Лорд Златен

Глава 6Заличаване

Изминах обратно пътя през лабиринта коридори и отново се озовах в килията си. Спрях да надникна в мрака, преди да вляза. След това затворих тайната врата и застанах напълно неподвижен в тъмното. През затворената врата към покоите на Шута се чуваха гласове.

— Нямам представа кога е станал и излязъл, нито защо, нито пък знам кога ще се върне. Отначало ми се стори очарователна идея да имам подръка силен и умел воин, способен не само да ме защити от уличните разбойници, но и да е мой камериер и да се грижи за останалите ми нужди. Но той се оказа крайно ненадежден в ежедневните си задачи. Ами ето на! Наложи ми се да привикам един минаващ слуга от коридора и да му заръчам да каже на някое момче от кухнята да ми донесе закуска. А нали го взех именно затова! Да, май трябва да го изгоня тоя Беджърлок, но предвид състоянието на глезена ми сега не е време да оставам без слуга. Може би ще ми се наложи да наема още един-двама, та да се грижат за ежедневните задачи. Вижте само колко прах има по камината! Срамота. Не мога да поканя гости в покоите си, след като са в такъв вид. Почти се радвам, че болката в глезена ме обрича на усамотяване.

Замръзнах. Страшно ми се искаше да разбера с кого разговаря и защо посетителят ме търси, но не можех да се появя, щом лорд Златен вече бе заявил, че ме няма.

— Мога ли в такъв случай да оставя съобщение за слугата ви, лорд Златен?

Гласът бе на Лоръл и раздразнението й личеше ясно. Познаваше ни много добре от съвместното ни пътуване, за да бъде заблудена от думите на Шута. Никога нямаше отново да повярва, че сме просто господар и неговият слуга. Твърде често бяхме сменяли ролите си. Но също така разбирах защо лорд Златен държи да продължим с маскарада. В противен случай рано или късно щяхме напълно да се разкрием за двора.

— Разбира се. Можете също и да наминете довечера, ако сте склонна да заложите на шанса, че може и да си е спомнил за задълженията си и да се е прибрал.

Ако това бе опит да я умилостиви, определено не успя.

— Съобщението ще е достатъчно, сигурна съм. Просто, като минавах през конюшните, забелязах у кобилата му нещо, което ме разтревожи. Ако се срещне с мен там по пладне, ще му обясня.

— А ако не се върне дотогава?… Ха, как мразя подобни неща! Да съм секретар на собствения си слуга!

— Лорд Златен. — Тихият й глас прекъсна театралниченето му. — Тревогата ми е сериозна. Погрижете се да се срещне с мен по пладне или да ми се обади. Приятен ден.

Затвори решително вратата след себе си. Чух трясъка, но въпреки това изчаках още малко, за да се убедя напълно, че Шутът е сам. Тихо открехнах вратата, но постоянната му бдителност не го подведе.

— Ха! — възкликна с облекчение. — Започвах да се тревожа. — Вгледа се в мен по-внимателно и на лицето му грейна усмивка. — Явно първият урок с принца е минал добре.

— Принцът предпочете да не се яви на първия урок. Съжалявам, че те оставих в това положение. Изобщо не се сетих да се погрижа за закуската ти, лорд Златен.

Той изсумтя пренебрежително.

— Можеш да си сигурен, че последното, което очаквам, е ти да си добър слуга. Спокойно мога да се погрижа за закуската си. Наложи се обаче да вдигна подобаващ шум. Мърморих и се оплаквах достатъчно, така че вече мога да добавя към екипа си някое момче, без да предизвиквам каквито и да било коментари. — Наля си чай, отпи и се намръщи. — Изстинал е. — Посочи остатъците от яденето. — Гладен ли си?

— Не. Закусих с Кетрикен.

Той кимна, без да се изненада.

— Принцът ми прати съобщение сутринта. Сега вече разбирам смисъла му. Пишеше: „С тъга забелязах, че нараняването не ви позволи да танцувате на годежа ми. Много добре знам колко е неприятно, когато някоя неочаквана пречка ви лиши от нещо отдавна очаквано. Искрено се надявам скоро да сте в състояние отново да се заемете с любимите си дейности“.

Кимнах, донякъде удовлетворен.

— Изискано и същевременно ясно. Нашият принц се усъвършенства все повече.

— На баща си се е метнал — съгласи се той, но когато го изгледах остро, изражението му бе благо и кротко. — Имаш и още едно съобщение. От Лоръл.

— Да. Чух го.

— Така си и мислех.

Поклатих глава.

— А то едновременно ме озадачава и тревожи. Ако мога да съдя по тона й, едва ли срещата има нещо общо с кобилата. Все пак ще се видя с нея по пладне да разбера за какво става дума. После бих искал да сляза до Бъкип: да видя Хеп и да се извиня на Джина.

Той повдигна светла вежда.

— Бях й обещал, че ще намина снощи и ще поговоря с Хеп. А както ти е известно, вместо това присъствах на годежното празненство.

Той взе мъничката китка бели цветчета от подноса със закуската и я помириса замислено.

— Толкова много хора, и всеки иска да му отделиш време.

Въздъхнах.

— Трудно ми е. Не знам как да се справям. Бях свикнал със самотния си живот, само с Нощни очи и Хеп. Май не се проявявам на ниво. Не мога да си представя как Сенч успява да върти всичките си задачи толкова години.

Шутът се усмихна.

— Той е паяк. Нишките на паяжината му се простират във всички посоки. А той клечи в центъра и разчита всяко потрепване.

— Точно — съгласих се с усмивка. — Не много ласкателно, но точно.

Той ненадейно килна глава настрани.

— Значи е Кетрикен, така ли? А не Сенч.

— Не разбирам.

Той погледна ръцете си и завъртя букетчето.

— Променил си се. Раменете ти са отново изправени. Гледаш ме, когато говорим. В смисъл, нямам желанието да се озърна през рамо, за да видя дали зад гърба ми няма призрак. — Остави внимателно цветята на масата. — Нещо е свалило част от товара ти.

— Кетрикен — съгласих се и след миг колебание добавих: — Била е по-близка с Нощни очи, отколкото предполагах. И тя скърби за него.

— Аз също.

Обмислих следващите си думи, преди да ги изрека. Запитах се дали се необходими — боях се, че могат да го наранят. Но въпреки това ги казах.

— По различен начин. Кетрикен скърби за Нощни очи като мен, заради самия него и за онова, което е бил за нея. Ти…

Запънах се, тъй като не бях сигурен как да се изразя.

— Аз го обичах чрез теб. Той стана истински за мен чрез връзката помежду ни. Така че в известен смисъл не скърбя за Нощни очи като теб. А оплаквам твоята мъка.

— Винаги си бил по-добър с думите от мен.

— Да — съгласи се той. Въздъхна и скръсти ръце на гърдите си. — Е, радвам се, че някой е успял да ти помогне. Макар и да завиждам на Кетрикен.

Това бе лишено от смисъл.

— Завиждаш й, че скърби?

— Завиждам й, че е успяла да те утеши. — И добави, преди да успея да отговоря: — Вземи да занесеш съдовете в кухнята. И гледай да си сърдит, все едно току-що господарят ти ти е чел конско. После иди при Лоръл и в Бъкип. Смятам днес да прекарам спокоен ден и да се занимавам с моите си неща. Дадох да се разбере, че глезенът ме боли и искам да почивам, без гости. Следобед съм поканен на игра с любимците на кралицата. Така че ако не ме намериш тук, търси ме там. Ще се върнеш ли навреме, за да ми помогнеш да докуцукам до вечерята?

— Предполагам.

Той като че ли внезапно помръкна, сякаш наистина го болеше. Кимна сериозно.

— Е, може би ще се видим тогава. — Стана от масата и тръгна към стаята си. Отвори вратата, без да каже нищо повече. После я затвори тихо, но твърдо след себе си.

Събрах съдовете в подноса. Погрижих се да пооправя стаята му, въпреки думите му относно качествата ми като прислужник. Върнах подноса в кухнята, след което донесох дърва и вода. Вратата към личната стая на Шута си оставаше затворена. Запитах се дали не му е зле. Сигурно щях да почукам, ако не наближаваше пладне. Отидох в стаята си и препасах грозния меч. Взех няколко монети от кесията на Кетрикен и пъхнах останалите под ъгъла на дюшека. Проверих тайните джобове, свалих наметалото от куката и тръгнах към конюшните.

Заради годежа на принц Предан конюшнята бе претъпкана с конете на гостите. В подобни случаи добичетата на по-маловажните като мен се преместваха в Старите конюшни, които се използваха през моето детство. Нямах нищо против. Много по-малко вероятно бе да се натъкна на Хендс или на някой, който би могъл да си спомни за момчето, живяло навремето при Бърич.

Открих Лоръл облегната на вратата на яслите на Моя черна. Говореше й тихо нещо. Може би бях изтълкувал съобщението й неправилно.

— Какво й е? — попитах и със закъснение си спомних, че съм прост слуга. — Добър ден, Ловкиньо Лоръл. Дойдох, както сте наредили.

Моя черна пренебрегна и двама ни.

— Беджърлок, добър ден. Благодаря, че се отзова. — Огледа се небрежно и като се увери, че нашата част от конюшнята е празна, се наведе към мен и прошепна: — Трябва да поговорим. Насаме. Ела.

— Както желаете.

Тръгнах след нея. Минахме покрай редиците ясли до края на конюшнята, след което за моя изненада започнахме да се изкачваме по вече паянтовите стъпала, които навремето водеха към плевника на Бърич. Докато бе главен коняр, той твърдеше, че предпочита да живее близо до подопечните си вместо в по-добра квартира в замъка. Аз пък тогава вярвах, че това е истина. През годините реших, че е избрал скромното си жилище, за да ме държи настрана от очите на останалите, както и за да може самият той да не се набива на очи. Сега, докато се изкачвах след Лоръл по стръмните стъпала, се питах какво ли знае тя. Дали не ме водеше тук като прелюдия към разкриването, че е наясно кой съм в действителност?

Вратата не беше заключена. Лоръл я бутна с рамо и тя се отвори, но задра по пода. Ловкинята влезе в сумрачното помещение и ми даде знак да я последвам. Мушнах се под една прашна паяжина. Единствената светлина идваше през малкото прозорче. Изведнъж мястото, където бе преминало детството ми, ми се стори невероятно малко. Оскъдните мебели, които ни бяха достатъчни с Бърич, отдавна бяха изчезнали и вместо тях цареше хаосът на конюшнята: части от стари сбруи, счупени инструменти, протрити чулове — всички свързани с конете отпадъци, които хората прибират с мисълта, че някой ден ще ги поправят или ще им послужат за нещо.

Как само би се ядосал Бърич! Запитах се дали Хендс е позволил да се натрупат всички тези боклуци и реших, че сигурно е имал по-сериозни задачи. Днес конюшните бяха много по-голяма и важна грижа, отколкото през годините на Войната на Алените кораби. Съмнявах се, че Хендс стои до късно през нощта, за да поправя стари сбруи.

Лоръл разчете погрешно изражението ми.

— Знам. Мирише, но пък е скрито. Щях да се срещна с теб в твоята стая, но лорд Златен бе твърде зает да се прави на голям благородник.

— Той е голям благородник — казах, но бързият й поглед ме накара да млъкна. Едва сега се сетих, че лорд Златен бе обръщал доста внимание на Лоръл по време на пътуването, а миналата вечер двамата не размениха нито дума. Ох.

— Щом казваш. — Преглътна раздразнението си и продължи: — Получих вест от братовчед си Диъркин. Не иска да предупреди теб, а мен. Съмнявам се, че би одобрил, че го споделям, защото има сериозни поводи да не те харесва. Кралицата обаче явно има друго мнение за теб. А аз съм положила клетва именно към нея.

— И аз — уверих я. — Сподели ли новината и с нея?

Тя ме погледна.

— Още не. Може би не е и нужно. Може би ти ще се справиш с този въпрос. А и не ми е така лесно да намеря удобен момент насаме с кралицата, както да извикам теб.

— Какво е предупреждението?

— Казва ми да бягам. Петнистите знаят коя съм и къде живея. За тях съм двойна предателка. Заради потеклото ми смятат, че съм от Старата кръв. А служа на омразния режим на Пророците. Ще ме убият, ако им се отвори възможност. — В гласа й не се долавяха емоции, докато описваше заплахата за себе си, но стана по-тих, когато добави: — Същото се отнася и за теб.

Гледах как прашинките танцуват в тънките лъчи през процепите на капаците и размишлявах. Тя заговори отново:

— Лодвайн все още е слаб и се възстановява, след като му отсече ръката. Много от последователите му са го напуснали и са се върнали към традициите на истинската Стара кръв. Родовете упражняват натиск върху младите да се откажат от крайностите на Петнистите. Мнозина смятат, че кралицата наистина възнамерява да подобри положението на Старата кръв. И тъй като вече знаят, че собственият й син е Осезаващ, изпитват към нея по-топли чувства. Склонни са да изчакат, поне засега, за да видят как ще се отнася с тях.

— А онези, които останат с Петнистите?

Лоръл поклати глава.

— Онези с Лодвайн са най-опасните и най-неразумните. Той привлича всички, които искат да проливат кръв и да всяват хаос. Те жадуват повече за мъст, отколкото за справедливост, искат власт, а не мир. Някои, подобно на самия Лодвайн, са виждали как семействата и приятелите им са били убивани заради престъплението, че са Осезаващи. На други сърцата им изпомпват повече лудост, отколкото кръв. Не са много, но не поставят граници на това, на което са готови за постигане на целите си, поради което са опасни като огромна армия.

— А какви са целите им?

— Прости. Власт за тях. Наказание за онези, които са потискали Осезаващите. Мразят Пророците. А още повече мразят теб. Лодвайн подклажда омразата им. Кипи от омраза и я предлага на последователите си, сякаш е злато. Ти разпали гнева им към онези от Старата кръв, които ти се притекоха на помощ срещу Петнистите. Има изгорени къщи. Пръснати или откраднати стада. Петнистите казват, че ще разкрият всеки, който не се присъедини към тях срещу Пророците. Казват, че всички от Старата кръв трябва или да застанат редом с тях, или да бъдат отхвърлени от общността.

Лицето й бе едновременно сърдито и уплашено. Знаех, че има реална опасност за близките й, и стомахът ми се свиваше при мисълта, че отчасти съм отговорен за това.

Поех си дъх.

— Само част от това, което ми казваш, е ново за мен. Петнистите ме проследиха по пътя от града. Изненадан съм, че ме оставиха жив.

Тя повдигна рамо, с което не пренебрегваше опасното ми преживяване, а само вероятността да съм разбрал Петнистите.

— За тях ти си важен. Отсече ръката на Лодвайн. Освен това си от Старата кръв, служиш на Пророците и открито заставаш срещу Петнистите. — Поклати глава. — Не се успокоявай, че са те оставили жив, след като са можели да те убият така лесно. Това само означава, че имат някаква полза от теб и си им нужен. Братовчед ми намеква нещо такова в предупреждението си. Казва, че може би съм се забъркала в по-лоша компания, отколкото си мисля. Сред Петнистите се говори, че лорд Златен и Том Беджърлок не са такива, за каквито се представят — това за мен не е особена изненада, но Диъркин явно го смята за показателно.

Замълча, сякаш за да ми даде време да отговоря. Не казах нищо, но премислих много неща. Дали някой не беше направил връзка между Том Беджърлок и Осезаващото Копеле от песента и легендата? И ако да, от каква полза можех да им бъда, за да ме оставят жив? Ако искаха да ме вземат за заложник и да ме използват срещу Пророците, можеха да го направят още онази нощ. Но Лоръл прекъсна мислите ми:

— Набезите и атаките срещу собствените им хора настройват Старата кръв срещу тях, дори онези, които са се наричали Петнисти. Изглежда, някой от нападенията са били за разчистване на стари сметки или за лично обогатяване, а не от някакви „високи“ мотиви. Никой не спира Петнистите. Лодвайн е все още твърде слаб, за да си върне авторитета. Най-близките до него те мразят двойно повече заради това. Биха ти отмъстили с бързината на горски пожар. Достатъчно е било да те видят за няколко дни в Бъкип, за да разберат къде точно се намираш.

Известно време мълчахме, потънали в твърде мрачни мисли, за да ги споделяме. Накрая Лоръл заговори неохотно:

— Знаеш, че Диъркин все още има връзки с някои от Петнистите. Опитват се да го примамят да се върне при тях. Той трябва… да се престори, че е на тяхна страна. За да защити рода ни. Върви по тънко и опасно въже. Чува неща, които е много опасно да повтаря, но въпреки това ми прати вест. — Думите й заглъхнаха. Взираше се в капаците на прозореца, сякаш можеше да види какво има зад тях.

— Трябва да говориш с кралицата. Кажи й, че Диъркин трябва да изглежда предател на Короната, за да спаси роднините ви. Ще избягаш ли, както те увещава?

Тя бавно поклати глава.

— При роднините си? Така само ще ги изложа на още по-голяма опасност. Тук поне Петнистите трябва да бръкнат в опасна паст, за да ме измъкнат. Ще остана и ще служа на кралицата.

Запитах се дали Сенч би могъл да я защити.

Тя заговори отново.

— Диъркин чул намеци, че Петнистите образуват съюз с някакви външни лица. „Силни хора, които с радост биха унищожили Пророците и биха оставили властта у хората на Лодвайн“. — Хвърли ми тревожен поглед. — Прилича на глупава хвалба, нали? Не е възможно.

— По-добре кажи на кралицата — отвърнах. Надявах се, че няма да разбере какво мисля за възможно. Знаех, че трябва да разкажа всичко това на Сенч.

— А ти? — попита тя. — Ще избягаш ли? Мисля, че трябва. Защото от теб ще излезе чудесен пример за силата на Петнистите. Ако те разобличат, ще се разбере, че дори сред стените на Бъкип има Осезаващи. Разчленен и изгорен, ще си отличен урок за останалите предатели на Старата кръв. Поука, че онези, които отричат и предават собствените си хора, в крайна сметка биват предадени от тях.

Тя самата не бе Осезаваща. Братовчед й обаче беше. Макар магията да течеше в кръвта на рода й, тя не обичаше Осезанието и хората, които го използват. Като повечето хора в Шестте херцогства, Лоръл разглеждаше способността ми да усещам животните и да се обвързвам с тях като презряна магия. Може би използването на думата „предател“ би трябвало да не ме жегва толкова силно, но въпреки това презрението й ме изгаряше.

— Не съм предател на Старата кръв. Просто се придържам към клетвата, която съм дал на Пророците. Ако Старата кръв не се бе опитала да навреди на принца, нямаше да е нужно да го изтръгвам от ръцете им.

Лоръл каза хладно:

— Това са думите на братовчед ми в писмото му. Не са мои. Казва ми всичко това, за да мога да предупредя кралицата, отчасти защото се чувства задължен към мен. Но и защото тя е най-търпима към Старата кръв от всеки друг от последните Пророци на престола. Не би искал да я види посрамена и с отслабнало влияние. Предполагам, че си мисли, че кралицата ще се отърве от теб, ако научи, че можеш да бъдеш използван срещу нея. Аз обаче я познавам по-добре. Няма да се вслуша в предупреждението ми и да те отпрати от Бъкип, преди да е станало късно.

Така значи. Това бе истинското й послание за мен.

— Значи смяташ, че това ще е най-доброто? Просто да се махна, без да й се налага да ме кара да го направя.

Тя се загледа някъде покрай мен, после заговори — пак покрай мен:

— Появи се най-неочаквано от нищото. Може би е най-добре да се върнеш там.

За миг наистина се изкуших от тази идея. Можех да оседлая Моя черна и да изчезна. Хеп беше чирак на сигурно място и Сенч щеше да се погрижи положението да си остане такова. Не ми се искаше да обучавам Предан на Умението, а още по-малко на онова, което знаех за Осезанието. Може би това бе най-простото решение за всички ни. Да изчезна. Но.

— Не дойдох в Бъкип по свое желание. Дойдох по повеля на кралицата. Така че оставам. А и заминаването ми няма да премахне опасността за нея. Лодвайн и последователите му знаят, че принцът е Осезаващ.

— Подозирах, че ще кажеш нещо такова — призна Лоръл. — И може би си прав. Въпреки това ще предам предупреждението на кралицата.

— Би било грешка от твоя страна, ако не го направиш. Все пак благодаря, че си направи труда да ме издириш и да ме предупредиш. Знам, че не дадох много поводи на Диъркин да мисли с добро за мен. Бих искал да оставя всичко станало помежду ни да избледнее в миналото. Ако имаш възможност, моля те да му предадеш следното: не изпитвам никакви лоши чувства към него или към когото и да било от следващите традициите на Старата кръв. Но че службата ми на Пророците е винаги на първо място за мен.

— Както и за мен — мрачно отвърна тя.

— Не казваш нищо за намеренията на Лодвайн относно принц Предан.

— Защото в писмото на Диъркин не се казва нищо за тях. Така че отговорът ми е, че не знам.

— Разбирам.

И после като че ли нямахме какво друго да си кажем. Оставих я да излезе първа, за да не ни забележат заедно. Задържах се в старите помещения по-дълго, отколкото бе нужно. Под прашната дъска на прозореца можех да видя следите от острието на детския ми нож. Погледнах към мястото, където се бе намирал сламеникът ми. Все още можех да различа фигурата на бухал в изкривените шарки на дървото. Не бе останало почти нищо от Бърич и мен. Времето и другите обитатели ни бяха заличили. Излязох и затворих вратата.

Можех да оседлая Моя черна и да сляза с нея до града, но предпочетох да вървя въпреки мразовития ден. Винаги съм вярвал, че е по-трудно да следиш придвижващ се пеша човек. Минах през портите без инциденти и коментари. Вървях енергично, но след като се озовах извън полезрението на стражите и другите пътници, кривнах от пътя и влязох в храсталака край него. Спрях и погледнах назад да видя дали някой не ме преследва. Стоях неподвижно и мълчаливо. Раната на гърба ми започна да ме боли. Във вятъра се усещаше влага — до довечера щеше да завали дъжд или сняг. Ушите и носът ми бяха студени. Реших, че днес никой не се прокрадва след мен. Въпреки това повторих маневрата още два пъти, докато слизах до града.

Направих голяма обиколка, преди да стигна до къщата на Джина. Отчасти от предпазливост, отчасти от нерешителност. Исках да й занеса някакъв подарък, едновременно като извинение, че не бях успял да мина предишната вечер, както бях обещал, и в знак на благодарност, че ми помага с Хеп, но не можех да реша какво да й взема. Обеците ми се струваха някак твърде лични и постоянни. Също и яркият шал, който привлече погледа ми на витрината на един тъкач. Прясно пушената сьомга подразни апетита ми, но изглеждаше неподходяща. Бях зрял мъж, а ето че се озовах в момчешка дилема. Как да изразя благодарността, извиненията и интереса си към нея, без да изглеждам твърде благодарен, извинителен и заинтересуван? Исках някакъв приятелски подарък и реших, че трябва да е нещо, което бих могъл със същата лекота да поднеса на Шута или Хеп, без да се чувствам неловко. Спрях се на торба сладки орехи от тазгодишната богата реколта и на току-що изпечен хляб с подправки. С тези неща в ръка се чувствах почти уверен, когато почуках на вратата с изрисуваната върху нея разтворена длан.

— Един момент! — разнесе се гласът й, след което тя отвори горната половина на вратата и примижа на ярката слънчева светлина. Стаята зад нея бе сумрачна, капаците на прозорците бяха затворени, а на масата горяха благоуханни свещи. — А, Том. В момента съм с клиент. Можеш ли да почакаш?

— Разбира се.

— Добре — рече тя, затвори вратата и ме остави да стоя отвън. Не беше каквото очаквах, но пък си помислих, че не заслужавам повече. Така че зачаках смирено, гледах улицата и хората и се опитвах да се правя, че не усещам хапещия вятър. Къщата на странстващата вещица се намираше на тиха уличка, но въпреки това потокът минувачи не спираше. Съседната къща беше на грънчар. Вратата беше затворена заради вятъра, но продукцията бе натрупана до нея и чувах тракането на работещото колело. На отсрещната страна живееше жена с внушителен брой малки деца, на някои от които явно им се искаше да излязат на калната улица въпреки мразовития ден. Едно малко по-голямо от тях момиченце търпеливо замъкна дребосъците обратно на верандата. От мястото си едва успявах да различа вратата на една кръчма по-нататък. На висящата табела пред входа бе изобразено набучено на кол да се пече прасе. Влизаха и излизаха хора — повечето да си купят бира за вкъщи.

Тъкмо започнах да обмислям дали да си тръгна, или да почукам отново, когато вратата се отвори. На прага се появи натруфена матрона с двете си дъщери. В очите на по-малката имаше сълзи, а по-голямата изглеждаше отегчена. Майката благодари многословно и страшно дълго на Джина, след което остро нареди на момичетата си да не се помайват и да тръгват. Хвърли ми неодобрителен поглед, докато ги отвеждаше.

Макар да си бях помислил, че Джина ме е оставила да вися навън, с цел да ме накаже, топлият й уморен поглед ме накара да забравя тези глупости. Широк жълт пояс я стягаше над кръста и повдигаше гърдите й. Много й отиваше.

— Влизай, влизай. Ох, ама че сутрин. Странна работа. Хората искат да знаят какво виждаш по ръцете им, но често не желаят да повярват.

Затвори вратата зад мен и потънахме в сумрак.

— Съжалявам, че не дойдох снощи. Господарят ми ме натовари с работа. Донесох ти топъл хляб от пазара.

— О, колко мило! Виждам, че си взел и орехи. Тази година дърветата на племенницата ми родиха толкова много, че не знаем какво да ги правим. Съседът й взе малко за прасетата, но повечето изпопадаха и човек направо гази по тях.

Толкова за орехите. Тя взе хляба и го сложи на масата, възкликна колко хубаво мирише и ми съобщи, че Хеп, естествено, е при майстора. Племенницата й взела понито и каруцата, за да събере дърва, нали съм нямал нищо против? Хеп се съгласил, даже казал, че за понито ще е по-добре, вместо да виси в конюшнята. Уверих я, че всичко е наред.

— Фенел няма ли го? — попитах. Котаракът липсваше.

— Фенел ли? — Изглеждаше изненадана, че съм попитал. — О, сигурно е излязъл по котешките си работи. Знаеш ги котараците.

Оставих торбата орехи на пода до вратата и окачих наметалото си над нея. Малкото помещение бе топло и студените ми уши започнаха да щипят, докато се връщаха към живот. Когато се обърнах към масата, Джина вече поставяше отгоре й две димящи чаши чай. Ароматът му бе примамлив. До хляба чакаше чинийка с масло и мед.

— Гладен ли си? — попита ме усмихнато.

— Да — признах. Усмивката й бе заразителна.

— Аз също — каза тя. После пристъпи напред и изведнъж ръцете ми я прегръщаха, а устата й се вдигаше към моята. Трябваше да се наведа, за да я целуна. Устните й се отвориха приканващо. Имаха вкус на чай и подправки. Изведнъж се почувствах замаян.

Тя прекъсна целувката и притисна буза до гърдите ми.

— Измръзнал си. Не биваше да те държа толкова дълго отвън.

— Вече ми е много по-топло — уверих я.

Тя се усмихна.

— Знам. — И устните й отново намериха моите, а ръката й се спусна надолу, за да провери доказателството. Подскочих при допира й, но ръката й на врата ми продължаваше да държи устните ми до нейните.

Тя ме поведе към спалнята, без нито за миг да прекъсва целувката. Пусна ме, за да затвори вратата. Озовахме се в тъмнина. Леглото бе застлано с пухен дюшек. Стаичката миришеше на жена. Опитах се да си поема дъх.

— Не е разумно. — Едва успях да го изрека.

— Да. Не е. — Пръстите й развързаха вървите на ризата ми и засилиха желанието ми. Тя ме бутна леко и седнах на ръба на леглото.

Докато смъкваше ризата през главата ми, погледът ми се спря на малка муска върху нощната масичка. Наниз от червени и черни мъниста, увит около скелет от сухи пръчки. Сякаш някой ме плисна със студена вода, уби желанието ми и ме изпълни с чувство за безсилие. Докато развивах пояса й, очите й проследиха погледа ми. Загледа се в лицето ми и усмихнато поклати глава.

— Виж ти. Та не би да си от чувствителните? Не гледай това нещо. За мен е, не за теб. — Взе ризата от ръцете ми и небрежно покри амулета с нея.

В този момент на просветление знаех, че трябва да спра случващото се. Но тя не ми позволи да се предам на здравия разум — ръцете й бяха на колана ми, усетих топлите й пръсти върху корема си и съвсем престанах да мисля. Станах и свалих робата през главата й, при което къдравата й коса се разроши около лицето й като облак. Известно време стояхме и се гушехме един в друг. Тя каза нещо одобрително за муската ми — единственото нещо, което носех в момента. Когато ме попита откъде са ми пресните драскотини по вярата и корема, затворих устата й с моята. Вдигнах я с лекота, обърнах се и я поставих на леглото. Коленичих над нея и я загледах; зърната й бяха розови и жадни, от тялото й се надигаше превъзходен аромат на жена.

Без да кажа нито дума, се качих върху нея и я обладах. Сляпото желание ме изпълни и тя изпъшка: „Том!“, смаяна от свирепата ми страст. Ръцете ми стискаха раменете й, устните ми покриваха нейните и тя се надигна да ме посрещне. Внезапно ме обхвана ужасен копнеж по нея. Да я докосвам, кожата ми да допира нейната, да се отдам напълно на друго същество в близост и страст, да забравя напълно усещането, че съм изолиран в собствената си плът. Не задържах нищо и като че ли я понесох с мен.

Останах да лежа замаян.

— Виж ти — тихичко рече тя. — Доста си припрян, Том Беджърлок.

Тежкото ми дишане, докато лежах отгоре й, сякаш създаваше някаква своя противна тишина. Изпълни ме срам.

След дълго и ужасно мълчание тя се размърда под мен. Чух я да си поема дъх.

— Наистина си бил гладен!

Може би съжали за изказаното разочарование, но не можеше да върне думите си. Нежният й опит да ги обърне на шега накара кръвта да нахлуе в лицето ми и допълни унижението ми. Отпуснах глава на възглавницата до нея. Заслушах се във вятъра отвън. Някакви хора минаваха по улицата, точно от другата страна на дъсчената стена. Нечий внезапен смях ме накара да трепна. Горе под керемидите се чу тупване и цвърчене. После Джина ме целуна по врата и ръцете и нежно погалиха гърба ми. Гласът й бе успокояващ шепот.

— Том. Първият път рядко е най-добрият. Показа ми момчешката си страст. А сега ще открием ли мъжките ти умения?

Така ми даде втора възможност да се докажа и се почувствах засрамен и благодарен. Започнах като изкусен майстор по начин, който скоро отново ни разпали. Славея ме беше научила на някои неща и Джина изглеждаше доволна от второто ми изпълнение. Едва на самия край, докато лежахме задъхани, думите й ме изпълниха с опасения.

— И тъй, Беджърлок — рече тя и пое дъх под мен. — Значи това било за една вълчица.

Изненадан, се надигнах над нея, колкото да мога да я погледна невярващо в очите. Тя примигна и на лицето й се появи странна усмивка.

— Никога досега не съм била с Осезаващ — призна тя. Отново пое дъх, този път по-дълбоко. — Чувала съм други жени да говорят, че такива мъже са по… — Замълча, търсеше подходящата дума.

— Животински? — подсказах аз. Прозвуча като обида.

Очите й се разшириха, след което тя се разсмя неловко.

— Нямах предвид това, Том. Не приемай като обида нещо, замислено като комплимент. Неопитомен, това щях да кажа. Естествен, както е естествено животното, без да се замисля какво могат да си помислят останалите за него.

— О. — Не знаех какво друго да кажа. Изведнъж се запитах какво представлявам за нея. Нещо непознато? Забранено удоволствие, с някой, който не е съвсем човек? Изнервяше ме мисълта, че може да ме е видяла като нещо странно и животинско. Нима нашите магии ни разделяха толкова много?

Тя отново ме придърпа върху гърдите си и ме целуна.

— Стига си мислил — предупреди ме и аз се подчиних.

След това се унесе за кратко до мен. Бях я прегърнал, главата й бе отпусната върху рамото ми. Реших, че съм се представил добре. Но докато гледах как слънчевите лъчи се преместват върху стената, осъзнах, че това е просто изпълнение. Никой от двама ни не спомена за любов. Бе просто нещо, което бяхме направили заедно, нещо, което ни караше да се чувстваме добре, нещо, в което се смятах за вещ. Но ако първото ни съвкупление я бе оставило незадоволена, следващите ме накараха да се чувствам непълен по един по-дълбок начин. От години не бях изпитвал такъв внезапен и силен копнеж по Моли и за това колко прости, хубави и истински бяха нещата помежду ни. Това не бе същото, по-скоро приличаше на партньорството ми със Славея. Не беше дори споделяне на легло. В разгара на недоволството си исках да съм влюбен в някого по начина, по който бе онзи първи път. Копнеех за някой, когото да мога да докосна и да бъда докосван от него, някой, който да прави всичко останало в света да изглежда по-значимо просто със съществуването си.

Тази сутрин Кетрикен ме бе докоснала като приятел и в това имаше повече значение и дори повече истинска страст от станалото току-що. Изведнъж ми се прииска да се махна от тук, защото това помежду ни не биваше да се случва. Двамата с Джина бяхме на път да станем приятели. Едва започвах да я опознавам. А сега какво направих? Хеп също се оказа замесен в тази каша. Ако Джина искаше да продължи по този начин, как щях да се справя? Дали за пореден път открито да се подиграя на всички правила, които му бях набивал в главата за това как един човек трябва да живее живота си? Или да се крия от Хеп и потайно да се вмъквам и измъквам от леглото на Джина?

Бях уморен до смърт от тайни. Сякаш изникваха навсякъде около мен, за да ме задушат и да изсмучат живота ми като студени пиявици. Жадувах за нещо реално, истинско и открито. Можех ли да превърна връзката си с Джина в такава? Не ми се вярваше. Не само че не съществуваха основи за дълбока и искрена любов помежду ни, но и отново се бях замесил в задкулисните дела и интригите на Пророците. Пак имаше тайни, които трябваше да пазя от нея. Тайни, които в крайна сметка щяха да я изложат на опасност.

Не бях усетил, че се е събудила. Или може би дълбоката ми въздишка я бе изтръгнала от дрямката. Потупа ме леко по гърдите.

— Не бъди угрижен, Том. Вината не е само твоя. Предположих, че може да има проблем, когато муската до леглото едва не те лиши от мъжественост. А сега духът ти се умърлушва и помръква, нали?

Свих рамене. Тя се надигна в леглото. Пресегна се през мен, като отърка топлата си плът в моята, и вдигна ризата ми от амулета. Тъжното дребно нещо се гушеше там, изоставено и самичко.

— Това е женски амулет. Трудно е да се изработи, защото трябва да е много прецизно настроен към носителката. За да го направиш, трябва да познаваш жената изцяло. Така че една странстваща вещица може да изработи муска за себе си, но не и за друга… или поне не такава, която ще подейства със сигурност. Тази е моя, настроена е за мен. Магия против зачеване. Трябваше да се сетя, че ще ти подейства. Всеки мъж, който желае така отчаяно деца, че взема подхвърлено и го отглежда като свое собствено, таи този копнеж до мозъка на костите си. Може и да го отречеш, но тази малка надежда гори в теб всеки път, когато лягаш с жена. Подозирам, че именно това буди страстта ти, Том. А този малък амулет ти открадна мечтата още преди да си я пожелал. Каза ти, че съединяването ни ще е напразно и безплодно. Сега се чувстваш така, нали?

Да ти обяснят проблема невинаги означава той да бъде решен. Извърнах поглед.

— Нали — повторих и трепнах от горчивината в гласа си.

— Горкото момче — съчувствено рече тя. Целуна ме по челото, където преди това ме бе целунала Кетрикен. — Разбира се, че не.

— От мен изобщо не става баща. Дори не дойдох да видя Хеп снощи, а той ми каза, че било важно. Нямам желание да зачевам друг живот, който не съм в състояние да защитя.

Тя поклати глава над мен.

— По какво копнее сърцето и какво знае разумът са две различни неща. Забравяш, че съм виждала дланите ти, мили мой. Може би знам повече за сърцето ти от самия теб.

— Каза, че истинската любов отново ще се върне при мен. — Думите ми отново прозвучаха обвиняващо, въпреки желанието ми.

— Не, Том. Не съм казала такова нещо. Много добре знам, че онова, което казвам на човек, рядко е същото, което той чува, но ще ти кажа отново какво видях. Ето тук е. — Тя взе ръката ми. Приближи отворената ми длан до късогледите си очи. Голите й гърди докосваха китката ми, докато пръстите й проследяваха една линия. — Има любов, която се преплита и разделя в живота ти. Понякога напуска, но когато го направи, върви до теб, след което се връща.

Приближи ръката ми още по-близо до лицето си и я заразглежда. После целуна дланта ми и я свали при гръдта си.

— Това не означава, че трябва да си самотен и бездеен, докато я чакаш — прошепна ми.

Фенел ни спаси от неудобното положение. Искаш ли плъх? Погледнах нагоре. Оранжевият котарак се бе свил на една греда и плячката писукаше между челюстите му, докато той се взираше надолу към нас. Още може да се поиграе хубаво с него.

Не. Просто го убий. Усетих червената искра на агонията на плъха. Нямаше надежда да оцелее, но животът в него не се предаваше така лесно. Животът никога не се предава лесно.

Фенел игнорира отказа ми. Скочи от гредата до нас и пусна улова си. Обезумелият гризач се затътри, влачеше осакатения си крак. Джина извика с отвращение и скочи от леглото. Сграбчих плъха и с едно бързо стискане сложих край на мъченията му.

Доста си бърз! — одобрително отбеляза Фенел.

Вземи. Махни го. Подадох му мъртвото животинче.

Той помириса трупчето. Повредил си го! Сви се на леглото и ме загледа укорително с кръглите си очи.

Махни го.

Не го искам. Вече не е забавен. Изсъска към мен и скочи от леглото. Много избърза. Просто не знаеш как да си играеш. Отиде до вратата и задраска, настояваше да го пуснат. С притисната до голото си тяло роба Джина отвори вратата и котаракът се измъкна навън. Останах да седя гол в леглото й, с мъртъв плъх в ръцете. Кръв се стичаше по дланите ми от устата му.

Джина ми метна гащите и панталоните.

— Внимавай да не изцапаш леглото — предупреди ме, така че не пуснах плъха, а се помъчих да се обуя с една ръка.

Изхвърлих плъха на бунището зад къщата. Когато се върнах, Джина наливаше вода в чайника. Усмихна ми се.

— Предишният чай е успял да изстине, да му се не види.

— Нима? — Опитах се да говоря непринудено като нея. Влязох в спалнята за ризата си. Облякох я и оправих завивките. Постарах се да не гледам към амулета. Преодолях желанието си да се махна и седнах на масата. Хапнахме хляб, масло и мед и пихме чай. Джина заговори за трите жени, които я бяха посетили. Беше гледала на по-малката дъщеря, за да види дали предложението за женитба е добро за нея. Посъветвала я да изчака. Историята бе дълга и изпълнена с подробности и аз я оставих да се носи нежно покрай мен. Фенел дойде до стола ми, изправи се и заби нокти в крака ми, след което се намъкна в скута ми, откъдето огледа масата.

Масло за котката.

Нямам причина да съм добър с теб.

Имаш. Аз съм котката.

Беше толкова изпълнен със самочувствие, че това бе достатъчно да намажа парче хляб и да му го дам. Очаквах, че ще го отнесе. Вместо това той ми позволи да го държа, докато изблиза маслото. Още.

Не.

— … или Хеп ще се озове в същото дередже.

Опитах се да проследя думите й назад, но осъзнах, че съм изгубил безнадеждно нишката на разговора. Фенел с перверзно удоволствие заби нокти в бедрото ми, но не му обърнах внимание.

— Е, смятах да поговоря днес с него — рекох с надеждата, че коментарът ми не е абсолютно неуместен.

— Трябва. Разбира се, няма смисъл да го чакаш тук. И снощи да беше дошъл, щеше да ти се наложи да го почакаш дълго. Всяка вечер се прибира късно и всяка сутрин закъснява за работа.

Загложди ме безпокойство. Подобно поведение бе странно за Хеп.

— И какво предлагаш?

Тя пое дъх и издиша, леко раздразнена. Сигурно си го заслужавах.

— Каквото казах преди малко. Иди в работилницата и говори с майстора. Виж се с Хеп. Притисни го и му набий правилата в главата. Кажи му, че ако не ги спазва, ще настояваш да спи при майстора като останалите чираци. Това ще му даде възможност да командва или да бъде командван. Защото ако се премести при чираците, ще открие, че има свободна вечер само два пъти месечно.

Хванах се, че слушам внимателно.

— Значи всички други чираци живеят при майстор Гиндаст?

Тя ме погледна изумено.

— Разбира се! И той ги държи изкъсо, от което Хеп може би ще има полза… но пък ти си му баща, така че би трябвало най-добре да знаеш какво е добро за него.

— Никога не се е налагало да го държа изкъсо — отбелязах.

— Това е било, докато сте живели на село. А там няма кръчми и момичета на всяка крачка.

— Ами… да. Изобщо не мислех, че трябва да живее в дома на майстора си.

— Квартирите на чираците са зад работилницата. Така им е по-лесно да стават сутрин, да се умият, да закусят и да почнат работа. Ти не спеше ли при твоя майстор?

Точно така си беше. Само че никога не го бях приемал по такъв начин.

— Никога не съм бил официално чирак — излъгах. — Всичко това е ново за мен. Смятах, че трябва да осигуря на Хеп квартира, докато се учи. Ето, донесох пари. — Отворих кесията и изсипах монетите на масата.

И внезапно се почувствах неловко. Нямаше ли да си помисли, че се опитвам да си платя за нещо друго?

Тя ме гледаше мълчаливо.

— Том, почти не съм докоснала онова, което донесе предишния път. Колко мислиш струва да се изхрани едно момче?

Успях да свия извинително рамене.

— Поредното градско нещо, което ми е неизвестно. У дома отглеждахме каквото ни трябваше или ходехме на лов. Знам, че Хеп здравата похапва след цял ден работа. Предположих, че може да е скъпо. — Сигурно Сенч бе уредил да й пратят кесия. Нямах представа колко пари е имало в нея.

— Добре. Когато ми потрябват, ще ти кажа. Отстъпването на понито и каруцата означава много за племенницата ми. Винаги е искала да има свои, но знаеш колко е трудно да заделиш пари за такова нещо.

— Както е казал и Хеп, за Детелина е много по-добре да се движи, отколкото да стои в конюшнята. Обаче и тя яде, нали.

— Не е трудно да се справим с това, а и изглежда съвсем честно да се грижим за животно, което използваме. — Тя помълча и се огледа. — Значи ще се срещнеш с Хеп днес?

— Разбира се. Затова дойдох. — Започнах да събирам монетите, за да ги прибера в кесията. Чувствах се неловко.

— Разбирам. Значи затова намина — отбеляза тя, но се усмихваше закачливо. — Добре тогава. Ще те пусна да вървиш.

И изведнъж ми просветна, че ми намеква, че е време да се махам. Напъхах монетите в кесията и станах.

— Е. Благодаря за чая — казах и се запънах. Тя се разсмя високо и бузите ми пламнаха, но успях да се усмихна. Накара ме да се чувствам млад и глупав, което не бе в нейна полза. Не разбирах защо трябва да е така, но пък и не ме беше грижа. — Така. Май по-добре да ида да видя Хеп.

— Да — съгласи се тя и ми подаде наметалото.

Сега пък трябваше отново да спра, за да се обуя. Тъкмо приключих, когато на вратата се почука.

— Един момент! — извика Джина и аз излязох, като кимнах пътьом на клиента й. Беше млад мъж с неспокойно изражение. Поклони ми се в отговор и влезе забързано. Вратата се затвори и отново се озовах самичък на ветровитата улица.

Закрачих към работилницата на Гиндаст. Денят ставаше все по-студен и във въздуха замириса на сняг. Лятото се бе задържало до късно, но зимата вече наближаваше. Погледнах небето и реших, че здравата ще вали. Вървях със смесени чувства. Само преди няколко месеца подобна гледка щеше да ме накара да проверя запасите дърва и за последен път да преценя какво съм натрупал за зимата. А сега за мен се грижеше тронът на Пророците. Вече не се налагаше да мисля за своето добруване, а само за това на властта. Тази сбруя все още стоеше неудобно на раменете ми.

Гиндаст бе известен в Бъкип и нямах проблеми с намирането на работилницата му. Табелата пред нея бе богато украсена и нагиздена, сякаш за да покаже по подобаващ начин уменията му. В предната част на постройката имаше уютна дневна с удобни столове и голяма маса. В камината буйно гореше огън, подхранван от отпадъчни парчета добре изсушено дърво. Няколко от най-добрите му работи бяха изложени на показ, за да примамят потенциални клиенти. Човекът, който командваше тук, изслуша искането ми и ми махна да вляза в работилницата.

Приличаше на хамбар с множество изделия на различен етап от изработката им. Огромна рамка на легло се бе настанила до серия благоуханни кедрови сандъци, украсени с нечий печат с бухал. Един калфа бе коленичил и ги боядисваше. Гиндаст го нямаше. Бил излязъл с трима калфи до имението на лорд Косач, за да вземе мерки и да обсъди изработката на изящна рамка за камина с подхождащи й столове и маси. Един от старшите калфи, малко по-млад от самия мен, ми позволи да поговоря за малко с Хеп. Освен това сериозно ме посъветва да се обадя отново и да си уговоря среща с майстор Гиндаст, за да обсъдим развитието на момчето. Предложението ми прозвуча зловещо.

Открих Хеп зад работилницата с четирима други чираци, всичките по-малки и дребни от него. Пререждаха изсъхналия материал, обръщаха и преместваха всяка греда. Отъпканата земя ми подсказа, че това е третата им купчина. Другите две бяха покрити и опаковани в зебло. Лицето на Хеп бе намръщено от наложената му тъпа, но необходима задача. Наблюдавах го известно време, преди да ме забележи, и видяното ме разтревожи. Хеп винаги бе работил енергично, когато беше край мен. А сега виждах у него потиснат гняв: той явно губеше търпение, че му се налага да работи с по-малки и слаби момчета. Стоях мълчаливо, докато най-сетне не ме забеляза. Изправи се над талпата, която бе оставил току-що, каза нещо на другите чираци и тръгна към мен. Гледах как се приближава и се питах каква част от поведението му е израз на истинските му чувства и каква — поза пред по-малките. Не ме бе грижа особено за презрението му към сегашната му задача.

— Здравей — поздравих го сериозно.

— Здравей — отвърна той.

Стиснахме си ръцете и той каза тихо:

— Виждаш какво имах предвид.

— Виждам да обръщаш дървения материал, за да изсъхне добре — отвърнах. — Това ми се вижда необходима работа за една дърводелска работилница.

Той въздъхна.

— Нямаше да имам нищо против, ако го правех от време на време. Но всяка задача, с която ме натоварват, изисква много от гърба ми и съвсем малко от главата.

— А към останалите чираци по друг начин ли се отнасят?

— Не — неохотно отвърна той. — Но те са още малки, както виждаш.

— Това няма значение, Хеп. Не става въпрос за възраст, а за познание. Бъди търпелив. Тук има неща за овладяване, дори и да е само как да подреждаш правилно материала и да се учиш от него, като го гледаш в това състояние. Освен това тази работа трябва да се свърши. Кой друг да накарат да я свърши?

Той беше забил поглед в земята, не особено убеден от думите ми. Поех дъх.

— Мислиш ли, че няма да е по-добре да живееш тук с другите чираци, вместо при Джина?

Той рязко вдигна глава, в очите му се четеше гняв и ужас.

— Не! Защо предлагаш подобно нещо?

— Защото научих, че такъв е обичаят. Може би ако живееш по-близо до работата ти, ще ти е по-лесно. Няма да ти се налага да вървиш дълго сутрин, за да дойдеш навреме, и…

— Ще полудея, ако ми се наложи да живея тук като чирак! Момчетата ми казаха какво е. Всяко ядене е като предишното, а жената на Гиндаст брои свещите, за да е сигурна, че не стоят до късно през нощта. Всяка седмица трябва да изтупват дюшеците и да перат одеялата и бельото си, да не говорим, че Гиндаст им дава допълнителни задачи след края на работния ден — да изсипват стърготините в розовата градина на жена му, да събират парчетата за огъня и…

— Не ми изглежда чак толкова ужасно — прекъснах го, защото забелязах как се разпалва все повече и повече. — Прилича ми на дисциплина. Същото прави и един войник по време на обучението си. Нищо няма да ти стане, Хеп.

Той гневно разпери ръце.

— Но и няма да ми помогне. Ако исках да разбивам глави, за да си изкарвам хляба — да, ще очаквам да ме дресират като тъпо животно. Но не очаквах, че чиракуването ми ще е нещо подобно.

— Значи си решил, че не ти е по сърце? — попитах и затаих дъх в очакване на отговора. Ако беше променил решението си, нямах представа какво да правя с него. Не можех да го взема със себе си в замъка, нито да го върна сам в къщата.

— Не — навъсено отвърна той. — Не съм се отказал. Това искам. Но по-добре да започнат в най-скоро време да ме учат на нещо, или…

Зачаках да продължи с „или“-то, но Хеп не каза нищо повече. Той също нямаше представа какво ще прави, ако напусне Гиндаст. Реших да приема това като положителен знак.

— Радвам се, че все още го искаш. Опитай да си смирен, търпелив, да работиш добре, да слушаш и да се учиш. Мисля, че ако го правиш и се покажеш като свестен момък, скоро ще ти възложат по-интересни задачи. Ще се опитам да те видя довечера, но не смея да обещавам. Лорд Златен ме държи доста зает и едва успях да се освободя. Знаеш ли къде е ханът „Трите платна“?

— Да, но нека не се срещаме там. Хайде да е в „Набученото прасе“. Съвсем близо до Джина е.

— И? — натиснах аз. Знаех, че има и друга причина.

— И ще можеш да се запознаеш със Сваня. Живее наблизо и се харесваме. Ако може, понякога се виждаме там.

— Ако успее да се измъкне от къщи ли?

— Ами… нещо такова. Майка й няма много против, но баща й ме мрази.

— Не ми прилича на особено добро начало за ухажване, Хеп. С какво си заслужил омразата му?

— С това, че целунах дъщеря му. — Хеп ми се ухили вироглаво и въпреки желанието си се усмихнах.

— Така значи. Тази вечер ще обсъдим и това. Мисля, че си още млад за ухажване. По-добре изчакай, докато ни се отворят по-солидни перспективи и съберем средства да издържаш съпруга. Може би тогава баща й няма да има нищо против една-две откраднати целувки. Ако се освободя довечера, ще дойда.

Хеп изглеждаше донякъде успокоен. Махна ми за довиждане и се върна към работата си. Аз обаче си тръгнах с още по-натежало сърце. Джина бе права. Градският живот променяше момчето ми по начин, който не бях предвидил. Нямах чувството, че наистина изслуша съветите ми, а още по-малко вероятно бе да ги изпълни. Е, може би довечера щеше да се наложи да съм по-твърд с него.

Докато вървях през града, започнаха да падат първите снежинки. Когато стигнах стръмния път към замъка, вече валеше гъст мек сняг. На няколко пъти спирах край пътя и се вглеждах назад, но нямаше и следа от преследвачи. Изглеждаше ми безсмислено Петнистите да ме заплашват, след което да изчезнат напълно. Би трябвало или да ме убият, или да ме вземат за заложник. Помъчих се да се поставя на тяхно място и да си представя причина, поради която да оставиш жертвата си на мира. Не успях. Когато стигнах портите на замъка, пътят вече бе покрит с дебел снежен килим и вятърът започваше да вие във върховете на дърветата. Беше притъмняло. Очертаваше се неприятна нощ. Не бих имал нищо против да я прекарам на закрито.

Изтръсках мокрия сняг от краката си пред входа на залата, покрай която бяха кухните и помещението на стражите. Бях уморен и ми се искаше да мога да вляза и да споделя простата им храна, груби шеги и нехайно поведение. Но вместо това изправих рамене и забързах нагоре към покоите на лорд Златен. Нямаше го и си спомних, че сигурно играе с любимците на кралицата. Би трябвало да го потърся там. Отидох в стаята си да се отърва от мокрото наметало и намерих на леглото си парче пергамент. Върху него бе изписана една-единствена дума. „Горе“.

Малко по-късно бях в стаята на Сенч в кулата. Нямаше никого. На стола обаче ме чакаха топли дрехи и тежко зелено наметало с огромна качулка. На гърдите имаше непознат за мен знак с изображение на видра. Обърнато наопаки, наметалото изглеждаше домашно изтъкано, боядисано в обичайното за слугите синьо. До него имаше кожена пътна чанта с храна и бутилка бренди. Под чантата беше сгънат кожен калъф за свитъци. Върху всичко това се мъдреше бележка с почерка на Сенч. „Взводът на Хефам излиза довечера от северната порта да патрулира пътищата. Тръгни с тях и после се отклони. Надявам се, че няма да имаш нищо против, че ще изпуснеш Празника на жътвата. Върни се колкото се може по-бързо, моля те“.

Изсумтях. Празникът на жътвата. С такова нетърпение го очаквах като момче. А сега дори не се бях сетил, че е довечера. Несъмнено годежът на принца бе нарочно насрочен преди празника на изобилието в Бъкип. Е, бях го пропуснал през последните петнайсет години. Един път повече или по-малко нямаше значение.

В края на масата имаше щедра порция студено месо, сирене, хляб и пиво. Налагаше се да приема, че Сенч е уредил изчезването ми от служба при лорд Златен. Нямах време да го търся и да му казвам, нито пък ми се искаше да му оставям някаква бележка. Със съжаление си помислих, че отново трябва да отложа срещата си с Хеп, но и без това вече го бях предупредил, че може и да не успея да дойда. А внезапно появилата се възможност самият аз да направя нещо ме привличаше силно. Исках да пропъдя подозренията си, че Петнистите са намерили бърлогата ми. Дори да я намерех претърсена, щеше да е по-добре, отколкото да се измъчвам от страхове тук.

Нахраних се и се преоблякох. Когато слънцето залязваше, вече бях яхнал Моя черна и приближавах северната порта. Бях придърпал качулката напред, за да се предпазя от хапещия вятър и заслепяващия сняг. При изхода се събираха и други ездачи в зелени наметала; някои мърмореха, че им се налага да обикалят, докато празненствата са в разгара си. Приближих ги и кимнах мълчаливо на един приказлив тип, който изпълваше нощта с вайканията си. Той започна да ми разказва някаква дълга история за жена, най-топлата и дашна, която съм можел да си представя. Щяла да го очаква напразно довечера в някаква кръчма в града. Оставих го да говори. Всички се свивахме в наметалата си в сгъстяващия се мрак и снежната виелица. Лицата ни бяха скрити от шаловете и сумрака.

Хефам се появи, когато слънцето вече бе залязло и бе станало съвсем тъмно. Изглеждаше недоволен и заяви, че трябва да яздим бързо до Първи брод, да сменим стражата за през нощта и на сутринта да започнем редовната обиколка по пътищата. Войниците явно бяха добре запознати със службата. Построихме се в две колони зад него. Постарах се да заема място колкото се може по-назад. Той ни поведе през портата към нощта и бурята. Известно време се спускахме стръмно надолу, след което завихме по крайречния път, който щеше да ни отведе на изток.

Когато светлините на Бъкип останаха далеч зад нас, постепенно започнах да задържам Моя черна. Мракът и лошото време не й се нравеха особено и тя нямаше нищо против да забави ход. В един момент я спрях, слязох от седлото и се престорих, че затягам един ремък. Патрулът продължи без мен във виелицата. Качих се отново в седлото и го настигнах, като този път останах последен. Отново забавих ход. Разстоянието до войниците постепенно се увеличаваше. Когато най-сетне един завой ги скри напълно от поглед, спрях Моя черна. Отново слязох и се засуетих със стремената. Чаках с надеждата, че няма да усетят отсъствието ми в лошото време. Когато никой не се върна да види защо се помайвам, обърнах наметалото наопаки, яхнах кобилата и поех назад по пътя, по който бяхме дошли.

Бързах, както бе заръчал Сенч, но имаше неизбежни забавяния. Наложи се да изчакам до сутринта за сала, за да пресека река Бък, а после бурният вятър и ледът по въжетата и палубата забавиха товаренето и пътуването. Открих, че пътят от другата страна е по-широк и в по-добро състояние, както и по-оживен, отколкото го помнех. Покрай него беше изникнало търговско градче, кръчмите и къщите бяха сгушени една до друга, за да се пазят от приливите и бурите. По пладне градчето вече беше далеч зад мен.

Пътуването ми бе еднообразно. На няколко пъти почивах в малки ханове. Само веднъж бях разтревожен през нощта. Отначало сънят бе спокоен. Топло огнище, звуците на семейство, занимаващо се с вечерните си дела.

Уф. Слизай от скута ми, момиче. Вече си пораснала, за да ми седиш в скута.

Никога няма да съм достатъчно пораснала за скута на татко. — В гласа й имаше смях. — Какво правиш?

Поправям обувката на майка ти. Или поне се опитвам. Дръж. Вдени конеца. От огъня ухото на иглата играе. Младите очи ще се справят по-добре.

И точно това ме събуди. Внезапният пристъп на ужас от признанието на таткото, че зрението му отслабва. Опитах се да не мисля за това и отново се унесох в неспокоен сън.

Като че ли никой не забеляза преминаването ми. Имах време да обърна повече внимание на поведението на Моя черна; премерихме волите си с няколко дребни номера. Времето продължаваше да е все така лошо. Нощем валеше и валеше. През деня бурята утихваше, но мъждукащото слънце едва стопяваше снега и превръщаше пътищата в кални кишави ивици, които на следващата сутрин се превръщаха в коварни ледени пързалки. Изобщо не бе приятно да се пътува в такива условия.

Но въпреки това част от студа, който ме мъчеше по време на пътуването, нямаше нищо общо с времето. Нямах вече вълк, който да избързва напред да провери дали пътят е чист или да се забави, за да види дали не ни преследват. За защитата си можех да разчитам единствено на собствените си сетива и на меча си. Чувствах се гол и непълен.

Следобеда, когато стигнах пътечката към колибата ми, слънцето проби облаците. Снегът бе спрял още сутринта и краткото затопляне превръщаше пътя в лепкава каша. От време на време от гората се чуваха тъпи звуци — дърветата се отърсваха от натрупалото се върху тях бреме. Пътеката бе гладка, виждаха се само заешки следи и дупки от паднал от клоните сняг. Малко вероятно бе някой да е минавал по нея от началото на валежите. Това вдъхваше известна увереност.

Но щом стигнах къщата, безпокойството се върна с пълна сила. Ясно се виждаше, че някой е идвал, при това неотдавна. Вратата зееше. Малките могилки отпред бяха от мебелите и вещите, изхвърлени на купчина в двора. Парчета пергамент се подаваха от снега, неравен под прясно навятата покривка. Оградата около градината при кухнята беше съборена, както и муската на Джина на нейния стълб.

Къщата беше празна, студена и тъмна. Напомняше ми за нещо и лошото предчувствие ми помогна да се сетя — напомняше ми за времето, когато се бях върнал при една къща, разпердушинена от Претопените. На отслабващата светлина видях по пода кални следи от свински копита. Няколко любопитни животни бяха посетили колибата. Имаше и кални следи, от ботуши, които очертаваха пътека до вратата. Явно някой бе влизал и излизал неведнъж.

Всичко преносимо и полезно липсваше. Одеялата от леглата, пушената и консервирана храна от лавиците, готварските съдове — всичко беше изчезнало. Някои свитъци бяха използвани за разпалване на печката. Някой бе ял тук и вероятно сега се наслаждаваше на запасите, които бяхме събрали с Хеп за зимата. Върху огнището все още се виждаха пръснати рибешки кости. Имах чувството, че знам кой е идвал. Свинските следи бяха най-добрата улика.

Бюрото ми беше останало — неграмотният ми съсед едва ли се нуждаеше от писалище. Мастилниците в малкия ми кабинет бяха преобърнати, свитъците бяха хвърлени на пода. Това ме разтревожи. При целия този хаос беше невъзможно да определя дали някои от ръкописите не са изнесени. Нямаше начин да кажа дали Петнистите не са се ровили тук покрай отглеждащия свине съсед. Картата на Искрен все още висеше накриво на стената; изумих се как сърцето ми прескочи от облекчение, че я намирам непокътната. Не бях предполагал, че я ценя толкова много. Свалих я и я навих, след което обиколих с нея опустошения си дом. Насилих се да огледам внимателно всяко помещение, в това число конюшнята и кокошарника, преди да си позволя да събера каквото мога, за да го отнеса.

Малкият запас зърно и всички инструменти в конюшнята липсваха. Под работния навес имаше безразборно разхвърляни неща, явно сметнати за ненужни. Малко вероятно бе това да е дело на Петнистите. Подозренията ми за неприятния ми съсед вече бяха почти сигурни. Той гледаше свине и веднъж ме бе обвинил, че съм му откраднал прасенца. Когато се наложи да замина набързо оттук, бях заръчал на Хеп да отнесе при него пилетата — не от добри чувства, а защото щеше да ги храни и да се грижи за тях заради яйцата им. Това ми се бе сторило по-добра възможност, отколкото да ги оставя на хищници. Естествено, това му беше подсказало, че ще липсваме за дълго време. Стоях със стиснати юмруци и оглеждах малката конюшня. Съмнявах се, че някога ще се върна тук. Дори инструментите да си бяха останали на място, щях да замина без тях. За какво можеше да ми послужи кирка или мотика? Кражбата обаче бе нещо, което трудно можех да пренебрегна. Жадувах за отмъщение, макар да си казвах, че нямам време за това, че крадецът може би ми е направил услуга, като е разпердушинил дома ми, преди да го сторят Петнистите.

Прибрах Моя черна на завет и й дадох малкото останало сено. Домъкнах й и кофа вода. После се заех със спасяване и унищожение.

Купчината вещи под снега се оказа рамка от легло, маса, столове и няколко лавици. Вероятно съседът възнамеряваше да се върне за тях с каруца. Щях да ги изгоря. Поразчистих снега, погледнах със съжаление елена, който Шутът бе изрязал върху масата, после влязох вътре за подпалки. Сламеникът от леглото ми, който лежеше хвърлен на пода, свърши чудесна работа. Скоро вече си имах чуден огън.

Помъчих се да съм методичен. Докато имаше светлина, най-старателно събрах всеки свитък, изхвърлен на двора. Някои бяха безнадеждно съсипани от влагата, други — разкъсани и стъпкани от кални копита, а от много бяха останали само парченца. Помнех думите на Сенч и направих опит да изгладя и навия някои тях, дори и някои от фрагментите, но повечето полетяха в огъня. Разрових снега, докато не се уверих със сигурност, че навън не е останало нищо написано от ръката ми.

Междувременно беше започнало да се смрачава. Запалих огън в огнището, едновременно за светлина и топлина. Залових се за работа. Повечето от вещите ми отидоха направо за храна на пламъците. Стари работни дрехи, перодръжки и други дреболии полетяха в огнището. Бях по-мил с нещата на Хеп — знаех, че пумпалът, с който отдавна не си играеше, все още е важен за него. Направих вързоп от едно старо наметало и го напълних с подобни неща. После седнах до огъня и внимателно прегледах свитъците от лавиците. Бяха много повече, отколкото бях очаквал, и много от тях трябваше да взема.

Реших на първо място да спася онези, които не бях писал аз самият. Картата на Искрен отиде в калъфа, естествено, и скоро към нея бяха добавени ръкописи, които бях събрал при пътуванията си или пък ми бяха донесени от Славея. Някои бяха наистина стари и редки. Бях благодарен, че ги намирам непокътнати, и твърдо реших да им направя копия, когато се върна в Бъкип. Но иначе подборът ми бе безмилостен. Нищо излязло изпод моето перо не бе недосегаемо. Ръкописите по билкарство с подробните ми рисунки подхраниха огъня. Тези знания все още бяха в главата ми; ако се наложеше, можех да ги запиша отново. Запазих само някои. Въпреки убеждението ми в чантата отидоха свитъците, в които се разказваше не само за времето ми в планините, но и личните ми размисли за собствения ми живот. Бързият прочит на част от тях накара бузите ми да пламнат. Младежки и блудкави, изпълнени със самосъжаление, с високопарни предположения за собствената ми значимост и с декларации за неща, които никога няма да направя отново. Зачудих се за какъв ли съм се мислил, когато съм ги писал.

Писанията ми за Умението и Осезанието отидоха в калъфа, както и обширният ми разказ за пътуването през Планинското кралство до страната на Праотците и издигането на Искрен Дракона. Поетичните ми напъни, посветени на Моли, полетяха в огъня, за да изгорят в последния пожар на страстта. Последваха ги учебниците, които бях съставил, за да помогна на Хеп да се научи на писане и смятане. Пресях писанията си, но въпреки това останаха прекалено много. Подложих ги на втори, още по-безмилостен подбор, и накрая калъфът успя да се затвори.

Станах, затворих очи и се опитах да преценя дали съм помислил за всичко. Накрая си казах, че задачата е безнадеждна. Бях проявил здрав разум да унищожа някои от свитъците само няколко дни след написването им. Други бях дал на Славея да ги занесе на Сенч. Не можех да определя дали нещо липсва. Когото и да накараш да си спомни какво е писал цели петнайсет години, задължително ще има пропуски. Бях ли описал времето ми с Черния Ролф и хората от Старата кръв? Сигурен съм, че бях разказвал за онези месеци, но дали бяха в отделен свитък, или отделни фрагменти, пръснати в останалите писания? Не бях сигурен. И не можех да знам какво е използвал свинарят, за да запали печката. Въздъхнах и се предадох. Бях направил всичко по силите си. В бъдеще щях да съм много по-внимателен какво поверявам на перото.

Върнах се в двора и разбутах горящите мебели. Засилващият се вятър и снегът щяха скоро да угасят огъня, но еленът вече бе обгорен до неузнаваемост. Останалото нямаше особено значение. Отново се върнах при малката къщичка, която бе мой дом толкова години. Не бях оставил в нея нито следа от себе си. Присъствието ми тук бе заличено. Помислих си дали да не подпаля и самата постройка, но се отказах. Беше се издигала тук, преди да пристигна; по-добре беше да си остане и след мен. Може би някой друг нуждаещ се щеше да я използва.

Оседлах Моя черна и я изведох навън. Натоварих калъфа със свитъци и вързопа с вещите на Хеп. Последните неща, които сложих в него, бяха две добре запушени гърнета, едното с елфова кора, а другото — с омайниче. После яхнах кобилата и оставих тази част от живота си зад гърба си. Огънят на изгарящото ми минало хвърляше странни извиващи се сенки пред нас.