Лорд Златен

Глава 8Амбиции

Всъщност мисля, че в първия урок по Умението на Предан научих повече от него. Научих се на страх и уважение. Бях дръзнал да се поставя в ролята на учител по нещо, от което аз самият едва имах представа. И така дните и нощите ми станаха по-заети, отколкото очаквах, защото трябваше да съм едновременно ученик и наставник, а в същото време не можех да се откажа от другите си роли — на слуга на лорд Златен, баща на Хеп и шпионин на Пророците.

Зимата скъсяваше дните и уроците ми с Предан започваха по тъмно сутринта. Обикновено напускахме кулата на Искрен, преди изгревът да освети небето. И момчето, и Сенч настояваха да продължаваме, но аз бях твърдо решен да заложа на предпазливостта след разминаването на косъм от катастрофата.

В същия дух отлагах исканията на Сенч поне да оценя способностите на Шишко. Не беше трудно. Шишко имаше толкова желание да контактува с мен, колкото бе моето да го уча. На три пъти Сенч ни уреди срещи в покоите си. Всеки път слабоумният не се явяваше в уречения час. А и аз не го чаках. Отивах, виждах, че го няма, и си тръгвах. Всеки път Шишко обясняваше на Сенч, че е „забравил“ за срещата, но не можеше да скрие от стареца своите опасения и неприязън.

— Какво си му направил, че те мрази толкова? — настояваше да разбере Сенч. Съвсем честно му отговарях, че не съм правил нищо. Нямах представа защо слабоумният се страхува от мен. Но се радвах, че е така.

Уроците ми с Предан бяха пълна противоположност на това. Момчето ме посрещаше топло и ревностно всеки път и очакваше уроците си с нетърпение. Това ме изумяваше. Понякога тъжно си мислех какво ли щеше да е, ако принц Искрен бе моят първи наставник в Умението. Дали щях да отговоря със същата готовност, с каквато отговаряше синът му? Спомените ми от уроците на майстор Гален бяха болезнени до крайност. Не виждах мъдрост в повтарянето на рутинните похвати и умствени упражнения, целящи подготвянето на ученика за Умението. Всъщност Предан като че ли нямаше абсолютно никаква нужда от тях. За принца използването на Умението бе естествен изблик на душата му. Скоро вече се питах дали не съм се облагодетелствал от собствените ми ранни опити да овладея магията. Налагаше ми се да си пробивам път през собствените ми стени; за Предан сякаш не съществуваха никакви прегради. Беше еднакво склонен да сподели с мен колкото разстроения си корем, толкова и мислите си. Когато се отваряше, сякаш отприщваше всички пръснати и носещи се безцелно мисли в света и това почти ме смазваше. Него пък го плашеше, но и го очароваше, и двете емоции заедно му пречеха да постигне пълно съсредоточаване върху онова, което се опитваше да направи. Още по-лошо бе, че когато използваше Умението към мен, сякаш се опитваше да вдене въже в карфица. Искрен веднъж ми бе казал, че да изпиташ Умението на баща ми Рицарин било като да те сгази кон — връхлитал в тебе, хвърлял каквото имал да предаде и изчезвал. Същото бе с Предан.

— Ако успее да овладее таланта си, за нула време ще издуха учителя си — оплаках се на Сенч една много късна вечер, когато се случи да посети старите си покои. — Изпитах едва ли не облекчение, когато започнах да го уча на играта на камъчета на Кетъл. Отначало му бе трудно да я проумее, но вече започва да я схваща. Надявам се това да го забави малко и да го научи да търси в магията по-дълбоки модели. Всичко останало като че ли му се удава с лекота. Използва Умението, както малко куче инстинктивно забива нос в следата. Сякаш си припомня как се прави, а не го учи.

— И това лошо ли е? — сърдечно попита старият убиец и затършува сред билките по горните лавици, билки, винаги запазени за най-опасните му и силни буламачи. Усмихнах се, докато го гледах как се качва на една табуретка, и се запитах дали все още смята, че са на сигурно място.

— Може да е опасно. Щом ме надмине и започне да експериментира с другите сили на Умението, ще навлезе в области, в които нямам опит. Няма да мога дори да го предупредя за опасностите, да не говорим да го защитавам. — С отвращение бутнах настрана един свитък и тромавия ми превод към него. Тук Предан също ме надминаваше. Момъкът имаше дарбата на Сенч за писмености и езици. Моите опити бяха бавно и упорито превеждане дума по дума, докато Предан четеше изречение по изречение и измъкваше смисъла в кратки стегнати пасажи. Годините на откъсване от подобна работа бяха притъпили езиковите ми способности. Питах се дали не завиждам на ученика си за бързия му напредък. Това нямаше ли да ме направи лош учител?

— Може да го е получил от теб — замислено отбеляза Сенч.

— Какво да е получил?

— Умението. Знаем, че докосвате умове, откакто бе съвсем малък. А ти казваш, че Осезанието като магия не позволява това. Така че би трябвало да е Умението. Тоест, че може би си го научил да използва Умението още от най-ранна възраст, или най-малкото си подготвил ума му за него.

Посоката на мислите му не ми харесваше. Моментално в ума ми изникна Копривка и ме заля чувство за вина. Нима бях изложил на опасност и нея?

— Просто се опитваш да ме изкараш виновен. — Помъчих се да го кажа шеговито, сякаш тонът ми можеше да прогони внезапно обхваналия ме ужас. Въздъхнах и неохотно придърпах превода към себе си. Ако исках да имам някаква надежда да продължа като учител на Предан, трябваше самият аз да науча повече за Умението. В този свитък се предлагаше серия упражнения, които да помогнат на ученика да подобри съсредоточаването си. Надявах се да ми е полезен.

Сенч надникна над рамото ми.

— Хм. А какво мислиш за другия свитък? Онзи за болката и Умението?

Погледнах го объркано.

— Кой свитък?

— Знаеш кой — малко раздразнено отвърна той. — Оставих ти го.

Погледнах многозначително претрупаната маса. Върху нея бяха скупчени поне десетина свитъка и десетки листове.

— Кой по-точно?

— Тук някъде е. Показах ти го, момче. Сигурен съм.

Аз бях също толкова сигурен, че не е, но си премълчах. Паметта на Сенч му изневеряваше. Знаех го. Той също, макар че никога не би го признал. Бях открил също, че дори споменаването на тази възможност е в състояние да го вбеси, което за мен бе по-обезпокоително от факта, че умът на стария ми наставник вече не е остър както някога. Затова мълчаливо го гледах как рови сред бъркотията писания, докато не измъкна свитък с декоративен син ръб.

— Видя ли? Ето го, точно където ти го оставих. Изобщо не си го погледнал.

— Прав си, не съм — признах с готовност и с надежда да избегнем въпроса дали ми го е показвал. — Какво пише в него?

Той ми хвърли изпълнен с възмущение поглед.

— За свързаната с Умението болка. Като главоболията ти. Предлагат се някои лекарства, упражнения и билки, но също така се казва, че след време главоболията просто престават. Най-много обаче ме заинтригува бележката накрая.

Трийний твърди, че някои майстори използвали болезнена преграда, за да попречат на учениците си да експериментират на своя глава. Не казва, че може да бъде направена толкова силна, че напълно да попречи на човек да използва Умението. Заинтересувах се поради две причини. Първо се запитах дали Гален не ти е наложил такава преграда. А също и дали не може да се използва за контролиране на Шишко.

Не спомена, че подобни предпазни мерки могат да се приложат и върху принца.

Значи отново се започваше с Шишко. Какво пък, старецът бе прав. Рано или късно щеше да се наложи да се заемем с него. И все пак…

— Не бих искал да използвам болката като юзда за никого. Шишко излъчва музика почти непрекъснато. Да бъде лишен от нея, да изпитва болка, че го прави… Не знам как би му се отразило.

Сенч изсумтя пренебрежително. Още преди да ме попита, знаеше, че няма да го направя. Аз обаче знаех, че Гален не би имал особени скрупули да ме спъне по подобен начин. Зачудих се. Сенч разгъна свитъка пред мен и изкривените му пръсти посочиха въпросния откъс. Прочетох го, но в него не се казваше почти нищо повече от онова, което вече бях чул. Облегнах се назад.

— Опитвам се да си спомня кога започнах да изпитвам болка при използване на Умението. Винаги след това съм се чувствал изтощен. Когато Искрен за пръв път взе сила от мен, направо припаднах. Всяко истинско усилие направо ме изсмукваше. Но не си спомням използването на Умението да има болезнени последици до… — Замислих се, после поклатих глава. — Не мога да определя. Първия път скитах чрез Умението, съвсем случайно. Събудих се треперещ от слабост. Използвах елфова кора, самодивско биле, и продължих така. И след време към слабостта започна да се прибавя и болка. — Въздъхнах. — Не. Не мисля, че болката е преграда, наложена ми от някого.

Сенч отново беше отишъл при лавиците си. Върна се с две запушени бутилки.

— А възможно ли е да се дължи на Осезанието? В свитъците се говори много за опасностите при използването на двете магии.

Нима старецът се опитваше да ми напомни за всички неща, които не знаех? Мразех въпросите му. Бяха резки предупреждения, че водя принца през непозната територия. Поклатих уморено глава.

— И това не знам, Сенч. Ако принцът започне да изпитва болка след използването на Умението, може и да приемем нещо такова.

— Мислех си, че ще отделиш неговото Осезание от Умението му.

— Бих го направил, ако знаех как. Единственото, което мога да направя, е да го накарам да използва Умението по начини, които го принуждават да го прави, независимо от Осезанието. Не знам как да го накарам да раздели двете магии, както и нямам представа как да премахна командата, която му наложих на брега.

Той вдигна бяла вежда, докато отмерваше билките.

— Командата да не се опълчва срещу теб ли?

Кимнах.

— Е, това не ми се вижда толкова сложно. Просто я обърни.

Стиснах зъби. Не казах, че не му се вижда сложно, защото нито носи магията в себе си, нито знае за какво говори. Уморен съм, рекох си, и обезсърчен. Не бива да си го изкарвам на стареца.

— Не съм съвсем сигурен как му наложих командата и затова не знам как да я отменя. Изобщо не е лесно „просто да я обърна“. Какво да му заповядам? „Опълчи ми се?“ Не забравяй, че Рицарин е направил същото с Гален. В гнева си е запечатал команда в него. И после нито той, нито Искрен успяха да намерят начин да я премахнат.

— Но Предан е твой принц и твой ученик. Това определено те поставя в различно положение.

— Не виждам какво общо има — отвърнах, мъчех се думите ми да не прозвучат сприхаво.

— Щом казваш. Просто си мисля, че би могло да ти помогне да я свалиш.

Капна няколко капки нещо в чайника. Помълча, после попита деликатно:

— Принцът наясно ли е какво си му направил? Знае ли, че си му заповядал да не ти се опълчва?

— Не! — Този път показах раздразнението си, но поех дъх и се овладях. — Не знае. Срамувам се, че го направих, срамувам се и че признавам, че се боя да му кажа. В много отношения тепърва го опознавам, Сенч. Не искам да му давам поводи да изпитва недоверие към мен. — Потърках чело. — Нали знаеш, не се срещаме при най-добрите обстоятелства.

— Знам, знам. — Потупа ме по рамото. — Така. Какво правиш с него?

— Предимно го опознавам. Превеждахме свитъци заедно. И „взех назаем“ няколко учебни оръжия от оръжейните, за да се упражняваме. Добър е с меча. Ако синините по мен са добър показател, сигурно съм успял по някакъв начин да отслабя командата, може би дори съм я заличил.

— Но не си сигурен?

— Не съвсем. Когато се упражняваме, не се опитваме наистина да се нараним един друг. Това просто е игра. Въпреки това нито веднъж не съм забелязвал да се въздържа или да ме оставя да победя с лекота.

— Аха. Знаеш ли, мисля си, че е добре, че тренирате. И уроците по Умение също. Мисля, че в живота му липсва този вид грубо приятелство. — Сенч взе големия чайник от огъня и изсипа гореща вода върху сместа от листа в малкия. — Е, само времето ще покаже. Хм. Изобщо използвате ли Умението?

Вдигнах ръка пред носа си. Ароматът на чая насълзяваше очите ми, но Сенч сякаш не забелязваше.

— Да. Правим някои упражнения, които да му помогнат да фокусира магията си.

— Да фокусира? — Сенч разклати чайника и му сложи похлупака.

— Когато използва Умението, направо крещи, да го чуят. Опитваме се да ограничим този вик, да го превърнем в шепот, предназначен само за мен. Работим също и върху това да ми предава само каквото иска да ми каже, а не цялата информация в ума си. Правим различни упражнения. Карам го да се опитва да докосне ума ми, докато седи на масата и разговаряме. След това продължаваме: може ли да достигне до мен и да предава какво яде, а същевременно да ми спестява кои се хранят с него? После си поставяме други цели. Може ли да огради ума си за моя? В състояние ли е да издигне стени, които да не мога да пробия дори посред нощ, докато спи?

Сенч взе една чаша, намръщи се и я избърса с края на широкия си ръкав. Опитах се да не се усмихна. Понякога, когато оставахме само двамата, се случваше да се превърне от голям благородник в съсредоточения старец, който ме бе научил на първия ми занаят.

— Мислиш ли, че това е разумно? Да го учиш как да затваря ума си за теб.

— Трябва да знае как да го прави, ако му се случи да попадне на човек, който не изпитва особено добри чувства към него. За момента съм единственият Умел, с когото може да се упражнява.

— Освен Шишко — посочи Сенч, докато си наливаше. Горещата зеленикавочерна течност почти шупна в чашата. Той я изгледа с отвращение.

— Мисля, че точно сега мога да се справя само с един ученик — казах сдържано. — Направи ли нещо за проблема на Шишко?

— Какъв проблем?

Усетих моментна тревога. Опитах се да я прикрия с по-небрежен тон.

— Мисля, че ти казах. Има проблеми с другите слуги. Бият го и му взимат парите.

— А, това ли? — Облегна се в стола си, сякаш това нямаше значение. Поех си облекчено дъх. Не беше забравил разговора ни. — Намерих предлог готвачът да му даде отделна квартира. Води се, че работи там, нали разбираш. В кухнята. Сега си има собствена стая до килера. Малка е, но доколкото знам, за първи път си има нещо само за себе си. Мисля, че му харесва.

— Е, това е добре. — Помълчах за момент. — Замислял ли си се да го отпратиш от Бъкип? Поне докато принцът не овладее Умението по-добре? Понякога необузданото му излъчване е доста разсейващо. Сякаш да се опитваш да направиш сложно изчисление, докато някой до теб смята на глас.

Сенч отпи от противната си напитка. Направи физиономия, после преглътна решително. Трепнах от съчувствие и не казах нищо, когато протегна дългата си ръка към чашата ми и отпи глътка вино, за да премахне гадния вкус. После заговори, гласът му бе дрезгав.

— Докато Шишко е единственият друг кандидат в Умението, с който разполагаме, никъде не го отпращам. Искам да е тук, където можем да го държим под око. И където можеш да се помъчиш да спечелиш уважението му. Правил ли си някакви опити с него?

— Не ми се е удавала възможност. — Станах за друга чаша и налях още вино за двама ни. Сенч се върна при масата. Остави чашите с отварата и виното една до друга и ги изгледа печално. — Не знам дали ме отбягва, или има други задачи, които просто не му позволяват да дойде.

— Напоследък има и други задачи.

— Е, това обяснява защо не го е грижа за работата тук — отбелязах кисело. — Един ден се сеща да смени изгорелите свещи с нови, на следващия не. Понякога камината е почистена и заредена с дърва, друг път има само пепел и въглени. Мисля, че го прави от неприязън към мен. Прави колкото се може по-малко.

— Не може да чете, така че не мога да му дам списък със задачи. Понякога изпълнява всичко, което му кажа, понякога не. Това го прави само лош прислужник, но не и мързелив или злобен. — Сенч отново отпи от отварата си и този път не успя да се сдържи и се закашля. Бързо дръпнах свитъците от полетелите пръски. Той избърса уста с кърпата си и попи течността по масата. — Моля за извинение — каза сърдито, очите му бяха насълзени. Надигна чашата с вино.

— Каква е тази отвара?

— Горски лист. Вещерско масло. Морски креп. И някои други билки. — Отново отпи от сместа и преглътна с помощта на виното.

— За какво е? — Някъде в мен се размърда спомен.

— Имам си едни проблеми — уклончиво отговори той, но аз станах и разрових свитъците на масата. Почти моментално намерих онзи, който ми трябваше. Илюстрациите бяха все още ярки, въпреки изминалите години. Развих го и посочих рисунката на горския лист.

— Тези билки се споменават тук като полезни за откриване на кандидата за Умението.

Той ме изгледа безизразно.

— И какво?

— Сенч. Какво правиш? Какво си намислил?

Известно време той продължи да ме гледа мълчаливо. После запита хладно:

— Да не ревнуваш? И ти ли мислиш, че нямам право на даденото ми по рождение?

— Какво?!

Странен гняв се изля от него в порой думи.

— Не ми беше даден шанс дори да ме проверят за Умението. Копелетата не се учат на него. За теб Умен направи изключение. Да, аз съм Пророк не по-малко от теб. И владея някои от по-нисшите магии, както би трябвало да си разбрал досега.

Беше разстроен, а аз не знаех защо. Кимнах и казах успокояващо:

— Като гадаенето по вода. Така разбра за атаката на Алените кораби срещу Нитбей навремето.

— Да — със задоволство отвърна той. Седна в стола, пръстите му шареха по ръба на масата като краката на паяк. Запитах се дали билките не са го хванали. — Да, владея някои магии. И може би, ако ми се отвори възможност, бих могъл да имам и магията на своята кръв, магията, на която имам право. Не се опитвай да ми го отказваш, Фиц. През всичките онези години собственият ми брат забрани дори да ме проверят. Добре бе да пазя гърба му, добре бе да уча синовете и внука му. Но не и да ми бъде дадена полагащата ми се по право магия.

Зачудих се колко ли дълго се е трупало това негодувание в него. После си спомних радостната му възбуда, когато Умен позволи да се уча, и отчаянието, когато се провалях и дори не обсъждах уроците си с него. Това бе много стар гняв, който едва сега се разкриваше пред мен.

— Но защо сега? — попитах. — Свитъците за Умението са у теб от петнайсет години. Защо си чакал?

Мислех си, че зная какъв ще е отговорът — че е искал да съм близо до него и да му помагам. Отново бях изненадан.

— Какво те кара да мислиш, че съм чакал? Вярно, положих повече усилия напоследък, защото сега отчаяно се нуждая от магията. Вече говорихме за това. Знаех си, че няма да поискаш да ми помогнеш.

Вярно бе. Но ако ме беше попитал защо, нямаше да успея да му отговоря. Избегнах въпроса.

— Защо ти е необходима точно сега? Страната е сравнително мирна. Защо да се излагаш на риск?

— Фиц. Погледни ме. Погледни ме! Остарявам. Времето ми изигра коварен номер. Когато бях млад и способен, бях заключен в тези покои, принуден да остана скрит и безсилен. А сега, когато имам възможност да поставя трона на Пророците на солидна основа, когато фамилията ми се нуждае най-много от мен, съм стар и изнемощявам. Умът ми се препъва, гърбът ме боли, спомените ми се замъгляват. Мислиш ли, че не виждам ужаса на лицето ти всеки път, когато ти кажа, че трябва да прегледам записките си, за да ти намеря една или друга информация? Е, представи си аз как се чувствам. Представи си какво е да нямаш собствени спомени, които да са ти винаги на разположение. Да се мъчиш да се сетиш някое име, внезапно да изгубиш нишката на разговора насред някоя шега. Отчайваше се като момче, когато си мислеше, че тялото ти те предава и не е в добра форма. Но пък винаги си имал своя ум. А аз си мисля, че започвам да губя своя.

Беше ужасно откровение, сякаш бях открил, че самите основи на замъка Бъкип са отслабнали и се рушат. Едва напоследък започнах да оценявам цялостно всички хитрини, които Сенч беше направил за Кетрикен. Заплетената мрежа от отношения, образуващи политиката на Бъкип, ме беше уловила и ми бе трудно да я възприема изцяло, докато се намирах в нея. Когато бях момче, Сенч ми обясняваше всичко ставащо в замъка и аз се задоволявах да приема думите му. Сега виждах нещата с очите на зрял мъж и сложността на всичко това бе зашеметяваща.

И пленителна. Беше като играта с камъчета на Кетъл, само че много по-мащабна. Движеха се пионки, променяха се съюзи, силата преминаваше от един на друг понякога в рамките само на няколко часа. Това правеше дълбочината на познанията на Сенч още по-изумителна, тъй като той беше водил балансиращите действия на кралица Кетрикен при осигуряването на лоялността на благородниците. Не бях в състояние да съм в течение на всички тези неща, но те все пак си оставаха взаимосвързани.

От завръщането си в Бъкип, се възхищавах как старецът успява да съчетае всичко това и се ужасявах от деня, в който не би могъл да го прави. Нищо вече не бе толкова лесно за него, колкото навремето. Наличието на „записките“ му — дебели подвързани в джамайлийски стил томове — беше знак, че вече не се доверява на собствената си памет. Имаше шест еднакви тома с червена, синя, зелена, жълта, лилава и златиста корица, по един за всяко херцогство. Как решаваше коя информация към кой се отнася бе непосилен за мен въпрос. В седмия том, който бе бял с елена на Пророците на корицата, водеше ежедневните си записки. Най-често се съвещаваше с него и прелистваше откъсите от слухове, разговори и обобщения на шпионски доклади. И макар да го пазеше в тайна и да го държеше в скритата си стая, бележките му бяха на неговия си език. Не ми предложи достъп до томовете, а и аз не поисках. Сигурен съм, че вътре имаше много неща, за които не бих искал да научавам. А беше и по-безопасно за шпионите в Шестте херцогства, защото бих могъл случайно да издам тайни, за които нямам представа. Но опасенията на Сенч за отслабващата му памет все още не обясняваха действията му.

— Знам, че напоследък ти е все по-трудно. Но защо тогава се товариш още повече, като се опитваш да усвоиш Умението?

Ръцете му на ръба на масата се превърнаха във възлести юмруци.

— Заради онова, което прочетох. Заради онова, което ми разказа, че си постигнал с него. В текстовете се казва, че един Умел може да възстанови собственото си тяло, да удължи годините си. Колко стара бе онази Кетъл, с която пътува? На двеста? На триста? А е била достатъчно яка, за да издържи зима в Планините. Ти самият си ми казвал, че си докосвал вълка си и сте ставали едно цяло, поне за известно време. Ако можех да се отворя за твоето Умение, не би ли го сторил за мен? Или ако откажеш, както мисля, че би направил, не мога ли да го направя за себе си?

И сякаш, за да покаже силата на решението си, грабна чашата и я пресуши на един дъх. Задави се и се закашля. Устните му бяха потъмнели от тъмната отвара.

— Забелязвам, че не гориш от желание да ми предложиш помощта си — отбеляза горчиво, докато бършеше уста.

Въздъхнах тежко.

— Сенч. Едва познавам основните неща, на които се мъча да науча принца. Как мога да ти предложа да те уча на нещо, което самият аз почти не разбирам? Ами ако…

— Това е най-голямата ти слабост, Фиц. През целия ти живот. Твърде много предпазливост. Недостатъчно амбиция. Умен харесваше това. Никога не се е страхувал от теб, както се страхуваше от мен.

Зяпнах го, изпълнен с болка, а той продължи, сякаш не забелязваше какъв удар ми е нанесъл.

— Не очаквах от теб да го одобриш. Не че се нуждая от одобрението ти. Мисля, че е по-добре сам да изследвам покрайнините на тази магия. Отворя ли вратата… е, тогава ще видим какво ще си помислиш за стария си наставник. Може и да те изненадам, Фиц. Мисля, че я имам, че може би винаги съм я имал. Ти самият ми загатна за това, когато спомена за музиката на Шишко. Чувам я. Така ми се струва. В покрайнините на съзнанието си, точно когато се унасям в сън нощем. Мисля, че имам Умението.

Не знаех какво да кажа. Сенч ме чакаше да реагирам на твърдението му, че притежава Умението. А аз си мислех, че никога не ми е липсвала амбиция, а само че стремежите ми не съответстват на неговите намерения относно мен. Така че мълчанието се проточи и стана още по-неловко. И когато той го наруши, като смени темата, нещата само се влошиха.

— Е, май нямаш какво да ми кажеш. Така. — Усмихна се насила и попита: — Как се справя момчето ти с чиракуването?

Станах.

— Зле. Предполагам, че му липсва амбиция, също като на баща му. Лека нощ, Сенч.

Излязох и прекарах остатъка от нощта в слугинската си стая. Не заспах. Не посмях да заспя. Напоследък избягвах леглото си и се предавах единствено когато пълното изтощение си казваше тежката дума. Не само защото трябваше да прекарвам тъмните часове в изучаване на свитъците, но и защото когато затворех очи, бивах буквално обсаден. Всяка нощ издигах защитните си стени преди сън и почти всяка нощ Копривка ги атакуваше. Силата и упоритостта й ме безпокояха. Не исках дъщеря ми да използва Умението. Нямаше начин да я доведа в Бъкип да я уча и се страхувах за нея заради опитите, които прави на своя глава. Смятах, че да я пусна означава само да я окуража още повече в овладяването на магията. Докато не знаеше, че е Умела, докато мислеше, че просто общува с някакъв приятел в съня си, с някакво въображаемо същество от друг свят, може би можех да я държа в безопасност. И разочарована. Боях се, че дори веднъж да я достигна, та било то и само за да я отблъсна, тя може по някакъв начин да проумее кой съм и къде се намирам. По-добре бе да си остава в неведение. Може би след време неуспешните й опити да достигне до мен щяха да я накарат да се откаже. Може би щеше да си намери някакво друго занимание — красив съседски момък или интерес в някой занаят. Така се надявах. Но всяка сутрин ставах почти толкова изтощен, колкото когато си лягах.

Личният ми живот бе също толкова обезсърчаващ. Усилията ми да намеря време да говоря с Хеп бяха не по-успешни от опитите на Сенч да ми уреди среща с Шишко. Беше съвсем хлътнал по Сваня. Три седмици прекарвах повечето си свободни вечери в „Набученото прасе“ с надеждата, че ще мога да говоря с Хеп насаме. Неугледното общо помещение и калпавата бира с нищо не подпомагаха търпението ми към моя син. Често се случваше да чакам напразно. А когато идваше Хеп, водеше Сваня. Тя бе прелестно младо създание, цялото черна коса и огромни очи, стройна и гъвкава като върбова клонка, но в същото време около нея се носеше ореол на сила. И обичаше да говори, като почти не ми даваше възможност да вметна някоя дума, още по-малко да разговарям с Хеп на четири очи. Синът ми седеше до нея и се топеше от милото й отношение и красотата й, докато тя ми разказваше надълго и нашироко за себе си и родителите си, за плановете си за бъдещето и какво мисли за Хеп, Бъкип и живота като цяло. Разбрах, че майка й е вдигнала ръце от вироглавата си дъщеря и се радва, че е намерила млад мъж с някакви перспективи. Мнението на баща й за Хеп не бе толкова благосклонно, но Сваня очаквала в най-скоро време да го накара да започне да мисли като нея. Ако ли пък не можел да приеме, че тя сама избира с кого да бъде, може би щяло да е по-добре да стои настрана от живота й. Това изглеждаше чудесно становище за независима млада жена, решила да разпери дръзко криле, само че и аз бях баща и не одобрявах напълно избора й. Самата Сваня явно не я бе особено грижа за мнението ми. Открих, че харесвам духа й, но не и пренебрегването на чувствата ми.

Накрая една вечер Хеп пристигна сам, но тази единствена възможност за разговор насаме далеч не бе задоволителна. Беше унил, че Сваня я няма, и горчиво се оплака, че баща й станал по-твърд и я принуждавал вечер да си стои у дома. Когато насила обърнах разговора към чиракуването, той само повтори онова, което вече ми бе казал. Беше недоволен от начина, по който се отнасяли с него. Гиндаст го смятал за тъпак и му се подигравал пред калфите. Нагърбили го с най-отегчителните задачи и не му давали възможност да се докаже. А когато го натиснах да ми даде примери, останах с впечатлението, че Гиндаст е взискателен, но не и лишен от здрав разум майстор.

Оплакванията му не ме убедиха, че се отнасят зле с него. От разговора си създадох различно мнение. Момчето ми бе влюбено в Сваня и тя бе истинският център на мислите му. Много от непрестанните му грешки и закъснявания можеха да се припишат на това разсейване. Бях сигурен, че ако Сваня не съществуваше, Хеп щеше да е по-целеустремен и може би по-доволен от обучението си. По-строг баща сигурно би му забранил да се вижда с момичето. Не го направих. Понякога си мислех, че е заради начина, по който се бях чувствал самият аз при подобни ограничения; друг път се питах дали не се страхувам, че Хеп няма да се подчини на подобна заповед и затова не смея да я дам.

Виждах и Джина, но какъвто си бях страхливец, се осмелявах да посещавам дома й само когато присъствието на понито и каруцата показваше, че най-вероятно и племенницата й е там. Исках да забавя безразсъдната ни страст, макар че топлината на леглото й бе примамка, на която не можех да устоя. Опитах се. Всеки път, когато й се обаждах, посещенията ми бяха кратки и се извинявах, че господарят ми ме е натоварил с неотложни задачи. Първия път Джина като че ли прие обяснението. Втория път се поинтересува кога бих могъл да очаквам свободен следобед. Макар питането й да бе отправено в присъствието на племенницата й, в очите й се четеше друг въпрос. Измъкнах се, като казах, че господарят ми е доста своенравен и не би ми позволил сам да определям свободното си време. Изкарах го като оплакване и тя кимна съчувствено.

При третото ми посещение племенницата я нямаше. Беше отишла да помогне на приятелка в града, която карала тежко раждане. Джина ми го съобщи, след като ме посрещна с топла прегръдка и продължителна целувка. Пред страстта й моята решимост за въздържане се разтопи като сол под дъжд. Без много прелюдии тя залости вратата, хвана ме за ръка и ме помъкна към спалнята.

— Момент — предупреди ме и се заковах на прага. — Вече можеш да влезеш.

Видях, че е наметнала тежък шал върху муската. Пое дълбоко дъх като гладник, предвкусващ вкусна гозба, и изведнъж не можех да мисля за нищо друго, освен за напиращите под дрехата й гърди. Казах си, че е глупава грешка, но въпреки това я направих. Няколко пъти. А когато и двамата останахме без сили и тя дремеше на рамото ми, направих още по-глупава грешка.

— Джина — попитах я тихо, — мислиш ли, че е разумно да го правим?

— Глупаво, разумно — сънено отвърна тя. — Какво значение има? На никого не вреди.

Въпросът й бе зададен ей така, но отговорих сериозно.

— Да. Мисля, че има. Значение, искам да кажа. И че може би вреди.

Тя въздъхна тежко, седна и отметна къдриците от лицето си. Вгледа се в мен с късогледите си очи.

— Том. Защо винаги се мъчиш да го направиш сложен въпрос? И двамата сме големи хора, не сме се вричали един на друг и ти обещах, че не можеш да ми направиш дете. Защо просто да не се отдадем на простото и искрено удоволствие, докато можем?

— Може би защото не ми се струва нито просто, нито искрено. — Мъчех се доводите ми да прозвучат разумно. — Правя онова, което си мисля, че не е хубаво да прави Хеп — да бъда с жена, на която не съм дал думата си. Ако ми беше казал, че правят със Сваня същото, което направихме току-що ние с теб, щях да го смъмря жестоко, да му кажа, че няма право да…

— Том — прекъсна ме тя. — Създаваме правила за децата си, за да ги защитим. Когато пораснем, ние знаем опасностите и избираме какви рискове поемаме. Нито ти, нито аз сме деца. Никой не заблуждава другия какво му предлага. От каква опасност се боиш, Том?

— Аз… ами ужас ме хваща какво може да си помисли Хеп за мен, ако разбере. А и не ми харесва да го лъжа, като правя онова, което съм забранил на него. — Извърнах поглед и добавих: — И би ми се искало в това да имаше нещо повече от просто… удоволствие за възрастни.

— Разбирам. Е, може би след време ще има — рече тя, но си пролича, че е наранена. И разбрах, че може би тя наистина се заблуждава относно онова, което споделяме.

Какво можех да отговоря? Не знам. Влязох в ролята на страхливеца.

— Може би след време ще има — повторих, но не повярвах на собствените си думи. Полежахме още известно време, след което станахме да изпием по чаша чай до камината. Когато накрая казах, че трябва да тръгвам, и тромаво обясних, че не мога да й кажа кога точно ще намина отново, тя извърна поглед и каза тихо:

— Е, тогава ела, когато решиш, Том Беджърлок.

И ме целуна за довиждане. Излязох, погледнах ярките звезди на зимната нощ и въздъхнах. Докато вървях към замъка, се чувствах виновен. Лъжех Джина за нещо — не като й отказвах фалшиво обяснение в любов, а като способствах за привличането помежду ни. Съмнявах се, че ще изпитвам към нея повече чувства, отколкото изпитвах в момента. Най-лошото бе, че не можех да обещая на себе си, че ще престана да я виждам, макар че единственото, което бих могъл да й предложа, бе едно похотливо приятелство. Не гледах добре на себе си и се почувствах още по-зле, когато се принудих да приема, че Хеп сигурно се е сетил, че от време на време споделям леглото на Джина. Това бе лош пример за момчето ми и тази нощ пътят до замъка Бъкип изглеждаше много студен и черен.