Лорд Златен

Глава 23Откровения

Оздравях като новоизлюпено същество, изпълзяло от черупката си под слънцето. Светът ме замайваше и завладяваше, бях поразен от живота. Нещо повече — новото отношение на Предан към мен бе като топла шуба. Почувствах го на следващата сутрин, докато стоях в двора на замъка и гледах как хората около мен бързат, заети с обичайните си задачи. Денят изглеждаше много ярък и за своя изненада долових миризмата на приближаващата пролет. Отъпканият сняг под краката ми изглеждаше по-тежък и плътен, синьото небе над мен — по-дълбоко. Поех дъх, протегнах се и чух как ставите ми пукат от дългото застояване. Днес смятах да поправя това.

Все още не се доверявах на краката си да ме отнесат до града, затова отидох в конюшнята. Конярчето, което се грижеше за Моя черна, ме погледна и каза, че ще я оседлае то. Облегнах се с благодарност на яслите й и го загледах. Явно се отнасяше добре с Моя черна, защото тя кротуваше. Благодарих му, че се е грижил за нея, а той ме погледна объркано.

— Е, не бих казал, че си й липсвал много. Тя предпочита да си е сама.

Към средата на стръмното спускане започнах да съжалявам, че съм решил да яздя. Моя черна явно беше решила да воюва с юздата и много добре ми показа колко немощни са ръцете ми. Все пак с малка схватка на волите успяхме да стигнем до работилницата на Гиндаст. Останах едновременно разочарован и обнадежден от факта, че Хеп няма много време за посещения. Видя ме при вратата, дойде набързо и ми се извини — един от калфите му бил позволил да му помага при грубото оформяне на една табла на креват. Ако останел с мен, калфата вероятно щял да вземе друг чирак. Уверих го, че ще мина в някой от близките дни и че нямам други новини за него, освен че се чувствам по-добре. Гледах го как се отдалечава забързано с длето в ръка и изпитвах единствено гордост от момчето си.

Докато възсядах Моя черна, зърнах трима от по-малките чираци. Взираха се към мен от ъгъла на навеса и си шепнеха нещо. Е, та нали вече бях известен в града като човека, убил трима мъже. Нямаше значение дали става дума за убийство, или законна самозащита. Трябваше да очаквам да ме сочат с пръст и да говорят. Надявах се това да не повлияе зле на положението на Хеп. Престорих се, че не ги забелязвам, и си тръгнах.

Отидох при Джина. Тя отвори и изненадано ахна. Впери поглед в мен, после около мен и към улицата, сякаш очакваше да види и Хеп.

— Днес съм сам — казах й. — Мога ли да вляза?

— О, Том. Разбира се. Влизай. — Гледаше ме потресено. После отстъпи да ми направи място. Котаракът й се шмугна между краката ми в къщата.

Отпуснах се с благодарност в стола до камината. Фенел моментално се настани в скута ми.

— Толкова си сигурен, че ще те приемат с радост, а? Сякаш светът е създаден специално за теб. — Погалих го, вдигнах очи и видях, че Джина ме гледа тревожно. Загрижеността й ме трогна. Успях да се усмихна. — Ще се оправя, Джина. Бях скочил и с двата крака в гроба, но успях да се измъкна. След време отново ще съм си същият като преди. Обаче съм смаян колко уморен се чувствам само от язденето дотук.

— То си ти личи. — Тръсна глава, сякаш идваше на себе си, и заговори малко по-уверено: — Изобщо не съм изненадана. Станал си като торба кокали, Том Беджърлок. Виж се само как ти е провиснала ризата! Ей сега ще ти направя подсилваща запарка. — Забеляза изражението ми и премисли. — Или може би просто чаша чай. И хляб със сирене.

Риба? — попита ме Фенел.

Джина каза сирене.

Сиренето не е риба, но е по-добре от нищо.

— Чай, хляб и сирене е добре. Страшно ми омръзнаха бульоните, запарките и кашите, с които ме тъпчеха, докато се оправях. Честно казано, омръзна ми да съм болен. Твърдо съм решил оттук нататък всеки ден да се движа по малко.

— Да, по-добре ще е — съгласи се разсеяно тя, наклони глава на една страна и ме загледа. — А това какво е? Белият ти кичур е изчезнал! — И посочи косата ми.

Успях да се престоря на засрамен.

— Боядисах го. От суетност всъщност. Болестта се отрази ужасно на външния ми вид.

— Така е, не мога да не се съглася. Но да си боядисваш косата… добре де. Мъже. — Тръсна глава, сякаш за да я проясни. Зачудих се какво ли я безпокои, но в следващия миг тя като че ли загърби грижата си. — Чу ли за станалото между Хеп и Сваня?

— Да.

— Какво пък. Виждах, че наближава. — И докато слагаше водата да заври, ми разказа с много цъкане онова, което вече знаех — как Сваня зарязала Хеп заради завърналия се моряк и как се хвалела със сребърните си обеци пред всички момичета в града.

Оставих я да ми обясни всичко това, докато режеше хляба и сиренето.

— Е, май така е по-добре и за двамата — отбелязах, когато свърши. — Сега Хеп се посвети повече на чиракуването, а Сваня си има одобряван от родителите й ухажор. Сърцето на момчето е понаранено, но ще му мине.

— О, да, докато морякът на Сваня е още в града — кисело отбеляза Джина, докато слагаше подноса на масичката между столовете. — Но ми помни думата. Веднага щом онзи момък замине, Сваня ще хукне при Хеп.

— Не ми се вярва — възразих. — А и дори да го направи, Хеп си научи урока. Парен каша духа.

— Да бе. То почнеш ли, спиране няма. Том, трябва да го предупредиш, при това много сериозно. Не позволявай отново да се върже на хитрините й. Не че е лошо момиче, но иска да получи онова, което й хареса и когато й хареса. Вреди на себе си толкова, колкото и на младежите.

— Е, надявам се момчето ми да има повечко здрав разум — отбелязах, докато тя се настаняваше в другия стол.

— И аз — съгласи се тя. — Но се съмнявам.

Погледна ме и лицето й отново застина. Взираше се в мен, сякаш гледаше непознат. На два пъти се опита да заговори, но нещо спираше думите й.

— Какво? — попитах. — Да не би да има още нещо за моряка на Сваня, което да не знам? Какво се е случило?

След тежка пауза тя заговори тихо.

— Том, аз… Приятели сме от доста време. И се познаваме доста добре. Чух… Няма значение какво съм чула. Какво всъщност се случи онази вечер на Западналата улица?

— Западналата улица?

Тя извърна поглед.

— Знаеш коя. Трима души са мъртви, Том Беджърлок. И се говори за открадната кесия със скъпоценни камъни и за твърдо решен да си ги върне слуга. Друг може и да повярва.

Но защо после си спрял да убиеш и кон, след като самият ти си бил полумъртъв?

Стана да вземе врящото котле от огъня и сипа вода в чайника.

— Седмица преди това ме предупредиха, Том — рече съвсем тихо. — Казаха ми, че си опасен човек за приятел. Че скоро ще ти се случи нещо и ще е по-добре за мен това да не се случва в дома ми.

Внимателно бутнах котарака на пода и взех котлето от треперещите й ръце.

— Седни — казах й нежно.

Тя седна и отпусна ръце в скута си. Окачих котлето над огъня, като се мъчех да мисля спокойно.

— Ще ми кажеш ли кой те е предупредил? — попитах. Вече знаех отговора.

Известно време тя седя загледана в ръцете си. После бавно поклати глава.

— Родена съм в Бъкип. Доста съм скитала нагоре-надолу, но падне ли сняг, тук е домът ми. Хората тук са мои съседи. Познават ме и аз ги познавам. Знам… познавам много хора в града, всякакви хора. Някои още откакто бях малка. Виждала съм ръцете на много от тях и зная много от тайните им. Харесвам те, Том, но… ти уби трима души. Двама от тях бяха местни. Вярно ли е?

— Убих трима души — признах аз. — Ако за теб има значение, те щяха да убият мен, ако им бях позволил. — Полазиха ме студени тръпки. Изведнъж ми се стори, че може би колебанията и загрижеността й изобщо не са свързани с мен.

Тя кимна.

— Не се съмнявам в това. Но си остава фактът, че ти си отишъл там. Не са те преследвали. Ти си отишъл при тях и си ги убил.

Опитах с лъжата на Сенч.

— Преследвах крадец, Джина. Нямах възможност да избирам. Трябваше да убивам или да ме убият. Не ми хареса. И не съм го искал.

Тя ме гледаше мълчаливо. Облегнах се в стола. Фенел застана до мен и зачака да го поканя в скута ми, но не го направих.

— Май вече не бива да идвам — казах след малко.

— Не съм казвала такова нещо. — В гласа й се долавяше гняв, но май беше заради открития начин, по който го казах. — Аз… Трудно ми е, Том. Можеш да ме разбереш. — Отново многозначителна пауза. — Когато се запознахме, ами… Мислех си, че… че различията помежду ни няма да имат значение. Винаги съм казвала, че всички приказки за Осезаващите са най-често лъжи. Винаги!

Грабна чайника и решително наля чай на двама ни, сякаш за да докаже, че все още съм добре дошъл в дома й. Отпи от чашата си и я остави.

— Познавах Паджет, откакто бяхме малки. Играех си с братовчедките му. Много неща у Паджет не ми харесваха. Но не беше крадец.

— Паджет?

— Един от мъжете, който уби! Не се преструвай, че не го познаваш! Знаел си името му, след като си го намерил. И той знаеше кой си. А горките му братовчедки бяха твърде уплашени, за да поискат тялото му. От страх, че хората ще си помислят, че са като него. Но точно това не разбирам, Том. — Замълча, после рече съвсем тихо: — Защото той беше като теб. И ти си такъв. Защо преследваш и убиваш хора от твоя вид?

Тъкмо бях вдигнал чашата си. Оставих я много внимателно на масичката. Поех дъх, мъчех се да измисля какво да кажа. Издишах, изчаках и опитах отново.

— Не съм изненадан, че се говори за това. Какво казват хората пред стражата и какво приказват помежду си са две различни неща. Знам също, че Петнистите са разпространили из града позиви, в които пише всякакви небивалици. Така че да говорим направо. Паджет беше Осезаващ. Като мен. Не го убих заради това, но е вярно. Вярно е също, че беше Петнист. А аз не съм. — Тя ме погледна объркано. — Знаеш ли какво е Петнист, Джина?

— Осезаващите са Петнисти — рече тя. — Някои от вашите се наричат също и Стара кръв. Все едно и също.

— Не точно. Петнистите са Осезаващи, които предават други Осезаващи. Те са онези, които пускат бележките от сорта на „Джина е Осезаваща и животното й е жълт котарак“.

— Не съм! — възмутено възкликна тя. Беше си помислила, че я заплашвам.

— Да — спокойно се съгласих. — Не си. Но ако беше, бих могъл да съсипя и може би дори да отнема живота ти с подобно изказване. Точно това правят Петнистите с другите Осезаващи.

— Но това е безсмислено. Защо им е да го правят?

— За да ги накарат да постъпват, както искат те.

— А те какво искат?

— Власт. И за да се доберат до нея, им трябват пари и хора, готови да направят каквото им се каже.

Още не разбирам. Въздъхнах.

— Искат същите неща като повечето Осезаващи. Искат да упражняват открито магията си, без да се страхуват от бесилката или кладата. Искат да бъдат приети, а не да им се налага да крият дарбата си. Представи си, че искат да те убият само защото си странстваща вещица. Не би ли поискала това да се промени?

— Но странстващите вещици не вредят на никого.

— Осезаващите също — казах, като внимателно следях изражението й.

— Някои го правят — моментално възрази тя. — О, не всички, разбира се. Но когато бях малка, майка ми имаше две млечни кози. Умряха в един и същи ден. А само седмица преди това майка ми беше отказала да продаде едната на Осезаваща жена. Така че виждаш. Осезаващите са като всички други. Някои са отмъстителни и жестоки и използват магията си с такава цел.

— Осезанието не работи по такъв начин, Джина. Това е все едно да кажа, че странстваща вещица може да погледне ръката ми и да начертае линия, която да ме накара да умра по-рано. Или да те обвинявам, че си погледнала ръката на сина ми и си ми казала, че му е писано да живее малко, а след това той да умре. Твоя ли ще е вината? Че си казала нещо, което си видяла?

— Е, разбира се, че не. Но това не е като да убиеш козите на някого.

— Точно това се опитвам да ти обясня. Не мога да използвам Осезанието, за да убия някого.

Тя наклони глава към мен.

— О, стига, Том. Твоят вълк щеше да убие прасетата на съседа ти, ако му беше казал, нали?

— Да — признах. — Сигурно щеше да го направи. Ако бях такъв човек, можех да използвам вълка и Осезанието по подобен начин. Но не съм.

Мълчанието й се проточи по-дълго и от моето.

— Том — рече накрая тя с голяма неохота. — Ти уби трима души. И един кон. Това не беше ли вълкът в теб? Не беше ли Осезанието?

Станах и казах:

— Довиждане, Джина. Благодаря, че беше така мила.

Тръгнах към вратата.

— Не си отивай така — замоли ме тя.

Спрях. Чувствах се ужасно.

— Не знам как иначе да си ида. Защо изобщо ме пусна в дома си? — попитах горчиво. — Защо си се опитвала да ме видиш, докато бях ранен? По-мило от твоя страна щеше да е просто да ме загърбиш, вместо да ми показваш какво мислиш всъщност за мен.

— Исках да ти дам шанс — унило рече тя. — Исках… надявах се, че има някаква друга причина. Нещо, освен твоето Осезание.

Спрях с ръка на дръжката. Отвратих се от последната си лъжа, но трябваше да я изрека.

— Имаше. Имаше кесия, която принадлежеше на лорд Златен.

Не погледнах да видя дали ми вярва. Вече знаеше повече истини, отколкото бе безопасно за нея.

Излязох и затворих тихо. В небето изневиделица се бяха появили облаци и сенките по снега бяха тъмносиви. Всичко се променяше толкова бързо, колкото може само през ранната пролет. Неизвестно как Фенел бе успял да се измъкне с мен.

— По-добре се прибери — рекох му. — Става студено.

Студът не е чак толкова лош. Може да те убие само ако стоиш на едно място. Просто продължавай да се движиш.

Добър съвет, котарако. Добър съвет. Довиждане, Фенел.

Яхнах Моя черна и я обърнах към замъка Бъкип.

— Да си вървим у дома — казах й.

Тя нямаше нищо против. Оставих я да определя темпото, а самият аз седях в седлото и размишлявах върху живота си. Вчера бях почувствал преклонението на Предан. Днес — страха и отхвърлянето на Джина. Нещо повече — днес Джина ми показа колко дълбоки и разпространени са предразсъдъците към Осезаващите. Аз пък си мислех, че ме е приела, какъвто съм. А тя не беше. Беше решила да направи изключение за мен, но като убих тримата, само потвърдих правилото й. На Осезаващите не бива да се има доверие — те използват магията си за зли цели. Започвах да се отчайвам, като осъзнавах дълбочината на всичко това. Защото имаше и още. За пореден път научих, че не мога да служа на Пророците и да имам свой собствен живот.

Не почвай пак, Променящ. Как може животът ти да принадлежи на друг, а не на теб? Вие сте Пророците, по кръв и глутница. Виж цялото. Не е нито обвързване, нито разделяне. Глутницата е цялото. Тя е животът на вълка.

Нощни очи, промълвих. И в същото време знаех, че го няма. Беше точно както ми го беше казал Черния Ролф. Имаше моменти, когато мъртвият ми другар се връщаше като нещо повече от спомен, но не и като жива част от мен. Онази част от мен, която бях дал на вълка, продължаваше да живее. Поизправих се в седлото и хванах по-здраво юздите. Моя черна изпръхтя, но се подчини. И тъй като мислех, че така е най-добре и за двама ни, смушках я с пети и забързахме нагоре по снежния път.

Прибрах кобилата в конюшнята и сам се погрижих за нея. Отне ми два пъти повече време от обичайното. Срам ме беше, че съм изгубил навика да се грижа за собствения си кон, а още повече се срамувах, че тя се мъчи по всякакъв начин да ми пречи да го правя. После се насилих да отида на тренировъчното игрище. Наложи се да взема меч назаем. Бях слязъл в града само с ножа си. Може би беше глупаво, но нямах друг избор. Бях отишъл в стаята си с намерението да взема грозния си меч, но открих, че е изчезнал. Най-вероятно го беше взел някой градски страж. Блестящото оръжие, което ми бе подарил Шутът, си висеше на стената, но не можех да се заставя да го препаша. Мечът бе символ на уважение, каквото той вече не изпитваше към мен. Реших да не го нося, освен в ролята си на негов телохранител.

Вим го нямаше, но Делерий беше налице. За съвсем кратко време ме уби толкова пъти, че им изгубих бройката. Струваше ми се, че мога само да държа меча си изправен, но не и да го завъртя. Накрая тя спря.

— Не мога повече. Имам чувството, че се бия с плашило. Всеки път като те ударя, усещам как острието трака по костите ти.

— И аз така — уверих я.

Успях да се засмея и й благодарих, след което закуцуках към банята. Стражите ме гледаха с такова съжаление, че ми се прииска да не се бях събличал. Оттам отидох направо в кухнята. Една готвачка, Мейзи, ми каза, че се радвала да ме види отново на крака. Убеден съм, че от чисто съжаление отряза едно голямо парче месо от бута, който се печеше на скарата. Добави към него комат изпечен сутринта хляб и ми съобщи, че малкият прислужник на лорд Златен ме е търсил. Благодарих й, но не се втурнах на призива на господаря си. Вместо това излязох навън, опрях гръб в стената и гледах хората, докато ядях. Отдавна не ми се бе случвало да стоя просто така и да зяпам. Помислих си за всички други неща, които не бях виждал или правил от връщането си в дома на моето детство. Не се бях качвал в Градината на кралицата на кулата. Нито веднъж не се бях разхождал в Женската градина. Изведнъж страшно ми се прииска да правя такива простички неща. Да яздя Моя черна през обраслите с гора хълмове зад Бъкип. Да седя в Голямата зала вечер и да гледам как мъжете приготвят стрелите си и си говорят за лов. Отново да съм част от всичко това, а не само сянка.

Косата ми бе още влажна и нямах достатъчно плът, за да издържа дълго навън в зимния следобед. Въздъхнах тежко, влязох и тръгнах нагоре по стълбите, изпълнен едновременно със страх и очакване от срещата с лорд Златен. Бяха минали дни, откакто за последен път бе проявил някакъв интерес към мен. Благосклонното му пренебрежение беше по-лошо от намусеното мълчание. Сякаш наистина беше престанало да го е грижа за пропастта помежду ни. Сякаш винаги сме били това, за което се представяхме сега — лорд Златен и Том Беджърлок. В гърдите ми пламна огънчето на гнева, но бързо угасна. Осъзнах, че нямам енергия да го поддържам. И изведнъж го приех със самообладание, каквото не подозирах че имам. Нещата се бяха променили. Всичките ми роли се бяха сменили, не само с принц Предан, Джина и лорд Златен. Дори Сенч ме гледаше по различен начин. Не можех да принудя лорд Златен отново да стане Шутът. Може би не беше в състояние, дори и да го искаше. Но нима това имаше някакво значение за мен? Вече бях толкова Том Беджърлок, колкото и Фицрицарин Пророка. Време беше да го призная.

Лорд Златен не беше в покоите си. Отидох в стаята си и облякох по-чиста риза. Свалих амулета, който ми бе дала Джина. Зъбите на котката на Предан бяха оставили следи върху две от мънистата. Досега не го бях забелязал. Погледнах амулета и открих, че все още съм благодарен на Джина за жеста й. Но благодарността не беше достатъчна, за да продължа да го нося. Беше ми го дала, защото ме харесваше въпреки моето Осезание. Сега тази мисъл винаги щеше да го засенчва. Пуснах го в ъгъла на раклата си.

Тъкмо излизах от „покоите“ си, когато лорд Златен влезе в своите. Закова се на място. Не го бях виждал, нито бяхме разговаряли след случая с перата. Изгледа ме, сякаш ме вижда за първи път.

— Радвам се да те видя отново на крака, Том Беджърлок — рече след кратко мълчание. — Но като те гледам, ще мине време, преди да можеш да поемеш задачите си. Почини си още няколко дни, докато се възстановиш. — Имаше нещо странно в говора му, сякаш не можеше да си поема достатъчно дъх.

Поклоних се.

— Благодаря, господарю, както и за допълнителното време. Ще го използвам по най-добрия начин. Днес вече бях на тренировъчните игрища. Както отбелязахте, може да мине малко време, преди да съм в състояние отново да ви служа като телохранител. — Помълчах и добавих: — В кухнята ми казаха, че сте пратили момче да ме търси?

— Момче? О, да. Всъщност пратих го по молба на лорд Сенч. Да си призная, почти бях забравил. Лорд Сенч те търсеше и когато не те открих в стаята ти, пратих момчето да види дали не си слязъл в кухнята. Мисля, че искаше да идеш при него. Аз не… всъщност поговорихме малко и…

Лорд Златен млъкна несигурно. Последва дълга пауза. После заговори почти с гласа на Шута:

— Сенч дойде да говори с мен по един въпрос, който искаше да обсъдиш с… Искам да видиш нещо. Имаш ли време?

— Ваш слуга съм, господарю — напомних му.

Очаквах да реагира някак на малката ми атака. Но вместо това той ме погледна разсеяно.

— Да, разбира се. Почакай малко. — Джамайлийският му акцент беше изчезнал. Отиде в спалнята си и затвори вратата.

Почаках. Отидох до камината, разръчках огъня и сложих една цепеница. Почаках още малко. Седнах на стола, забелязах, че ноктите ми са пораснали, и ги изрязах с ножа си. Продължих да чакам. Накрая изгубих търпение, станах и отидох да почукам на вратата му. Може би не го бях разбрал правилно.

— Лорд Златен. Желаете ли да чакам тук?

— Да. Не. — След което много неуверено рече: — Би ли влязъл? Но първо се увери, че вратата към коридора е заключена.

Беше. Проверих все пак, след което отворих вратата на спалнята му. Помещението беше полутъмно, капаците на прозорците бяха затворени. Няколко свещи осветяваха лорд Златен, който стоеше с гръб към мен. Беше наметнал през раменете си чаршаф от леглото. Погледна ме през рамо и видях в златните му очи някой, когото не бях виждал досега. Пристъпих три крачки напред.

— Спри, моля те — тихо рече той.

С едната си ръка повдигна косата си, за да оголи тила си. Чаршафът падна от голия му гръб, но той продължи да го притиска с другата си ръка към гърдите си. Ахнах и неволно пристъпих крачка напред. Той трепна, но остана на място.

— Татуировките на нарческата — каза с тих разтреперан глас. — Като тези ли са?

— Мога ли да приближа?

Всъщност не се налагаше. Дори и да не бяха идентични с нейните, татуировките страшно приличаха на тези на Елиания. Той кимна рязко и направих още една крачка напред. Не се обърна към мен, а заби поглед в един ъгъл. Трепереше, макар че в стаята не беше студено. Екзотичната рисунка започваше от тила и покриваше целия му гръб, преди да изчезне под колана на панталоните му. Двете преплетени змии и драконът с разперени криле покриваха гладката златна кожа, изобразени до най-малката подробност. Сияещите цветове имаха метален отблясък, сякаш под кожата бяха втъкани злато и сребро. Всеки нокът и люспа, всеки блестящ зъб и проблясващо око бяха съвършени.

— Страшно много приличат — успях да промълвя. — Само дето при теб са плоски. При нея най-голямата змия изпъкваше, сякаш е възпалена. И като че ли й причиняваше ужасна болка.

Той пое разтреперано дъх — зъбите му почти тракаха — и каза горчиво:

— Така значи. Тъкмо когато си мислех, че вече няма как да е по-жестока, тя намира нов начин. Горкото, горкото дете.

— Боли ли? — попитах предпазливо.

Той поклати глава, все още без да ме поглежда. Част от косата се бе разпиляла по раменете му.

— Не. Сега не. Но нанасянето им бе изключително болезнено. И много продължително. Държаха ме абсолютно неподвижен, с часове. Извиняваха се и се опитваха да ме утешават, докато го правеха. Това само правеше нещата още по-лоши — че хора, които иначе се отнасяха към мен с такава любов и уважение, могат да ми причинят това. Бяха изключително внимателни да татуират точно както им беше заръчала. Ужасно е да се постъпва така с дете. Да го държат и да му причиняват болка. Ужасно е за всяко дете.

Олюляваше се, раменете му бяха отпуснати. Гласът му бе някак далечен.

— Те? — попитах тихо.

Гласът му бе напрегнат, без следа от обичайната мелодичност.

— Беше като училище. Учители и учени хора. Разказвал съм ти. Избягах. Родителите ми ме пратиха там, разделиха се с мен едновременно с гордост и тъга, защото бях Бял. Намираше се много далеч от дома ни. Знаеха, че може би никога вече няма да ме видят, но и че постъпват правилно. Съдбата ми беше предопределена. Но учителите ми настояваха, че вече има Бял ясновидец. Тя беше учила с тях и вече бе тръгнала да изпълни съдбата си далеч на север. — Внезапно извъртя глава и ме погледна в очите. — Сещаш ли се за кого говоря?

Кимнах сковано. Беше ми станало студено.

— Бледата жена. Съветничката на Кебал Тестото през Войната на Алените кораби.

Той кимна също така сковано. Извърна се и отново се загледа в тъмния ъгъл.

— И макар да бях Бял, не можех да съм Белия ясновидец. Следователно трябваше да съм някаква аномалия. Създание, родено извън своето време и място. Бяха очаровани от мен, слушаха всяка моя дума и записваха всеки сън, който им разказвах. Ценяха ме и се отнасяха много добре с мен. Изслушваха ме, но никога не вземаха под внимание какво казвах. А когато чу за мен, тя им заповяда да ме държат там. Така и направиха. А след това им заповяда да ме бележат по този начин.

— Защо?

— Не зная. Може би защото и двамата сънувахме тези създания, морски змии и дракони. Или пък защото така се прави с втория Бял ясновидец. Изрисуваш го, за да не е бял. — Гласът му се стегна, докато думите не станаха като възли. — За мен беше срамно да бъда белязан така по нейна воля. А още по-лошо е да знам, че нарческата също носи знаците на Бледата жена. Сякаш ни обявява за свои оръдия, свои творения…

— Но защо са й се подчинили? Как може някой да направи подобно нещо?

Той се разсмя горчиво.

— Тя е Бялата ясновидка, дошла да подтикне света в по-добра посока. Тя има откровение. Волята й не се обсъжда. Направиш ли го, може да има жестоки последици. Питай Кебал Тестото. Правиш онова, което ти каже Бледата жена.

Треперенето му стана неудържимо.

— Измръзнал си. — Щях да го наметна с одеяло, но трябваше да пристъпя още крачка напред. А и едва ли щеше да ми позволи.

— Не. — Усмихна ми се болезнено. — Уплашен съм. Ужасен. Моля те. Моля те, излез, докато се облека.

Излязох и тихо затворих вратата. Зачаках. Сякаш му отне цяла вечност, докато навлече ризата си.

Появи се, безупречно облечен, всеки косъм на главата му беше на правилното си място. Продължаваше да не ме поглежда.

— При камината има бренди — казах му.

Той мина през стаята с малки нервни крачки. Взе чашата, но не пи. Скръсти ръце, сякаш му беше студено, и застана до огъня, притиснал брендито до гърдите си. Заби поглед в пода.

Отидох в стаята му и взех едно от дебелите вълнени наметала от гардероба. Върнах се и го наметнах. Придърпах стола му по-близо до камината, хванах го за раменете и го накарах да седне.

— Изпий брендито. — Гласът ми прозвуча рязко. — Ще сложа вода за чай.

— Благодаря — прошепна и послушно го изпи. За мой ужас по бузите му потекоха сълзи. Оставяха следи в грижливо сложения грим и капеха върху светлата риза.

Разлях водата и се опарих, докато слагах котлето. Когато свърших, придърпах стола си по-близо до неговия.

— Защо си толкова уплашен? — попитах. — Какво означава това?

Той изхлипа — съвсем неподобаващ звук за достойния лорд Златен. Даже още по-лошо — хвана края на наметалото и избърса очите си. Размаза джамайлийския си грим и видях голата му кожа отдолу.

— Събиране — рече прегракнало. Пое дъх. — Означава събиране. Всичко се събира в едно. На прав път съм. Страхувах се, че съм се отклонил. Но това го потвърждава. Събиране и сблъсък. И точно подбрано време.

— Мислех си, че това искаш. Предполагах, че така правят Белите ясновидци.

— О, да. Така правим. — Обзе го неестествено спокойствие. Погледна ме в очите. Видях в неговите мъка, по-стара и дълбока, отколкото исках да познавам. — Белият ясновидец намира своя Изменящ. Онзи, около когото могат да се разиграят велики събития. И го използва най-безжалостно, за да насочи времето в правилната посока. Отново пътят ми се среща с нейния. И ще изправим волите си една срещу друга, за да видим кой ще победи. — Гласът му изведнъж стана глух. — И отново смъртта ще се опита да те отнесе.

Сълзите бяха спрели, но лицето му още бе мокро. Той пак се избърса с наметалото и размаза грима си още повече.

— Ако не успея, двамата просто ще умрем. — Погледна ме, свит нещастно в стола си. — Последния път се размина на косъм. На два пъти почувствах как умираш. Но те задържах и отказах да те пусна да си идеш с мир. Защото ти си Изменящият и мога да успея само ако те задържа в този свят. Жив, без значение как. Приятел би те пуснал. Чух как вълците те викат. Знаех, че искаш да идеш при тях. Но не те пуснах. Измъкнах те обратно. Защото трябва да те използвам.

Опитах се да говоря спокойно.

— Това е нещото, което така и не разбрах.

Той ме погледна тъжно.

— Разбираш. Просто отказваш да го приемеш. — Замълча, после рече простичко: — В света, който се мъча да извая, ти си жив. Аз съм Белият ясновидец, а ти си моят Катализатор, моят Изменящ. Родът на Пророците има наследник и той заема престола. Това е само един фактор от многото, но е ключов. В света, който се стреми да постигне Бледата жена, ти не съществуваш. Мъртъв си. Няма наследник. Родът на Пророците се проваля напълно. Няма Бял отстъпник. — Скри лице в дланите си и заговори през тях. — Тя замисля смъртта ти, Фиц. Машинациите й са тънки. Тя е по-стара от мен и много по-коварна. Играе ужасна игра. Хеня е нейно създание. Не допускай грешки в това отношение. Не разбирам замисъла й, нито защо предлага нарческата на Предан. Но тя е зад всичко това, сигурен съм. Тя праща смъртта към теб и се опитва да те премахне от пътя си. Засега винаги сме успявали да отговорим подобаващо, ти и аз. Но те спасяваше по-скоро късметът ти, отколкото моят ум. Твоят късмет и… смея ли да го кажа? Магиите ти. И двете. Въпреки това шансовете винаги са против теб. И колкото по-дълбоко навлизаме в играта, толкова по-лоши стават. Последният път… Последният път бе твърде много. Вече не искам да съм Бял ясновидец. Не искам да си мой Изменящ. — Гласът му се бе свел до едва доловим шепот. — Но няма начин да се спре. Единствено ако умреш.

Внезапно се огледа трескаво. Взех бутилката и му я подадох. Той дори не си направи труда да си налее — почна да пие направо от нея на големи глътки.

— Това с нищо няма да помогне — рекох сурово и му я взех.

Той се усмихна криво.

— Не мога да понеса още една твоя смърт. Не мога.

— Ти ли не можеш?

Той изхихика отчаяно.

— В капан сме. Аз те вкарах в капан, приятелю. Любими.

Опитах се да проумея какво ми казва.

— Ако изгубим, умираме.

Той кимна.

— Ако умреш, губим. Едно и също е.

— А ако остана жив?

— Печелим. Но вече няма много шанс за това. Няма много шанс, а нещата отиват към още по-лошо и по-лошо. Най-вероятно е да изгубим. Умираш и светът потъва в мрак. И грозота. Отчаяние.

— Стига с тия весели приказки. — Този път аз пих от бутилката. И му я подадох. — Ами ако оживея? Ако победим? Тогава какво?

Той отдели устните си от бутилката.

— Тогава какво ли? А. — Усмихна се блажено. — Тогава светът продължава нататък, приятелю. Децата тичат по калните улици. Кучетата лаят по минаващите каруци. Приятелите седят и пият бренди.

— Не ми прилича на нещо различно от това, което си имаме — отбелязах кисело. — Да минеш през всичко това и нещата да си останат същите.

— Да — блажено се съгласи той. Очите му се напълниха със сълзи. — Не по-различно от чудния и изумителен свят, който си имаме сега. Момчета се влюбват в момичета, които не са за тях. Вълци ловуват в снежните равнини. И времето. Безкрайното време се развива за всички ни. И драконите, разбира се. Дракони се плъзгат в небето като прекрасни кораби от скъпоценни камъни.

— Дракони. Това вече звучи различно.

— Така ли? — прошепна той. — Наистина ли е различно? Не мисля. Спомни си със сърцето си. Върни се още, и още, и още назад. Небето на този свят винаги е било предназначено за дракони. Когато ги няма, на хората им липсват. Разбира се, някои изобщо не помислят за тях. Но някои деца още от най-ранна възраст поглеждат към синьото лятно небе и търсят да видят нещо, което така и не идва. Защото те знаят. Нещо, което трябва да е там, е избледняло и изчезнало. Нещо, което трябва да върнем. Ти и аз.

Разтърках челото си.

— Мислех си, че трябва да спасяваме света. Какво общо има това с драконите?

— Всичко е свързано. Когато спасяваме част от света, спасяваме целия свят. Всъщност това е единственият начин, по който може да се направи.

Мразех загадките му. До болка.

— Не знам какво искаш от мен.

Погледна ме спокойно.

— Мога да ти го кажа. Няма да ми повярваш. — Пое дъх. Беше гушнал бутилката като бебе. — Трябва да заминем с принца на пътешествието му. До Аслевял. Да намерим Айсфир. После трябва да попречим на принца да го убие. Вместо това трябва да освободим черния дракон от леда, за да се издигне и да стане съпруг на Тинтаглия. За да могат в света отново да се появят истински дракони.

— Но… не мога да направя това! Предан трябва да отсече главата на дракона и да я отнесе при огнището на майчиния й дом. Иначе Елиания няма да се омъжи за него. Всички преговори и надежди ще се окажат напразни.

Той ме погледна и мисля, че разбра колко се разкъсвам.

— Фиц — каза тихо. — Разкарай това от главата си. Не му мисли сега. Събирането и сблъсъкът ни очакват. Не е нужно да се втурваме към тях. Обещавам, че когато настъпи моментът, само ти ще си онзи, който избира. Дали да останеш верен на клетвата си към Пророците, или да спасиш света за мен. — Замълча. — Ще ти кажа още нещо. Не би трябвало, но ще го направя. За да не си мислиш, че вината е твоя, когато дойде времето. Защото няма да е твоя, повярвай ми. Предрекох го много отдавна, без да разбирам какво казвам, докато не ми стана ясна тази работа с татуировките. Сънувах го преди много години, в детски кошмар. А скоро ще го преживея. Така че когато се случи, трябва да ми обещаеш, че няма да се измъчваш с това.

Отново беше започнал да трепери. Зъбите му тракаха, докато говореше.

— Какво искаш да кажеш? — попитах с ужас, защото вече знаех отговора.

— Този път, на Аслевял… — на лицето му затрептя ужасена усмивка, — ще е мой ред да умра.