Лорд Златен

Глава 13Предизвикателства

Изпитвах облекчение, че отново съм в добри отношения с Джина. Онази нощ не споделихме леглото й, нито я целунах за довиждане. Но и двете неща бяха облекчение за ума ми, ако не и за копнеещото ми тяло. Когато си тръгнах, твърдо реших да се отнасям нежно към закърпеното ни приятелство и да го държа в граници, в които мога да се оправя. Мисля, че тя все още смяташе това за недоверие от моя страна, но пък винаги съм си бил такъв. Или поне Сенч ми го казваше често.

Последваха три тежки дни. Останалата част от живота ми си оставаше несигурна. Нямах никаква вест от Хеп. Ужасявах се от мисълта, че момчето ми спи някъде на снега, макар и да си повтарях с отвращение, че не е чак толкова глупав. Кралицата и Сенч се срещаха всеки ден с първенците на Шестте херцогства и задълбочено обсъждаха бинградското предложение за съюз. Не ме извикаха да споделят мислите си. Бинградската делегация силно изпъкваше в замъка Бъкип и пратениците усърдно ухажваха херцозите и херцогините с всевъзможни подаръци и проява на внимание. От наша страна банкетите и забавленията продължаваха с намерението да се успокоят накърнените чувства на островитяните и в същото време да бъдем благосклонни към бинградските ни гости. Успехът на тези вечери бе противоречив. Странно, но Аркон Кървавия меч и неговите островни търговци изглеждаха очаровани от бинградците и открито разговаряха с тях за разширяване на търговските договори покрай годежа на принц Предан и тяхната нарческа. Същевременно Елиания и Пиотре Черната вода почти винаги отсъстваха от празненствата. В малкото случаи, в които се появяваше, Елиания бе мрачна и мълчалива.

Нарческата и Пиотре внимателно избягваха бинградците. Елиания показа явно отвращение към люспестото момче, Селден Вестрит от търговците от Дъждовитите равнини. Веднъж я видях как видимо се отдръпна, когато момъкът мина покрай нея. Но не бях сигурен, че това е неин избор, защото след това остана да седи много скована на мястото си, а по челото й изби пот. Не след дълго двамата с Пиотре се оттеглиха от кукленото представление с извинението, че нарческата е уморена, а Пиотре трябва да наглежда събирането на багажа им. Това бе неприкрито напомняне за предстоящото отпътуване на островитяните. Бинградските търговци трудно биха успели да намерят по-неподходящ момент да се появят в Бъкип.

— Седмица закъснение и щяха да са си заминали преди да пристигнат бинградците. И не се съмнявам, че щяхме да замажем малкия гаф на принца с Елиания и да ги изпратим радостни и щастливи. А сега излиза, че трупаме отказа си да не водим преговор с Бинград върху оскърбяването на нарческата. Всичко става съмнително.

Това бяха думите на намусения Сенч, докато седяхме една вечер на чаша вино. Имаше маса причини да е кисел. Славея се бе опитала да му даде бележка за мен. Направила го на четири очи, но въпреки това бе крайно недискретно от нейна страна да признае, че е наясно за поддържаната връзка между стария убиец и мен. Вината за това се оказваше моя. Когато Сенч отказал, тя му казала: „Тогава просто му кажи, че съжалявам. Бях се скарала със съпруга си и търсех утехата на приятелството му. Бях пила в крепостта, преди да тръгна за града, за да се донапия. Знам, че не биваше да му говоря онези неща“.

Докато все още го гледах зяпнал, Сенч деликатно се поинтересува дали със Славея все още имаме някаква „уговорка“ и когато гневно отвърнах, че отношенията ни са единствено наша работа и ничия друга, ме изненада с думите, че само глупак би предизвикал гнева на менестрел.

— Не съм предизвикал гнева й. Всичко е заради отказа ми да спя с нея, след като научих, че е омъжена. Мисля, че имам право да решавам с кого да спя. А ти?

Очаквах да се стресне от това откровение. Почти се надявах, че това ще е достатъчно, за да го смути и да го накара никога повече да не наднича в личния ми живот. А той само се плесна по челото.

— Разбира се. Е, би трябвало да очаква, че си я изтръскал от чаршафите си, след като си разбрал, че е омъжена, но… Фиц, разбираш ли какво означава това за нея? Мисли.

Ако не беше така силното му желание да ме научи на нещо, сигурно щях да се обидя. Изражението му обаче ми бе толкова познато, че не можех да приема въпроса му като друго, освен като въведение към урок. Навремето често ми бе говорил така, когато се опитваше да ме научи да видя всички възможни мотиви за едно или друго деяние, а не само първите, които ми изникнат в главата.

— Засрамена е, защото знам, че е омъжена и същевременно продължава да спи с мен, и така е паднала в очите ми?

— Не. Мисли, момче. Наистина ли е паднала в очите ти?

Поклатих неохотно глава.

— Просто се почувствах глупаво. Сенч, в известен смисъл дори не се изненадах. Славея винаги си е позволявала подобни неща. Знам го още откакто се запознах с нея. Не съм очаквал да промени поведението си на менестрел. Просто не исках да съм част от всичко това.

— Фиц, Фиц — въздъхна той. — Най-големият ти проблем е в неспособността ти да си представиш, че някой може да те вижда по различен начин от това как сам гледаш на себе си. Какво си ти, кой си ти за Славея?

Свих рамене.

— Фиц. Копелето. Някой, когото е познавала петнайсет години.

На лицето му заигра съвсем тънка усмивка.

— Не — меко рече той. — Ти си Фицрицарин Пророкът. Непризнатият принц. Беше съчинила песен за теб още преди да те познава. Защо? Защото си завладял въображението й. Копелето Пророк. Ако Рицарин те беше признал, щеше да имаш шанс да заемеш престола. Отхвърлен и подминат от баща си, ти все пак оставаш верен, все още си героят от битката при Кулата на Еленов рог. Умря в позор в тъмницата на Славен и се върна като отмъстителен дух, за да тровиш дните му като претендент. Тя те последва, когато тръгна да спасиш краля си, и макар резултатът да бе съвсем различен от очаквания, все пак всичко свърши с триумф. И тя не само е видяла с очите си всичко това, но и е била част от него.

— Разказано по този начин, изглежда чудесна история. Без никаква мръсотия, болка и нещастия.

— Наистина е чудесна история, дори с мръсотията, болката и нещастията. Чудесна и славна история, която би направила знаменит всеки менестрел, стига да я възпее. А ето че Славея никога няма да може да я изпее. Защото й е забранено. Великото й приключение, прекрасната й песен — затворени под ключ. Все пак знае, че поне е била част от нея, както и част от живота на кралското копеле. Става негова любовница, част от тайните му. Мисля, че е очаквала, че когато някой ден се върнеш в Бъкип, отново ще си в центъра на интриги и необичайни събития. И е очаквала да е част и от това, да накара всички да обръщат глави към нея и да се къпе в споделената слава. Любовницата менестрел на Осезаващото Копеле. Щом не може да изпее тази песен, поне е щяла да си осигури място в тази история, стига тя някога да бъде разказана. И не си и помисляй, че не я е съчинила вече като песен или поема. Виждала е себе си като част от твоята история, докосната от твоята слава. А ти й отнемаш това. Не само че си тръгваш от нея, но и се връщаш в Бъкип като жалък слуга. Не само завършваш историята си разочароващо, но и превръщаш нея в абсолютно нищо. Тя е менестрел, Фиц. Как си мислиш, че ще реагира на подобно нещо? Изящно ли?

Изведнъж я видях в различна светлина. Жестокостта й към Хеп, обидите й към мен.

— Не мисля за себе си по този начин, Сенч.

— Знам, че не мислиш — по-меко рече той. — Но не разбираш ли, че тя би могла да мисли така? И че си разбил всичките й мечти?

Кимнах бавно.

— Но не мога да направя нищо. Няма да вкарам омъжена жена в леглото си. И не мога да се върна като Фицрицарин Пророка. Направя ли го, пак ще ми надянат примката на врата.

— Най-вероятно. Съгласен съм, че вече не можеш да бъдеш познат като Фицрицарин. Колкото до другото… какво пък. Държа обаче да ти напомня, че Славея знае твърде много неща. Всички сме уязвими за нея. Очаквам, че ще поддържаш доброто й отношение към нас.

Преди да измисля какво да отговоря, той поиска да знае защо съм отменил обучението на принца до заминаването на бинградските пратеници. Самият принц вече ми бе задал този въпрос. Казах на Сенч същото, каквото и на Предан — че се боя, че люспестото момче има някаква чувствителност към Умението и че до заминаването на делегацията ще ограничим уроците си до превеждане на свитъци. Принцът губеше търпение от тези досадни занимания. Подозренията ми за забуления търговец заинтригуваха и него, и Сенч. На три пъти старият убиец предъвка разговора ми със Селден Вестрит. Но така и не попаднахме на нищо. Започвах да научавам, че понякога е по-лесно да държа Сенч в неведение, отколкото да му давам откъслечна информация, която той не може да потвърди. Като тази за татуировките на нарческата например.

Знаех, че и той е прекарал часове зад шпионката, но не бе видял татуировките й. Тъй като напоследък тя не се бе оплаквала от здравето си, Сенч не можеше да прати в покоите й лечител, който да потвърди видяното от мен. Елиания остро бе отказала няколко покани за езда или игри с принца, така че Предан не можеше да определи дали годеницата му изпитва болка. А кралицата не смееше да настоява с поканите, за да не би да излезе, че Шестте херцогства имат повече интерес от годежа, отколкото Външните острови. В крайна сметка останаха единствено с моя разказ какво съм видял. А то озадачаваше всички ни. Както и прислужницата Хеня.

Тази жена оставаше пълна загадка за нас. Думите й за някаква господарка бяха неясни, освен ако нямаше предвид някаква стара роднина с власт върху Елиания. Дискретните проучвания в тази област не доведоха до нищо. Шпионите на Сенч също не помогнаха. На два пъти Хеня бе проследявана до града. И двата пъти беше успяла да се изплъзне — веднъж в тълпата на пазара, а втория път просто като завила на един ъгъл. Нямахме представа с кого се вижда, нито дори дали това има някакво значение. Тайнственото наказание на изгарящите татуировки говореше за магия, за която не бяхме чували. Може би трябваше да сме радостни от невидимата сила, подтикваща нарческата да приеме годежа. Вместо това и двамата бяхме смаяни от мрачната й жестокост.

— Сигурен ли си, че лорд Златен не би могъл да хвърли светлина върху това? — внезапно попита Сенч. — На една вечеря спомена, че навремето бил изучавал историята и културата на Външните острови.

Свих рамене.

Сенч изсумтя.

— Питал ли си го?

— Не — отговорих кратко. Той свъси вежди към мен и добавих: — Казах ти. Оттегли се в спалнята си и почти не излиза. Дори храната му носят там. Спуснал е завесите и на прозорците, и около леглото си.

— Но не мислиш, че е болен?

— Не е казал, че е болен, но оставам с впечатлението, че е поръчал на прислужника да разправя така в крепостта. Понякога си мисля, че това е донякъде причината да наеме Чар — за да може момчето да разпространява слуховете. Смятам, че предпочита да не се явява на публични места до заминаването на бинградците. Живял е в Бинград известно време и там със сигурност не е бил известен като Шута или лорд Златен. Струва ми се, че се бои да не би някой от пратениците да не го познае и да му създаде неприятности в двора.

— Виж ти. Е, в такъв случай може би постъпва разумно. Но е страшно неудобно за мен. Фиц, не можеш ли просто да влезеш и да поговориш с него? Да разбереш дали смята, че тоя Селден Вестрит е Умел?

— Той самият не е Умел и не мисля, че би доловил подобна аура около Вестрит.

Сенч остави чашата си.

— Но не си го питал, нали?

Вдигнах моята чаша и отпих глътка вино, за да спечеля малко време.

— Не — отвърнах най-сетне. — Не съм.

Той впери поглед в мен. После рече смаяно:

— Вие двамата да не сте напърдели гащите?

— Предпочитам да не говоря за това — отвърнах сковано.

— Хм. Сякаш всеки е избрал точния момент. Да смесим бинградски търговци с островитяни, насред бъркотевицата обиждаш любимия менестрел на кралицата, а като капак на всичко заформяш с Шута някаква глупава кавга, която прави и двама ви напълно безполезни. — Облегна се с отвращение в стола си, сякаш бяхме направили всичко с единствената цел да му създадем главоболия.

— Не вярвам да помогне с нещо за това — казах аз.

Напоследък почти не си говорехме с Шута, но нямах намерение да споделям това със Сенч. Лорд Златен беше наредил на Том Беджърлок да отпраща гостите, докато не се почувства по-добре, и аз правех точно това. Прекарвах колкото се може по-малко време в общата стая. На няколко пъти обаче забелязах в дневната малки знаци, че някой е идвал, докато ме е нямало — и че не е бил Чар с неговите задачи. Йек беше посещавала покоите му — разпознавах миризмата на парфюма й.

— Е, може и така да е. — Сенч ме изгледа намръщено. — Както и да е, по-добре да си оправите отношенията колкото се може по-скоро. Не струваш и пукната пара, когато нещо подобно ти е овесено на шията.

Поех дъх, за да се овладея.

— Това не е единственото, което ме тормози — оправдах се.

— Знам. Има куп неща, които тормозят всички ни. Какво искаше момчето ти, когато дойде завчера в замъка? При него всичко наред ли е?

— Не точно.

Бях смаян, когато едно от момчетата от кухнята бе почукало на вратата да ми съобщи, че ме търси някакъв младеж. Забързах надолу. Хеп чакаше на двора. Изглеждаше едновременно гневен и смутен. Не, нямало да влезе дори в помещението на стражата, макар да го уверих, че никой няма да има нищо против. Напоследък бяха свикнали да ме виждат там. Не искал да отнема от времето ми, защото знаел, че си имам достатъчно работа. И при тези думи чувството ми за вина започна да се засилва — наистина бях зает напоследък, често твърде зает, за да го видя, въпреки че знаех, че трябва да го направя. Докато успее да събере кураж да каже, че Джина го е отпратила и защо го е сторила, решимостта ми вече беше започнала да се разклаща.

Гледаше покрай рамото ми и сякаш говореше на смръщеното небе.

— И тъй като нямам пари, последните две нощи спах където сваря. Но няма да мога да изкарам по този начин до края на зимата. Нямам друг избор, освен да се преместя в спалнята при другите чираци. Само че… неудобно ми е да моля, след като майстор Гиндаст го предлагаше толкова често, а аз все отказвах.

Това бе нещо ново за мен.

— Предлагал ти е? Защо? Би трябвало да е доволен, че спестява малко пари, като не му се налага да ти осигурява закуска и вечеря.

Хеп изскимтя нещастно. Пое дъх.

— Предлага го всеки път, когато не се справям с работата. Казва, че ако съм бил спял с другите и съм ставал навреме за работа, ще съм много по-добър. — Извърна поглед. Когато заговори отново, в гласа му имаше мрачна гордост. — Каза, че вижда, че мога да се справям по-добре, много по-добре, стига да не съм така недоспал. А пък аз винаги настоявах, че мога да се оправя. И е така. Вярно, закъснявал съм един-два пъти, но съм бил на линия всеки ден, откакто пристигнахме в града. Всеки ден.

Каза го, сякаш можеше да не му повярвам. Премълчах съмненията си.

Оставих мълчанието малко да се проточи.

— Е, и какво? Какъв е проблемът в такъв случай? Щом ти го е предлагал на няколко пъти, сигурно ще е доволен, че приемаш.

Хеп не отговори. Ушите му почервеняха. Чаках. Накрая той се предаде.

— Ами… дали не можеш да се отбиеш и да му кажеш, че си решил, че така е по-добре за мен. Просто ще стане по-лесно. Не толкова неловко.

Заговорих бавно, като се питах дали думите ми са разумни.

— Може би за да не излезе, че се подчиняваш на искането му? Или за да не излезе, че Джина те е изгонила, защото не иска да си навлича неприятности?

Лицето на Хеп пламна и разбрах, че съм улучил. Понечи да се обърне. Сложих ръка на рамото му и когато се опита да се освободи, стиснах по-силно. Той се сепна, когато не успя да се измъкне. Явно от ежедневните ми упражнения с меча все пак имаше някаква полза. Вече можех да държа скимтящ момък против волята му. То пък едно постижение! Изчаках, докато престана да се съпротивлява. Не се опита да ме удари, но и не се обърна към мен. Заговорих тихо, само за неговите уши, а не за онези, които се бяха обърнали да наблюдават малкото ни съревнование.

— Сам иди при Гиндаст, синко. Можеш да си спестиш срама пред останалите чираци, като кажеш, че баща ти ти е заповядал да се преместиш при тях. Но за в бъдеще Гиндаст ще те уважава повече, ако сам идеш при него и му кажеш, че си премислил и си решил, че ще е по-добре, ако живееш в работилницата. И няма да е зле да си припомниш, че Джина беше добра. Не само с теб, а и с двама ни. Много повече от онова, което може да се купи с каквито и да било пари, и много повече, отколкото заслужаваме. Не я отбягвай, защото не е искала неприятности в дома си. Липсата на неприятности не бива да е цената, на която да бъде наша приятелка.

Охлабих хватката си и го оставих да се отскубне от мен и да се отдалечи. Не знам какво е направил. Не отидох да проверя. Трябваше да го оставя да се оправя сам. Имаше храна и покрив над главата, ако реши да ги приеме наред с вървящите към тях условия. Не можех да направя повече от това за него. Върнах се към разговора със Сенч.

— Хеп има известни проблеми със свикването с градския живот — признах на стария убиец. — У дома беше свикнал сам да си решава какво да прави след изпълняването на задачите. Животът беше по-прост. По-малко сиво ежедневие, повече възможности за избор.

— И по-малко бира и момичета — добави Сенч и за пореден път заподозрях, че както обикновено е осведомен много по-добре, отколкото показва. Но думите му бяха придружени от усмивка, така че не реагирах. Не само защото не искаше да обиди Хеп или мен, но и защото за мен бе облекчение да видя, че умът на стареца е остър както винаги. Сякаш колкото повече се заплиташе интригата в замъка, толкова по-добре се чувстваше. — Е, добре тогава. Надявам се знаеш, че в каквато и каша да се забърка Хеп, винаги можеш да се обърнеш към мен за помощ. Ако е нужно. И без никакви уговорки.

— Знам — отвърнах малко грубо и разговорът приключи. Трябваше да се подготвим за следобеда. Сенч трябваше да се облече подходящо за официалната церемония по случай заминаването на островитяните. Отчаяно се надяваше, че поднесените довечера почести и дарове ще замажат пукнатините и неравностите и че утре те ще отпътуват с потвърден годеж. Колкото до мен, трябваше да събера нещата си и да се настаня на шпионското си място, където да попивам всичко, което би могло да се изплъзне от очите на Сенч.

Той се оттегли в покоите си. Собствените ми приготовления бяха доста по-различни от неговите. Взех достатъчно свещи, възглавница и одеяло от леглото му, бутилка вино и храна. Очаквах да клеча на поста си няколко часа и бях твърдо решен този път да се настаня по-удобно. През последните няколко дни зимата беше сковала замъка и тайните проходи и коридори бяха мразовити и неуютни.

Събрах всичко във вързоп, като на няколко пъти вадех Гили от него. Напоследък порчето беше станало общително малко приятелче и при всяка среща из тайния лабиринт ме поздравяваше с трепкащи мустачки и душеща муцуна. Наслаждаваше се на лова и въпреки многобройните си трофеи, които оставяше като демонстрация на уменията си, често ме изненадваше, като си просеше стафиди или корички. Май повече предпочиташе да ги крие зад лавицата със свитъци или под столовете, отколкото да ги яде. Умът му се стрелкаше като колибри, вечно любопитен и неуморен. Подобно на повечето животни, не проявяваше абсолютно никакъв интерес да се свързва с човек. Осезанията ни често се докосваха, но нищо повече. Въпреки това беше дружелюбно заинтригуван от това какво правя и ме последва с любопитство през тесните тунели.

Стигнах достатъчно рано за прощалния банкет. Сложих възглавницата на паянтовия стол, който бях подбрал по пътя, оставих храната на прашния под до мен, а по-нататък разположих свещите. Седнах, увих се в одеялото и се настаних удобно до шпионката. Със задоволство открих, че мястото е подбрано добре. Оттук виждах подиума и близо една трета от залата.

Зимната премяна на Голямата зала бе подновена. Вечнозелени клонки и гирлянди красяха входовете и камините, музикантите свиреха тихо, докато поканените влизаха и заемаха местата си. Като цяло всичко ми напомняше доста за годежната церемония, само че гледана от друг ъгъл. Върху дългите маси имаше избродирани покривки, чинии и чаши. Във въздуха се носеше сладък аромат на някакво южно благовоние, подарък от бинградците. Този път церемониите около появата на херцозите и херцогините бяха по-скромни. Предполагам, че дори благородниците бяха започнали малко да се уморяват от непрекъснатите празненства и цялата помпозност. С интерес забелязах, че бинградската делегация влезе с по-дребните аристократи и бе настанена доста надалеч от подиума на островитяните. Запитах се дали разстоянието ще се окаже достатъчна пречка за прелитащите искри.

И докато си мислех за това, в залата се появи контингентът на Аркон Кървавия меч. Изглеждаха с приповдигнат дух и отново се бяха накичили с екстравагантни версии местни облекла. Тежките кожуси бяха заменени от сатен и кадифе, дантелите изобщо не се спестяваха, а цветовете се придържаха предимно към червената и оранжевата част от спектъра. Странно, но им отиваше — и на мъжете, и на жените. Варварските ексцесии при заимстването на нашата мода създаваха техен характерен стил. И фактът, че бяха избрали да подражават на някои от порядките ни, показваше, че скоро вратите за търговията с всевъзможни стоки ще се отворят широко. Стига Аркон Кървавия меч да продължеше в същия дух.

Пиотре Черната вода и Елиания не бяха с тях.

Нямаше ги и когато кралицата и принцът тръгнаха към подиума, следвани от престорено скромния Сенч. Видях как очите на кралицата смаяно се разширяват, но смущението не наруши усмивката й. Принц Предан се държеше надменно резервирано, все едно не бе забелязал, че годеницата му не е сметнала за нужно да вземе участие в церемонията в чест на заминаването й. Когато Пророците заеха местата си, последва неловко закъснение. Обикновено кралицата би трябвало да нареди на слугите да разлеят виното и да започне с наздравица в чест на почитаемите гости. Хората тъкмо щяха да замърморят, когато на входа се появи Пиотре Черната вода. Беше облечен в традиционните за страната си кожи, но богатството на облеклото и златото по ръцете му надминаваше всичко. Остана да стои на входа, докато изненаданото мърморене при появата му не стихна. После отстъпи мълчаливо настрани, за да направи път на нарческата. Нарвалът, символ на майчиния й род, беше изобразен с мъниста от слонова кост върху кожената й жилетка. Дрехата бе поръбена с бяла козина, може би на снежна лисица. Носеше пола и пантофи от тюленова кожа. На ръцете и пръстите й нямаше никакви накити. Косата й бе свободно разпусната по раменете и гърба, а на главата си носеше интересно синьо украшение, почти като корона. Приличаше ми на нещо, но не можех да определя какво точно.

Спря за момент на прага. Погледът й срещна очите на Кетрикен и се задържа върху тях. С вирната глава нарческата закрачи през залата към високия подиум, следвана от Пиотре Черната вода. Вуйчо й се задържа на достатъчно разстояние, за да не отклонява вниманието на присъстващите от нея, но и бе достатъчно близко, за да я защити от всеки възможен нападател. Докато вървеше, нарческата нито за миг не свали очи от кралицата. Гледаха се дори докато изкачваше стъпалата на подиума. Когато най-сетне застана пред Кетрикен, направи тържествен реверанс, но без да сведе глава нито за миг.

— Много съм радостна, че се присъедини към нас — любезно рече Кетрикен. Тонът й бе искрено дружелюбен.

За момент ми се стори, че по лицето на нарческата пробяга съмнение. Но след това решимостта й сякаш се засили. Когато заговори, младият й глас бе ясен и висок, произношението — кристално ясно. Думите й не бяха предназначени само за домакинята.

— Тук съм, кралице Кетрикен от Шестте херцогства. Но се боя, че започнах да се съмнявам, че наистина ще се присъединя към вас като съпруга на сина ти.

Обърна се и погледът й обходи множеството. Баща й стоеше абсолютно изпънат. Предполагам, че думите й го бяха изненадали, но се мъчеше да не го покаже. Първоначалното смайване на лицето на кралицата се смени със студена и вежлива маска.

— Думите ти ме разочароват, нарческа Елиания Черната вода от Божиите руни.

Не каза нищо повече. Не зададе въпрос, който би предизвикал някакъв отговор. Видях как Елиания се поколеба, мъчеше се да намери начин да започне предвидената си реч. Предполагам, че беше очаквала по-бурна реакция от страна на кралицата, включително настояване за обяснение. А сега нямаше друг избор, освен да пригоди думите си да съответстват на любезното съжаление на Кетрикен.

— Откривам, че този годеж не съответства на очакванията ми, които са очаквания на майчиния ми дом. Беше ми казано, че трябва да дойда тук и да обещая ръката си на крал. Вместо това се оказва, че ръката ми се предлага на младеж, който е просто принц, дори не престолонаследник, както наричате онзи, който се учи на задълженията на короната. Това не ме удовлетворява.

Кетрикен не отговори веднага. Изчака думите на момичето да затихнат. После заговори съвсем простичко, сякаш обясняваше на дете, което може да се окаже твърде малко, за да разбере чутото. Ефектът бе на зряла и търпелива жена, говореща на капризно момиченце.

— Жалко, че не си била научена на нашите обичаи по този въпрос, нарческа Елиания. Принц Предан трябва да стане поне на седемнадесет, преди да бъде провъзгласен за престолонаследник. След това херцозите решават кога може да бъде коронясан като пълновластен крал. Не мисля, че ще му отнеме много време да заслужи тази отговорност. — Докато говореше, вдигна очи и погледна към херцозите и херцогините. Почиташе ги с признанието на ролята им и те много добре разбраха това. Повечето кимнаха. Ходът бе добре премерен.

Елиания като че ли усети, че моментът й се изплъзва. Гласът й стана почти писклив и тя заговори мъничко по-рано от необходимото.

— И все пак. Ако приема сега годежа си с принц Предан, никой не може да отрече, че рискувам да обвържа съдбата си с принц, който може никога да не бъде обявен за крал.

И докато поемаше дъх, Кетрикен спокойно я прекъсна.

— Това е много малко вероятно, нарческа Елиания.

Усетих наранената гордост на Предан, сякаш бях засегнат аз самият. Под хладнокръвната му планинска външност се спотайваше избухливостта на Пророците. Връзката на Умението помежду ни завибрира от надигналия се гняв.

Спокойно. Остави кралицата да се оправи с това. Държах нишката помежду ни съвсем тънка и стегната.

Налага се — отвърна ядосано той. — Колкото и да не ми харесва. Точно както трябва да търпя уговорения брак и всичко останало.

Беше разгорещен и изобщо не се контролираше. Трепнах и хвърлих поглед към забуления бинградски търговец.

Селден Вестрит беше напрегнат, но вероятно напрежението му бе предизвикано единствено от интереса, с който всички следяха ставащото. И въпреки това изглеждаше прекалено неподвижен, сякаш слушаше с всяка пора на тялото си. Страхувах се от него.

— И все пак! — повтори нарческата, но този път акцентът й пролича и думите прозвучаха по-остро. Личеше, че губи самоувереност, но въпреки това продължи упорито. Несъмнено беше репетирала дълго речта си, но сега я произнасяше без финес и жестове. Оставаха единствено думите, подобни на гневно хвърляни камъчета. Сигурен бях, че мнозина си мислеха, че целта й е да се спаси от годежа. Моите подозрения бяха различни.

— И все пак, ако трябва да приема този ваш обичай за добър и да обещая да се омъжа за принц, който може и никога да не стане крал, ми се струва справедливо и добре в замяна да поискам от него да почете обичая на моята страна и народ.

Трябваше да гледам реакцията на твърде много хора едновременно. За Аркон Кървавия меч бях сигурен — думите на дъщеря му бяха абсолютна изненада за него. В същото време като че ли му хареса, че поставя условия. Но пък и явно беше човек, който се радваше на предизвикателствата и хазарта, както и на изнасянето на представления. Нямаше нищо против да я остави да разбърка гърнето, докато самият той чака да види какво ще изскочи отгоре. Може би щеше да му е от полза. Някои от седящите до него не изглеждаха толкова оптимистично настроени. Размениха загрижени погледи — явно се опасяваха, че наглостта на момичето ще изложи на опасност годежа и ще провали търговските им уговорки.

Принц Предан се изчерви. Виждах и усещах как полага усилия да запази хладнокръвие. Кетрикен запазваше спокойствие почти без усилие.

— Може пък да се окаже приемливо — тихо рече тя и отново го каза така, сякаш говореше на малко дете. — Би ли ни обяснила този обичай?

Нарческа Елиания явно разбираше, че не се представя добре. Изправи се още повече и пое дъх.

— В моята страна, в Божиите руни, има обичай, ако някой мъж иска да се ожени за жена и ако нейните майки не са сигурни в кръвта или характера му. Тогава могат да му предложат предизвикателство, в което да се докаже достоен за брака.

Това беше. Обидата бе толкова явна, че никое херцогство не би обвинило кралицата, ако незабавно развали годежа и съюза. Не, не биха я обвинили, но на лицата на мнозина гордостта се бореше с тревогата за евентуалните търговски загуби. Стрелкаха се погледи, херцозите и херцогините се съвещаваха мълчаливо помежду си с безизразни лица и плътно стиснати устни. Преди кралицата да поеме дъх и да каже нещо, нарческата продължи:

— Тъй като съм сама пред вас и майките ми не могат да говорят от мое име, сама ще предложа предизвикателство, което да докаже, че принцът е достоен за мен.

Познавах Кетрикен по времето, когато бе дъщеря на Жертвата на Планините, преди да стане кралица на Шестте херцогства. Познавах я по времето, когато се превръщаше от девойка в жена и кралица. Други може би бяха по-дълго до нея, особено през последните години, но мисля, че именно познаването на младостта й ми позволяваше да я разбирам по-добре от всеки друг. По лекото помръдване на устните й разбрах колко е разочарована. Всички месеци на усилена работа за сключването на съюз между Шестте херцогства и Външните острови бяха заличени от необмислените думи на едно момиче. Защото Кетрикен нямаше да позволи да се поставя под въпрос достойнството на сина й. Като се отнасяше с подозрение към Предан, Елиания принизяваше цялото кралство. Това не можеше да се позволи — не заради майчината гордост, а заради опасността от обезценяване на съюза между херцогствата. Затаих дъх и зачаках да чуя как Кетрикен ще сложи край на преговорите. Бях се съсредоточил изцяло върху нейното лице и забелязах само с крайчеца на окото си как Сенч тайно се опита да попречи на принца да скочи.

— Ще приема предизвикателството ти.

Гласът на Предан прозвуча звънко, млад и силен. В пълно нарушение на протокола той заобиколи стола си и пристъпи напред към нарческата, сякаш това бе наистина сблъсък между любовници. Действието му изключваше кралицата, сякаш тя изобщо нямаше думата.

— Ще го направя, но не за да докажа, че съм достоен за ръката ти, нарческа. Няма да се доказвам нито на теб, нито на никого. Ще го направя, защото няма да позволя дългите преговори за мир между народите ни да бъдат изложени на опасност само защото някакво горделиво момиченце се съмнява в мен.

Гордостта й не отстъпваше с нищо на неговата.

— За мен няма никакво значение защо го правиш — отвърна тя и изведнъж безупречната й дикция и произношение се върнаха. — Стига да изпълниш задачата.

— И тя е? — остро попита той.

— Принц Предан — обади се кралицата.

Всеки син би разпознал значението на тези думи. С произнасянето на името му тя му заповядваше да замълчи и да се върне на мястото си. Но принцът сякаш изобщо не я чу. Цялото му внимание бе съсредоточено върху момичето, което го бе унизило, а след това презрително бе отхвърлило опитите му да се извини.

Елиания пое дъх. И когато заговори, разпознах полираната дикция на предварително подготвената реч. Хвърли се напред като ловджийско куче, намерило здрава почва под краката си.

— Знаеш малко неща за нашите Божии руни, принце, а още по-малко познаваш легендите ни. Защото мнозина ще нарекат легенда дракона Айсфир, макар да те уверявам, че е истински. Толкова истински, колкото и вашите дракони на Шестте херцогства, когато налетяха върху селата ни, изскубвайки спомени и разум от онези, които живееха в тях.

Горчиви думи, способни единствено да събудят горчиви спомени у хората от Шестте херцогства. Как смееше да се оплаква какво са направили драконите на народа й след годините набези и Претопяване, които ни бяха провокирали да стигнем дотам? Нарческата стъпваше по много тънък лед и следите й се пълнеха с черна вода. Мисля, че я спаси само драматичността на момента. Дори бинградските търговци изведнъж заслушаха още по-внимателно.

— Според „легендата“ Айсфир, черният дракон на Божиите руни, спи дълбоко в сърцето на един ледник на остров Аслевял. Дрямката му е магическа и запазва пламъка на живота му, докато не го събуди някаква огромна нужда на народа ни. — Замълча и бавно огледа залата. Гласът й бе студен. — Нима не би трябвало да се събуди, когато вашите дракони ни нападнаха? В онзи час наистина сме се намирали в огромна нужда. А ето че нашият герой не се появи. И заради това заслужава да умре, както заслужава всеки герой, загърбил дълга си. — Погледна Предан в очите. — Донеси ми главата на Айсфир. Тогава ще знам, че за разлика от него ти си достоен герой. Ще се омъжа за теб и ще бъда твоя съпруга във всяко отношение, дори никога да не станеш крал на Шестте херцогства.

Почувствах моментната реакция на Предан. НЕ, забраних му и за първи път, откакто неволно му бях впечатал заповедта да не ми се опълчва, се надявах с цялото си сърце командата да е все още силна.

И тя се оказа силна. Усетих как се блъска в преградата като заек, търсещ изход от примката. Точно като уловен заек. Замята се срещу задушаващото ограничение на командата. Но за разлика от заека, усетих как преценява пречката въпреки обхваналата го паника и ярост. Действията му бяха бързи като мисълта му. Вдига глава и почувствах как проследява заповедта до мен, сякаш я следваше с пръст.

Скъса я. Не с лекота. Преди да изгубя контакт с него, усетих как потта избива от порите му. За мен беше като удар с наковалня по челото. Олюлях се от сблъсъка, но нямах време да мисля за болката. Защото изведнъж осъзнах, че светлосините очи на забуления търговец наистина се виждат през дантеленото му покривало. И той се взираше, но не към принца, а право към шпионката. Бих дал какво ли не да видя изражението му. И докато се молех това да е някакво странно съвпадение, копнеех да се свия на земята, да затворя очи и да се скрия, докато погледът му не се отмести.

Но не можех да го направя. Имах дълг — не само като Пророк, но и като допълнителни очи на Сенч. Продължих да следя залата. Главата ми пулсираше от болка, а Селден Вестрит продължаваше да се взира в стената, която би трябвало да ме скрива. Тогава Предан заговори.

Гласът му прогърмя и това бе мъжкият глас на Искрен.

— Приемам предизвикателството!

Всичко стана страшно бързо. Чух как Кетрикен ахна. Не й бе дадено време да оформи отказа. След думите на Предан последва зашеметено мълчание. Островитяните, сред тях и Аркон Кървавия меч, се спогледаха разтревожено при мисълта принц от Шестте херцогства да повали дракона им. Над масите на сънародниците ми осезаемата мисъл бе, че е глупаво Предан да посреща предизвикателството на чужденците. Видях как Сенч трепна. А миг по-късно очите на стария убиец се отвориха широко и в тях заблестя надежда. Защото избухнаха радостни викове, както от масите на Шестте херцогства, така и от тези на островитяните. Ентусиазмът, че един младеж е изревал като бик, че ще приеме хвърлената ръкавица, заглуши всеки остатък от здрав разум в залата. Дори аз изпитах прилив на гордост от младия Пророк. Би могъл да откаже, при това с пълно право и без да опетни честта си. Но вместо това той се бе отзовал, за да опровергае пренебрежителното мнение на чужденците, че не е достоен за ръката на тяхната нарческа. Подозирах, че на масата на островитяните вече се правят облози дали момчето ще се провали. Но дори да се провалеше, готовността му да приеме предизвикателството на Елиания вече го бе издигнала в очите им. Може би в крайна сметка не омъжваха нарческата си за селски принц. Може би във вените му все още течеше поне малко гореща кръв.

Чак сега забелязах смаяните, дори ужасени лица на бинградските търговци. Забуленият вече не се взираше в стената ми. Селден Вестрит жестикулираше оживено и говореше възбудено на останалите, мъчеше се да надвика изпълващия Голямата зала рев.

Зърнах за момент Славея Сладкопойна. Беше се качила на една маса и главата й се въртеше като ветропоказател — опитваше се да улови всяка подробност от ставащото, да отбележи реакцията на всеки човек и да чуе всеки коментар. От ставащото тук щеше да се получи песен и тя щеше да е нейният автор.

— И! — извика принц Предан сред врявата. Нещо в присвитите му очи ме накара да застана нащрек.

— Еда, милост — замолих се, но знаех, че никакви богове или богини не биха могли да го спрат. В очите му имаше див и упорит блясък и аз се страхувах какво ще каже в следващия момент. При вика му ревът в залата внезапно замря. Когато принцът заговори отново, думите му бяха предназначени за нарческата, но всички го чуваха ясно в ехтящата тишина.

— И аз имам свое предизвикателство. Защото щом трябва да се покажа достоен да се оженя за нарческа Елиания, която няма шанс да стане кралица на каквото и да било, освен ако не ми даде ръката си, според мен тя първа трябва да се докаже достойна да е кралица на Шестте херцогства.

Сега беше ред на Пиотре да се сепне и да пребледнее. Елиания го изпревари.

— Кажи си тогава предизвикателството!

— Да! Ще го кажа!

Принцът пое дъх. Двамата не откъсваха очи един от друг. Със същия успех можеха да се намират насред някоя пустиня, толкова внимание обръщаха на останалите. Погледите им не бяха враждебни, бяха изпълнени с живот, сякаш двамата се виждаха за първи път в този двубой на воли.

— Баща ми, както може би знаеш, е бил „само“ престолонаследник, когато поел на път да спаси Шестте херцогства. Воден единствено от собствената си храброст, той тръгнал да търси Праотците, за да ни се притекат на помощ и да сложат край на войната, започната срещу нас от твоя народ.

Направи пауза, сякаш за да види дали думите му са улучили целта. Елиания запази ледено мълчание; чакаше напрегнато. Той продължи.

— Когато минали месеци и от него нямало никаква вест, майка ми, която междувременно била обсадена, но законна кралица на Шестте херцогства, тръгнала след него. Само с шепа спътници тя търсила и намерила баща ми, след което му помогнала да събуди драконите на Шестте херцогства.

Отново пауза. И отново Елиания отказа да я наруши.

— Струва ми се подходящо, че както тя е доказала себе си, присъединявайки се към диренето на баща ми и събуждането на драконите, така и ти трябва да изиграеш подобна роля в моята задача да поразя дракона на вашата страна. Ела с мен, нарческа Елиания. Сподели несгодите и виж с очите си делата, с които ме натоварваш. А ако се окаже, че няма никакъв дракон, лично се убеди в това.

Огледа залата и изкрещя:

— Нека никой в тази зала да не каже, че единствено волята на Шестте херцогства е поразила Айсфир. Нека вашата нарческа, която ми даде задачата, да види изпълнението й редом с мен. — Отново се обърна към нея и гласът му се сниши до захаросан шепот. — Ако смее.

Устните й се свиха презрително.

— Смея.

Дори да бе казала още нещо, никой не би чул думите й. Залата избухна. Пиотре стоеше блед и неподвижен като ледена статуя, а всички останали островитяни, в това число бащата на Елиания, блъскаха с юмруци по масата. Изведнъж започнаха да припяват ритмично на своя език — песен, изпълнена с решимост и кръвожадност, подхождаща повече за гребците на боен кораб, отколкото на преговаряща делегация в чужда страна. Господарите и господарките на Шестте херцогства също викаха един през друг. Коментарите като че ли варираха от твърденията, че нарческата си е заслужила презрителното предизвикателство на принца, до становището, че е отвърнала храбро и че може би в момичето от Външните острови се крие достойна кралица.

Насред всичко това моята кралица стоеше неподвижна и горда и мълчаливо гледаше сина си. Видях устните на Сенч да се движат, сякаш се опитваше да я успокои. Тя само въздъхна. Мисля, че знам какво й казваше. Че е твърде късно за промяна; че Шестте херцогства трябва да последват принца. До тях Пиотре се мъчеше да прикрие огромния си смут. А принцът и нарческата продължаваха да стоят един срещу друг, все така вкопчени в двубоя с погледи.

Кралицата заговори с нисък глас и първите й думи целяха само да потуши шума в залата.

— Мои гости, дами и господа. Чуйте ме, моля.

Ревът бавно утихна и завърши с тропането от масата на островитяните, което постепенно се забави и спря. Кетрикен пое дълбоко дъх и видях твърдата решимост в чертите й. Обърна се, но не към Аркон Кървавия меч и неговата маса, а натам, където вече се намираше истинската власт. Погледна надолу към нарческата, но знаех, че вниманието й всъщност е насочено към Пиотре Черната вода.

— Изглежда, вече имаме твърда уговорка. Принц Предан е сгоден за нарческа Елиания Черната вода от Божиите руни. При условие, че принц Предан успее да й донесе главата на черния дракон Айсфир. И при условие, че нарческа Елиания ще го съпроводи и ще бъде свидетел как той изпълнява задачата си.

— ТЪЙ ДА БЪДЕ! — изрева Аркон Кървавия меч, без изобщо да си дава сметка, че никога не е имал възможност да решава.

Мрачен и мълчалив, Пиотре кимна два пъти. А нарческа Елиания се обърна към кралицата и вирна брадичка.

— Тъй да бъде — тихо рече тя и всичко бе свършено.

— Донесете храната и виното! — нареди кралицата. Това съвсем не бе подобаващият начин да се даде начало на угощение, но подозирам, че Кетрикен имаше нужда да седне и да се подкрепи с чаша вино. Аз самият треперех, не само от страх от онова, което рано или късно трябваше да се случи, но и от ужасната болка, която ми бе причинил Предан със скъсването на командата. По знак на Сенч музикантите засвириха и прислужниците нахлуха в залата. Всички си седнаха на местата, дори Славея изящно пристъпи от масата в очакващата я прегръдка на съпруга й. Той я завъртя, явно заразен от приповдигнатото настроение. Изглежда, караницата им беше забравена, на каквото и да се беше дължала.

Предан сякаш усети недоумението ми как е успял да се освободи от командата ми и внезапно нахлу в главата ми. Том Беджърлок. По-късно ще ми дадеш обяснение за това. И също така внезапно изчезна. Когато направих неуверен опит да го достигна, той просто бе недостъпен за мен. Знаех, че е там, но не можех да намеря начин да отворя ума му за моя. Поех дълбоко дъх. Това не вещаеше нищо добро. Беше ми страшно ядосан и най-вероятно доверието помежду ни бе сериозно нарушено. Нямаше да ми е лесно да продължа да го обучавам. Придърпах по-плътно одеялото около раменете си.

Бинградските търговци обаче се бяха смълчали. Което не им попречи да напълнят щедро чиниите и чашите си. Селден седеше изолиран, явно потънал в мисли. Чинията и чашата му бяха празни и той сякаш се взираше в нищото.

На всички останали маси разговорите бяха оживени и гостите се хранеха лакомо като завърнали се от битка войници. Вълнението бе ясно доловимо, както и усещането за триумф. Свърши се. Поне засега между Шестте херцогства и Външните острови имаше твърдо разбирателство. Кралицата го бе направила — е, и принцът, разбира се. Хвърляните към него погледи изглеждаха по-положителни отпреди. Явно момъкът беше доказал духа си както на своите лордове и лейди, така и на островитяните.

Гостите се съсредоточиха върху храната и виното. Зазвуча жизнерадостна мелодия и разговорите започнаха да утихват. Отворих бутилката вино и разгънах кърпата, в която бях сложил хляб, месо и сирене. Порчето се материализира до мен и постави лапички на коляното ми. Откъснах му парченце месо.

— Наздравица! — изкрещя някой в залата. — За принца и нарческата!

Думите бяха последвани от енергични радостни възгласи.

Надигнах бутилката си, ухилих се криво и пих.