила Старата кръв на преговори. Изглеждаше в реда на нещата като лидер на Петнистите Лодвайн да се появи и да представи техните виждания. Но бях изумен, че се осмелява да застане пред Кетрикен — та нали той беше човекът, отвлякъл принца с надеждата да подчини живота му на себе си. Кралицата можеше и да не го обеси, защото е Осезаващ, но Лодвайн определено заслужаваше да умре заради заговора срещу Пророците. Но точно тук беше уловката. Тя не можеше да повдигне обвинение срещу него, без да разкрие, че синът й е Осезаващ. Всички събития около изчезването на Предан бяха потулени или обяснени по един или друг начин. Благородниците от двора бяха останали с впечатлението, че просто е заминал за известно време, за да медитира. Запитах се дали Лодвайн смята да използва всички тези обстоятелства като сопа срещу Пророците. Въздъхнах с надеждата, че ще се появят и други, по-умерени представители на Старата кръв. Лодвайн представяше най-лошата и крайна част от нашия вид. Именно заради такива като него хората ни мразеха и се страхуваха от нас. И ако се появеше сам с твърдението, че представлява Осезаващите, тази репутация щеше да си остане.

Когато стигнах стаята на Сенч, пропъдих тези мисли. Заварих Шишко да седи печално на камъните пред угасващия огън. Взираше се в пламъците с изплезен език.

— Помисли си, че съм забравил ли? — попитах, докато влизах.

Той се обърна към мен и когато вдигна очи и видя нещата в ръцете ми, ме заля ужасно силна вълна на благодарност. Той стана, буквално трепереше от вълнение.

— Да ги оставим на масата — предложих.

Беше направо онемял. Пристъпваше от крак на крак като нетърпеливо пале, докато внимателно отмествах свитъци и мастилници и оставях нещата едно по едно.

— Принц Предан ми помогна да ги съберем — казах му. — Ето виж, сладкиш с розова глазура. Още е топъл. Ето ти и купичка стафиди и подсладени орехи. Той си помисли, че може да ти харесат. И пауновото перо, онова с окото. Всичко е за теб.

Не посегна да докосне нищо. Стоеше, взираше се в тях, опрял длани на кръглия си корем. Устните му мърдаха, докато премисляше какво съм му казал.

— Принц Предан? — попита накрая.

Придърпах му стол.

— Седни, Шишко. Твоят принц ти праща тези неща.

Той бавно седна. Ръцете му запълзяха по масата и накрая един от пръстите му се осмели да докосне края на перото.

— Мой принц. Принц Предан.

— Точно така — потвърдих.

Очаквах моментално да натъпче устата си със сладкиша и стафидите. Но вместо това той поседя известно време, като едва докосваше с дебелия си пръст върха на перото. После взе сладкиша с розова глазура, повъртя го в ръце и го огледа от всички страни. Внимателно го остави на масата. Също толкова внимателно придърпа купата стафиди. Взе една, огледа я, подуши я и я лапна. Задъвка много бавно, преглътна и едва тогава взе втора. Усещах съсредоточаването му върху всяко действие. Сякаш опипваше с Умението всяка стафида, за да проумее напълно какво представлява, преди да я изяде.

Имах предостатъчно време. Въпреки това мъкненето на вода до покоите на Шута и после до стаята на Сенч беше тежка работа. Преди да приключа, старата рана на гърба вече ме болеше и много добре разбирах отвращението на Шишко от тази работа. Изсипах последната кофа в медния котел и го сложих на огъня да се стопли, докато приготвях коритото. Шишко не ми обръщаше внимание. Продължаваше да яде стафидите една по една. Сладкишът с розовата глазура стоеше недокоснат на масата. Концентрацията му бе абсолютна. Докато го гледах как яде, забелязах, че зъбите му създават проблеми — дъвчеше трудно. Когато започна орехите, това пролича още повече. Оставих го на мира, докато се справи постепенно и с тях. Когато приключи, си помислих, че ще дойде ред и на сладкиша. Но вместо това той го постави пред себе си и започна да го съзерцава възхитено. Мина още време и от водата в котела започна да се надига пара.

— Няма ли да си изядеш сладкиша, Шишко? — попитах тихо.

Той се намръщи замислено.

— Ако го изям, няма да го има. Като стафидите.

Кимнах.

— Но може би ще получиш друг. От принца.

Изгледа ме с подозрение.

— От принца?

— Разбира се. Ако правиш добри неща и помагаш на принца, сигурно и той ще ти дава хубави неща в замяна.

Оставих го да размишлява известно време върху думите ми и попитах:

— Шишко, имаш ли други дрехи?

— Други дрехи?

— Различни от тези, които носиш. Друга риза и панталони.

Той поклати глава.

— Само тези.

Дори за мен бяха полагали повече грижи. Надявах се да не е истина.

— Какво обличаш, когато перат тези дрехи? Налях гореща вода в коритото.

— Перат?

Отказах се. Определено не исках да научавам повече.

— Шишко, водата е топла. Изкъпи се.

Отидох до една лавица и намерих игли и конци. Поне можех да закърпя най-големите дупки.

— Да се изкъпя? Като в реката?

— Нещо такова. Но с топла вода. И сапун.

Позамисли се.

— Не се къпя така. — Продължаваше да съзерцава сладкиша.

— Може да ти хареса. Приятно е да си чист. — Шляпнах приканващо с длан във водата.

Известно време той остана неподвижен, вперил поглед в мен. После бутна назад стола си и дойде до коритото. Погледна водата. Отново шляпнах с ръка. Той бавно коленичи на пода. Хвана се здраво с една ръка за ръба на коритото и също шляпна с другата. Изсумтя изумено.

— Топла е.

— Много е хубаво да седнеш вътре и да се стоплиш целият. И да миришеш приятно след това.

Той пак изсумтя, но не можеше да се разбере дали в знак на съгласие, или на несъгласие. Потопи ръката си. Окъсаният ръкав се намокри.

Станах и го оставих сам при водата. Отне му доста време да я проучи напълно. Когато ръкавите му станаха съвсем мокри, му предложих да си свали ризата. Водата беше доста изстинала, преди да реши да рискува да събуе обувките и панталоните си и да влезе в коритото. Нямаше долни дрехи. Беше много подозрителен, когато се опитах да долея гореща вода, но поразмисли и се съгласи. Повече си игра със сапуна и кесията, отколкото ги използва. Постепенно се отпусна. Да го убедя да измие не само лицето си, но и да насапуниса косата си и да я изплакне не беше лесна задача.

От разменените приказки разбрах, че не се е мил от Пролетния празник. Никой не му бил казвал да го направи след смъртта на майка му. Едва сега осъзнах, че загубата му всъщност е съвсем скорошна. Когато го попитах как така се е озовал на работа в замъка, не ми каза нищо определено. Предположих, че случайно се е добрал тук и покрай многото наплив заради празника и годежната церемония хората от крепостта просто са сметнали, че е нечий слуга. Трябваше да попитам Сенч как се е сдобил с личния си прислужник.

Докато Шишко експериментираше с водата и сапуна, набързо закърпих каквото можах. При разпорените шевове задачата беше сравнително лесна въпреки мръсната коричка върху плата. Беше протъркал дрехите си на коленете и лактите, но нямаше какво да използвам за кръпки и се наложи да ги оставя както са си.

Когато пръстите му започнаха да се набръчкват, му намерих една кърпа да се избърше и му казах да застане пред огъня. Хвърлих дрехите му в мътната вода и ги изтърках набързо. Когато ги изстисках и ги сложих да съхнат на облегалките на столовете, не бяха съвсем чисти, но все пак имаха мъничко по-нормален вид.

Не по-малко трудно ми бе да го убедя да седне и да ми позволи да оправя сплъстената му коса. Отнесе се много подозрително към гребена дори когато му дадох да държи огледалото и да гледа какво правя. Не бях изпълнявал такава сложна задача, откакто бях взел Хеп; обясних му, че въшките и гнидите не са част от косата.

Изтъркан и сух, със сресана коса, Шишко седеше отпуснат пред камината, увит в една от завивките на Сенч. Топлата баня май го беше изтощила. Повъртях в ръце една от спуканите му обувки. От обучението на Бърич знаех как да се справя с това.

— Мога да ти направя нови обувки, като сляза в града и купя кожа. — Той кимна сънено, вече не се изненадваше от тази щедрост. Преместих дрехите по-близо до огъня, за да изсъхнат. — Засега не знам какво ще правим с дрехите ти. Мога да кърпя, но не и да шия. Ще измислим нещо обаче.

Той отново кимна. Помислих малко и отидох до стария гардероб на Сенч в ъгъла. Вътре имаше няколко стари работни роби. Една беше изгоряла, а по почти всички останали се виждаха всевъзможни петна. Едва ли ги беше обличал през последните години. Все пак бяха по-чисти и в по-добро състояние от дрипите на Шишко. Взех една, измерих я на дължина, отбелязах мястото и безжалостно я скъсих.

— Носи това, докато ти намерим други дрехи.

Той кимна едва-едва, унесен в полудрямка. Музиката на изливащото се от него Умение се засили. Започнах да заздравявам защитните си стени, но в следващия момент ги зарязах и се открих.

Настаних се в съседния стол с робата, игла и конец. Хвърлих поглед към Шишко. Беше почти заспал. Вдянах конеца и започнах да подшивам робата.

— Така значи — тихо започнах. — Наричат ме „вонящо псе“, а?

— Мхм.

Музиката леко се промени. По-резки тонове. Звън на ковашки чук върху горещо желязо. Затръшване на врата. Някъде изблея коза, друга й отговори. Пуснах музиката в ума си, оставих я да понесе мислите ми, докато гледах как иглата сякаш сама се гмурка в тъканта и се подава малко по-нататък.

— Шишко. Помниш ли как ги срещна за първи път? Онези, които ме наричат „вонящо псе“?

Моля те, покажи ми. Оставих мислената молба да се зарее заедно с тихите думи и ритмичното движение на иглата.

Слушах тихото шумолене на конеца и мекото пукане на огъня и превръщах всички тези малки звуци в едно с молбата.

Известно време Шишко мълча, ако не се броеше изтичащата от него музика. После чух как звуците от иглата и огъня пропълзяват в нея.

Каза ми: „Остави кофата и ела с мен“.

— Кой? — прекалено жадно попитах аз.

Музиката на Шишко спря. Той заговори на глас:

— Не бива да говоря за тях. Иначе ще ме убие. Ще ме убие с голям нож. Ще ми разпори корема и червата ми ще се изсипят на земята. — В мислите си стоеше и гледаше как собствените му вътрешности се изсипват на някаква уличка в града. — Като на прасе.

— Няма да позволя да ти разпори корема — обещах му.

Той поклати упорито глава. Задиша бързо през нос.

— Каза: „Никой не може да ме спре. Ще те убия“. Ако разкажа за него, ще ме убие. Ако не следя златния, стареца и теб, ще ме убие. Ако не надзъртам през вратата, не подслушвам и не му казвам, ще ме убие. Всичките ми черва в прахта.

И поради връзката помежду ни разбрах, че Шишко вярва в това до мозъка на костите си. Засега трябваше да го оставя на мира.

— Добре — казах меко, облегнах се назад и отново се съсредоточих върху работата. — Не мисли за него. Само за другите. Онези, с които се срещаш.

Той кимна замислено, загледан в огъня. След малко музиката се появи отново. Задишах и заработих в ритъм с нея. Постепенно приближих ума си и го оставих да докосне ума на Шишко.

Не смеех да дишам. Боднах иглата в тъканта и изтеглих дългия конец. Шишко дишаше бавно през нос и се взираше в огъня. Не задавах въпроси: оставих Умението му да тече през мен. Не харесал първата среща, никак даже, нито пък дългото подтичване надолу до градчето, нито начина, по който спътникът му го държал за ръкава през целия дълъг и уморителен път. Бил по-висок, стискал го здраво и го принуждавал да върви неудобно извит настрани и прекалено бързо. Краката го болели и устата му пресъхнала от дългата разходка, на която не искал да ходи. Мъжът го разтърсвал, докато Шишко отговарял на въпросите, които му задавали хората в стаята.

Спомените на Шишко съвсем не бяха смътни. Тъкмо напротив — бяха твърде подробни и ясни. Помнеше думите на мъжа толкова добре, колкото и мехура на петата си. Блеенето на някаква коза навън и трополенето на каруци по улицата бяха толкова отчетливи, колкото и гласът на разпитващия. Непрекъснато го разтърсвали, за да получат отговор. Спомняше си много добре както страха, така и объркването си защо се отнасят така с него.

Отговорите на въпросите били смътни колкото от незнание, толкова и от странното му чувство за приоритети. Разказал им за работата си в кухнята. Попитали го на кои благородници прислужва. Шишко не бил сигурен за имената им. Отначало онези изгубили търпение и започнали да мърморят, а един дори наругал довелия го мъж, че им губи времето. После Шишко се оплакал от допълнителната работа — че трябвало да изкачва безброй стъпала заради високия старец с лицето на петна. „Сенч. Лорд Сенч, съветникът на кралицата“ — изсъскал някой. И всички го наобиколили.

Така научили, че Сенч искал дървата да се нареждат по големина — малките цепеници от едната страна, големите от другата, — и че Шишко трябвало да бърше водата, която без да иска изливал по стълбите. Никога не докосвай свитъците. Не разсипвай пепел по пода. Не отваряй малката врата, ако някой може да те види. Само последното им се сторило интересно, но когато другите им въпроси не им донесли нищо, Шишко доловил в гласовете им недоволство. Свил се уплашено, но довелият го мъж настоял, че това е първото му идване и че глупакът можел да бъде научен какво да гледа. После някой му дал и други цели: „Префърцунен джамайлийски благородник с жълта коса и златна кожа. Язди бял кон. И държи за слуга вонящо псе с крив нос и белег на лицето“.

Шишко не познавал нито лорд Златен, нито мен. Но мъжът, който го държал за ръкава, ни разпознал по това описание и обещал да покаже на Шишко кой съм. После поставили в ръката на мъжа злато — тежко злато, което звънкало. И един дал монети и на Шишко — три малки сребърни монети, които също дръннали, когато паднали в шепата му. И предупредил Шишко и безликия слуга, който го държал, че трябва да внимават с „онова вонящо предателско псе. Ще ви убие на място, ако реши, че го следите“.

Усетих черните очи на мъжа, впити в моите. Реех се в Умението сред спомените на Шишко и се опитвах да видя лицето му, но Шишко си спомняше единствено пронизващите очи. „Онова вонящо псе отсече ръката на един човек, когато го видях за последно. Хак! Като кренвирш на масата. А на теб ще стори още по-лошо, ако разбере, че го следиш. Така че много внимавай, глупчо. Не му позволявай да те вижда“. Тези думи, блеещата коза и трополенето на каруците се смесваха с виещия зимен вятър отвън. Някъде звъняха ковашки чукове и определяха темпото.

Докато се връщали към замъка, онзи, дето го водел, пак го предупредил да внимава да не го хване „вонящото псе. Трябва да го следиш, но без да те вижда. Чу ли ме, момче! Издадеш ли ни, не само ти ще умреш, но и аз ще остана без работа. Така че внимавай. Не му позволявай да те види. Чу ли ме? Чу ли ме?“

И докато Шишко се свивал от страх и мърморел, че е чул, онзи му поискал монетите. „Дори не знаеш какво да ги правиш, глупако. Дай ми ги“.

„Мои са си. Каза ми да си купя бонбони с тях. Сладкиш“.

Но онзи го ударил и му взел парите.

Носех се по течението на Умението му и преживявах всичко това с него. Когато слугата го зашлеви така, че ухото му писна, вълната на Умението рязко се издигна и едва не ме погълна. Нямаше смисъл да се опитвам да видя слугата. Шишко избягвал да го гледа, страхувал се, затворил очи под спускащия се юмрук.

Погледни го, Шишко. Моля те, дай да го видя — замолих се. Но огромното му вълнение и моята омраза към мъжа изхвърли и двама ни от състоянието ни. Шишко нададе беззвучен вик и се сви от спомена за удара, падна от стола и се претърколи опасно близо до огъня. Скочих, замаян от внезапното прекъсване на връзката. Сграбчих го да го издърпам по-надалеч от камината, но той сигурно си помисли, че го нападам, и моментално атакува.

Не, Кучешка воня, не! Не ме виждаш, не ме бий, не ме виждаш, не ме виждаш!

Рухнах като подкосен. Толкова се бях открил за него, че известно време не виждах абсолютно нищо и се кълна, че май долових лепкавата миризма на мърляво псе.

След малко зрението ми се върна. Издигането на защитните стени изискваше цялата ми концентрация. След още малко успях да застана на четири крака. Прекарах пръсти през косата си. Очаквах да видя кръв по тях, толкова силна бе болката. После седнах разтреперан и се огледах. Шишко отчаяно се бореше с мокрите си панталони и пъшкаше от страх и отчаяние, докато се мъчеше да ги навлече. Поех дъх.

— Шишко — изграчих. — Успокой се. Никой няма да те бие.

Той изобщо не ме чу. Замъкнах се до стола, взех робата, която преправях.

— Чакай малко, Шишко. Изчакай да довърша дрехата. Суха и топла е. За теб.

Седнах предпазливо. Е, вече знаех. Знаех защо съм кучешка воня, защо трябва да ме мрази и да се страхува от мен, защо ми заповядва да не го виждам. Дори историята как някой го удря и му взема монетите вече имаше повече смисъл. Шишко никога не се бе опитвал да крие тайните си от мен. Просто сме били твърде глупави да ги забележим, макар да са били пред очите ни. Беше ми трудно да се оправям с иглата, но се справих. Още няколко бода и бях готов. Завързах конеца на възел, скъсах го със зъби и вдигнах робата.

— Облечи това. Докато дрехите ти изсъхнат.

Той пусна мокрите си панталони на пода, но не приближи.

— Ядосан си ми. Ще ме удариш. Може и да ми отсечеш ръката.

— Не, Шишко. Ти ме удари, но защото беше уплашен. Не съм ти ядосан и никога няма да ти отсека ръката. Не искам да те удрям.

— Едноръкият каза…

— Едноръкият лъже. И приятелите му също лъжат. И то много. Помисли. Мириша ли на кучешка пикня?

Неохотно мълчание.

— Не.

— Да съм те удрял и да съм ти отсичал ръцете? Хайде, ела да облечем робата. Ще изстинеш.

Той ме приближи предпазливо.

— Не. — Погледна подозрително робата. — Защо ми даваш това?

— Защото е като розовия сладкиш, стафидите и перото. Принцът иска да имаш по-хубави дрехи. Това ще те топли, докато твоите дрехи изсъхнат. А скоро принцът ще нареди на Шишко да му ушият нови.

Предпазливо пристъпих към него — с вдигнати стени. Нахлузих му робата през главата. Пак му беше твърде дълга. Падна на пода около него, а и ръкавите се оказаха прекалено дълги за ръцете му. Помогнах му да ги навие. Използвах отрязаната ивица като импровизиран колан. Така можеше да върви, без да се спъва. Шишко притисна ръце към гърдите си.

— Мека е.

— Да, по-мека от старите ти дрехи. И е много по-чиста.

Върнах се при стола си и се свлякох в него. Главоболието вече отслабваше. Може би Сенч беше прав за болката на Умението. Тялото ми все още ме наболяваше от падането на пода — беше събудило синините и цицините, с които ме бе обзавел бащата на Сваня. Въздъхнах тежко.

— Шишко. Колко пъти си го виждал?

Той спря с изплезен език и се замисли.

— В дните за пране.

— Знам. Отиваш в дните за пране. Но колко пъти?

Езикът облиза горната устна. Накрая той кимна категорично.

— Всеки ден за пране.

Май нямаше да се добера до нещо по-добро от това.

— Сам ли ходиш?

Това го накара да се намръщи.

— Не. Мога, но той не ми позволява.

— Защото иска монетите, които му дават. И онези, които дават на теб.

Той се намръщи още повече.

— Бие Шишко, взима монетите. После едноръкият се ядоса. Казах му. Сега той взима монетите и ми дава по едничка. За бонбони.

— Кой?

— Не бива да говоря за него. — Долових отглас от ужаса в музиката му, пълна с козе блеене и дрънчащи сбруи. Почеса глава и дръпна един кичур пред очите си. — Ще ме подстрижеш ли? Мама ме подстригваше, след като се къпех.

— Да, ще те подстрижа. — Станах и коляното ми изскърца. Явно го бях ударил при падането. Болеше. Бях обезсърчен, а опитите да изтръгна информация от Шишко само щяха да я погребат под страха му. — Сядай. Ей сега ще взема ножиците. Можеш ли да ми кажеш нещо за тях? Или за едноръкия? Къде живее той?

Шишко не отговори. Отиде при масата и седна. Взе розовия сладкиш и го огледа внимателно. Докато го въртеше в ръцете си, сякаш забравяше всичко друго. Донесох ножиците.

— Шишко. Какво ти казва едноръкият?

Шишко не ме погледна. Говореше на сладкиша.

— Не бива да говоря за него. С никого. Иначе ще ме убият и червата ми ще се изсипят в прахта. — Потупа шкембето си с ръце, сякаш за да се увери, че все още е жив.

Взех гребена и отново го сресах. Това го успокои и той отново се зае със съзерцанието на сладкиша.

— Ще ти скъся косата до брадичката. Така ще ти покрива ушите и врата, за да не ти е студено.

— Да — тихо се съгласи той, изгубен в захаросания си розов унес.

Подстригването на Шишко отново ме накара да се замисля за Хеп. Изведнъж усетих, че някогашното малко момче ми липсва. Когато беше на десет, беше много по-лесно да преценя какво е добро за него. Да го нахраня, да го науча да лови риба, да се погрижа да има чисти дрехи и да е завит, докато спи. Това са повечето необходими на едно момче неща. А младежът е съвсем друго животно. Може би нямаше да е зле да намина да го видя довечера. Сребристите ножици щракаха и неравните кичури коса падаха на пода около стола. Опитах друг подход.

— Знам, че не можеш да ми разказваш за едноръкия. Знам, че не бива да говориш за това. Значи няма да говорим. Дори няма да те питам какви въпроси ти задава. А можеш ли да ми кажеш какво си му казвал ти? Не са ти забранявали това, нали?

— Не-е — унесено отвърна Шишко. Въздъхна дълбоко, отпуснат от докосването ми. — Едноръкият… — каза тихо и образът на Лодвайн изникна в съзнанието ми заедно с музиката.

Беше по-мършав, отколкото го помнех, но беше естествено загубата на ръката, и последвалата треска да му се отразят по такъв начин. Гледаше надолу към мен; за момент това ме обърка, но после възприех гледната точка на Шишко към извисяващия се мъж. Образът беше смътен. Шишко си спомняше повече звуците, отколкото образите; в ума му видяното беше много по-неясно от чутото. Заслушах гласа на Лодвайн в спомена на Шишко и се свих боязливо с него от неодобрителния му тон. „Това ли е източникът ти? Къде ти е била главата, Паджет? Така ли се заемаш с най-важните ми грижи? Няма да ни свърши работа. Няма акъл да запомни собственото си име, та какво остава за друго“.

„Идеална работа ще ти свърши“ — отвърна някой. Сигурно беше въпросният Паджет. „Вече ни каза много неща, нали, глупчо? Старецът го харесва. Нали така, Шишко? Не работиш ли сега за самия лорд Сенч? Разкажи му за лорд Сенч и специалната му стая“. След това явно се обърна към Лодвайн. „Страхотен късмет имаме с него. Когато конярчето го домъкна, и аз си помислих същото като тебе — че е безполезен. Но в крепостта оставят този малоумник да се мотае където му скимне. Знае доста неща, Лодвайн. Просто трябва да знаеш как да ги изкопчиш“. Не можех да видя Паджет през очите на Шишко, но го усещах. Едър тип, по-скоро широк, отколкото висок, заплашителен, способен да причинява болка с ръцете си, без да му се налага да удря.

Тогава се обади друг глас. Женски. „Добра работа ни върши, конярю. Не се опитвай да сменяш… как беше оная твоя поговорка? Да сменяш конете насред брода? Да. Ако искаш онова, което ти предлагаме, не ни пречи да си вършим работата“.

„Чувал съм този глас“, помислих си. Разрових се в паметта си, мъчех се да му намеря мястото, но можех само да определя, че е на някой от крепостта. Задържах тази мисъл за по-късно, тъй като се страхувах да не прекъсна нишката на спомените на Шишко. Беше объркан и уплашен, стреснат от високия мъж с една ръка и притеснен, че всички говорят, сякаш го няма. А в същото време мъжът, който го стискаше за ръката, не го пускаше.

Гласът на Лодвайн беше като блъскане на ковашки чук. „Не ме интересува какво ти върши работа, жено, нито пък ме е грижа за предложението ти. Моето отмъщение си е мое и няма да ти го продам за чуждоземното ти злато. Изобщо не ме интересува онзи Сенч. Искам главата на лорд Златен, да. И проклетата ръка на псето, дето работи за него. Или си забравил това, Паджет, докато се мъчиш да продадеш Петнистите? Че лорд Златен ми дължи живот, а предателският му слуга — ръка?“

„Не съм забравил, Лодвайн. Нали бях с теб!“ Гласът на Паджет беше нисък грохот на колелото на каруца, стържеше от гняв и укор. „Забрави ли, че яздехме един кон и те държах да не паднеш от седлото? Когато тази направи предложението си, си помислих — какво пък, има ли значение как ще умрат? Да й ги дадем и да използваме златото й за нашата кауза, да катурнем фалшивия трон на Пророците“. Гласът му се изпълваше с увереност в собственото му дело, но в съзнанието на Шишко се смеси с далечното блеене на коза.

„Млъквай!“ Гласът на Лодвайн беше горещ и тежък, звънящ като чукове върху желязо. „За мен има значение как ще умрат! Тяхната смърт ми принадлежи! И кръвното ми отмъщение не се продава. «Нашата» кауза ще изчака, докато не бъде постигната моята. Казах ти какво искам, Паджет. Искам да знам кога стават и какво ядат, кога яздят и къде спят. Искам да знаеш кога и къде мога да ги убия. Това искам. Може ли твоят слабоумен да ни го даде?“ Всяка дума се стоварваше като удар и засилваше гнева на Паджет.

„Да. Може. И вече ни е дал много повече от това, ако си направиш труда да ме изслушаш. Онзи лорд Сенч и каквото знае глупчото за него. Това е важното. Но ако искаш само отмъщение, без да се интересуваш какво още можем да получим — какво пък, можеш да си го получиш. Стига да го попиташ както трябва. Кажи му, Глупчо. Кажи му за вонящото предателско куче, което му отсече ръката. Кажи как го нарича старецът. Тогава може би той ще разбере, че докато се е оправял, аз съм свършил за Петнистите повече работа, отколкото той, когато имаше две ръце“.

И тогава Шишко си спомни звука на длан, удряща месеста плът, след което последва гласът на Лодвайн, малко задъхан от усилието. „Помни си мястото, Паджет. Или ще го изгубиш“.

Шишко рязко се дръпна, клюмна напред и се хвана за главата. Заскимтя като животинче и се залюля напред-назад, развълнуван от спомена за насилието.

Захленчи жално и го оставих на мира.

Вдигнах ножицата и гребена над главата му и го зачаках да се успокои. Постъпвах жестоко, като го принуждавах отново да преживява страха си. Не ми харесваше, но трябваше да го направя. Така че зачаках да се поуспокои и колкото се може по-деликатно използвах Умението, за да го върна в онази стая.

— Спокойно можеш да си мислиш за това — казах му. — Сега си в безопасност. Тук не могат да те намерят. В безопасност си.

Усетих по връзката чрез Умението как се намръщва. Съпротивляваше се. Натиснах лекичко. И изведнъж споменът потече отново.

Шишко пое дълбоко дъх и издиша. Продължих да го подстригвам. Докосването на гребена и шумоленето на падащата коса като че ли го вкара в полудрямка. Едва ли някой го бе докосвал много, особено пък с нежност. Мускулите му се отпускаха като на галено кутре. Изсумтя в знак на съгласие.

— И тъй. Какво му каза после? — Говорех колкото се може по-меко.

— А, нищо. Само за стареца. Как да подреждам дървата. Да не тръскам винените бутилки, когато му ги нося. Всяка сутрин да отнасям мръсните чинии и старата храна. Да не му пипам книжата, макар че на теб ти разрешава да ги местиш. Как ми каза да изпълнявам каквото ми кажеш, макар че не искам да идвам при теб. Как искаш да говориш с мен. И те казаха: „Не отивай! Казвай, че си забравил!“ Как понякога говорите нощем.

— Кой говори? Сенч и аз ли? — Движех бавно гребена през косата му и я подрязвах отдолу. Мокрите черни връхчета падаха на пода, а сърцето ми бясно блъскаше в гърлото ми в очакване на следващите му думи.

— Да. Как говорите за Умението и Старата кръв. Как те нарича с друго име. Фицрицарин. Как не ти харесва, че знам за плачещото момиче.

Острият пристъп на страх от изкълченото ми име беше погълнат от споменаването на „момичето“.

— Какво момиче? — попитах тъпо. Копнеех да каже „онова“ или „не знам“. Червата ми сякаш станаха на вода.

— Плаче и плаче — тихо рече Шишко.

— Кой плаче? — отново попитах със свито сърце.

— Онова момиче. Копривка. Дето хлипа нощем и не спира. — Наклони глава и ножицата клъцна повече коса от необходимото. — И сега плаче.

Това опъна тетивата на страха ми още повече.

— Плаче ли?

Предпазливо свалих стените си. Открих се за Копривка, но не почувствах нищо.

— Не. Сега е спокойна — отбелязах.

— Плаче си самичка. На друго място.

— Не те разбирам.

— На пустото място.

— Не те разбирам — повторих с нарастваща тревога.

Той се намръщи напрегнато за момент, след което лицето му внезапно се отпусна.

— Няма значение. Спря.

— Просто така? — попитах невярващо. Оставих ножицата и гребена.

— Да. — Бръкна си разсеяно в носа. — Тръгвам — заяви неочаквано, стана и се огледа. — Не ми яж сладкиша — предупреди ме.

— Няма. Сигурен ли си, че няма да останеш и да го изядеш? — Шокът ме беше направил безчувствен. Беше ли се сетил Лодвайн за истинското ми име? Определено знаеше името на дъщеря ми. Опасността зейваше под нас, а аз си приказвах с тоя идиот за сладкиши!

— Ако го изям, няма да го има.

— Може да има и друг.

— Може и да няма — с неопровержима логика посочи той.

— Имам една идея. — Отидох до една от по-празните лавици на Сенч и поразчистих. Ще ти отделим местенце за теб. Ето така. И ще слагаме нещата на Шишко тук. Така че винаги да си ги намира.

Поради някаква неясна причина му бе трудно да схване идеята. Обясних му по няколко начина и после го накарах да остави сладкиша и перото на лавицата. Той колебливо взе купата. В нея бяха останали само няколко захаросани ореха.

— Това също можеш да го сложиш там — казах. — А аз ще сложа още вкусни неща в нея.

Шишко се подчини, след което застана пред лавицата да се възхищава на свършеното.

— Сега тръгвам — повтори.

— Шишко — започнах внимателно. — Утре, в деня за прането. Ще дойде ли някой да те заведе при Едноръкия?

— Не говоря за него. — Беше непреклонен. Непреклонен и уплашен. Чувах вълнението в музиката му.

— Искаш ли да отидеш, Шишко? Да видиш едноръкия?

— Трябва да ида.

— Не, не трябва. Вече не. Искаш ли да идеш?

Това явно изискваше много мислене.

— Искам си монетите. Да си купя бонбони.

— Ако ми кажеш къде е Едноръкият, мога да ида вместо теб. И да ти дам монетите, и да ти донеса бонбони.

Той се намръщи и поклати, глава.

— Сам ще си взема монетите. Обичам сам да си купувам бонбони. — Отново беше изпълнен с подозрение и отстъпи предпазливо от мен.

Поех дъх и се опитах да запазя търпение.

— Е, значи ще се видим утре на урока.

Той кимна навъсено и излезе. Вдигнах мокрите му панталони от пода и ги метнах да съхнат на стола. Едва ли някой щеше се зачуди на робата му. Тези одежди отдавна бяха излезли от мода в замъка Бъкип, а и слугите, особено нисшите, често носеха старите дрехи на господарите си. Въздъхнах, седнах и се загледах в огъня. Какво да правя?

Искаше ми се да мога да накарам Шишко да ми каже къде е Лодвайн или поне кой го води до водача на Петнистите. Не можех да изтръгна информацията от него, без да го уплаша и да разруша крехкото доверие, което бяхме изградили днес помежду си. Можех да го проследя утре до града, но не ми се искаше да го правя: така щях да го изложа на опасност, ако Лодвайн или някой друг разбере, че съм по петите му. А дори да го проследях до срещата с Лодвайн, какво? Да нападна и да се издам на Лодвайн, или да го оставя да разпитва отново Шишко и да научи още неща за нас? Помислих си дали да не държа под око Шишко, докато човекът от Бъкип не дойде да го отведе в града, а после да заловя посредника. Бих могъл да го накарам да се разприказва, но Лодвайн щеше да се усети, ако срещата се провали. Не исках по никакъв начин да стряскам птичката и да я накарам да отлети, преди да съм приготвил мрежите си. Последната възможна тактика изглеждаше най-проста — да намеря начин да попреча на Шишко да слезе утре до града. Да го разсея с играчки или просто да му намеря работа на място, от което никой не би могъл да го отведе, без да бъде забелязан. Но пък това по никакъв начин нямаше да ми позволи да се приближа до Лодвайн. А отчаяно ми се искаше да се добера до него.

Копнеех да го убия. Няма по-опасен враг от онзи, когото си наранил жестоко. А аз бях отнел не само ръката на Лодвайн, но и закърнелия живот на сестра му, и бях сложил край на напразния им опит да вземат властта. Може би тогава беше мечтал да придобие власт за Петнистите; сега подозирах, че го движи по-скоро омразата му към мен и жаждата да си отмъсти на Пророците. Имаше ли отмъщение, което да му се види твърде жестоко? Съмнявах се.

Скръстих ръце и се намръщих към огъня. Може би бърках. Може би Лодвайн беше дошъл в града само като пратеник на Осезаващите при Кетрикен. Може би шпионирането му бе просто предпазливост. Но се съмнявах. Много се съмнявах.

Не исках да обсъждам това със Сенч. Лодвайн знаеше името ми, заплашваше детето ми. Така че решението какво да правя с него бе мое. Може би Сенч щеше да ми чете конско. Но щеше да е след това, когато Копривка и Предан вече са в безопасност.

Колкото повече обмислях положението, толкова повече се отчайвах. Излязох от стаята на Сенч и слязох в спалнята си. Нито Шутът, нито лорд Златен бяха там. Това изобщо не намали раздразнението ми. Трябваше да помисля, но не ме свърташе на едно място. Взех грозния си меч и слязох до заснежените тренировъчни игрища. Прекрасното оръжие, което ми бе подарил Шутът, остана да си виси на стената като ням и непрощаващ укор за собствената ми глупост.

Изкарах късмет — Вим беше там. Поупражнявах се с истинския си меч и скоро се сгрях. После с Вим взехме затъпени оръжия и се заехме със сериозната тренировка. Вим явно усети, че искам да движа само меча и тялото, но не и езика си, нито пък да затормозявам мозъка си с нещо повече от движенията. Загърбих всичките си грижи и се съсредоточих единствено в опитите си да го убия. Когато Вим рязко отстъпи назад и извика: „Достатъчно!“, си помислих, че просто спира колкото да си поемем дъх. Той обаче докосна с върха на меча си земята и заяви:

— Мисля, че отново си онзи, който си бил навремето. Каквото и да означава това, Том.

— Не разбирам — отвърнах.

Той успя да си поеме дъх.

— Когато започнахме тренировките, имах чувството, че си боец, който се опитва да си спомни какъв е бил. Е, вече си същият. Отново си влязъл в старата си кожа, Том Беджърлок. Мога да ти партнирам, но само толкова. И ще се радвам да продължа да тренирам уменията си срещу теб. Но ако търсиш истинско предизвикателство или някой, от когото да научиш нещо ново, ще трябва да си намериш друг.

След което прехвърли меча в лявата си ръка и пристъпи напред. Усетих как по цялото ми тяло се разлива топлина. От години не бях изпитвал подобна гордост, но тя не беше за самия мен, а защото този ветеран сметна за достойно да произнесе такива думи. Тръгнах си от игрището заедно с всичките проблеми, с които бях дошъл, но и спокоен от мисълта, че може би имам силата да се изправя срещу тях.

Минах през банята, като все още внимавах да не мисля за това какво ще правя по-нататък. Излязох пречистен, с твърда воля и ясен ум. Тръгнах надолу към Бъкип.

Имам конкретни задачи, рекох си. Да видя Хеп. Да купя нож и червен шал. И може би да открия натоварена улица с блееща коза и звън на ковашки чук в далечината.