Лорд Златен

Глава 16Бащи

Минаха и отминаха още няколко дни. Лорд Златен се яви от спалнята си, издокаран и изтънчен както винаги, за да оповести на всички и всичко, че отново се радва на чудесно здраве. Джамайлийският му грим, грижливо нанасян всяка сутрин, стана още по-екстравагантен. Понякога ходеше напудрен дори през деня. Предположих, че по този начин се опитва да скрие потъмнялата си кожа. Явно беше успял, защото никой не забеляза нищо. Дворът приветства оздравяването му с ентусиазъм и популярността му си остана все тъй висока. Отново поех задълженията си на слуга. Понякога лорд Златен правеше следобедни приеми в покоите си, с хазартни игри и наети менестрели. Младите благородници от двата пола копнееха да бъдат поканени. При тези събирания оставах на повикване в малката си стаичка или бях освобождаван. Все още съпровождах лорд Златен на увеселителните му излети с други благородници и все така стоях зад стола му по време на изтънчени вечери. Тези събития обаче вече се случваха по-рядко. Със заминаването на островитяните и бинградските търговци населението на замъка Бъкип беше намаляло и се върна към по-нормалното ежедневие; повечето благородници на Шестте херцогства също се върнаха в именията си. Имаше по-малко игри, куклени представления и други забавления. Вечерите станаха по-дълги и тихи. Ако получавах по някой и друг свободен час вечер, най-често го прекарвах в Голямата зала. Децата от крепостта все така учеха уроците си до камините, плетачките плетяха, а оръжейниците изработваха стрели. Покрай преждата вървяха клюки и разкази. Сенките се настаняваха по ъглите и ми бе съвсем лесно да си представя, че това е Бъкип от времето на моето детство.

Шута обаче го нямаше никакъв. Лорд Златен по абсолютно никакъв начин не показа, че сме нещо различно от онова, за което ни смятаха в Бъкип — господар и слуга. Нито веднъж не се обърна към мен по нехарактерен за лорд Златен начин. И ако му пусках някаква шега отвъд границите на ролите ни, я подминаваше, без да й обърне внимание.

Бездната, която се отвори в душата ми от тази изолация, ме изненада. С всеки ден тя зейваше все по-широко. Когато веднъж се върнах от упражнения с Вим, намерих на леглото си малък пакет. В платнена кесия имаше червена свирка на зелена връв. Написаната с равния почерк на Шута бележка гласеше „За Шишко“. Надявах се, че това е някакво предложение за помиряване, но когато се осмелих да благодаря на лорд Златен, той вдигна очи от свитъка за билки, който четеше, и ме погледна едновременно разсеяно и раздразнено.

— Нямам представа за какво ми благодариш, Том Беджърлок. Не си спомням да съм ти давал какъвто и да било подарък, още по-малко пък червена свирка. Ама че нелепица. Намери си някакво друго глупаво занимание, човече. Чета.

И аз се оттеглих; разбрах, че свирката е била изработена не за мен, а като искрен подарък за Шишко от някой, който добре знае какво е да бъдеш подминаван и подиграван. Наистина нямаше нищо общо с мен. И при тази мисъл сърцето ми се сви още мъничко в гърдите ми.

Най-лошото бе, че нямаше пред кого да излея нещастието си, освен ако не исках да споделя пълните дълбини на глупостта си със Сенч. Затова го понасях мълчаливо и правех всичко по силите си да го крия от останалите.

В деня, в който Шутът ми даде свирката, реших, че съм готов да се заема с блудните си ученици. Бинградските търговци си бяха заминали, а с тях и Селден Вестрит. Време беше да направя онова, което бях обещал на кралицата.

Първо посетих кулата на Сенч, след което се изкатерих до Кулата на Умението. Както обикновено, Предан не се появи и отворих широко прозореца към мразовитата тъмна зимна утрин. Настаних се в стола на Искрен и се загледах безрадостно в чернотата. Знаех, че Сенч е наредил на Предан да идва и дори уреждаше светската програма на принца по такъв начин, че да има повече време за уроците. Това не промени нищо. Откакто Предан откри командата и се освободи от нея, не дойде на урок нито веднъж. Бях го оставил да иде много по-надалеч с поведението си, отколкото би ми позволил Искрен. Оставен сам на себе си, принцът нямаше да се върне при мен. Зарязах мислите за мъдростта на постъпките си. Няколко пъти бавно и дълбоко вдишах студения морски въздух и затворих очи. Насочих Умението си в тънка настойчива нишка.

Предан. Ела при мен.

Не усетих отговор. Или не се отзова, или ме игнорираше. Разширих възприятията си за него. Трудно ми бе да го достигна. Реших, че нарочно ме спира и е издигнал защитните си стени срещу мен. Облегнах се на тях и се уверих, че спи. Проверих силата на защитата му. Знаех, че мога да я пробия, ако реша. Поех дъх и събрах сили да го направя. После изведнъж промених стратегията си. Вместо да пробивам стените, се облегнах на тях и ги натиснах коварно. Някак отнесено усетих как устните ми се разтягат в усмивка. Техниката на Копривка, помислих си, докато се промъквах през защитата му в спящия му ум.

И да сънуваше нещо, не можех да доловя какво. Единствено неподвижността на неподозиращия му ум се простираше около мен като тихо езеро. Скочих в него като хвърлено камъче. Предан.

Рязко трепна и ме усети. Моменталната му реакция бе ярост. Махай се! Опита се да ме изхвърли от ума си, но вече бях зад защитите му. Отвърнах със спокойна съпротива — не агресия, а просто отказ да бъда прогонен. Точно както първия път, когато се упражнявахме в борба, той се хвърли срещу мен яростно и без стратегия. Удържах, поемайки умствените му удари, докато не се умори. Когато спря задъхан и вцепенен от изтощение, заговорих отново.

Предан. Моля те, ела в кулата.

Ти ме излъга. Мразя те.

Не съм те лъгал. Без да искам, ти причиних зло. Сгреших. Опитах се да го отменя. Вярвах, че съм го отменил. И във възможно най-лошия момент и двамата открихме, че не съм успял.

Ограничаваше ме. Подчинявал си ме на волята си, откакто се срещнахме. Сигурно си ме принудил да те харесвам.

Претърси спомените си, Предан. Ще откриеш, че не е така. Но няма повече да обсъждам този въпрос по такъв начин. Ела в Кулата на Умението. Моля те.

Няма.

Ще те чакам.

След което се оттеглих от съзнанието му.

Известно време останах неподвижен, събирах сили и мисли. Главоболието отново се стовари отгоре ми, настояваше за внимание. Бутнах го настрани. Поех дълбоко дъх и отново се пресегнах.

Не ми беше трудно да открия Шишко. Музика се изливаше от съзнанието му — уникална по свой начин, защото бе музика без звук. Когато я пуснах да потече свободно в ума ми, тя стана още по-странна, защото не се състоеше от звуци на флейта или арфа. За момент бях пленен от нея. На едно ниво „нотите“ на песента бяха откъси от обикновените шумове на всекидневния живот. Чаткане на копито, дрънчене на чиния на масата, свирене на вятър в комина, звън на изпусната монета. Музиката бе съставена от звуците на живота. Промъкнах се по-дълбоко в нея и открих, че на друго ниво не е музика, а мотив. Звуците се различаваха по височина, но в подреждането им имаше мотив, а също и в начина, по който се повтаряха. Беше като да приближаващ гоблен. Отначало виждаш цялата картина, но ако се вгледаш по-отблизо, забелязваш материала, изграждащ образите.

Още по-внимателно разглеждане разкрива отделните бодове, различните цветове и качество на нишките.

С мъка се освободих от песента на Шишко. Зачудих се как един толкова прост ум може да съчини такава сложна и заплетена музика. И в следващия миг го разбрах. Тази музикална бродерия бе рамката на неговите мисли и свят. Именно към нея бе насочено вниманието му и той слагаше всеки чут звук на съответното му място в огромната композиция. Нищо чудно, че се замисляше и съсредоточаваше така малко върху досадните проблеми на света, както го възприемахме Сенч и аз. Какво внимание обръщах на ромона на течащата вода или звъна на острието върху точилото?

Дойдох на себе си в стола на Искрен. Имах чувството, че умът ми е като гъба, потопена в езеро от музика. Трябваше да оставя песента на Шишко да изтече от мен, преди да си спомня собствените си мисли и намерения. След известно време отново напълних дробовете си с въздух, съсредоточих се и се пресегнах.

Този път се постарах само да докосна краищата на музиката му. Поколебах се там, опитвах се да реша как да го накарам да ме усети, без да се стресне. Свързах с него колкото се може по-нежно. Шишко?

Усетих удара на страха и гнева му като юмрук в корема. Сякаш бях смушкал спяща котка. Избяга, но не и преди да забие нокти в мен. Потресен, отворих очи към неспокойното море. Въпреки това ми бе трудно да се върна в тялото си и да се убедя, че там ми е мястото. Пригади ми се. Е, първият опит мина успешно, помислих си кисело. Останах да седя обезсърчен. Предан не идваше, а Шишко нямаше да приеме каквото и да било обучение от мен. Към тази верига от неуспехи добавих и факта, че не съм чувал нищо за Хеп, откакто му казах сам да се помири с майстора си. Възхитих се на навика си да сея разочарование и негодувание сред онези, които обичах най-много.

Още един опит, зарекох се. След това ще се върна в неприветливата си стаичка и ще съобщя на лорд Златен, че смиреният му слуга си взема почивен ден. После ще сляза до града и ще се опитам да се свържа с Хеп. Извадих червената свирка и я огледах. Шутът беше надскочил самия себе си. Беше много по-хубава от всяка свирка, която бях виждал. Бе украсена с миниатюрни птички. Допрях я до устните си и я изпробвах. Като малък Търпение ме бе научила да свиря на няколко инструмента. Не постигнах особени успехи с никой от тях. Въпреки това успях да улуча нотите на проста детска песничка. Изсвирих ги няколко пъти, като напразно се опитвах да изгладя грубото звучене. Облегнах се назад и без да спирам да свиря, отново се пресегнах към Шишко и се опитах да му предам само звуците на свирката, а не мисли или намеци за присъствието ми. Мелодията се смеси с неговата музика и известно време двамата дрънчахме в дисхармония. После мелодията му затихна и той се съсредоточи върху моята.

Какво е това?

Мисълта не беше предназначена за мен — той просто се оглеждаше да види откъде идва звукът. Опитах се да му отговоря възможно най-деликатно. Не спрях да свиря.

Червена свирка. На зелена връв. Твоя е, ако искаш да дойдеш и да я вземеш.

Дълга предпазлива пауза. Къде?

Това ме накара за миг да се замисля. Долу пред входа на кулата имаше дежурен страж. Не можех да кажа на Шишко да дойде по този път. Щяха да го отпратят. Сенч му бе разкрил поне част от лабиринта от проходи в крепостта. Знаех, че трябва да се посъветвам с него, преди да му разкрия и други, но възможността бе твърде добра, за да я изпускам. Исках да видя дали мога да преведа Шишко през коридорите само с мисловната ни връзка. Така не само щяхме да проверим границите на Уменията си, но и щях да разбера по-добре на какво е способен. Реших да не губя повече време в колебания. Ела по този път. Показах му мислен образ на стаята в кулата на Сенч. После му показах един по един коридорите, по които трябваше да мине, за да стигне до Кулата на Умението. Не профучах през тях, но и не се бавех много. Накрая завърших с Ако се изгубиш, потърси ме. Ще ти помогна.

След това внимателно прекъснах връзката. Облегнах се назад и отново заразглеждах свирката. Надявах се стръвта да е достатъчна. Оставих свирката на масата, а до нея сложих женската фигурка, която принцът бе намерил на брега, където ни беше запратил Стълбът на Умението. Бях я донесъл без ясна идея от кулата на Сенч, за да я върна на принца. Изведнъж се сетих за перата, които бях намерил на същото място. Така и не бях разказал на Шута за откритието си. Все моментът не ми се виждаше подходящ. А сега се чудех дали изобщо ще го направя. Пропъдих тази мисъл. Трябваше да се съсредоточа върху онова, което правех в момента.

Избърсах потта от челото си. Станах и открих, че леко треперя. От доста време не бях използвал Умението толкова много. Главоболието бе сякаш прекалено голямо за черепа ми. Ако имах чайник, чаша, вода и елфова кора, сигурно щях да се възползвам. Наложи ми се да се задоволя с малко бренди и да се облегна на перваза за известно време.

Когато чух стъпките по стълбата, реших, че е стражът. Взех бутилката и чашата, оттеглих се в един полутъмен ъгъл на помещението и замрях. Чух как ключът бавно се завърта в ключалката, след което вратата се отвори. На прага се появи Предан. Затвори и огледа привидно празната стая. Раздразнението бе ясно изписано на лицето му. Отиде до масата и отново се огледа. И тогава бавно осъзнах, че макар да е Осезаващ, принцът не е силен в Осезанието колкото мен. Макар и да се намирахме в едно помещение, той не долавяше присъствието ми. Това бе нещо ново за мен — че също както при Умението, хората притежават магията на Осезанието с различна сила. Оставих тази мисъл за по-нататък.

— Тук съм.

Той подскочи при думите ми, обърна се и ме видя да излизам от сенките с бутилка и чаша в ръка. Изгледа ме свирепо как отивам до масата и оставям чашата.

— Добро утро, принце.

Говореше твърдо, с открито презрение.

— Том Беджърлок, свободен си. Вече не желая да ме учиш на каквото и да било. Ще говоря с майка си да бъдеш отстранен от Бъкип.

Запазих спокойствие.

— Както пожелаеш, принце. Несъмнено така би било най-лесно и за мен.

— Не става въпрос за „най-лесното“ за мен. А за предателство и измяна. Ти използва Умението срещу мен, твоя законен принц. Мога да поискам да те прогонят. Или дори да те екзекутират.

— Би могъл, принце. Би могъл обаче да поискаш и моето обяснение.

— Никакво обяснение не може да извини постъпката ти.

— Не казах извинение. Казах обяснение.

И тук разговорът спря. Отказах да сведа очи. Посрещнах спокойно погледа му. Бях твърдо решен, че ще му се наложи да поиска — при това любезно — обяснението ми, преди да чуе и една дума от мен. Той изглеждаше също толкова твърдо решен да ме сплаши с царствения си поглед, докато не започна да го моля за прошка.

Не издържа на напрежението обаче.

— Обяснението е много закъсняло.

— Може би — съгласих се и отново зачаках.

— Обясни, Том Беджърлок.

Не бих отказал едно „моля“, но усетих, че повече от това не може да се огъне. Момчешката гордост е чупливо нещо.

Отидох до масата и напълних чашата си. Вдигнах въпросително бутилката към него, но той поклати глава, категорично отказваше да пие с тип като мен. Въздъхнах.

— Какво си спомняш от брега? Онзи, на който попаднахме през изправения камък?

По лицето му сякаш премина сянка. Погледна ме предпазливо.

— Аз… — Беше на крачка да излъже, но спря. — Спомням си само отделни моменти. Избледнява като сън, а после отделни образи отново се връщат ясни и свежи. Знам, че използва Умението, за да ни отведеш там. Магията някак ме отслаби и обърка. Предполагам, че тогава си наложил заклинанието си върху мен.

Въздъхнах. Щеше да се окаже по-трудно, отколкото се опасявах.

— Помниш ли как ме нападна при огъня? Когато се нахвърли върху мен, за да ме убиеш?

Той извърна поглед за момент и кимна, сякаш бе изненадан, че помня подобно нещо.

— Но това не стана изцяло по моя воля. Знаещ го! Пеладайн се опитваше да овладее тялото ми. А не те познавах. Мислех си, че си мой враг!

— И аз не те познавах. Не че сега е различно. Но въпреки това вече бяхме свързани чрез Умението, защото преди това трябваше да тръгна след душата ти и да я домъкна обратно в тялото ти. — Поколебах се, но реших да не говоря за другото същество, което бях срещнал. Великото същество, което бе помогнало и на двама ни да се върнем. Споменът бе мъглив дори и за мен. По-добре бе да не споменавам нещо, което не можех да обясня. Поех дъх. — Знаех, че Пеладайн е в теб. И че не би се спряла пред нищо, за да ме убие, дори това да означаваше да нарани и теб. Това ме уплаши. И тогава, от гняв и страх за живота си, ти заповядах: „Предан, спри да се биеш с мен“. Това бе заповед чрез Умението. И тя се впечати в ума ти с много по-голяма сила, отколкото възнамерявах. Не исках да го правя, Предан. Беше злополука, за която съжалявам и която се опитах да поправя. И си мислех, че съм успял. — Усетих, че въпреки желанието ми устните ми се извиват в усмивка. — Мислех си, че съм премахнал заповедта — до момента, когато се опитах да ти попреча да направиш онова глупаво изявление в залата. Едва тогава разбрах, че са останали някакви сенки от нея. И едва тогава ти успя да я разбиеш.

— Да. Разбих я. — Каза го със самодоволство. После отново ме изгледа сърдито. — Но след като знам, че я е имало, след като знам, че можеш отново да постъпиш така с мен, как мога да ти се доверя отново?

Докато се чудех как да му отговоря, Шишко бутна тайната врата зад камината. Входът бе много тесен за набитото му тяло. Целият бе покрит с прах и паяжини. Остана за момент да примигва със сънените си очи към стреснатия принц и към мен. Долната му челюст бе издадена напред, езикът му замислено се подаваше между устните. Накрая заговори.

— Дойдох за свирката.

— Ето я — казах кротко.

Взех я от масата и я вдигнах, държах я за зелената връв. Добавих все така кротко:

— Много добре използваш Умението, Шишко. Последва указанията ми, и ето те тук.

Той се затътри подозрително към нас. Съмнявам се, че позна принц Предан без трона и официалните одежди. Включи и него в намръщения си поглед.

— Ама много дълго ходих. — Грабна свирката и я приближи до късогледите си очи. Намръщи се. — Това не е моята свирка!

— Вече е — казах му. — Нова е, направена специално за теб. Виж птичките.

Той я огледа.

— Обичам птички — призна неохотно. Притисна свирката към гърдите си и се обърна да си върви.

Принцът се взираше в него смаяно, почти с отвращение. Знаех как се постъпва в Планините с бебета като Шишко — там щеше да бъде предаден на бърза и може би милостива смърт, също както Бърич би удавил някое уродливо кутре. Но кралица Кетрикен бе заповядала да обуча този човек. Щяха ли планинските традиции да попречат на Предан да го приеме? Опитах се да не се надявам, че принцът ще откаже Шишко да е член на котерията му. Искаше ми се обаче да задържа слабоумния.

— Няма ли да я пробваш, Шишко?

— Не. — Вече тътреше крака към изхода.

— Опитай онази мелодия, която си свириш за теб си. Нали знаеш, ето тази… — Докато се опитвах да имитирам мелодията, която вече бях научил наизуст, Шишко рязко се извъртя към мен. Малките му очички блеснаха яростно.

— Моя! — изрева той. — Моя песен! Песента на мама! — Тръгна заплашително към мен. Вдигна свирката, сякаш бе нож и бе готов да го забие в сърцето ми.

— Извинявай, Шишко. Не знаех, че ти е толкова скъпа. — А трябваше да го знам. Отстъпих назад. Тялото му бе дебело, крайниците — къси и тромави, коремът — голям. Знаех, че при физически сблъсък мога да се справя с него. Знаех също, че ще се наложи да го пребия, защото това беше единственият начин да го спра. Но не исках да го правя. Трябваше ми доброжелателството му. Бързо минах зад масата.

— Моя песен! — повтори Шишко. — Кучешка воня крадлива!

Принцът избухна в неволен смях. Мисля, че беше едновременно ужасен и очарован от сцената — малоумник да ме напада заради някаква си песен. После се намръщи. И докато обикалях масата, като се мъчех да стоя по-далеч от Шишко, внезапно възкликна:

— Знам я тази песен! — Затананика я, а Шишко се намръщи още повече. — Това е първото нещо, което чувам всеки път, когато се опитвам да използвам Умението. От теб ли идва? — попита невярващо.

— Моя песен! — отново заяви Шишко. — На мама! Не можеш да я чуеш. Само аз!

И изведнъж се втурна към принца като бик. Сграбчи бутилката и я вдигна да го удари, без да обръща внимание на стичащото се по ръката му бренди. Принцът се стресна, но глупавата му гордост не му позволи да отстъпи. Остана на място, присвит в бойна стойка, както го бях учил. Ръката му посегна към ножа на кръста му. В отговор долових откъм Шишко замъгляващото ума Не ме виждаш, не ме виждаш, не ме виждаш — и вече връхлиташе върху принца. Видях как Предан се съпротивлява на Умението му, усетих как се кани да нанесе ответен удар.

— Не! — изревах. — Спрете!

В заповедта ми трептеше острието на Умението. Двамата трепнаха и се завъртяха към мен с вдигнати ръце, сякаш това можеше да ги предпази от магията. Почти видях как тя отскочи от тях, но все пак успя да ги зашемети за миг. Инстинктивно отхвърлиха командата към мен и тя ме замая, но дойдох на себе си по-бързо от тях. Принцът залитна крачка назад, а Шишко изпусна бутилката и вдигна ръце да скрие очите си. Ужасих се от онова, което бях направил; но въпреки това, докато двамата стояха неподвижно и засега укротени, повторих:

— Спрете. Забранявам ви да се биете. Не и ако искате да продължите заедно овладяването на Умението. — Горд бях, че гласът ми не трепери.

Предан тръсна глава и възкликна замаяно.

— Пак го направи! Осмели се да използваш Умението срещу мен!

— Наистина го използвах — признах и попитах остро: — А какво друго можех да направя? Да гледам как се лишавате от разум един друг? Да си виждал случайно чичо си Август, Предан? Дето само точи лиги и мънка? Онова с него беше злополука. Но е имало случаи Умели да се осакатяват в двубой като този, който се канехте да си спретнете. И не само да се осакатяват — да се убиват. И двамата. Без да остане победител.

Предан се подпря на масата. Шишко бавно свали ръце от очите си. Беше си прехапал езика и от него капеше кръв. Предан заговори и на двама ни:

— Аз съм вашият принц. Положили сте клетва пред мен. Как смеете да ме нападате?

Поех дъх и неохотно се заех със задачата, която ми бе възложил Сенч.

— Не тук — казах тихо. — Вярно е, че съм положил клетва към Пророците. Служа им, колкото е по силите ми. И за да им служа по най-добрия начин, искам много добре да разбереш едно, Предан. В тази стая ти не си мой принц, а мой ученик. И точно както учителят ти по фехтовка ти прави синини с учебния меч, за да те научи, така и аз ще използвам всяка сила, която намеря за нужна.

Погледнах Шишко. Той се цупеше кисело и на двама ни.

— В тази стая Шишко не е слуга. Тук той е мой ученик.

Изгледах ги двамата и им надянах хомота, който трябваше да споделят.

— Тук сте равни. Тук сте ученици. Ще ви уважавам и ще настоявам да се уважавате един друг. Но не се заблуждавайте. В тази стая, през часовете на преподаване, моята власт е абсолютна. — Отново ги изгледах. Разбрахте ли ме?

Принцът гледаше инатливо, Шишко — подозрително.

— Не слуга? — бавно попита той.

— Не, ако искаш да си мой ученик тук. За да научиш каквото трябва да те науча. За да можеш после да помагаш на принца.

Той се намръщи и бавно превъртя мисълта в главата си.

— Да помагам. На принца. Пак слуга. Още работа за Шишко. — Малките му очи проблеснаха злобно, докато изобличаваше „коварството“ ми.

Поклатих глава.

— Не. Да помагаш на принца. Като приятел в неговата котерия.

— О, не — с отвращение изстена принцът.

— Не слуга. — Идеята явно харесваше на Шишко. Това ми разкри още нещо за него. Мислех си, че е прекалено тъп, за да го е грижа какво е мястото му в този свят. А ето че определено предпочиташе да не е слуга.

— Да. Обаче само ако си ученик. Ако не идваш тук всеки ден и не се опитваш да научиш каквото ви уча, не си ученик. Тогава Шишко пак слуга. Носи дърва и мъкне вода.

Той вдигна празната бутилка и я сложи на масата. Забързано надяна свирката на врата си.

— Свирката си е моя — каза настоятелно, сякаш това бе много важна част от пазарлъка.

— Свирката си е твоя — потвърдих. — Без значение дали си слуга или ученик.

Това като че ли го затрудни в проумяването на ситуацията и той изплези език още повече, докато напрягаше ума си.

— Майтапиш се — тихо се обади принцът. — Това да бъде член на котерията ми?

За миг изпитах и съчувствие, и раздразнение от отвращението му от Шишко.

— Той е най-добрият кандидат, който успяхме да открием със Сенч — отговорих хладно. — Разбира се, освен ако не си попаднал на други с подобна естествена склонност към Умението?

Той помълча, после поклати неохотно глава. Стана ми малко смешно, че е по-разстроен от идеята Шишко да е негов съученик, отколкото от заявлението ми, че ще се отнасям към тях по един и същи начин по време на уроците. Реших да се възползвам от временното му разсейване.

— Добре. Значи се разбрахме. И мисля, че за тази сутрин всички научихме достатъчно неща. Очаквам ви утре в уреченото време. Засега сте свободни.

Шишко бе щастлив да си тръгне. Закрачи към камината, стиснал свирката. Щом тайната врата зад него се затвори, принцът попита тихо:

— Защо ми причиняваш това?

— Защото съм се заклел в трона на Пророците. Да му служа с всичките си сили. Свободен си, Предан.

Очаквах да тръгне към вратата, но той не го направи. Защото в същия миг някой рязко потропа на нея. И двамата се сепнахме. Погледнах принца.

— Кой е? — извика той.

От другата страна на дебелите дъски се разнесе гласът на млад паж.

— Съобщение за вас, принц Предан, от съветник Сенч. Моли за извинение, но каза, че било изключително спешно.

— Момент.

Отстъпих в сумрачния ъгъл. Принцът отиде до вратата, отключи, открехна я съвсем малко и взе малък запечатан свитък. Гледах го и кисело си мислех, че въпреки всичките си гадости майстор Гален е бил прав в някои неща. Никой от учениците му не бе посмял да нападне свой другар, още по-малко да оспорва властта му над нас. Той моментално бе въдворил сурово равенство между всички, макар че аз бях изключение: всички знаеха, че съм под тях. Колкото и да ми бе противно, трябваше да възприема поне отчасти становищата му, макар и да отричах грубия му подход. Дисциплина и наказание са две различни неща, помислих си и усетих отгласа на някакви отдавна чути думи на Бърич.

Принцът вече беше затворил вратата и махаше восъчния печат. Намръщи се, когато разви свитъка — вътре имаше друг, също запечатан.

— Мисля, че е за теб.

С почерк, който никога не бих разпознал като почерк на Сенч, на свитъка бе изписано: „За учителя“. Видях собствения си печат с нападащия елен на Пророците и взех свитъка от ръката на принца.

— Да, за мен е — казах само. Обърнах се с гръб към него, счупих печата и прочетох написаното. После хвърлих свитъка в огъня.

— Какво пишеше? — заповеднически попита принцът.

— Викат ме — отвърнах. — Трябва да тръгвам. Но очаквам утре да си тук, готов да се учиш. Приятен ден, принце.

Потресеното му мълчание ме последва, докато се промушвах зад камината и затварях малката врата. Щом се озовах в тесния коридор, забързах. Проклинах наум ниския таван, ъглите, покрай които трябваше да се провирам, и заплетените лабиринти, по които трябваше да вървя, когато ми се искаше да тичам по възможно най-правата линия.

Когато стигнах до шпионката към личната приемна на кралицата, устата ми беше пресъхнала и бях оплезил език като гонче. Поех дълбоко дъх, седнах на малкото столче и надникнах през тясната пролука. Бях закъснял. Сенч и Кетрикен вече бяха там; кралицата седеше, а съветникът й стоеше прав до нея. Бяха с гръб към мен. Пред тях стоеше длъгнесто момче на десетина години. Тъмните му къдри бяха прилепнали за черепа му от пот, от наметалото му капеше кален топящ се сняг. Ниските му обувки изобщо не бяха подходящи за пътуване през зимата. Откъдето и да идваше, явно бе вървяло през цялата нощ. Тъмните му очи бяха огромни и гледаха спокойно кралицата.

— Разбирам — тихо рече тя.

Отговорът й сякаш му вдъхна смелост. Искаше ми се да бях чул целия разговор.

— Да, госпожо — съгласи се момчето. — И като чух, че няма да позволите с Осезаващите да се правят такива неща, дойдох при теб. Може би в Бъкип ще мога да бъда какъвто съм, без да ме бият заради това. Обещавам, че никога не ще го използвам за долни цели. Ще се закълна на Пророците и ще ти служа, както ми заповядаш.

Погледът му бе открит, но не и дързък — пряк поглед от момче, уверено, че е направило правилен избор. Взирах се в сина на Бърич и виждах Моли в скулите и миглите му.

— А баща ти одобрява ли това? — строго и същевременно любезно попита Сенч.

Момчето извърна поглед, после каза тихо:

— Баща ми не знае, господине. Просто тръгнах, понеже разбрах, че не мога да издържам повече. Няма да им липсвам. Ти беше вкъщи. Той има други синове. Добри синове, които не са Осезаващи.

— Това не означава, че няма да му липсваш, Чев.

Момчето явно се подразни.

— Не съм Чев. Чевръст няма Осезанието. Аз съм Пъргав, другият близнак. Ето виждате ли, още една причина да не липсвам на баща си. Вече си има друг мен, при това съвършен.

Последва напрегнато мълчание. Сигурен съм, че момчето изтълкува причината погрешно. Кетрикен заговори, за да се опита да оправи положението.

— Познавах Бърич преди години. Колкото и да се е променил, сигурна съм, че ще му липсваш, независимо дали си Осезаващ, или не.

— Когато говорих с Бърич, той ми се видя много горд и щастлив от всичките си деца — добави Сенч.

За миг си помислих, че момчето ще се пречупи. Но то пое дъх и каза направо:

— Е, да, но това беше преди. — Сенч явно го беше погледнал неразбиращо, защото то обясни: — Преди петното да падне върху мен. Преди да разбере, че имам Осезанието.

Кетрикен и Сенч се спогледаха — разбрах го по това как обърнаха глави един към друг. А после кралицата рече тихо:

— Тогава, Пъргав, сине на Бърич, чуй какво ще ти кажа. Готова съм да те взема на служба при мен. Но мисля, че е най-добре да го направя със съгласието на баща ти. Той трябва да знае къде си. Не е честно родителите ти да се страхуват, че с теб е станало нещо лошо.

Още докато говореше, всички чухме надигналата се глъчка в коридора пред приемната. На вратата се почука и преди някой да отговори, се почука пак — този път доста по-силно. Кетрикен кимна на малкия си паж и той забърза да отвори. На прага стоеше страж, готов да докладва. Зад него се извисяваше Бърич, мрачен и намръщен — и въпреки всичките изминали години усетих как се свивам пред погледа му. Черните му очи горяха.

— Сенч. За минутка, ако обичаш — обади се той, без изобщо да обръща внимание на стража.

— Бърич. Влез, ако обичаш — каза кралицата и се обърна към пажа. — Свободен си. Затвори вратата хубаво. Не, страж Сена, всичко е наред, уверявам те. Засега не се нуждаем от теб. И ти си свободен.

Бърич вече крачеше гневно напред, но кротките й любезни думи и спокойното й държане като че ли го укротиха. Все така накуцваше.

Коленичи пред Кетрикен, а тя възкликна:

— О, Бърич, недей. Моля те. Стани.

Беше му доста трудно да се изправи, но не изпъшка. Когато вдигна поглед към нея, насмалко да ахна. Тъмните му очи бяха забулени от пердета.

— Ваше величество. Лорд Сенч. — Поклони се официално. После, сякаш нямаше какво повече да им каже, се обърна към Пъргав. — Момче. Вкъщи. Веднага.

Момчето се осмели да погледне към кралицата за потвърждение.

— Казах: веднага вкъщи! — изръмжа Бърич. — Да не си забравил кой ти е баща?

— Не, господине. Не съм. Но как… как ме намери? — попита слисаният Пъргав.

Бърич изсумтя презрително.

— Ха! Попитал си ковача в Трура по кой път се стига до Бъкип. Пътувах дълго и измръзнах, а и ти достатъчно досади на тези хора тук. Връщаш се с мен вкъщи.

Изпитах възхищение към момчето, когато дръзко се изправи пред надигащия се гняв на баща си.

— Помолих кралицата за убежище. И ако ми го даде, смятам да остана.

— Глупости. Не ти трябва убежище. Майка ти се побърка от тревоги, сестра ти по цяла нощ плаче. Връщаш се у дома, сядаш си на задника и се заемаш със задълженията си. Без никакви възражения.

Пъргав сведе глава. Не беше съгласие, а само потвърждение, че е чул думите му. Вдигна мълчаливо очи към кралицата. Беше странна гледка — Бърич, вече стар и побелял, а до него — синът му, повтарящ едно към едно упорития поглед на баща си.

— Ако ми позволите да предложа… — започна Сенч, но Кетрикен го прекъсна.

— Пъргав, изминал си дълъг и тежък път, при това бързо. Мокър си, премръзнал и уморен. Кажи на стража пред вратата да те заведе в кухнята и да се погрижи да се нахраниш, след което да те сложи при печката, за да се стоплиш и изсушиш. Искам да говоря с баща ти.

Момчето се поколеба и Бърич се намръщи още повече.

— Изпълнявай, момче! — рязко рече той. — Тя е твоята кралица. Щом не можеш да покажеш синовна смиреност и да слушаш баща си, поне покажи, че си възпитан да се подчиняваш на законната си кралица! Поклони се и прави каквото ти се казва.

Видях как надеждите на момчето умират. Пъргав се поклони сковано, после тръгна към вратата. Но не забърза, а излезе с достойнство, сякаш бе тръгнал към собствената си екзекуция.

Щом вратата се затвори, Бърич се обърна към Кетрикен.

— Ще ме прощавате, ама… Добро момче е… обикновено. Просто е… на трудна възраст.

— Няма нищо. Честно казано обаче, наистина съм разтревожена, че трябваше да се стигне дотук, за да ни посетиш. Няма ли да седнеш, Бърич? — И му посочи един от няколкото празни стола пред нея.

Бърич остана прав.

— Много мило от твоя страна, но нямам време да се бавя, милейди. Обещах на жена си, че ще се върна колкото се може по-бързо с момчето, и…

— Трябва ли да ти заповядам да седнеш, инат такъв? Милата ти съпруга ще ти прости, че си се забавил, за да си починеш поне малко, сигурна съм.

Той не отговори. После, сякаш беше куче, на което са му заповядали да седи и да не мърда, отиде до един от столовете и седна. И зачака.

След кратка пауза Кетрикен заговори пак.

— След всичките тези години е доста неловко за всички ни да се съберем по такъв начин. Но както и да е, радвам се да те видя. Да, а също и да видя, че имаш син с горд дух като на баща си.

Друг мъж би се разтопил от този комплимент, но Бърич само забоде поглед в пода и изсумтя:

— Хм, мисля, че има и много от недостатъците на баща си, милейди.

Кетрикен не спести нито думи, нито време.

— Искаш да кажеш Осезанието.

Бърич трепна, сякаш го беше проклела.

— Пъргав ни каза, Бърич. Не виждам нищо срамно в това. Каза ми, че е дошъл при мен, защото съм забранила да се преследват Осезаващи. Поиска да ми служи. Честно казано, бих се радвала да имам за паж такъв храбър момък. Но му казах, че това трябва да стане със съгласието на баща му.

Той завъртя глава.

— Не го давам, милейди. Още е малък, за да живее сред непознати. Ако се издигне толкова бързо и толкова високо, това ще го развали. Трябва да остане още някоя и друга година при мен, докато не се научи да владее момчешките си пориви.

— И докато не угасиш Осезанието в него — обади се Сенч.

Бърич се намръщи.

— Не мисля, че това е възможно. Много години се опитвах да го изтрия от себе си. А то си остава. Но ако човек не може да се очисти от него, все пак може да се научи да го отрича. Точно както трябва да се научи да отрича всякакви други пороци.

— И си толкова сигурен, че това е порок и нещо, което трябва да се презира? — кротко попита Кетрикен. — Но заради твоето Осезание преди години щях да умра от ръцете на Славен. Заради твоето Осезание Фиц трябваше да загине в тъмниците му.

Бърич рязко пое дъх и почти се задави. Пое дъх отново, явно се мъчеше да се овладее. Вдигна очи, примигна и с болка видях, че по миглите му има сълзи.

— Изричаш името му — прегракнало каза той. — И в същото време не разбираш, че именно заради него реших това. Кралице, та нали ако не беше Осезанието, Фиц щеше да овладее добре Умението! Ако не беше Осезанието, нямаше да го хвърлят в тъмницата на Славен. Ако не беше Осезанието, сигурно още щеше да е жив. Осезанието го обрече на гибел, при това дори не като човек. А като животно.

Пое треперливо дъх. Гласът му секна, но той преглътна и успя да се овладее.

— Всеки ден живея с провала си. Моят принц, принц Рицарин, ми повери едничкия си син с единствената заръка да го възпитам добре. Провалих се пред него. Провалих се пред Фиц, провалих се пред себе си. Защото бях слаб. Защото нямах волята да съм суров с момчето, когато се налагаше да съм суров. Затова Фиц тръгна по пътя на тази гнусна магия, започна да я използва и тя го доведе до… до смъртта му. Той плати цената за меката ми душа. Умря ужасно, самотен, като животно. Кралице, обичах Фиц. Първо като син на приятел, после като приятел. Обичах го, както обичам собствения си син. И няма да оставя още едно момче на тази долна магия. Няма!

Гласът му трепереше. Силните му юмруци се свиваха и отпускаха. Той се взираше в тях със замъглените си очи.

— Бърич. Приятелю — глухо рече Сенч. — Преди много време ми прати вест, че Фиц е загинал. Тогава се усъмних. И все още се съмнявам. Как може да си сигурен в смъртта му? Спомни си какво ни каза той. Че смята да замине на юг, в Халкида и още по-надалеч. Може би е направил точно това и…

— Не. Не го стори.

Ръцете на Бърич бавно се вдигнаха към шията му. Разтвори яката си и извади нещо малко и блестящо. Сърцето ми прескочи и очите ми се напълниха със сълзи. Бърич отвори шепата си.

— Познахте ли я? Това е иглата, която му даде крал Умен, когато го взе за свое момче. — Подсмръкна шумно и после се изкашля. — Когато го намерих, беше отдавна мъртъв. Бяха го ръфали животни. Но иглата си беше на мястото, на яката на ризата му… Да умре като животно, като се бие със зверове почти като него… Беше син на принц, син на най-чудесния мъж, когото съм познавал, а умря като куче! — Рязко затвори длан около иглата и я забоде в яката си, без да каже нито дума повече.

Седях в тъмното зад стената, притиснал устата си с ръка. Мъчех се да сподавя риданията си и да не се издам. Трябваше да запазя тайната си. Трябваше да остана мъртъв за него. Не бях имал представа какво е означавала смъртта ми за него. Почти не се бях замислял колко мъка и какво чувство за вина е изпитвал заради начина, по който смяташе, че съм умрял. Бърич все още вярваше, че съм бил погълнат от Осезанието, че съм се превърнал в човек-звяр и съм живял в горите, докато Претопените не са ме нападнали и убили. Не беше много далеч от истината. За известно време наистина се бях превърнал във вълк в човешко тяло. Но бях успял да се измъкна от това и отново да стана човек. Когато Претопените нападнаха дома ми, успях да избягам. Минаха дни, преди да открия, че съм оставил безценната си игла. Бърич бе открил тялото на един Претопен, когото бях убил. Ризата с иглата в яката беше върху него. И той го беше взел за мен. През всичките тези години ми беше изгодно да го оставя в неведение за оцеляването ми. Мислех си, че така е най-добре за всички ни. Двамата с Моли бяха открили любовта и съвместния живот. Ако откриеше, че съм жив, това само щеше да разруши връзката между тях. Всичко трябваше да остане както си е. Трябваше. Зашеметен и неподвижен, стоях и се взирах в човека, който се чувстваше отговорен за смъртта ми. Трябваше да продължи да носи тази вина. Не биваше да променям нищо.

— Бърич. Не мисля, че си се провалил пред никого — меко рече Кетрикен. — И не виждам Осезанието като порок у сина ти. Остави го при мен. Моля те.

Бърич поклати бавно и тежко глава.

— Нямаше да го кажеш, ако беше твой син. Ако на него не му се налагаше всеки ден да се опасява, че хората ще разберат какъв е.

Видях как раменете на Кетрикен се стягат, докато поемаше дъх, и разбрах, че се кани да му каже, че синът й е Осезаващ. Сенч също осъзна опасността и ловко се намеси.

— Разбирам становището ти, Бърич. Не го споделям, но го разбирам. — Замълча за момент, след което попита: — Какво ще правиш с момчето?

Бърич го зяпна, след което се изсмя дрезгаво.

— Какво? Да не се страхуваш, че ще му съдера кожата? Не. Ще го върна у дома, ще го държа далеч от животни и ще го карам всеки ден да работи, докато не се умори дотолкова, че да заспива още преди да стигне леглото. Само толкова. Езикът на майка му сигурно ще го накаже по-лошо и от каиша. А и сестра му няма да му прости лесно за тревогите, които ни създаде. — Изведнъж се намръщи още повече. — Да не би момчето да е казало, че се страхува да не го убия или осакатя? Защото това е лъжа и той го знае, и заради това ще опита каиша.

— Нищо такова не е казвал — тихо рече Кетрикен. — Каза само, че не може да издържа повече да живее у дома и да му се забранява Осезанието.

Бърич изсумтя.

— Никой не е умрял от забраняване на Осезанието. Има чувство за самота от отказването, знам го много добре. Но никой не умира, ако избягва Осезанието. Умира се от използването му. — Рязко се изправи. Чух как коляното му изпука и трепнах. — Кралице, прости ми, но ако седя твърде много, ще се схвана и обратният път ще ми се види още по-тежък.

— Тогава остани за деня, Бърич. Иди в банята да отпуснеш крака си, наранен два пъти при защита на живота на Пророк. Нахрани се добре, наспи се на меко легло. Утре ще тръгнеш към дома си.

— Не мога, милейди.

— Можеш. Трябва ли да ти заповядвам и това? — с обич попита кралицата.

Бърич я погледна право в очите.

— Кралице, би ли ми заповядала да наруша думата си към съпругата си?

Кетрикен кимна сериозно.

— Бърич, само честта ти може да се сравнява с ината ти. Не, никога не бих ти заповядала да нарушиш думата си. Много пъти собственият ми живот зависеше от нея. Ще те пусна, щом държиш. Но ще те задържа още малко, за да приготвя даровете, които искам да занесеш на семейството си. И докато го правя, можеш да хапнеш гореща храна и да се постоплиш до печката.

Бърич помълча за момент.

— Както пожелаеш, милейди — отвърна накрая и отново тежко и мъчително коленичи.

Стана и зачака позволение да излезе. Кетрикен въздъхна.

— Добре, приятелю, върви.

Бърич излезе. Кетрикен и Сенч се спогледаха. После Сенч се обърна и погледна към шпионката. Гласът му бе мек.

— Имаш малко време, докато яде. Мисли здравата. Да го извикам ли пак тук? Можете да се срещнете насаме. Можеш да облекчиш сърцето му. — Помълча. — Решението е твое, момчето ми. Нито Кетрикен, нито аз ще го вземем вместо теб. Но… — Думата увисна във въздуха. Може би знаеше колко не исках съвета му за това. Добави тихо: — Ако искаш да кажа на Бърич да се върне тук, кажи на лорд Златен да ми прати съобщение. Ако ли не, тогава… не прави нищо.

Кралицата стана и Сенч я изпрати към изхода, преди да излезе. Кетрикен хвърли умолителен поглед към стената.

Не знам колко време останах да седя в прахта и полумрака. Когато свещта ми започна да се дави в собствения си восък, станах и тръгнах към малката си стаичка. Коридорът ми се виждаше безкраен и потискащ. Вървях невидим, през прахоляк, паяжини и миши изпражнения. Като призрак, помислих си и се усмихнах мрачно. И през живота си вървях така.

Върнах се в стаята си и свалих наметалото от куката му. Заслушах се край вратата и излязох в главната стая на покоите на лорд Златен. Седеше сам на масата. Беше бутнал подноса със закуската настрани. Като че ли не беше хапнал нищо. Не ме поздрави. Заговорих направо.

— Бърич е тук. Дошъл след сина си Пъргав, близнака на Чевръст. Пъргав е Осезаващ и потърси убежище и служба при кралицата. Бърич отказа да й остави момчето. Ще го върне у дома, за да го научи да не използва Осезанието. Все още мисли, че Осезанието е зло. Обвинява него за смъртта ми. Обвинява и себе си, че не е успял да го избие от мен.

След малко лорд Златен обърна лениво глава към мен и ме погледна.

— Интересна клюка. Този Бърич… бил е коняр тук навремето, нали? Не мисля, че съм го срещал.

Стоях и го гледах мълчаливо. Той отвърна на погледа ми без никакъв интерес.

— Днес отивам до града — казах студено.

Той отново се зае да съзерцава масата.

— Както желаеш, Том Беджърлок. Днес нямам нужда от услугите ти. Но бъди готов утре да излезеш на езда с мен. Лейди Пестеливост и племенницата й ми предложиха да ме вземат на лов със соколи. Не държа своя птица, както знаеш. Ноктите им съсипват ръкавите на дрехите ми. Но може би ще успея да прибавя няколко пера към колекцията си.

Ръката ми беше върху дръжката на вратата още преди да е свършил отвратителната си шарада. Затворих и заслизах енергично по стълбите. Предизвиквах съдбата и себе си. Ако се сблъсках с Бърич в коридора, щеше да ме познае. Нека боговете да решат кое е по-добре: вината и незнанието или болезнената истина. Но не попаднах на него в залите на Бъкип, нито пък в столовата на стражите. Изсумтях на собствената си глупост. Естествено, че като гост на кралицата щяха да го отведат в главната зала и да го нахранят добре заедно с непослушния му син. Не си позволих да се замислям за други изкушения. Излязох на двора и тръгнах надолу към града.

Денят беше чудесен, ясен и мразовит. Студът щипеше скулите и ушите ми, но ходенето ме стопляше. Прехвърлих десетина сцени какво би било да се изправя пред Бърич. Ще ме прегърне. Ще ме удари и ще ме наругае. Няма да ме познае. Ще припадне. В някои сцени ме посрещаше топло с радостни сълзи, а в други ме проклинаше за всичките години, през които е трябвало да живее с вината си. Но в нито една не можех да си представя как ще говорим за Моли и Копривка, нито какво ще последва. Ако Бърич откриеше, че съм жив, щеше ли да може да скрие това от Моли? И би ли го направил? Понякога честта му дотолкова взимаше връх, че немислимото за всеки друг ставаше единствено правилното за него.

Изведнъж открих, че вече съм в центъра на града. Мъже и жени ме заобикаляха отдалеч и осъзнах, че се мръщя и че сигурно съм си говорил сам. Опитах се да надяна по-приятна физиономия, но лицето ми сякаш не се сещаше как се прави. Не можех и да реша къде искам да ида. Минах покрай дърводелската работилница, в която чиракуваше Хеп. Помотах се отвън, докато не го зърнах. Държеше някакви инструменти. Запитах се дали това означава гласувана по-голяма отговорност, или просто ги носи на някого. Е, поне беше там, където му е мястото. Днес нямаше да го безпокоя.

Оттам отидох при магазинчето на Джина, но то беше затворено. Бързата проверка на навеса показа, че понито и каруцата липсват. Явно й се беше наложило да замине нанякъде. Не бях сигурен дали изпитвам облекчение, или разочарование. Нямаше да се отпусна, ако уталожа самотата си с нея, но ако си беше у дома, сигурно щях да се поддам на изкушението.

Затова взех следващото по глупост решение — да отида в „Набученото прасе“. Кръчма тъкмо за Осезаващи и за Осезаващи копелета. Влязох и докато стоях на прага с ярките лъчи на зимното слънце зад мен, си помислих, че това е едно от онези места, които винаги изглеждат по-добре на светлината на фенери. Денят разкриваше не само умората на паянтовите маси и мократа слама, която се извиняваше от пода, но и безрадостните лица на хората, които посещават подобни кръчми по това време. Хора като мен, помислих си кисело. Дядка и мъж с изметнат крак и една ръка седяха на маса край камината и играеха някаква игра със зарове. На друга маса се бе настанил мъж с насинено лице и мърмореше нещо над халбата си. Една жена погледна към мен, когато влязох. Вдигна въпросително вежда, но аз поклатих глава. Тя ми се намръщи и се обърна да се взира в огъня. Момче с кофа и мръсен парцал търкаше масите и пейките. Когато седнах, избърса ръце в панталоните си и дойде при мен.

— Бира — казах не защото ми се пиеше, а защото бях в кръчма и трябваше да поръчам нещо. Момчето се поклони, взе монетата, донесе ми халба и отново се зае със задачите си. Отпих глътка и се опитах да си спомня защо съм слязъл в града. Реших, че просто от нужда да не стоя на едно място. А ето че сега седях в кръчма. Ама че глупост.

Влезе бащата на Сваня. Мисля, че отначало не ме видя — беше влязъл в полутъмното помещение от яркия зимен ден. Когато го познах, забих поглед в масата, сякаш по този начин можех да се направя невидим. Не се получи. Чух тежките му стъпки по клисавата слама, после той седна срещу мен. Кимнах му предпазливо. Той ме гледаше мътно. Очите му бяха зачервени, но не можех да определя дали от плач, недоспиване или пиене. Тъмната му коса този път беше сресана, но бе пропуснал да се обръсне. Зачудих се, че не работи. Момчето забърза към него с чаша бира, прибра му монетата и продължи да търка дъските. Хартсхорн отпи глътка и почеса четината си.

— Е.

— Е — съгласих се кротко и отпих. Толкова ми се искаше да съм някъде другаде, че направо не можех да повярвам, че тялото ми остава на мястото си.

— Момчето ти. — Хартсхорн се размърда в стола си. — Смята ли да се жени за момичето ми, или просто да я съсипе?

Гласът му си остана спокоен, но виждах как гневът и болката набъбват в него като мехури на дъното на застояло езерце. Разбрах, че може и да се стигне и до бой. Беше нещо като просветление. Този човек трябваше да направи нещо, за да възстанови самоуважението си, а аз му предоставях възможност. Старчето и сакатият бяха забравили играта си и ни наблюдаваха с интерес. И те много добре разбираха накъде вървят нещата. Щяха да са свидетели на Хартсхорн.

Нямаше изход от предстоящото, но все пак се опитах да намеря. Гласът ми бе тих, спокоен и искрен. Опитах се да стигна до него, както говорят баща с баща.

— Хеп ми каза, че обича Сваня. Така че няма намерение да я съсипва или да я използва и да я зареже. И двамата са много млади. Но да, има опасност от съсипване — както на дъщеря ти, така и на сина ми.

Направих грешка, като замълчах. Мисля, че ако бях продължил да говоря, щеше да обърне поне малко внимание на думите ми. Смятах да го питам какво според него можем да направим като родители, за да налеем ум в главите на децата си, докато страстите им намерят някаква основа за бъдещето. Може би ако не бях мислил толкова настойчиво какво да му кажа и какво всъщност можехме да направим, щях да забележа, че неговите настойчиви мисли са как да ме пребие.

Той скочи. Държеше халбата, в очите му пламна отчаяна ярост.

— Синът ти я чука! Малкото ми момиче, Сваня! А ти казваш, че това не е съсипване?

Докато се изправях, тежката халба ме удари в лицето. Грешка, отбеляза някаква част от мен. Мислех, че ще я стовари отгоре и затова смятах да се отдръпна извън обхвата му. Но халбата ме улучи в лявата скула, чух изпращяване и бяла болка се разнесе като паяжина от центъра на удара.

Острата болка принуждава някои да се отдръпнат и парализира други. Мъченията на Славен бяха развили в мен друга реакция. Атакувай, преди да е станало по-лошо, преди нападателят да те надвие и да те изтезава както му се хареса. Летях към него през масата още преди халбата да е тупнала на пода. Болката в лицето ми достигна върха си почти по същото време, когато юмрукът ми се заби в устата му. Зъбите му порязаха кокалчетата ми. Лявата ми ръка го улучи в гръдната кост, малко над набелязаната цел.

Предупреждението на Джина се оказа вярно. Не падна, а изрева от ярост. Едното ми коляно беше върху масата. Свих другия крак под себе си и се изтласках напред, мъчех се да се добера до гърлото му. Тежестта ми го събори на мръсния под. Пейката зад него ми помогна да го просна, но и аз болезнено ударих глезените си в нея, докато падах отгоре му.

Беше по-силен, отколкото изглеждаше, и се биеше, без да се пази, без изобщо да се замисля за собственото си тяло. Не бях успял да го сграбча добре за гърлото, а пейките и масите в кръчмата се оказаха допълнителни препятствия за борбата ни. В един момент се оказа върху мен, но бяхме под една маса и аз се надигнах рязко и блъснах главата му в долната страна на плота. Това за момент го зашемети и успях да се освободя от хватката му. Претърколих се настрани и се изправих. Той изръмжа. Не показваше ни най-малки признаци на укротяване.

Сбиванията са едновременни неща — докато се готвех да го изритам, когато се измъкне изпод масата, кръчмарят изрева: „Повиках стражата! Бийте се някъде навън“, а старчето кудкудякаше: „Внимавай, Рори! Ще те срита, пази се!“ Но онова, което отвлече вниманието ми, бе викът на Хеп: „Том! Не наранявай бащата на Сваня!“

Рори Хартсхорн обаче като че ли нямаше никакви угризения да нарани бащата на Хеп. Изрита ме силно по глезена и докато залитах, се претърколи изпод масата. Паднах, но отгоре му. Вкопчих се в гърлото му, но той сведе брадичка надолу, за да отслаби душещата ми хватка, като в същото време юмруците му бъхтеха ребрата ми.

— Градската стража! — предупредително изрева някой.

Вдигнаха ни грубо от пода. Не си губиха времето да ни разтървават, а ни повлякоха като едно цяло до вратата и ни изхвърлиха на заснежената улица. Наобиколи ни тълпа. Аз все още се мъчех да забия пръсти в гърлото на Рори. Той ме сграбчи за косата, изви главата ми назад и понечи да ми избоде очите.

— Разтървете ги! — викна старшият и изведнъж цялата ми решимост ми се стори глупава. Пуснах Рори и се отскубнах от него, като оставих кичур коса в юмрука му. Някой ме хвана за ръката и ме вдигна на крака. Който и да беше, сграбчи китките ми и вещо ги изви зад гърба ми. Стиснах зъби и съсредоточих цялата си воля да не се съпротивлявам. Останах задъхан и послушен и след малко хватката леко се отпусна.

Рори Хартсхорн не мислеше така ясно. Съпротивляваше се на жената, която го изправяше, така че тя го фрасна с палката си. Той се укроти и остана на колене. Кръвта от устата му се стичаше по брадичката и капеше върху снега. Гледаше ме злобно.

— Глобата за кръчмарско сбиване е по шест сребърника. Плащате сега и се разотивате мирно, или отивате в ареста и плащате двойно, за да излезете. Кръчмарю. Някакви щети вътре?

Не чух отговора му, защото в същото време Хеп засъска в ухото ми.

— Том, как можа!

Обърнах се да погледна момчето си. Той се сви, като видя лицето ми. Не се изненадах. Дори на зимния студ бузата ми гореше. Усещах я как се подува.

— Той почна пръв. — Прозвуча като намусено момчешко оправдание.

Стражът, който ме държеше, ме разтърси.

— Ти! Внимавай. Капитанът те попита дали имаш шест сребърника. Имаш ли?

— Имам. Пусни ми едната ръка да извадя кесията си. — Забелязах, че кръчмарят не беше посочил никакви щети от побоя ни. Може би това бе едно от предимствата да си редовен клиент.

Стражът пусна и двете ми ръце.

— И без глупави номера — предупреди ме.

— Вече си направих глупавия номер за деня — промърморих и бях награден с неохотно изсмиване от негова страна. Ръцете ми започваха да се подуват. Боляха, докато отварях кесията и отброявах монетите. Щедростта на кралицата се изразходваше по най-добрия начин. Стражът взе монетите и отиде да ги предаде на старшия, който ги преброи и ги пъхна в служебната чанта на колана си. Рори Хартсхорн, все още държан от стражите от двете му страни, поклати мрачно глава и каза приглушено:

— Нямам.

Един от стражите изсумтя:

— Както харчиш за пиене напоследък, цяло чудо е, че си намерил пари за бира.

— В ареста — студено нареди старшият.

— Аз имам — ненадейно се обади Хеп. Почти бях забравил за него, докато не го видях да дърпа старшия за ръкава.

— Какво имаш? — изненадано го попита онзи.

— Пари. Ще платя глобата на Хартсхорн. Моля ви, не го затваряйте.

— Не ти искам парите! Нищо не искам от него. — Рори Хартсхорн започваше да оклюмва. Яростта беше отминала и на нейно място идваше болката. За мой ужас той се разплака. — Съсипа дъщеря ми. Съсипа семейството ни. Не вземайте мръсните му пари.

Хеп пребледня. Старшият го измери студено с поглед.

— Моля ви, не го затваряйте — дрезгаво рече Хеп. — И без това е зле.

Кесията в ръката му носеше печата на майстор Гиндаст. Той изсипа няколко монети в шепата си и ги подаде на стража.

— Моля ви.

Старшият рязко завъртя глава.

— Отведете Хартсхорн в дома му. Глобата се отсрочва.

Студено обърна гръб на момчето ми и Хеп се олюля, сякаш го бяха ударили. От срам лицето му бе станало алено. Двамата стражи побутнаха Хартсхорн, но болката вече го бе завладяла и те по-скоро му помагаха да върви, отколкото го удържаха. Другите стражи си тръгнаха. Изведнъж с Хеп останахме сами насред студената улица. Примигнах. Натъртените места по тялото ми надигнаха вой. Най-зле беше скулата ми, където ме бе ударила халбата. Зрението ми с това око беше размазано. Изпитах за миг егоистична благодарност, че Хеп е до мен да ми помогне. Но синът ми сякаш изобщо не ме виждаше.

— Сега всичко е съсипано — рече безпомощно. — Вече никога няма да успея да оправя нещата. Никога. — Загледа се след отдалечаващия се Хартсхорн, после рязко се обърна към мен. — Том, защо? — попита съкрушено. — Защо го направи? Отидох да живея при Гиндаст, както ми каза. Всичко започваше да се подрежда. А ти го съсипа. — Отново погледна след Хартсхорн. — Вече няма как да се помиря със семейството на Сваня.

— Той започна — казах все така глупаво и наругах жалкото си оправдание.

— Не можеше ли да се махнеш? — попита той, уверен в собствената си правота. — Винаги си ми казвал, че това е най-добрият избор при бой. Да се махнеш, ако можеш.

— Той не ми даде възможност — отвърнах.

Гневът ми започваше да се подува по-лошо и от лицето ми. Гребнах две шепи донякъде чист сняг от един перваз. Допрях го до лицето си.

— Не разбирам как можеш да ме обвиняваш за това — добавих сърдито. — Ти забърка цялата тази каша. Ти си я завлякъл в леглото.

За момент ме погледна, сякаш съм го ударил. Но още преди да изпитам съжаление за думите си, болката му се смени с гняв.

— Говориш, сякаш имах избор — студено рече Хеп. — Но пък това може да се очаква от човек, който никога в живота си не е познавал истинска любов. Мислиш си, че всички жени са като Славея. Не са. Сваня е истинската ми любов завинаги, а истинската любов не бива да се кара да чака. Ти и родителите й искате да изчакаме, сякаш утрешният ден е сигурен за всички ни. А той не е. Любовта иска да бъде взета цялата, веднага.

Думите му ме вбесиха. Сигурен бях, че не са негови собствени, а ги е чул от някой кръчмарски менестрел.

— Ако си мислиш, че никога не съм срещал любовта, значи изобщо не ме познаваш — отвърнах гневно. — Колкото до теб и Сваня, тя е първото момиче, на което си казал нещо повече от „здрасти“, а после я катурваш в леглото и наричаш това любов. Любовта е нещо повече от лягането, момче. Ако не дойде и не се задържи, ако не може да изчака и да издържи разочарование и раздяла, значи не е никаква любов. Любовта не изисква легло, за да е истинска. Не изисква дори ежедневен контакт. Знам го, защото съм познал любовта, много видове любов. И сред тях съм познал и чувствата си към теб.

— Том! — укорително викна той и хвърли стреснат поглед към някаква минаваща двойка.

— Страх те е, че ще разберат погрешно думите ми ли? — подиграх му се. Доловил гнева в гласа ми, мъжът хвана жената за ръка и я поведе забързано покрай нас. Сигурно приличах на побъркан. Не ми пукаше. — Мисля, че си объркал всичко. Дойде в Бъкип и забрави всичко, на което се опитвах да те науча. Дори вече не знам как да говоря с теб.

Отидох до перваза за още сняг. Обърнах се към Хеп. Той се взираше вцепенено в далечината. В този миг сърцето ми се предаде. Беше си отишъл от мен, следваше собствения си път и не можех да направя нищо. Споровете с него бяха толкова безполезни, колкото всичките думи на Бърич и Търпение към мен. Хеп щеше да продължи по своя път, да прави свои собствени грешки и може би, когато станеше на моите години, щеше да научи своите уроци от тях. Нима не бях направил същото?

— Ще продължа да плащам чиракуването ти — рекох тихо. Казах го по-скоро на себе си; знаех, че с това ще се свърши. Че вече е свършило, с изключение на спазването на уговорката ми със самия мен.

Обърнах се и започнах дългото завръщане към замъка. От студения въздух натъртените ми ребра започнаха да болят. Нямах особен избор обаче. Болката в подутите пръсти ми беше противно позната. Зачудих се смътно кога ли ще стана достатъчно стар и мъдър да престана да се пъхам в побои. Зачудих се и на странното прекъсване в гърдите ми, пустотата, където допреди малко беше Хеп. Усещах я като смъртоносна рана.

Чух зад себе си бягащи стъпки и рязко се извъртях, очаквах нова атака. Хеп залитна и закова на място при вида на смръщеното ми лице. За миг просто стояхме и се гледахме. После той се пресегна и сграбчи ръкава ми.

— Том, защо става така? Полагам всички усилия, а все върша и казвам неправилните неща. Родителите на Сваня са й бесни, а когато ми се оплака и й казах, че може би ще е по-добре да се срещна с тях и да обещая да изчакаме, тя се ядоса на мен. И се сърди, че отидох при Гиндаст и ми се налага да спя там. Но наистина отидох при Гиндаст, сам, и го помолих да се преместя при него. И той ме унизи, но аз сведох глава и преглътнах, и ето че сега съм там и му се подчинявам, както ми каза. Мразя, че трябва да ставам толкова рано, че брои свещите, че не мога да излизам повечето вечери. Но го правя. Днес за първи път ме изпрати със задача да взема някакъв месингов обков от улицата на ковачите. А сега ще закъснея и ще ми се наложи пак да свеждам глава, докато ме хока. Но не мога да те оставя да си идеш с мисълта, че съм забравил всичко, на което си ме учил. Не съм. Но трябва да намеря собствения си живот тук, а понякога наученото просто не подхожда на начина, по който мислят всички останали. Понякога просто не се получава. Но аз се опитвам, Том. Опитвам се.

Думите му изригваха като поток. Когато отшумяха и мълчанието заплаши да се настани на мястото им, метнах ръка през рамото му и го прегърнах въпреки болката в ребрата.

— Тичай по задачите си — казах в ухото му.

Опитах се да измисля нещо друго, но не успях. Не можех да му кажа, че всичко ще се оправи, защото не бях сигурен, че ще се оправи. Не можех да му кажа, че вярвам в преценката му, защото не вярвах. Тогава Хеп намери думи и за двама ни.

— Обичам те, Том. Ще продължа да опитвам.

Въздъхнах с облекчение.

— И аз те обичам. И ще продължа да опитвам. А сега бързай. Имаш дълги крака и си пъргав. Тичай, може и да не закъснееш.

Той ми се усмихна, обърна се и хукна към ковашката улица. Завидях на пъргавите движения на тялото му. Обърнах се и отново закрачих към замъка.

По средата на пътя срещнах слизащия Бърич. Пъргав седеше зад него, хванал баща си през кръста. Раненият крак на Бърич беше изнесен неудобно настрани — беше преправил стремето. За миг вперих поглед в него. Пъргав ме зяпна, но явно само заради насиненото ми лице. Угасих Осезанието си до мъждукащ въглен. Сведох глава и се разминахме, без да ги поглеждам повече. Сърцето ми копнееше да се обърна след тях, но се сдържах. Твърде много се боях, че Бърич също ще се обърне.

Остатъкът от пътя до замъка беше студен и мрачен. Отидох в банята. Стражите влизаха и излизаха, но ме оставиха на мира. Надявах се, че влагата и жегата ще отпуснат донякъде болежките ми, но не се получи. Дългото изкачване до покоите беше мъчително. Знаех, че ще се вдървя, ако остана неподвижен, но въпреки това мечтаех единствено за леглото. Денят се бе оказал пълна катастрофа. Съмнявах се, че дори усилията ми с Предан и Шишко ще дадат някакъв плод.

Докато приближавах покоите ни, вратата се отвори. Излезе градинарката Гарета. Носеше кошница сухи цветя. Зяпах я сепнато. Тя вдигна очи и погледите ни се срещнаха. Внезапно се изчерви и луничките й изчезнаха. После извърна поглед и се втурна по коридора, но не и преди да зърна украшението на шията й. Беше един-единствен накит на тънка каишка. Малка роза, боядисана бяло, стъблото й — черно. Познах работата на Шута. Нима се беше вслушал в идиотския ми съвет? Неясно защо, но сърцето ми се сви. Почуках предпазливо на вратата и казах кой съм, преди да вляза. Лорд Златен седеше в мекия стол до камината. Кехлибарените му очи се разшириха за миг при вида на синините ми, но бързо се овладя.

— Мислех си, че ще излизаш, Том Беджърлок.

— Излизах — отвърнах и си помислих, че няма да кажа нищо повече. Но ето че се бях заковал на място и го гледах, той също ме гледаше. Продължих предпазливо: — Имах… разговор с Хеп. Казах му, че да обичаш някого и да спиш с него са различни неща.

Лорд Златен примигна бавно.

— И той повярва ли ти?

Поех дъх.

— Не мисля, че ме разбра съвсем. Но предполагам, че с времето и това ще стане.

— За много неща е нужно повечко време — отбеляза той. Обърна отново поглед към огъня и надеждите ми, припламнали само преди миг, угаснаха. Кимнах мълчаливо в знак на съгласие и се прибрах в стаята си.

Съблякох се и легнах на тясното легло. Затворих очи.

Денят ме бе изтощил повече, отколкото осъзнавах. Проспах целия следобед и продължих да спя през нощта. Спах дълбоко и без сънища, докато насред нощта изведнъж не бях избутан от блажената пустота в несигурното състояние между съня и събуждането. Какво ме беше разбудило? Зачудих се, после го усетих. Копривка плачеше зад защитните ми стени. Вече не ги атакуваше и не ме заплашваше гневно. Просто стоеше край тях и скърбеше. Безкрайно.

Вдигнах ръце и прикрих очи, сякаш това можеше да я спре. После поех дълбоко дъх и оставих стените си да се срутят. Една-единствена стъпка отнесе мислите ми до нейните. Прегърнах я утешително.

Не се тревожи, мила. Баща ти и брат ти се връщат. Добре са. Истина е, повярвай ми. Хайде. Престани да плачеш и си почини.

Но… откъде знаеш?

Просто знам. И й предложих абсолютната си увереност и гледката на кратката си среща с Бърич и Пъргав, яздещи един зад друг.

За миг тя изгуби форма, толкова голямо бе облекчението й. Започнах да се отдръпвам, но тя внезапно се вкопчи в мен.

Беше толкова ужасно. Първо Пъргав изчезна и си помислихме, че му се е случило нещо лошо. После ковачът каза на татко, че го бил попитал кой път води към замъка Бъкип. И татко се разбесня и препусна, а оттогава мама или плаче, или нарежда. Казва, че от всички места на света Бъкип е най-опасното за Пъргав. Но не казва защо. Страх ме е, когато е такава. Понякога ме гледа, а очите й дори не ме виждат. После или ми крещи да направя нещо полезно, или започва да плаче и не може да спре. Изобщо не разбирам. Всички пълзим из къщата като мишки. А Чев има чувството, че половината от него липсва и вината е негова.

Прекъснах непрестанния порой думи.

Чуй ме. Всичко ще е наред.

Вярвам ти. Но тях как да накарам да повярват?

Замислих се. Дали да не кажа на Моли, че е сънувала? Не.

Никак. Ще им се наложи да издържат. Така че бъди силна и за тях, знай, че всичко ще е наред. Помагай на майка си, грижи се за братята си и чакай. Ако изобщо познавам баща ти, ще е до теб толкова скоро, колкото може да го носи конят му.

Значи познаваш баща ми?

Ама че въпрос. И то много добре. Разбрах, че съм отишъл твърде далеч, че съм й казал нещо, което е опасно и за двама ни. Затова й внуших с Умението, по-нежно от трепета на върбови листенца на лек вятър, че сега ще заспи, наистина ще заспи, а на сутринта ще е свежа и бодра. Хватката й отслабна и се измъкнах от нея, и се върнах на сигурно място зад стените си. Отворих очи в тъмната стаичка. Поех дълбоко дъх, обърнах се и се завих по-хубаво. Бях гладен, но утрото и закуската вече наближаваха.

Пипкава мисъл достигна до мен, носена от музика. Предаването беше колебливо, но не заради неспособност, а поради докачлива неохота да докосне ума ми. Най-сетне я накара да спре да плаче. Сега и Шишко може да поспи.

Докосването изчезна и ме остави да се взирам в тавана. И докато идвах на себе си и се опитвах да си кажа, че на предаването на Шишко трябва да се гледа като на положителна стъпка, а не на нападение, нечий друг ум докосна моя. Беше далечен, огромен и невъзможно чужд. Нищо човешко нямаше в начина, по който се движеха мислите й, колко горчиво и едновременно с това развеселено звучаха. Може би сега ще се научиш да не сънуваш толкова шумно. Той не е единственият, който се тормози от сънищата ти. Нито пък е единственият, на когото се разкриваш, малки човече. Какво си ти? Какво означаваш за мен?

После мислите й ме напуснаха, както отдръпващата се вълна оставя на брега трупа на удавник. Превих се през края на леглото и повърнах, по-скоро от сблъсъка с този чудовищен ум, отколкото от ударите на Рори. Беше толкова чужда, че натискът й върху ума ми ме разкъса и задави мислите ми, сякаш се бях опитал да дишам масло или да пия огън. Дишах тежко в мрака, усещах как потта се стича по челото ми и се питах какво ли съм събудил с блуждаещото си Умение.