Лорд Златен

Глава 4Годежът

— Никога не съм предполагал, че ще нося райе — промърморих.

— Стига си се оплаквал — успя да ме смъмри Шутът въпреки карфиците между устните си. Сваляше ги една по една, докато не закрепи мъничкия джоб на мястото му, след което сръчно започна да го пришива. — Вече ти казах. Стои ти страхотно и идеално подхожда на моето облекло.

— Не искам да изглеждам страхотно. Предпочитам да съм незабележим. — Закачих една карфица в пояса на панталона си и си убодох пръста. Изругах, но Шутът прихна и това само ме раздразни още повече.

Самият той вече бе нагизден безупречно и дори екстравагантно. Седеше с кръстосани крака в стола си и забързано ми помагаше да добавя към одеждите си джобовете на убиец.

— Ще си незабележим — увери ме, без дори да ме поглежда. — Хората ще си спомнят дрехите, а не лицето ти, ако изобщо му обърнат внимание. През по-голямата част от вечерта ще се въртиш около мен и дрехите ясно ще те представят като мой прислужник. Ще те прикрият, точно както ливреята може да направи от една прелестна госпожица просто поредната прислужница на някоя дама. Така. Пробвай ги сега.

Свалих панталона и облякох ризата. Трите малки шишенца от запасите на Сенч, изработени от птича кост, идеално се побраха в новия джоб. Закопчан, маншетът не издаваше нищо. В другия вече имаше няколко хапчета силно сънотворно. Ако ми се представеше случай, щях да се погрижа младият лорд Бресинга да спи добре през нощта, докато прегледам спалнята му. Вече знаех, че не е взел ловната си котка; по-скоро не беше в покоите му, нито приютена при другите животни. Напълно възможно бе да броди из горите около Бъкип. Лейди Бресинга, както бе подочул лорд Златен, не дошла в замъка за годежа. Оплакала се от болки в гърба след лошо падане от кон по време на лов. Запитах се защо е предпочела да си остане у дома в Гейлкип и да прати от свое име сина си. Дали си е мислила, че го праща далеч от някаква опасност? Или към нея, за да спаси себе си?

Въздъхнах. Догадките са безполезни без факти. Докато прибирах шишенцата с отрова в джоба на маншета, Шутът довърши пояса. Там имаше по-голям джоб за тънкото острие. Никой не можеше открито да носи оръжие на годежната церемония. Би било проява на неучтивост към гостоприемството на Пророците. Подобни тънкости обаче не се отнасят за убийците.

Шутът сякаш прочете мислите ми.

— Сенч още ли се занимава с всичко това? — попита, докато ми подаваше раирания панталон. — Малки джобчета, скрити оръжия и тъй нататък?

— Не знам — признах аз. Но пък някак не можех да си го представя по друг начин. За Сенч интригата бе естествена като дишането. Обух панталоните и си глътнах корема, за да ги закопчая. Бяха по-тесни, отколкото ми се искаше. Пресегнах се назад и с края на нокътя си успях да докосна късата дръжка на оръжието. Измъкнах го и го огледах. Беше от запасите в кулата на Сенч. Цялото бе не по-дълго от пръста ми и едва успявах да хвана дръжката му с палец и показалец. Можеше обаче за миг да пререже гърло или да се плъзне между прешлените на гръбнак. Прибрах го в скривалището му.

— Нещо да личи? — попитах и се завъртях.

Шутът ме огледа с усмивка и ме увери мръснишки:

— Всичко личи. Но нищо, за което да се безпокоиш. Хайде сложи жакета и дай да те видя целия.

— А навремето навсякъде в Бъкип можеше да идеш по жилетка с къс ръкав и панталони — отбелязах със съжаление и поех неохотно дрехата.

— Заблуждаваш се — неумолимо отвърна Шутът. — Размина ти се с това облекло, защото беше още хлапе, а Умен не искаше да биеш на очи. Май си спомням как веднъж или два пъти госпожа Чевръстка те облече официално.

— Веднъж или два пъти — съгласих се и трепнах при спомена. — Но знаеш какво искам да кажа, Шуте. Когато растях, хората в Бъкип се обличаха… ами, като хора от Бъкип. Нямаше разни „джамайлийски стилове“ и дълги фароуски плащове с качулки.

Той кимна.

— Да, по онова време Бъкип си беше провинция. Бяхме във война, а когато войната изсмуче ресурсите ти, не ти остава много за обличане. Умен бе добър крал, но имаше интерес Шестте херцогства да си останат затънтено място. Кралица Кетрикен направи всичко по силите си да ги отвори за търговия — не само с нейното Планинско кралство, но и с джамайлийците, бинградските търговци и още по-далечни народи. Нямаше начин това да не промени Бъкип. А промяната не е лошо нещо.

— И някогашният Бъкип не беше лош — отвърнах мрачно.

— Но пък промяната доказва, че си все още жив. Тя често отмерва поносимостта ни към различните от нас. Можем ли да приемем техните езици, облеклото и храната им в собствения си живот? Ако можем, създаваме връзки, а връзките правят войните по-малко вероятни. Ако не успяваме и ако смятаме, че трябва да правим нещата така, както сме ги правили винаги, ни се налага или да се бием, за да останем каквито сме, или да умрем.

— Много весело.

— Но е самата истина — настоя Шутът. — Бинград току-що мина през подобен катаклизъм. Сега воюват с Халкида, и то най-вече защото халкидците отказват да разберат нуждата от промяна. И тази война може да се разрасне и да въвлече и Шестте херцогства.

— Не ми се вярва. Пък и не виждам какво общо има всичко това с нас. Естествено, южните херцогства веднага ще скочат, но само защото винаги са искали конфликт с Халкида. За тях това е идеален шанс да откъснат малко от територията им за нас. Но да се въвлекат всичките шест… съмнява ме.

Навлякох джамайлийския жакет и го закопчах. Копчетата бяха много повече от необходимото. Стягаше ме в кръста и имаше подобни на пола пешове, стигащи почти до коленете ми.

— Мразя да се обличам в джамайлийски дрехи. И как ще извадя ножа, ако ми потрябва?

— Познавам те. Потрябва ли ти, ще намериш начин. И мога да те уверя, че с тези дрехи си поне с три години назад с модата. В Джамайлия биха те взели за бинградски провинциалист, решил да се облече като местен. Но това е достатъчно. Поддържа мита, че съм джамайлийски благородник. Щом дрехите ми изглеждат достатъчно екзотични, хората приемат останалото като нормално. — Изправи се. Десният му крак бе обут в бродиран танцов пантоф. Левият бе превързан в глезена. Взе украсен бастун. Разпознах го като дело на собствените му ръце. За всички останали щеше да изглежда екстравагантно скъп.

Тази вечер щяхме да сме пурпур и бяло. Като същински репички, помислих си безжалостно. Одеждите на лорд Златен бяха много по-пищни и екстравагантни от моите. Маншетите на раираната ми риза бяха широки в китките, а неговите — богато украсени и покриващи ръцете му. Ризата му бе бяла, но пурпурният джамайлийски жакет, стягащ гърдите му, имаше бродирани пешове, по които блестяха хиляди мънички кехлибари. За разлика от слугата си, той носеше копринен панталон. Беше оставил косата си да пада свободно на раменете му на дълги златисти букли. Нямах представа какво й е сложил, за да постигне подобен резултат. Беше изрисувал лицето си, както правели според слуховете някои джамайлийски благородници — синя линия над веждите, достигаща през слепоочията до скулите му. Забеляза, че го зяпам.

— Е? — попита с едва доловимо безпокойство.

— Прав си. Наистина изглеждаш като истински джамайлийски лорд.

— Тогава да слезем. Вземи столчето и възглавничката. Ще се извиним с нараняването ми за ранното си пристигане в Голямата зала и ще гледаме как идват останалите.

Взех столчето в дясната си ръка и пъхнах възглавничката под мишница. Предложих му лявата си и той закуцука съвсем убедително. Както винаги, беше всеотдаен актьор. Може би поради връзката чрез Умението помежду ни усещах истинското му задоволство от ролята. Естествено, не го показваше с поведението си — непрекъснато мърмореше и ме укоряваше за несръчността ми, докато слизахме.

Малко преди да стигнем огромните врати на Голямата зала, спряхме. На вид Лорд Златен си поемаше дъх, облегнат тежко на мен, но в ухото ми прошепна Шутът.

— Не забравяй, че си слуга. Смирение, Том Беджърлок. Каквото и да забележиш, не поглеждай към никого с предизвикателство. Няма да ти приляга. Готов ли си?

Кимнах с мисълта, че не се нуждая от това напомняне, и хванах по-здраво възглавничката под мишница. Влязохме в Голямата зала. Тук също имаше промени. В детството ми Голямата зала бе място за среща за цял Бъкип. Бях седял край ей онази камина и разказвах уроците си на Федрен книжника. Често край другите камини из залата също се събираха хора — мъже правеха стрели, жени шиеха и приказваха, менестрели репетираха песни или съчиняваха нови. Въпреки горящите огньове и непрестанно мъкнещите дърва момчета Голямата зала от спомените ми винаги е била леко мразовита и усойна. Светлината сякаш никога не стигаше до ъглите й. През зимата гоблените и знамената по стените се губеха в здрача. Спомнях си, че през повечето време студеният каменен под бе покрит с тръстика, която бързо плесенясваше и бе влажна. Когато по масите се нареждаше храна, под тях се излягаха кучета или обикаляха пейките като гладни акули в очакване на подхвърлен кокал или изпусната коричка. Мястото бе изпълнено с живот, воини и стражи разказваха на висок глас истории. Бъкип на крал Умен, помислих си, бе военен лагер, замък и крепост на първо място и едва след това — кралски дворец.

Времето или кралица Кетрикен бе причината за тази промяна?

Дори миризмата бе различна — не толкова на пот и кучета, колкото на горящо ябълково дърво и храна. Тъмнината, която камините и свещите така и не успяваха да разпръснат, бе отстъпила — макар и неохотно — пред полилеите, окачени на позлатени вериги над покритите със сини покривки маси. Единствените кучета, които видях, бяха дребни, явно измъкнали се от скута на някои дами, за да се сдърпат или да подушат нечий ботуш. Тръстиките под краката ми бяха чисти и постлани върху пясък. В центъра голяма част от пода бе покрита само с пясък, оформен със сложни украси, които скоро щяха да станат жертва на танцьорите. Никой не седеше на масите, но върху тях вече имаше купи зрели плодове и кошници прясно изпечен хляб. Подранилите гости се бяха събрали на малки групички или седяха на столове и тапицирани пейки край камините, бръмченето от разговорите им се смесваше с тихата музика на единствения арфист на подиума до централната камина.

Цялото помещение излъчваше грижливо създадено усещане за очакване. Високият подиум на няколко нива бе осветен от факли. Ярката им светлина привличаше погледа и сякаш подчертаваше колко важни са онези, които ще се разположат там. На най-високото ниво имаше подобни на тронове кресла за Кетрикен, Предан, Елиания и още двама души. Малко по-простите, но все пак помпозни столове на второто ниво бяха за херцозите и херцогините на Шестте херцогства, които се бяха събрали да присъстват на годежа на принца. Втори подиум със същата височина бе предназначен за благородниците на Елиания. Трети бе заделен за фаворитите на кралицата.

Почти веднага щом влязохме, няколко прелестни дами се отделиха от компанията на ухажващите ги млади благородници и забързаха към лорд Златен. Запърхаха около него като пеперуди. Явно на мода бяха прозрачните тъкани — поредната внесена от Джамайлия глупост, която не предлагаше никаква защита от постоянния хлад в Голямата зала. Загледах се в гъшата кожа на ръцете на лейди Слънцелюбива, която изказваше съчувствието си на лорд Златен, и се запитах кога ли Бъкип е станал така лаком за тези чуждоземни одежди. С неохота си признах, че негодувам срещу промените около себе си не само защото засенчваха все повече и повече Бъкип от детските ми спомени, но и защото ме караха да се чувствам недодялан и стар. С вайкане и цъкане заради наранения му крак жените придружиха лорд Златен до един удобен стол край една от камините. Покорно поставих столчето пред него и нагласих възглавничката. Младият лорд Дъбрава също се появи и с решителното „Остави на мен, човече“ настоя той да помогне на лорд Златен да настани крака си.

Отстъпих настрана, вдигнах очи и уж хвърлих поглед покрай току-що влязлата групичка от Външните острови. Движеха се плътно един до друг, едва ли не във военен строй. След като се озоваха насред залата, не се разпръснаха, а си останаха заедно. Напомняха ми на воините, с които се бях сражавал на остров Еленов рог преди толкова време. Не само че бяха облечени в кожи, но и някои от по-възрастните се бяха накичили с бойните си трофеи — огърлици от фаланги на пръсти или окачени на коланите плитки, направени от косите на убити неприятели. Жените крачеха неустрашимо като мъжете. Робите им бяха от ярко боядисана вълна, подплатена с кожи от лисица, белка или ледена мечка.

Жените от Външните острови рядко стават воини — те владеят земите. В култура, в която мъжете често заминават на грабителски походи и не се връщат с години, жените са повече от надзиратели на земята. Домове и имоти се предават от майки на дъщери, както и семейното богатство във формата на скъпоценности, накити и инструменти. Мъжете може да се появяват и да изчезват от живота им, но дъщерите винаги са тясно свързани с дома на майка си, а връзката на мъжа с майчиния му дом е по-силна и постоянна от брачната. Жената определя как ще се развива бракът. Ако мъжът изчезва за твърде дълго, тя може да си вземе друг съпруг или любовник в негово отсъствие. Тъй като децата принадлежат на майката и нейния род, няма особено значение кой е бащата.

Гледах делегацията от Външните острови и се питах дали и в техните земи са настъпили промени. Жените им никога не са били подчинени на мъжете. Последните можеха да продават или да отмъкват у дома млади момичета, хванати при някой набег, но сънародничките им бяха недосегаеми за подобни неща. Нима в такъв случай не бе странно един баща да има правото да предлага дъщеря си като залог за мир и търговия? Наистина ли бащата на Елиания я бе предложил? Или присъствието й тук бе резултат от кроежите на някоя по-стара и силна фамилия — тази на майка й? Но и така да е, защо да го крият? Защо да изкарват, че е предложена от баща си? Защо Пиотре бе единственият представител от страна на майка й?

Докато наблюдавах островитяните, слушах с половин ухо бърборенето на жените около лорд Златен. Две от тях — лейди Невен и лейди Слънцелюбива — бяха присъствали в стаята му след инцидента. Начинът, по който лорд Дъбрава успяваше непрекъснато да се намърда между лейди Невен и лорд Златен, ме накара да се запитам дали не копнее за повече внимание от нейна страна. Лейди Пестеливост бе по-възрастна от останалите жени, а може би и от мен. Подозирах, че има и съпруг нейде из Бъкип. Проявяваше агресията на зряла жена със солиден брак, която все още се наслаждава на тръпката от преследването, досущ като някои познати ми навремето лисичари. Не че толкова се нуждаеше от плячката, колкото обичаше да доказва, че е в състояние да я догони дори когато е изправена пред най-сериозната конкуренция. Облеклото разголваше гърдите й повече, отколкото бе прието, но това не изглеждаше така дръзко, както би било с някоя по-млада жена. Начинът, по който докосваше лорд Златен, бе едва ли не собственически. Забелязах го на два пъти да улавя ръката й и да я потупва или стиска, след което внимателно я пускаше. Тя явно се чувстваше поласкана, но в моите очи по-скоро излизаше, че се мъчи да отпори ръкава му.

Лорд Лалвик, приятен на вид мъж на средна възраст, също се присъедини към групичката около лорд Златен. Беше спретнато облечен човек с учтиви маниери, който дори ми се представи — рядка любезност по отношение на обикновен слуга. Усмихнах се, докато се покланях в отговор. На няколко пъти се блъсна в мен, докато се мъчеше да се добере до лорд Златен и разговора, но непохватността му бе лесно обяснима. Всеки път се извинявах и отстъпвах назад, а той ми се усмихваше топло и ме уверяваше, че вината била изцяло негова. Разговорът се въртеше около навехнатия глезен на горкия лорд Златен, колко безчувствено се държал лечителят и как всички ужасно съжаляват, че лордът няма да може да се прояви на танците. Тук лейди Пестеливост набра точки пред конкуренцията, като взе ръката на лорд Златен и заяви, че ще му прави компания, докато „момичетата танцуват с поклонниците си“. Лорд Лалвик незабавно оповести, че с радост ще направи същото, защото изобщо не го бивало в танците. Когато лорд Златен го увери, че знае, че думите му са само проява на скромност и че никога не би си и помислил да лиши дамите на Бъкип от такъв изящен кавалер, мъжът бе разкъсан между разочарованието, че е отпратен, и благодарност за комплимента.

Преди съперничеството между дамите да се разрасне до застрашителни размери, арфистът внезапно спря да свири. Пажът до него явно му бе дал знак, защото менестрелът стана и с обучен глас, който изпълни Голямата зала и се издигна над всички разговори, обяви пристигането на кралица Кетрикен и принц Предан, наследник на трона на Пророците. По знак на лорд Златен му подадох ръка и му помогнах да се изправи. Залата се смълча и всички обърнаха погледи към вратата. Хората край входа се притиснаха назад в тълпата, за да направят място между портата и високия подиум.

Кралица Кетрикен влезе с принц Предан от дясната й страна. Беше научила много неща през годините, откакто за последен път я бях виждал да се появява по такъв начин. Бях неподготвен за сълзите, които изведнъж започнаха да напират в очите ми, и с титанични усилия се опитах да овладея тържествуващата усмивка, заплашваща да цъфне на лицето ми.

Беше великолепна.

Пищното облекло само щеше да отклонява вниманието от нея. Носеше характерното за Бък синьо, поръбено с контрастиращ самур. Простите линии на роклята й подчертаваха стройната фигура и височината й. Бе изпъната като войник и в същото време — гъвкава като разлюляна от вятъра тръстика. Златото на косата й бе събрано в плитка, навита на венец около главата й и спускаща се надолу по гърба. Короната й изглеждаше невзрачна в сравнение с блестящите къдри. Никакви пръстени не красяха ръцете й, никакви огърлици не обвиваха бледата колона на шията й. Бе царствена с това коя е, а не с това какво носи.

Вървящият до нея Предан бе облечен в проста синя роба. Тя ми напомни как бяха облечени Кетрикен и Руриск, когато ги видях за пръв път. Тогава бях взел наследниците на Планинското кралство за прислужници. Зачудих се дали островитяните няма да приемат простотата на облеклото на принца за израз на смиреност или бедност. Непокорните му черни къдрици се придържаха от проста сребърна лента. Все още не бе достатъчно голям, за да носи коронката на престолонаследник. До навършването на седемнадесетгодишна възраст той бе просто принц, макар да нямаше други наследници. Единствената друга украса по него бе сребърна верижка с жълти диаманти. Очите му бяха толкова тъмни, колкото светли бяха тези на майка му. Имаше вид на Пророк, но спокойното му изражение бе от планинската школа на майка му.

Мълчаливото преминаване на кралицата между хората бе едновременно достойно и непринудено; озаряващата лицето й усмивка бе истински топла, когато погледът й се задържаше върху събралото се множество. Лицето на Предан бе сериозно. Може би знаеше, че не може да се усмихне, без да проличи колко е измъчен. Подаде ръка на майка си, докато се изкачваха по стъпалата на подиума. Заеха местата си при масата, но не седнаха. Кетрикен заговори с грациозен и едновременно с това ясен глас.

— Мои гости и приятели, моля да посрещнете в Голямата ни зала нарческа Елиания, дъщеря от рода Черната вода от Божиите руни.

С одобрение отбелязах, че не само използва името на майчиния род на Елиания, но и назова родината й по начина, както я наричат на Външните острови. Освен това кралицата бе предпочела да я представи лично, вместо да остави това на менестрела. Направи жест към отворената врата и погледите на всички се обърнаха натам. Менестрелът повтори имената не само на Елиания, но и на баща й Аркон Кървавия меч, както и на Пиотре Черната вода, „брат на майка й“. Начинът, по който изрече последната фраза, ме накара да заподозра, че на Външните острови това е официалното название за „вуйчо“.

След това островитяните влязоха.

Аркон Кървавия меч водеше процесията. Имаше внушителна фигура, подчертана от плаща от жълтеникавобяла кожа на ледена мечка, преметнат през рамото му. Облеклото му бе от вълна и се състоеше от жакет и панталон, но кожената жилетка и широкият кожен пояс му придаваха излъчването на воин въпреки липсата на оръжия. Целият блестеше от злато, сребро и скъпоценни камъни. Носеше ги по врата и китките си, на челото, в ушите. На лявата си предлакътница имаше сребърни гривни, а на дясната — златни. Някои бяха инкрустирани с камъни. Целият му вид превръщаше демонстрацията на богатство в крещяща безвкусица. Походката му бе комбинация от клатушкането на моряк с арогантното перчене на воин. Реших, че не ми харесва. Огледа помещението с широка усмивка, сякаш не можеше да повярва на късмета си. Погледът му се плъзна по очакващите маси и събралите се благородници, след което се вдигна към Кетрикен на подиума. Усмивката му стана още по-широка, сякаш бе видял очакваща го плячка. Вече знаех, че определено не го харесвам.

Зад него вървеше нарческата. Пиотре я съпровождаше на крачка отзад и отдясно. Бе облечен просто, като войник. Носеше златни обеци и тежка златна торква, но сякаш не забелязваше накитите. Забелязах, че не само е заел мястото на телохранител, но и се държи като такъв. Очите му бдително обхождаха тълпата. Бе готов да убие всеки, който желае зло на нарческата и дръзне да я нападне. В същото време излъчваше аура не на подозрителност, а на спокойна увереност. Момичето вървеше пред него, напълно спокойно под закрилата му.

Запитах се кой ли е избрал облеклото й. Късата й туника бе от белоснежна вълна. Наметалото й се придържаше на рамото от емайлирана фибула във формата на скачащ от вълните нарвал. Плисираната й синя пола падаше почти до пода; докато вървеше, от време на време можеха да се зърнат белите й пухкави пантофи. Пригладената й черна коса бе захваната със сребърна шнола на тила, след което се спускаше надолу като мастиленочерна река. По течението й проблясваха мънички сребърни звънчета. На челото си носеше сребърната коронка със сто сапфира.

Вървеше в свой ритъм — стъпка, пауза, стъпка. Баща й, който явно нямаше нищо против, а може и да не забелязваше, се изкачи енергично на подиума и бе принуден да застане отляво на кралица Кетрикен и да изчака дъщеря си. Пиотре с лекота следваше темпото й. Момичето не гледаше право напред, докато приближаваше издигнатата маса, а завърташе глава наляво и надясно при всяка стъпка. Взираше се напрегнато в гледащите я хора, сякаш искаше да запомни всяко лице. Леката усмивка, красяща лицето й, изглеждаше искрена. Беше изнервящо да видиш подобно държане у дете. Малкото момиче, което бе на ръба на избухването рано сутринта, бе сменено от истинска напъпваща кралица. Когато се озова на две крачки от подиума, Предан се спусна да й предложи ръка. Това бе единственият момент, когато я видях несигурна. Стрелна вуйчо си с крайчеца на очите си, сякаш го умоляваше той да предложи услугите си. Не знам как успя да й предаде, че трябва да приеме жеста на принца; забелязах само примирението й, когато дланта й предпазливо се отпусна върху протегнатата ръка на Предан. Съмнявам се натискът й да е бил по-голям от този на кацнала на цвете пеперуда, докато изкачваше стъпалата заедно с принца. Пиотре ги следваше с тежка крачка. Не зае място пред някой стол, а остана зад нарческата. След като останалите се настаниха, се наложи кралицата да му направи знак и да го покани тихо, за да седне.

Последваха херцозите и херцогините на Шестте херцогства — бавно прекосиха залата и се настаниха на отредения за тях подиум. Най-напред се появи херцогинята на Беарния заедно със съпруга си. Вяра Беарнийска бе пораснала на поста си. Още я помнех като стройна девойка с окървавен меч в ръка, напразно опитваща се да спаси живота на баща си от нашествениците от Алените кораби. Тъмната й коса бе къса както винаги. Мъжът до нея бе висок и вървеше с гъвкавата стъпка на воин. Връзката между двамата можеше направо да се почувства и се радвах за нея, че е намерила щастието си.

След тях беше херцог Келвар Рипонски, възрастен и сгърчен, хванал с една ръка тоягата си и положил другата на рамото на съпругата си. Лейди Грация се бе превърнала в добре закръглена жена на средна възраст. Ръката й подкрепяше съпруга й по повече от един начин. Облеклото и накитите й бяха прости, сякаш най-сетне бе придобила увереност като херцогиня на Рипон. Следваше неравните му стъпки и явно все още бе много вярна на мъжа, който я бе издигнал от проста селянка в своя съпруга.

Херцог Шемши Шоукски (или Шемшай, както го наричаха във владенията му) вървеше сам, тъй като бе овдовял. За последен път го бях видял да стои с херцог Жилав Беарнийски пред килията ми в тъмницата на Славен. Не ме бе осъдил, но и не показа топлотата на херцога на Беарния. Очите му все още бяха като на ястреб и лекото отпускане на раменете бе единственият признак за изминалите години. Беше поверил воюването с Халкида на своята дъщеря и наследница, докато отсъстваше от владенията си заради годежа на принца.

Следващ бе херцог Бляскав Фароуски. Беше съзрял от дните, когато Славен бе поел защитата на замъка Бъкип на крехките си рамене. Сега приличаше на мъж. Никога не бях виждал херцогинята му. Изглеждаше наполовина на четиридесетте му години — красива стройна млада жена, усмихваща се топло на по-дребните благородници, които я гледаха как изкачва подиума. Последни се появиха херцогът и херцогинята на Тилт. И двамата ми бяха непознати; кървавата кашлица бе преминала през Тилт преди три години и бе отнесла не само стария херцог, но и двамата му по-големи синове. Разрових паметта си за името на дъщерята, която го наследи. Херцогиня Цветиста Тилтска, обяви менестрелът миг по-късно, и съпругът й херцог Джовер. Нервността й я караше да изглежда по-млада, отколкото бе в действителност, и ръката на спътника й върху нея, изглежда, не само я водеше, но и я успокояваше.

Запазеният за благородниците от Външните острови и съпътстващите нарческата воини подиум ги очакваше. Помпозното появяване очевидно им бе чуждо, защото те просто влязоха на тълпа и се настаниха безразборно по местата си, като се смееха и си говореха. Аркон Кървавия меч им се усмихна широко. Нарческата изглеждаше разкъсвана между верността към сънародниците си и раздразнението, че не си правят труда да следват обичаите ни. Пиотре гледаше над главите им, като че ли ставащото ни най-малко не го интересуваше. Едва след като се настаниха, осъзнах, че това са хора на Аркон, а не негови. Всички носеха по някакво изображение на глиган с бивни. Глиганът на Аркон бе изкован от злато на гърдите му. Една от жените го носеше татуиран на ръката си, а един воин имаше гравиран от кост глиган на колана. Мотивът не се виждаше никъде по нарческата или Пиотре. Припомних си за скачащия нарвал, който бях видял бродиран върху дрехата й, когато я видях за пръв път. Същият символ сега красеше наметалото й. Вгледах се по-внимателно в дрехите на Пиотре и открих нарвала върху колана му. Така. Нима ставаше въпрос за два клана, предлагащи нарческата? Реших да проуча нещата по-подробно.

Онези, които трябваше да заемат масата под високия подиум, влязоха по-скромно. Сенч бе сред тях, както и Лоръл, Ловкинята на кралицата. Беше облечена в алено и изпитах задоволство, че й е отредено подобно място. Не познавах останалите, с изключение на двамата накрая. Сепнах се — подозирах, че нарочно са били избрани да влязат последни в Голямата зала. Тя бе бляскава в зелените си одежди, които ми напомниха за шийката на колибри. Носеше фини дантелени ръкавици, сякаш за да подчертае, че тази вечер е гостенка на кралицата, а не неин менестрел. И едната й ръка бе отпусната на мускулестата ръка на мъжа, който я съпровождаше. Беше представителен младеж с добре сложено тяло и открито лице. Гордостта от съпругата му ясно личеше в лъчезарната му усмивка и в начина, по който я водеше. Изпитах чувството, че я показва както соколар би вдигнал най-добрата си птица, за да се похвали с нея. Погледнах мъжа, когото неволно бях направил рогоносец. И се изпълних със срам, който би стигнал и за мен, и за Сладкопойна. Тя се усмихваше и докато минаваха покрай нас, нарочно ме погледна в очите. Отместих поглед, сякаш изобщо не я познавах. Той не знаеше нищо за мен и ми се искаше нещата да си останат така. Нямах желание дори да науча името му, но коварните ми уши така и така го доловиха. Лорд Рибар.

Когато и последната двойка зае местата си, хората в залата тръгнаха към масите. Взех столчето и възглавничката на лорд Златен и му помогнах да изкуцука до мястото си, където го настаних. Беше на добро място, като се имаше предвид, че е чуждестранен благородник и отскоро е пристигнал в двора. Подозирах, че лично е уредил мястото му да е между две по-възрастни женени двойки. Благородните госпожи го напуснаха с множество обещания да се върнат и да му правят компания, докато другите танцуват. Докато се обръщаше да си тръгне, лорд Лалвик успя за пореден път да си отърка задника в бедрото ми. Забеляза смайването ми, когато най-сетне разбрах, че го прави нарочно, и в добавка към леката си усмивка вдигна вежда към мен. Отзад лорд Златен се изкашля многозначително. Намръщих се и Лалвик побърза да се омете.

Докато гостите заемаха местата си и прислужниците обикаляха залата, бръмченето на гласовете се засили. Лорд Златен проведе умел и очарователен разговор със сътрапезниците си. Стоях зад него и погледът ми се зарея над събралото се множество. Когато хвърлих око към високия подиум, погледът ми срещна очите на принц Предан. На лицето му бе изписана благодарност. Извърнах очи и той последва примера ми, като се загледа някъде покрай мен. Магическата връзка помежду ни трептеше от благодарност и нервност. Изпитах едновременно унижение и страх, когато разбрах колко важно е присъствието ми за него.

Опитах се да не позволявам на чувствата си да ме откъсват от задълженията. Издирих Любезен Бресинга. Седеше на една маса с по-дребни благородници от Бък и Фароу. Не видях сред жените Сидел и се запитах дали годежът им не е бил развален. Лорд Златен бе флиртувал най-възмутително с нея при гостуването си в Гейлкип, имението на Бресинга. Тази безочливост и явно еднаквият му интерес към Любезен Бресинга бяха провокирали дълбоката неприязън на младежа към него. Всичко бе номер, но Любезен никога нямаше да разбере. Забелязах, че е добър приятел поне с двама от младите мъже на масата, и реших да разбера кои точно са те. В такава навалица Осезанието ми бе почти заглушено и бе невъзможно да определя дали някой притежава дарбата. Но пък и нямаше съмнение, че ако някой владее Осезанието, се е погрижил да го прикрие.

Никой не ме бе предупредил, че лейди Търпение също ще присъства на празненството. Когато погледът ми се спря върху нея на една от по-представителните маси, сърцето ми подскочи и заби лудо. Вдовицата на баща ми водеше оживен разговор с младия мъж до себе си. В смисъл — говореше тя. Той я зяпаше с полуотворена уста и примигваше. Не го винях: аз самият навремето не бях в състояние да се справя с непрестанно бликащия фонтан наблюдения, въпроси и мнения. Побързах да отместя очи, сякаш погледът ми можеше да я накара да усети, че съм тук. През следващите няколко минути я поглеждах крадешком. Носеше рубините, които й бе подарил баща ми и които навремето бе продала, за да облекчи страданията на жителите на Бък. Побелялата й коса бе украсена с есенни цветя — обичай, демодиран като тоалета й, но за мен ексцентричността й бе мила и скъпоценна. Искаше ми се да мога да ида при нея, да коленича до стола й и да й благодаря за всичко, което бе сторила за мен — не само по време на живота ми, но и когато ме бе смятала за мъртъв. Донякъде желанието ми бе егоистично.

А когато отместих поглед от нея, получих втория голям удар за вечерта.

Придворните дами и прислужници на кралицата бяха настанени на почетна маса, почти долепена до високия подиум. Това бе типично за благоволението на кралицата, което пренебрегваше ранговете. Някои от дамите познавах от миналите години. Лейди Надеждна и лейди Скромност бяха в свитата на кралицата още навремето. Радвах се да видя, че все още са до нея. Лейди Бяло сърце помнех единствено по име. Другите бяха по-млади — несъмнено още деца, когато служех на кралицата. Но една от тях ми изглеждаше по-позната от останалите. Може би познавах майка й? И тогава тя обърна кръглото си лице и наклони глава, за да оцени някаква шега. Розмари!

Пухкавото момиченце се бе превърнало в приятно закръглена дама. Беше малката прислужница на кралицата, когато я видях за последно — винаги следваща Кетрикен по петите, винаги налице, необичайно ведро и добродушно дете. Имаше навика да се унася в краката на Кетрикен, докато се съвещавах с нея. Или поне така изглеждаше. Беше се оказала шпионка на Славен и не само му докладваше, но и по-късно му помагаше в опитите му за покушение срещу живота на кралицата. Не я бях хващал да върши каквото и да било предателство, но впоследствие двамата със Сенч заключихме, че именно тя е била шпионката на Славен. Сенч знаеше; Кетрикен също. Как бе възможно все още да е жива, да се смее и да се храни толкова близо до кралицата, която сега вдигаше чаша да я поздрави? Откъснах очи от нея. Направих опит да успокоя трепета на яростта, който ме бе обхванал.

Известно време зяпах краката си, поемах бавно и дълбоко дъх и ми се искаше лицето ми да не е така червено от гняв.

Проблем?

Тънката мисъл звънна в ума ми като изпусната монета. Вдигнах очи и видях, че принц Предан ме гледа разтревожено. Свих рамене, след което оправих яката си, сякаш жакетът ме стяга. Не го приближих с Умението. Тревожещо бе, че е успял да ме достигне въпреки вдигнатите ми по навик стени. Още по-тревожно бе, че използваше Осезанието ми, за да внуши мисълта, оформена с Умението. Не исках да използва Осезанието. Още повече — да използва двете магии заедно. Можеше да си създаде вредни навици. Почаках малко, после отново срещнах безпокойния му поглед и се усмихнах кратко. Отново отместих очи. Усетих колебанието му, но той последва примера ми. Изобщо нямаше да ми е от полза някой да ни забележи и да се запита защо ли принц Предан разменя многозначителни погледи с някакъв слуга.

Гощавката бе великолепна и безкрайна, но забелязах, че Предан и Елиания едва докосват храната. Аркон Кървавия меч обаче ядеше и пиеше и за двамата. Докато го наблюдавах, реших, че е сърцат човек с остър ум, но не и дипломатът и тактикът, уредил този годеж. Интересът му към Кетрикен бе очевиден — а може би това бе комплимент според стандартите на Външните острови. Набързо хвърлените ми погледи показваха, че Кетрикен отговаря любезно на думите му, но в същото време се опитва да общува повече с нарческата. Отговорите на момичето бяха кратки, но любезни. Беше по-скоро резервирана, отколкото начумерена. А в разгара на гощавката забелязах, че вуйчо Пиотре като че ли се поотпуска спрямо Кетрикен, може би против волята си. Несъмнено Сенч бе посъветвал кралицата, че ще е добре да обръщаме повече внимание на „брата на майката“ на нарческата. Пиотре определено реагираше на това. Започна, като добавяше по някоя дума към всеки отговор на Елиания, но не след дълго двамата с Кетрикен си приказваха над главата й. Очите на Кетрикен бяха изпълнени с възхищение и тя слушаше думите му с неподправен интерес. Елиания изглеждаше едва ли не благодарна, че е в състояние да опита от храната си и да кима на прелитащите над нея думи.

Като добре възпитан момък, Предан завърза разговор с Аркон Кървавия меч. Момчето явно бе овладяло номера да задава на бъбривия по природа воин най-добрите въпроси, които да го карат да не си затваря устата. От размахването на приборите реших, че Кървавия меч разказва за ловните и бойните си подвизи. Предан изглеждаше надлежно впечатлен и не пропускаше да кима и да се смее във всеки подходящ момент.

Единственият път, когато погледът на Сенч срещна моя, посочих с очи Розмари и се намръщих. Но когато погледнах за реакцията му, той отново бъбреше с дамата от лявата му страна. Изръмжах наум, макар да знаех, че по-късно нещата ще се изяснят.

Усещах как с приближаването на края на гощавката напрежението на Предан расте. Усмивката на принца оголваше прекалено много зъби. Когато кралицата направи знак на менестрела и той призова за тишина, Предан за момент затвори очи, сякаш за да събере кураж пред предизвикателството. Насочих вниманието си към Елиания. Видях как облизва устни, след което май стисна зъби, за да укроти треперенето. Позата на Пиотре ме накара да предположа, че е стиснал ръката й под масата. Както и да е, накрая тя пое дълбоко дъх и се поизправи в стола си.

Церемонията бе проста. Обръщах повече внимание на лицата на онези, които я следяха. Всички участници минаха в предната част на подиума. Кетрикен застана до Предан, а Аркон Кървавия меч зае място до дъщеря си. Без да бъде поканен, Пиотре се изправи зад нея. Когато Аркон постави ръката на дъщеря си в ръката на кралицата, забелязах, че херцогиня Вяра Беарнийска присвива очи и стиска устни. Може би си спомняше твърде добре как бяха страдали през Войната на Алените кораби. Реакцията на херцога и херцогинята на Тилт бе съвсем различна. Спогледаха се топло, сякаш си спомниха момента на собственото си вричане. Търпение седеше неподвижна и сериозна, със зареян нанякъде поглед. Младият Любезен Бресинга, изглежда, завиждаше и накрая извърна очи от сцената, сякаш не можеше да я понесе. Не видях никой, който да гледа двойката със зложелателство, макар някои като Вяра явно да имаха особено мнение за този съюз.

Ръцете на годениците не бяха съединени; вместо това ръката на Елиания бе положена в тази на Кетрикен, а Предан и Аркон бяха сграбчили китки в древния поздрав на воините. Всички изглеждаха малко изненадани, когато Аркон смъкна една златна гривна от ръката си и я сложи на Предан. Изсмя се, като видя как тя увисва на не така мускулестата предлакътница на момчето. Предан успя да се засмее добродушно и дори вдигна високо ръка, та присъстващите да видят гривната. Делегацията на островитяните явно прие жеста като знак за добър дух у принца и всички одобрително заблъскаха по масата. Лека усмивка изкриви устните на Пиотре. Може би защото върху дарената от Аркон златна пластина бе изобразен глиган, а не нарвал? Дали пък принцът не се обвързваше с клан, който нямаше власт върху нарческата?

Последва единственият инцидент, който за малко да оплеска гладкото протичане на церемонията. Аркон сграбчи ръката на принца и я обърна с дланта нагоре. Предан не възрази, но долових безпокойството му. Аркон явно не си даваше сметка за това и се обърна гръмогласно към множеството:

— Да смесим ли кръвта им сега като знак за децата, които ще дойдат?

Видях как нарческата рязко поема дъх. Не отстъпи зад прикритието на Пиотре. Вместо това мъжът направи крачка напред. С несъзнателен собственически жест постави ръка върху рамото на момичето. Думите му бяха спокойни и прозвучаха като добродушен упрек.

— Сега не е нито времето, нито мястото за това, Кървав меч. Кръвта на мъжа трябва да падне върху камъните на огнището в дома на майка й, за да вещае добро. Но можеш да предложиш своята кръв върху огнището на майката на принца, щом си склонен.

Предполагам, че в думите му имаше някакво скрито предизвикателство, някакъв обичай, който ние от Шестте херцогства не можехме да схванем. Защото когато Кетрикен понечи да вдигне ръка, за да каже, че подобно действие не е наложително, Аркон рязко протегна своята. Дръпна ръкава си, небрежно извади нож от колана си и прокара острието по ръката си. Отначало гъстата кръв само изпълни разреза. Той стисна раната, след което разтърси ръка, та кръвта да потече по-силно. Кетрикен благоразумно не помръдна и остави варварина да направи своя жест в чест на рода си. Той протегна ръка към множеството и всички замърмориха потресено, докато гледаха как кръвта се събира в свитата му шепа. После той внезапно замахна, благославяше ни с червени капки.

Мнозина извикаха, когато алената кръв пръсна по лицата и одеждите на насъбралите се благородници. После настъпи пълна тишина. Аркон Кървавия меч слезе от подиума, отиде до най-голямата камина на Голямата зала, отново остави кръвта си да напълни шепата му и я изсипа в пламъците. Наведе се, размаза длани по камъните и се изправи. Ръкавът му се спусна над раната. Той разпери ръце към множеството. Островитяните заблъскаха по масата и закрещяха приветствено. Миг по-късно последваха аплодисменти и от хората от Шестте херцогства. Дори Пиотре Черната вода се ухили и когато Аркон се върна при него на подиума, двамата сграбчиха китки пред всички.

Гледах ги и си помислих, че отношенията им са много по-сложни, отколкото си бях представял. Аркон бе баща на Елиания, но се съмнявах, че Пиотре изпитва към него някакво уважение заради този факт. Но когато двамата застанаха един до друг като воини, почувствах помежду им другарството на сражавали се рамо до рамо мъже. Значи уважение все пак имаше, дори Пиотре да не смяташе, че Аркон има правото да предлага Елиания като залог за мира.

Това ме върна обратно към основната загадка. Защо Пиотре позволяваше това? Защо Елиания се бе съгласила? Ако искаха да се облагодетелстват от този съюз, защо родът на майката не заставаше зад него, та да предложи момичето?

Изучавах Елиания, както ме бе учил Сенч. Жестът на баща й я бе завладял. Усмихваше му се, горда от доблестта му и от представлението, което бе изнесъл пред благородниците на Шестте херцогства. Част от нея се наслаждаваше на всичко това — пищността и церемонията, облеклата, музиката и цялото множество, вперило погледи нагоре към нея. Тя жадуваше цялото това вълнение и слава, но искаше да се върне там, където всичко бе безопасно и познато, да живее живота, който очакваше в страната на майка си и в майчиния си дом. Запитах се как Предан би могъл да се възползва от това, за да спечели благоволението й. Имаше ли планове да се яви там, за да поднесе дарове и почести? Може би Елиания щеше да го погледне с други очи, ако той покажеше вниманието си към нея пред роднините й по майчина линия. Момичетата обикновено харесват подобни жестове, нали така? Запазих идеите си, за да ги споделя утре с Предан. Запитах се дали са верни и дали могат да му бъдат от полза.

Докато размишлявах, Кетрикен кимна на менестрела и той даде знак на оркестрантите да се приготвят. След това кралицата се усмихна и каза нещо на останалите на големия подиум. Всички се върнаха по местата си и когато музиката засвири, Предан предложи ръка на Елиания.

Изпитвах съжаление към двамата — тъй млади и изложени пред всички, богатството на два народа, предложено като разменна монета за съюза им. Ръката на нарческата едва докосваше китката на Предан, докато той я водеше надолу по стъпалата към чистия пясък на дансинга. В кратък прилив на Умението разбрах, че яката стяга изпотения му врат, но това изобщо не пролича в усмивката и изящния му поклон към партньорката му. Той протегна ръка към нея и тя пристъпи напред толкова, колкото върховете на пръстите му да докоснат кръста й. Не постави ръце на раменете му според традиционната поза; вместо това разпери полите си, сякаш за да ги покаже заедно с краката си. Музиката се усили и двамата затанцуваха съвършено като майсторски водени марионетки. Предлагаха ни чудесно представление, изпълнено с младост, грация и обещания.

Гледах наблюдаващото ги множество и бях изненадан от широкия спектър емоции, изписани върху лицата на присъстващите. Сенч сияеше от задоволство, но Кетрикен бе по-неуверена и долових тайната й надежда, че Предан ще намери истинска привързаност и солидно политическо преимущество в партньорката си. Аркон Кървавия меч бе скръстил ръце на гърдите си и гледаше принца и нарческата, сякаш бяха доказателство за собствената му мощ. Подобно на мен, Пиотре оглеждаше тълпата като всеотдаен телохранител и пазител на повереницата си. Не се мръщеше, но не се и усмихваше. За миг погледите ни се срещнаха. Не посмях да извърна очи, а продължих да се взирам през него с безизразна физиономия, сякаш изобщо не го забелязвах. Погледът му се върна към Елиания и на устните му заигра слабо подобие на усмивка.

Аз също погледнах натам. Оставих се за момент да бъда завладян от представлението. Двамата пристъпваха и се завъртаха под ритъма на музиката, пантофи и поли се носеха над загладения пясък и оставяха върху него нови шарки. На Предан, нали бе по-висок от нарческата, несъмнено му бе по-лесно да гледа надолу към лицето й, отколкото тя да се взира нагоре към него, да се усмихва и да поддържа темпото. Протегнатите му ръце сякаш пазеха полета на пеперуда, така леко се движеше момичето. И в мен се разгоря искрицата на одобрението и си помислих, че разбирам неволната усмивка на Пиотре. Момчето ми не се опитваше да сграбчи момичето; докосването му по-скоро очертаваше прозореца на свободата й, докато танцуваха. Не предявяваше претенции, не се опитваше да я ограничава; вместо това подчертаваше изяществото и свободата й пред наблюдаващите. Запитах се къде ли Предан е придобил такава мъдрост. Дали го е научил Сенч, или бе някакъв дипломатичен инстинкт, притежаван от някои от Пророците? Накрая реших, че няма значение. Беше доставил удоволствие на Пиотре и подозирах, че в крайна сметка това ще му е от полза.

Принцът и нарческата бяха сами на първия танц. След това към тях се присъединиха и други; първи бяха херцозите и херцогините, както и гостите ни от Външните острови. Отбелязах, че Пиотре е верен на думата си и отне нарческата от Предан за втория танц. Принцът го прие така, сякаш е в реда на нещата. Сенч отиде да разговаря с него, но след малко бе отмъкнат от една девойка на не повече от двайсет.

Аркон Кървавия меч има безочието да предложи ръка на кралица Кетрикен. Забелязах сянката, която пробяга по лицето й. За миг сякаш щеше да му откаже, но реши, че това няма да е в интерес на Шестте херцогства, и слезе с него на дансинга. У Кървавия меч нямаше и помен от изтънчеността на Предан по отношение на партньорката: той сграбчи дръзко кралицата през кръста, така че й се наложи да постави ръце на раменете му, за да запази равновесие от буйните му стъпки — в противен случай рискуваше да залитне. Следваше умело партньора си и му се усмихваше, но не мисля, че наистина се наслаждаваше.

Третият танц бе по-бавен. Със задоволство забелязах, че Сенч оставя младата си дама, която се намуси очарователно. Вместо нея покани моята лейди Търпение. Тя замаха ветрило пред него и отначало отказа, но старецът настоя, а и аз знаех, че всъщност й е приятно. Беше изящна като винаги, макар изобщо да не успяваше да влезе в такт с музиката, но Сенч й се усмихваше, докато я въртеше умело по дансинга, и за мен представянето й бе едновременно великолепно и очарователно.

Пиотре спаси кралицата от вниманието на Кървавия меч и той тръгна да танцува с дъщеря си. Кетрикен изглеждаше по-спокойна със стария воин, отколкото със зет му. Разговаряха, докато танцуваха, и интересът в очите й бе неподправен. За миг погледът на Предан срещна моя. Знаех колко неловко се чувства — като самотен елен, — докато годеницата му се върти с баща си по дансинга. Но към края заподозрях, че Кървавия меч го е усетил и изпитва съчувствие към младия принц, защото решително отведе дъщеря си при Предан за четвъртия танц.

Нататък продължи в същия дух. Най-често благородниците от Външните острови избираха партньори измежду своите, макар че една млада жена се осмели да пристъпи към лорд Шемши. За моя изненада старецът, изглежда, бе поласкан от поканата и танцува с нея не веднъж, а цели три пъти. Когато танците по двойки приключиха, висшите благородници се върнаха по местата си и отстъпиха дансинга на дребните аристократи. Стоях мълчаливо и наблюдавах. На няколко пъти господарят ми ме пращаше по задачи в различни части на помещението, обикновено да предам поздравите му на някоя дама и да изразя искреното му съжаление, че не може да я покани на танц поради тежкото навяхване. Няколко дами се струпаха съчувствено около него. През цялата дълга вечер нито веднъж не видях Любезен Бресинга да излиза на дансинга. Лейди Розмари обаче се изяви и дори изтанцува един танц със Сенч. Гледах ги как разговарят; тя гледаше нагоре към него и се усмихваше палаво, докато неговото изражение си оставаше неутрално, но в същото време и любезно. Лейди Търпение се оттегли рано от празненството, както и предполагах. Никога не се бе чувствала добре сред помпозността на двора. Помислих си, че Предан би трябвало да се чувства почетен, че изобщо си е направила труда да дойде.

Музиката, танците, яденето и пиенето продължиха безкрайно, прекосиха нощните часове и приближиха плитчините на утрото. Опитах се да намеря някакъв начин да доближа чашата или чинията на Любезен Бресинга, но безуспешно. Празненството започна да се протака. Краката ме боляха от стоене и със съжаление си помислих за уговорката ми с принц Предан за утре. Съмнявах се, че ще я изпълни, но въпреки това трябваше да съм готов. Какво си бях въобразил? Щеше да е много по-умно да стоя настрана от момчето за още няколко дни и да използвам това време, за да отида за ръкописите.

Лорд Златен обаче изглеждаше неуморим. С напредването на вечерта, когато масите бяха преместени, за да се освободи повече място за танците, той си намери удобно местенце до една от камините и бе наобиколен от почитатели. Много и най-различни хора дойдоха да го поздравят и спираха да поговорят. За пореден път ми мина мисълта, че лорд Златен и Шутът са две напълно различни личности. Златен бе остроумен и обаятелен, но никога не показваше хапливия хумор на Шута. Освен това бе същински джамайлиец, изискан и понякога нетърпим спрямо „типичното за Шестте херцогства отношение“ към морала и обичаите. Обсъждаше облекла и накити със събеседниците си по начин, който безмилостно разпердушинваше всеки извън кръга на благоволението му. Флиртуваше най-открито с жените без значение какво е семейното им положение, пиеше невероятно много, а когато му предложиха „пушек“, величествено отказа с обяснението, че „от всички, освен от най-доброкачествените листа сутрин се чувствам ужасно. Май съм се разглезил в двора на сатрапа“. Бъбреше за дела в далечна Джамайлия така вещо, че дори аз останах убеден, че не само е оттам, но и е в течение със ставащото в джамайлийския двор.

Постепенно започнаха да се появяват кадилници с пушека — или димчето, — станал популярен по времето на Славен. Сега на мода бяха малки метални мрежи, висящи на верижки и поддържащи чашките с горящия наркотик. По-младите лордове и някои дами си носеха свои, завързани за китките им. Тук-там изпълнителни прислужници стояха до господарите си и люлееха кадилниците, обгръщайки ги в дим.

Никога не си бях падал по този опиат, а и по някакъв начин връзката на пушека със Славен го правеше още по-противен. Но дори кралицата му отдаваше с мярка дължимото, тъй като пушекът бе известен и в Планините, макар там да горяха различна билка. Различна билка, едно и също име, един и същи ефект, помислих си замаяно. Кралицата се бе върнала на подиума. Очите й блестяха ярко. Разговаряше с Пиотре. Той се усмихваше и приказваше нещо, но очите му нито за миг не изпускаха Елиания, която танцуваше с Предан. Аркон Кървавия меч също бе долу на дансинга и сменяше партньорките си. Беше захвърлил някъде наметалото си и бе с разкопчана риза. Енергичен танцьор, не винаги в такт с музиката заради въздействието на пушека и леещото се вино.

Мисля, че от съжаление към мен лорд Златен заяви, че болката в глезена го е изтощила и се бои, че му се налага да се оттегли. Започнаха да го уговарят да остане и той като че ли се замисли, но накрая реши, че навяхването му причинява твърде големи неудобства. Въпреки това мина доста време, докато се сбогува с всички. А когато накрая взех столчето и възглавничката и го поведох към изхода, ни спряха поне четири пъти, за да му пожелаят лека нощ. След като се изкачихме бавно по стълбите и най-после влязохме в покоите, вече имах много по-ясна представа за популярността му в двора.

Затворих вратата и я залостих, след което хвърлих дърва в угасващия огън. После си налях чаша от неговото вино и се отпуснах в стола до камината, а той седна на пода да свали превръзката от крака си.

— Прекалено много съм я стегнал! Виж горкия ми крак съвсем е посинял и леден.

— Така ти се пада — отвърнах без капка съчувствие. Дрехите ми воняха на пушека. Издишах през носа, за да прогоня миризмата. Погледнах го, докато разтриваше босите си пръсти, и с облекчение открих, че Шутът се е върнал. — Как изобщо измисли този „лорд Златен“? Май никога не съм попадал на по-устат и заговорничещ благородник. Ако те бях срещнал за пръв път тази вечер, сигурно щях да те презра. Накара ме да си спомня за Славен.

— Нима? Хм, може би това се дължи на убеждението ми, че трябва да научаваме по нещо от всеки, когото срещаме. — Прозя се неимоверно широко и се наведе напред, докато не докосна с чело коленете си, след което се протегна назад и дългата му коса се разпиля по пода. Протегна ръка и му помогнах да се изправи. Пльосна се до мен. — Много може да се каже за това да си гаден, ако искаш другите да се чувстват окуражени да се докарат с най-дребните си и злостни мнения пред теб.

— Сигурно. Но защо някой би поискал подобно нещо?

Той посегна и ми отмъкна чашата.

— Безочлив грубиян. Да краде виното на господаря си. Я си вземи чаша. — И докато го правех, отговори: — Като ровя в подобни гадости, откривам най-долните слухове в крепостта. Коя е бременна от чужд мъж? Кой е затънал в дългове? Кой с кого е бил недискретен? И за кого се шепне, че е Осезаващ или има връзка с такъв?

Едва не си разлях виното.

— И какво чу?

— Само онова, което очаквах — успокояващо рече той. — Нито дума за принца и майка му. Нито дума за теб. Интересна е клюката, че Любезен Бресинга е развалил годежа си със Сидел Грейлинг заради предположението, че Осезанието се предава във фамилията й. Миналата седмица от град Бъкип бил изгонен майстор на сребро с жена му и шестте им деца; лейди Есомал била много раздразнена, защото тъкмо му била поръчала два пръстена. Ох. А лейди Търпение имала в имението си три Осезаващи гъсарки и не се интересувала от това. Някой обвинил една от тях, че е омагьосала ястребите му, а лейди Търпение му казала, че Осезанието не само че не действа по такъв начин, но и че ако не престане да пуска птиците си по гургулиците в градината й, щяла да го нашиба с камшик и не й пукало чий братовчед бил.

— Ах. Търпение е дискретна и разумна както винаги — рекох с усмивка и Шутът кимна. Поклатих глава, този път сериозно. — Но ако настроенията срещу Осезаващите се засилят, може да се окаже в опасност, като застава на тяхна страна. Понякога ми се иска предпазливостта й да е голяма поне колкото куража й.

— Липсва ти, нали? — тихо попита той.

Поех дъх.

— Да, липсва ми. — Дори само признанието свиваше сърцето ми. Бе нещо повече от липса. Бях я изоставил. Тази вечер я видях — чезнеща възрастна жена, останала сама, ако не се броят верните й застаряващи слуги.

— Но така и не си се замислял да й съобщиш по някакъв начин, че си оцелял? И че си все още жив?

Поклатих глава.

— Поради причините, които току-що споменах. Тя е непредпазлива. Не само ще го разгласи, но и най-вероятно ще заплаши да нашиба всеки, който откаже да сподели радостта й. Естествено, всичко това ще стане, след като си е изляла яда върху мен.

— Естествено.

И двамата се усмихвахме по онзи горчив начин, по който се усмихва човек, когато си представя нещо, за което сърцето жадува, но умът не смее. Огънят гореше пред нас, пламъците ближеха добавените цепеници. Зад затворените прозорци виеше вятър. Предвестник на зимата. Старите навици ме накараха да си помисля за всички неща, които не бях направил, за да се приготвя за нея. Бях оставил плодовете в градината, не бях събрал достатъчно сено за понито. Това бяха грижите на друг човек в един друг живот. В Бъкип не ми се налагаше да се тревожа за подобни неща. Би трябвало да изпитвам задоволство, но вместо това се чувствах някак лишен.

— Мислиш ли, че принцът ще се появи сутринта в кулата на Искрен?

Очите на Шута бяха затворени, но той обърна глава към мен.

— Не зная. Още танцуваше, когато си тръгнахме.

— Май ще е по-добре да съм там за всеки случай. Иска ми се да не се бях уговарял. Трябва да се върна в къщата си и да подредя там.

Той издаде някакъв звук, нещо средно между въздишка и одобрение. Вдигна крака и се сви в стола като малко дете. Коленете му се озоваха под брадичката.

— Лягам си — казах. — Няма да е зле и ти да си легнеш.

Той не реагира. Изстенах. Отидох до леглото му, смъкнах завивката и я отнесох при камината. Завих го.

— Лека нощ, Шуте.

Той само въздъхна тежко и придърпа одеялото.

Духнах свещите без една, която отнесох в стаичката си. Закрепих я на малката си ракла и седнах със стон на твърдото легло. Гърбът около старата рана ме болеше. Да стоя неподвижен го раздразваше много повече от ездата и работата. Малкото помещение бе ледено и затворено, въздухът бе застоял и изпълнен със същите миризми, които бях насъбрал през изминалата вечност. Не исках да спя тук. Помислих си дали да не се кача до работната стая на Сенч и да не се опъна на голямото меко легло. Нямаше да е зле, стига да не бяха всичките стъпала дотам.

Свалих хубавите си дрехи и направих усилието да ги сгъна както подобава. Мушнах се под единственото си одеяло и твърдо реших да взема пари от Сенч, за да си купя поне още една завивка, която да не сърби така зверски. И да проверя Хеп. И да се извиня на Джина, че не отидох да я видя тази вечер, както бях обещал. И да се отърва от ръкописите в къщата си. И да науча Моя черна на по-добри обноски. И да преподавам на принца Умението и Осезанието.

Поех дълбоко дъх, издишах, прогоних всичките си грижи и потънах в сън.

Сенковълк.

Призивът не бе силен. Беше като носещ се на вятъра пушек. Това не бе моето име. Някой ме наричаше с него, но това не означаваше, че трябва да отговарям. Обърнах се на другата страна.

Сенковълк.

Сенковълк.

Сенковълк.

Напомняше ми как Хеп ме дърпаше за пешовете, когато бе малък. Неуморимо и настоятелно. Досадно като песента на комар край ухото ти през нощта.

Сенковълк.

Сенковълк.

Нямаше да се махне.

Спя. Внезапно осъзнах, че е точно така, по онзи странен начин, по който осъзнават сънуващите. Бях заспал и това бе сън. Сънищата нямат значение. Нали?

Аз също. Само тогава мога да те достигна. Не го ли знаеш?

Отговорът ми сякаш бе засилил посланието й. Сега почти имах чувството, че се е вкопчила в мен.

Не. Не го знаех.

Огледах се безцелно. Почти разпознах мястото. Беше пролет и ябълките току-що бяха цъфнали. Чувах бръмченето на пчелите между цветовете им. Усещах меката зелена трева под босите си крака и косата ми се развяваше от нежния ветрец.

Често идвам в сънищата ти и гледам какво правиш. Помислих си да те поканя в един от моите. Искаш ли?

До мен имаше жена. Не, момиче. Някой. Трудно бе да се каже със сигурност. Виждах роклята й, малките кожени обувки, и загорелите от слънцето ръце, но останалото бе замъглено. Не можех да различа чертите й. Колкото до самия мен… беше странно. Можех да се видя, сякаш стоях отстрани, и в същото време това не бе онзи аз, когото виждах, когато заставах пред огледалото. Бях рошав мъж, много по-висок, отколкото съм в действителност, и много по-силен. Непокорната ми сива коса се спускаше по гърба и падаше върху челото ми. Ноктите на пръстите ми бяха черни, а зъбите в устата ми бяха остри. Обхвана ме безпокойство. Имаше опасност, но не за мен. Защо не можех да си спомня каква точно?

Това не съм аз. Това не е правилно.

Тя се засмя нежно.

Е, щом не искаш да ми позволиш да те видя какъвто си, налага ми се да бъдеш такъв, какъвто винаги съм си те представяла. Сенковълк, защо стоеше настрана? Липсваше ми. И се боях за теб. Чувствах огромната ти болка, а не знаех какво я причинява. Ранен ли си? Изглеждаш някак смален. А също уморен и остарял. Липсваше ми със своите сънища. Така се страхувах, че си умрял, а после престана да идваш. Цяла вечност ми трябваше да открия, че мога да те достигна, вместо да те чакам да дойдеш при мен.

Бърбореше като дете. Съвсем истински и буден ужас пропълзя през мен. Беше като студена мъгла в сърцето ми… и тогава видях мъглата в съня да се вдига около мен. Аз я бях призовал, без да знам как точно. Пожелах да стане по-гъста. Опитах се да я предупредя.

Това не е правилно. Нито добро. Стой настрана, махни се от мен.

Не е честно! — изплака тя, когато мъглата помежду ни се превърна в стена. Мислите й започнаха да заглъхват. Виж какво направи със съня ми. Толкова труд положих, а накрая разваляш всичко. Къде отиваш? Толкова си груб!

Отскубнах се от отслабващата й хватка и открих, че мога да се събудя. Всъщност вече бях буден и миг по-късно седях на ръба на леглото. Прокарах пръсти през косата си. Бях почти готов за болката на Умението, когато се промъкна през корема и ме блъсна в темето. Задишах дълбоко и равномерно, твърдо решен да не повърна. Когато мина известно време — минута или половин година, не мога да кажа колко — започнах усърдно да подсилвам защитните си стени. Нима си бях позволил да съм нехаен? Или стените бяха отслабнали от изтощението и вдишания пушек?

Или пък дъщеря ми просто бе достатъчно силна, за да ги пробие?