Лорд Златен

Глава 3Отзвуци

Върнах се в мухлясалата тъмнина на малката си стаичка. Затворих входа към тайния проход и отворих вратата към покоите на Шута с надеждата да получа поне мъничко естествена светлина. Не беше кой знае какво, но пък и нямах много за вършене. Оправих леглото си и огледах аскетичната, си стая. Безопасно анонимна. Всеки можеше да живее тук. Или никой, помислих си саркастично. Препасах грозния си меч и проверих дали ножът ми е в колана, преди да изляза.

Шутът ми бе оставил солидна част от храната. Не бе особено апетитна студена, но гладът ми си каза думата. Довърших закуската му, след което си спомних заръките му към Том Беджърлок и отнесох съдовете в кухнята. На връщане нарамих наръч дърва и взех и ведро вода. Излях и избърсах легените за умиване и свърших останалите дребни неща. Отворих широко капаците на прозорците, за да проветря. Небето показваше, че предстои хубав, макар и мразовит ден. Затворих, преди да изляза.

Реших да посветя часовете до следобедната езда на себе си. Помислих дали да не сляза до града, но бързо се отказах. Трябваше да подредя чувствата си към Джина, преди да я видя отново, а освен това ми се искаше да обмисля тревогите й относно младия Хеп. Пък и нямах желание да рискувам — нищо чудно Петнистите да ме проследят. Колкото по-малко интерес проявявах към Джина и сина си, толкова по-добре за тях.

Помъкнах се към тренировъчните игрища. Майстор Кресуел ме поздрави по име и се поинтересува дали Делерий се е оказала достатъчно предизвикателство за уменията ми. Простенах одобрително, но бях донякъде изненадан, че ме помни така добре. Бе едновременно приятно и обезпокоително. Трябваше да си напомня, че може би най-добрият начин да не бъда разпознат като живелия тук преди шестнайсет години Фицрицарин е да утвърдя образа си на Беджърлок. Затова нарочно спрях да поговоря с него и смирено признах, че Делерий е определено по-добра от мен. Помолих го да ми препоръча партньор за днес и той извика един мъж, който се движеше с лекотата и увереността на боец ветеран.

Брадата на Вим бе прошарена и кръстът му бе станал по-широк от годините. Предположих, че е на около четиридесет и пет, с цели десет години повече от истинската ми възраст, но въпреки това се оказа достоен съперник. Бързината и издръжливостта му бяха по-добри от моите, но пък аз знаех някои трикове, които донякъде компенсираха нещата. Въпреки това той ме победи три пъти, след което бе така мил да ме увери, че с повечко упражнения уменията и бързината ми ще се възвърнат. Не беше особена утеха. Всеки мъж обича да си мисли, че поддържа тялото си в добра форма, а моето всъщност бе заякнало покрай задачите в малкото ми стопанство и честия лов. Мускулите и бързината на един боец обаче са различно нещо и се налагаше да ги възстановявам. Надявах се да не ми се наложи да използвам тези способности, но въпреки това с неохота се примирих с ежедневните упражнения. Когато си тръгнах, въпреки студения ден ризата ми беше залепнала за гърба от пот.

Знаех, че игрищата са територия на стражите и конярите, но въпреки това отидох до банята зад казармите. Смятах, че по това време на деня няма да има много хора и че използването им ще подхожда повече на ролята ми на Том Беджърлок, отколкото да мъкна топла вода посред бял ден. Баните на замъка се намираха в стара ниска и дълга постройка от грубо обработен камък. Свалих подгизналите си от пот дрехи във външното помещение преди горещите стаи и къпалните и ги сгънах на една пейка. Свалих муската за късмет на Джина и я прибрах под ризата. Минах гол през тежката дървена врата, която водеше към същинската баня. Трябваха ми няколко мига, за да могат очите ми да привикнат с полумрака. Покрай стената на помещението имаше подредени една над друга скамейки около ниска каменна пещ. Единствената светлина беше от тъмночервеното сияние на огъня. Пещта бе добре напалена. Както и предполагах, банята бе почти празна, ако не се брояха трима мъже от Външните острови — стражи от свитата на нарческата. Бяха се събрали на групичка в ъгъла на изпълненото с пара помещение и разговаряха тихо. Хвърлиха ми само един поглед и изгубиха интерес към мен. Нямах нищо против.

Гребнах вода от кацата в ъгъла и я плиснах върху нагорещените камъни. Надигнаха се още кълба пара и вдишах дълбоко. Застанах колкото се може по-близо до димящите камъни, докато не почувствах как потта избива и потича свободно по кожата. Щипеше по заздравяващите драскотини по врата и гърба ми. Наблизо имаше кутия едра сол и няколко морски гъби, точно както помнех от времето, когато бях момче. Натърках тялото си с нея, като трепнах от неизбежната болка, след което я изчистих с гъбите. Почти бях приключил, когато вратата се отвори и влязоха десетина стражи. Ветераните в групата изглеждаха изтощени, а по-младите викаха и се ръгаха дружески с лакти, развълнувани от връщането си от дългия патрул. Двама от младоците се заеха да домъкнат дърва за печката, а друг плисна още вода върху камъните. Парата се вдигна като стена и изведнъж помещението заехтя от гръмки разговори.

След тях влязоха двама възрастни мъже. Движеха се бавно и явно не бяха част от групата. Покритите им с белези тела, създаващи впечатление за чворести дървета, бяха свидетелство за дългите им години служба. Бяха увлечени в разговор — май се оплакваха от качеството на бирата в казармата. Поздравиха ме и изсумтях в отговор, преди да се обърна настрани. Държах главата си сведена, с извърнато лице. Един от старците ме познаваше, когато бях още момък. Казваше се Блейд и навремето ми бе истински приятел. Заслушах се в познатите ругатни, с които даряваше схванатия си гръб. Бих дал какво ли не да го поздравя открито и да поговоря с него. Но вместо това се усмихнах под нос, когато чух как е прекалил с бирата, и от цялото си сърце му пожелах всичко добро.

Следях крадешком как стражите от Бъкип ще реагират на чужденците от Външните острови. Колкото и да е странно, по-младите бяха онези, които ги отбягваха и им хвърляха подозрителни погледи. Онези, които бяха достатъчно стари, за да са участвали във Войната на Алените кораби, изглеждаха по-естествено. Може би когато си войник твърде дълго, войната се превръща в работа и става по-лесно да разпознаеш в другия колега воин, отколкото бивш враг. Каквато и да бе причината, явно чужденците бяха по-малко склонни да общуват от тукашните стражи. Но пък може би това бе естествената предпазливост на невъоръжените и заобиколени от непознати войници. Задържането ми по-дълго тук щеше да е интересно, но и опасно. Блейд се славеше с острото си око. Не бих искал да ме разпознае, докато се мотая около него.

Но когато станах да си вървя, един млад страж ме закачи с рамо. Беше съвсем преднамерено и дори не се престори, че сблъсъкът е неволен. А просто повод да викне на висок глас:

— Гледай къде вървиш бе! Кой си ти всъщност? От коя рота? — Беше с пясъчноруса коса, може би от Фароу, мускулест и войнствен младок. Имаше вид на шестнайсетинагодишен — хлапе, жадуващо да се докаже пред по-опитните си другари.

Изгледах го със смес от презрение и снизходителност, както би постъпил един ветеран с новобранец. Прекалената пасивност означаваше само да си навлека още неприятности. Исках просто да се махна колкото се може по-бързо и да не привличам повече внимание от необходимото.

— Ти гледай къде вървиш, момко — предупредих го учтиво. Минах покрай него, но той ме блъсна отзад по лявото рамо. Обърнах се спокойно, все още без да показвам агресивност. Той вече бе свил юмруци, за да се защити. Поклатих снизходително глава и неколцина от другарите му се изкикотиха.

— Стига с игрите, момко — предупредих го.

— Попитах те нещо — изръмжа той.

— Така е — съгласих се благо. — И ако си бе направил труда да се представиш пръв, може би щях да ти отговоря. Такъв бе обичаят в Бъкип навремето.

Той присви очи към мен.

— Шарл от гвардията на Бляскав. Не се срамувам от името или ротата си.

— Аз също — уверих го. — Том Беджърлок, човек на лорд Златен. Който ме очаква след малко. Приятен ден.

— Слуга на лорд Златен. Трябваше да се сетя. — Изсумтя презрително и се обърна към другарите си, за да потвърди превъзходството си. — Нямаш работа тук. Това място е за стражите. А не за пажове, лакеи и „специални слуги“.

— Нима? — Ъгълчетата на устните ми се изкривиха в усмивка и го изгледах пренебрежително. — Без пажове и лакеи. Това ме изненадва.

Вече всички ни гледаха. Нямаше начин да остана незабелязан. Бях се представил като Том Беджърлок. Младокът почервеня от оскърблението и замахна.

Извъртях се настрани, за да избегна удара, след което направих крачка напред. Той бе готов за юмруците ми, но вместо това го подсякох. Тактиката ми подхождаше по-скоро на уличен побойник, отколкото на благороден страж. Изритах го отново, докато падаше, и му изкарах въздуха. Той рухна тежко и остана да лежи опасно близо до нагорещените камъни. Застанах над него и поставих крак върху голите му гърди.

— Стига с игрите, момко — изръмжах. — Преди да са загрубели.

Двама от другарите му пристъпиха напред, но Блейд изкрещя: „Стой!“ и те се заковаха на място. Старият страж излезе, като се държеше с едната ръка за кръста.

— Достатъчно! Няма да позволя такива неща тук. — Изгледа кръвнишки мъжа, който най-вероятно бе командир. — Руфус, веднага да си озаптиш палетата. Дошъл съм да си разкърша гърба, а не да ме дразнят разни недоучени самохвалковци. Разкарай момчето. Беджърлок, махни си крака.

Въпреки годините си, а може би именно заради тях, старият Блейд явно се ползваше с всеобщото уважение на стражите. Отстъпих назад и момчето се изправи. В очите му се четеше смъртна заплаха и огорчение, но командирът му се намеси.

— Вън, Шарл. Днес прекали. Флеч, Лоук, излезте с него, щом сте толкова тъпи да се застъпвате за един глупак.

И тримата се изнизаха тежко и бавно покрай мен, сякаш не им пукаше. Групата замърмори, но повечето явно бяха съгласни, че Шарл е прекалил с грубостите. Седнах отново, за да им дам време да се облекат и да се махнат, преди да си тръгна. За мой ужас Блейд приближи сковано и седна до мен. Подаде ми ръка и когато я стиснах, усетих закоравялата длан на фехтовчик.

— Блейд Хейвършок — представи се той. — И познавам белезите на воин, като ги видя, за разлика от онова пале. Можеш спокойно да използваш банята. Не обръщай внимание на ежните на хлапето. Новобранец е и още се мъчи да превъзмогне факта, че Руфус го взе заради майка му.

— Том Беджърлок — отвърнах аз. — Много съм ти благодарен. Видях, че се мъчи да се покаже пред другарите си, но не знам защо избра тъкмо мен. Нямах желание да се бия с момчето.

— Това беше ясно, както и че младокът изкара късмет, че не ти се занимаваше. Колкото до въпроса, млад е и прекалено много се вслушва в клюки. А по тях не бива да се съди за човек. Оттук ли си родом, Беджърлок?

Засмях се.

— В общи линии, може да се каже.

— А откъде си докара тези белези? — попита той и показа драскотините по гърлото ми.

— Котка — чух се да отговарям, а той го прие като мръсна шега и се разсмя. И така побъбрихме със стария страж. Гледах покритото му с бръчки лице, кимах и се усмихвах на приказките му, но по нищо не личеше да ме е познал. Вероятно би трябвало да се чувствам по-добре, щом дори стар приятел като Блейд не можеше да види в мен Фицрицарин Пророка. Вместо това се умърлуших. Нима съм бил толкова незначителен за него? Стана ми трудно да следя думите му и накрая изпитах едва ли не облекчение, че го напускам, преди да съм се поддал на безразсъдния импулс да се издам, да пусна някоя дума или фраза, която да загатне, че навремето ме е познавал. Беше си чисто момчешки подтик, жажда да бъда приет като някой значим — също като импулса, накарал младия Шарл да ми налети на бой.

Отидох в къпалнята, измих остатъците от солта по кожата си и се изсуших. Върнах се в съблекалнята, облякох се и излязох навън; чувствах се чист и съживен. Хвърлих поглед към слънцето — бе почти време за следобедната езда с лорд Златен. Тръгнах към конюшните и по пътя срещнах един коняр, водеше Моя черна, Малта и един сив скопец. И трите животни бяха вчесани, излъскани и оседлани. Обясних, че съм човек на лорд Златен, но той ме изгледа подозрително. В същия миг един женски глас извика:

— Здрасти, Беджърлок! И ти ли ще яздиш с лорд Златен и принца?

— Такъв ми е късметът, госпожо Лоръл — отвърнах на дворцовата Ловкиня. Беше облечена в зелено, с ловджийска туника и панталони, но фигурата й придаваше на дрехите съвсем различен вид. Косата й бе вързана по най-прозаичен начин, който някак успяваше да я направи още по-женствена. Слугата изведнъж се поклони отсечено и ми даде юздите на конете. Когато се отдалечи достатъчно, Лоръл ми се усмихна.

— Как е принцът? — тихо попита тя.

— Убеден съм, че е в добро здраве, госпожо Лоръл. — Извиних се с очи и тя явно не пропусна да забележи как внимателно подбирам думите. Погледът й се стрелна към муската на шията ми. Джина ми я бе направила със своята магия. Целта на амулета бе да накара хората да ме гледат с добро око. Усмивката на Лоръл стана по-топла. Небрежно вдигнах яка, за да скрия амулета.

Тя хвърли поглед настрани и заговори по-официално, като на слуга.

— Хубаво. Надявам се да си изкараш добре на ездата. Много поздрави на лорд Златен.

— Непременно ще му предам, госпожо. И на вас приятен ден. — Докато се отдалечаваше, наругах сърдито ролята, която трябваше да нося като ризата на гърба си. С удоволствие бих поговорил с Лоръл, но конюшните не бяха най-доброто място за подобно общуване.

Поведох конете към голямата порта и зачаках.

И чаках дълго.

Конят на принца явно бе свикнал с подобни забавяния, но Малта определено не я свърташе на едно място, а Моя черна се зае да изпита търпението ми, като дърпаше юздите ту рязко, ту бавно и равномерно. Трябваше да й отделя повечко време, ако исках да направя от нея добър кон. Зачудих се откъде ли ще го намеря и накрая зарязах тази мисъл. Времето на слугата принадлежи на господаря му; трябваше да се държа така, сякаш наистина съм слуга. Започна да ми става студено и почнах да се дразня, но накрая внезапната суматоха ме накара да се изпъна и да надяна хрисима физиономия.

Миг по-късно се появиха принцът и лорд Златен, заобиколени от доброжелатели и ласкатели. Сред групата не се виждаше годеницата на Предан, нито пък някой от чужденците. Запитах се дали това не е странно. Имаше няколко млади жени, една от които се цупеше разочаровано. Несъмнено се бе надявала принцът да я покани на ездата. Някои от мъжете също изглеждаха вкиснати. Изражението на Предан бе любезно, но напрежението в ъгълчетата на устните му показваше, че полага усилия, за да се сдържа. Любезен Бресинга също бе тук. Сенч бе споменал, че се очаква да пристигне днес. Хвърли ми мрачен поглед и забелязах, че държи да застане по-близо до принца, но от другата страна на лорд Златен. От присъствието му по гърба ми полазиха тръпки на раздразнение и страх. Щеше ли да напусне групата и да побърза да уведоми останалите, че излизам да яздя с принца? Дали шпионираше за Петнистите, или беше невинен, както се твърдеше?

Беше ясно, че принцът желае да се махне колкото се може по-бързо, но въпреки това се забави още малко, докато се прощаваше с отделни изпращачи и обещаваше по-късно да им отдели повече внимание. Справи се превъзходно. Просветна ми, че всъщност нишката на Умението помежду ни ми позволява да доловя раздразнението му от наобиколилите го префърцунени благородници. Хванах се, че мисловно му внушавам да запази спокойствие и търпение, сякаш е неспокоен кон. Той хвърли поглед към мен, но не бях сигурен дали усеща призивите ми.

Един от благородниците взе поводите на коня му от мен и задържа животното, докато принцът го яхваше. Аз помогнах на лорд Златен да се качи на Малта и след като ми кимна, яхнах Моя черна. Последва нова вълна сбогувания и благопожелания, сякаш поемахме на дълго пътешествие, а не на кратка следобедна разходка. Накрая принцът решително дръпна поводите и докосна с пети хълбоците на коня. Лорд Златен го последва и аз потеглих след него. Зад нас продължаваше да вали дъжд от сбогувания.

Въпреки съвета на Сенч нямах особена възможност да предложа накъде да яздим. Принцът водеше и го последвахме към портата на Бъкип, където отново се наложи да спрем, за да приемем официалния поздрав на стражите, след което продължихме. Веднага щом излязохме навън, Предан смуши коня си. Наложеното темпо изключваше каквито и да било разговори. Не след дълго Предан се отклони от пътя по една странична пътека и препусна в лек галоп. Последвахме го и усетих удоволствието на Моя черна от възможността да разгрее мускулите си. Не бе особено очарована, че я задържам — знаеше, че може с лекота да надбяга Малта и коня на принца, стига да й се позволи.

Принцът ни поведе към огрените от слънцето склонове на близките възвишения. Навремето там имаше гори, в които Искрен ходеше на лов за елени и фазани. Сега пред нас неохотно се разбягваха стада овце, докато пресичахме откритите пасища. Продължихме към по-дивите хълмове отвъд тях. Яздехме мълчаливо. Щом подминахме стадата, Предан отпусна юздите и се понесохме в галоп през хълмовете, сякаш бягахме от преследващ ни враг. Когато принцът най-сетне забави ход, Моя черна бе изгубила донякъде нервността си. Лорд Златен се изравни с него. Конете сумтяха и пръхтяха. Аз останах отзад, но принцът се обърна и ми махна раздразнено да ида при тях.

— Къде беше? Обеща, че ще ме учиш, а дори не съм те виждал, откакто се върнахме в замъка.

Потиснах първия си порив да отговоря и си напомних, че приказва като принц на слуга, а не, както едно момче би се обърнало към баща си. Но въпреки това краткото ми мълчание сякаш бе като укор за него, също както биха го направили думите. Не че изглеждаше сгълчан, но го разпознах по упорито стиснатите му устни. Поех си дъх.

— Принце, върнахме се само преди два дни. Приех, че сте много зает със задачите на управлението. Междувременно се заех със собствените си задължения. Реших, че ваше височество ще заповяда да ме повикат, когато благоволи.

— Защо ми говориш така? — гневно възкликна той. — Не съм ти „ваше височество“! Не ми говореше по този начин, докато идвахме насам. Какво стана с приятелството ни?

Видях предупреждението на Шута в бързия поглед на лорд Златен, но го пренебрегнах. Отговорих с все така тих и спокоен глас:

— Щом ме гълчите като слуга, ваше височество, приемам, че следва да отговарям както подобава на положението ми.

— Престани! — изсъска Предан, сякаш му се бях подиграл. Може пък наистина да беше така. Резултатът бе ужасен. За момент лицето му се стегна, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Смуши коня си и го оставихме да се отдалечи. Лорд Златен поклати леко глава и ми кимна да го догоня. Чудех се дали да не викна на принца да спре и да ни изчака, но реших, че не бива да прекалявам. Момчешката гордост може да е много кораво нещо.

Пуснах Моя черна да настигне сивия кон, но преди да успея да заговоря Предан, той се обърна към мен.

— Аз оплесках всичко. Чувствам се обграден и безсилен. Последните два дни бяха ужасни… направо ужасни. Трябваше да се държа безупречно любезно дори когато ми се искаше да крещя, и да приемам с усмивки цветисти поздравления, когато ми идеше да избягам. Всички очакват от мен да съм щастлив и възбуден. Наслушах се на тъпи приказки за брачната нощ, до гуша ми дойдоха. Никой не знае, нито го е грижа за загубата ми. Дори не забелязаха, че котката я няма. И нямам с кого да говоря за това. — Изхлипа, дръпна рязко поводите и се обърна към мен. Пое дълбоко дъх. — Съжалявам. Извинявай, Том Беджърлок.

С прямотата на думите си и честно протегнатата ръка така напомняше на Искрен, какъвто го познавах, че бях сигурен, че неговият дух е създал момчето. Почувствах се смирен. Мрачно стиснах ръката му и го дръпнах достатъчно близо, за да поставя длан на рамото му.

— Късно е за извинения — рекох сериозно. — Вече съм ти простил. — Поех дъх и го пуснах. — И аз се чувствах притиснат, господарю, поради което изпуснах нервите си. Напоследък ми се струпаха толкова неща, че едва ми стигна времето да видя моето си момче. Съжалявам, че не те потърсих по-рано. Не съм сигурен как ще успеем да уредим срещите си, без останалите да разберат, че те уча, но си прав. Трябва да го направим, а отлагането не го прави по-лесно.

При думите ми лицето на принца замръзна. Усетих внезапното му дистанциране, но не разбрах причината, докато той не попита тихо:

— Твоето си момче?

Интонацията му ме озадачи.

— Осиновеният ми син, Хеп. Чирак е при един дърводелец в Бъкип.

— О. — Краткият отговор сякаш се стопи в тишината. — Не знаех, че имаш син.

Ревността бе любезно маскирана, но я усетих ясно. Не знаех как да реагирам. Реших да говоря истината.

— При мен е, откакто бе на осем или някъде там. Майка му го изоставила и нямаше при кого да иде. Добър момък е.

— Но не ти е истински син — уточни принцът.

Поех дъх и отвърнах твърдо:

— Син ми е във всяко отношение, което е важно.

Лорд Златен задържаше кобилата си настрана. Не смеех да погледна към него за съвет. След известно мълчание принцът сви колене и конят му бавно тръгна напред. Оставих Моя черна да го последва. Давах си сметка, че Шутът нарочно се тутка отзад. Тъкмо когато реших, че трябва да наруша мълчанието, преди да се е превърнало в стена, Предан изтърси:

— Тогава за какво съм ти притрябвал, щом вече си имаш син?

Копнежът в гласа му ме порази. Вероятно и той самият се стресна, защото внезапно смуши коня си и препусна. Не се опитах да го догоня, докато Шутът не прошепна до мен:

— Настигни го. Не му позволявай да се затваря за теб. Вече би трябвало да знаеш колко е лесно да загубиш някого, като просто го оставиш да си иде.

Беше прав, но тъкмо поривът на собственото ми сърце ме накара да смуша Моя черна и да настигна момчето. Защото сега приличаше точно на момче — стиснати устни, устремен право напред поглед, здраво хванал юздите. Не ме погледна, но знаех, че слуша думите ми.

— За какво си ми притрябвал? А аз за какво съм ти? Приятелството не винаги се основава на нуждата, Предан. Но ще ти кажа съвсем откровено, че се нуждая от теб в живота си. Заради онова, което бе баща ти за мен, а и също и заради майка ти. Но най-вече защото ти си ти и помежду ни има твърде много общо, за да си ида. Не искам да те гледам да растеш, без да подозираш за магическите си способности, както стана с мен. Ако мога да ти спестя това мъчение, може би по този начин ще спася и самия себе си.

Изведнъж останах без думи. Може би бях изненадан от собствените си мисли, също като Предан. Истината може да изтече от човек като кръв от рана и да наблюдаваш това е не по-малко тревожно.

— Разкажи ми за баща ми.

Може би за него това искане бе логическа последица от онова, което казах. За мен обаче бе като гръм от ясно небе. Бях престъпил граница. Чувствах, че съм длъжен да му дам каквото мога за Искрен. Но как да разкажа истории за баща му, без да разкрия собствената си самоличност? Твърдо бях решил, че не бива да научава нищо за истинския ми произход. Сега не бе подходящият момент да разбере, че съм Фицрицарин Пророкът, Осезаващото Копеле, нито че моето тяло е създало неговото. Да обяснявам, че през онези часове плътта ми е била овладяна от духа на Искрен чрез силата на Умението му, бе твърде сложно за момчето. Всъщност и аз самият едва успявах да го приема.

Затова започнах да увъртам, точно както Сенч правеше навремето с мен.

— Какво искаш да знаеш за него?

— Нещо. Всичко. — Пак почти изхлипа. — Никой не ми е говорил много за него. Сенч понякога ми разказва истории от времето, когато бил момче. Чел съм официалните истории за управлението му, а те стават изумително неясни след заминаването му. Чувал съм песните на менестрелите, но в тях той е легенда и като че ли всеки е на различно мнение относно това как всъщност е спасил Шестте херцогства. Когато питам за това или какво е било да го познаваш, всички млъкват. Сякаш не знаят. Или сякаш има някаква срамна тайна, известна на всички, освен на мен.

— Относно баща ти няма никакви срамни тайни. Беше добър и почтен мъж. Не мога да си представя, че знаеш толкова малко за него. Нима майка ти не ти е разказвала? — попитах невярващо.

Той пое дъх и забави коня. Моя черна понечи да дръпне напред, но я спрях.

— Майка ми говори за своя крал. От време на време — за съпруга си. Разбирам, че все още скърби по него. Това ме кара да не я тормозя с въпроси. Но все пак искам да знам за баща си. Какъв е бил като личност. Като човек сред хората.

— Аха. — В мен отново отекнаха сходствата помежду ни. И аз бях копнял за същите истини относно собствения си баща. Бях чувал само за Рицарин Отказника, престолонаследника, свален от трона, преди още да го е заел. Бил блестящ тактик и опитен дипломат. Отказал се от престола, за да потули скандалното ми съществуване. И не само че детето му било копеле, ами и било от някаква си неизвестна планинска жена. Това само правеше бездетния му брак още по-болезнен за лишеното от наследник кралство. Това знаех за баща си. Нямах представа какви ястия е харесвал, нито дали се е разсмивал с лекота. Не знаех нищо от нещата, които знае един син, ако всеки ден вижда баща си.

— Том? — подкани ме Предан.

— Мислех си — признах честно. Опитвах се да си представя какво ли щеше да е да познавам собствения си баща. В същото време оглеждах местността. Следвахме една ловджийска пътека през гъсто обрасла ливада. Изучих дърветата, бележещи подножието на възвишенията, но не видях и не усетих признаци за човешко присъствие. — Искрен. Така. Беше едър, висок почти колкото мен, но с яки гърди и широки рамене. В доспехи приличаше колкото на принц, толкова и на войник, и понякога ми се струва, че би предпочел по-активен живот. Не защото обичаше битките, а защото беше човек, който обича да е на открито, да се движи и да действа. Обожаваше да ловува. Имаше една голяма хрътка, Леон, и тя го следваше като сянка от стая в стая и…

— Значи е бил Осезаващ? — настоятелно попита принцът.

— Не! — Въпросът му ме смая. — Просто много обичаше кучето си. И…

— Тогава защо аз съм Осезаващ? Казват, че се предавало в рода.

Свих рамене нерешително. Умът на момъка скачаше от тема на тема, както бълхата скача от куче на куче. Помъчих се да го последвам.

— Предполагам, че Осезанието е като Умението. Би трябвало да е магия на Пророците, но нищо не пречи да се прояви най-ненадейно и у дете, родено в рибарска колиба. Никой не знае защо човек се ражда с тази магия.

— Любезен Бресинга твърди, че Осезанието се предава по линията на Пророците. Казва, че може би Петнистият принц е получил своето умение колкото от баща си, толкова и от кралската кръв на майка си. Че понякога магията е слаба в два рода, но при пресичането им се проявява с нова сила. Както някое коте може да е с извита опашка, докато останалото котило е здраво.

— Кога пък ти е наговорил тези неща Любезен? — попитах остро.

Принцът ме изгледа странно, но отговори.

— Рано сутринта, малко след като пристигна от Гейлкип.

— Пред свидетели? — Бях ужасен. Забелязах, че лорд Златен е подкарал коня си по-близо до нас.

— Не, разбира се, че не! Беше съвсем рано, още преди да закуся. Лично дойде пред вратата на спалнята ми и умоляваше за аудиенция.

— И ти просто го пусна да влезе?

Известно време Предан се взираше мълчаливо в мен. Накрая рече сковано:

— Любезен ми е приятел. Той ми даде котката, Том. Знаеш какво означаваше тя за мен.

— Знам и каква бе целта на подаръка, също както знаеш и ти! Любезен Бресинга може да е опасен предател, принце, и да е влязъл в заговор с Петнистите да те лишат от престола, а накрая и от плътта ти. Трябва да се научиш на повече предпазливост!

Ушите на принца порозовяха от упрека ми. Въпреки това успя да се овладее.

— Казва, че не е. И че те не са. Заговорничеството имам предвид. Мислиш ли, че би дошъл да ми разкаже, ако бе иначе? Той и майка му не знаеха за… котката. Дори не подозираха, че съм Осезаващ, когато ми я дадоха. Ох, малкото ми коте… — Гласът му трепна и беше ясно, че всичките му мисли са се насочили към загубата на партньора му.

Пронизващата скръб лъхна от думите му и изостри собствената ми болка от загубата на Нощни очи. Имах чувството, че бъркам в рана, но попитах неумолимо:

— Тогава защо са го направили? Би трябвало да изглежда странно, нали така. Някой идва, дава им ловна котка и казва — вземете я, дайте я на принца. И така и не казаха кой е дарителят.

Той пое дъх.

— Любезен разговаря с мен поверително. Не бива да предавам доверието му.

— Обеща ли му да не казваш? — попитах остро, очаквах с ужас отговора. Трябваше да знам какво му е казал Любезен, но не можех да искам от него да нарушава обещанието си.

Предан ме изгледа невярващо.

— Том Беджърлок. Един благородник не моли принца си да обещае, че няма да каже. Не подобава на положението ни.

— За разлика от този разговор — иронично отбеляза Шутът. Коментарът му накара принца да се разсмее и с лекота разпръсна сгъстяващото се напрежение помежду ни: не бях подозирал за него преди намесата му. Странно бе изведнъж да усетя дарбата му за такива неща, след като се познавахме от толкова години.

— Разбирам те — призна принцът и така в разговора се включихме и тримата, вече яздехме рамо до рамо. Известно време единствените звуци бяха чаткането на копитата и шепотът на вятъра. Предан си пое дъх. — Не поиска да му дам думата си. Но… но се унизи пред мен. Коленичи и поднесе извиненията си. И си мисля, че всеки, който направи това, има правото да очаква, че няма да се разчува.

— Няма да се разчуе от мен, принце. Нито пък от Шута. Давам ти думата си. А сега моля кажи какво точно си говорихте.

— Шут? — Предан се ухили доволно към лорд Златен.

Той изсумтя пренебрежително.

— Стара шега между стари приятели. При това прекалено изтъркана, за да е все още смешна, Том Беджърлок — добави предупредително.

Сведох глава, но също се ухилих с надеждата, че принцът ще приеме това прибързано обяснение. В същото време сърцето ми се сви и проклех небрежността си. Дали някаква част от мен не копнееше да се разкрия на принца? Усетих старото и познато трепване в корема си. Вина. Тайни, пазени от онези, които ми имаха доверие. Нали навремето си бях обещал никога да не правя подобни неща? Но какъв избор имах? Пазех собствените си тайни, докато лорд Златен се мъчеше да изкопчи тази на принца.

— Но ако ни разкажеш, обещавам езикът ми да не плещи. Също като Том се съмнявам във верността на Любезен Бресинга като приятел и поданик. Боя се, принце, че може би се намираш в опасност.

— Любезен е мой приятел — заяви принцът с тон, който не търпеше възражения. Момчешката му увереност в собствената му правота ме преряза. — Знам го със сърцето си. Обаче — по лицето му пробяга странна сянка — той ме предупреди да се пазя от теб, лорд Златен. Изглежда, изпитва към теб… изключително отвращение.

— Заради едно малко недоразумение помежду ни, когато гостувах в дома му — небрежно отвърна лорд Златен. — Уверен съм, че скоро ще го изясним.

Аз самият бих се усъмнил в това обяснение, но принцът като че ли го прие. Позамисли се за известно време и обърна коня си на запад към гората. Насочих Моя черна да застане между Предан и евентуалната засада, която можеше да са ни устроили. Опитвах се да държа под око едновременно дърветата и принца. Забелязах гарван на един клон наблизо и кисело си помислих дали не е шпионин на Петнистите. Не бих могъл да направя кой знае какво, ако наистина беше. Другите като че ли не забелязаха птицата. Принцът проговори точно когато птицата запляска с криле и отлетя.

Говореше с неохота.

— Бресинга са били заплашени. От Петнистите. Любезен не каза как точно, а само че било много прикрито. Котката била поднесена на майка му с бележка да ми я даде като подарък. В противен случай щяло да има разчистване на сметките, но Любезен не каза какво точно.

— Мога да си представя — казах безцеремонно. Гарванът не се виждаше никъде. Това не ме накара да се почувствам в по-голяма безопасност. — Ако не ти дадат котката, някой от тях е щял да бъде издаден като Осезаващ. Най-вероятно Любезен.

— И аз така мисля — призна Предан.

— Това не го извинява. Тя има дълг към своя принц. — За себе си реших да намеря начин да държа под око покоите на Бресинга. Нямаше да е зле да му направя и едно тайно посещение и да разровя нещата му. Запитах се дали не е взел и котката си.

Предан ме погледна право в очите и когато заговори, сякаш чух прямотата на Искрен.

— Можеш ли да поставиш дълга си към своя крал пред защитата на член от собственото ти семейство? Това се запитах. Ако майка ми е заплашена, какво ще направя? Ще предам ли Шестте херцогства заради нейния живот?

Лорд Златен ме стрелна с погледа на Шута, явно доволен от момчето. Кимнах, но бях объркан. Думите на Предан не ми даваха покой. Изведнъж изпитах чувството, че трябва да се сетя нещо важно, но не можех да определя какво точно. Не можех да измисля и отговор на въпроса на Предан, така че мълчанието се проточи.

— Внимавай, принце — рекох накрая. — Предупреждавам, те да не се доверяваш много на Любезен Бресинга, нито да се сприятеляваш с него.

— В това отношение няма много място за страх, Беджърлок. Точно сега нямам много време за приятели. Всичко е задължения. Трудно ми бе да изкопча този час от програмата си и казах, че ще изляза да яздя само с вас двамата. Предупредиха ме, че това ще се стори странно на херцозите, а трябва да ги коткам, за да си спечеля подкрепата им. Щяло да е много по-добре, ако съм излезел с някои от синовете им. Но се нуждаех от това време с теб. Имам да те питам нещо, Беджърлок. — Замълча, след което попита направо: — Ще дойдеш ли на годежа ми довечера? Щом се налага да го изтърпя, бих искал да имам истински приятел наблизо.

Знаех отговора, но се помъчих да се престоря, че го обмислям.

— Не мога, принце. Не подобава на положението ми. Ще изглежда по-странно и от това, че излязохме да яздим заедно.

— Не можеш ли да присъстваш като телохранител на лорд Златен?

Тук се намеси и самият лорд.

— Би излязло, че нямам доверие на гостоприемството и закрилата ви, ваше височество.

Предан дръпна юздите и каза:

— Искам да присъстваш. Намери начин. Тази директна заповед ме изправи на нокти.

— Ще помисля — отвърнах рязко. Все още не бях напълно уверен в своята анонимност в Бъкип. Предпочитах да се установя по-твърдо в ролята си на Том Беджърлок, преди да се изправя срещу хора, които можеше да ме помнят от миналото. Мнозина от тях щяха да присъстват на годежната церемония довечера. — Но бих желал да посоча на… хм, твое височество, че дори и да присъствам, за разговор помежду ни не може да става и дума. И че не бива да проявяваш към мен какъвто и да било интерес, който да предизвика нежелано внимание към познанството ни.

— Не съм глупак! — отвърна той, на път да избухне от непрекия ми отказ. — Просто искам да си там. Да знам, че имам поне един приятел в тълпата, която гледа как ме принасят в жертва.

— Мисля, че прекаляваш с драмата — отвърнах тихо. Опитах се думите ми да не прозвучат като обида. — Не забравяй, че и майка ти ще е там. Както и Сенч. И лорд Златен. Все хора, които от сърце ти желаят само най-доброто.

Той се изчерви и хвърли поглед към лорд Златен.

— Не омаловажавам стойността ти като приятел, лорд Златен. Прости, ако думите ми са те засегнали. Колкото до майка ми и лорд Сенч, при тях дългът е преди любовта, също като при мен. Вярно е, желаят ми най-доброто, но голямата им грижа винаги е било управлението. За тях добруването на Шестте херцогства е толкова съществено, колкото и моето собствено. — Внезапно посърна. — И когато не се съгласявам с нещо, казват, че щом стана крал, ще разбера, че онова, което са ме задължавали да правя, е всъщност в мой интерес. Че през годините управляването на една процъфтяваща и мирна страна ще ми донесе много повече задоволство, отколкото това сам да си избера годеница.

Известно време яздехме мълчаливо. Накрая лорд Златен наруши тишината.

— Принце, боя се, че слънцето не ни чака. Време е да се връщаме към замъка.

— Знам — глухо отвърна Предан. — Знам.

Още преди да го кажа, ми бе ясно, че думите ми не стават за успокоение, но обичаите на обществото влияят силно върху всички ни. Опитах се да го накарам да приеме каквото му предстои.

— Елиания не изглежда чак такъв ужасен избор за годеница. Макар да е съвсем млада, тя все пак е прелестна и има потенциал да стане истинска красавица, като порасне. Сенч говори за нея като за напъпваща кралица и изглежда доволен от предложената от островитяните партия.

— О, наистина е така — съгласи се Предан, докато обръщаше коня си. Моя черна изпръхтя, когато сивият скопец препречи пътя й, и явно нямаше желание да го последва. Хълмовете я примамваха и й се искаше да препуска още. — Тя е на първо място кралица и едва след това — дете или жена. Не ми е казала нито една неправилна дума. Нито пък нещо, което би издало какво се таи зад ярките й черни очи. Поднесе ми дара си безупречно — сребърна верижка, инкрустирана с жълтите диаманти от страната й. Трябва да я нося довечера. Аз пък й дадох онова, което бяха избрали майка ми и Сенч — сребърна коронка със сто сапфира. Малки са, но майка ми хареса сложното им подреждане пред по-големите камъни. Нарческата я прие с реверанс и с премерени думи отбеляза колко й харесва. Но нямаше начин да не забележа колко обща е благодарността й. Говореше за моя „щедър подарък“, без да каже нито дума за изработката или че сапфирите й харесват. Сякаш декламираше наизустена реч, която би свършила работа за какъвто и да е подарък. И се справи безупречно.

Бях почти сигурен, че е направила именно това. Но не ми се струваше правилно да я виня за действията й. В края на краищата тя бе едва единадесетгодишна и имаше толкова дума в ставащото, колкото и принцът. Казах му го.

— Знам, знам — уморено се съгласи той. — Но въпреки това се опитах да я погледна в очите, за да може да види поне част от самия мен. Когато за пръв път застана до мен, Беджърлок, сърцето ми наистина я зовеше. Изглеждаше така млада и мъничка, и абсолютно не на място в двора ни. Съчувствах й, както бих съчувствал на всяко дете, отмъкнато от дома и принудено да върши нещо непознато и чуждо за него. Избрах й дар от себе си, а не от Шестте херцогства. Очакваше я в стаята й, когато пристигна. Не каза нищо за него. Нито думичка.

— Какво й подари? — попитах.

— Нещо, което би ми харесало, ако бях на единайсет — отвърна младежът. — Набор марионетки, изработени от Блънтнър. Костюмирани според легендата за Момичето и Снежния жребец. Казаха ми, че била много известна на Външните острови, също както и в Шестте херцогства.

— Блънтнър е изкусен майстор — отбеляза лорд Златен. — В легендата не се ли разказваше за момиче, спасено от жестокия й втори баща от вълшебен кон, който я отнесъл в богата страна, където то се жени за красив принц?

— Май не е най-подходящата история за случая — промърморих.

Принцът се сепна.

— Изобщо не го погледнах в тази светлина. Мислите ли, че съм я обидил? Може би трябва да се извиня?

— Колкото по-малко думи, толкова по-добре — рече лорд Златен. — Предполагам, че би било по-разумно да го обсъдите по-нататък, след като се опознаете.

— Сигурно ще е след десетина години — ведро се съгласи принцът, но аз почувствах безпокойството му през връзката ни чрез Умението. Едва сега разбрах, че един от аспектите на неудовлетворението му е, че не е сигурен, че се справя добре с нарческата. Следващите му думи бяха отглас на това.

— Кара ме да се чувствам като непохватен варварин. Тя идва от някакво дървено село край ледовете, а сякаш аз съм некултурният тъпак. Поглежда ме и очите й са като огледала. Не виждам нищо от нея в тях, а само колко глупав и тъп й изглеждам. Възпитан съм добре, от добър произход съм, но ме кара да се чувствам като мърляв селяк, който ще я изцапа, ако я докосне. Просто не мога да го разбера!

— Ще трябва да преодолеете много различия, докато се опознавате. Може би първото ще е разбирането, че и двамата произлизате от различни, но еднакво стойностни култури — любезно отбеляза лорд Златен. — Преди няколко години бях по лични дела на Външните острови и имах възможност да изуча жителите им. Те са матриархални и отбелязват с татуировки родовете на майките си. Доколкото разбирам, тя вече ви е оказала огромна чест, като е дошла тук, вместо да настоява годеникът й да иде в дома на майка й. Сигурно й е непривично да се сблъска с подобно ухажване без насоките и подкрепата на своите майки, сестри и лели.

Предан кимна замислено, но моето кратко наблюдение на нарческата ме накара да заподозра, че принцът е преценил правилно чувствата й към него. Не го казах на глас.

— Несъмнено е изучавала обичаите на Шестте херцогства. Замислял ли си се да научиш повече за нейната страна и рода й?

Предан ми хвърли гузен поглед като ученик, който е прехвърлил урока отгоре-отгоре и знае, че не го е овладял много добре.

— Сенч ми даде каквото имаме, но ме предупреди, че записите са стари и по всяка вероятност неактуални. На Външните острови не записват историята си, а се доверяват на паметта на бардовете. Всички налични документи са писани от гледната точка на посетители от Шестте Херцогства. Личи си известна предубеденост към различията им. Повечето записи са разкази на пътешественици, които изказват отвращение от храната им, защото медът и маста явно са основни съставки на всяко поднасяно на гости ястие, както и ужас от домовете им, които били студени и постоянно духало. Местните не приютявали изтощени непознати, а по-скоро презирали онези, които са достатъчно глупави да се забъркат в такова положение, че да им се налага да молят за подслон или храна, вместо да я спазарят. Слабите и глупавите заслужават да умрат — като че ли това е основното верую на Външните острови. Дори богът им е суров и безпощаден. Предпочитат морския Ел вместо благодатната Еда на полята. — Принцът въздъхна тежко.

— Слушали ли сте бардовете им? — тихо попита лорд Златен.

— Слушах ги, но не ги разбрах. Сенч настояваше да науча основни неща от езика им и се опитах. Има много общи неща с нашия. Мога да говоря достатъчно добре, за да ме разберат, макар че нарческата вече ми каза, че предпочита да ми говори на моя език, вместо да чува как изопачавам нейния. — Стисна за миг юмрук при спомена за тази обида, след което продължи: — Бардовете са по-трудни за разбиране. Явно правилата на езика им са променени заради поетиката и сричките могат да се удължават или скъсяват, за да пасват на ритъма. Наричат го бардски език и добавят към него виещата си музика, така че ми е трудно да схвана нещо повече от основните неща на всяка легенда. Всичко като че ли е свързано със съсичане на врагове и отнасяне на части от телата им като трофеи. Като Ехет Косматото легло, който спял завит с одеяло от скалповете на неприятелите си. Или Шестопръстия, който хранел кучетата си от направени на чаши черепи.

— Хубави хора — подхвърлих. Лорд Златен ми се намръщи.

— Сигурно и нашите песни са не по-малко странни за нея, особено романтичните трагедии за девици, умиращи от любов към мъжа, когото не могат да притежават и други подобни — любезно посочи Златен. — Трябва заедно да превъзмогнете тези прегради, принце. Подобни неразбирателства най-лесно се изглаждат при непринудени разговори.

— О, да — кисело се съгласи принцът. — Може би след десет години ще можем да водим непринудени разговори. Засега сме така обсадени от нейните хрантутници и моите ласкатели, че разговаряме помежду си през тълпата и се налага да повишаваме глас, за да се чуваме. Всяка дума се чува и обсъжда. Без да броим скъпия вуйчо Пиотре, който я пази като куче кокал. Вчера следобед, когато се опитах да се разходя в градината с нея, имах чувството, че съм повел орда на война. Поне петнайсетина души бърбореха и трополяха зад нас. А когато откъснах едно цвете да й го поднеса, вуйчо й застана помежду ни, взе го и го огледа, преди да й го предаде. Сякаш съм й предложил нещо отровно.

Ухилих се против волята си при спомена за пагубните билки, поднесени ми навремето от самата Кетрикен, когато ме смяташе за заплаха за брат й.

— Подобни коварства не са непознати дори у най-добрите фамилии, принце. Вуйчо й просто си е изпълнил дълга. Не толкова отдавна страните ни воюваха. Дай време на старите рани да се затворят и изцерят. Това ще стане.

— Но засега се боя, че трябва да пришпорим конете, принце. Не споменахте ли, че имате уговорка да се видите с майка си следобед? Мисля, че е по-добре да ускорим малко темпото — обади се лорд Златен.

— Така е — апатично отвърна принцът, след което ме погледна заповеднически. — Та значи, Том Беджърлок, кога ще се видим отново? С нетърпение очаквам да започнем уроците.

Кимнах. Искаше ми се да споделях ентусиазма му. Почувствах се задължен да добавя:

— Умението невинаги е приятна магия, принце. Уроците могат да ти се сторят не тъй привлекателни, след като ги започнем.

— Очаквам го. Засега впечатленията ми са едновременно обезпокоителни и объркващи. — Погледът му стана някак замъглен и отнесен. — Когато ме взе… Знам, че има нещо общо със стълб. Отидохме… някъде. На някакъв бряг. Но когато се опитвам да си спомня момента или събитията там или непосредствено след това, сякаш се мъча да си припомня сън от детството. Нещата някак не пасват, ако разбираш какво искам да кажа. Мислех си, че разбирам всичко, което ми се случва. А когато се опитах да го обсъдя със Сенч и майка ми, всичко се разпадна на парчета. Чувствах се като идиот. — Вдигна ръка и разтърка сбърченото си чело. — Не мога да събера парчетата и да възстановя пълната картина. — Погледна ме право в очите. — Не мога да живея с това, Том Беджърлок. Трябва да го реша. Щом тази магия трябва да е част от мен, трябва да мога да я контролирам.

Думите му бяха много по-разумни от нежеланието ми да се занимавам с това. Въздъхнах.

— Утре, призори. В кулата на Искрен — предложих с надеждата, че ще откаже.

— Става — веднага отвърна той. На лицето му заигра странна усмивка. — Мислех си, че само Сенч нарича Морската кула „кулата на Искрен“. Интересно. Поне можеше да наречеш баща ми „крал Искрен“.

— Моите извинения, принце — успях да смотолевя и той изсумтя. После ме погледна с наистина кралски поглед.

— И искам да направиш всичко възможно, за да присъстваш на церемонията, Том Беджърлок.

Пришпори коня си, преди да успея да отговоря. Препусна към Бъкип, сякаш демони го гонеха по петите. Нямахме друг избор, освен да го последваме. Не намали, докато не стигнахме портите. Спряхме, за да ни проверят и да ни пуснат. Нататък яздехме бавно, но Предан мълчеше, а аз не можех да измисля какво да кажа. Когато стигнахме високите врати на главната зала, ласкателите вече се бяха събрали да го посрещнат. Един коняр изтича да поеме коня му, друго момче хвана поводите на Малта. Оставиха ме сам, за което бях благодарен. Лорд Златен официално благодари на принца за изключителното удоволствие от компанията му и Предан отговори любезно. Седяхме в седлата и гледахме как тълпата благородници поглъща принца и го отвежда нанякъде. Обърнах Моя черна и спрях в очакване на господаря си.

— Е, приятна езда беше — отбеляза той и понечи да слезе от Малта.

И падна. Лошо. Никога не бях виждал Шута толкова непохватен. Седна със стиснати устни, после изстена, наведе се напред и се стисна за глезена.

— Боли! Не, не, стой настрана, погрижи се за коня ми — извика заповеднически на конярчето и му махна да се маха. После се обърна рязко към мен. — Стига си стоял като истукан, тъпако! Дай на момчето коня си и ми помогни да стана. Да не искаш да подскачам на един крак до покоите си?

Принцът вече бе отнесен от вълната бърборещи благородници. Не ми се вярваше да е забелязал злополуката с лорд Златен. Някои от антуража му се обърнаха към нас, но вниманието на повечето бе насочено към Предан. Така че приклекнах и лорд Златен се опря на рамото ми.

— Зле ли е? — попитах тихо.

— Повече от зле! — озъби ми се той. — Довечера няма да мога да танцувам, а салонните ми пантофи пристигнаха вчера. Ох, това е непоносимо! Помогни ми да стигна до стаите си, тъпако.

Раздразненият му тон накара неколцина по-дребни благородници да забързат към нас. Поведението му моментално се промени и той отвърна на загрижените им въпроси, че определено ще се оправи и нищо не може да му попречи да присъства на годежа довечера. Облегна се тежко върху мен, но един съчувстващ младеж също го подхвана, а някаква дама прати прислужницата си незабавно да поръча гореща вода и успокояващи билки за покоите на лорд Златен, както и да повика лечител. Двама младежи и три много приятни на вид млади дами ни последваха, докато вървяхме през Бъкип.

Докато стигнахме с куцукане и влачене по стълби и коридори до стаите на Златен, бях упрекнат поне сто пъти от господаря си за ужасната си непохватност. Лечителят и горещата вода ни чакаха пред вратата. Лечителят пое лорд Златен, а аз бях пратен да донеса бренди за разклатените нерви на господаря си и нещо от кухнята за раздразнения му стомах. На излизане трепнах съчувствено от острите му викове, докато лечителят внимателно събуваше ботуша му. Когато се върнах с поднос сладкиши и плодове, лечителят вече си бе тръгнал и лорд Златен бе настанен на стола си с вдигнат напред крак, заобиколен от съчувстващи благородници. Оставих храната на масата и му поднесох бренди. Лейди Невен нареждаше нещо за безсърдечния и некадърен лекар. Как можел да си позволи да причинява на лорд Златен такава болка и да твърди, че не вижда следи от нараняване? Младият лорд Дъбрава разказа дълга, подробна и жална история за това как лечителят в дома на баща му едва не го оставил да умре от стомашно неразположение при подобна ситуация. Когато младежът най-сетне приключи със сагата си, лорд Златен ги помоли да му влязат в положението: трябвало да си почине след това ужасно премеждие.

Изпратих благородниците с поклон, изчаках бърборещите им гласове и стъпките им да заглъхнат и отидох при Шута. Беше се облегнал назад, поставил ухаеща на рози кърпичка върху очите си.

— Зле ли е? — попитах отново.

— Направо ужасно — отвърна той, без да открива очите си.

— Защо, притеснен ли си?

Той свали кърпичката и ми се ухили доволно.

— Страхотно представление, и то изцяло в твоя полза. Можеше поне да ми благодариш.

— Какви ги говориш?

Той стана, отиде небрежно до масата и огледа храната. Дори не куцаше.

— Сега лорд Златен има извинение да вземе слугата си Том Беджърлок довечера. Ще се облягам на теб, когато вървя, а ти ще ми носиш малкото столче за крака и възглавничка. Ще ми прислужваш и ще тичаш да предаваш поздравите и съобщенията от мое име. Предан ще те види, а и не се съмнявам, че ще ти е по-лесно да шпионираш така, вместо да надничаш през разни дупки в стените. — Изгледа критично зяпналата ми физиономия. — За щастие и на двама ни, поръчаните за теб нови дрехи пристигнаха сутринта. Ела. Седни да те подстрижа. Не можеш да се явиш на бал в такъв вид.