Лорд Златен

Глава 27Пролетно плаване

Пролетта нахлу в света. Дърветата по хълмовете се покриха със свежа зеленина. През следващите два дни листата пораснаха и гората покри склоновете. Тревите се втурнаха нагоре и изместиха сухите жълти стръкове от миналата година. Сред пасящите стада се появиха ослепително бели агънца. Хората заговориха за Пролетния празник. Бях смаян, че е минала само година, откакто позволих на Славея да вземе Хеп от тихата ни къща и да го доведе в Бъкип. Твърде много неща се бяха случили. И твърде много неща се бяха променили.

Крепостта кипеше от вълнение и подготовки, далеч надхвърлящи обичайната суматоха преди Пролетния празник.

Наближаваше времето, когато принцът трябваше да отплава за Външните острови, и всичко трябваше да е готово. Капитанът и екипажът на „Девичи шанс“ бяха поласкани, че изборът е паднал върху техния кораб. Стражниците се състезаваха кой да попадне сред избраниците на принца. Доброволците бяха толкова много — в това число и аз, — че принцът се принуди да тегли жребий, за да определи щастливците. Не се изненадах, че съм сред тях — в края на краищата предишната вечер Сенч лично ми бе дал жребия, който щях да „изтегля“.

Любезен Бресинга щеше да дойде с нас. Сенч също бе част от групата, а също и Шишко, за голяма изненада на двора. Уеб, който беше на път да стане фаворит на кралицата, я замоли за позволение да придружи сина й и го получи. Обеща, че чайката му ще лети далеч пред кораба и ще предупреждава, ако времето почне да се разваля.

Любезен не бе единственият благородник, надяващ се да замине с принца. Доста лордове и дами държаха да вземат участие в пътешествието. Това ми припомни огромната експедиция, която бе тръгнала към Планините преди толкова много години, когато Кетрикен беше само бъдеща годеница на Искрен. И сега, също като тогава, всеки благородник вземаше със себе си антураж от слуги и животни. Наложи се да се наема втори кораб. Онези, които не можеха да си позволят времето или парите да заминат с принца, също се постараха да напомнят за себе си. Даровете се трупаха в замъка — предназначени не само за нарческата, но и за майчиния й дом и клана на баща й.

Уроците в кулата на Искрен продължиха, но всичките ми ученици бяха разсеяни. Шишко много добре усещаше тревожното очакване на принца и му отвръщаше с такова вълнение, че бе почти невъзможно да го накарам да се съсредоточи върху каквото и да било. Предан идваше и си тръгваше, вечно зает с нещо. Сякаш непрекъснато му се налагаше да изпробва дрехи или да изучава обноските и езика на Външните острови.

Съжалявах го, но съжалявах повече себе си, докато вечер се мъчех да науча от свитъците колкото се може повече. Дори Сенч беше разсеян. Имаше пръст в твърде много неща в Бъкип, за да напусне замъка с лекота. Въпреки жадния му интерес към овладяването на Умението той отделяше много внимание на избора на хората, които да движат делата му, докато го няма. Изпитвах облекчение, че Розмари няма да идва с нас, и в същото време никак не ми харесваше, че ще движи голяма част от шпионската мрежа на Сенч. Подозирах, че старецът тайно продължава да експериментира с гърмящите си прахове, но колкото по-малко знаех, толкова по-добре се чувствах.

Наближаващото заминаване заемаше и моите мисли, но животът никога не позволява на човек да се съсредоточи върху една-единствена задача. Предан и Любезен всяка вечер учеха от Уеб историята и обичаите на Старата кръв. Уроците се провеждаха до една камина в Голямата зала и Уеб ясно даде да се разбере, че всеки проявил интерес е добре дошъл. Самата кралица на няколко пъти посети беседите му. Отначало „уроците“ се посещаваха от малцина и на доста лица се четеше неодобрение. Но Уеб се оказа майсторски разказвач, а и много от историите му бяха нови за хората от Бъкип. Броят на слушателите му бързо растеше, особено сред децата. И не след дълго онези, които се правеха, че предат, правят стрели или кърпят дрехи, започнаха да надават ухо. Не знам колко от тях се убедиха, че няма защо да се страхуват от Старата кръв, но поне научиха доста за това как живеят и мислят тези хора.

Сред учениците на Уеб имаше и един, когото изобщо не предполагах, че ще видя в замъка. Пъргав, синът на Бърич, всяка вечер седеше мълчаливо в кръга около Уеб.

Вестта за радушното посрещане на Осезаващите в Бъкип се беше разпространила надалеч. Малцина се бяха отзовали на поканата на кралицата. Причините бяха очевидни. Как човек можеше да предложи сина или дъщеря си за паж и Осезаващ, без да разкрие, че магията се предава в рода му? В двора кралицата можеше и да защити такова дете, но как стояха нещата за роднините му? Лорд Брант, дребен благородник от Бък, беше довел десетгодишния си син и единствен наследник. Представи го на кралицата като Стара кръв, но твърдеше, че магията му е предадена от майка му, която бе починала преди шест години и имаше само неколцина оцелели роднини. Кралицата прие обяснението му. Подозирах също и една наскоро пристигнала в замъка шивачка, но тя не заяви открито, че владее Осезанието, така че предпочетох да не я питам.

Новият паж на кралицата бе не друг, а Пъргав. Беше дошъл сам и пеш, с нови ботуши, нова дреха и писмо от Бърич. Гледах как го дава на кралицата от обичайното си място зад стената. В писмото си Бърич предаваше момчето на Пророците и признаваше, че е положил всички усилия, но не е успял да пречупи момъка. Щом не можел да изостави долната магия, нека тогава й се посвети, баща му бил дотук. Не можел да си позволи момчето да остава при по-малките си братя. Освен това настояваше в двора да не се разгласява, че е негов син. Когато кралицата любезно попита Пъргав как иска да го наричат, той вдигна пребледнялото си лице и отвърна тихо, но твърдо:

— Осезаващ. Защото съм такъв и няма да го отрека.

— Значи вече си Пъргав Осезаващия — отвърна с усмивка Кетрикен. — И мисля, че името ти подхожда идеално. А сега те предавам на моя съветник Сенч. Той ще ти набележи подходящи задачи, както и обучение.

Момчето се поклони дълбоко, явно благодарно, че кралската аудиенция е приключила.

Фактът, че Бърич се беше отказал от момчето, ме потресе до дъното на душата ми, но и ме изпълни с облекчение. Ако Пъргав бе останал в дома на баща си и Осезанието бе причина за разпра помежду им, това нямаше да доведе до нищо добро. Подозирах, че решението е било трудно и горчиво за Бърич, и почти цяла нощ лежах буден и се питах как ли го е приела Моли и дали е плакала при заминаването на детето. Много се изкушавах да се свържа с Копривка. Бях се въздържал да го правя от дивото изпълнение на Шишко и Предан, и то не само защото не желаех да я въвличам във всичко това. Още се страхувах от спомена за онзи чужд глас. Не исках да рискувам и отново да привлека вниманието на онова същество към дъщеря си или мен.

Но точно тогава, сякаш сърцето предаде разума ми, умът на Копривка докосна моя. Изглеждаше почти като случайна среща, сякаш се сънувахме по едно и също време. Отново се зачудих колко свободно се обединяват умовете ни чрез Умението и се запитах дали Сенч не е прав. Може би имаше нещо, на което да съм я научил още когато беше съвсем мъничка. Сънувах я как седи в тревата под разлистило се дърво. Държеше нещо, нещо тайно и мъничко, и го гледаше тъжно.

Какво те тревожи? Още докато задавах въпроса си и тя се обръщаше към мен почувствах как в съня си приемам формата, която винаги ми бе давала. Седнах и увих опашка около лапите си. Ухилих й се с вълча усмивка. Знаеш, че не изглеждам така.

Откъде мога да знам как изглеждаш? — сърдито попита тя. — Нищо не ми казваш за себе си.

Изведнъж около нея се появиха маргаритки. Мъничка синя птичка изпърха на клончето над главата й и започна да чисти перцата си.

Какво държиш? — попитах.

Каквото и да е, мое си е. Както твоите тайни са си само твои. — Ръцете й се затвориха около съкровището. Притисна го към сърцето си. Може би беше влюбена?

Хайде да видим дали ще позная — предложих шеговито. Бях необяснимо доволен да си мисля, че дъщеря ми се е влюбила и лелее първото си тайно чувство. Надявах се младежът да е достоен за нея.

Тя ме погледна тревожно. Не. Стой настрана. То дори не е мое. Само ми го повериха.

Да не би някой младеж да ти е открил сърцето си? — предположих весело.

Махни се! Не се опитвай да познаеш.

Вятърът прошепна в клоните над главата й. И двамата вдигнахме глави в мига, когато синята птичка се превърна в лъскаво синьо гущерче. Сребърните му очи проблясваха и се въртяха. То се спусна по ствола почти до косата й.

— Кажи ми — изцърка. — Обичам тайните!

Тя ме погледна презрително.

Номерата ти не ми минават. — Замахна с ръка към гущерчето. — Махай се, гадино.

Но вместо това създанието скочи в косата й. Заби нокти и се оплете в буклите й. Внезапно стана голямо колкото котка и от раменете му изникнаха криле. Копривка изпищя, размаха ръце, но съществото се бе вкопчило здраво. Вдигна глава — глава на дълга шия — и ме загледа със сребърните си очи. Малък, но съвършен, синият дракон ми се изсмя подигравателно. Гласът му се промени неимоверно. Застърга в душата ми, чужд и смразяващ.

Кажи ми тайната си, Вълко от сънищата! Кажи ми за черния дракон и за острова! Кажи ми веднага или ще й откъсна главата.

Гласът се мъчеше да ме хване, да разбере къде точно се намирам. Скочих на крака и се отърсих. Исках вълчият ми облик да изчезне, за да избягам от съня, но той не си отиваше. Чувствах погледа на създанието, усещах как умът му наднича в моя и настоява да му дам истинското си име.

Копривка рязко се изправи. Пресегна се и сграбчи съскащата твар с две ръце. Хвърли ми яростен поглед, докато я гледах втрещен.

Това е само сън. Това е само сън. Няма да ми измъкнеш никакви тайни по този начин. Това е само сън и аз го развалям и се събуждам. СЕГА!

Не знам какво направи. Не излезе от съня си, а улови в него дракона. Той се превърна в синьо стъкло в ръцете й и тя го хвърли. Той падна в краката ми и се пръсна на стотици остри парчета. Болката от порязванията ме събуди. Надигнах се задъхан, стиснал старото одеяло на Сенч. Скочих от леглото и прокарах ръце по гърдите си, очаквах да напипам забили се парчета стъкло и кървящи рани. Но там имаше само пот. Потръпнах, след това ме втресе. Прекарах остатъка от нощта пред камината, увит в одеялото и загледан в огъня. Колкото и да се опитвах, не можех да разбера какво се бе случило. Кое беше част от съня, а кое от общуването с Копривка? Не можех да сложа никакви граници и се страхувах. Страхувах се не само, че нещо от потока на Умението ни е открило и двамата, но и от таланта, който усетих у Копривка, когато спаси и двама ни.

Не разказах на никого за този сън. Знаех какъв ще е отговорът на Сенч. „Доведи момичето в Бъкип, където ще можем да я пазим. Научи я на Умението“. Нямаше да го направя. Това бе просто шантав край на сън, в който се бяха смесили всичките ми страхове. Вярвах го с все сили, сякаш вярата ми можеше да го превърне в истина.

С настъпването на утрото ми бе по-лесно да се отърся от тези страхове. Имах куп други грижи и трябваше да уредя много неща преди заминаването. Слязох в града при Гиндаст и предплатих обучението на Хеп. Момчето ми явно се представяше добре в чиракуването си. Самият Гиндаст ми каза, че Хеп го изненадвал почти всеки ден.

— Особено след като се посвети на ученето — добави тежко и чух укора на майстора към немарливостта ми като родител. Но все пак Хеп си бе наложил тази дисциплина, така че заслугите си бяха изцяло негови. Навестявах го редовно на всеки три-четири дни, дори и да се виждахме съвсем за малко. Не отваряхме дума за Сваня, а само за напредъка му в работата, приближаващия Пролетен празник и тъй нататък. Все още не му бях казал, че ще напусна Бъкип с принца. Със сигурност щеше да разкаже на другите чираци и новината щеше да стигне и до Джина, защото Хеп й гостуваше от време на време. Навикът ме караше да пазя плановете си в тайна, докато не наближи датата на заминаването. Казах си също, че е по-добре да не ме свързва с принца. Не исках да призная, че част от това бе собственият ми ужас от раздялата с осиновения ми син, особено когато очаквах да се изправя пред опасност.

Бях взел присърце предупреждението на Шута. В добавка към впечатляващия набор малки смъртоносни неща от оръжейната на Сенч се заех да променя облеклото си, за да има къде да ги държа! Беше дълга и обезсърчаваща работа, а и ми липсваха хитрите предложения на Шута и сръчните му ръце. Напоследък почти не го виждах. Случваше се да зърна лорд Златен в залите и дворовете на крепостта, но винаги в компанията на други млади елегантни лордове. Залите на Бъкип буквално гъмжаха от тях. Пътешествието на принца явно бе завладяло въображението на определен тип младежи, жадуващи да докажат себе си и същевременно да похарчат за забавления семейното състояние. Лорд Златен ги привличаше, както фенерът привлича нощни пеперуди. После чух слух, че лорд Златен не бил на себе си от ярост, че халкидските кораби пречели на търговията и бавели пристигането на джамайлийските наметала, които поръчал специално за пътуването до Външните острови. Говореше се, че по тях с черни, сини и сребърни нишки били извезани дракони.

Попитах Сенч за това. Беше се качил в кулата, за да ми помогне в научаването на основни неща от езика на Външните острови. Имаше много общи думи с основното наречие на Шестте херцогства, но бяха изкълчени и се произнасяха гърлено. Естествено, гърлото вече ме болеше от напъните.

— Знаеш ли, че лорд Златен все още смята да пътува с нас? — попитах.

— Е, не съм му давал причини да мисли иначе. Той е много находчив. Докато смята, че просто ще се качи на кораба на принца, няма да прави други приготовления. А колкото по-малко време му даваме за тях, толкова по-малки са шансовете му да заобиколи желанието ни.

— Нали каза, че можеш да му попречиш да вземе кораб от Бъкип.

— Казах. И мога. Но той явно разполага с внушителни средства, Фиц, а парите могат да направят много неща. Защо да му даваме допълнително време да планира? — Извърна поглед. — Когато дойде време да тръгнем, просто ще му се каже, че остава. Може би ще ни последва със следващия кораб. Но ще се погрижа пристанището да е празно.

Замълчах. Опитах се да си представя сцената и трепнах.

— Струва ми се несправедливо да постъпвам така с приятел — казах тихо.

— Правим го именно защото ти е приятел. Ти беше онзи, който искаше да го спре. Казал ти е, че е предрекъл смъртта си на Аслевял и че трябва по някакъв начин да попречиш на принца да убие черния дракон. Казах ти и че не ми се вярва някое от тези неща да се случи. Но ако лорд Златен не дойде с нас, няма да умре там. Нито пък ще може да те провокира да попречиш на мисията на принца. А и без това не ми се вярва, че ще е кой знае какво приключение. Ще пропусне само малко студ и тежка работа. Мисля, че „убиването“ на дракона ще се сведе само до отрязването на главата на нещо, погребано в ледовете преди векове. Как се погаждате напоследък?

Толкова ловко добави последния въпрос, че отговорих, без да се замислям.

— Нито добре, нито зле. Почти не го виждам. — Погледнах пръстите си и зачовърках една кожичка. — Имам чувството, че сякаш е станал друг човек, когото всъщност не познавам. И нямам причини да го познавам в живота, който живеем сега.

— И аз имам същото чувство. Напоследък ми се струва много зает, а не съм сигурен с какво точно. От приказките разбирам само, че е започнал да играе още по-усърдно на хазартни игри. Пилее пари за вечери, подарява вина и скъпи дрехи на приятелите си, но още повече отиват за залагания. Ничие богатство няма да издържи много дълго подобни разходи.

Намръщих се.

— Това изобщо не ми прилича на човека, когото познавам. Шутът много рядко прави нещо без определена цел, а в случая не виждам никаква цел.

Сенч се изсмя кисело.

— Е, така казват мнозина, когато видят приятелите си да се поддават на някоя слабост. Няма да е първият, погубен от страстта към хазарта. Виждал съм ги много. В известен смисъл можеш да обвиняваш и себе си. Откакто принцът представи играта на камъни, тя стана страшно популярна. Младите я наричат Камъните на принца. И покрай всички тези капризи онова, което започна като проста игра, се превърна в ужасно скъпо удоволствие. Вече залагат не само играчите, но и поддръжниците им, а залозите само на една игра могат да достигнат цяло състояние. Дори платната и пионките увеличиха цената си. Вместо платно лорд Валсъп използва дъска от полиран орех с линии от слонова кост, а фигурите са от нефрит, слонова кост и кехлибар. Една от най-добрите кръчми в града е отделила горния си етаж само за играчи. Скъпо е дори да влезеш там. Сервират се само най-добрите вина и ястия, посетителите се обслужват от най-красивите сервитьорки.

Бях ужасен.

— И това от една проста игра, която трябваше да помогне на Предан да съсредоточи ума си върху Умението!?

Сенч се разсмя.

— Никой не знае накъде могат да те поведат такива неща.

Това ми припомни друг въпрос.

— Като заговорихме за нещо, което може да те отведе до друго — дошъл ли е в Бъкип някой от онези, които усетихме при предаването на Предан и Шишко?

— Още не — отвърна Сенч малко разочаровано. — Надявах се, че ще се втурнат насам, но явно призивът им се е сторил твърде странен и неочакван. Трябва да се съберем отново и съзнателно да се опитаме да се свържем с тях. Миналия път в последния момент ми хрумна, че можем да призовем събудилите се. Мислите ми към тях бяха прибързани и неясни. А сега имаме толкова малко време преди заминаването, че няма смисъл да ги викаме. Но трябва да се заемем с тази задача веднага след като се върнем. Страшно ми се иска принцът да можеше да замине с традиционна котерия от шестима обучени Умели. А вместо това разполагаме само с петима, като единия от тях е самият Предан.

— Четирима, защото оставяме лорд Златен тук — поправих го.

— Четирима — кисело се съгласи Сенч. Погледна ме и името на Копривка увисна непроизнесено помежду ни. После той добави, сякаш по-скоро на себе си: — И вече няма време да обучаваме други. Всъщност почти нямаме време да обучим тези, с които разполагаме.

Прекъснах го, преди да е започнал да се укорява.

— Всичко ще си дойде с времето, Сенч. Не можеш да насилваш нещата, също както фехтовачът не може да използва само волята си, за да стане по-добър. Всичко трябва да е съпроводено с безкрайни упражнения и тренировки, които на пръв поглед нямат нищо общо с крайната чел. Търпение, Сенч. Бъди търпелив със себе си. И с нас.

Сенч все още не можеше да чуе посланията на отделните членове на котерията, ако нямаше физически контакт с тях. Долавяше Умението на Шишко, но то беше като бръмчене на комар край ухото му — не предаваше нищо. Не знаех защо не можем да стигнем до него, както и защо той не е в състояние да се свърже с нас. Имаше Умението. И изцелението ми, и връщането на белезите доказваха, че има огромен талант точно в тази област. Но Сенч беше погълнат от амбицията си и нямаше да намери покой, докато не овладее пълния спектър на магията.

Опитът ми да го разведря само насочи мислите му в друга посока.

— Няма ли да вземеш секира? — неочаквано ме попита той.

Опулих се и със закъснение разбрах какво има предвид.

— От години не съм се бил със секира — казах. — Може и да се поупражнявам малко, преди да отплаваме. Но нали каза, че най-вероятно ни предстои тежка работа, а не битка. Пък и срещу какъв враг ще се сражаваме?

— Е, секирата може да се окаже по-полезна от меча срещу леда около дракона. Утре поискай главният оръжейник да ти даде една. И започни да се упражняваш, за да опресниш уменията си. — Наклони глава и се усмихна. Познавах тази усмивка и се подготвих. — Ще учиш Пъргав на бойни изкуства, а също така на четене и смятане. Не му върви в часовете с другите деца. Бърич го е научил на много неща преждевременно. Чувства се отегчен, когато го слагат с хлапетата на негова възраст, а с по-големите е несигурен. Кетрикен реши, че ще е най-добре да има индивидуален наставник. И избра теб.

— Защо точно мен? — попитах остро. Впечатленията ми от момчето по време на уроците на Уеб не събуждаха у мен желание да го взема за ученик по каквото и да било. Беше вечно навъсен и оставаше сериозен дори когато останалите се търкаляха по земята от смях на някоя история. Говореше малко и гледаше с черните очи на Бърич. Движеше се сковано като току-що наказан новобранец. — Не ме бива за наставник. Освен това мисля, че колкото по-малко общувам с момчето, толкова по-добре ще е и за двама ни. Ако Бърич дойде да го види и Пъргав пожелае да го запознае с учителя си? Здравата можем да загазим.

Сенч поклати тъжно глава.

— Едва ли. През десетте дни, откакто момчето е тук, от баща му няма нито вест, че съжалява за решението си. Мисля, че Бърич наистина се е отказал от него. Това е причината Кетрикен да смята, че е важно да го поеме някой мъж. Нуждае се от мъжка подкрепа в живота си. Дай му да усети, че някой го харесва, Фиц.

— Но защо аз? — попитах горчиво.

Сенч се ухили.

— Мисля, че симетрията доставя удоволствие на Кетрикен. И да си призная, аз също виждам известна справедливост в това. — Пое дъх и продължи сериозно: — На кого да го дам? На някой, който мрази Осезанието ли? На някой, който го приема като товар и не се чувства задължен към него? Не. Той е твой, Фиц. Направи нещо от него. И го научи да върти секирата. Момчето ще стане с телосложението на Бърич, когато порасне. Сега обаче е само кожа и кости. Води го всеки ден на тренировки, та да натрупа малко мускули.

— Когато имам време — обещах кисело. Запитах се дали Бърич е изпитвал такъв ужас от мен, както аз от сина му. Нищо чудно. Но независимо колко се ужасявах, думите на Сенч бяха направили нещата неизбежни. Когато ме попита: „На кого да го дам?“, познах ужаса от това какво може да сполети Пъргав, ако попадне в чужди ръце. Не че исках още една отговорност, още повече точно сега. А защото не можех да понеса мисълта, че някой друг може да го поеме и да е жесток с него или да не му обръща внимание. Така се надуват всички мъже, след като станат родители. Човек става убеден, че никой друг не може да се справи по-добре от него.

С ужас си помислих, че отново трябва да взема секирата. Не исках. Но Сенч бе прав — бях най-добър със секира. Фините оръжия не ми подхождаха. Със съжаление си помислих за прекрасния меч, който ми бе дал Шутът. Мисълта за меча ми напомни за него, както и за екстравагантния ми гардероб, когато напуснах службата си при лорд Златен. Не ми беше приятно да се преструвам на негов слуга, но сега открих, че тази роля ми липсва. Тя поне ми даваше възможност да прекарвам повече време с него. Последният ни разговор бе запълнил донякъде пропастта помежду ни, но същевременно ни бе отдалечил още повече. Трябваше да се изправя лице в лице с факта, че Шутът беше само един аспект на човека, когото смятах, че познавам. Исках да възстановя приятелството си с Шута, но как можех да го направя, след като знаех, че той е само едно от многото лица? Все едно, помислих си кисело, да си приятел с куклата и да се опитваш да игнорираш кукловода, който я кара да говори и танцува.

По-късно същата вечер застанах пред вратата на покоите му и почуках. Отвътре се процеждаше слаба светлина, но се наложи да чакам дълго в коридора, преди да чуя раздразнения му отговор.

— Кой е?

— Том Беджърлок, лорд Златен. Може ли да вляза?

След кратко мълчание чух резето да се вдига. Едва познах стаята. Някогашната сдържана елегантност се бе превърнала в пищен разкош. Дебели килими се застъпваха по пода. Свещниците на масата бяха златни, а ароматът на свещите изглеждаше толкова скъп, сякаш лорд Златен изгаряше монети. Мъжът пред мен беше облечен в копринена роба и накичен със скъпоценности. Дори украсата по стените беше друга. Простите ловни сцени, които често можеха да се видят по гоблените в Бъкип, бяха смесени с изящни изображения на джамайлийски градини и храмове.

— Няма ли да влезеш и да затвориш вратата, или предпочиташ да стоиш така зяпнал? — сърдито рече той. — Късна нощ е, Том Беджърлок. Едва ли е подходящо време за случайни посетители.

Влязох и затворих вратата.

— Знам. Извинявам се, но когато идвах в по-разумни часове, все те нямаше.

— Да не си забравил нещо, когато ме напусна и се изнесе от стаята си?

— Не. — Въздъхнах и реших, че няма да му позволя да ме натика отново в онази роля. — Липсваше ми. И съжалявам, страшно много съжалявам за глупавия спор, който започнах при посещението на Йек. Стана точно така, както ми каза. Обречен съм да си го спомням всеки ден. И всеки ден ми се иска да не бях произнасял онези думи.

Отидох до камината и се тръшнах на един стол пред угасващия огън. На малката масичка имаше бутилка бренди и чаша с една-две капки на дъното.

— Нямам представа за какво говориш. Между другото, тъкмо смятах да си лягам. Така че по какъв въпрос идваш, Том Беджърлок?

— Сърди ми се, щом искаш. Сигурно го заслужавам. Дръж се както искаш с мен. Но спри този маскарад и бъди себе си. Само това искам.

За момент той ме изгледа с надменно неодобрение. След това седна в другия стол. Наля си още бренди, без да ми предложи. По аромата разбрах, че е кайсиево, като онова, което бяхме пили в къщата ми преди по-малко от година. Отпи глътка.

— Да бъда себе си — повтори. — И кой всъщност е това?

Остави чашата и скръсти ръце на гърдите си.

— Не зная. Иска ми се да си си Шутът — казах тихо. — Но май вече не можем да се върнем към тази преструвка. Все пак бих го направил, ако можехме. Наистина.

Извърнах поглед. Сритах края на една цепеница и събудих нови пламъци и порой искри.

— Когато мисля за теб, вече дори не знам как да те наричам. Не си лорд Златен. Никога не си бил. Но в същото време не си и Шутът.

Стиснах зъби, когато думите дойдоха сами — неканени, но очевидни. Защо понякога е толкова трудно да се казва истината?

За един мъчителен момент се боях, че ще изтълкува думите ми погрешно. После осъзнах, че ще разбере точно каквото имам предвид. Години наред ми беше показвал с мълчанието си, че разбира чувствата ми. Преди да се разделим, трябваше по някакъв начин да запълня пукнатината помежду ни. Думите бяха единственото ми средство. Носеха ехото на стара магия, на властта, която придобива някой, когато разбере нечие истинско име. Бях решен. И въпреки това думите ми излязоха непохватно.

— Веднъж каза, че мога да се обръщам към теб с „любими“, ако вече не желая да те наричам „Шуте“. — Поех дъх. — Любими, искам да си с мен.

Той вдигна ръка пред устата си. Престори се, че си търка брадичката, сякаш обмисля нещо много внимателно. Не знаех какво изражение се крие под ръката му. Когато я отпусна, на лицето му играеше иронична усмивка.

— Не мислиш ли, че из крепостта ще почнат да говорят?

Оставих коментара му без отговор, защото нямах отговор. Беше го казал с насмешливия тон на Шута. Макар това да успокои сърцето ми, все пак се запитах дали не се преструва — заради мен. Дали не ми показваше онова, което исках да видя?

— Е — въздъхна той, — щом искаш да имаш подходящо име за мен, ще е по-добре да си е Шут. Така че да си останем с него, Фици. За теб съм Шутът. — Загледа се в огъня и се засмя тихо. — Е, сега сме квит. Каквото и да се случи с нас, вече винаги ще мога да си спомням тези думи.

Погледна ме и кимна сериозно, сякаш ми благодареше, че съм му върнал нещо безценно.

Имаше страшно много неща, които исках да обсъдя с него. Пътуването на принца; да поговорим за Уеб; да го попитам защо играе толкова много и какво означава цялата тази екстравагантност. Но изведнъж реших да не добавям нищо повече за тази вечер. Както бе казал — бяхме квит. Отношенията ни бяха като на везни; не исках да рискувам някоя дума отново да наруши равновесието.

Кимнах и бавно станах.

— Лека нощ, Шуте — казах му тихо и отворих вратата.

— Лека нощ, любими — отвърна той от стола си.