Лорд Златен

Глава 17Експлозии

Сънят отлетя безвъзвратно. Накрая станах, облякох се и се качих в кулата. Беше студено и тъмно, ако не се брояха няколко въглена в камината. Запалих свещи от тях и сложих дърва. Намокрих една кърпа и я допрях до подутата си скула. Известно време просто се взирах в огъня. После, в безполезен опит да се разсея от всички въпроси без отговори, седнах на масата и се помъчих да прочета текущите свитъци, оставени ми от Сенч. В тях имаше драконови легенди от Външните острови, ясно изписани с черно мастило върху тънък кремав пергамент. Не би ги оставил на масата, ако не искаше да ги видя. В единия се разказваше за сребристосин дракон над пристанището на Бинград по време на решаващата битка между търговците и халкидците. Друг приличаше на детско упражнение по писане с едрите си разкривени букви. Преди много време Сенч ме беше научил на няколко шифъра, с чиято помощ понякога си разменяхме съобщения, и нямах никакви проблеми да го разчета. Всъщност кодът бе толкова прост, че се намръщих и се запитах дали Сенч не е занемарил необходимостта от секретност или дали качеството на шпионите му се е понижило. Защото свитъкът пред мен се оказа доклад от шпионина, който бе пратил на Външните острови. Предимно се разказваха клюки, слухове и подслушани разговори на кораба на нарческата по време на плаването. Не намерих почти нищо полезно, макар че споменаването на Бледата жена ме разтревожи. Сякаш някаква стара сянка от предишен живот се пресягаше към мен с нокти вместо безплътни пръсти.

Тъкмо си правех чай, когато се появи Сенч. Бутна вратата-лавица и влезе със залитане. Бузите и носът му бяха червени и за миг се потресох при мисълта, че старецът е пиян. Вкопчи се в ръба на масата, седна в стола ми и попита жално:

— Фиц?

— Какво е станало? — попитах и пристъпих към него.

Той впери поглед в мен.

— Не те чувам — каза с прекалено висок глас.

— Какво ти е? — повторих по-силно.

Май отново не чу думите ми, но обясни.

— Гръмна. Работех върху същата смес, която ти показах в дома ти. Този път проработи твърде добре. Гръмна!

Вдигна ръце и се потупа по бузите и челото. Лицето му беше пълна скръб. Веднага разбрах какво го тревожи. Занесох му огледало. Той се взираше в него, докато донесох леген чиста вода и кърпа. Намокрих я и той я допря до лицето си. Когато я махна, част от червенината беше изчезнала, а заедно с нея и по-голямата част от веждите му.

— Сякаш те е ударил внезапен пламък. И косата ти е опърлена.

— Какво?

Направих му знак да не вика.

— Не те чувам — жално рече той. — Ушите ми звънят, сякаш пастрокът ми ме е зашлевил. Богове, как го мразех този човек!

Това, че изобщо спомена за него, беше показателно за състоянието му. Сенч никога не ми беше разказвал много за детството си. Вдигна ръце и опипа ушите си, сякаш да се увери, че са си на мястото, след което ги запуши и отпуши с пръсти.

— Не чувам — повтори за пореден път. — Но лицето ми не е толкова зле, нали? Няма да ми останат белези, нали?

Поклатих глава.

— Веждите ти ще поникнат отново. Това… — докоснах леко бузата му — не изглежда по-зле от слънчево изгаряне или измръзнало. Ще мине. Мисля, че и глухотата е временна.

За последното нямаше гаранции, ако не се брояха надеждите ми.

— Не те чувам — измъчено рече той.

Потупах го окуражително по рамото и сложих чашата си пред него. Докоснах устата си, за да привлека вниманието му към устните ми, и казах отчетливо:

— Ученикът ти добре ли е?

Той проследи движението на устните ми и явно разчете какво му казвам, защото отвърна:

— Не се безпокой за това. Погрижих се за нея.

А когато го изгледах изумено заради женския род, възкликна гневно:

— Гледай си работата, Фиц!

Беше го яд по-скоро на самия себе си, отколкото на мен. Ако не бях толкова разтревожен за състоянието му, сигурно щях да се разсмея. Нея. Значи съм бил сменен от момиче. Накарах се да не мисля коя е и защо я е избрал и се опитах да му помогна по някакъв начин. След известно време установих, че може да ме чува, но не много добре. Осмелих се да се надявам, че слухът му ще се възстанови, и се опитах да му го кажа. Той кимна и махна пренебрежително с ръка, но забелязах спотаената в очите му тревога. Ако останеше глух, това сериозно щеше да му навреди като съветник на кралицата.

Той ме запита гръмогласно дали съм видял свитъците на масата, след което се поинтересува какво ми е на лицето. За да го накарам да спре да крещи, написах кратките си отговори. Обясних синините със случайно сбиване в кръчма. Имаше си достатъчно свои проблеми, за да задълбае в подробностите. „Говори ли с Бърич?“ — написа ми и той.

„Реших, че е по-добре да не го правя“ — написах. Той сви устни, въздъхна и премълча, но си личеше, че му се иска да каже доста неща. Щеше обаче да ги остави за по-нататък, когато разговорът стане по-лесен. После се заехме с шпионските доклади, посочихме си някои по-интересни неща и накрая се съгласихме, че нищо от съдържанието им не представлява непосредствен интерес. Сенч написа, че се надява скоро да получи вест от шпионина, който изпратил на остров Аслевял да провери дали в легендата има зрънце истина.

Исках да обсъдя напредъка ми с Шишко и Предан, но се въздържах не само заради повредения му слух, но и защото все още се мъчех да определя доколко се справям. Вече бях решил, че утре ще продължа опитите с Шишко.

И тогава осъзнах, че въпросното „утре“ е на път да настъпи. Сенч явно си помисли същото. Каза ми, че ще иде да си легне и ще се оплаче от болки в стомаха, когато слугата дойде да го събуди.

На мен не ми се полагаше такъв лукс. Прибрах се в стаята си, за да се преоблека, след което се изкатерих до кулата на Искрен и зачаках учениците си. Със сигурност се ужасявах от днешния урок повече от тях двамата. Главата ми още пулсираше. Смръщих вежди, докато разпалвах огъня в камината и поставях свещи на масата. Не можех да си спомня кога за последен път не ме е мъчело свързаното с Умението главоболие. Замислих се за момент дали да не сляза за елфова кора. Отхвърлих тази идея, но не от опасения, че ще засегне способностите ми. А защото свързвах твърде силно билката с глупавата ми разправия с Шута. Не. Стига толкова.

Чух стъпките на Предан по стълбите и вече нямаше време да мисля за подобни неща. Той влезе, заключи и седна. Въздъхнах мислено. Позата му ясно показваше, че не ми е простил напълно. Първите му думи бяха:

— Не искам да уча Умението със слабоумен. Трябва да има и други. — После ме зяпна. — Какво ти е?

— Случайно сбиване. — Нарочно отговорих кратко, за да му покажа, че не ми се говори по въпроса. — Колкото до съвместната ви работа с Шишко, не знам за други подходящи кандидати. Той е единственият ни избор.

— О, не може да бъде. Организирахте ли издирване?

— Не.

Преди да успея да кажа още нещо, той вдигна малката фигурка от масата. Верижката й се залюля.

— Какво е това?

— Твоя е. Намери я на брега, където се сблъскахме с Другия. Не я ли помниш?

— Не. — Взираше се ужасен в нея. — Да. Да, спомням си — призна с неохота. Залюля се в стола си, без да откъсва очи от статуетката. — Това е Елиания, нали? Какво означава това, Том? Че съм я намерил там, преди изобщо да съм я срещал?

— Какво?

Протегнах ръка, но той сякаш не забеляза. Просто седеше и се взираше в статуетката. Станах и заобиколих масата. Погледнах малкото лице, черните къдри, разголените гърди и черните, много черни очи и изведнъж разбрах, че е прав. Наистина беше Елиания. Не каквато беше сега, а каквато щеше да стане като порасне. Синият орнамент в косата й беше същият като онзи, който бях видял на главата на нарческата. Поех дълбоко дъх.

— Не знам какво означава.

Принцът гледаше лицето на статуетката. Говореше сякаш насън.

— Мястото, където попаднахме, онзи бряг… Беше като вихър. Като водовъртеж, който привлича магия. Всякаква магия. — Затвори за момент очи, продължаваше да стиска фигурката. — Едва не умрях там, нали? Умението ме всмука и щеше да ме разкъса на парчета. Но ти дойде и… и някой ти помогна. Някой… — Изстена безпомощно, търсеше подходящата дума. — Някой огромен. По-голям от небето.

Не бих се изразил точно по този начин, но знаех какво има предвид. Внезапно осъзнах, че не искам да обсъждам събитията на брега и дори да мисля за тях. Имаше нещо като ореол около прекараните там часове — светлина, която по-скоро скриваше, отколкото озаряваше. Изпълваше ме с ужас. Точно затова не бях показал перата на Шута. Те бяха уязвимост. Врата към неизвестното. Когато ги вдигнах, усетих как се раздвижва нещо по-голямо, нещо, което никой не би могъл да контролира. Дори сега умът ми кривна настрани, сякаш с отказа си да си спомня можех да отменя случилото се.

— Какво беше това? На какво се натъкнахме там?

— Не знам — отвърнах.

В очите на принца блесна ентусиазъм.

— Трябва да разберем.

— Не. Не трябва. — Поех дъх. — Всъщност мисля, че трябва много внимателно да избягваме да разберем.

Той ме изгледа втрещено.

— Но защо? Не помниш ли какво беше усещането? Колко прекрасно беше?

Много добре си спомнях, особено когато разговаряхме двамата за това. Поклатих глава и ми се прииска да бях държал фигурката скрита някъде. Видът й събуждаше всичките ми спомени, точно както познатият парфюм или няколко тона от песен внезапно те карат да си спомниш глупостите от някоя вечер.

— Да. Прекрасно беше. И много опасно. Не исках да се връщам оттам, Предан. И ти също. Тя ни накара.

— Тя? Не беше „тя“. Беше… като баща. Силен и сигурен. Грижовен.

— Мисля — отвърнах с неохота, — че и двамата сме го оформили така, както сме искали да изглежда.

— Тоест мислиш, че сме си измислили всичко?

— Не. Мисля, че се натъкнахме на нещо по-голямо, отколкото сме в състояние да схванем. И затова сме му придали позната форма, за да можем да го виждаме. За да могат да го обхванат умовете ни.

— Какво те кара да мислиш така? Да не е нещо прочетено в свитъците?

— Не. Никъде в свитъците не съм попадал на нещо подобно. Мисля го просто… защото така ми се струва.

Той ме зяпна и аз свих безпомощно рамене. Нямах по-добро обяснение нито за момчето, нито за себе си. А само раздвижило се предчувствие при спомена за създанието, предчувствие, смесено с прокобен страх.

Отварянето на вратата зад камината ме спаси. Шишко влезе и кихна. Носеше свирката над ризата си. Контрастът между ярката боя на свирката и парцаливите мърляви дрехи изведнъж ме накара да го погледна с други очи. Бях ужасен. Рехавата му коса бе прилепнала към черепа, виждащата се през съдраните му дрехи плът бе мръсна. Видях го, както го виждаше Предан, и разбрах, че отвращението на принца не се ограничава само до физическата му уродливост и слабоумието. Когато Шишко приближи, Предан буквално се дръпна и сбърчи нос. Годините с вълка ме бяха накарали да приема, че определени неща миришат по определен начин. Но вонята от немитото тяло на Шишко не бе просто неразривна част от него, подобно на секрета на пора. Това можеше да се промени — и трябваше да се промени, ако исках принцът да учи с него.

Засега обаче казах само:

— Шишко, седни тук.

Отдръпнах стола по-надалеч от принца. Шишко ме погледна подозрително. После се домъкна до стола, огледа го, сякаш да провери дали не сме му скроили номер, и се пльосна в него. Зачеса нещо зад лявото си ухо. Хвърлих поглед към принца. Беше като хипнотизиран и гледаше втрещено.

— Е, вече всички сме тук — казах високо и се зачудих какво да правя с тях.

Блуждаещият поглед на Шишко се спря върху мен.

— Онова момиче пак плаче — каза ми, сякаш аз съм виновен.

— Аха. После ще се погрижа за нея — отвърнах твърдо, но сърцето ми трепна.

— Какво момиче? — моментално се поинтересува принцът.

— Не се безпокой за това.

Шишко, да не говорим точно сега за момичето. Дошли сме да учим.

Шишко бавно спря да се чеше. Пусна ръка на масата и ме погледна настойчиво.

— Защо го направи? Защо говориш така в главата ми?

— За да видя дали ще ме чуеш.

Размърда се замислено.

— Чух те.

Вонящо псе.

Не ме наричай така.

— Умението ли използвате? — с ревностно любопитство попита принцът.

— Да.

— Тогава защо не ви чувам?

— Защото общуваме само един с друг.

Принцът смръщи чело.

— Как се е научил да го прави, щом аз не мога?

— Не знам — признах. — Шишко като че ли е развил сам способностите си в Умението. Всъщност не знам какво точно може и не може да прави с тях.

— Може ли да спре музиката, дето я прави непрекъснато?

Разгърнах възприемчивостта си към Умението. Не бях осъзнал, че извличам мислите на Шишко от музиката около тях. Обърнах се към него.

— Шишко, можеш ли да спреш музиката? Можеш ли да мислиш само мислите си към мен, без музиката?

Той ме погледна неразбиращо.

— Музика?

— Песента на майка ти. Можеш ли да я накараш да млъкне?

Той се замисли и задъвка дебелия си език.

— Не — отсече.

— Защо не? — поиска да знае принцът. Досега седеше спокойно. Подозирам, че се опитваше да се оправи през музиката и да види дали не може да чуе какво си предаваме един на друг с Шишко. Изглеждаше обезсърчен. Обезсърчен и ревнуващ.

Шишко го погледна тъпо и едновременно с това безразлично.

— Не искам.

Отмести поглед от принца и отново се зачеса зад ухото.

Предан го изгледа смаяно. Пое дъх.

— А ако ти заповядам като твой принц? — В гласа му пролича потисната ярост.

Шишко го погледна. После погледна мен. Езикът му се изплези още малко, докато размишляваше.

— Двамата ученици тук? — попита ме.

Не очаквах подобно нещо от него. Не очаквах да се вкопчи така упорито в идеята, още по-малко да я приложи. Това ми даде нови надежди, но и нови страхове.

— И двамата ученици тук — потвърдих.

Той се отпусна в стола си и кръстоса късите си ръце на гърдите.

— А аз съм учителят — продължих. — Учениците се подчиняват на учителя. Шишко. Можеш ли да спреш музиката?

Загледа ме.

— Не искам — отвърна, но с различен тон.

— Знам, че не искаш. Но аз съм учителят, а ти — ученикът. Учениците се подчиняват на учителя.

— Учениците се подчиняват. Като слугите? — Стана да си върви.

Беше безнадеждно, но все пак опитах.

— Учениците се подчиняват като ученици. За да могат да се научат. За да може всеки да се научи. Ако Шишко се подчинява, Шишко е още ученик. Ако не се подчинява, не е ученик. И пак става слуга.

Шишко стоеше и мълчеше. Не можех да определя дали мисли нещо. Не знаех дали изобщо ме е разбрал. Предан седеше отпуснат в стола, с опряна на гърдите брадичка и скръстени ръце, и гледаше намръщено. Ясно бе, че се надява Шишко да си отиде. Но след малко той седна и каза:

— Спре музиката.

Затвори очи, отвори ги и ги присви към мен.

— Ето, спрял.

Не бях осъзнавал с каква сила е блъскало стените ми постоянното му Умение. Изпитах огромно облекчение в настъпилата тишина. Беше като затишие в буря, когато внезапно ветровете спират да вият и всичко се умълчава. Въздъхнах дълбоко, а Предан внезапно се изправи в стола. Разтърка уши и ме погледна озадачено.

— Всичко това е било от него?

Кимнах бавно; все още идвах на себе си.

На лицето на Предан се изписа несигурност.

— Но аз си мислех… мислех си, че е самото Умение. Голямата река, за която говориш… — Погледна отново Шишко, но отношението му към дребния слуга вече бе променено. Не беше уважение, а предпазливостта, която често предшества уважението.

После, подобно на внезапен порой, музиката отново оживя около мислите ми и ме отдели от Предан, както мъглата скрива ловците един от друг. Погледнах Шишко. Лицето му отново бе отпуснато и вяло. Разбрах, че за него използването на Умението е естествено състояние. За обратното трябваше да положи усилия. Но къде беше научил това?

Майка ти говореше ли ти по този начин?

Не.

Тогава как си се научил да го правиш?

Шишко се намръщи. Пееше ми. Пеехме заедно. И правеше лошите момчета да не ме виждат.

Страшно се развълнувах. Шишко. Къде е майка ти? Имаш ли братя или…

— Спрете! Не е честно! — Гласът на принца беше като на разсърдено дете.

Сепнах се.

— Кое не е честно?

— Двамата си предавате един на друг, а аз не мога да чувам. Гадно е. Сякаш да говориш зад гърба на някой.

Долових и завистта в гласа му. Слабоумният Шишко правеше нещо, което той, принцът на Шестте херцогства, не можеше. А аз бях явно ентусиазиран от това. Трябваше да съм по-внимателен. Предполагам, че майстор Гален щеше да раздуха враждата между двамата, за да ги накара да положат повече усилия. Но не това беше целта ми. Тези двамата трябваше да бъдат направени едно цяло.

— Съжалявам. Прав си, не беше любезно. Шишко току-що ми каза, че майка му е използвала Умението да му пее и че са пеели заедно. И че понякога е карала лошите момчета да не го виждат.

— Значи майка му е била Умела? И тя ли е слабоумна?

Видях как Шишко трепна, точно както аз реагирах навремето на думата „копеле“. Заболя ме. Прииска ми се да скастря принца, но знаех, че това е двуличие. Нима аз самият не мислех за Шишко като за „слабоумния“? Засега премълчах, но си взех бележка да се погрижа Шишко никога повече да не чуе тази дума от нас.

— Шишко, къде е майка ти?

Известно време той просто ме зяпаше. После отговори с глас на тъжно дете:

— Ум-ря. — Едва измънка думата. Огледа се, сякаш е изгубил нещо.

— Можеш ли да ми разкажеш?

Той се намръщи.

— Дойдохме в града с другите. За това де… навалицата. За Пролетния празник. Да. — Кимна, когато си спомни името. — И една сутрин тя не се събуди. И другите ми взеха нещата и казаха да се махам. — Почеса се нещастно по бузата. — И после всички си тръгнаха, а аз… тука. И после… тука.

Не беше особено задоволителен разказ, но едва ли можех да изкопча нещо повече.

— Какво правеха майка ти и другите, докато пътуваха? — меко попита Предан.

Шишко пое дълбоко дъх, сякаш още скърбеше.

— О, нали знаеш. Отиваме в навалицата, мама пее, Проки бие барабан, Джиму танцува. А мама прави „Не го виждате, не го виждате“, и аз обикалям и режа кесиите с малките сребърни ножички. Само че Проки ми ги взе. И шапката с пискюла, и одеялцето ми.

— Бил си джебчия? — невярващо попита Предан.

Ама че приложение на Умението — да криеш сина си, докато краде кесии, помислих си.

Шишко кимна по-скоро на себе си, отколкото на нас.

— И ако се справях добре, ми даваха паричка да си купя бонбони. Всеки ден.

— Имаше ли братя или сестри, Шишко?

Той се намръщи замислено.

— Мама беше много стара за бебета. Затова съм се родил тъп. Проки каза така.

— Богове, този Проки е чаровник — саркастично промърмори принцът.

Шишко го изгледа подозрително.

— Принцът иска да каже, че Проки е бил лош с теб — обясних му.

Шишко посмука горната си устна и каза:

— Няма да казвате на Проки „татко“. Никога.

— Никога — от все сърце се съгласи принцът. И си мисля, че точно в този момент отношението му към Шишко се промени. Килна глава настрани и се загледа в кирливия уродлив дребосък. — Шишко. Можеш ли да ми говориш с Умението? Така че само аз да те чувам, без Том?

— Защо? — остро попита Шишко.

— За да бъдеш ученик тук, Шишко — намесих се аз. — Ученик, а не слуга.

Известно време Шишко мълча. Върхът на езика му се изви върху горната му устна. После принцът се разсмя.

— Кучешка воня? Защо го наричаш „кучешка воня“?

Шишко се начумери и вдигна рамо, сякаш не знаеше. И в същия момент долових някаква тайна. Не беше вярно, че не знае. Спестяваше нещо. Може би се страхуваше?

Изсмях се престорено, макар изобщо да не ми беше смешно.

— Няма нищо, Шишко. Разкажи му, ако искаш.

Това сякаш за момент го обърка. Дали някой не му беше казал, че не бива да ми се казва нещо? Сенч? Той се намръщи. После заговори. Очаквах да разкрие, че знае, че съм Осезаващ и че по някакъв начин е усетил, че съм бил свързан с вълк. Вместо това каза нещо, от което ми призля от страх.

— Така го наричат, когато ме питат за него. Онези от града, дето ми дават парички за орехи и бонбони. Кучешка воня и предател. — Обърна се насмешливо към мен и принудих усмивката си да стане още по-широка. Изсмях се.

— Така ме наричат значи, а? Ами хубаво! — Усмихвай се, Предан. Смей се на глас, но не използвай Умението към мен. Изпратих мисълта колкото се може по-насочено и тихо. Въпреки това видях как погледът на Шишко се стрелка между двама ни. Предан бе пребледнял, но се разсмя с отсечено „ха-ха-ха“, което прозвуча по-скоро като повръщане, отколкото като смях. Реших да направя последен опит.

— Казва го едноръкият, нали?

Усмивката на Шишко стана несигурна. Помислих си, че не съм познал, но той отговори:

— Не. Не той. Той е нов. Почти не говори. Но когато им разказвам и ми дават парички, понякога казва: „Следи го копелето. Следи го добре“. И аз отговарям: „Следя го. Следя го“.

— Е, справяш се чудесно, Шишко. Чудесна работа и си заслужаваш паричките.

Той се залюля напред-назад, доволен от себе си.

— Следя и златния. Хубаво конче има. И шапка с перо като око.

— Да, така е — признах с пресъхнала уста. — Като перото, което искаш.

— Ще го взема, когато вече го няма — самодоволно каза Шишко. — Така ми казаха ония от града.

Не ми достигаше въздух. Шишко си седеше и кимаше доволно. Тъпият слуга на Сенч, твърде тъп, за да познае тайна дори да го удариш с нея, ни беше продал за дребни монети. И то само защото аз бях твърде тъп да проумея, че онзи, който върви сред тайните на някого, може да има и свои собствени. Но какво бе видял и на кого беше разказал?

— За днес урокът приключи — успях да кажа. Надявах се, че той просто ще си иде, но той остана на мястото си.

— Върша чудесна работа. Чудесна. Не съм виновен, че плъхът умря. И без това не го исках. Той каза: „Плъхът ще ти е приятел“, а аз казах не, защото веднъж ме ухапа плъх, но те казаха: „Нищо, вземи го, плъхът е хубав. Давай му храна и го носи при нас всяка седмица“. Така и направих. После умря под купата. Мисля, че е паднала отгоре му.

— Може би е станало точно така, Шишко. Може би. Но вината не е твоя. Не си виновен за нищо.

Искаше ми се да се втурна по коридорите и да намеря Сенч, но бавната и смразяваща истина се надигаше около мен. Сенч не беше видял това. Сенч не знаеше. Сенч вече не можеше да защитава ученика си. Време беше да се науча сам да се пазя. Вдигнах пръст, сякаш внезапно съм си спомнил нещо.

— О, Шишко. Не отиваш при тях днес, нали?

Шишко ме погледна, сякаш съм малоумен.

— Не. Не в деня за печене на хляб. В деня за пране. Когато простират чаршафите. Тогава отивам и ми дават паричките.

— В деня за пране. Разбира се. Тоест утре. Е, това е добре. Защото не съм забравил сладкиша с розова глазура. Исках да ти го дам днес. Ще ме изчакаш ли в стаята на Сенч? Може и да се позабавя, но искам да ти го донеса.

— Сладкиш с розова глазура. — Гледах го как рови в ума си. Май изобщо не си спомняше, че съм му обещавал. Опитах се да се сетя какво още беше искал. Шал като на Роуди. Червен. Стафиди. Мислите ми препускаха. Беше като някоя от някогашните игри на Сенч. Какво друго? Нож. И перо от паун. И монети за бонбони, или пък самите бонбони. Трябваше да осигуря всичко това преди утре.

— Да. Сладкиш с розова глазура. Не прегорял. Знам, че ги харесваш. — Замолих се да намеря такова нещо в кухнята.

— Да! — Малките му очи светнаха. Никога не го бях виждал такъв. Изпълнен с радостно очакване. — Да. Ще почакам. Бързо ще го донесеш.

— Е, няма да е съвсем бързо. Но днес. Ще ме изчакаш ли, без да ходиш никъде другаде?

Намръщи се, щом чу „няма да е съвсем бързо“, но все пак кимна неохотно.

— Добре, Шишко. Ти си много добър ученик. Сега се прибери и ме чакай.

Веднага щом тайната врата се затвори зад него, Предан отвори уста. Направих му знак да мълчи. Изчаках, докато не бях сигурен, че дори мудните стъпки на Шишко вече са го откарали достатъчно далеч, за да не може да ни чуе. После се свлякох в един стол.

— Лодвайн — прошепна шокираният Предан.

Кимнах. Още не можех да говоря. Лодвайн. Копелето. Просто „копелето“ или Копелето?

— Какво ще правим?

Погледнах принца. Големите му тъмни очи рязко се открояваха на пребледнялото лице. Стените и шпионите на Сенч се бяха провалили. Изведнъж почувствах, че съм сам между него и Петнистите. Може би винаги е било така. Лоръл беше изчезнала някъде далеч от дългата ръка на Лодвайн. Поне за нея не ми се налагаше да се безпокоя.

— Нищо не бива да правиш. Нищо! — Наблегнах на думата, когато отвори уста да възрази. — Не бива да правиш нищо необичайно. Нищо, което би накарало някой да разбере, че подозираме заговор. Днешният ден трябва да е като всеки друг. Но не бива да напускаш Бъкип.

Той замълча за момент.

— Обещах на Любезен Бресинга да излезем на езда. Само двамата. Смятахме следобед да се измъкнем и да ловуваме с котката му. Дойде много късно снощи в стаята ми да го предложи. — Пое дъх. Разбрах, че сега вижда поканата на Любезен в друга светлина. Гласът му бе съвсем тих. — Изглеждаше развълнуван. Дори сякаш е плакал. Когато го попитах какво му е, ме увери, че сам си е виновен за проблема си и че никой не може да му помогне. Предположих, че става въпрос за момиче.

Смаях се.

— Котката му тук ли е?

Принцът кимна засрамено.

— Плаща на една старица да я гледа. Живее в края на гората, недалеч от реката. Храни котката, но я оставя да излиза и да се връща, когато си пожелае. И Любезен я посещава колкото може по-често. — Пое дъх. — Бях там с него. Веднъж. Късно вечерта.

Премълчах всичко, което ми идеше да кажа. Не беше време за гневни упреци. Ядосвах се най-много на себе си. В това отношение и аз се бях провалил.

— Е, днес няма да излизаш. Излязъл ти е цирей на задника и не можеш да яздиш. Непременно му обясни каква е причината.

— Не искам… няма да кажа подобно нещо. Неудобно е. Ще кажа, че ме боли глава. Том, не вярвам, че Любезен е с тях. Не мисля, че ще ме предаде.

— Ще кажеш това и точно това, именно защото е неудобно. Главоболието винаги е съмнително. Но не и цирей на задника. — Поех дъх и споделих подозренията си. — Възможно е самият Любезен да не е предател. Но може някой да го използва, за да те изведе извън стените на Бъкип. Или пък да го е заплашил — например, че ще изобличат майка му като Осезаваща, ако не те достави в ръцете им. Така че въпросът не е дали имаш, или нямаш доверие на Любезен. Спечели ми време. Иди и се извини. Гледай да вървиш предпазливо и се дръж, сякаш наистина имаш цирей.

Намръщи се, но кимна. Позволих си да се успокоя донякъде, но той каза:

— Няма да е лесно да му откажа. Каза, че днес щял да ме помоли за нещо специално.

— Какво?

— Не знам. Може би нещо във връзка с котката му.

— Още една причина да избягваш да излизаш с него. — Опитах се да премисля възможните варианти. Сетих се още нещо. — Любезен да е довеждал други животни? Да се е опитвал да ти предложи партньор в Осезание?

— Да не мислиш, че съм толкова глупав, че да му се доверя, ако го направи? — Принцът бе объркан и същевременно разгневен от въпроса ми. — Не съм идиот, Том. Не. Всъщност Любезен ми каза, че не бива да се свързвам с друго същество, преди да е изминала поне година. Такъв е обичаят на Старата кръв. Има определен срок за траур. За да е сигурно, че когато човек избере следващия си партньор, връзката ще се основава на истинско привличане помежду им, а не животното да играе ролята на заместител на изгубеното.

— Май Любезен ти е разказвал доста за Старата кръв.

Принц Предан помълча, после каза хладно:

— Ти отказа да ме учиш, Том. А аз трябва да знам за тези неща. Не само за да се защитя, но и за да овладея собствената си магия. Не се срамувам от своето Осезание, Том. Трябва да го крия заради неоправданата омраза на мнозина към него. Но няма да се срамувам от него, нито ще му обърна гръб.

Не виждах какво мога да му отговоря. Предателска мисъл ми прошепна, че момчето е право. Колко ли по-добре би било за Нощни очи и мен, ако бях обучен в магията си, преди да се запозная с него? В крайна сметка отвърнах сковано:

— Сигурен съм, че ще постъпиш, както смяташ за най-добре.

— Да. Ще го направя — съгласи се той. И после, сякаш беше спечелил някакъв спор, рязко смени тактиката. — Значи ще се преструвам, че не знам нищо. А ти какво ще правиш? Защото се боя, че си изложен на не по-малка опасност от мен. Не, дори на по-голяма. Моето име ще ме защитава, поне донякъде. Ще трябва да докажат, че съм Осезаващ, преди да предприемат нещо срещу мен. А теб могат просто да те наръгат на някоя уличка в града и хората да си помислят, че това е просто поредният инцидент. Ти нямаш име, което да те закриля, Том.

Едва не се усмихнах. Защитаваше ме самият факт, че името ми е неизвестно. И смятах да запазя тази закрила.

— Трябва да намеря Сенч. Веднага. Ако искаш да ми помогнеш по някакъв начин днес, погрижи се в кухнята да научат, че днес ти се е доял сладкиш с розова глазура.

Той кимна сериозно.

— Нещо друго?

Предложението му бе искрено и ме трогна. Беше мой принц, а ето че предлагаше да ми служи. Можех да откажа. Но пък си мисля, че му стана по-приятно, когато казах:

— Всъщност да. Освен сладкиша ми трябва голяма купичка хубави стафиди, червен шал за врат, хубав нож и пауново перо. — Принцът се ококори от странния списък и побързах да добавя: — Купа орехи и малко бонбони също няма да е зле. Ако успееш да донесеш всичко това тук, без никой да забележи, ще е чудесно. Аз ще ги отнеса в леговището на Сенч.

— Всичко това за Шишко ли е? Смяташ да купиш верността му? — възмутено попита принцът.

— Да. За Шишко е. Но не за да го купя. Или поне не точно. Трябва да го спечеля, Предан. Ще започнем с подаръци и повече внимание. Мисля, че накрая по-важно ще е вниманието, не толкова подаръците. Чу от самия него какъв е бил животът му. Защо да изпитва вярност към когото и да било? Нека ти кажа нещо от личен опит, принце. Всеки, дори крал, може да започне да купува човек с подаръци. И отначало помежду им на пръв поглед да няма нищо повече от това. А накрая може да се появи вярност и дори дълбоко уважение. Защото грижата един за друг е началото на една връзка. — Мислите ми се зареяха за момент не само към крал Умен и мен, но и към онова, което споделяхме с Хеп, към онова, което се бе изградило между мен и Бърич, а по-късно и между Сенч и мен. — Така. Започваме с простите подаръци, които да размекнат едно просто сърце.

— И една баня не би му се отразила зле. Както и по-здрави дрехи. — Говореше замислено, без капка сарказъм.

— Прав си — съгласих се. Съмнявам се, че разбра какво имам предвид. Всъщност исках той да реши как да спечелим сърцето на Шишко. Защото в крайна сметка връзката, която се опитвах да създам, щеше да е между тях двамата. Внезапно приех убеждението на Сенч, че принцът трябва да има котерия. Можеше да настъпи време, когато „Не го виждаш, не го виждаш“ щеше да го спаси от въжето.

Тръгнахме по задачите си. Забързах през тайния лабиринт и минах през стаичката си и стаите на Шута, без дори да проверя дали е буден. Няколко мига по-късно се изкачвах към онази част на замъка, където се намираха покоите на любимия съветник на кралицата. Искаше ми се да има по-подходящ начин да се свържа с него, но вече бях решил, че ако някой се опита да ме спре, просто ще излъжа, че нося съобщение от лорд Златен.

Бяха се случили толкова много неща, а все още бе ранна утрин. Повечето от тихо движещите се из Бъкип хора бяха прислужници, тръгнали да се погрижат за гладкото начало на деня за господарите си. Някои мъкнеха кофи чиста вода, други носеха подноси със закуска. Дребничка лечителка с марли и мехлеми ме задмина въпреки широката ми крачка. Подтичваше със зачервени бузи, сякаш всеки миг беше решаващ. Предположих, че отива в покоите на Сенч да се погрижи за изгарянията му, но тя внезапно спря пред мен и едва не се блъснах в нея. Опрях ръка на стената да запазя равновесие и се извиних.

— Няма нищо. Само отвори вратата.

Не бе вратата на Сенч. Отдавна се бях погрижил да науча кои са покоите му. Но любопитството ми си каза думата и докато хващах дръжката на вратата, възкликнах:

— Надявам се лейди Скромност да не се е изгорила много лошо. Доста неща носите.

Лечителката поклати раздразнено глава.

— Това не са покоите на лейди Скромност. Лейди Розмари се нуждае от грижите ми. Снощи от комина паднали сажди и пламъкът лумнал право в лицето й, горката. Изгорил двете й ръце и опърлил прекрасната й коса. Отвори вратата, човече.

Зяпнах и се подчиних, после рискувах и надникнах вътре, преди да затворя. Бузите и челото на лейди Розмари бяха червени като на Сенч. Беше облечена в жълт халат и седеше в стол край прозореца, а една прислужница режеше опърлените върхове на косата й. Ръцете на Розмари бяха омотани в мокри кърпи и ги държеше вдигнати — явно я боляха. В следващия миг вратата се затвори.

Замръзнах. Тази сутрин бях разкрил твърде много тайни. Лейди Розмари бе новата ученичка на Сенч. Всъщност защо пък не? Славен я бе научил на някои основни неща още преди години. Защо да се пропилява обучен шпионин? Някак самата практичност на ставащото ме натъжи. Но пък бях чувал не един Пророк да казва, че оръжието, което захвърляш днес, утре може да се използва срещу теб. По-добре беше лейди Розмари да е подръка, отколкото да рискуваме някой да я използва против нас.

Когато приближих покоите на Сенч, забавих крачка. Откритието ми не правеше основната ми задача по-малко спешна, но умът ми беше претъпкан с твърде много мисли, за да съм в състояние ясно да проследя всяка. Почуках и едно момче на десетина години ми отвори. Заговорих с висок дружелюбен тон.

— Добро утро, млади господине! Аз съм Том Беджърлок, слугата на лорд Златен. Нося послание за съветника Сенч.

Момчето примигна. Явно току-що се беше събудило.

— Господарят ми не се чувства добре — успя да каже. — Не приема никого.

Усмихнах му се любезно.

— О, не е нужно да ме приема, млади господарю. Достатъчно е само да изслуша какво имам да му предам. Мога ли да говоря с него?

— Боя се, че не. Аз ще му предам съобщението, ако желаете.

— О, но то не е записано, млади господарю. Лорд Златен просто ми заръча да повторя думите му.

Говорех гръмогласно, без да обръщам внимание на смълчаните коридори зад мен и тишината на полутъмните покои. Момчето хвърли поглед към една затворена врата. Значи там беше спалнята на Сенч. Сърцето ми се сви. Старецът явно си бе легнал след злополуката. А щом спеше зад затворена врата и с увреден от инцидента слух, нямаше голяма надежда да чуе гласа ми.

— И какво е съобщението? — твърдо попита момчето. Усмихваше се любезно, но стоеше твърдо на прага и не ме пускаше да вляза. Явно за него бях като повечето въоръжени мъже в Бъкип — тъповат по рождение, а ударите по главата едва ли са ми помогнали да поумнея с годините.

Прочистих гърло и му се поклоних.

— Лорд Златен Джамайлийски кани лорд Сенч Бъкипски, главен съветник на кралица Кетрикен на Шестте херцогства, на закуска и една изключително весела хазартна игра. Научил я съвсем наскоро и е сигурен, че съветникът ще я намери за изключително интригуваща. Наричат я „Лодвайн“, според мястото, където е измислена. Играчът получава ограничен брой пионки и цялата му съдба зависи от това дали ще бие останалите за определено време. Говори се, че вече се играе долу в града, макар че господарят ми не знае къде точно.

Челюстта на малкия паж вече започваше да увисва. Сигурен бях, че е бил научен да повтаря дума по дума устни послания, но не и чак толкова дълги. Продължих да се усмихвам и повиших глас с надеждата, че ще мине през затворената врата.

— Но най-интригуващата част е, че играта традиционно се играела само в дните за пране. Представи си! Сега вече се играе почти всеки ден, но залозите винаги са най-високи в деня за пране.

— Ще му предам — прекъсна ме пажът. — Че е поканен да играе на Лодвайн в покоите на лорд Златен. Но се боя, че ще откаже. Както вече казах, не се чувства добре.

— Е, това не зависи от мен и теб, нали? Нашата работа е да предаваме съобщения. А сега благодаря и приятна сутрин.

Обърнах се и тръгнах по коридора. Мъчех се да не ми личи, че бързам. Отидох в кухнята и взех огромен поднос с храна. За да подкрепя впечатлението, че лорд Златен ще забавлява съветник Сенч в покоите си, взех и повечко чинии и чаши и понесох всичко нагоре по стълбите. Тъкмо стигнах вратата, когато се появи пажът: идваше да поднесе извиненията на Сенч, че нямало да може да дойде поради ужасно главоболие. Обещах да предам извиненията му на господаря си. Едва успях да залостя вратата след себе си и да оставя подноса на масата, когато Сенч се появи от стаята ми и изръмжа:

— Какво е това за Лодвайн?

Изглеждаше още по-зле. Зачервената кожа на челото и бузите му вече се белеше като на прокажен. Но поне вече не викаше. Реших да го изпитам.

— Оправи ли ти се слухът? — попитах тихо.

Той ми се намръщи.

— Донякъде, но все още трябва да говориш по-високо, за да те чувам ясно. Но стига за това. Казвай за Лодвайн!

В същия момент лорд Златен излезе от спалнята си, връзваше колана на халата си.

— А, добро утро, съветник Сенч. Какво неочаквано удоволствие! Виждам, че слугата ми все пак ви е посрещнал и е донесъл закуска за двама ни. Заповядайте, седнете.

Сенч го изгледа кръвнишки, след което премести погледа си върху мен.

— Спрете! Точно сега най-малко ме интересуват разправиите ви. Тронът на Пророците е застрашен и няма да търпя никакви глупости. Шуте, мълчи. Фицрицарин, докладвай.

Шутът сви рамене, пльосна се в стола срещу Сенч и без никакви церемонии започна да слага храна на стария ми наставник. Жегна ме, че се върна към стария си образ за Сенч, но не и за мен. Седнах на масата с тях. Шутът остави чинията ми празна. Обслужих се, докато разказвах. Докладвах подробно случилото се от сутринта. Изражението на Сенч ставаше все по-тревожно, но той не ме прекъсна нито веднъж. За да си върна подобаващо на Шута, нито веднъж не го погледнах. Когато най-сетне приключих, налях чай на Сенч и на себе си и нападнах храната. Открих, че умирам от глад.

След дълго мълчание Сенч попита:

— Планирал ли си някакви действия?

Свих небрежно рамене, макар изобщо да не се чувствах спокоен.

— Изглежда ми очевидно. Държим Шишко изкъсо, за да не издаде, че се е разприказвал. Принцът остава на сигурно зад стените днес и утре. Разбираме от Шишко къде точно ще докладва. Разучаваме мястото. Отиваме и избиваме колкото се може повече, като този път се погрижваме Лодвайн да е сред мъртъвците.

Говорех спокойно, но в същото време се отвращавах от собствените си думи. Значи се започва отново, помислих си. Не атаки и сражения, а потайно замислени убийства в името на Пророците. Нима не бях казал, че вече не съм и никога няма да бъда убиец? Запитах се дали не съм лъжец или идиот, за да изричам подобни думи.

— Стига си се перчил пред Шута. Не е впечатлен — мрачно отвърна Сенч.

Нямаше да е толкова огорчаващо, ако не бе улучил право в целта. Да. Позирах. Дори не посмях да погледна Шута, за да видя реакцията му на думите на Сенч. Продължих да се тъпча, за да не ми се налага да отговарям.

Следващите думи на Сенч ме смаяха.

— Никакви убийства, Фиц. И стой настрана от тях. Изобщо не ми харесва шпионирането им и съм засрамен, че са ми извъртели такъв номер. Но не можем да рискуваме и да убиваме Осезаващи, без да компрометираме думата на кралицата. Наясно ли си, че Кетрикен предложи да приеме делегация от Старата кръв, за да намери решение на въпроса с несправедливите гонения? — Кимнах. — Е, през последните два дни получи съобщения, които потвърждават предложението й. Предполагам, че Лоръл има пръст в това. Как мислиш?

Ако се беше надявал да ме изненада и да измъкне някаква тайна от мен, не успя. Позамислих се и кимнах.

— Наистина изглежда възможно. Значи го правят… без твоето ръководство? — Не успях да намеря по-тактичен начин да го кажа.

Сенч кимна и се навъси още повече.

— Не само без моето ръководство, но и против съветите ми. Точно сега най-малко ни е притрябвала още една дипломатическа грижа. Както и да е, явно ще си я имаме. Кралицата явно е склонна да остави Осезаващите да определят всички подробности за времето и мястото на срещата. Изтъкнали са, че всичко трябва да се пази в тайна в името на собствената им безопасност. Няма да има официално съобщение за събранието, докато не ни кажат, че са готови. Сигурно се боят, че благородниците ще се намесят, ако научат нещо. Аз също. — Пое дъх и успя да се овладее. — Точната дата още не е определена, но обещаха да е „скоро“. Напълно е възможно Лодвайн да е техен пратеник! Убийството му, преди да се е срещнал с кралицата ще е… политически неразумно.

— А освен това и грубо — намеси се Шутът между две хапки хляб и размаха укорително пръст към Сенч.

— Значи да не правя нищо? — попитах студено.

— Не точно — меко отвърна Сенч. — Умно си постъпил дотук. Дръж Шишко изкъсо. Не му позволявай да им докладва. Виж каква друга информация можеш да измъкнеш от него. И правилно си казал на Предан да не остава сам с Любезен Бресинга. Поканата може да е съвсем невинна, но е възможно и да е заговор, за да се сдобият със заложник. Още не мога да определя до каква степен са били замесени Бресинга в предишното му отвличане. Докладите от Гейлкип са странни. Известно време предполагах, че самата лейди Бресинга е в опасност или е нещо като заложничка. Движението й е много ограничено, животът й — също. После започнах да се питам дали не става въпрос просто за финансови трудности. Научих, че пие много. Ляга си рано и става късно. Така. — Въздъхна. — Още нямам решение за това. И заради усилията на кралицата да се сприятели с фракцията на Осезаващите не посмях да предприема действия срещу Бресинга. Още не знам дали са заплаха, или съюзници. — Намръщи се и добави: — Ама че късмет! Да си изгоря лицето точно когато трябва да се показвам пред хора и да говоря. Но не мога да си позволя да предизвиквам коментари. Някой може да направи нежелателни връзки.

Шутът тихо стана от масата, отиде в спалнята си и се върна с малко бурканче. Сложи го на масата до лакътя на Сенч. Старият убиец го погледна с любопитство.

— Много е ефективно при белене на кожа — тихо обясни Шутът. — Освен това има леко избелващ ефект. Ако кожата е твърде бяла, кажи ми. Мога да променя цвета.

Не го попита как е пострадал, нито пък Сенч тръгна да обяснява.

— Ако желаеш, мога да ти помогна да го сложиш — добави Шутът. — Можем също да възстановим донякъде веждите ти.

— Добре — след кратък размисъл рече Сенч. Разчистиха един ъгъл на масата, Шутът донесе пудрите и боите си и се захвана за работа. Беше донякъде завладяващо да го гледам. Отначало Сенч се чувстваше неудобно, но скоро интересът взе връх и той започна да разглежда в огледалото как Шутът възстановява лицето му. Когато приключи, Сенч кимна доволно.

— Иска ми се да бях с толкова качествен грим, когато играех лейди Дайми. Нямаше да се налага да ходя забулен, нито да воня толкова ужасно, че хората да гледат да стоят по-настрана.

Споменът ме накара да се ухиля. И в същото време изпитах неудобство. Не бе характерно за Сенч да издава така нехайно тайните си, колкото и стари да бяха. Нима смяташе, че съм разказал на Шута всичките ни тайни? Или му се доверяваше напълно? Старецът вдигна ръка да се пипне по бузата, но Шутът го спря.

— Докосвай лицето си колкото се може по-малко. Вземи помадите и измисли начин да оставаш сам с огледалото след хранене. Тогава е най-вероятно да се наложи да правиш поправки. А ако имаш нужда от помощта ми, просто ме покани да те посетя. Ще дойда в покоите ти.

— Кажи на пажа си, че имаш въпроси как точно се играе играта на Лодвайн — намесих се и без да поглеждам към Шута, обясних: — Под този претекст сутринта отидох при покоите на Сенч. Казах, че си го поканил на закуска и да му покажеш нова хазартна игра.

— Отклоних поканата поради разклатеното си здраве — добави Сенч. Шутът кимна сериозно. — А сега трябва да вървя. Продължавай да се държиш както винаги, Фиц. Нека в съобщението на лорд Златен да има думата „кон“, ако се налага да се срещна с теб. Ако успееш да разбереш от Шишко къде е отседнал Лодвайн, кажи ми го моментално. Ще пратя някой да души.

— Мисля, че и аз мога да го направя — отбелязах.

— Не, Фиц. Той те познава. И може да е научил от Шишко, че работиш за мен. По-добре стой настрана.

Вдигна кърпичка да избърше устните си. Шутът го погледна предупредително и той само ги попи леко. Стана да си върви, но неочаквано се обърна към мен.

— Фигурката от брега на Другите, Фиц. Каза, че според принца била изобразена нарческата. Мислиш ли, че е възможно?

Разперих ръце.

— Онова място ми се видя много старо. Но спомените ми са някак смътни и неясни.

— Каза, че това може да се дължи на преминаването през Стълбовете.

Поех дъх.

— Може би. Но ми се струва, че не е само това. Може би Другите или някакво друго същество държи брега омагьосан. Като се замисля, решенията ми там ми се струват безсмислени. Защо не се опитах да тръгна по пътеката към гората? Спомням си, че я гледах и си мислех, че все някой трябва да е минавал оттам, щом я има. Но нямах намерение дори да я разгледам. Не, беше даже още по-силно. Дърветата ми се струваха заплашителни. Никога не ми се бе случвало гора да ми се види така негостоприемна. — Поклатих глава. — Мисля, че онова място си има своя собствена магия — нито Осезание, нито Умение. Магия, с която не бих желал да се сблъскам отново. Умението също изглеждаше много примамливо там. И…

Млъкнах. Още не бях готов да говоря за онова, което ни бе изтръгнало с Предан от течението на Умението и ни бе възстановило. Изживяването бе твърде силно и твърде лично.

— Магия, способна да даде на принца фигурка на бъдещата му годеница, при това не такава, каквато е, а каквато ще бъде?

Свих рамене.

— Когато Предан го каза, ми се стори, че е прав. Видях нарческата да носи синьо украшение на главата си, същото като на статуетката. Но никога не съм я виждал облечена по такъв начин. А и още няма гърди.

— Май четох за някаква церемония на Външните острови, при която момичето се представя в такъв вид, за да бъде приета за жена.

Обичаят ми се стори варварски. Споделих го и добавих:

— Има прилика с нарческата, но може пък да е просто приликата между всички островитянки. Не мисля, че точно сега трябва да се занимаваме подробно с това.

Сенч въздъхна.

— Твърде много неща не знаем за островитяните. Е, трябва да бягам. Трябва да докладвам на кралицата и да разпитам този-онзи. Фиц, обади се веднага щом разбереш нещо от Шишко. Прати съобщение от Шута с думата „лавандула“.

Сърцето ми прескочи.

— Нали каза да използваме „кон“.

Сенч спря на вратата към стаята ми. Знаех, че съм го объркал, но се опита да го скрие.

— Нима? Струва ми се твърде обикновена дума, нали се сещаш. „Лавандула“ ми харесва повече. По-малко вероятно е да я напишеш случайно. Довиждане.

И изчезна. Обърнах се да видя дали Шутът също е смаян от грешката на стареца, но той беше изчезнал. Беше се измъкнал тихомълком заедно с боите и пудрите. Въздъхнах и почнах да прибирам чиниите от закуската. Краткото интермецо с него тази сутрин ме бе накарало да почувствам още по-силно колко ми липсва. Много бях наранен, че беше себе си заради Сенч, но не и за мен.

Стига, мрачно си напомних, Шутът наистина да е Шут.