Глава 1Петнистите

Петнистите винаги са казвали, че желаят единствено прекратяване на гоненията срещу Осезаващите, водени от поколения в Шестте херцогства. Това твърдение може да се отхвърли като лъжа и хитроумна измама. Петнистите винаги са искали властта. Намерението им било да превърнат Осезаващите от Шестте херцогства в обединена сила, с която да поставят под контрол монархията и да издигнат свои хора. Един от аспектите на замисъла им е твърдението, че всички крале след абдикацията на Рицарин са претенденти, че положението на Фицрицарин Пророка като незаконороден било погрешно изтълкувано като пречка да наследи трона. Легендите за Вярното Копеле, станало от гроба да служи на крал Искрен в неговото търсене, се разпространили неимоверно и приписвали на Фицрицарин качества, издигащи Копелето едва ли не до положението на божество. Затова Петнистите са известни също и като Култа към Копелето.

Тези нелепи твърдения целели да осигурят известна легитимност на опитите на Петнистите да съборят монархията на Пророците и да поставят на трона един от своите. За целта те започнали хитра кампания, целяща да принуди Осезаващите или да се присъединят към тях, или да рискуват да бъдат изобличени. Вероятно тази тактика била вдъхновена от Кебал Тестото, водач от Външните острови по време на Войната на Алените кораби; твърди се, че той привличал хората да го следват не с харизмата си, а от страх какво очаква домовете и семействата им, ако откажат да се подчинят на плановете му.

Техниката на Петнистите била проста. Опетнените с магията на Осезанието фамилии или се присъединявали към съюза им, или бивали изобличавани публично, което водело до екзекуцията им. Твърди се, че Петнистите често започвали коварна атака по ръба на някоя силна фамилия, като изобличавали отначало някой слуга или позакъсал далечен братовчед, като през цялото време давали ясно да се разбере, че ако главата на упорития род не се подчини на желанията им, в крайна сметка го очаква същата участ.

Това не са действия на хора, желаещи да сложат край на гоненията срещу собствения си род. Това е дело на безжалостна клика, твърдо решена да се добере до властта, като отначало покори онези като тях.

Роуел, „Заговорът на Петнистите“

Стражата се беше сменила. Градските камбани едва се чуваха в бурята, но все пак ги чух. Нощта официално бе свършила, наближаваше утрото, а аз продължавах да седя у Джина и да чакам Хеп. Бяхме се разположили пред уютното огнище. По едно време племенницата на Джина дойде да си поприказва с нас, после си легна. Двамата убивахме времето, като слагахме дърво след дърво в огъня и бъбрехме за какво ли не. Малката къщурка на странстващата вещица бе топла и приятна, компанията й ми бе по сърце и чакането на момчето ми бе извинението, което ми позволяваше да правя каквото желаех, а именно — просто да си седя кротко.

Разговорът скачаше от едно на друго. Джина се поинтересува как е минало пътуването ми. Отговорих, че господарят ми е бил по работа и съм го съпровождал. За да не прозвучи твърде грубо, добавих, че лорд Златен е набавил малко пера за колекцията си, след което заприказвах за Моя черна. Знаех, че Джина не се интересува особено от коне, но въпреки това ме слушаше любезно. Думите удобно запълваха тясното пространство помежду ни.

В действителност истинската ни задача нямаше нищо общо с перата и бе повече моя, отколкото на лорд Златен. Бяхме спасили принц Предан от Петнистите, които първо се бяха сприятелили с него, а след това го бяха отвлекли. Върнахме го в Бъкип, без никой от благородниците да се усети. Тази нощ аристокрацията на Шестте херцогства пируваше и танцуваше, а утре щеше официално да чества годежа на принц Предан с нарческа Елиания от Външните острови. Показно, както винаги.

Малцина щяха да разберат какво бе струвало на принца и на мен гладкото продължаване на нормалния им живот. Свързаната с принца котка бе жертвала живота си за него. Аз бях изгубил вълка си. Близо двайсет години Нощни очи бе моето друго аз, хранилище на половината ми душа. А сега го нямаше. Това бе такава дълбока промяна в живота ми, каквато настъпва в стаята вечер след загасването на лампата. Отсъствието му бе истински товар, който трябваше да нося наред с мъката си. Нощите бяха по-тъмни. Никой не ми пазеше гърба. И в същото време знаех, че ще продължа да живея. Понякога това осъзнаване ми се струваше най-лошата част от загубата ми.

Спрях се, преди да се отдам изцяло на самосъжалението. Не само аз бях съкрушен. Знаех, че принцът също страда дълбоко, въпреки много по-кратката си обвързаност с котката. Магическата връзка, която създава Осезанието между човек и животно, е изключително сложна. Прекъсването й никога не може да е нещо несъществено. И все пак момчето бе овладяло мъката си и твърдо носеше изпълняването на задълженията си. На мен поне не ми се налагаше да се годявам, нали така. Докато след завръщането си в Бъкип принцът моментално бе принуден да се придържа към установения ред. Снощи бе участвал в церемониите по посрещането на бъдещата си съпруга. Тази вечер трябваше да се усмихва и да яде и пие, да разговаря, да приема благопожелания, да танцува и да изглежда доволен от онова, което са му отредили съдбата и майка му. Помислих си за ярките светлини, пронизителната музика, смеха и разговорите на висок глас. Поклатих съчувствено глава.

— И какво те кара да клатиш така глава, Том Беджърлок?

Гласът на Джина прекъсна размислите ми и си дадох сметка, че мълчанието се е проточило. Поех дълбоко дъх и успях да намеря подходяща лъжа.

— Тази буря сякаш никога няма да престане. Съжалявах онези, на които им се налага да са навън по това време. Благодарен съм, че не съм един от тях.

— Е, ще добавя само, че аз пък съм благодарна за компанията ти — рече тя и се усмихна.

— И аз — смотолевих неловко.

Да прекараш нощта в спокойната компания на приятна жена бе ново изживяване за мен. Котаракът на Джина мъркаше в скута ми, ръцете на домакинята бяха заети с куките за плетене. Уютните топли светлинки от огъня се отразяваха в кестенявите оттенъци на къдравата й коса и луничките по лицето и ръцете й. Имаше хубаво лице — не красиво, но спокойно и мило. Тази вечер разговорът се въртя около какво ли не, като се започне от билките, които тя използваше за чая, мине се по начина, по който някои от дървата горят с разноцветни пламъци, и се стигне до нас самите. Бях разбрал, че е с шест години по-млада от мен, а тя бе изразила учудването си, когато заявих, че съм на четиридесет и две. Това бе със седем години повече от истинската ми възраст — изискваше го ролята ми на Том Беджърлок. Но въпреки това и двамата не отдадохме особено значение на думите си. Долавяше се интересно леко напрежение, докато седяхме пред огъня и разговаряхме тихо. Любопитството към другия бе като бръмченето на деликатно подръпвана струна.

Преди да замина с лорд Златен, бях прекарал следобеда с Джина. Тя ме бе целунала. Никакви думи не съпътстваха жеста й, нямаше нито вричания в любов, нито романтични обяснения. Беше просто една-единствена целувка, прекъсната от племенницата й, която се върна от пазара. А сега никой от двама ни нямаше представа как да се върнем там, където бе възможен онзи момент на близост. Аз лично не бях сигурен, че искам да поема натам. Не бях готов дори за втора целувка, още по-малко за онова, което би могла да повлече тя. Сърцето ми бе твърде наранено. И в същото време исках да съм тук, да седя до огъня й. Звучи като противоречие — и може би беше. Не желаех неизбежните усложнения, до които биха довели милувките, но въпреки това след тежката ми загуба компанията на тази жена ми беше приятна.

Но все пак не Джина бе причината да съм тук тази вечер. Исках да видя Хеп, моето осиновено дете. Току-що бе пристигнал в Бъкип и бе отседнал при Джина. Исках да се уверя, че чиракуването му при дърводелеца Гиндаст върви добре. Трябваше също да му кажа за смъртта на Нощни очи, колкото и да се ужасявах от това. Вълкът бе отгледал момъка толкова, колкото и аз самият. Но докато трепвах при мисълта, че ще трябва да му кажа, се надявах, че това някак ще успее да облекчи товара на скръбта ми, както бе казал Шутът. Можех да споделя мъката, колкото и егоистично да изглеждаше. Бяхме споделяли живота и другарството на вълка. Ако все още принадлежах на някого или нещо, това бе момчето ми. Имах нужда да почувствам реалността на това.

— Още чай? — попита Джина.

Не исках още чай. Вече бяхме изпили три чайника и на два пъти бях излизал до нужника. Но предложението й бе, за да ми покаже, че няма нищо против да остана, независимо от късния — или по-скоро ранен — час. Затова приех и тя остави ръкоделието си, за да изпълни за пореден път ритуала с пълненето на котлето с вода и да го окачи на куката над огъня. Бурята заблъска вратата със свеж прилив на сили. После блъскането премина в тропане.

— Джина? — завалено се обади Хеп. — Още ли си будна?

— Будна съм — отвърна тя и се извърна от огъня. — И имаш късмет, че съм будна, иначе щеше да спиш в сайванта при понито. Ида.

Докато вдигаше резето, аз се изправих, като внимателно се отървах от котарака в скута ми.

Малоумник. На котарака му беше удобно — оплака се Фенел, докато скачаше на пода, но бе твърде омаян от топлината тоя голям оранжев пухчо, за да протестира по-остро. Вместо това предпочете да скочи в стола на Джина и да се свие на кълбо, без да ме удостои дори с поглед.

Бурята нахлу през отворената врата заедно с Хеп. Порив на вятъра вкара дъжд в помещението.

— Уф. Залости, момко — сгълча го Джина. Хеп послушно затвори вратата и пусна резето, след което се обърна и се ухили. Беше вир-вода.

— Адски вали — заяви високо. Усмивката му бе блажено пиянска, но очите му блестяха не само от вино. В тях се четеше безумно хлътване, ясно като дъждовните капки, които се стичаха от правата му коса и по лицето му. Нужни му бяха един-два мига, преди да осъзнае, че ме вижда. — Том! Том, най-сетне се върна! — извика той и разпери ръце в пиянски ентусиазъм. Разсмях се, пристъпих напред и го прегърнах.

— Стига си мокрил пода! — смъмрих го.

— Вярно, не бива. Хм. Добре де, няма — заяви той и смъкна подгизналото си палто. Окачи го на закачалката до вратата и добави към него и вълнената си шапка. Опита се да свали ботушите си прав, но изгуби равновесие, така че му се наложи да седне, за да ги изуе. Почти легна, за да ги остави до вратата под мокрото палто, след което се изправи с блажена усмивка.

— Том. Срещнах едно момиче.

— Нима? Аз пък си помислих, че си срещнал бутилка, ако се съди по дъха ти.

— О, да — призна той най-безочливо. — И това също. Но трябваше да пием за здравето на принца, нали разбираш. И за здравето на годеницата му. И за щастливия им брак. И за много деца. И за щастието и на самите нас. — Отправи към мен широка глуповата усмивка. — Тя каза, че ме обича. Харесвала очите ми.

— Хм. Това е добре. — Колко ли пъти през живота му хората бяха поглеждали различните му очи, едното кафяво, а другото синьо, и бяха правили знак за прогонване на злото? Сигурно бе като мехлем за душата му да срещне момиче, което да ги хареса.

И внезапно разбрах, че сега не е времето да го товаря с мъката си. Заговорих нежно, но твърдо.

— Май е най-добре да си легнеш, синко. Майсторът няма ли да те чака на сутринта?

Той ме погледна, сякаш съм го зашлевил с риба през лицето. Усмивката му изчезна.

— О. Да, прав си. Дъртият Гиндаст държи чираците му да са на линия преди калфите, а калфите трябва вече здравата да работят, когато пристигне. — Събра сили и бавно се надигна от пода. — Том, това чиракуване няма нищо общо с онова, което очаквах. Мета, нося дъски и обръщам дървен материал за сушене. Точа инструменти, почиствам инструменти и смазвам инструменти. После пак мета. Втривам мас в готовите части. Но изобщо не съм хващал инструмент, за да го използвам за работа. Все едно и също: „Гледай как се прави, момче“, „Повтори каквото ти казах току-що“ и „Не това исках. Върни го в склада и ми донеси фината череша. И по-живо“. И освен това ме наричат как ли не. Селяндурче и тъпанар.

— Гиндаст така нарича чираците, Хеп. — Ведрият глас на Джина бе едновременно успокояващ и утешаващ, но бе странно в разговора ни да се намесва трети човек. — Всички го знаят. Един дори си отнесе прозвището, когато отвори собствена работилница. Така че сега плащаш дори евтино за марката Тъпанарска маса.

Джина се бе върнала при стола си. Плетивото бе в ръцете й, но все още стоеше права. Котаракът бе окупирал мястото й.

Опитах се да не покажа колко ме разтревожиха думите на Хеп. Бях очаквал да чуя, че харесва мястото си и ми е благодарен, че съм успял да му го уредя. Вярвах, че поне чиракуването му ще е нещо, което съм направил добре.

— Е, предупредих те, че ще ти се наложи да поработиш здравата — рекох.

— И бях готов за това, Том. Честна дума. Готов съм по цял ден да режа, да напасвам и да шлайфам. Но не очаквах, че ще се отегча до смърт. Само метене, търкане и мъкнене… Спокойно можех да си остана и у дома и да правя същото.

Малко неща могат да жегнат повече от небрежните думи на едно момче. Презрението му към нашия старомоден живот, изказано така откровено, ме остави без думи.

Той ме погледна обвинително.

— А ти къде беше? Защо те нямаше толкова време? Не знаеше ли, че се нуждая от теб? — И изведнъж присви очи. — Защо си си отрязал косата?

— Ами… отрязах я — отвърнах и несъзнателно прокарах ръка през траурно подстриганата си глава. Изведнъж установих, че не смея да кажа нищо повече. Естествено, той бе още момче, склонно да възприема нещата първо по начина, по който се отразяват на самия него. Но самата краткост на отговора ми му подсказа, че спестявам много неща.

— Какво е станало?

Поех дъх. Не помогна.

— Нощни очи умря — рекох тихо.

— Но… аз ли съм виновен? Той избяга от мен, Том, но го търсих, кълна се, Джина ще ти каже…

— Не си виновен ти. Тръгна след мен и ме намери. Бях с него, когато умря. Нищо лошо не си направил, Хеп. Просто беше стар. Беше му дошло времето да си отиде. — Въпреки усилията гърлото ми се стегна и с мъка пропускаше думите.

Облекчението на лицето му, че вината не е негова, бе поредната стрела в сърцето ми. Нима за него невинността бе по-важна от смъртта на вълка? Но когато промълви: „Не мога да повярвам, че го няма“, внезапно разбрах, че говори самата истина. Щеше да мине ден, може би повече, преди да осъзнае, че старият вълк не ще се върне. Нощни очи никога вече нямаше да се просне до него на каменните плочи до огнището, нямаше да побутне с мокрия си нос ръката му, за да бъде почесан зад ушите, нямаше да бъде до него на лов за зайци. Сълзи напълниха очите ми.

— Ще се оправиш. Просто трябва малко време — уверих го хрипкаво.

— Щом казваш — тежко отвърна той.

— Лягай си. Трябва да подремнеш.

— Да — съгласи се той. — Май е най-добре да те послушам. — Пристъпи към мен. — Том, толкова съжалявам… — Непохватната му прегръдка прогони повечето болка, която ми бе причинил преди малко. Вдигна настойчиво поглед към мен. — Утре вечер ще дойдеш, нали? Трябва да поговорим. Много е важно.

— Ще дойда. Стига Джина да няма нищо против. — Погледнах я над рамото на Хеп, докато се освобождавах от прегръдката му.

— Джина няма абсолютно нищо против — увери ме тя и с надежда ми се стори, че долавям допълнителна топлота в гласа й.

— Е, значи ще се видим утре вечер. Когато си трезвен. А сега марш в леглото, момче.

Разроших мократа му коса и той промърмори лека нощ. Затътри се към спалнята си и внезапно отново останах сам с Джина. Една цепеница се разпадна в огнището и известно време тихото пращене бе единственият звук в стаята.

— Е. Трябва да тръгвам. Благодаря ти, че ми позволи да изчакам Хеп.

Джина отново остави плетивото си.

— Няма за какво да ми благодариш, Том Беджърлок.

Плащът ми висеше на закачалката до вратата. Свалих го и го наметнах. Тя посегна да го завърже. Вдигна качулката над отрязаната ми коса, усмихна се, дръпна я за краищата и приближи лицето ми до своето.

— Лека нощ — рече с притаен дъх. Вдигна брадичка. Поставих ръце върху раменете й и я целунах. Да, исках да го направя, но въпреки това се запитах защо си го позволявам. До какво друго можеше да доведе тази размяна на целувки, освен до усложнения и неприятности?

Нима тя долови резервите ми? След като устните ни се разделиха, поклати леко глава. Дланите й обгърнаха ръката ми.

— Прекалено се притесняваш, Том Беджърлок. — Вдигна ръката ми към устата си и целуна дланта ми. — Някои неща са много по-прости, отколкото ги мислиш.

— Би било чудесно — успях да смотолевя, въпреки че се чувствах ужасно неловко.

— Ама че изтънчен език. — Отговорът й ме стопли, но тя не беше свършила. — Само че милите думи няма да задържат Хеп да тича насам-натам. Трябва да го държиш изкъсо това момче. Нуждае се от здрава ръка, или ще го изгубиш в Бъкип. Няма да е първият добър селски момък, тръгнал по лош път в града.

— Мисля, че познавам собствения си син — сопнах се аз.

— Може би познаваш момчето. Страх ме е за младежа. — И се засмя на намръщената ми физиономия и добави: — Спести си тези погледи за Хеп. Лека нощ, Том. Ще се видим утре.

— Лека нощ, Джина.

Изпрати ме и не затвори вратата след мен. Погледнах назад — жена, която ме гледаше от правоъгълник топла жълта светлина. Вятърът рошеше косата й и къдриците играеха немирно по кръглото й лице. Махна ми и аз й махнах в отговор, после тя затвори. Въздъхнах и се загърнах по-плътно в плаща. Най-свирепият дъжд бе отминал и бурята бе отслабнала до отделни пориви, които сякаш дебнеха по ъглите на улиците. Времето се беше позабавлявало добре с празничната украса на града. Нападали гирлянди се гърчеха като змии по улицата, знамената се бяха превърнали в раздрани парцали. Обикновено при входовете на кръчмите горяха приканващи потенциалните посетители факли, но в този час те бяха или догорели, или изгасени. Повечето заведения затваряха врати нощем. Повечето почтени жители отдавна бяха в леглата си, както и повечето от непочтените. Бързах по студените тъмни улици, воден повече от усета за посока, отколкото от очите си. Щеше да стане още по-тъмно, след като изляза от града и поема по лъкатушещия път през гората нагоре към замъка Бъкип, но от дете го познавах. Краката ми сами щяха да ме отведат у дома.

Усетих преследвачите си, след като и последните пръснати къщи останаха зад гърба ми. Дебнеха ме, а не бяха случайни пътници в същата посока — когато забавях крачка, те също забавяха своите. Явно нямаха намерение да ме настигат, докато не изляза от града. Това не говореше добре за намеренията им. Бях излязъл невъоръжен — явно провинциалните ми навици ми бяха изиграли лоша шега. Имах нож, какъвто всеки мъж носи за всеки случай, но нищо по-сериозно. Грозният ми меч висеше на стената в малката ми стаичка в очуканата си ножница. Казах си, че най-вероятно са просто обикновени разбойници, търсещи лесна плячка. Сигурно си въобразяваха, че съм пиян и че не подозирам за тях. Щяха да избягат веднага щом им скоча.

Тази мисъл не ме успокои кой знае колко. Нямах абсолютно никакво желание да се бия. Беше ми писнало от кавги и се бях уморил непрекъснато да съм нащрек. Едва ли на тях им пукаше. Затова спрях и се обърнах в тъмното назад към преследвачите си. Извадих ножа и зачаках.

Зад мен цареше тишина, ако не се броеше шепотът на вятъра в клоните на крайпътните дървета. Едва по-късно долових грохота на вълните, които се разбиваха в скалите някъде в далечината. Напрегнах слух за движещи се из храсталака хора или за стъпки по пътя, но не чух нищо. Изгубих търпение.

— Хайде излизайте! — изревах. — Нямам много за вземане освен ножа, а и няма да го хванете за дръжката. Излизайте и да приключваме!

Тишината отново се възцари след думите ми и изведнъж викането в нощта ми се стори глупаво, тъкмо бях на път да реша, че съм си въобразил преследвачите, когато нещо изтича през крака ми. Беше малка животинка, гъвкава и бърза — плъх, невестулка, може би катерица. Но не беше диво създание, защото успя да ме ухапе. Това ме накара да отскоча назад. Отдясно чух приглушен смях. Докато се обръщах натам и се мъчех да различа нещо в сумрака, отляво се обади глас, който бе по-близо от смеха.

— Къде е вълкът ти, Том Беджърлок?

В думите имаше присмех и предизвикателство. Зад себе си чух драскане на нокти по чакъла. Беше някакво по-едро животно, може би куче, но когато се извъртях, създанието се бе сляло с мрака. Обърнах се отново към приглушения смях. Бяха най-малко трима. И две свързани с Осезанието животни. Опитах да се съсредоточа единствено върху предстоящата битка и върху нищо друго. По-късно щях да обмисля случилото се по-подробно. Задишах бавно и дълбоко. Отворих изцяло сетивата си в нощта, като потиснах внезапния копнеж не само за по-добрия усет на Нощни очи, но и за усещането, че вълкът пази гърба ми. Този път чух приближаването на по-малкото животно. Ритнах към него по-буйно, отколкото възнамерявах, но едва успях да го закача. То отново изчезна.

— Ще го убия! — предупредих снишилата се нощ, но заплахата ми бе посрещната от подигравателен смях. После се посрамих, като закрещях яростно: — Какво искате от мен? Оставете ме на мира!

Те оставиха вятъра да отнесе ехото на детинския ми въпрос и молбата ми. Ужасната тишина, която последва, бе като сянка на самотата ми.

— Къде е вълкът ти, Том Беджърлок? — обади се друг глас, този път женски — мелодичен, с потиснат смях. — Липсва ли ти, отстъпнико?

Страхът, който ме бе обзел, внезапно се превърна в ледена ярост. Щях да остана тук, да ги избия и да оставя вътрешностите им да димят на пътя. Юмрукът ми, който стискаше дръжката на ножа, внезапно се отпусна. Чувствах се спокоен и готов. Зачаках ги, готов за удар. Щяха да ми налетят внезапно от всички посоки, животните отдолу и хората отгоре с оръжията си. Разполагах само с ножа. Трябваше да ги изчакам да приближат. Ако побегнех, щяха да ме ударят в гръб. По-добре бе да чакам и да ги принудя да ми излязат. Тогава щях да ги избия. До последния.

Нямам представа колко време съм стоял така. Този вид готовност може да накара времето да замръзне или да полети като вихър. Чух утринното чуруликане на птица, после друга й отговори, а аз продължавах да чакам. Поех по-дълбоко дъх, когато светлината започна да боядисва нощното небе. Огледах се, напрегнах очи към дърветата, но не видях нищо. Преследвачите ми бяха изчезнали. Малкото животинче, което ме бе ухапало, не беше оставило следи върху мокрите камъни на пътя. От по-голямото, което бе минало зад мен, имаше един-единствен отпечатък в калта отстрани. Малко куче. И това бе всичко.

Обърнах се и тръгнах към замъка Бъкип. Докато крачех, започнах да треперя — не от страх, а от напрежението, което едва сега започваше да ме напуска, за да отстъпи място на яростта.

Какво искаха? Да ме уплашат. Да ме уведомят за себе си, да ми покажат, че знаят какво съм и къде е бърлогата ми. Какво пък, бяха го постигнали — и не само това. Насилих се да подредя мислите си и се опитах възможно най-хладнокръвно да преценя в пълна степен заплахата, която представляваха. Не само за мен. Знаеха ли за Джина? Бяха ли ме проследили до вратата й, и ако бе така, знаеха ли и за момчето ми?

Наругах собствената си глупост и немарливост. Как изобщо можех да си помисля, че Петнистите ще ме оставят на мира? Те знаеха, че лорд Златен е дошъл от Бъкип и че слугата му Том Беджърлок владее Осезанието. Знаеха, че Том Беджърлок е отсякъл ръката на Лодвайн и им е отмъкнал принца заложник. И щяха да търсят отмъщение. Можеха да го постигнат с лекота, като ме включат в някой от долните си списъци и ме разкрият като практикуващ Осезанието, презряната Зверска магия. Можеше да ме обесят, да ме разкъсат на четири части, че и да ме изгорят заради това. Нима си бях въобразил, че замъкът Бъкип ще ме предпази от подобно нещо?

Трябваше да се сетя, че това ще се случи. Още щом се бях върнал в Бъкип и се бях забъркал в политиката и интригите, бях станал уязвим за всички заговори и кроежи, които властта неизменно привлича. Знаех, че ще се получи точно така, признах си с горчивина. И за близо петнайсет години това знание бе успяло да ме държи настрана от Бъкип. Само Сенч и молбата му да помогна за освобождаването на принц Предан ме бяха подлъгали да се върна. А сега студената реалност се просмукваше в мен. Имах само два пътя. Или трябваше да изгоря всички мостове и да избягам, както бях постъпил и по-рано, или да се хвърля надолу с главата във водовъртежа на интригата, който винаги кипеше в двора на Пророците в Бъкип. Ако останех, можех да започна отново да мисля като убиец, винаги да си давам сметка за рисковете и заплахите към мен и как ще се отразят те на хората около мен.

С усилие насочих мислите си в по-правдива посока. Щеше да ми се наложи отново да съм убиец, а не само да мисля като такъв. Трябваше да съм готов да убивам, когато се сблъскам с хора, заплашващи принца или самия мен. Защото връзката не можеше да бъде пропусната — дошлите да се подиграват на Том Беджърлок заради Осезанието и смъртта на вълка му бяха същите, които знаеха, че принц Предан владее тяхната презряна Зверска магия. Това бе оръжието им срещу принца, лостът, който щяха да използват не само за да сложат край на гоненията срещу Осезаващите, но и за да заграбят властта за себе си. Никак не ми помагаше, че отчасти им симпатизирах. В собствения си живот бях страдал достатъчно от петното на Осезанието. Нямах желание да гледам как някой друг се измъчва от същия товар. Ако не заплашваха принца, може би дори щях да застана на тяхна страна.

Вбесените ми крачки ме отведоха до портата на Бъкип. До нея имаше караулно помещение и отвътре се чуваше бъбренето на хранещи се мъже. Един от пазачите, момък към двайсетте, се бе облегнал на вратата с хляб и сирене в едната ръка и халба сутрешна бира в другата. Хвърли ми небрежен поглед и ми кимна да минавам, без да спира да дъвче. Спрях. Гневът течеше през мен като отрова.

— Знаеш ли кой съм? — попитах остро.

Той се сепна и ме огледа по-внимателно. Явно се беше уплашил, че е обидил някой дребен благородник, но облеклото ми му вдъхна кураж.

— Слуга от крепостта. Познах ли?

— Чий слуга? — настоях аз. Глупаво бе да привличам вниманието към себе си по такъв начин, но не бях в състояние да си задържа езика зад зъбите. Колко ли други бяха минали оттук през нощта и сега се спотайваха някъде вътре? Дали нехайният страж не бе пуснал хора, решени да убият принца? Изглеждаше напълно възможно.

— Ами… не знам! — изтърси момчето. Изправи се, но въпреки това му се наложи да вдигне глава, за да ме изгледа в очите. — Откъде да знам? И защо трябва да ме е грижа?

— Защото, глупако нещастен, си поставен тук да пазиш главния вход на замъка Бъкип. Твоята кралица и твоят принц зависят от бдителността ти и очакват от теб да не допускаш враговете им вътре. Затова си тук. Не е ли така?

— Ами… аз… — Момчето тръсна глава в гневно безсилие и рязко се обърна към вратата на караулното. — Кеспин! Би ли дошъл за малко?

Кеспин се оказа по-висок и по-възрастен. Движеше се като опитен с меча човек и очите над прошарената му брада гледаха будно. Прецениха ме за миг и ме отхвърлиха като потенциална заплаха.

— Какъв е проблемът? — Въпросът бе отправен към двама ни. В гласа му нямаше предупреждение, а само увереност, че може да се справи с нас според заслуженото.

Стражът ме посочи с халбата си.

— Ядосан е, че не знам чий слуга е.

— Какво?

— Слуга съм на лорд Златен — обясних аз. — И съм загрижен, че стражите на портата не правят друго, освен да гледат кой влиза и излиза от крепостта. Минавал съм оттук не знам колко пъти, но не са ме спирали нито веднъж. Това не ми се струва правилно. Преди години, когато идвах тук, стражите гледаха сериозно на задълженията си. Беше време, когато…

— Беше време, когато това беше необходимо — прекъсна ме Кеспин.

Преглътнах. Искаше ми се да не бях започвал разправията, но в същото време бях твърдо решен да я доведа докрай.

— Достатъчна е само една грешка и животът на принца може да се окаже в опасност.

— И само една грешка, за да оскърбиш някой благородник от Външните острови. Имам заповед директно от кралица Кетрикен и тя гласи да сме доброжелателни и гостоприемни. А не подозрителни и гадни. Макар че съм склонен да направя изключение за теб.

Усмивката му донякъде смекчи думите му, но въпреки това си оставаше ясно, че не му харесва да подлагам преценките му на съмнение.

Наклоних глава. Бях оплескал всичко. Трябваше да обърна внимание на Сенч да намери начин да накара стражите да си отварят очите повечко.

— Разбирам — рекох примирително. — Просто ми се видя странно.

— Следващия път като излизаш оттук с оная висока черна кобила, не забравяй, че не е нужно да говориш много, за да знаеш много. И тъй като ме заинтересува, как ти е името?

— Том Беджърлок. Слуга на лорд Златен.

— А. Слугата на лорда. — Усмихна се многозначително. — И телохранител също, нали? Дочух туй-онуй. И не само за това. Не очаквах, че ще избере такъв като теб. — Изгледа ме странно, сякаш очакваше да отговоря нещо, но аз премълчах, тъй като не знаех какво има предвид. Той сви рамене. — Добре де. Явно някои чужденци си мислят, че се нуждаят от лична охрана дори когато живеят в замъка Бъкип. Прав ти път, Том Беджърлок. Вече те познаваме и се надявам, че това ще ти помогне да спиш по-добре.

И ме пуснаха в замъка. Чувствах се едновременно и глупак, и неудовлетворен. Реших, че трябва да говоря с Кетрикен и да я убедя, че Петнистите все още представляват реална заплаха за Предан. Съмнявах се обаче, че кралицата ще ми отдели и един момент в близките дни. Годежът беше довечера. Мислите й щяха да са изцяло заети с преговорите с гостите от Външните острови.

В кухните кипеше трескав труд. Слуги и слугини приготвяха цели пълчища супници. Миризмите събудиха глада ми. Спрях да взема закуска за лорд Златен. Напълних подноса с пушена шунка, прясно изпечени хлебчета, купичка масло и ягодов конфитюр. Видях кошница круши и подбрах няколко по-здрави. На изхода ме пресрещна една градинарка с поднос цветя в ръка.

— Ти ли си човекът на лорд Златен? — попита ме и когато кимнах, ми направи знак да спра и сложи на подноса букет и малка китка ухаещи бели пъпки. — За негова светлост — обясни ненужно и забърза по пътя си.

Изкачих стъпалата към покоите на лорд Златен, почуках и влязох. Вратата на спалнята му беше затворена, но той се появи напълно облечен още преди да съм приключил с подреждането на масата. Блестящата му коса бе вчесана назад и вързана на тила със синя копринена лента. През ръката си бе преметнал син жакет. Носеше бяла копринена риза с дантели на гърдите и сини панталони, с един нюанс по-тъмни от жакета. Със златната му коса и кехлибарените очи ефектът бе като от лятно небе. Усмихна ми се топло.

— Радвам се да видя, че си разбрал, че задълженията ти изискват да ставаш рано, Том Беджърлок. Остава и вкусът ти към облеклото да е така буден.

Поклоних му се чинно и дръпнах стола, за да се настани. Говорех тихо и непринудено, по-скоро като приятел, отколкото в ролята си на негов слуга.

— Истината е, че не съм лягал. Хеп се върна чак преди зазоряване. А на връщане се натъкнах на неколцина Петнисти, които ме забавиха още мъничко.

Усмивката му се стопи. Не седна на стола, а ме хвана за китката.

— Ранен ли си? — попита настойчиво.

— Не — уверих го и направих знак към масата. Той седна с неохота. Пристъпих към масата и отворих блюдата. — Не това бе намерението им. Искаха само да ми покажат, че знаят кой съм и къде живея и че владея Осезанието. А също и че вълкът ми е мъртъв.

С усилие произнесох последните думи. Сякаш можех да живея с тази истина, стига да не я изказвам на глас. Закашлях се и припряно взех цветята. Подадох му китката и промърморих:

— Ще ги остава до леглото.

— Благодаря — отвърна той също така приглушено.

Намерих ваза в стаята му. Явно градинарката бе по-осведомена от мен за тънките вкусове на лорд Златен. Сипах вода от умивалника и сложих букета на малката масичка до леглото. Когато се върнах, Шутът вече бе облякъл синия жакет, бялата китка бе закрепена на гърдите му.

— Трябва при първа възможност да говоря със Сенч — казах, докато му наливах чая. — Но не мога просто да заблъскам по вратата му.

Той вдигна чашата си и отпи.

— Тайните проходи не ти ли дават достъп до стаите му?

Изгледах го.

— Познаваш старата лисица. Тайните му принадлежат само на него и няма да рискува някой да го шпионира в неподходящ момент. Трябва да има достъп до коридорите, но не зная как. Той до много късно ли остана снощи?

Лорд Златен трепна.

— Още танцуваше, когато реших да си легна. За старец буквално кипи от енергия и това явно му харесва. Ще пратя някой слуга със съобщение. Ще го поканя на езда следобед. Това достатъчно скоро ли е? — Беше доловил безпокойството в гласа ми, но не тръгна да задава въпроси. Бях му благодарен за това.

— Ще свърши работа — уверих го. — Тъкмо дотогава умът му ще се е прояснил. — Тръснах глава, сякаш това щеше да подреди мислите ми. — Изведнъж се появиха толкова много неща, за които трябва да мисля и да се безпокоя. Ако Петнистите знаят за мен, значи знаят и за принца.

— Разпозна ли някого? От бандата на Лодвайн ли бяха?

— Беше тъмно. И се държаха на разстояние. Чух гласове на мъж и жена, но съм сигурен, че бяха най-малко трима. Един бе свързан с куче, а друг с някакъв малък пъргав бозайник — плъх, невестулка или може би катерица. — Поех дъх. — Искам стражите на портата да са нащрек. И някой непрекъснато да е с принца. „Мускулест наставник“, както навремето казваше Сенч. Освен това трябва да се уговоря със Сенч как да се свързвам с него, ако внезапно ми потрябва за помощ или съвет. И крепостта трябва да се претърсва ежедневно за плъхове, особено в покоите на принца.

Той понечи да заговори, но премълча въпросите си и вместо това каза:

— Боя се, че трябва да ти дам още един повод за тревога. Снощи принц Предан ми предаде бележка. Иска да знае кога ще започнеш с уроците по Умението.

— Нима го е написал?

Лорд Златен кимна неохотно. Обзе ме ужас. Добре си давах сметка, че липсвам на принца. След като бяхме свързани чрез Умението, нямаше как да не знам подобни неща. Бях издигнал собствените си магически стени, за да запазя мислите си от младежа, но той не бе така опитен. На няколко пъти бях усетил неумелите му опити да се свърже с мен, но ги бях пренебрегнал с мисълта, че скоро ще се отвори по-подходящо време. Явно обаче принцът не бе така търпелив.

— Ох, това момче трябва да се научи на предпазливост. Някои неща никога не бива да бъдат записвани, а това…

Гласът ми секна. Сигурно съм пребледнял, защото лорд Златен внезапно се изправи и се превърна в моя приятел Шутът, докато ме настаняваше на стола.

— Добре ли си, Фиц? Пристъп ли имаш?

Буквално рухнах в стола. Главата ми се въртеше, докато мислех за дълбините на глупостта си. Едва успях да поема дъх, за да призная собствения си идиотизъм.

— Безумец. Всичките ми свитъци и ръкописи. Така бързах да се отзова на призива на Сенч, че ги зарязах в колибата. Казах на Хеп да заключи, преди да тръгне за Бъкип, но той сигурно не ги е скрил, а само е затворил вратата на кабинета ми. Ако Петнистите са достатъчно умни да ме свържат с Хеп…

Не довърших. Нямаше нужда. Очите му бяха станали огромни. Шутът бе прочел всичко, което бях предал така безразсъдно на хартията. Там разголвах не само себе си, но и много теми за Пророците, за които бе по-добре да си останат забравени. Проклетите ръкописи разкриваха и уязвимите места на отделни хора. Моли, моята изгубена любов. Копривка, незаконната ми дъщеря. Как можеше да съм толкова глупав, че да изложа подобни неща на хартия? Как така бях позволил на измамния уют на писането да ме подлъже да ги разкрия? Никоя тайна не е на сигурно място, освен ако не бъде заключена само в ума. Още преди много време трябваше да изгоря всичко.

— Моля те, Шуте. Свържи се със Сенч. Трябва да ида там. Сега. Веднага.

Шутът постави предпазливо ръка на рамото ми.

— Фиц. Ако ги няма, вече е твърде късно. Ако Том Беджърлок се втурне днес нанякъде, само ще събудиш нежелано любопитство и ще те последва потеря. Може да отведеш Петнистите право при тях. Ще очакват да побегнеш, след като са те заплашили. Ще държат под око портата на Бъкип. Така че мисли трезво. Възможно е страховете ти да са безпочвени. Как могат да свържат Том Беджърлок с Хеп, още повече да знаят откъде е момчето? Не предприемай безразсъдни действия. Първо се виж със Сенч и му кажи от какво се боиш. И говори с принц Предан. Годежът му е довечера. Момъкът се държи добре, но това е само крехка и чуплива фасада. Виж се с него, вдъхни му увереност. — Замълча за момент. — Може би някой друг може да иде да…

— Не — прекъснах го твърдо. — Трябва да ида лично. Ще взема някои неща, другите ще унищожа.

Мислите ми се завъртяха около шаржа, който Шутът бе гравирал на писалището ми. Гербът на Фицрицарин Пророка красеше бюрото на Том Беджърлок. Сега дори това ми изглеждаше заплаха. Изгори го, помислих си. Изгори цялата къща. Не оставяй и следа, че си живял някога там. Дори билките в градината казваха твърде много неща за мен. Изобщо не трябваше да оставям черупката си, за да може всеки по-любопитен да наднича в нея. Не трябваше да оставям следите си така небрежно върху каквото и да било.

Шутът ме потупа по рамото.

— Хапни нещо. После се измий и се преоблечи. Не вземай прибързани решения. Ако сме умни, ще оцелеем, Фиц.

— Беджърлок — напомних му аз и се изправих. Ролите трябваше да се спазват стриктно. — Моля за извинение, господарю. За момент ми прималя, но вече съм добре. Извинявам се, че прекъснах закуската ви.



За миг съчувствието на Шута блестеше открито в очите му. После, без да каже нито дума, той отново зае мястото си. Напълних отново чашата му и той продължи да се храни в мълчание. Закрачих из стаята, търсех да се захвана с нещо, но присъщата му спретнатост не оставаше много възможности за ролята ми на слуга. Внезапно осъзнах, че тази прилежност е всъщност част от уединеността му. Беше се научил да не оставя следи, освен онези, които искаше да бъдат видени. Нямаше да е зле и аз да се придържам към подобна дисциплина.

— Господарят ще ме извини ли за малко? — попитах.

Той остави чашата си и се замисли за момент.

— Разбира се — отвърна после. — Смятам да изляза след малко, Беджърлок. Погрижи се да разчистиш масата, напълни стомните с прясна вода, изчисти камината и донеси дърва. После те съветвам да упражниш бойните си умения със стражите. Очаквам да дойдеш с мен на следобедната езда. Бъди така добър да се облечеш подобаващо.

— Да, господарю — отвърнах тихо. Оставих го да се храни и се прибрах в сумрачната си стаичка. Премислих бързо. Реших да не оставям тук нищо, освен подобаващите за Том Беджърлок неща. Наплисках лицето си и сресах окълцаната си коса. Надянах синята одежда на слуга. После събрах всичките си стари дрехи и походния багаж, шперцовете, които ми бе дал Сенч, както и някои неща, които бях донесъл от къщата си. Попаднах на една сбръчкана от солената вода кесия с някаква бучка в нея. Каишките бяха изсъхнали и втвърдени. Наложи се да ги срежа, за да я отворя. Когато изтърсих съдържанието й, бучката се оказа странната статуетка, която принцът бе намерил на брега по време на злополучното ни приключение. Прибрах я, за да му я дам по-късно. После затворих външната врата, задействах тайния механизъм и минах през потъналата в мрак стая, за да натисна другото място на стената. Тя безшумно поддаде. Тънките лъчи отгоре издаваха местата, пропускащи дневната светлина в тайните коридори. Затворих плътно вратата зад себе си и започнах стръмното изкачване към кулата на Сенч.

Загрузка...