Лорд Златен

Глава 22Връзки

Възстановяването на белезите забави оздравяването ми. През следващите три дни се затворих в себе си и се съсредоточих единствено върху възвръщането на силите си. Спях, хранех се и пак спях. Останах в работната стая. Сенч ми носеше храна. Не идваше редовно, но носеше много, а и на камината можех да си правя чай и да си стоплям супата.

В стаята нямаше прозорци и изгубих всякаква представа за времето. Върнах се към вълчите си навици от миналото. Най-буден бях по зазоряване и привечер и по това време изучавах свитъците. После се хранех и дремех пред огъня или спях в леглото. Когато бях буден, не се занимавах само с четене. Забавлявах себе си и Гили, като криех парченца месо, докато го нямаше в стаята, след което го гледах как ги търси. Правех разни дребни неща, за да се развличам. Направих дъска за играта на камъни, като прогорих линиите върху нея и изработих пионките от китова кост, която ми осигури Сенч. Боядисах ги в червено и черно, а другата половина оставих неоцветени. Напразно обаче се надявах да изиграя една игра със Сенч. Той почти не говореше с мен за проучванията си и когато идваше, винаги бързаше. Вероятно така бе по-добре. Спя по-дълбоко, когато съм сам.

Сенч не говореше и за другите новини в крепостта. Малкото, което успях да изкопча от него, ме разтревожи. Кралицата все още преговаряла с бинградските търговци, но дала на херцозите на Шоукс и Фароу разрешение да натискат Халкида както намерят за добре. Нямало да има официално обявяване на война, но с мълчаливото й съгласие обичайните сблъсъци и нападения по границата щели да зачестят. В това нямаше нищо ново. От поколения халкидските роби знаеха, че могат да станат свободни, ако успеят да избягат в Шестте херцогства. След което често се обръщаха срещу доскорошните си господари и отмъкваха през границата добитъка и стадата, за които се бяха грижили. Въпреки всичко търговията между Халкида и Шестте херцогства си оставаше оживена и доходоносна. Откритото съюзяване с Бинград би означавало край на това.

Войната между Бинград и Халкида сериозно наруши потока шпионска информация от района. Сенч бе принуден да разчита на сведения от втора и трета ръка, които често си противоречаха. И двамата се отнасяхме скептично към достигащите до нас „факти“. Да, бинградските търговци имали развъдник на дракони далеч нагоре по течението на Дъждовитата река. В небето бил виждан един, може би два пораснали дракона. Описваха се като сини, сребристи или сини и сребристи. Бинградските търговци ги хранели, а в замяна драконите пазели пристанището. Не можели обаче да летят далеч от брега; именно затова халкидските кораби все още заплашвали и разграбвали търговските кораби на бинградците. Развъдникът на дракони бил под опеката на странна раса, наполовина хора и наполовина дракони. Намирал се сред прекрасен град, по чиито стени нощем блестели чудни скъпоценни камъни. Хората там живеели в изящни дървени замъци високо в короните на огромни дървета.

Подобна информация повече ни обезсърчаваше, отколкото хвърляше светлина върху реалната ситуация.

— Мислиш ли, че приказките им за драконите бяха лъжа? — попитах.

— Най-вероятно не — кратко отвърна Сенч. — Затова са шпионите — да допълват факти към историята, така че в крайна сметка да си съставим цялостна картина. Само че във всичко това няма достатъчно месо за гозба, а само колкото да разпали още повече глада ни. Какво сигурно можем да извлечем от тези слухове? Само че е бил забелязан дракон и че някъде по Дъждовитата река става нещо странно.

И това бе всичко, което можехме да кажем по темата. Аз обаче подозирах, че Сенч знае доста повече, отколкото казва. И така, дните ми минаваха в сън, проучвания и почивка. Веднъж, докато ровех из свитъците и търсех нещо за историята на Джамайлия, попаднах на перата от брега на съкровищата. Загледах ги в сумрака, после ги отнесох до работната маса, за да ги изуча на по-добра светлина. Само докосването до тях ме правеше неспокоен. Събуждаха спомени за дните на онова пусто място, а заедно с тях и стотици мъчителни въпроси.

Бяха пет, големи колкото перата на опашката на петел. Бяха изваяни до най-последните подробности. Материалът приличаше на сиво дърво, макар че бяха странно тежки. Изпробвах ги с няколко ножа; най-острият остави едва забележима сребриста драскотина. Ако наистина беше дърво, то по твърдост не отстъпваше на метал. Някакъв трик в изработката ги караше да улавят по странен начин светлината. Бяха еднообразно сиви, но когато ги гледах с периферното си зрение, по тях сякаш пробягваха цветове. Нямаха никакъв мирис. Близнах едно и усетих слаб привкус на саламура, последван от горчивина. И нищо повече.

След като изпробвах всичките си сетива върху тях, накрая се предадох пред загадката. Предполагах, че идеално ще паснат на Петльовата корона на Шута. Отново се запитах откъде се е появил онзи странен предмет. Шутът го държеше увит в ивица чуден плат, който можеше да дойде единствено от Бинград. Но старата дървена коронка изглеждаше твърде проста, за да е от града на чудесата и магията. Познах я веднага щом ми я показа. Бях я виждал и преди, насън. Тогава беше оцветена в различни цветове и отгоре й стърчаха ярки пера, които клюмаха на лекия ветрец. Носеше я жена, бледа като Шута по онова време, а жителите на някакъв древен град на Праотците се бяха събрали да я слушат и да се смеят на шегите й. Бях сметнал, че жената е нещо като шут. Сега се запитах дали не съм пропуснал нещо. Погледнах разперените като Ветрило пера и внезапно ме побиха тръпки. Те ни свързваха. Свързваха Шута и мен, не само един с друг, но и с някакъв друг живот. Побързах да ги увия в парче плат и ги скрих под възглавницата си.

Не можех да реша какво означава това, че перата бяха попаднали у мен, и все още не исках да говоря със Сенч за тях. Подозирах, че Шутът разполага с отговорите, но изпитвах засрамено нежелание да му ги покажа. Не само заради караницата помежду ни, но и защото ги бях задържал толкова дълго, без да му кажа. Знаех, че чакането няма да оправи нито едното, нито другото, но се чувствах твърде слаб, за да се занимавам с това. Затова продължих да ги държа под възглавницата си.

На третата нощ от престоя ми в работната стая в съня ми нахълта Копривка. Яви ми се като плачеща жена. Сънувах статуя, стояща в поток от собствените й сълзи. Те бяха и сребристата й одежда, а скръбта й бе мъгла около нея. Стоях и я гледах как плаче. Всяка сребърна сълза, стичаща се по бузите й, ставаше нишка от тънкия воал, който се превръщаше в част от одеждата й, преди да се превърне в течащия покрай нея поток.

— Какво има? — попитах най-сетне привидението.

Но тя не отговори и продължи да плаче. Приближих и поставих ръка на рамото й, очаквах да усетя студен камък. Тогава тя се обърна към мен със сиви като мъгла очи. Бяха от сълзи.

— Моля те — казах. — Моля те, говори. Кажи ми, защо плачеш?

И изведнъж тя беше Копривка. Опря чело на рамото ми и продължи да плаче. При всичките ни досегашни срещи насън имах чувството, че ме търси. Този път усетих, че аз съм дошъл при нея, привлечен от мъката й на някакво място, което обикновено е било само нейно. Мисля, че появата ми я изненада. Но не бях нежелан, а само неочакван.

Какво има? Дори в съня си разбрах, че използвам Умението.

— Карат се. Дори когато не си говорят, караницата им виси в стаята като паяжина. Всяка тяхна дума се оплита в нея. Държат се, сякаш не мога да ги обичам и двамата, сякаш трябва да избирам между тях. А аз не мога.

Кой се кара?

— Баща ми и брат ми. Прибраха се благополучно у дома, точно както каза. Но още щом слязоха от коня, усетих, че помежду им има буря. Не знам каква е причината. Баща ми отказва да говори и е забранил на брат ми да ми казва. Нещо срамно, мрачно и ужасно. А брат ми иска да го направи. Желае го с цялото си сърце. Не знам защо. Пъргав винаги е бил толкова добро момче — тих, кротък и послушен. Какво е открил, че се стреми така силно към него, а баща ми го ненавижда?

Почти усещах как умът й върви пипнешком към мрачните подозрения за милия й брат. Жадуваше да разбере какво го е накарало да падне в очите на баща й. Въображението й не можеше да измисли нищо достатъчно зло, което би могло да извърши момче на неговите години. Това я караше да мисли, че баща й се държи странно. Но и тази идея й се струваше несъстоятелна. И така мислите й се колебаеха между двете неприемливи представи. А през цялото време напрежението в дома ставаше все по-голямо и по-голямо.

— Не позволява на брат ми да излиза сам. През целия ден трябва да е с баща ми, докато си върши работата. И в същото време не му позволява да се упражнява или да се грижи за конете. А трябва само да стои и да гледа. С другите ми братя не разбираме нищо. А ако попитаме, татко става много строг и млъква. И всички сме нещастни. Не знам колко още може да издържи брат ми. Боя се, че ще направи нещо отчаяно.

Какво по-точно?

— Не знам. Ако знаех, щях да му попреча.

Не знам как бих могъл да ти помогна с това. Оформих мисълта много внимателно, отделих я от всичко, което ми беше известно. Какво щеше да си помисли за Пъргав, ако знаеше, че е Осезаващ? Как ли говореха Бърич и Моли за тази магия? И говореха ли изобщо? Копривка не бе споменала как реагира майка й на тази ситуация. Нямах кураж да я попитам.

— Не можеш, Сенковълк. Затова и не дойдох при теб. Но съм благодарна, че ти дойде, макар и да не си в състояние да ми помогнеш. — Въздишка. — Когато ме оставяш извън стените си, се чувствам по-самотна, отколкото мога да обясня дори и на себе си. Толкова дълго беше все там, по краищата на сънищата ми, и ги гледаше през мен. После си отиде. А не зная защо. Нито пък знам кой или какво си в действителност. Няма ли да ми кажеш?

Не мога. Чух колко рязко прозвуча отказът ми и почувствах като ехо на Умението как я нараниха думите ми. Опитах се да й обясня против волята си. Не мога да ти кажа. В известен смисъл съм опасен за теб и затова се стремя да стоя по-далеч. Всъщност не съм ти необходим. Но доколкото мога, ще те наглеждам и защитавам. И ще идвам при теб, когато ми се струва, че се нуждаеш от мен.

— Противоречиш си. Опасност, която ще ме защитава? Не си ми необходим, но ще идваш, когато се нуждая от теб? Та това е безсмислено!

Да. Така е, признах смирено. И точно затова не мога да ти кажа, Копривке. Мога да ти предложа единствено това. Каквото се случва между баща ти и брат ти си е само между тях. Не позволявай то да застава между теб и който и да било от двамата, колкото и да е трудно. Не губи вяра в тях. И не преставай да ги обичаш.

— Сякаш бих могла — горчиво рече тя. — Ако можех да спра да ги обичам, щях да спра да тъгувам заради онова, което си причиняват един на друг.

Оставихме нещата така и избледнях от съня й. Не се чувствах особено добре от подобен контакт с дъщеря си, а тя — още по-малко, сигурен съм. Нейното безпокойство се превърна в мое. Бърич винаги е бил строг, но и справедлив според собствените си представи за справедливост. Често му се случваше да е груб с мен, но никога жесток. Може и да обирах някоя раздразнена плесница или перване по врата, но рядко ме биеше. Малкото пердах, който ми хвърляше, винаги целеше да ме научи на нещо, но не и да ме нарани. Сега разбирах, че физическите му наказания са били справедливи. Но в същото време се боях, че Пъргав ще му се опълчи открито, както самият аз не бях правил. И не знаех как ще приеме това Бърич. Беше убеден, че повереното му преди години момче е умряло по ужасен начин именно защото не е успял да избие Осезанието от него. Дали щеше да сметне за свой дълг да предпази собствения си син от подобна участ, независимо колко груб трябва да е, за да го постигне? Страхувах се и за двамата и нямах отдушник за тревогата си.

На сутринта на четвъртия ден се чувствах по-силен и не ме свърташе на едно място. Реших, че мога да изляза и да пообиколя крепостта. Време беше отново да заживея живота си. Взех перата изпод възглавницата и слязох до стаята на Том Беджърлок, за да взема чисти дрехи. Едва успях да затворя тайната врата, когато на другата се почука. Направих две крачки и я отворих. Лорд Златен стреснато отстъпи крачка назад.

— Я, най-сетне се е събудил. И е облечен, доколкото виждам. По-добре ли се чувстваш, Том Беджърлок?

— Малко — отвърнах, като се мъчех да видя през рамото му на кого говори. Едва успях да зърна смаяната му физиономия при вида на новите ми белези, когато Хеп буквално го изблъска, сграбчи ме за раменете и ме погледна втрещено.

— Изглеждаш ужасно. Връщай се в леглото, Том. — Още непоел дъх, се обърна към лорд Златен. — Господине, моля за извинение. Прав бяхте, помислих си, че ме заблуждавате и че не е толкова зле. Прав сте да не допускате посетители. Сега го разбирам. Най-смирено ви моля да простите непристойните ми думи.

Лорд Златен изсумтя.

— Е, едва ли мога да очаквам светски обноски от момче от село, но пък разбирам, че си много разтревожен за баща си. Така че, макар да не ми беше много приятно да ме събудиш в такъв безподобен час, нито ми хареса невъзпитаното ти държане, ще ти простя. И съм сигурен, че и двамата ще ме извините, че няма да присъствам на срещата ви.

Обърна ни гръб и ни остави в малката ми стаичка. На Хеп не му се наложи да ме убеждава много да седна на ниското легло. Дългото спускане по витата стълба ме беше изтощило. Хеп не свали ръка от рамото ми, докато сядаше до мен. Погледът му се спря върху лицето ми и той присви очи от съжаление, като видя колко съм измършавял.

— Толкова се радвам да те видя — каза с пресекнал глас.

Загледа ме отново, преизпълнен с емоции. Внезапно очите му се напълниха със сълзи и той скри лице в шепи.

— Том, мислех, че ще умреш…

Задъха се, мъчеше се да овладее почти неудържимите си ридания. Прегърнах го и го притиснах към себе си. Той продължаваше да хлипа. Изведнъж се беше превърнал отново в моето момче, при това страшно уплашено момче. Говореше на пресекулки.

— Идвам тук всеки ден преди зазоряване, откакто те донесоха. И всеки ден лорд Златен ми казваше, че си твърде слаб за посетители. Отначало се опитвах да съм търпелив, но през последните няколко дни… — Преглътна. — Бях много груб с него, Том. Бях отвратителен. Надявам се, че няма да си го изкара на теб. Просто…

Заговорих в ухото му, спокойно и успокояващо.

— Бях много зле и все още се възстановявам бавно. Но няма да умра, синко. Не и този път. А лорд Златен вече ти каза, че ти прощава. Така че не се безпокой за това.

Сграбчи ръката ми в своите. След малко се изправи и се обърна към мен. По бузите му се стичаха сълзи.

— Мислех си, че ще умреш и няма да мога да ти кажа, че с-с-съжалявам. За държането си. Знаех, че почти си вдигнал ръце от мен, нали почти не ми говореше и не идваше да ме видиш. А после те раниха и не ми дадоха да те видя в онзи затвор. Нито пък след това, когато те качиха тук. И все си мислех, че ще умреш, като ме смяташ за глупав и неблагодарен за всичко, което направи за мен. Беше прав, да ти кажа. Трябваше да те послушам. Толкова много ми се искаше да ти го кажа. Беше прав. И сега научих.

— Какво си научил? — попитах, но сърцето ми се сви — вече знаех отговора.

Той подсмръкна и отмести поглед.

— За Сваня. — Гласът му ставаше все по-задавен и по-задавен. — Заряза ме, Том. Просто така. И вече бях чул, че си има някой друг — или може би винаги си е имала. Някакъв моряк от търговските кораби. — Погледна към пода и преглътна. — Явно са били… близки, преди корабът му да отплава миналата пролет. А сега се е върнал, донесъл й сребърни обеци, хубава рокля и парфюм от далечни страни. И подаръци за родителите й. Те го харесват. — Говореше толкова тихо, че едва чух последните му думи. — Ако знаех…

Най-доброто в случая бе да премълча.

— Чаках я една вечер, а тя просто не дойде. Много се разтревожих, уплаших се. Боях се, че й се е случило нещо лошо по пътя. Накрая събрах кураж и отидох до тях. Тъкмо се канех да почукам на вратата, когато я чух да се смее вътре. Не посмях да почукам, защото баща й ме ненавижда. Майка й не ме мразеше чак толкова, но след онзи побой между теб и него… Както и да е. Така. Реших, че просто не е могла да излезе, тъй де, да се измъкне за срещата. Защото баща й беше започнал да я следи много изкъсо, нали разбираш. — Млъкна и се изчерви. — Странно е. Сега като се замисля, ми изглежда срамно и детинско. Измъкването тихомълком, криенето от баща й, лъгането на майка й, за да успее да прекара известно време с мен. А тогава изобщо не ми се струваше такова. Изглеждаше романтично и някак съдбовно. Сваня все го казваше. Че ни е писано да сме заедно и че не бива да позволяваме нищо да застава между нас. Че лъжите и измамите нямат значение, защото заедно сме истина, която никой не може да отрече. — Разтърка очи с юмруци. — И аз вярвах. Вярвах на всичко.

Въздъхнах.

— Ако не беше вярвал, Хеп… ами, щеше да е по-лошо от глупаво да го правите.

Млъкнах и се запитах дали не съм оплескал съвсем нещата.

— Чувствам се пълен глупак — след кратко мълчание призна той. — И най-лошото е, че бих я приел веднага, ако се върне при мен. Макар да знам, че е невярна — първо към него, а сега и към мен. Дори и да ми се наложи да се колебая през цялото време дали ще мога да я задържа. — Помълча още малко. — И ти ли се чувстваше така, когато ти казах, че Славея е омъжена?

Труден въпрос, но най-вече защото не ми се искаше да му казвам, че никога не съм обичал истински Славея.

— Не мисля, че две болки могат да са абсолютно еднакви, Хеп. Но относно това да се чувстваш като глупак — и дума да няма.

— Мислех си, че ще умра — разпалено заяви той. — На следващия ден майстор Гиндаст ме прати да изпълня една задача. Започна да ми поверява покупките, защото вземам точно онова, което иска и за което плаща. Та както бързах, видях някаква двойка да върви към мен. Помислих си, толкова много прилича на Сваня, че може да й е сестра. А после видях, че е Сваня, но със сребърни обеци и виолетов шал. Никога не ги бях виждал. А мъжът до нея я държеше под ръка и тя го гледаше по същия начин, по който гледаше мен. Не можех да повярвам. Заковах се на място и зяпнах, а когато минаха покрай мен, тя ме погледна. Том, изчерви се цялата, но се престори, че не ме познава. Не… не знаех какво да правя. Толкова пъти сме били заедно, че си помислих, че онзи й е роднина или познат на баща й и затова се държи така. Но знаех, че не е така. А когато два дни по-късно отидох в „Набученото прасе“ с надеждата да я видя, всички започнаха да ми се подиграват и да ме питат какво е да си дребна риба, когато голямата пак е клъвнала. Не разбрах какво имат предвид, но бързо ми обясниха. С най-големи подробности. Том, никога не съм се чувствал толкова унизен. Направо избягах и ме е срам да се върна, защото мога случайно да я срещна. Част от мен иска, направо копнее да кажа на моряка колко е невярна, а на нея — какво нищожество е. И в същото време жадувам да се бия и да го победя, да видя дали не мога да си я върна отново. Чувствам се едновременно глупак и страхливец.

— Не си нито глупак, нито страхливец — казах му, макар да знаех, че няма да ми повярва. — Най-разумното е да се махнеш. Ако се биеш с него и я спечелиш отново, какво ще получиш? Жена, която с нищо не е по-добра от разгонена кучка, избираща най-силния пес. А ако се изправиш срещу нея, ще ти се присмее и така само ще се унизиш още повече. Погледни нещата по този начин, ако това изобщо може да те успокои. Тя винаги ще има да се чуди защо си се отказал от нея така лесно.

— Горчиво успокоение, Том. Има ли такова чудо като истинска жена? — Зададе въпроса си толкова съкрушено, че сърцето ми се сви да го видя толкова рано изгубил илюзиите си.

— Да, има — уверих го. — А ти си още млад и имаш всички възможности да я намериш.

— Не съвсем — рече той и изведнъж стана. Усмихна се уморено. — Защото нямам време да търся, Том. Много съжалявам, че те виждам толкова за кратко, но трябва да бягам, за да съм в работилницата навреме. Гиндаст е строг учител. След като разбра, че си ранен, ми позволява всяка сутрин да идвам и да се опитвам да те видя, но настоява да си доработвам вечерта.

— Мъдър е. Работата е най-добрият лек за тревогата. И за разбитото сърце. Бягай по задачите си, Хеп, и не се укорявай, че си глупак. Всеки мъж прави грешки в тия неща.

Стоеше и ме гледаше, после поклати глава.

— Всеки път, когато си помисля, че съм пораснал още малко, се оглеждам и виждам, че пак се държа като дете. Дойдох да те видя съсипан от тревоги за теб, а веднага щом те видях на крака, те затрупах с моите болки. Така и не ти дадох да разкажеш за теб.

Успях да се усмихна.

— И предпочитам да си остане така, синко. Няма нищо за разказване. Да го оставим в миналото.

— Е, аз ще тръгвам. Утре пак ще мина да те видя.

— Не, недей. Почнеш ли да идваш всеки ден, ще се претовариш. Оправям се добре, както се убеди. Скоро ще мога да слизам до града и ще се отбивам, а после ще помоля Гиндаст да те пусне някой следобед, за да седнем и да поговорим.

— Ще се радвам — рече той и искреността му разтопи сърцето ми. Прегърна ме на излизане и се уплаших, че младежката му сила ще изпотроши изнемощелите ми кокали. После си тръгна, а аз останах да седя, загледан след него. За пръв път от месеци имах чувството, че Хеп се е върнал. Извадих чисти дрехи да се преоблека. Облекчението ми беше поръбено с малко вина. Не биваше да очаквам да бъде „моят Хеп“, както и Сенч не би трябвало да се надява, че съм неговото „момче“. Чувствах се малко като предател заради облекчението ми, че съкрушеното му сърце и разочарованието му са го върнали при мен и са го убедили в мъдростта на думите ми. При следващата ни среща трябваше да му призная, че не съм знаел, че Сваня ще се окаже такава, а че само съм се безпокоял, че го отвлича от чиракуването му. Идеята изобщо не ми се нравеше.

Облякох се и излязох в покоите на лорд Златен. Вече не кретах едва-едва, но се чувствах по-добре, ако вървя бавно и внимателно. Прислужникът му още не беше донесъл закуската. Масата беше празна. Лорд Златен седеше пред камината, изглеждаше уморен. Сложих увитите пера на масата.

— Мисля, че са били предназначени за теб. — Докато ги развивах, той стана и дойде да видя какво правя. Не каза нито дума, докато подреждах перата едно до друго.

— Необичайни са. Как се сдоби с тях, Беджърлок? — попита най-сетне. Жегна ме, че продължава да говори с джамайлийския акцент на Златен.

— Когато с Предан минахме през стълба-Умение, се озовахме на един бряг. Намерих ги там. Лежаха сред плавеи и водорасли, сякаш бяха изхвърлени от морето. Намерих ги, докато обикалях, едно по едно.

— Виж ти.

В неутралния му коментар имаше неизказан въпрос. Нарочно ли съм ги скрил, или съм решил, че не са важни? Отговорих по най-добрия начин, по който можех.

— Прекараното там време все още ми се струва странно. Откъснато от всичко останало. А когато се върнах, толкова много неща се случиха наведнъж — борбата за връщането на Предан, смъртта на Нощни очи, пътуването за насам, без възможност да поговорим на четири очи. А след като стигнахме до Бъкип, последва годежът и всичко останало.

Още докато говорех, усещах колко слаби са обясненията ми. Защо не му бях казал за перата?

— Прибрах ги в работната стая на Сенч. И все ми се струваше, че моментът не е подходящ.

Той мълчаливо се взираше в тях. Погледнах ги отново. Подредени върху грубото платно, сивите пера изглеждаха още по-незабележителни. И в същото време бяха някак много странни, твърде съвършени, за да са дело на човешки ръце, но явно изработени. Изпитвах необяснимо нежелание да ги докосвам.

— Разбирам — най-сетне рече лорд Златен. — Е, благодаря, че ми ги показа.

Обърна се и отиде отново до камината.

Не можех да проумея какво се бе случило. Опитах отново.

— Шуте. Мисля, че са от Петльовата корона.

— Несъмнено си прав — безразлично отвърна той. Седна и протегна крака към огъня. След малко скръсти ръце на гърдите си и наведе глава. Загледа се в пламъците.

Пречистващ като пламък гняв избухна в гърдите ми. За миг ми се прииска да го сграбча и да го разтърся, да му заповядам отново да е Шутът. После яростта изчезна, оставяйки ме разтреперан и слаб. И разбрах, че някак съм убил Шута, че съм го унищожил, когато настоях за отговори на незададените въпроси, които винаги са се реели помежду ни. Трябваше да се сетя, че никога не съм го разбирал така, както разбирах другите хора. Обясненията рядко работеха между нас. За разлика от доверието. А аз го бях разбил като дете, което разглобява нещо, за да види как работи, и накрая се оказва с купчина безполезни части. Може би нямаше отново да има Шут, както не можех да се върна в миналото и отново да съм конярчето на Бърич. Може би отношенията ни се бяха променили твърде много, за да общуваме като Фиц и Шута. Може би от нас бяха останали само Том Беджърлок и лорд Златен.

Изведнъж отново се почувствах уморен и изтощен. Без да кажа нищо, завих перата, взех ги, върнах се в стаята си и затворих. Излязох през тайната врата и започнах дългото катерене към работната ми стая.

Когато стигнах леглото, вече треперех от изтощение. Вмъкнах се под завивките, без да се събличам. Бързо потънах в сън. Когато се събудих, бях гладен и огънят бе почти догорял. Събуждане, ядене и подклаждане на огъня — като че ли нищо от тези неща не си заслужаваше усилията. Сгуших се отново в леглото и отново потънах в мрака.

Събудих се, защото някой се навеждаше над мен. Стреснах се с вик и сграбчих принца за гърлото, преди да го позная. Миг по-късно седях задъхан в леглото, паниката ми постепенно заглъхваше.

— Извинявай, извинявай — успях да промълвя.

Принцът стоеше на почетно разстояние от леглото, взираше се в мен и разтриваше гърлото си.

— Какво ти става? — изграчи той, раздвоен между гнева и тревогата.

Успях да глътна въздух с пресъхналото си гърло. Бях изпотен и треперех. Клепачите и устата ми лепнеха.

— Извинявай — повторих. — Стресна ме.

Станах със залитане от леглото. Не можех да дойда на себе си. Тревогата ми сякаш бе продължение от кошмар, който не помнех. Замаяно огледах стаята. Шишко седеше в стола на Сенч, изпънал обувки към огъня. Туниката и панталоните му бяха нови, в характерното за слугите синьо, и явно бяха подкъсени, за да му станат. От колко време се канех да му осигуря обувки и по-добро облекло? Сигурно Сенч се беше погрижил. Огънят гореше весело в камината, а на масата имаше поднос с храна.

— Вие ли се погрижихте? Благодаря. — Отидох до масата и си налях вино.

Принцът объркано поклати глава.

— За какво да сме се погрижили?

Свалих празната чаша. Устата ми продължаваше да е суха. Налях си още вино. Изпих го и поех дъх.

— За храната и огъня — казах. — И за виното.

— Не. Бяха си тук.

Постепенно идвах на себе си и сърцето ми отново започна да бие нормално. Явно Сенч беше идвал, докато бях спал. И изведнъж ми просветна какво не е наред.

— Как дойде тук? — остро попитах принца.

— Шишко ме доведе.

Глупчото чу името си и се обърна. Двамата с принца размениха заговорнически усмивки. Усетих, че нещо минава помежду им, но бе твърде бързо и контролирано, за да го проследя. Шишко се захили, въздъхна и отново се загледа в огъня.

— Не бива да идваш тук — казах навъсено. Седнах и си налях още вино. Докоснах затвореното гърне със супа на подноса. Беше почти изстинало. А и без това яденето ми се струваше тежко занимание. Изпих виното.

— Защо да не идвам тук? Защо да не зная тайните на замъка, в който някой ден ще бъда крал? Да не ме смяташ за малък, глупав или недостоен?

Това бе по-горчива реакция, отколкото бях очаквал. Изведнъж осъзнах, че нямам смислен отговор на въпросите му.

— Просто си мислех, че Сенч не иска да идваш тук — отвърнах меко.

— Сигурно не иска. — Приближи и седна до мен, докато си наливах още вино. — Сигурно има много неща, които Сенч предпочита да задържи за себе си. Много обича тайните. Натъпкал е с тях цял Бъкип като сврака, събираща лъскави камъчета. И поради същата причина — просто защото обича да си ги има. — Огледа ме критично. — Белезите са се появили отново. Нима изцелението с Умение отшумява?

— Не. Двамата със Сенч ги върнахме. Решихме, че е по-разумно да го направим. По-малко въпроси, нали разбираш.

Той кимна, но продължи да се взира в мен.

— Изглеждаш и по-добре, и по-зле отпреди. Не бива да пиеш толкова вино, преди да си ял.

— Храната е изстинала.

— Е, лесно може да се стопли — отвърна той, изгубил търпение от глупостта ми. Помислих си, че ще накара Шишко да изпълни задачата, но той сам взе гърнето, разбърка го и отново го затвори. После с привично движение го окачи на куката над огъня. Разчупи на две един комат и го сложи на една чиния близо до пламъците. — Искаш ли чай? Ще ти се отрази по-добре, отколкото да се наливаш с вино.

Оставих празната чаша на масата, но не я напълних отново.

— Понякога ме изумяваш. Знаеш изненадващи неща за един принц.

— Нали знаеш каква е майка ми. Слуга на народа. Като бях малък, искаше да бъда обучен по начина, по който сънародниците й образоват своите Жертви — тоест да знам как да се справя с най-обичайните неща, с които се занимава и едно селянче. Видя й се трудно да го направи в Бъкип и реши да ме гледа по-далеч от слугите, които скачат при най-малката ми прищявка. Искаше да ме прати в Планините за известно време, но Сенч я убеди да ме остави в Шестте херцогства. Така че й оставаше само една възможност. И когато станах на осем, тя ме прати при лейди Търпение като неин паж за година и половина. Не е нужно да казвам, че там не се отнасяха с мен като с принц. През първите два месеца тя редовно ми забравяше името. Но пък ме научи на чудни неща.

— Не си се научил да готвиш от лейди Търпение — отбелязах, преди да успея да си задържа езика зад зъбите.

— Тъкмо напротив — отвърна той и се ухили. — По необходимост. Понякога искаше нещо топло в стаята си късно вечер, а ако се остави на нея, ще подпали нещо и ще напълни къщата с дим. Научих много от нея, но всъщност си прав. Готвенето не е от най-силните й таланти. Лейси ме научи. И на други неща също. Мога да плета на една кука по-добре от половината дами в двора.

— Сериозно? — попитах с известен интерес. Той ми обърна гръб и разбърка гърнето. Замириса приятно. Малката ми грешка бе минала незабелязана.

— Да. Някой ден ще те науча, ако искаш.

Махна гърнето от огъня, разбърка го отново и го донесе на масата заедно с хляба. Постави го пред мен, сякаш ми беше паж.

— Лейси казваше, че ти така и не си се научил — отбеляза. — Не те свъртало на едно място толкова време.

Бях взел лъжицата. Оставих я. Той се върна до камината и провери котлето.

— Още не е завряла — каза и добави: — Лейси винаги ми казваше, че парата трябва да се издига цяла педя от чайника, за да може чаят да се запари добре. Но съм сигурен, че и на теб ти го е казвала. И тя, и лейди Търпение разказваха доста неща. Почти не бях чувал за теб в Бъкип. Споменаваха те колкото с проклятие, толкова и със съжаление. А като отидох там, сякаш не можеха да се удържат, макар че Търпение често не издържаше и се разплакваше. Само едно нещо не разбирам. Тя смята, че си мъртъв и скърби за теб. Всеки ден. Как можеш да й причиняваш това? На собствената си майка.

— Лейди Търпение не ми е майка — успях да кажа.

— Тя казва, че е. Че е била — поправи се горчиво. — Винаги ми казваше какво всъщност искам да ям, да правя или да облека. И ако протестирах, че всъщност искам нещо друго, казваше: „Стига глупости. Знам какво искаш. Познавам момчетата! И аз навремето имах син“. Имаше предвид теб — добави мрачно в случай, че не съм схванал.

Седях мълчаливо. Казах си, че още не съм добре, че студените болезнени дни в затвора, изцелението с Умението, възстановяването на белезите, дори отхвърленото от Шута предложение за мир ме е отслабило и изтощило. И че затова треперя и гърлото ми се е стегнало. Какво можеш да направиш, когато изведнъж чуваш тайна, която си смятал за най-дълбоко пазена? Изпаднах в ужасно мрачно настроение, по-лошо от всичко, на което бе способна елфовата кора. Очите ми се напълниха със сълзи. Помислих си, че ако не мигна, може и да не потекат. Че ако остана неподвижен достатъчно дълго, очите ми ще ги попият някак.

Котлето започна да бълва пара и Предан стана да го свали. Забързано избърсах очите си с ръкав. Той го донесе и наля гореща вода върху билките в чайника. Докато го връщаше, заговори през рамо. Нещо в притихналия му глас показваше, че мълчанието ми не го е заблудило. Мисля, че беше усетил, че съм на път да се пречупя, и това го безпокоеше.

— Майка ми ми разказа — каза той, сякаш се оправдаваше. — Двамата със Сенч бяха почти полудели от тревога, че си ранен и в затвора. Бяха ядосани един на друг и така и не можеха да стигнат до съгласие. Бях в стаята, когато започнаха да спорят. Тя му каза, че просто ще слезе в града и ще те изкара от затвора. Той възрази, че не бива да го прави, че така само ще изложи и теб, и мен на още по-голяма опасност. Тогава тя заяви, че ще ми каже кой умира долу.

Той се опита да й попречи. Тя каза, че е време да науча какво е да си Жертва за народа си. После ми нареди да изляза и продължиха да спорят.

Остави котлето върху огъня и се върна да седне до мен. Не го погледнах в очите.

— Знаеш ли какво означава, когато те нарича Жертва? Знаеш ли какво мисли майка ми за теб?

Бутна хляба към мен.

— Трябва да ядеш. Изглеждаш ужасно.

Пое дъх.

— Когато те нарича Жертва, тя иска да каже, че те смята за законен крал на Шестте херцогства. Сигурно го мисли, откакто баща ми е умрял. Или се е прехвърлил в дракона си.

Това ме накара отново да го погледна. Наистина му бе разказала всичко и това ме потресе. Погледнах към дремещия пред огъня Шишко. Погледът на принца проследи моя. Не каза нищо, но Шишко внезапно отвори очи и се обърна към него.

— Храната е отвратителна — каза му принцът. — Би ли ни донесъл нещо по-добро от кухнята? Може би нещо сладко?

На лицето на Шишко цъфна широка усмивка.

— Ще донеса. Знам какво имат. Сушени къпини и ябълков пай. — И облиза устни.

Когато стана, с изненада забелязах, че върху туниката му е избродиран еленът на Пророците.

— Мини по същия път, по който дойдохме, нали? И пак така на връщане. Важно е да го запомниш.

Шишко кимна умислено.

— Важно. Да го запомня. Знам го отдавна. Минавам през хубавата врата; връщам се през хубавата врата. И само когато никой не може да ме види.

— Браво на теб, Шишко. Не знам как бих се оправил без теб.

В гласа на принца имаше удовлетворение и нещо друго. Не снизходителност, а… аха. Сетих се. Гордост на притежател. Говореше на Шишко, както човек би говорил на безценния си вълкодав.

— Значи си направил Шишко свой слуга? — попитах, когато слабоумният излезе. — Открито?

— Щом дядо ми е можел да вземе момче албинос за свой шут и спътник, защо аз да не си взема глупчо?

Трепнах.

— Не позволяваш да му се подиграват, нали?

— Разбира се, че не. Знаеш ли, че може да пее? Гласът му е малко странен, но пее вярно. Не го държа винаги до мен, но достатъчно често, за да забележат и да престанат да го тормозят. Освен това така можем по-лесно да говорим насаме, така че знае кога искам да е до мен и кога да си върви. — Кимна, доволен от себе си. — Мисля, че сега е по-щастлив. Откри удоволствието от топлата вода и чистите дрехи. И му давам прости играчки, които го радват. Само едно нещо ме безпокои. Жената, която му помага да се грижи за себе си, ми каза, че е познавала и други двама като него. Казва, че живеели по-кратко от обикновените хора и че Шишко може би вече е към края на дните си. Знаеш ли дали е така?

— Нямам представа, принце.

Изрекох обръщението съвсем машинално, но това го накара да се ухили.

— А аз как да те наричам в такъв случай? Благородни братовчеде? Лорд Фицрицарин?

— Том Беджърлок — напомних му.

— Разбира се. И лорд Златен. Признавам, че ми е много по-лесно да те приема като лорд Фицрицарин, отколкото да си представя лорд Златен в дрехите на шут.

— Изминал е много път оттогава — казах и се опитах да скрия съжалението си. — Кога кралицата реши да ти разкрие всички семейни тайни?

— В нощта, след като те изцелихме. След това ме доведе по тайните коридори до стаята ти и цяла нощ останахме до леглото ти. След известно време просто заговори. Каза ми, че без белезите много приличаш на баща ми. Че понякога го виждала в очите ти, когато те погледнела. И после ми разказа всичко. Не за една вечер. Трябваха й три всъщност. И през цялото време седеше на възглавница до леглото ти и те държеше за ръката. Караше ме да седя на пода. Не позволяваше никой друг да влиза в стаята.

— Изобщо не знаех, че сте били там.

Той повдигна рамене.

— Тялото ти беше излекувано, но останалото беше толкова близо до смъртта, че сякаш беше мъртвец. Не можех да те достигна с Умението, а за Осезанието беше като мъничко пламъче на края на фитил. Всеки момент можеше да угаснеш. Но когато тя държеше ръката ти и говореше, сякаш се разгаряше по-ярко. Мисля, че и тя го усещаше. Сякаш се мъчеше да ти попречи да си отидеш.

Вдигнах ръце и ги оставих да паднат безпомощно на масата.

— Не знам как да се справя — признах си най-откровено. — Не знам как да реагирам, че знаеш всичко това.

— Мисля, че би трябвало да се чувстваш облекчен. Дори и да се налага да продължим още известно време маскарада с Том Беджърлок в крепостта. Поне тук можеш да бъдеш който си и да не се безпокоиш, че ти се налага да си подбираш думите. И без това не се справяш особено добре, между нас казано. Изяж си супата. Не искам да я подгрявам отново.

Предложението ми се стори добро и ми даваше време да мисля, без да се налага да говоря. Но той седеше и ме гледаше толкова изпитателно, че се чувствах като мишка пред погледа на котка. Намръщих му се, той се разсмя и поклати глава.

— Не можеш да си представиш как се чувствам. Гледам те и се чудя ще стана ли толкова висок, когато порасна? Баща ми мръщил ли се е по този начин? Иска ми се да не си беше връщал белезите. Сега ми е по-трудно да се видя в чертите ти. Седиш тук, а аз знам кой и какво си… сякаш баща ми е влязъл за първи път в живота ми.

Момчето се въртеше в стола си, докато говореше, сякаш бе кутре, изгарящо от желание да скочи към мен. Трудно ми бе да го погледна в очите. В тях гореше нещо, за което не бях готов. Не заслужавах ласкателствата на принца.

— Баща ти беше много по-добър човек от мен — казах му.

Той пое дълбоко дъх.

— Разкажи ми нещо за него — замоли ме. — Нещо, което сте знаели само ти и той.

Усетих колко важно е това за него и не можех да му откажа. Прехвърлих спомените си. Да му кажа, че Искрен не бе обикнал Кетрикен от пръв поглед, а любовта им по-скоро израсна постепенно? Твърде много приличаше на сравнение с неговата липса на чувства към Елиания. Искрен не обичаше тайни, но не мисля, че Предан търсеше точно тях.

— Обичаше доброто мастило и хартия — казах аз. — И сам си подостряше перата. Беше много придирчив в това отношение. И… беше мил с мен, когато бях малък. Без никакви причини. Даваше ми играчки. Малка каручка и няколко дървени войници и кончета.

— Така ли? Изненадан съм. Мислех, че е трябвало да стои настрана от теб. Знам, че те е наглеждал, но в писмата си до баща ти се оплаква, че почти не виждал котарачето Том2, освен когато не подтичвало подир Бърич.

Замръзнах. Трябваше ми малко време, за да се сетя как се диша.

— Искрен е писал за мен? В писмата си до Рицарин?

— Не направо, разбира се. Търпение трябваше да ми обяснява какво означават думите му. Показа ми писмата, когато се оплаках, че не знам почти нищо за баща си. Бяха много разочароващи. Само четири, кратки и отегчителни всъщност. Добре бил; надявал се и Рицарин и лейди Търпение да са добре. Обикновено, моли брат си да говори с един или друг херцог, за да изгладят някое политическо различие. Веднъж го моли да му изпрати отчет как са били разпределяни данъците от предишната година. После няколко реда за жътвата или как е минал някой лов. Но накрая винаги имаше една-две думи за теб. „Котарачето Том, което си взе Бърич, се чувства като у дома“. „Вчера едва не настъпих котарачето Том на Бърич, докато тичаше из двора. Расте сякаш с дни“. Така те наричали в писмата, за да не се досетят шпионите, че и Търпение в началото. В последното писмо си само „Том“. „Том ядоса Бърич и яде пердах. Не изглежда да се е разкаял обаче. Всъщност по ми е жал за Бърич“. И в края на всяко писмо има по няколко реда, че очаква с нетърпение новолунието или се надява, че приливите по пълнолуние ще са идеални за лов на миди. Търпение ми обясни, че така се уговаряли кога да се свързват с Умението, без да им пречат другите. Явно бащите ни са били много близки. Трудно им е било да са разделени, когато Рицарин се преместил в Уидиудс. Много си липсвали.

Том. А Търпение ми беше лепнала името така небрежно. И аз го приех, без да знам нищо за историята му. Принцът бе прав. Замъкът Бъкип бе претъпкан с тайни, половината от които изобщо не бяха такива. А само нещата, за които не смеем да попитаме, тъй като се боим, че отговорите ще са непоносимо болезнени. Никога не бях искал от Търпение да ми разказва за баща ми; никога не бях питал нея или Искрен какво си е мислил Рицарин за мен. И това нежелание се бе превърнало в тайни. Мълчанието ме бе накарало да си помисля за баща ми най-лошото. Никога не бе идвал да ме види. Дали ме е гледал през очите на брат си? Трябваше ли да ги обвинявам, че не са ми казали онова, което може би са предполагали, че знам? Или да виня себе си, че така и не съм поискал да знам?

— Чаят е готов — каза Предан и взе чайника.

Едва сега си дадох сметка, че момчето ми прислужва, точно както и аз прислужвах на Сенч или Умен на неговите години. С почит и уважение.

— Недей — казах и сложих ръка върху неговата, за да остави чайника на масата. Взех го и си налях сам. — Предан… Принце. Чуй ме. За теб трябва да си остана Том Беджърлок във всяко едно отношение. Днес ще говорим за това. Но оттук нататък трябва да се върна в ролята си на Том Беджърлок. Трябва да ме възприемаш като него, както и трябва да виждаш в лорд Златен единствено лорд Златен. Дали са ти острие без дръжка. Няма безопасен начин да хванеш и да овладееш тайната, която знаеш. Радваш се, че знаеш кой съм и че виждаш в мен връзка с баща си. От цялото си сърце ми се иска да беше толкова просто и хубаво. Но тази тайна може да помете всички ни, ако се спомене в неподходяща компания. Знаем, че кралицата ще се опита да ме защити. Помисли до какво ще доведе това. За мен не само се знае, че съм Осезаващ, но и ме смятат за убиец на крал Умен. Отделно, че убих пред свидетели неколцина от котерията на Гален. И не съм мъртъв, както мислят мнозина. Разбере ли се, че съм жив, това ще засили още повече омразата и страха към Осезаващите тъкмо когато кралицата се опитва да сложи край на гоненията срещу тях.

— Към нас — меко ме поправи принцът. Замисли се за последствията. — Но ти вече и без това навреди на плановете на кралицата. Въпреки всички усилия на Сенч да не се проявява официален интерес към съдбата ти, все още се носят слухове, че смъртта на оня Кеплер, на Паджет и на онзи другия е останала ненаказана просто защото се предполага, че са Осезаващи.

— Знам. Сенч ми каза. Както и че ти си обвинен, че имаш Осезанието.

Принцът кимна.

— Да. Е, нима не е вярно? И Петнистите го знаят, а и някои от онези, които се наричат Старата кръв. Засега от Старата кръв имат интерес да пазят тайната ми. Те желаят това събиране не по-малко от кралицата. Но смъртта на тримата ги направи още по-предпазливи. Сега настояват за повече гаранции, преди да се изложат на опасност, като дойдат тук.

— Искат заложници — досетих се. — Искат размяна на хора. Няколко от нашите да отидат при тях, докато представителите им са при нас. За колко души става въпрос?

Принцът поклати глава.

— Питай Сенч. Или майка ми. От споровете им подозирам, че тя разговаря директно със Старата кръв и казва на стареца само каквото прецени. Това го обезсърчава. Мисля, че е успяла да успокои страховете им и да уговори нова среща. Сенч се кълнеше, че това е невъзможно, без да се отстъпи пред нелепите им искания. Но тя все пак го направи. Не казва на Сенч как е успяла и това го ядосва. Тя му напомни, че е от Планините и че гарантирането на искане, което за него е „нелепо“, или приемане на риск, който би нарекъл „неприемлив“, за нея е въпрос на принципи.

— Не се и съмнявам, че го ядосва. Не мога да си представя какво би го разстроило повече от това да види нещо, в което не може да има пръст. — Говорех меко, макар да се притеснявах докъде може да ни доведе планинският морал на Кетрикен като Жертва за народа си.

Предан като че ли усети резервите ми.

— Съгласен. Но в това отношение съм на страната на майка си. Време е да го принуди да престане да й се налага. Ако не настоява за това сега, едва ли ще имам някаква реална власт, когато заема трона.

От думите му ме побиха тръпки. Беше прав. Единственото окуражаващо нещо бе, че е в състояние да гледа на ситуацията толкова спокойно и хладнокръвно. Но след това в главата ми се настани неприятна мисъл. Той можеше да разбира машинациите на Сенч, защото бе колкото планински син на Кетрикен, толкова и ученик на стария убиец. Предан продължи нехайно, сякаш разговаряхме за времето:

— Но не говорехме за това. Казваш, че не бива да се позволи да се разкрие кой си наистина. Съгласен съм, че засега това е така. Със сигурност ще има фракция, която да е заинтересована от смъртта ти. Много хора ще те мразят и ще се страхуват от теб. И Пророците ще бъдат обвинени, че прикриват кралеубиец просто защото е един от фамилията. Още по-интересно може да се окаже как ще се отрази това на Старата кръв и на Петнистите. От години Осезаващото Копеле е бил сплотяващ символ за тях и слуховете за оцеляването ти са се превърнали в почитана легенда. Любезен говори за теб едва ли не като за божество.

— Нали не си ме обсъждал с Любезен? — попитах с внезапна тревога.

— Разбира се, че не съм! Всъщност не теб като теб. Обсъждахме легендата за Фицрицарин, Осезаващото Копеле. И то само между другото, уверявам те. Макар да ми се струва, че Любезен би пазил тайната ти също като мен.

Въздъхнах, угнетен и изтощен.

— Предан. Верността ти е достойна за възхищение. Но се съмнявам в Любезен. Бресинга те предадоха на два пъти. Нима ще им позволиш да го направят за трети?

Той ме погледна упорито.

— Били са принудени, Том… Ама че ми е странно да те наричам така.

Не позволих да ме разсейва.

— Ще ти се наложи да свикваш. Ами ако Любезен бъде заплашен отново и пак започне да шпионира? Или нещо по-лошо?

— Вече не му остана никой, с когото да го заплашват. — Изведнъж млъкна и ме погледна. — Знаеш ли, така и не ти се извиних, нито ти благодарих. Пратих те на помощ на Любезен, без да се замислям, че те излагам на риск. И ти отиде и спаси живота на приятеля ми, макар да не го харесваш особено. И в резултат на това едва не умря. — Наклони глава към мен. — Как да ти се отблагодаря?

— Не е нужно. Ти си моят принц.

Лицето му застина. През очите му сякаш надникна Кетрикен.

— Това не ми харесва. Сякаш някак ни разделя. Бих предпочел да сме само братовчеди.

Наведох се напред и го погледнах отблизо.

— И мислиш ли, че ще има разлика? Че щях да откажа да помогна на приятеля ти, защото си ми „само“ братовчед?

Усмихна ми се и въздъхна с огромно облекчение.

— Още не мога да повярвам — рече тихо. На лицето му се изписа нещо като вина. — С Шишко не бива да идваме да те виждаме. Сенч забрани, както и всякакви опити да се свързвам чрез Умението с теб, докато не събереш повече сили. Не исках да те будя, когато се качихме. Просто исках да те видя. И когато видях, че белезите отново са се появили, се наведох твърде близо.

— Радвам се, че го направи.

Известно време седях мълчаливо, смутен и същевременно разтопен от погледа му. Колко е странно да те обичат само заради самия теб. Появата на Шишко бе истинско облекчение. Той бутна с рамо тайната врата, за да я отвори — ръцете му бяха заети да крепят огромен пай. Пуфтеше от забързаното изкачване на стъпалата.

Гледах го с радост как носи плячката си към масата. Беше широко ухилен и страшно доволен от себе си. Осъзнах, че никога досега не съм го виждал с такава физиономия. Дребните му раздалечени зъби и леко изплезеният език в комбинация с кръглото лице му придаваха вид на радостен гоблин. Ако не го познавах, сигурно щях да намеря вида му за отблъскващ, но принцът му отговори със заговорнически поглед и открих, че се усмихвам и на двамата.

Шишко остави пая на работната маса, като демонстративно избута чиниите ми, за да освободи място. Затананика си и разпознах в мелодията рефрен от Умелата му песен. Мрачността му сякаш беше изчезнала. Забелязах, че ножът, с който реже зашеметяващо големите порции, е онзи, който му бях купил в града през онзи ужасен ден. Значи покупките ми бяха стигнали по някакъв начин до Бъкип и до него. Принцът даде чинии и Шишко плесна парчетата в тях, като полагаше огромни усилия да не изцапа новите си дрехи, а след това се хранеше с предпазливост, достойна за някоя лейди в нова рокля. Излапахме чудовищния пай и за първи път от раняването храната ми се видя вкусна.