Лорд Златен

Глава 11Вести от Бинград

Оставих бележка на принц Предан в Кулата на Умението. В нея пишеше само: „Утре“. Преди сутрешната стража да се смени, вече бях пред къщата на майстор Гиндаст. Светлината от прозорците разрязваше затрупания със сняг двор. В сумрака се чуваха скърцащите стъпки на чираците, които мъкнеха вода и дърва за дома на майстора и работилницата и разчистваха снега от покривалата на купчините дървен материал и пътеките. Напразно се мъчех да открия Хеп сред тях.

Появи се чак когато небето бе изсветляло. Един поглед ми беше достатъчен да разбера как е прекарал нощта. В очите му още блестеше почуда, сякаш не можеше да проумее собствения си късмет; вървеше и се олюляваше като пиян. И аз ли бях изглеждал така на сутринта, след като Моли ми се бе отдала? Опитах да съм коравосърдечен.

— Хеп! — викнах му. — Ела да поговорим.

Усмихваше се, докато приближаваше.

— Разговорът трябва да е кратък, Том. Вече съм закъснял.

Денят около нас бе целият в синьо и бяло, във въздуха имаше свеж мраз, а синът ми стоеше ухилен пред мен. Почувствах се като предател на всичко това, когато заговорих.

— Знам защо си закъснял. Бащата на Сваня също знае. Снощи ви търсихме.

Очаквах да се засрами. А той само се ухили още по-широко и ме погледна многозначително, както се споглеждат мъже.

— Виж ти. Радвам се, че не сте ни намерили.

Прииска ми се да го ударя, да изтрия ухилената му физиономия. А той сякаш стоеше в горящ плевник и се радваше на топлината, без да помисля за гибелната опасност, надвиснала над него и Сваня. Внезапно осъзнах, че именно това ме вбесява — той сякаш изобщо не си даваше сметка на каква опасност я излага. В гласа ми се промъкна гневна нотка.

— Така значи. Разбирам, че и господин Хартсхорн не ви е намерил. Но съм сигурен, че ще чака Сваня да се прибере у дома.

Надявах се да подкастря безразсъдството му, но напразно.

— Тя знаеше, че ще стане така — тихо рече той. — И реши, че си заслужава. Не гледай така сериозно, Том. Тя знае как да се справи с баща си. Всичко ще е наред.

— Да бе, „наред“. — Едвам се сдържах. Как можеше да е толкова нехаен? — Не мислиш, момче. Как ще се отрази това на семейството им, на живота им оттук нататък, ако знаят, че дъщеря им е направила този избор? И какво ще правиш ти, ако е забременяла?

Усмивката най-сетне изчезна от лицето му, но той се изпъна пред мен.

— Мисля, че това е моя грижа, Том. Вече съм достатъчно голям, за да поема собствения си живот. Но все пак да те успокоя. Тя каза, че жените знаят начини да се предпазват от подобно нещо. Поне докато не сме готови за него, докато не мога да я направя своя съпруга.

Може би боговете ни наказват, като ни карат да се изправяме пред собствените ни глупави грешки и ни осъждат да гледаме как децата ни попадат в същите капани, в които сме влизали и ние. За цялата сладост на часовете с Моли си имаше цена. Тогава си мислех, че я споделяме, че единствената цена, която плащаме, е пазенето на любовта ни в тайна. Моли бе мислела друго, вече бях сигурен. Тя бе онази, която щеше да плати много повече от мен. Ако не беше Бърич, който да ги приюти и закриля, дъщеря ми също щеше да плати. И може би това все още й предстоеше, тъй като бе като кукувиче в чуждо гнездо, различна от братята си. Запитах се дали бях могъл да предупредя Хеп и дали щеше да ме послуша — та аз самият не бях послушал нито Бърич, нито Искрен. Загърбих гнева си и споделих страховете си и за двамата.

— Хеп. Моля те, чуй ме. Няма сигурни и безопасни начини жена да избегне забременяване. Всички носят риск и си имат цена. Всеки път, когато ляга с теб, тя трябва да се пита — ще зачена ли? Ще посрамя ли семейството си? Знаеш, че не бих те изхвърлил от дома си, каквато и грешка да направиш, но животът на Сваня не е така сигурен. Трябва да я пазиш, а не да я излагаш на опасност. А ти искаш от нея да рискува всичко заради удоволствието да е с теб, без да има никакви гаранции. Какво ще правиш, ако баща й я изхвърли? Или я пребие? Какво ще правиш, ако внезапно се окаже изолирана и осъдена от приятелите си? Как можеш поемеш отговорност за това?

Лицето му помръкна. Упоритостта му, която тъй рядко се събуждаше, го бе овладяла. Пое дъх няколко пъти, все по-дълбоко и по-дълбоко, и накрая думите изригнаха от гърдите му.

— Ако я изхвърли, ще я прибера и ще направя каквото е нужно, за да я подкрепям. Ако я пребие, ще го убия. А ако приятелите й я изоставят, значи никога не са били истински приятели. Не се безпокой за това, Том Беджърлок. Това вече е мой проблем. — Натърти последните думи, сякаш съм го предал, дори само защото съм изразил тревогите си. Извърна се. — Вече съм мъж. Мога сам да решавам и да вървя по своя път. А сега, ако ме извиниш, трябва да се залавям за работа. Сигурен съм, че майстор Гиндаст чака своя ред да ми чете конско за отговорностите ми.

— Хеп — казах рязко и когато момчето се обърна към мен, стреснато от тона ми, се насилих да довърша онова, което знаех, че трябва да кажа. — Да се любиш с момиче не те прави мъж. Нямаш право да го правиш. Не и докато двамата не можете да се обявите открито за съпрузи и да се грижите за децата, които ще дойдат. Не бива да се срещаш с нея, Хеп. Не по този начин. Ако не отидеш възможно по-бързо при баща й и не го погледнеш право в очите, никога няма да те приеме като истински мъж. И…

Той ми обърна гръб и си тръгна. Стоях като зашеметен и гледах след него. Мислех си, че ще спре и ще се върне, за да ме помоли за прошка и да му помогна да вкара живота си в правия път. А вместо това той влезе в работилницата на майстор Гиндаст, без да погледне назад.

Известно време останах да стоя на снега. Не бях спокоен. Тъкмо обратното — гневът в мен сякаш бе достатъчно горещ да прогони зимата. Юмруците ми бяха стиснати. Мисля, че за първи път бях наистина вбесен от Хеп до такава степен, че да искам да му набия малко ум в главата, ако не се вслуша в думите ми. Представих си как влизам в работилницата и го измъквам навън, за да го накарам да проумее какви ги върши.

После се обърнах и си тръгнах. Щях ли на неговата възраст да се вслушам в здрав разум? Не. Не го направих дори когато Търпение за хиляден път ми обясняваше защо трябва да стоя настрана от Моли. Но това не намали гнева ми към Хеп, нито закъснялото презрение към момчешката ми себичност. Вместо това се изпълних с чувство за безсилие, че трябва да гледам как осиновеният ми син върши същите глупави и себични неща, които бях правил и самият аз. Също като мен той вярваше, че любовта им оправдава рисковете, които поемат — и изобщо не се замисляха, че може да се наложи детето им да плаща за тяхната невъздържаност. Всичко можеше да се повтори, а аз не бях в състояние да му попреча. Мисля, че точно тогава разбрах страстта, която задвижваше Шута. Той вярваше в ужасната сила на Белия ясновидец и Изменящия, вярваше, че ще изведат бъдещето от коловоза на настоящето и ще го насочат по някакъв по-добър път. Вярваше, че някое наше действие би могло да предпази другите от повтаряне на грешките на миналото.

Когато стигнах Бъкип и се качих в Кулата на Умението, гневът ми вече се бе уталожил. Но противната му тежест си оставаше и тровеше деня ми. Изпитах едва ли не облекчение, че Предан се е отказал и си е тръгнал. Бележката ми бе променена с едно просто подчертаване на думата. Момчето се учеше да е изкусно. Може би поне с него можех да успея и да не допусна да повтори грешките от миналото. Тази блуждаеща мисъл само ме накара да се почувствам още по-малодушен. Нима щях да вдигна ръце от Хеп и да го оставя да си троши главата? Не. Нямаше да го направя. Но решението не ми помогна да разбера какво трябва да сторя.

Върнах се в покоите на лорд Златен точно за закуска с Шута. Но когато влязох, той не се хранеше. Седеше на масата и смаян въртеше мъничка китка цветя между палеца и показалеца си. Беше необичаен букет, цветята бяха овързани с бяла и черна лента. Изглеждаше не на място в този сезон без цветя и ми припомни старата шега на Шута за зимата. Видя, че го наблюдавам, усмихна се на изумлението ми и внимателно закрепи китката на гърдите си. После посочи храната на масата.

— Сядай и яж бързо. Викат ни. По изгрев пристигнал кораб с посланици от Бинград. И не какъв да е, а един от техните Живи кораби, с техните говорещи и движещи се фигури на носа. Казва се „Златна дюна“. Не мисля, че във водите на Бък се е появявал подобен кораб. На борда му имало пратеници от Бинградския съвет на търговците. Искали спешно да се срещнат с кралица Кетрикен, при първа възможност.

Новината ме стресна. Обикновено контактите между Шестте херцогства и Бинград бяха контакти между отделни търговци и предприемачи, а не между техния управляващ съвет и Пророците. Помъчих се да си спомня дали от града-държава бяха идвали пратеници по времето на Умен, но се отказах. Като момче не бях посветен в подобни въпроси. Седнах на масата.

— И ти ще присъстваш на срещата?

— И двамата ще присъстваме, по предложение на съветник Сенч. Не видимо, разбира се. Трябва да ме заведеш през лабиринта на Сенч. Той лично дойде да ми го каже. Признавам, че с нетърпение очаквам да го видя. Не съм влизал в него, ако не се брои краткото посещение онази нощ, когато с Кетрикен избягахме от Славен.

Бях смаян. Нямаше начин да не знае за съществуването на шпионските коридори, но не бях предполагал, че Сенч ще му предложи достъп до тях.

— Кралицата съгласна ли е? — попитах колкото се може по-деликатно.

— Да, но с известни резерви. — После заряза аристократичните обноски и добави: — Тъй като съм живял известно време в Бинград и имам представа как действа съветът им, Сенч се надява, че оценката ми на думите им ще му помогне да се ориентира по-добре. А ти, разбира се, си допълнителен чифт очи и уши за него и сигурно ще уловиш някои нюанси, които други биха пропуснали.

Докато говореше, сервираше ловко на двама ни и премести подноса, за да ми послужи като чиния. Имаше пушена риба, меко сирене, прясно изпечен хляб и масло. В средата на масата димеше чайник. Отидох до стаята си да си взема чашата.

— Защо кралицата просто не те е поканила на приема? — попитах, когато се върнах.

Шутът сви рамене и си бодна парченце пушена риба. След малко отбеляза:

— Не мислиш ли, че посланиците ще погледнат подозрително, ако кралицата на Шестте херцогства кани чуждоземен благородник на първата среща с тях?

— Може да погледнат, а може и не. Мисля, че са минали десетилетия, откакто Съветът е изпращал официално обръщение към двора на Шестте херцогства. А и сега имаме кралица от Планините, жена от напълно непозната им земя. За тях ще е едно и също, ако ги посрещне с клане на пилета в тяхна чест или пръсне рози пред краката им. Каквото и да направи, ще приемат, че такъв е обичаят й, и ще се опитат да го приемат по най-любезния начин. — Отпих глътка чай и добавих: — Същото се отнася и до каненето на чуждоземни благородници на първата среща.

— Може би. Но имам свои причини да не присъствам видимо — неохотно призна той.

— И какви по-точно?

Той задъвка, без да бърза. После отпи глътка чай.

— Може би ще познаят, че не приличам на човек от нито една джамайлийска благородническа фамилия, която са виждали. Бинградските търговци водят много по-оживена търговия с Джамайлия от което и да било от херцогствата. Ще усетят преструвката ми и ще развалят всичко.

Приех обяснението му, но останах с особено мнение дали това е истинската причина. Не попитах дали се страхува, че може да го познаят. Беше ми казал, че е живял известно време в Бинград. Дори облечен като благородник бе достатъчно уникален, за да го познае всеки, който го е срещал. От много време не го бях виждал толкова смутен. Смених темата.

— Кой друг ще „присъства видимо“ на първия прием?

— Не знам. Представител на всяко от Шестте херцогства, предполагам. — Отново взе хапка храна, задъвка прилежно, преглътна и добави: — Ще видим. Ситуацията може и да се окаже деликатна. Доколкото разбирам, имало е размяна на съобщения, но само от време на време. Тази делегация всъщност трябвало да пристигне преди месеци, но конфликтът с халкидците се ожесточил. Войната се отразила печално на доставките до всички центрове южно от Шоукс. Доколкото разбирам, кралицата и Сенч изгубили всякакви надежди. До днес.

— Съобщения? — Всичко това бе съвсем ново за мен.

— Бинград се обърнал към кралицата с предложение за съюз, който да обуздае Халкида веднъж завинаги. Обещали търговски привилегии в Бинград и ново сближаване между двете страни. Кетрикен с право сметнала предложенията за кухи. Не може да съществува свободна търговия, докато Халкида не престане да тормози корабите, пътуващи от и за Бинград. След разбиването на халкидците Бинград отново ще бъде отворен за търговия, без значение дали Шестте херцогства са допринесли или не за победата. Страната живее от търговия. Не е в състояние дори да се изхранва. Затова хладнокръвната преценка е, че Шестте херцогства рискуват да събудят старите си търкания с Халкида, без да получат големи изгоди от това. Ето защо Кетрикен учтиво отклонила поканата им за включване във войната. Но сега Съветът намеква, че е склонен да предложи и нещо друго — нещо толкова поразително и тайно, че не можело дори да се спомене на хартия. Затова са и пратениците. Хитър ход от тяхна страна: да се заиграват с любопитството на кралицата и благородниците. Аудиенцията се очертава интересна. Ще тръгваме ли?

Довършихме бързо храната, след което отнесох съдовете в кухнята. Там цареше пълна суматоха. В чест на неочакваната делегация бе поръчан изумителен обяд и необичаен пир вечерта. Дори старата готвачка Сара се бе хвърлила в разгара на кулинарната схватка и обяви, че лично ще приготви всичко, та бинградците да не посмеят да кажат, че в Шестте херцогства липсвала една или друга храна. Побързах да напусна врявата и да се върна в покоите на лорд Златен.

Вратата беше залостена. Почуках и тя се отвори. Прекрачих прага, затворих я и замръзнах потресен. Шутът стоеше пред мен. Но не Шутът в одеждите на лорд Златен, а почти същият, какъвто го познавах, когато и двамата бяхме момчета. Промяната му се дължеше на дрехите — тесни панталони и широка туника в плътно черно. Единствените му украшения бяха една обеца и малката черно-бяла китка. Дори пантофите бяха черни. Сякаш единствено ръстът и цветът на кожата му се бяха променили от онова време. Почти очаквах да размаха скиптър с глава на плъх към мен или да извърти някакъв номер. Вдигнах въпросително вежди.

— Не исках да рискувам гардероба на лорд Златен в прашните ти тунели — почти невъзмутимо рече той. — А и ще се движа по-тихо в просто облекло.

Не коментирах. Запалих свещ и му дадох две допълнителни. Отведох го в моята стая. Затворих външната врата и задействах механизма, осигуряващ достъп до лабиринта на Сенч.

— Къде ще ги приема кралицата? — попитах със закъснение.

— В Западната зала за аудиенции. Сенч заръча да ти предам, че коридорът минавал през външната стена.

— Можеше да даде и по-конкретни указания. Няма значение, ще го намерим.

Оптимизмът ми се оказа неоправдан. Никога не бях изследвал тази част от тайния лабиринт на замъка. Обезсърчих и двама ни, когато намерих помещението над приемната зала и онова до него, преди да се сетя, че трябва да се спусна на по-долно ниво и после да се изкача във външната стена. Коридорът имаше един много тесен завой и едва успях да се промъкна през него. Когато стигнахме шпионския пост, и двамата бяхме целите в паяжини. Единственото място за наблюдение се оказа тясна хоризонтална цепка. Покрих пламъчето на свещта и махнах коженото покривало, което скриваше цепнатината от нашата страна. Дишането на Шута в ухото ми ми се струваше ужасно шумно. Трябваше да напрегна слух, за да доловя едва достигащите скривалището ни думи.

Бяхме закъснели. Посланиците вече бяха приети и поздравени. Не можех да видя Кетрикен или Сенч. Предположих, че Кетрикен е седнала на високия трон с Предан до нея, а Сенч стои на долното стъпало на подиума. От нашето място се разкриваше гледка към залата, може би над главите на кралицата и принца. В дъното на помещението бяха настанени херцозите и херцогините на Шестте херцогства или техни представители в двора. Естествено, Славея също беше там. Нито едно важно събиране не минаваше без присъствието на менестрела. Беше облечена великолепно, но лицето й бе по-скоро сериозно и официално, отколкото грейнало от интерес, както очаквах. Изглеждаше някак разсеяна и замислена. Запитах се какво ли я тревожи, след което решително насочих поглед там, където трябваше.

В центъра на зрителното поле се намираха четиримата посланици от Бинград. Както подобаваше на богат търговски град, гостите бяха търговци, а не херцози и лордове. Въпреки това пищното им облекло ги правеше да изглеждат равни на който и да било благородник. Дрехите им блестяха от украшения и в полутъмната зала някои от скъпоценните камъни сякаш блестяха със своя собствена светлина. Една дребна жена бе облечена в роба, която се стичаше по тялото й като вода — толкова мека и фина бе тъканта. На рамото на един от мъжете бе кацнала птица. Перата й бяха във всички оттенъци на червеното и оранжевото, а главата беше гола, набръчкана и бяла, с огромен синьо-черен клюн.

Зад внушителните търговци имаше втора редица хора, най-вероятно прислужници, въпреки елегантното им облекло. Носеха кутии и сандъчета с дарове. Двама изпъкваха в редицата им. Едната беше жена с покрито с татуировки лице. В татуировките нямаше изкуство и равновесие, не се различаваха отделни мотиви — само последователни драсканици, които пълзяха по бузите й. Знаех, че това означава, че е била робиня, че всяка татуировка е знакът на собственика й. Запитах се какво ли е направила, за да бъде купувана и продавана толкова често. Другият странен слуга бе покрит и забулен. Тъканта на покривалото му бе богата и сложно украсена, воалът на лицето бе изработен от фина и същевременно тежка дантела. Не можех да различа чертите му; дори ръцете му бяха скрити в ръкавици, сякаш не искаше да показва никаква част от кожата си. Видът му ме изпълни с безпокойство и реших да го следя по-внимателно.

Бяхме дошли точно за поднасянето на даровете. Бяха общо пет, всеки по-завладяващ от предишния. Бяха поднесени с цветисти комплименти и елегантни обръщения, сякаш благосклонността на кралицата можеше да се купи с добре подбрани думи и ласкателства. Отнесох се със съмнение към речите, но подаръците ме завладяха. Първият бе висока стъкленица с парфюм. Докато татуираната прислужница пристъпваше да я поднесе на кралица Кетрикен, една висока жена обясни, че благовонието можело да донесе сладки сънища и на най-неспокойния нощем. Не мога да гарантирам за сънищата, но когато отвориха за момент стъкленицата, ароматът изпълни залата и достигна дори до Шута и мен в скривалището ни. Не беше тежък, а по-скоро като полъх от лятна градина. Въпреки това видях как израженията на благородниците в дъното на залата се промениха. Усмивките станаха по-широки, сбърчените чела се изгладиха. Дори моята бдителност като че ли отслабна.

— Опиат? — прошепнах на Шута.

— Не. Просто парфюм, аромат от едно по-хубаво място. — На лицето му играеше тънка усмивка. — Помня го от едно време, когато бях дете. Много надалеч пътуваха, за да го доставят.

Напред излезе следващият слуга, положи кутията си в краката на кралицата и я отвори. Извади прост набор звънчета, каквито могат да се видят във всяка градина, само дето тези изглеждаха направени не от метал, а от люспесто стъкло. Задържа ги неподвижно в ръка и по знак на мъжа с птицата ги разтърси съвсем леко. Тоновете им бяха кристалночисти и отначало безразборният им звън бързо премина в ромоляща песен. Слугата рязко ги заглуши — много по-бързо, отколкото ми се искаше. Но след това ги разклати отново и се разнесе трептяща мелодия, толкова различна от първата, колкото пращенето на огъня от ромона на потока. Остави ги да звънят — и те не показаха никакъв признак за спиране. Когато слугата отново ги спря, мъжът с папагала заговори:

— Прекрасна кралице Кетрикен, най-благородна лейди на Планините и Шестте херцогства, надяваме се този звук да ти доставя удоволствие. Никой не знае колко мелодии таят тези звънчета. Всеки път сякаш пеят различна песен. Земите ти са просторни и великолепни, вкусовете ти несъмнено са изтънчени, но се надяваме този скромен подарък да бъде достоен за теб.

Кетрикен сигурно даде някакъв благосклонен знак, защото звънчетата бяха прибрани в кутията си и изчезнаха от полезрението ми.

Третият подарък бе тъкан, подобна по вид, но не и по цвят на онази, която носеше жената. Поднесоха я в малко сандъче, но когато дребната жена и мъжът с папагала излязоха напред да го вземат от слугата и го отвориха, тъканта се разви, после отново и отново, докато не се разкри достатъчно дълго платно, за да покрие и най-дългата маса в Голямата зала и пак да се спуска до пода. Заблещука, когато я разгънаха, преминаваше през всички оттенъци на синьото, от почти черно до бледия цвят на лятното небе. А след това я сгънаха без никакво усилие в стегнато топче и я прибраха в сандъчето, което също се озова пред кралицата. Четвъртият подарък отново бяха звънци, подредени по големина. Звукът им бе приятен, но само толкова. Изумителното при тях бе, че металът им заблестяваше със своя светлина при всеки звън.

— Това е джидзин, ваше най-милостиво величество кралице Кетрикен, владетелко на Шестте херцогства и наследнице на Планинския трон — каза дребната жена. — Такова съкровище може да дойде единствено от Бинград. Уверени сме, че не заслужаваш по-малко от най-доброто, което можем да ти предложим. Джидзинът е сред най-скъпите ни съкровища. Както и това. — Махна с ръка към забуления мъж и той пристъпи напред. — Пламенни накити, прекрасна кралице Кетрикен. Най-редки от най-редките, за най-превъзходната кралица.

Мускулите ми се стегнаха, когато забуленият приближи подиума с Кетрикен и Предан. Сенч е там, напомних си, макар че стомахът ми се сви в очакване. Старият убиец щеше да е не по-малко нащрек от мен; нямаше да позволи да се случи нещо с кралицата или принца. Въпреки това излъчих с Умението към принца.

Бъди нащрек.

Ще бъда.

Не бях очаквал принцът да отговори на предупреждението ми. Мисълта му бе излъчена с широк замах, вместо внимателно да е насочена с Умението. Настръхнах, като видях забуления да трепва, сякаш са го сръчкали. За миг застана напълно неподвижен. Усещах нещо от него. Нещо, което не можех да назова.

Шшт — предупредих мислено принца. — Не помръдвай.

Отчаяно исках да видя лицето на забуления. Дали се взираше в принца? Дали оглеждаше залата и се мъчеше да ме открие?

Който и да бе, контролираше се майсторски. Превърна рязкото си спиране в церемониална пауза. След това се поклони ниско и представи подаръка си. Остави сандъчето на пода пред себе си. Погали го с ръка и то сякаш се отвори само. Бръкна вътре и извади по-малка кутия. Отвори я. Вътре имаше златна огърлица, инкрустирана със скъпоценни камъни. Показа я на кралицата, след което я вдигна високо, за да я видят и събралите се благородници. В същото време разтърси украшението. Внезапно всички камъни оживяха и изпълниха полутъмната зала с неземно синьо. Докато мъжът се обръщаше към кралицата и й поднасяше накита, чух Шута тихо да ахва от великолепието на предмета. Забуленият заговори ясно въпреки воала си и гласът му бе младежки, почти момчешки.

— Сините са най-редките от пламенните накити, най-любезна кралице. Бяха избрани за теб, тъй като това е цветът на херцогство Бък. А за всеки благороден и любезен владетел на всяко от твоите благородни и любезни херцогства…

В залата се чуха въздишки, когато мъжът извади от сандъчето още пет кутии. Отвори ги една по една, показваше огърлиците; за разлика от първата, те бяха тесни и златни. Имаха само по един камък, но и така спираха дъха. Явно някой беше направил сериозно проучване — всеки камък бе в цвета на съответното херцогство и дори бе уловена разликата между светложълтото цвете на Беарния и наситеното златно на Фароу. След като кралицата прие накита си, забуленият слуга отиде при събралите се благородници, поклони се тържествено на всеки и му предложи бинградския дар. Въпреки необичайните му одежди забелязах, че никой не се поколеба да приеме подаръка.

Докато раздаването продължаваше, огледах внимателно пратениците.

— Кой ли е водачът им? — промърморих под нос. Никой не изглеждаше по-висшестоящ от останалите.

Шутът помисли, че въпросът е към него.

— Виждаш ли жената със зелените очи, по-високата от двете? — прошепна в ухото ми. — Това трябва да е Серила. По рождение е от Джамайлия, била е придружител на техния сатрап. С други думи, съветник на владетеля на цяла Джамайлия, вещ познавач в своята област — Бинград и околните територии. Пристигнала в Бинград при много странни обстоятелства и останала там. Носят се слухове, че изпаднала в немилост и сатрапът я пратил в заточение. Някои казват, че се опитала да му отнеме властта. Но вместо да приеме заточението като наказание, тя направила Бинград свой дом и се издигнала до професионален посредник на търговците. Въпреки лошите й отношения със сатрапа дълбоките й познания върху двете страни дали преимущество на Бинград при сделките с Джамайлия.

— Шшт — прекъснах го. Запитах, се откъде знае всичко това и исках да науча още, но разказът му можеше да почака. Сега трябваше да долавям и най-малката подробност от казаното. Той млъкна, но усещах вълнението му. Прохладната му буза бе долепена до моята, докато надничахме един до друг през тясната цепнатина. Постави ръка върху рамото ми, за да запази равновесие, и почувствах напрежението на потиснатата му възбуда. Явно тази среща имаше много дълбоко значение за него. По-късно щях да го попитам за останалите. Засега насочих цялото си внимание към сцената долу. Искаше ми се да мога да виждам кралицата, Предан и Сенч.

Слушах как Кетрикен благодари за подаръците и отново приветства пратениците с добре дошли. Думите й бяха прости. Не отговори с екстравагантни комплименти и претрупани титли, а предпочете откритата искреност на обикновените фрази. Била поласкана от дълго очакваното им посещение. Надявала се да се насладят от престоя си в Бъкип и че пратеничеството полага началото на по-оживени контакти между Шестте херцогства и Бинград. Високата жена, Серила, стоеше спокойно и слушаше внимателно думите на кралицата. Татуираната жена бе стиснала устни и явно сдържаше някакъв напиращ отговор. Мъжът до нея й хвърли неспокоен поглед. Беше широкоплещест и груб тип, с късо подстригана къдрава коса и изсечено лице. Явно предпочиташе физическата работа и реалните действия пред протоколите и размяната на любезности. Докато чакаше кралицата да приключи речта си, юмруците му сякаш сами се свиваха и отпускаха. Птицата на рамото му не стоеше на едно място. Другият мъж, типичен книжен плъх с тесни рамене, приличаше повече на Серила по поведение. Несъмнено бе по-склонен Кетрикен да определя ритъма на срещата.

След Кетрикен думата взе Серила. Благодари на кралицата и Шестте херцогства за радушното приемане и каза, че всички приветстват възможността да починат в мирната ни страна, далеч от ужасите на войната, започната от Халкида. Известно време говори какво им се е наложило да изтърпят; разказа за постоянните нападения срещу корабите им — те разстройвали търговията, единствения поминък на Бинград, както и за несгодите, които създавали атаките за града, който разчитал на търговията, за да изхрани населението си. Спомена и за халкидски набези срещу селищата около Бинград.

— Не знаех, че имат селища около Бинград — прошепнах на Шута.

— Малобройни са. Но тъй като населението набъбва от освободените роби, хората се опитват да намерят годна за обработка земя.

— Освободени роби?

— Шшт — отвърна Шутът. И беше прав. Сега трябваше да слушаме, въпросите можеха да се задават по-нататък.

Долепих чело до студения камък на стената.

Серила изреждаше текущия списък беди покрай войната с Халкида. Бях много добре запознат с повечето от тях — приличаха на неприятностите, които си имаха и Шестте херцогства с ненаситния ни южен съсед. Нападения, гранични спорове, тормоз и пиратство в морето, нелепо високи мита на търговците, които не желаеха да търгуват с Халкида — всичко това беше познато. Но след това тя започна да разказва как Бинград се надигнал срещу поквареното халкидско влияние и дал на всички роби свобода и пълни граждански права. Бинград не трябвало вече да допуска робски кораби в пристанището си, независимо дали пътували на север към Халкида или на юг към Джамайлия. По споразумение с новите съюзници от така наречените Пиратски острови спиращите там робски кораби се задържали, товарите им се отнемали и робите се освобождавали.

Разстройването на халкидската търговия с роби било в основата на конфликта. Той довел до нови спорове около точното определяне на границата между двете страни. Серила изказа надежда, че Шестте херцогства ще признаят законността на бинградската позиция и по двата въпроса. Знаела, че Шоукс приема избягалите на негова територия роби като свободни хора и че херцогството също страда от опитите на Халкида да завладее негови територии. Можел ли Бинград в такъв случай да се надява, че Шестте херцогства ще приемат предложенията на предишните пратеничества до нейно най-милостиво величество кралица Кетрикен? Съюз и подкрепа във войната с Халкида? В замяна Бинград и съюзниците му можели да предложат много на Шестте херцогства. Свободна търговия с Бинград и дял от търговските споразумения с така наречените Пиратски острови, който можел да е от огромна полза за всички. Поднесените днес дарове били съвсем малка част от разнообразните стоки, които щели да станат достъпни за жителите на страната.

Кралица Кетрикен я изслуша сериозно. Но в речта си Серила не предлагаше нищо ново за нас. Това бе посочено от Сенч в ролята му на съветник. Великолепието на стоките им било всеизвестно, при това с пълно право. Но дори такива чудеса не били в състояние да накарат Шестте херцогства да се замислят за влизане във война. Завърши със следните думи:

— Нейно най-милостиво величество кралица Кетрикен трябва винаги да се грижи на първо място за добруването на народа ни. Знаете, че отношенията ни с Халкида са най-малкото обтегнати. Неприятностите ни с тях са многобройни, но въпреки това се въздържаме от започване на същинска война. Всички са чували поговорката „Рано или късно винаги има война с Халкида“. Халкидците са свадлив народ. Но войната е скъпа и разрушителна. Войната по-късно е винаги за предпочитане пред войната сега. Защо да рискуваме и да предизвикаме целия им гняв от името на Бинград? — Сенч остави въпроса да увисне за момент във въздуха, след което продължи още по-прямо: — Какво предлагате на Шестте херцогства, различно от онова, което ще получим така или иначе, независимо от изхода на тази ваша война?

Херцозите в дъното кимнаха сериозно. Всички разбираха, че с търговци се работи само по този начин. Търговците разбират единствено от пазарлъци и размяна. Очакваха Сенч да се пазари и той не ги разочарова.

— Най-милостива кралице, благородни принце, мъдри съветнико и знатни херцози и херцогини, предлагаме ви… — Серила млъкна, явно объркана от директния въпрос на Сенч. — Предлагаме ви нещо деликатно и може би ще е по-подходящо да го разгледате в тесен кръг, преди да потърсите съгласието на благородниците. Може би ще е по-добре… — Серила не се обърна към благородниците в дъното на залата, но паузата й бе красноречива.

— Моля, Серила Бинградска. Говори направо. Направи предложението си пред всички, за да мога да го обсъдя свободно с моите благородници и съветници.

Очите на Серила се разшириха. Запитах се що ли за място е Джамайлия, щом откровеният отговор на кралицата я изненада дотолкова, че едва не изпадна в шок. Докато се маеше, мъжът с папагала на рамото неочаквано прочисти гърлото си. Серила го изгледа предупредително, но той все пак пристъпи напред.

— Най-милостива кралице, мога ли да се обърна направо към теб?

— Разбира се — малко озадачено отвърна Кетрикен. — Ти си търговец Йорбан, предполагам?

Той кимна сериозно.

— Точно така. Най-милостива кралице Кетрикен, владетелко на Шестте херцогства и наследнице на Планинския трон. — Почувствах се неловко за младия мъж, докато нанизваше тромаво титлите една след друга. Явно подобни обръщения бяха нещо ново за него, но въпреки гневния поглед на Серила той бе твърдо решен да продължи. — Вярвам, че сте човек, кралица, искам да кажа, способен да оцени прямотата. Изгубих търпение от цялото това забавяне. Но сега, след като чух, че и вие храните не повече любов към Халкида от нас, осмелявам се да се надявам, че ще погледнете благосклонно на предложението ни веднага щом го чуете.

Отново прочисти гърлото си и продължи:

— Дойдохме, за да сключим съюз срещу общия ни неприятел. Вече от три години сме във война с Халкида. Тя изцежда силите ни и първоначалната ни надежда за бърз край на конфликта избледня. Халкидците са упорит народ. Всяко поражение, което им нанасяме, сякаш само разпалва решимостта им да ни наранят още повече. Те процъфтяват, когато са във война, и за разлика от нас обожават набезите и разрушенията. Бинград се нуждае от мир, за да благоденства, от мир и безопасни морета. Ние зависим от търговията за всичко, дори и за най-основните си нужди. Може и да имаме всякакви вълшебства и чудеса, но не сме в състояние да изхраним децата си само с тях. Нямаме огромни поля, в които да отглеждаме зърно и да пасем говеда. Халкида ще ни превземе от чиста алчност. Ще ни избият, за да отнемат онова, което имаме, без да разбират какво изисква от нас богатството ни. Ще унищожат онова, което търсят, дори само с опита си да го постигнат. Онова, което имаме, не може да бъде отнето от нас, но то все пак съществува. То е… — Думите му замряха и мъжът се запъна като кораб, попаднал на неочаквана плитчина.

Кетрикен изчака, сякаш му оставяше време да си възвърне дар слово, но мъжът само разпери безпомощно ръце.

— Аз съм търговец и моряк, госпожо. Най-милостива кралице. — Добави обръщението, сякаш си го припомни в последния момент. — Говоря за нуждите ни, а ето че не мога да се изразя добре.

— Какво искаш, търговецо Йорбан? — Въпросът на кралица Кетрикен бе прост и в същото време милостив.

Надеждата заблестя в очите на мъжа, сякаш непосредствеността на Кетрикен му вдъхна увереност.

— Знаем, че народът на твоето херцогство Шоукс има неспокойна граница с Халкида. Вие ги задържате и вашата бдителност изисква много от тяхното внимание. — Обърна се неочаквано и се поклони ниско на благородниците в дъното на залата. — За което ви благодарим.

Херцогът на Шоукс прие благодарността със сериозно кимане. Търговец Йорбан се обърна отново към кралицата.

— Но трябва да поискаме повече от това. Молим твоите кораби и воини да натиснат Халкида от север. Да тормозят и потопяват корабите, които пречат на търговията ни с вас. Бихме могли да… сложим край на проточилата се поколения борба, наложена на всички нас от Халкида. — Пое дъх. — Бихме могли да покорим напълно тази страна и да сложим край на борбата. Щом не могат да ни търпят като съседи, то нека приемат властта ни.

Джамайлийката Серила неочаквано го прекъсна.

— Търговецо Йорбан, отиваш твърде далеч. Прекрасна и милостива кралице Кетрикен, дойдохме само да посочим възможност, не да предлагаме завоевание.

Йорбан се окопити и заговори веднага щом Серила млъкна.

— Не посочвам възможности. Дошъл съм да се пазаря с потенциален съюзник. Търся начин да сложа край на безкрайната война на Халкида срещу нас. Ще кажа открито онова, което е в сърцата на повечето търговци. — Сините му очи проблеснаха, когато срещна погледа на Кетрикен. Говореше прямо, с чувство. — Да покорим напълно Халкида и да разделим територията й помежду си. Всички ще спечелим. За Бинград това означава обработваема земя и край на тормоза. Херцогът на Шоукс ще може да разшири владенията си и ще има зад гърба си не враг, а съюзник и търговски партньор. Търговията с Юга ще стане още по-достъпна за Шестте херцогства.

— Да покорим напълно Халкида?

По гласа на Кетрикен личеше, че подобна мисъл изобщо не й е минавала през ума, че предложението е противно на всичките й традиции от Планините. Но херцогът на Шоукс се усмихваше широко. Би приел с радост такава война, за да утоли жаждата за възмездие, която го изгаряше толкова време. Може би дори прекрачи допустимите граници, когато вдигна юмрук и заговори.

— Да включим и херцога на Фароу в поделянето. А може би баща ти крал Ейод Планински също би искал да участва, кралице. Той също има граница с Халкида и по всичко личи, че никога не е харесвал особено халкидците.

— Мир, Шоукс — смъмри го тя, но много по-умерено, отколкото очаквах.

Може би тук имаше история, която не познавах. Колко ли разгорещени са били граничните спорове между Планинското кралство и Халкида? Дали Кетрикен не бе внесла някаква по-стара омраза в този конфликт? Отговорът й към делегацията обаче бе резервиран.

— Предлагате ни дял от вашата война, сякаш е стока, за която копнеем. Но не е така. Вече водихме една война и дори в този момент се опитваме да превърнем някогашните си врагове в приятели. Вашата война не ни изкушава. Предлагате ни халкидски земи, ако ги победим. А това е далечна и несигурна победа. Удържането на тази територия може да се окаже по-скоро товар, отколкото преимущество. Покорен народ рядко приема с охота чуждата власт. Предлагате ни свободна търговия с Юга, ако постигнем тази победа. Но Бинград винаги се е домогвал до такава търговия с нас и не виждам това като нова придобивка. Ще ви попитам отново. Защо ни е изобщо да обмисляме това?

Видях как бинградските пратеници се споглеждат и се усмихнах. Така значи. Предложението за разделяне на територията на Халкида не беше последно. Но каквото и да таяха, нямаше да го кажат, освен ако не бъдат принудени. Не изпитвах съчувствие към тях. Не биваше да провокират любопитството на Сенч колко дълбока ще се окаже кесията им. Търговец Йорбан направи жест с дланта нагоре, сякаш предлагаше някой друг да успее в пазарлъка, в който се бе провалил.

Сякаш по даден знак бинградските търговци отстъпиха настрани и направиха път на забуления мъж да застане точно пред кралица Кетрикен.

Бързо промених мнението си за него. Не беше слуга. Може би никой от тях не беше, дори и жената с робските татуировки. Трепнах, когато забуленият пристъпи напред. Очаквах едва ли не някаква атака, но вместо това той само отметна качулката си. Закрепената за нея дантела се вдигна от лицето му. Ахнах, когато видях какво има под булото, но другите — сред които и Сенч — не бяха така сдържани.

— Еда, милост! — чух възклицанието на стария убиец. От дъното на залата също се разнесоха ужасени възгласи.

Пратеникът бе млад, по-млад от Предан и Хеп, макар и много по-висок. Люспи обрамчваха очите и устата му. Не бяха някаква екзотична козметика. Рехави кичури висяха от долната му челюст. Изправи се в цял ръст. Дотогава си мислех, че качулката преувеличава височината му. А сега видях, че костите на ръцете и краката му са неестествено дълги, но въпреки това успяваше някак си да излъчва грация, не непохватност. Погледна направо към Кетрикен, без да се смущава от ранга й, и заговори с ясен момчешки тенор.

— Аз съм Селден Вестрит, от рода на бинградския търговец Вестрит, осиновен от фамилията Хурпус от търговците от Дъждовитите равнини.

Втората част от представянето му ми се стори безсмислена. Никой не живееше в Дъждовитите равнини. Земите край реката бяха само блата, тресавища и мочурища. Това бе една от причините за липсата на точно определена граница между Бинград и Халкида. Реката и блатистите й брегове оставаха недостъпни и за двете страни. Но следващите думи на момчето бяха още по-поразителни.

— Чухте Серила, която говори от името на Бинградския съвет. Тук има и други, които могат да говорят от името на татуираните, на някогашните роби и сегашни граждани, както и от името на бинградските търговци и Живите кораби. Аз говоря от името на търговците от Дъждовитите равнини, но също така и от името на Тинтаглия, последния истински дракон, заклела се да помогне на Бинград в момент на нужда. Нейните думи предавам.

От името на дракона ме побиха тръпки. Не знаех защо.

— Тя е уморена от постоянното дърлене на халкидците с хората от Бинград. То ги отвлича и спъва едно голямо начинание, което е замислила за тях. Войната, започната от Халкида, излага на опасност нещо много по-велико. — Говореше, сякаш бе изпълнен с презрение към дребните човешки грижи. Тонът му бе едновременно смразяващ и вдъхновяващ. Погледът му обходи всички. Едва сега осъзнах, че от очите му струи слабо синкаво сияние. — Помогнете на Бинград да унищожи Халкида и да сложи край на войната и Тинтаглия ще ви се отплати със своето благоразположение. И не само с него, но и с благоразположението на потомството си, което бързо расте в размер, красота и мъдрост. Помогнете ни и един ден легендите ви за драконите, надигнали се да защитят Шестте херцогства, ще бъдат сменени от истински съюз с дракон.

Думите му бяха последвани от потресено мълчание. Сигурен съм, че пратениците го изтълкуваха погрешно. Търговец Йорбан прибързано се ухили, вероятно на изписаното смайване на лицето на Кетрикен, и се осмели да добави:

— Не ви виня, че се съмнявате в нас. Тинтаглия обаче е истинска точно толкова, колкото и самият аз. Ако не трябваше да се грижи за потомството си, тя щеше да сложи край на халкидския тормоз още преди години. Не сте ли чували слухове за битката в Залива на търговците и как бинградски дракон, целият в синьо и бяло, се спуснал да прогони халкидците от бреговете ни? Бях там онзи ден и се сражавах, за да освободя пристанището от нашествениците. Слуховете не са нито преувеличения, нито измислици, а самата истина. Бинград има рядък и изключителен съюзник, последния истински дракон на света. Помогнете ни да покорим Халкида и тя ще е и ваш съюзник.

Едва ли беше очаквал, че така само ще разпали гнева на Кетрикен. Съмнявам се, че би могъл да разбере колко дълбоки са чувствата ни към нашите дракони на Шестте херцогства.

— Последният истински дракон! — възкликна тя.

Чух шумоленето на дрехата й, когато рязко се изправи. Спусна се от подиума към бинградските парвенюта и спря на последното стъпало над тях. Гласът на моята разсъдлива и милостива кралица стържеше от ярост и изпълни цялата зала.

— Как смеете да говорите така! Как смеете да подминавате Праотците като легенди! Виждала съм небето да искри не от един, а от цяла орда дракони, надигнали се да защитят Шестте херцогства. Аз самата възседнах дракон, най-истинския от всички, и с него долетях тук, в замъка Бъкип. Няма зрял човек в тази зала, който да не е виждал широките им криле над водите ни, когато разпръсваха Алените кораби. Нима искате да кажете, че нашите дракони са фалшиви в сърцето или делата си? Момчето може да бъде извинено заради младостта и неопитността си, не само защото сигурно не е било родено, когато водихме тази война, но и защото не е възпитано на дължимото уважение към тези създания. А вие можете да се позовете единствено на невежеството си по отношение на нашата история. Последният истински дракон, как ли пък не!

Съмнявам се, че каквато и да било друга обида би предизвикала такава яростна реакция у кралицата. Никой от пратениците не можеше да знае, че тя пази честта на своя крал Искрен, на своята любов. Дори някои от нашите благородници, изглежда, се сепнаха, когато видяха своята обикновено спокойна кралица да кастри така остро посланик, но изненадата им не означаваше, че не са съгласни с нея, и те закимаха на думите й. Някои от херцозите и херцогините станаха, представителката на Беарния дори хвана дръжката на меча си. Люспестото момче се огледа, зяпнало от потрес, а Серила вдигна очи към тавана от гафа му. Бинградските пратеници инстинктивно се скупчиха по-близо един до друг. Люспестият момък направи крачка към кралицата. Сенч понечи да го спре, но момчето се отпусна на коляно и вдигна очи към нея.

— Моля за прошка, ако съм ви обидил. Говоря само това, което знам. Както сама каза, аз съм млад. Но именно Тинтаглия ни каза с голямо прискърбие, че тя е последният истински дракон на света. Ако това не е така, с радост ще й отнеса тази новина. Моля те. Нека видя вашите дракони, нека говоря с тях. Ще им обясня нашата нужда.

Гърдите на Кетрикен все още се издигаха и спускаха бързо от напора на силните чувства. Накрая пое по-спокойно дъх и когато заговори, вече отново бе себе си.

— Не изпитвам негодувание към теб, че говориш за неща, които не знаеш. Колкото до разговор с драконите, и дума да не става. Те са дракони на Шестте херцогства и само на тях. Млади господине, позволяваш си твърде много. Но ти прощавам именно заради младостта ти.

Момчето остана коленичило, но в това нямаше никакво раболепие. Гледаше кралицата със съмнение.

Наложи се Сенч да успокои залата. Пристъпи напред към бинградската делегация.

— Може би е напълно естествено да се съмнявате в думите на нашата кралица, както и ние се съмняваме във вашите. Последният истински дракон, казвате вие, а след това говорите за нейно потомство. Това озадачава ума: защо не смятате и потомството за „истински дракони“? Щом вашият дракон съществува, защо не е дошла с вас, за да се покаже пред нас и да ни подтикне да застанем на ваша страна? — Твърдият му зелен поглед обходи посланиците. — Моите извинения, но в предложението ви има нещо много чудато. Има много неща, които премълчавате. Несъмнено смятате, че имате основателни причини да постъпвате така. Но пазенето на тайните ви може да ви лиши не само от нашия съюз, но и от уважението ни. Преценете добре тази сделка.

Макар да го виждах в гръб, знаех, че в момента Сенч подръпва замислено брадичката си. Хвърли поглед към кралицата. Каквото и да бе изражението й, явно му помогна да вземе решение.

— Господа и дами, предлагам засега да сложим край на тази аудиенция. Нека прекрасната ни и милостива кралица обсъди предложението ви със своите благородници. Покоите ви очакват. Насладете се на гостоприемството ни. — Долових тънката усмивка в гласа му. — Всеки от менестрелите ни с радост ще ви осветли, в песен или с разказ, относно драконите на Шестте херцогства. Може би на следващата среща духовете ни ще бъдат уталожени от песен и почивка.

При такова твърдо отпращане на бинградските пратеници не им оставаше друго, освен да се оттеглят. Кралицата и принц Предан си тръгнаха след тях. Сенч се задържа сред благородниците; явно уговаряше кога да се срещнат и да обсъдят предложението на Бинград. Херцогът на Шоукс крачеше видимо развълнуван напред-назад, а херцогинята на Беарния стоеше изправена и мълчалива, скръстила ръце на гърдите си, сякаш изобщо не се интересуваше от станалото. Отдръпнах се от шпионката и пуснах коженото покривало.

— Да вървим — прошепнах на Шута. Той кимна мълчаливо.

Отново взех свещта и тръгнахме обратно през тесните проходи в стените на Бъкип. Не отведох Шута направо в моята спалня, а спрях в старата стая на Сенч в кулата. Шутът се закова на място. Затвори очи за момент и пое дълбоко дъх.

— Почти същата е като последния път, когато бях тук — каза задавено.

Запалих свещите на масата и хвърлих една цепеница във въглените в камината.

— Предполагам, че Сенч те е довел тук в нощта, когато бе убит крал Умен.

Той бавно кимна.

— Бях го срещал и преди, общувахме през годините. За пръв път го видях малко след като дойдох при Умен. Сенч дойде през нощта да говори с краля. Понякога играеха на зарове, знаеше ли го? Най-често седяха пред камината, пиеха бренди и разговаряха за поредната заплаха за кралството. Така научих за твоето съществуване. В един разговор пред камината. Сърцето ми се разтуптя и едва не припаднах, когато разбрах какво означават думите им за мен. Те почти не ме забелязваха. Мислеха ме просто за дете, може би дори не от най-умните, а и отначало се опитвах да се преструвам, че не знам добре езика ви. — Поклати замислено глава. — Ама че странно време от живота ми беше. Толкова важно и знаменателно, а в същото време под закрилата на крал Умен бе и най-близкото подобие на истинско детство, което съм имал.

Намерих две чаши и бутилката бренди на Сенч. Налях и на двама ни. Шутът погледна напитката.

— Толкова рано?

Свих рамене.

— Може пък на мен да ми се струва по-късно. Денят ми започна рано. С Хеп. — Седнах тежко, когато тази грижа отново ме налегна. — Шуте. Случвало ли ти се е да ти се иска да върнеш живота си и да направиш нещо различно?

Той седна, без да докосва чашата.

— На всеки се случва. Глупава игра, на която играем всички без изключение. Какво те тревожи, Фиц?

И аз му разказах. Излях сърцето си като малко дете, всичките си страхове и разочарования, сякаш можеше вместо мен да намери някакъв смисъл в тях.

— Поглеждам назад, Шуте, и понякога ми се струва, че моментите, в които съм бил най-сигурен, че постъпвам правилно, съм допускал най-големите си грешки. Когато настигнах Джъстин и Ведра и ги убих пред херцозите, след като бяха убили краля. Виж какво ни причини това, каква лавина от събития последва.

Той кимна.

— И? — подкани ме, докато си наливах още бренди.

Пресуших чашата и реших, че мога да говоря.

— И Моли. — Въздъхнах, но не се почувствах по-спокоен. — Изглеждаше ми толкова правилно. Толкова сладко, истинско и скъпоценно. Единственото нещо на света, което принадлежеше изцяло на мен. Но ако не беше…

Той чакаше да продължа.

— Ако не беше… ако не беше заченала от мен, нямаше да й се наложи да напусне Бъкип, за да скрие бременността си. Дори когато направих другата си глупава грешка, щеше да може да се погрижи за себе си. Бърич нямаше да изпита чувството, че трябва да иде при нея, да се грижи за нея до раждането на детето. Нямаше да се влюбят; нямаше да се оженят. Когато… След драконите можех да се върна при нея. И сега можех да имам нещо.

Не плачех. Болката бе отвъд плача. Единственото, което ми оставаше, бе да си призная на глас.

— Аз сам съсипах всичко това. Всичко е по моя вина.

Шутът се наведе над масата и дългата му прохладна длан докосна моята.

— Това е глупава игра, Фиц — меко рече той. — А ти приписваш твърде много сила на себе си и твърде малко на пороя събития. И на Моли. Ако можеше да се върнеш назад и да зачеркнеш онези решения, кой знае какви други щяха да заемат техните места? Откажи се, Фиц. Остави го да отмине. Действията на Хеп сега не са наказание за онова, което си правил в миналото. Не ти си го накарал да направи този избор. Но това не те освобождава от дълга ти на баща, да се опиташ да го отклониш от този път. Да не мислиш, че защото си взел същото решение, това те лишава от правото да му кажеш, че е грешно? — Пое дъх и попита: — Замислял ли си се някога да му разкажеш за Моли и Копривка?

— Аз… не. Не мога.

— Стига, Фиц. Тайни и премълчани неща… — Гласът му замря печално.

— Като за бинградските дракони — казах тихо.

Той пусна ръката ми.

— Какво?

— Онази нощ пихме и ти ми разказа една история. За змии, които влизали в пашкули на пеперуди и излизали като дракони. Но поради някаква причина били малки и хилави. Мислеше си, че поради една или друга причина вината е твоя.

Той се облегна назад. Изглеждаше по-скоро прежълтял, отколкото златен.

— Бяхме пили. И то много.

— Да. Така е. Ти беше достатъчно пиян, за да говориш. А аз бях все още достатъчно трезвен, за да слушам.

Зачаках, но той просто седеше, мълчеше и ме гледаше.

— Е? — подканих го.

— Какво искаш да знаеш? — тихо попита той.

— За бинградските дракони. Истински ли са?

Седях и гледах как стига до някакво решение. Накрая той се поизправи в стола си и наля още бренди и за двама ни. Пи.

— Да. Толкова истински, колкото и драконите на Шестте херцогства, но по различен начин.

— В какъв смисъл?

Той пое дъх.

— Преди много време спорихме за това. Помниш ли? Аз казах, че някога е трябвало да има дракони от плът и кръв, за да вдъхновят котериите да създадат дракони от камък и памет.

— Това беше преди години! Съвсем смътно си спомням разговора.

— Не е и нужно. Достатъчно е да знаеш, че бях прав. — На лицето му заигра усмивка. — Някога, Фиц, е имало истински дракони. Драконите, вдъхновили Праотците.

— Драконите са били Праотците — възразих аз.

Той се усмихна.

— Прав си, Фиц, но не и по начина, по който възприемаш тези думи. Поне така мисля. Това е като счупено на парчета огледало, което все още се мъча да сглобя. Драконите, които събудихме с теб, драконите на Шестте херцогства… те бяха сътворени. Изваяни от котерии или Праотци, паметните камъни приели формата, която им дали, и оживели. Като дракони. Или крилати глигани. Или пък като летящи елени. Или като момиче върху дракон.

Свързваше нещата толкова бързо, че едва го следвах. Въпреки това кимнах.

— Продължавай.

— Защо Праотците са изваяли каменните дракони и са запазили живота си в тях? Защото са били вдъхновени от истински дракони. Дракони, които имат два етапа в развитието си, подобно на пеперудите. Излюпват се от яйца, в образа на морски змии. Бродят из моретата, достигат до огромни размери. И когато дойде времето, когато са минали достатъчно години, за да станат големи колкото дракони, се връщат в дома на предците си. Възрастните дракони ги посрещат и ги съпровождат нагоре по реките. Там те изтъкават своите пашкули от пясък — пясък, който е стрит паметен камък — и от собствената си слюнка. В миналото възрастните дракони са им помагали с приготвянето им. И със слюнката си предавали и своята памет, за да помага във формирането на младите дракони. Цяла зима те спят и се изменят, а възрастните ги наглеждат и ги пазят от хищници. Излюпват се под горещите лъчи на лятното слънце, като поглъщат голяма част от пашкула си. Така поглъщат и запазената в него памет. Появяват се млади дракони, напълно оформени и силни, готови сами да се грижат за себе си, да се хранят, да ловуват и да си съперничат за партньори. И накрая да снесат яйца на далечен остров. На острова на Другите. Яйца, от които се излюпват змии.

Говореше, а аз почти виждах описваната картина. Може би сънищата ме бяха настроили така. Колко често си бях представял насън какво е да си дракон като Искрен, да летиш в небето, да ловуваш и да се храниш. Нещо в думите му докосваше тези сънища и изведнъж те ми изглеждаха мои съвсем реални спомени, а не плод на въображението. Шутът бе замълчал.

— Разкажи ми останалото — подканих го.

Той въздъхна.

— Нещо ги убило. Преди много време. Не зная какво точно. Някакъв огромен катаклизъм, който погребал цели градове само за няколко дни. Бреговете потънали, пристанищните градчета се озовали на дъното, реките променили теченията си. Тази катастрофа помела драконите, а подозирам, че унищожила и Праотците. Всичко това са предположения, Фиц. Не само от онова, което съм видял и чул, но и от твоите разкази и прочетеното в дневниците ти. Онзи пуст полуразрушен град, който си посетил, собственото ти видение за спускащ се в реката дракон и за странните му посрещачи. Някога онези хора и драконите са живеели заедно. Когато настъпила катастрофата, която сложила края им, хората се опитали да спасят някои от драконовите пашкули. Замъкнали ги в своите сгради. Пашкулите и хората били погребани живи заедно. Хората загинали. Но неоформените дракони останали да спят в пашкулите си, недокоснати от светлината и топлината, която да отбележи, че е време да се събудят.

Слушах странната му приказка, прехласнат като малко дете.

— Накрая били открити от други хора. Търговците от Дъждовитите равнини, издънки на бинградските, разкопавали погребаните древни градове в търсене на съкровища. Много неща намерили там. Много от онова, което видя днес да се поднася на Кетрикен — Пламенните накити, джидзинът, дори тъканта — е намерено в онези домове на Праотците. Открили също и дракони в пашкули. Разбира се, нямали представа какво всъщност представляват. Помислили… кой знае какво са си помислили отначало? Може би са ги взели за огромни части от стволове на дърво. Така ги наричат всъщност — вълшебническо дърво. Разрязвали ги и използвали пашкулите като дървен материал, като се отървавали от недооформените дракони. Именно от този материал построили своите Живи кораби и жизнените корени на тези странни съдове са в съществата, каквито са били някога. Предполагам, че повечето дракони са били мъртви много преди да разрежат пашкулите им. Но най-малко един бил все още жив. И след верига събития, с които не съм напълно запознат, пашкулът се оказал на слънчева светлина. Излюпил се. От него се появила Тинтаглия.

— Слаба и зле оформена. — Опитвах се да свържа разказа му с онова, което ми бе разказал навремето.

— Не. Яка и силна, толкова арогантно създание, колкото не можеш да си представиш. Тръгнала да търси други от своя вид. Накрая се отказала. Вместо дракони намерила змии. Били стари и огромни, защото — тук отново само предполагам, Фиц — защото онова, което унищожило възрастните дракони, променило света дотолкова, че змиите не можели да достигнат местата, на които правели пашкулите си. Десетилетие след десетилетие, а може би век след век, те правели периодични опити да се върнат и много от тях загивали. Но този път Тинтаглия ги водела, хората от Бинград прокопали по-дълбоко речните корита и някои от змиите оцелели при миграцията. В средата на зимата оформили пашкулите си. Били стари, отслабнали и болни и имало само един дракон, който да ги пази и да им помага. Много загинали по пътя нагоре по реката; други заспали в пашкулите си, за да не се събудят никога. Когато настъпило лятото, излюпилите се на слънчевата светлина били хилави. Може би змиите били твърде стари, може би не били прекарали достатъчно време в пашкулите си, може би не са били в добро състояние, когато настъпило времето им за промяна. Те са окаяни създания. Не могат да летят, нито да ловуват самостоятелно. Те отвличат вниманието на Тинтаглия, защото за драконите е характерно да презират слабостта и да оставят недостатъчно силните да загинат. Но ако ги остави да умрат, тя ще е завинаги съвсем сама, последна от своя вид, без надежда да го съживи. Затова Тинтаглия изразходва цялото си време и сили да ловува за тях и да им носи плячката си. Вярва, че ако може да ги нахрани достатъчно, те може и да укрепнат и да станат истински дракони. Тя иска… не, изисква от търговците от Дъждовитите равнини да й помагат в това. Но те имат свои собствени деца за изхранване и война, която пречи на търговията им. И така всички те водят една трудна борба. Така беше преди две години, когато за последен път посетих Дъждовитата река и равнините. Предполагам, че и сега положението е същото.

Известно време седях мълчаливо и се опитвах да проумея странния му разказ. Не можех да се съмнявам в него; разказвал ми бе твърде много странни неща през годините. И в същото време приемането на разказа му внезапно караше собствените ми преживявания да приемат различна форма и значение. Опитах се да обмисля какво означава историята му за Бинград и Шестте херцогства сега.

— Сенч и Кетрикен запознати ли са с всичко това?

Той бавно поклати глава.

— Във всеки случай не от мен. Възможно е Сенч да има други източници. Но аз никога не съм разговарял с него за това.

— Еда и Ел, но защо? Сега преговарят на сляпо с бинградците, Шуте. — Хрумна ми още по-лоша мисъл. — Разказвал ли си изобщо на някой за драконите? Бинградските търговци наясно ли са с истинското естество на драконите на Шестте херцогства?

Той отново поклати глава.

— Слава на Еда. Но защо не си говорил за тези неща със Сенч? Защо си ги крил от всички?

Той ме гледа толкова продължително, че си помислих, че няма да отговори. Когато най-сетне отвори уста, думите му излизаха с неохота.

— Аз съм Белият ясновидец. Целта ми в този живот е да поведа света по по-добър път. И в същото време… не съм Катализатор, не съм Изменящ, не съм онзи, който прави промени. Ти си Изменящият, Фиц. Споделянето със Сенч определено ще промени посоката на преговорите с бинградците. Не мога да кажа дали промяната ще помогне, или ще попречи на онова, което трябва да направя. Точно в момента съм по-несигурен от когато и да било за посоката.

Млъкна и зачака, сякаш се надяваше, че мога да кажа нещо полезно. Не знаех какво. Мълчанието се проточи. Шутът отпусна ръце в скута си и сведе поглед към тях.

— Мисля, че може би направих грешка. В Бинград. И се боя, че през годините ми там и… на други места не съм изпълнил правилно предопределението си. Страхувам се, че съм сбъркал и че всичко, което правя сега, ще е объркано. — Въздъхна. — Фиц, аз чувствам пътя си през времето. Не стъпка по стъпка, а от момент до момент. Какво ми се струва най-вярно? Досега не чувствах, че е добре да говоря за тези неща със Сенч. И затова не го направих. Днес и сега чувствам, че е време ти да ги научиш. Затова ти ги разказах. С това ти предадох и решението. Да кажеш или да не кажеш, Променящ. От теб зависи.

Странно бе да чуя името, с което ме наричаше Нощни очи, произнесено от човешки глас. Бодна ме неприятно.

— Нима винаги си вземал жизненоважните решения по такъв начин? Според това как „чувстваш“?

Тонът ми бе по-остър, отколкото исках, но Шутът не трепна; вместо това ме изгледа и попита:

— А как иначе?

— Според познанията си. По поличбите и знаците, по сънищата, по собствените ти пророчества… Не знам. Но трябва да е нещо повече от това как го чувстваш. В името на Ел, Шуте, та и една развалена риба може да те накара да се „чувстваш“.

Замислих се. Беше прехвърлил решението върху мен. Какво трябваше да направя? Внезапно изборът ми се стори по-труден, отколкото когато укорявах Шута. Как щеше да се отрази разказът на отношението на Сенч към Бинград и евентуалния съюз? Истински дракони. Заслужаваше ли си война заради споделяне на истински дракон? Какво щеше да стане, ако не сключим съюз, а бинградците победят и се сдобият с фаланга дракони на своя страна? Да кажа на Кетрикен? Въпросите щяха да са същите, но най-вероятно отговорите щяха да са много различни. Въздъхнах.

— Защо остави решението на мен?

Усетих ръката му върху рамото си и когато вдигнах очи, видях странната му полуусмивка.

— Защото се справяше добре досега. Още откакто излязох да търся едно момче и му казах: „Фиц фаворизира финеса“.

Опулих се срещу него.

— Но ти ми каза, че си сънувал.

Той се усмихна загадъчно.

— Наистина сънувах. И го записах. Когато бях на осем години. И когато почувствах, че му е дошло времето, ти го казах. И ти знаеше какво да правиш. Още тогава бе мой Изменящ. И вярвам, че ще си такъв и сега.

Седна отново и продължи:

— Но тогава нямах представа какво правя. Не знаех какви ще са последствията.

— А сега, когато знаеш?

— Бих искал да не знам. Само става по-трудно да се реши.

Облегна се назад с надменна усмивка.

— Виждаш ли? — Внезапно се наведе напред. — А как реши какво да правиш тогава? Как да постъпиш?

Поклатих бавно глава.

— Не съм решавал. Така трябваше да се действа и просто действах. Ако нещо е определяло решението ми, то се е основавало на онова, което съм смятал за най-добро за Шестте херцогства. Никога не съм се замислял за него повече.

Винената лавица се раздвижи и от тайния коридор зад нея влезе Сенч. Изглеждаше измъчен. Погледът му се спря върху брендито. Без да каже нито дума, дойде до масата, взе чашата ми и я изпи. После пое дъх.

— Помислих си, че може да се криете тук.

— Чак пък да се крием — възразих аз. — Водим си кротък разговор на сигурно място, където да сме сами.

Той седна и пак си пое дъх. Явно беше бързал по тайната стълба на кулата.

— Иска ми се с Кетрикен да бяхме приели бинградците насаме. Хората вече говорят и котелът завира.

— За това дали да се съюзим с тях и да се включим във войната с Халкида. Нека позная. Шоукс е готов да прати бойните кораби още утре.

— Мога да се оправя с Шоукс — раздразнено отвърна Сенч. — Не. Много по-неприятно е. С Кетрикен тъкмо бяхме влезли в покоите й и започвахме да обсъждаме какво всъщност иска и предлага Бинград, когато почука един паж. Пиотре Черната вода и нарческата настоявали незабавно да се срещнат с нас. Не молели — настоявали. — Замълча, за да ни даде време да схванем. — Съобщението беше предадено като крайно спешно. Какво друго ни оставаше, освен да приемем? Кралицата се боеше, че нарческата пак се е обидила от нещо казано или сторено от Предан. Но когато влязоха в личната й гостна, Пиотре каза, че с нарческата били силно разтревожени, че Шестте херцогства приемат пратеници на бинградските търговци. И наистина бяха много развълнувани. Но най-интересното бе, че Пиотре твърдо заяви, че ако Шестте херцогства сключат какъвто и да било съюз с „онези драконовъди“, щял да развали годежа.

— Значи са дошли нарческата и Пиотре Черната вода, а не Аркон Кървавия меч?

И почти в същия миг се обади Шутът:

— Драконовъди? — попита с напрегнат интерес. — Черната вода ги е нарекъл „драконовъди“?

Сенч ни изгледа.

— Кървавия меч го нямаше — отвърна на моя въпрос и се обърна към Шута. — Всъщност нарческата използва тази дума.

— Какво каза кралицата? — попитах аз.

Сенч пое дълбоко дъх.

— Надявах се да каже, че ни трябва време да се посъветваме. Но явно бе по-раздразнена от унижаването на принца, отколкото предполагах. Понякога забравям, че освен кралица е и майка. Доста твърдо и незабавно каза на нарческата и на вуйчо й, че отношенията ни с бинградските търговци ще се определят от интереса на Шестте херцогства, а не от заплахи. От когото и да било.

— И?

— И те си тръгнаха. Нарческата беше бясна. А Пиотре се беше прегърбил като пребит.

— Скоро трябва да се върнат на Външните острови, нали?

— След няколко дни. Всичко се случва точно навреме, за да изкара нещата от равновесие. Ако кралицата не отговори по-бързо на бинградците, нарческата ще замине и годежът ще остане несигурен. Цялата работа по укрепване на отношенията ни ще е съсипана, ако не и по-лошо. А в същото време не бива да бързаме с решението как да отговорим на бинградците. Предложението им трябва да се обмисли много внимателно. Това говорене за дракони… заплаха ли е? Подигравка с нашите дракони? Празно предлагане на нещо несъществуващо, защото отчаяно се нуждаят от помощ? Трябва да изясня това. Трябва да пратя шпиони и да купя информация. Не бива да отговаряме, преди да имаме собствени източници.

Двамата с Шута се спогледахме.

— Какво има? — остро попита Сенч.

Поех дълбоко дъх и зарязах всякаква предпазливост.

— Трябва да говоря с теб и с кралицата. Може би няма да е зле да присъства и Предан.