Лорд Златен

Глава 19Лодвайн

Беше мразовит ден и отъпканият сняг скърцаше под ботушите ми, докато слизах към града. Когато чух тропота на копита зад себе си, отстъпих да направя път на конника, като в същото време поставих ръка върху дръжката на меча. Славея обаче забави ход и тръгна в крачка с мен. Хвърлих й един поглед, но не казах нищо. Точно нея най-малко исках да видя днес. Тя обаче ме заговори.

— Сенч предаде ли ти съобщението ми?

Кимнах и продължих да вървя.

— И?

— И не мисля, че имам какво да кажа.

Тя дръпна поводите толкова рязко, че конят изпръхтя възмутено. Скочи от седлото, заобиколи коня и застана пред мен. Спрях.

— Какво ти става? Какво искаш от мен? — остро попита тя. — Какво още можеш да очакваш от мен, което вече да не съм ти дала?

Гласът й трепереше и за мое изумление видях в очите й сълзи.

— Аз… нищо. Не… Ти какво искаш от мен?

— Каквото имахме преди. Приятелство. Да си говорим. Да можем да разчитаме един на друг.

— Но… Славея, та ти си омъжена.

— И затова не можеш вече да говориш с мен ли? Не можеш дори да ми се усмихнеш, когато ме виждаш в Голямата зала? Държиш се, сякаш вече не съществувам. Петнайсет години, Фиц. Познавахме се цели проклети петнайсет години, а ти откриваш, че съм омъжена, и изведнъж не можеш да ми кажеш дори едно „здравей“?

Зяпнах я. Славея често ми действаше по такъв начин, но така и не свикнах с това. Изумлението ми се проточи твърде дълго. Тя нападна отново.

— Миналия път, когато те видях… имах нужда от приятел. А ти ме отхвърли. Бях ти приятел, когато се нуждаеше от мен, толкова години! Проклет да си, Фиц. Седем години споделях леглото ти! А ти дори не си направи труда да ме попиташ как съм. И отказа да яздиш с мен, сякаш се боиш да не те заразя с нещо!

— Славея! — викнах, за да прекъсна тирадата й.

Не исках да прозвучи грубо, но тя изведнъж ахна и избухна в сълзи. И навикът от седемте години ме накара да я прегърна и да я притисна до себе си.

— Не исках да те обидя — прошепнах в ухото й. Копринената й коса се обърка върху гърдите ми, познатият й аромат изпълни ноздрите ми. И изведнъж ми се прииска да обясня онова, което тя вече знаеше. — Нарани ме, когато открих, че не съм единственият мъж в живота ти. Може би съм бил глупак изобщо да си помисля подобно нещо. Ти никога не си ми го казвала. Знам, че сам съм се заблуждавал. Но въпреки това бях наранен.

Тя само захлипа още по-силно и се притисна в мен. Конят й се размърда неспокойно и настъпи повода си. Без да пускам Славея, успях да пристъпя настрани и го да хвана. Спокойно. Изчакай — казах му и той леко сведе глава.

Прегръщах я, мислех си, че скоро ще се успокои, но тя така и не спря да плаче. Преди я смятах за безсърдечна. Нехайна бе по-подходяща дума за нея — като дете, което взема каквото си иска, без да мисли за последиците. Знаех за последиците повече от нея и съответно трябваше да се държа по-добре. Зашепнах и тя захлипа по-тихо, за да чува думите ми.

— Искам да знаеш истината за едно нещо. За онова, което казах миналия път: че съм си мислил за Моли, докато си била в обятията ми. Не е вярно. Никога не е било вярно. Беше долно от моя страна, унизително и за двете ви. Когато беше в обятията ми, ти усещаше чувствата ми. Съжалявам, че се опитах да те нараня с лъжа. — Сълзите й не преставаха. — Славея. Говори. Какво има?

— Не е… не е само защото беше жесток към мен. Ами… — Пое треперливо дъх. — Мисля… подозирам… че съпругът ми… Онази вечер каза, че никога не си е помислял колко силно може да пожелае да има дете. Каза го, въпреки че не може да наследи и не се нуждае от наследник. И… и си мисля, че има или може би… — Млъкна, неспособна да изрече на глас най-големия си ужас.

— Че си има любовница ли? — попитах тихо.

— Така си мисля! — изплака тя. — Когато се оженихме, ме желаеше всяка нощ! Е, знаех, че няма да продължи винаги, но когато страстта му се уталожи, той пак… но напоследък сякаш почти не ме забелязва. Дори когато ме няма за няколко дни, пак не е изпълнен с желание по мен. Остава до късно да играе с приятели и си ляга пиян. Рокли, накити, парфюми, както и да се докарам, не дава и пет пари.

Думите й се изливаха заедно със сълзите. Опита се да избърше лицето си с ръкав, но само размаза сълзите. Извадих кърпата си и й я подадох.

— Благодаря. — Избърса си очите. Пое дълбоко дъх, така че раменете й се повдигнаха, и издиша. — Мисля, че съм му омръзнала. Че поглежда към мен и вижда остаряла жена. Стоя пред огледалото, гледам гърдите си, корема, бръчките по лицето ми… Фиц, толкова ли съм остаряла? Мислиш ли, че съжалява, че се е оженил за толкова по-възрастна от него?

Нямаше как да знам отговорите на тези въпроси. Отново я прегърнах през раменете.

— Студено е. Да повървим — казах, за да спечеля няколко мига да помисля. Тя ме прегърна през кръста, докато крачехме, следвани от коня й. Известно време вървяхме мълчаливо.

— Омъжих се за него, за да съм в безопасност, нали разбираш — тихо рече тя. — Най-сетне в безопасност. Не му трябват деца, богат е, привлекателен, намира ме за възхитителна. Веднъж го чух да казва на свой приятел какво удоволствие било, че не му се налага да ме представя по друг начин, освен като своя съпруга. Че всички знаели името ми като менестрел на кралицата. Толкова много се радваше на славата ми, че това ме правеше още по-горда. Когато поиска ръката ми и да бъда завинаги негова, беше… беше като да стигнеш безопасен залив, Фиц. След всичките години скитания какво щеше да стане с мен, когато гласът ми стане дрезгав или изгубя благоволението на кралицата? Никога не съм си помисляла, че за да имам него, трябва да изгубя теб. После, когато ти настоя, че така трябва, ами… ядосах ти се. Мислех, че времето, което прекарахме заедно, е нещо наше. Бях смаяна, че можеш да ми го вземеш, независимо дали го искам, или не. Но въпреки това все още си имах моя лорд Рибар. И си казвах, че да изгубя теб е малка цена за сигурните ми старини.

Замълча за известно време. Мислех си, че е свършила, но не беше.

— А ако си вземе любовница и тя забременее от него или просто ако я намери за по-интересна от мен… тогава ще съм те загубила за нищо и ще остана с празни ръце.

— Славея. Как можеш да си представиш, че кралица Кетрикен и Сенч биха позволили да ти липсва каквото и да било? Знаеш, че винаги ще се грижат за теб.

Тя въздъхна и изведнъж ми се стори остаряла.

— Легло, храна и дрехи на гърба. Да, мога да съм сигурна за тези неща. Но ще дойде време, когато гласът ми ще ме предаде и дробовете ми няма да издържат на дългите тонове. Ще дойде време, когато никой няма да ме намери за привлекателна и желана. И тогава цялото уважение към мен ще изчезне и от Славея Менестрела ще се превърна в Славея Бабката в ъгъла. И няма да съм важна за никого. Никой няма да ме цени. И накрая ще съм сама.

Видях я в друга светлина. А може би това винаги е била единствената й светлина. Славея винаги бе действала единствено в свой интерес. Беше добър музикант, дори отличен, но нямаше онова пламъче, което можеше да й осигури вечната слава. Освен това не можеше да има деца и затова винаги щеше да се бои да не изгуби мъжа си заради чара и плодовитостта на някоя друга. И докато застаряваше и красотата й започваше да помръква, страхът й само щеше да расте. Боеше се, че без деца ще изгуби съпруга си, когато съблазънта й в леглото избледнее. Може би това е бил най-големият ми чар за нея — че винаги я намирах за желана, че тялото й никога не ми омръзваше. Освен това бях нещо, което тя притежаваше, могъща тайна, която й беше известна, както и любовник и мъж, който не иска от нея нищо повече от онова, което тя така леко предлагаше. Лишена от безспорния ми ентусиазъм към тялото й и изправена пред угасващата страст на съпруга си, тя започваше да се пита дали привлекателността й не започва да избледнява. А ето, че аз нито можех да я отмъкна и да я любя един час, за да й докажа, че все още е желана, нито да я уверя, че мъжът й продължава да я обича. Опитах се да измисля нещо, което да й предложа.

Спрях я внезапно, обърнах я и я задържах на ръка разстояние. Престорих се, че разглеждам лицето и тялото й, сякаш я оценявам. Честно казано, можех да я виждам единствено като Славея и като нищо друго. Все пак успях да се ухиля.

— Ако съпругът ти не те намира за желана, значи е глупак. Сигурен съм, че много мъже в Бъкип с радост биха. В това число и аз, ако обстоятелствата бяха по-други. — Опитах се да изглеждам замислен. — Да му го кажа ли?

— Не! — възкликна тя и успя да се разсмее, макар и несигурно.

Хванах я за ръка, за да я държа на по-подобаващо разстояние от себе си. Повървяхме още малко.

— Фиц — тихичко се обади тя. — Още ли ме харесваш? Поне мъничко?

Знаех, че не мога да оставя този въпрос да виси дълго без отговор. А и истината си бе налице.

— Да. — Погледнах я в очите, както вървяхме. — Нараняваш ме понякога. Казваше ми жестоки неща и действаше по начини, които не одобрявам. И аз съм постъпвал по същия начин с теб. Но ти сама го каза, Славея — петнайсет години. Когато хората прекарват толкова дълго време заедно, нормално е да вземем всичко за подразбиращо се. Приемаме като дадени и провалите, и добрите моменти. Колко песни изпя пред камината ми, само за мен? Колко гозби ти сготвих? Петнайсет години познанство минава отвъд харесването и нехаресването, превръща се просто в живот. Често сме били нехайни към чувствата на другия, точно както е при двама ни със Сенч. Защото вярваме, че онова, което сме и което сме научили от всички тези години, е по-важно от гневно хвърлените думи.

— Аз те излъгах — тихо рече тя след кратко мълчание.

— Да. Излъга ме. — Открих, че мога да говоря без враждебност. — А аз те разочаровах. И както аз смятах, че имам право да решавам какво да правя с живота си, независимо от твоето мнение, същото се отнасяше и за теб. Ти се омъжи. Аз избрах да бъда никому неизвестен. И двете решения дойдоха, когато бяхме заедно. Не само твоето. Но нека те уверя нещо. Колкото и години да минат, макар никога повече да не легнем в едно легло, когато остареем, все така ще те ценя. Винаги.

Вярвах ли напълно в казаното? Не. Но въпреки всичко тя бе приятел и беше в нужда. Думите ми облекчиха тази нужда, а не ми струваха нищо. На лицето й се появи усмивка. Беше си лягала с мен поради същите причини, поради които и аз сега й поднасях малките лъжи, които искаше да чуе.

Кимна и нямаше повече сълзи. Повървяхме мълчаливо.

— Какво да правя със съпруга си? — попита тя.

Поклатих глава.

— Не зная, Славея. Още ли го обичаш? Желаеш ли го?

Тя кимна сковано и на двата въпроса.

— Е, тогава мисля, че би трябвало да му го кажеш.

— Само това ли?

Свих рамене.

— Мисля, че не се обръщаш към най-подходящия човек. Някой по-успял в любовта може да ти даде по-добър съвет.

— Може би като Сенч.

— Сенч? — Бях потресен и едновременно с това развеселен, но изкушението бе твърде голямо. Запазих сериозна физиономия. — Да, Сенч е идеалният съветник в това отношение.

Искаше ми се да можеше да ни чуе.

— Знаеш ли, прав си. Той е винаги дискретен и задоволява любовниците си. Дори когато реши да се отърве от някоя — замислено рече тя и се разсмя от изписаната на лицето ми изненада. — Ясно. Дори ти не знаеш за похожденията му. Добре де, прав си. Той е човекът. Никога не съм чувала жена да му е отказала леглото си. Тъкмо обратното. А не е от най-младите. Е, ще го обсъдя с него, когато му докладвам довечера.

Последните й думи ме направиха подозрителен. Рискувах.

— Значи мислиш, че ще откриеш къде е отседнал едноръкият?

Тя ме изгледа косо, сякаш ми даваше точка в някаква игра.

— И то преди теб. Помоли ме, като те настигна, да ти предам, че очаква да стоиш настрана от Лодвайн. Не че е известен с това име в града. Сенч също не ми го е казвал. Така.

Предадох ти желанието му. Уверява те, че по този въпрос знае по-добре от теб какво да прави.

— Или поне вярва, че знае — отвърнах хладно. Значи срещата ни не беше случайна. Сенч по някакъв начин бе открил, че съм напуснал замъка, и бе пратил Славея да ме настигне и да ме отклони от Лодвайн. А най-вероятно и за да ми даде възможност да й се извиня. Как само обичаше да дърпа конците старецът! Успях да изнамеря отнякъде усмивка и я лепнах на лицето си. — Е, тогава по-добре да яхнеш коня и да продължиш, ако искаш да намериш Лодвайн преди мен.

Тя ме изгледа объркано.

— Още ли смяташ да ходиш в града?

— Да. Имам и други задачи там.

— Като?

— Хеп.

— Той тук ли е? Мислех, че е останал в къщата ти.

Значи Славея не беше в течение с всичко, което знаеше Сенч. Това бе донякъде утешително.

— Не. Една от главните причини да се съглася да се върна в Бъкип беше да осигуря добро обучение на Хеп. Чирак е при Гиндаст.

— Така ли? И добре ли се справя?

Богове, как само ми се искаше да я излъжа и да й кажа, че е страхотен.

— Не му е лесно да свикне с градския живот — отвърнах уклончиво. — Но мисля, че вече започва да свиква.

— Трябва да мина да го видя. Гиндаст е мой горещ почитател. На Хеп няма да му навреди, ако покажа интерес към него.

Представите на Славея за славата и важността й бяха тъй невинни, че ми бе невъзможно да се засегна от тях. После тя внезапно спря и попита, сякаш изненадана от споходилата я мисъл:

— Момчето още ми е ядосано, нали?

Толкова безгрижно нараняваше, че може би очакваше другите да й прощават със същата лекота. Може би това е проклятието на менестрела — да имаш дарбата да нараняваш с думи. Поколебах се.

— Значи още е ядосан, нали?

— Честно казано, нямам представа — побързах да отговоря. — Вярно, ти нарани доста дълбоко чувствата му. Но сега той си има достатъчно грижи, а и аз също. Така и не сме го обсъждали.

— Аха. Е, в такъв случай май ще трябва да се помиря с него. Ако ми се отвори възможност, ще го отмъкна за един следобед. Сигурна съм, че Гиндаст ще се съгласи. Ще го нахраня чудесно и ще му покажа онези места от Бъкип, които някой чирак едва ли може да види. Не се мръщи така. Хеп е още момче, бързо ще пригладя настръхналите му перца. А сега, както каза, трябва да бързам, Фиц, радвам се, че нещата помежду ни са по-добре. Липсваше ми.

— И ти на мен — отвърнах аз, зарязвайки всякакви опити да съм честен.

Зачудих се как ли ще реагира Хеп на поканата й и дали тя изобщо ще го познае така пораснал и променен. Честно казано, искаше ми се да го остави на мира, но не знаех как да я помоля, без да я обидя пак. Явно Сенч искаше да е благоразположена към мен. По-късно щях да го притисна да обясни защо. Засега й помогнах да се качи в седлото и й се усмихнах. Когато тя ми се усмихна в отговор, открих, че наистина ми е липсвала. И че предпочитам усмивката й пред кипящия й гняв. И тогава тя едва не съсипа всичко, защото усмивката й стана лукава и тя рече:

— Е, кажи ми истината и извади жилото от последната ми обида. Лорд Златен наистина ли предпочита момчета пред момичета? Затова ли дамите имат толкова малко успех с него?

Успях да задържа усмивката си.

— Доколкото ми е известно, предпочита да спи сам. Въпреки всичките му флиртове никога не ми се е случвало да изтръсквам някого от чаршафите му. — Замълчах и добавих по-тихо, изпитвах омраза към себе си: — Подозирам, че е изключително дискретен. Аз съм само негов телохранител, Славея. Не очаквай от мен да знам всичките му тайни.

— О — отвърна тя, очевидно разочарована от липсата ми на интерес към клюките. Менестрелите са вечно жадни да надушат нещо скандално. Често ми беше казвала, че най-добрите песни могат да се намерят в края на следата от слухове.

Помислих си, че ще препусне, но тя отново ме изненада.

— Е, добре. А ти как я караш напоследък?

Въздъхнах тежко.

— Имитирам господаря си. Спя сам, благодаря.

— Че няма ли с кого? — предложи тя и повдигна вежда.

— Славея — казах предупредително.

— О, добре де — разсмя се тя и видях, че отговорът ми по странен начин й вдъхна увереност. Не беше сменена. Като отказвах предложението й, се принуждавах да остана на сухо. Сигурно това й хареса. Прати ми въздушна целувка и се отдалечи. Поклатих глава след нея и продължих надолу.

Няколко минути по-късно ме задмина Любезен Бресинга, който също слизаше към града с доста висока скорост въпреки стръмния път и снега. Не намали и едва ме удостои с поглед. Едва ли ме позна, а и не ми пукаше. Яздеше без ръкавици и шапка, наметалото се развяваше зад него, сякаш му се беше наложило да напусне замъка много бързо. Дали това имаше нещо общо с отказа на принца да яздят сутринта? Може би трябваше да уведоми някого за проваления план? Изругах под нос и забързах след него в снега, но той вече бе изчезнал от погледа ми.

Спрях задъхан. Спокойно, рекох си. Спокойно. Нямаше начин да знам какво става с Любезен. Трябваше да се придържам към първоначалната си идея и да потърся Лодвайн. Подозирах, че междувременно ще разбера и къде е отишъл Любезен.

Най-напред спрях на седмичния пазар. Купих червен шал и сносен нож, като през цялото време подпитвах къде бих могъл да намеря прясно козе месо за джамайлийска гозба, приискала се на господаря ми. Получих доста предложения, но повечето бяха от козарите, живеещи из хълмовете зад Бъкип. Само две се отнасяха за самото градче, а само едно от тях беше край ковашката улица.

Късият зимен ден вече беше към края си. Отслабващата светлина беше добре дошла за мен. Препоръчаният козар имаше само няколко животни, по-скоро за мляко, отколкото за месо. Намерих дома му колкото по упътването, толкова и по миризмата. Приближих тихо в сумрака. През прозореца зърнах семейство с три малки деца, което се готвеше да вечеря. В навеса зад къщата имаше десетина кози. По гредите беше наредено сирене. Най-противното същество наоколо бе начумерен стар пръч със злобни жълти очички. Отдалечих се тихо, питах се дали не съм заблудил сам себе си. Може би звуците, които бях чул в споделените чрез Умението спомени на Шишко, нямаха нищо общо със сегашното местоположение на Лодвайн. Може би ставаше въпрос само за място за срещи, а не за квартирата на водача на Петнистите.

Промъкнах се покрай трите съседни къщи, но открих само готвещи се за нощта семейства. Между един занемарен навес и следващата къща се натъкнах на коня на Любезен. Беше вързан, все още оседлан и от него се вдигаше пара. Може би бе оставен тук, за да не бие на очи? Замръзнах. Ако приближавах бърлогата на Лодвайн, със сигурност щеше да има Осезаващи на пост — както хора, така и животни. Нищо чудно някой вече да ме следеше. При тази мисъл по гърба ми потече пот. В следващия миг си дадох сметка, че не мога да направя нищо по този въпрос. Приближих, като се мъчех да заглуша стъпките си в неотъпкания сняг между постройките.

Чух по улицата да приближава кон. Малцина яздеха по улиците на Бъкип. Стръмните павирани улици са неподходящи за коне, освен това е скъпо да се държат в град, където са на практика неизползваеми. Доколкото можех да преценя по звука, конят беше едър и тежък. Звукът от копитата спря пред къщата. Почти незабавно се отвори врата. Някакъв тежък тип излезе на верандата и посрещна ездача с:

— Вината не е моя. Не знам защо е дошъл, не казва. Само повтаря, че иска да говори с теб.

Познах гласа от спомена на Шишко. Беше гласът на първия, при когото го бяха завели.

— Аз ще имам грижата, Паджет.

Гласът на Лодвайн. Тонът му беше рязък. Чух го как слиза от коня. Клекнах зад коня на Любезен.

— Чук, иди с него — каза Лодвайн на коня си и видях минаващата сянка на свързаното му животно, докато здравенякът го отвеждаше към паянтовия навес. Познах го веднага: бях го виждал да язди до Лодвайн. Водачът на Петнистите влезе и затръшна вратата след себе си. След малко се върна и Паджет.

Къщата беше добре построена, цепнатините в стените бяха запушени, а капаците на прозорците — затворени заради студа. Не можех да видя какво става вътре, но гласовете долитаха до мен. Не можех да различа думите. Клекнах в сянката между постройките и долепих ухо до стената. Заслушах се.

— Каква е тази глупост да дойдеш тук? Казано ти беше никога да не идваш и да не се мъчиш да се свързваш с мен. — Гласът на Лодвайн бе изпълнен с гняв.

— Дойдох да ти кажа, че с уговорката ни е свършено. — Стори ми се, че разпознах гласа на Любезен, макар да бе станал писклив от ужас.

— Така ли мислиш? — изръмжа Лодвайн заплашително.

Любезен отговори, но не чух какво. Явно беше нещо непокорно, защото Лодвайн се изсмя и рече:

— Е, сбъркал си. Аз определям кога свършва уговорката. А когато свърши, това ще е защото си престанал да ми бъдеш от полза. А ще разбереш, че си престанал да си ми от полза, защото ще изгубиш живота си. Разбра ли намека ми, Любезен Бресинга? Бъди полезен, момче. Заради майка си, ако не заради себе си. Какви новини ми носиш?

— Заради майка ми — никакви. Нито сега, нито за в бъдеще. — Гласът на Любезен трепереше от страх и решимост.

Както много добре си спомнях, Лодвайн беше директен тип. Явно се беше научил да използва добре лявата си ръка. Чух как тялото на Любезен се блъска в стената.

— И защо така, момче? — любезно попита Лодвайн.

Отговор не последва. Зачудих се дали не е убил момъка с един удар.

— Вдигни го — заповяда Лодвайн на някого. Чух звука от влачен по пода стол, вероятно за Любезен. След малко Лодвайн продължи:

— Попитах те нещо, момче. Защо изведнъж реши да станеш предател?

Любезен фъфлеше — Лодвайн сигурно го беше ударил в зъбите.

— Не съм предател. Нищо не ти дължа.

— Така ли? — Лодвайн се изсмя. — Майка ти е все още жива. Не си ли ми длъжен за това? Ти си все още жив. И за това ли не си ми длъжен? Не бъди глупак, момко. Да не вярваш в лъжливите обещания на Планинската кралица? Че иска да ни изслуша, да направи живота ни по-добър? Пфу! Иска да ни подмами, както се подмамват плъхове с отровено зърно. Мислиш, че съм заплаха за вас, че мога да ви убия, като ви издам. Да, мога да го направя. Но само ако вие ме предадете първи. Засега те държа изкъсо, но и те защитавам. И съм много по-разумен в сравнение с някои от Петнистите. Бъди благодарен, че ги държа за юздите. Така че стига глупости. Двамата с теб имаме твърде много общи неща, за да заставаме един срещу друг. — Тонът му стана искрено заинтересуван. — Добре де, защо е всичко това?

Любезен изсъска някакво обвинение, но не успях да го чуя.

Лодвайн отново се изсмя.

— Така значи. Тя е жена, момиче, при това една от нас. Знам, че е трудно за момък да мисли за собствената си майка като за жена, но тя е жена, при това привлекателна. Би го приела и като комплимент, и като напомняне. Живяла е твърде дълго отделно от нас, отричала е каква е, общувала е с „благородници“, сякаш те или тя самата са по-добри от нас. Сега всичко се връща, както е било, Бресинга. Смятайте се за късметлии, че отново ви приехме за свои. Когато дойдем на власт, онези от Старата кръв, които се отричат от магията си, обръщат гръб на себеподобните си и дори ни предават на мръсните Пророци… всички те ще умрат. Ще умрат в собствения си Кралски кръг, точно както оня мръсник Славен изби толкова много от нас. И за какво? Защо толкова много от родителите ни изгубиха живота си в онези кръгове? За да се сдобие с Осезаващ отстъпник, който да му залови Осезаващото Копеле. Крайно време е Пророците да си платят за това.

И докато притисках ухо към студеното дърво и клечах в мразовития мрак на нощта, отново изпитах познатото призляване. Да. За пореден път миналото на Пророците се беше върнало да ни преследва. Защото казаното от Лодвайн бе истина. Славен толкова ме мразеше и се страхуваше от мен, че беше решил, че единственият начин да се добере до мен бе да намери Осезаващ, който да му помогне. Болезненият белег на гърба ми беше от стрелата на онзи човек. Но никога не си бях помислял, че зверствата на Славен срещу Осезаващите могат да се припишат на сметката на Пророците.

Гласът на Любезен бе тих, но ясен.

— Не го приема „като комплимент“, а като обида и най-гнусно оскърбление. Ти ме принуди да живея в Бъкип, да шпионирам за теб и да я оставя сама и уязвима. Ти я лиши от верни слуги и истински приятели. А сега твоите хора я позорят, все в името да я върнете към вашите „петнисти“ корени. Е, тя не го иска, аз също. Ако имаш предвид това, когато говориш за задруга на Старата кръв, предпочитам да не съм един от вас.

— Ох, момче — почти лениво рече Лодвайн, — или си глупав, или не можеш да слушаш. Отговори ми на следния въпрос. Какъв си, ако не си един от нас?

— Свободен — озъби се Любезен.

— Грешка. Мъртъв. Убий го, Паджет.

Беше блъф. Сигурен бях, както бях сигурен, че Любезен го взема за истина. Щяха да му изкарат акъла и отново да го направят покорен. Нямах никакви основателни причини да го пазя от тях, независимо дали щяха само да го пребият, или да му отнемат живота. Може би, с изключение на това, че беше момче, принудено и притиснато от обстоятелствата. Така че стомахът ми стана леден и зъбите ми заскърцаха заради онова, което щеше да му се случи.

И в същия момент вълната на Умението откъм Предан едва не ме стовари на земята. Намери Любезен Бресинга. В голяма опасност е. Моля те, Том, тръгвай веднага. Мисля, че е долу в града. Тревожното послание на принца беше като отприщен порой. Смътно осъзнах, че музиката на Шишко замлъква от изумление.

Събрах си акъла и отговорих. Близо до него съм. В опасност е, но не чак толкова голяма. Как разбра?

Агонизиращата му мисъл сгази мозъка ми. Котката му ми каза. Любезен ми я донесе в чувал и ме помоли да я пазя в стаята си и да не я пускам по никакъв повод. Това беше услугата, за която ме беше помолил. Каза, че трябва да иде някъде, където не може да я вземе. Том, не чакай. Котката казва, че опасността е истинска, съвсем истинска. Ще го убият.

Ще го защитя. Обещах и вдигнах рязко стените си, за да го махна от себе си. В следващия момент вече тичешком заобикалях малката къща. Странно как разбирането на човек може да се промени коренно само за миг. Любезен се беше решил на тази конфронтация със съзнанието, че ще умре. Беше го замислил. Затова беше занесъл котката си при Предан — за да не се хвърли да го защити и да загине. Грозният ми меч вече беше в ръката ми, когато блъснах с рамо вратата и я отворих. Някакъв мъж рухна и вътрешностите му се изсипаха между пръстите му. Не беше въоръжен, нито ме заплашваше, просто се оказа на пътя ми. Втурнах се в стаята.

От пръв поглед разбрах, че Любезен е прав. Лодвайн седеше на масата с чаша вино пред себе си и гледаше как Паджет душѝ момчето. Здравенякът се наслаждаваше. Беше достатъчно силен, за да го довърши бързо, стига да иска. Но вместо това беше застанал зад Любезен, беше го хванал за гърлото и го бе вдигнал във въздуха. Момчето риташе, а палачът му стискаше все по-силно. Лицето на Любезен бе мораво, очите му щяха да изхвръкнат от орбитите, ноктите му драскаха безсилно по защитените с кожени гривни ръце на Паджет. Някакво гадно дребно куче с къса козина джавкаше радостно около тях и се мъчеше да захапе Любезен за крака. Гледката събуди в мен червената ярост на битката. За миг усетих как гърдите ми се изпълват с нея и чух грохота на собственото си сърце. Всички други мисли изчезнаха. Щях да ги убия и двамата.

Лодвайн се беше облегнал в стола си и гледаше изпълнението. Щом ме видя, спокойно нареди на Паджет: „Довърши го“, стана и извади с плавно движение меча си, за да посрещне атаката ми. В следващия миг ме позна и изражението му се промени. С крайчеца на окото си видях как пръстите на Паджет се впиват в гърлото на момчето.

Можех да отбия атаката на Лодвайн или да спася живота на Любезен, но не и двете. Масата беше между Любезен и мен. Засилих се, скочих върху нея на едно коляно и окървавеното острие на меча ми мина покрай Любезен и се заби дълбоко в гърдите на Паджет. В същия миг мечът на Лодвайн ме прободе от дясната страна на гърба ми, малко под ребрата. Изкрещях и се претърколих настрани. Замахнах към него, но в удара ми нямаше сила. Изтърколих се от масата — и извадих късмет, защото вторият удар на Лодвайн беше висок и не улучи. Поех дъх и изкрещях на Любезен: „Бягай!“. Любезен се държеше за гърлото и хъркаше. Паджет бе рухнал на колене и се мъчеше да спре с длани ярката кръв, която шуртеше от гърдите му, а кучето му квичеше и подскачаше до него.

Лодвайн заобикаляше масата с меч в ръка. Претърколих се под нея и щом се озовах от другата страна, скочих на крака. Масата беше помежду ни, но Лодвайн беше висок и стигаше надалеч дори с късия си меч. Отдръпнах се, за да избегна удара.

— Ще те убия, предателско копеле — злорадо ми обеща той.

Думите събудиха вълка в мен. Болката не беше прогонена — просто престана да е толкова важна. Първо убий; после си ближи раните. И се озъби повече от него.

— Аз пък няма да те убивам — обещах му ласкаво. — Ще ти отсека и другата ръка и ще те оставя жив.

Проблесналият в очите му ужас ми показа, че думите ми са захапали кост. Хванах ръба на масата, надигнах я и я блъснах напред. Тя се наклони към него и я блъснах още по-силно. Той се препъна в нещо, в Паджет или в полудялото му куче. Можеше да пусне меча, за да запази равновесие. Но направи глупостта да го задържи и падна. Използвах преимуществото и изритах масата отгоре му, така че заклещих краката му под нея. Паднал по гръб върху Паджет, Лодвайн замахна към мен, но в удара му нямаше сила. Избягнах го, както и обратния замах, след което скочих върху масата и го приковах с нея на пода. Хванах дръжката на меча си с две ръце и го забих в гърдите му. Той изкрещя и чух как бойният му кон повтори писъка. Мечът се хлъзна и се извъртя, докато го натисках с цялата си тежест, мина между ребрата и разкъса вътрешностите. Лодвайн още крещеше, така че издърпах оръжието и го наръгах отново. Този път в гърлото.

Отвън се чуваха викове и нещо като далечна буря. Някакъв кон цвилеше яростно.

— Тоя кон полудя! — викна някой.

— Викайте градската стража! — изкрещя друг.

От звуците реших, че конят на Лодвайн рита стената на навеса и се мъчи да се освободи, за да е до Лодвайн. Самият Лодвайн вече умираше, сърцето му изпомпваше кръвта и живота от гърлото му, очите му бяха изпълнени с ярост и ужас. Внезапно ме осени догадка и се обърнах към Любезен.

— Нямам време да ти помагам. Ставай и излизай през задната врата. Избегни стражите и се връщай в Бъкип. Кажи всичко на Предан. Всичко, ясно ли е?

Очите на момчето бяха пълни със сълзи, но не беше ясно дали от страх, ужас или от доскорошното душене. Кученцето на Паджет се хвърли към мен, когато тръгнах към вратата. Събрах сили, обърнах се и го смазах с пета. То изквича и не помръдна повече. Дали и Паджет си отиде със смъртта му? Не знаех. Но докато излизах с олюляване на улицата, видях коня на Лодвайн да се блъска в дървената ограда на навеса. От другата страна на улицата децата на козаря се бяха струпали на вратата и го гледаха зяпнали. В свирепото си желание да се освободи конят бе направил на трески дъските с огромните си копита. Това беше разклатило и без това паянтовия навес, така че сега той се рушеше и затрудняваше опитите на животното да си пробие път през стената още повече.

Но това не беше само кон. Вече не. Осезанието ми към него беше объркващо — усещане за кон и човек в едно цяло. Видях как жребецът изведнъж се дръпва назад от направения отвор и оценява положението с човешка интелигентност. Не можех да му дам време да измисли как да се измъкне. Закрещях и затичах към него, без да обръщам внимание на ужасените хора по улицата. Бойният кон се опита да се изправи на задните си крака и да ме смаже с копитата си, но навесът бе нисък — не бе замислен за животно с такива размери. Надигането на задни крака откри гърдите му и аз опрях дръжката на меча в собствените си гърди, натиснах и забих острието колкото се може по-дълбоко.

Конят изцвили и вълната Осезаваща ярост и омраза едва не проби стените и ме отблъсна. Отлетях назад. Мечът остана забит в гърдите му. Конят се заблъска в разцепените дъски. Ако навесът не го беше заклещил, щеше да ме убие, преди да умре. Накрая рухна, с бликнала от устата и ноздрите кръв; в същото време пристигна градската стража. Факлите им се понесоха в зимната нощ и хвърляха странни сенки, които танцуваха около мен като готвещи се за скок вълци.

— Какво става тук? — сърдито попита старшият и когато ме позна, се озъби. — За втори път ми създаваш проблеми. Това не ми харесва.

Опитах се да измисля обяснение, но десният ми крак изведнъж се подгъна и паднах на отъпкания сняг.

— Вътре има двама убити! — изкрещя някой. Едва извъртях глава и видях пребледняло момиче в униформа на стражата да излиза от къщата. Примигнах и напрегнах очи към тъмното. Конят на Любезен беше изчезнал. Или беше побягнал, или момчето беше успяло да се измъкне. Опитах се да се размърдам и изведнъж усетих горещата кръв по хълбока си. Притиснах с ръка раната.

— Ставай! — излая старшият.

— Не мога — изпъшках. Вдигнах окървавените си ръце. — Ранен съм.

Той поклати сърдито глава и усетих, че страшно му се иска да ми добави още някоя рана. Явно приемаше работата си твърде присърце.

— Какво стана?

Мъчех се да си поема дъх и с благодарност видях как синът на козаря изтича бос навън и объркано завика, че конят полудял и се опитвал да се освободи от навеса, а после съм се появил аз и съм го убил. Снегът под мен ставаше мокър и топъл, а нощта все по-черна.

Том? Трескавото Умение на принца се просмука през рушащите се стени. Том, ранен ли си?

Махай се!

Старшият се надвеси над мен.

— Какво стана?

Не можех да измисля лъжа. И казах истината.

— Конят полудя. Трябваше да го убия.

— Това вече го разбрахме. А хората в къщата?

Том? Ранен ли си?

Опитах се да отговоря на принца, но болката вече ме заливаше на вълни. Опитах се да се дръпна от нея, но огромният й шип ме прикова на заснежената улица. Около нас се събираше тълпа. Оглеждах лицата с напразната надежда да намеря някой, който да ми помогне. Но те само ме зяпаха с опулени очи и отворени уста, сочеха и говореха възбудено. И тогава видях познато лице. Само за миг тя пристъпи към мен и на лицето й сякаш беше изписана искрена загриженост. Хеня, прислужницата на нарческата, се мръщеше надолу към мен. А когато погледите ни се срещнаха, рязко се обърна и се стопи в тълпата.

Кажи на Сенч! Хеня е тук, в града е. Моментално разбрах колко е важно това. Сенч непременно трябваше да знае.

После болката отми всичките ми грижи. Умирах.

Спри. Стига вече. Съсипваш музиката. Тревогата на Шишко ме заблъска като морски прибой.

— Отговаряй!

Не оставаха нито лъжи, нито истини. Погледнах старшия и се опитах да заговоря. После се плъзнах някъде далеч от всички тях и потънах в тъмното. Стой на стража, Нощни очи — замолих се, но отговор не последва. Нямаше вълк до мен.