Лорд Златен

Глава 24Връзки

СЕНЧ! Трябваш ми, спешно ми трябваш! Ела в работната стая. Сенч! Моля те, чуй ме, моля те, ела!

Призовавах го с Умението, докато се олюлявах нагоре по стълбата. Дори не си спомням каква спешна задача бях измислил, за да се махна. Бях го оставил — Шута, който в същото време вече не бе Шут — да седи пред камината с бутилката бренди и сега с бясно биещо сърце проклинах съсипаното си тяло и принуждавах краката си да се сгъват и разгъват, за да ме замъкнат нагоре. Не можех да определя дали Сенч ме чува. Наругах се и насочих вниманието си към Предан и Шишко. Трябва незабавно да видя лорд Сенч. Много е спешно. Намерете го и му кажете да иде в работната ми стая.

Защо? Това беше от Предан.

Не питай, а действай!

Когато в крайна сметка стигнах в стаята, изпотен и обливащ се в пот, открих Сенч да седи нетърпеливо пред камината. Обърна се и ме изгледа кръвнишки.

— Къде се забави толкова? Чух, че си се върнал в замъка, и знаех, че лорд Златен ще ти предаде съобщението ми. Нямам цял ден за губене с теб, момче. Гонят ни важни дела, които изискват присъствието ти.

— Не — изпъшках. — Първо аз ще говоря.

— Сядай — изръмжа той. — Дишай. Ей сега ще ти донеса вода.

Рухнах в стола при камината. Бях прекалил с насилването на тялото си. Ездата и тренировката сами по себе си бяха достатъчни, за да ме изтощят. Сега се тресях досущ като Шута.

Изпих водата. Преди Сенч да отвори уста, му разказах всичко, което бях чул от Шута.

— Татуировки — с отвращение промърмори той. — Бледата жена. — Въздъхна. — Не му вярвам. И не смея да не му вярвам. — Намръщи се, все още замислен. — Видя ли доклада на шпионина ми? Не е открил никакви следи от дракон на Аслевял.

— Не мисля, че е търсил особено усърдно.

— Може би. Това е проблемът с наемниците. Свършат ли парите, лоялността им си заминава с тях.

— Сенч. Какво ще правим?

Изгледа ме странно.

— Очевидното. Фиц, наистина трябва да възстановиш силите си. Напоследък много лесно излизаш от равновесие. Макар че признавам, че и аз съм страшно изненадан от татуировките на Шута. Както и връзката, която прави от тях. Когато говорих с него сутринта и го попитах дали знае за някакъв островен обичай, свързан с татуировките, каза, че не му било известно, и преспокойно смени темата. Не мога да повярвам, че може така да ме преметне, но…

Гледах как Сенч пренарежда в ума си всичко, което знаеше за Шута и лорд Златен. Накрая въздъхна и призна:

— Знаем, че Бледата жена е съветвала Кебал Тестото по време на Войната на Алените кораби. Но смятахме, че е загинала заедно с него. Какво общо би могла да има с Елиания? А дори и да е оцеляла, защо й е да се опитва да е част в годежа, да не говорим за интереса й към теб или към лорд Златен? Прилича ми на изсмукано от пръстите.

Преглътнах.

— Онази жена, Хеня. Прислужницата на Елиания. Говореше за „нея“, както и Елиания и Черната вода. Те двамата я споменаваха с ужас. Може би въпросната „тя“ е Бледата жена и може би тя е другият Бял ясновидец на Шута. В такъв случай би могла да има свои собствени планове, които се пресичат с нашите по начини, които не можем да предвидим.

Гледах как старият убиец прехвърля наум всички варианти на ситуацията. Накрая сви рамене.

— Въпреки всичко решението си остава същото — каза безжалостно. — Първо. Шутът ти казва, че решението дали да спазиш клетвата си към Пророците, или да се опиташ да спасиш замразения дракон ще е твое. Така. Ще спазиш клетвата си. Не се съмнявам в твоята лоялност.

На мен изобщо не ми изглеждаше толкова просто. Премълчах.

— Второ. Лорд Златен няма да дойде с нас на Аслевял. Затова ако открием дракон в леда, в което много се съмнявам, няма да може да попречи на Предан да го убие. Или поне да отсече замразената глава от някакъв древен труп, което ми се вижда по-вероятно. Така дори Бледата жена наистина да съществува и да представлява някаква заплаха за него, той така и няма да е близо до нея. Следователно лорд Златен няма да умре.

— Ами ако все пак дойде на Аслевял, със или без нас?

Сенч ме изгледа.

— Фиц. Мисли, момко. До Аслевял се стига трудно дори от Външните острови. Не че ще успее да стигне и до тях. Не мислиш ли, че мога да издам заповед, която забранява на лорд Златен да се качва на какъвто и да било кораб, заминаващ от Бъкип? Ще го направя тихомълком, разбира се.

— Ами ако промени външността си?

Той повдигна бяла вежда към мен.

— Да не искаш да го затворя в тъмницата, докато не заминем? Предполагам, че мога да го направя, стига това да успокои душата ти. Комфортна тъмница, естествено. С всички удобства.

Тонът му ясно показваше, че се безпокоя напразно. Пред спокойния му скептицизъм ми бе трудно да поддържам френетичния страх, който ми бе насадил Шутът.

— Не. Разбира се, че не искам — промърморих.

— Тогава ми се довери. Довери ми се, както навремето. Имай мъничко вяра в стария си наставник. Ако не искам лорд Златен да отплава от Бъкип, значи няма да отплава.

НЕ МОГА ДА ГО НАМЕРЯ. КАКВО ДА ПРАВЯ? Предан явно беше уплашен.

Сенч наклони глава настрани.

— Чу ли нещо?

— Един момент — Вдигнах пръст. Няма значение, Предан. При мен е. Всичко е наред.

Какво става?

Няма значение. После ще ти кажа. Няма значение. Отново насочих вниманието си към Сенч.

— Това, което „чу“, беше викът на Предан, че не те е намерил. Широко излъчване на Умението. Още го прави, когато е разтревожен.

На лицето на Сенч бавно се появи усмивка.

— О, май грешиш. Сигурен съм, че чух вик в далечината.

— Точно на такова може да ти заприлича Умението отначало. Докато умът ти се научи да интерпретира какво е усетил.

— О, богове — тихо рече Сенч. Изглеждаше отнесен и се усмихваше замечтано. После се сепна и се върна в реалността. — За малко да забравя защо те извиках. Срещата на кралицата с Осезаващите. Ще се състои, за моя най-голяма изненада. Очакваме вест от тях до шест дни. Нужно им е време да се съберат и молят кралицата да изпрати личната си гвардия, за да им осигури безопасно преминаване. Разбира се, искат и размяна на заложници, но й казах, че това са глупости! В рамките на шест дни ще ни изпратят птица, която да ни каже къде да се срещнем с тях. Обещават, че ще се намират в рамките на един ден път от Бъкип. Когато пристигнем, ще дойдат при нас. Ще бъдат с наметала и качулки, за да не бъдат разпознати. Искам да идеш с тях, когато излязат.

— Няма ли да изглежда странно? Личният телохранител на лорд Златен да потегля с кралската гвардия на такава деликатна мисия?

— Би могло да е странно. Но дотогава ще си напуснал службата си при лорд Златен, за да постъпиш в гвардията на кралицата?

— Няма ли да е твърде внезапна тази промяна? Как ще я обясним?

И кога го реши, стара лисицо?

— Лесно. Капитан Маршкрофт ще те приеме с готовност, тъй като беше много впечатлен, че си убил трима души само защото са се опитали да откраднат кесията на господаря ти. Толкова добър с меча човек винаги е добре дошъл в гвардията. Ако някой попита, просто казваш, че са ти предложили чудесно заплащане и че лорд Златен няма нищо против да си спечели благоволението на кралицата, като й позволи да наеме слугата му. Може би защото вече се чувства достатъчно добре в двора и изобщо не се нуждае от телохранител.

Логиката на Сенч си я биваше. Подозирах, че има някакви по-силни мотиви от това просто да съм му по-достъпен като шпионин. Запитах се дали не иска да ме отдели от лорд Златен, за да не допусне евентуални изпитания на лоялността ми към Пророците. Реших да разузная.

— Защо е толкова важно да изляза с гвардията?

— От една страна, така ще е много по-лесно, да се обясни защо си избран да съпроводиш принца на Външните острови напролет. Ще си един от щастливците, спечелили тази чест. Но най-вече защото Осезаващите поискаха принц Предан да е в ескорта като свидетелство, че не им желаем злото.

Това моментално грабна вниманието ми.

— Мислиш ли, че е безопасно? Може да се окаже капан.

Той се усмихна криво.

— Как мислиш, защо искам да яздиш до него? Разбира се, че може да е капан. Но Осезаващите би трябвало да се боят от същото, нали? Затова искат да отиде — знаят, че не бихме рискували единствения наследник на Пророците, ако сме решили да ги нападнем.

— Старата кръв — казах. — Трябва да се научиш да ги наричаш Старата кръв, а не Осезаващи. Значи ще го пратиш да ги ескортира дотук?

— Също като мен, той няма избор — намръщено призна Сенч. — Кралицата вече им обеща.

— Въпреки неодобрението ти?

Сенч изсумтя презрително.

— Напоследък моето одобрение или неодобрение не означава почти нищо за нея. Може би си мисли, че е достатъчно пораснала, за да се нуждае от мен като съветник. Е, ще видим.

Не знаех какво да отговоря. Честно казано — макар да ми се струваше донякъде вероломно, — тайно се радвах на увереността на кралицата в собствените й сили.

Следващите дни бяха толкова заети, че напрежението почти пропъди от ума ми грижите около Шута. Въпреки крехкото ми здраве със Сенч, Шишко и Предан започнахме да се срещаме всяка сутрин в Морската кула. Шутът не беше включен в събиранията. Сенч не коментира това: предвид разказа ми сигурно бе сметнал, че е по-добре Шутът да не е член на котерията. Така и не повдигнах въпроса. Събирахме се само четиримата и изучавахме Умението с ненаситност, която ме плашеше и ентусиазираше останалите. Напредвахме внимателно и бавно, което не задоволяваше никого, освен мен. Шишко се научи да ограничава музиката си, макар че това незнайно защо го тревожеше. Предан стана по-добър в насочването на посланията си към определен човек. Сенч, както можеше да се очаква, ги забавяше. Ако се докосвахме физически, успяваше да достигне едва-едва ума ми, както и аз неговия. Шишко можеше да насочи буен поток към него и да привлече вниманието му, но предаването на мисли не се получаваше. Предан сякаш изобщо не бе в състояние да го открие. Или пък Сенч не можеше да го усети. Не можех да определя къде точно е проблемът. Сутрините ме изтощаваха и ми опъваха нервите. Все още страдах от пристъпи на главоболие, макар че сега бяха нищо в сравнение с предишните.

Под строгите указания на Сенч всеки обяд се тъпчех със засищаща и здравословна храна. Може и да бях поел контрол върху Умението му, но той си оставаше мой наставник и смяташе, че знае най-добре как да оправи състоянието ми. Точно тогава постави въпроса за елфовата кора и омайничето, които беше намерил и взел от стаята ми, докато се възстановявах от „изцелението“. Беше остра и неприятна и за двама ни разправия. Той твърдеше, че нямам право по никакъв начин да повреждам или препятствам Умението си, особено след като съм станал майстор за принца и котерията му. Аз пък настоявах, че имам право на лични вещи. Нито един от двама ни не отстъпи и не се извини. Просто избягвахме да обсъждаме темата повече.

Лорд Златен ме освободи от служба малко след като Сенч му предложи. Предложиха ми да постъпя в гвардията на кралицата и аз с готовност се съгласих. Приеха ме с невъзмутимост, която ме изненада. Явно не бях първата странна птица, вкарана от Сенч в редиците им. Зачудих се колко ли от гвардейците са повече от това, което изглеждат на пръв поглед. Задаваха ми малко въпроси и предпочитаха да ме оценят при рутинните тренировки и занимания. Ранните следобеди прекарвах в тренировки. Често губех и това си личеше по синините ми.

Официално получих койка в казармата при останалите гвардейци, но често спях в работната си стая. Дори да намираха свободата ми за странна, никой не задаваше въпроси. Когато срещнах Вим на игрището, той ме поздрави, че отново съм станал „честен боец“. Започнах да се обличам в чистото синьо на стражите и носех пурпурна и бяла туника, когато трябваше да се покажа като гвардеец на кралицата. Изпитвах необикновено удоволствие, че открито мога да нося нейния символ с лисицата на гърдите си. Подхождаше на иглата, която носех в ризата си над сърцето.

Уморявах се по-бързо и се възстановявах много по-бавно от всеки друг път, но въпреки съветите на Сенч не прибягнах до Умението, за да ускоря процеса. Късно следобед, докато Сенч се занимаваше с политика и дипломация, Шишко правеше набези в кухнята и си угаждахме с бонбони, сладкиши и тлъсти мръвки. Открихме, че Гили обожава стафидите не по-малко от Шишко. Умолителният танц на порчето можеше да доведе Шишко до сълзи от смях. Всички започнахме да наддаваме, а Шишко май повече, отколкото бе добре за него — заглади косъма като кученце на благородна дама. Вече се радваше на грижи и приятелско отношение и често показваше кротката си и добра природа. Искрено се наслаждавах на простичките часове с него.

Дори успях да прекарам няколко вечери с Хеп. Не ходехме в „Набученото прасе“, а си избрахме една тиха, сравнително нова бирария — „Разбитият Ален кораб“. Поръчвахме си храна и разговаряхме като стари приятели, в каквито се превръщахме. Това ми напомняше за дните ми с Бърич непосредствено преди Славен да ме убие. Вече общувахме като мъже. През най-добрата ни вечер ми разказа надълго как Славея цъфнала в работилницата, омаяла Гиндаст с чар и слава и отмъкнала Хеп за цял ден.

— Беше много странно, Том — каза ми малко зачуден. — Държеше се, сякаш никога не сме се карали и не сме разменяли тежки думи. И какво ми оставаше, освен да правя същото? Мислиш ли, че наистина е забравила какво ми наговори?

— Съмнявам се — отвърнах замислено. — Менестрелите с проблеми с паметта бързо умират от глад. Не. Мисля, че Славея смята, че ако се преструва достатъчно силно, че нещо е така, то става така. И както сам си се убедил, при нея явно действа. Е, значи си й простил?

Той ме погледна объркано и след малко се ухили иронично.

— Щеше ли да забележи, ако не съм? Беше толкова добра в убеждаването на Гиндаст, че ми е едва ли не майка, че аз самият почти й повярвах.

Разсмях се и свих рамене. Славея го завела в кръчма, където често се появявали пътуващи менестрели, и го запознала с няколко млади музикантки. Нагостили го до пръсване с пай с кълцано месо, бира и песни, като се състезавали коя ще спечели вниманието му. Не пропуснах да го предупредя шеговито за леките и приятни маниери на менестрелите и каменните им сърца. Сгреших.

— Вече нямам сърце — каза той сериозно. От описанията му обаче останах с впечатлението, че дори и да няма сърце, явно има набито око. Мислено благослових Славея и се замолих за по-бързото излекуване на момчето ми.

Шутът и лорд Златен старателно ме отбягваха. Няколкото вечери, когато тихо се спусках от работната стая до апартаментите на лорд Златен през старата си спалня, не го откривах. Предан ми каза, че вече играел по-често в града, където този род забавления започнали да добиват популярност, както и по частни партита в крепостта. Липсваше ми, но същевременно се страхувах да се изправя пред него. Не исках да прочете в очите ми, че съм го издал на Сенч. Оправдавах се, че е за негово добро. Драконите да си гледат работата. Ако недопускането му до Аслевял можеше да спаси живота му, недоволството му беше поносима цена. Това си казвах в моментите, когато откривах, че вярвам в смахнатите му пророчества. В други моменти бях сигурен, че няма замръзнали дракони и Бледи жени, а следователно и никакви причини да посещава Аслевял. Така оправдавах заговорите си със Сенч срещу него. Колкото до причината да ме избягва, предполагах, че изпитва някакво странно чувство за срам заради татуировките, за чието съществуване не бях подозирал. Знаех, че не мога да настоявам за компанията му, нито да му наложа своята. Оставаше ми само да се надявам, че с времето пропастта помежду ни ще продължава да се затваря.

И така дните се изнизваха един след друг.

Не признавах на никого, но ужасът ми от пътешествието на принца до Аслевял беше в основата на подновения ми ентусиазъм да го обучавам на Умението. Както и да броях дните до отплаването, все не ми се виждаха достатъчни. Вече бях съгласен със Сенч, че принцът трябва да има котерия, притежаваща поне основни познания върху магията. Затова се посветих на развитието на дарбите ни, естествено с различна степен на успех. Умението на Сенч бавно се подобряваше при сутрешните ни уроци. Беше страшно недоволен от бавния си напредък и това му пречеше да се съсредоточава. Както и да се мъчех, не можех да го накарам да се отпусне и да изпразни съзнанието си. Предан като че ли намираше споровете ми със застаряващия ученик за смешни, а Шишко откровено се отегчаваше. Нито едното, нито другото помагаше на Сенч. Открих, че моят мил и търпелив учител е ужасен ученик, твърдоглав и непокорен. След четири дни упорити усилия най-сетне успях да го отворя за Умението. Още щом усети течението му, той се гмурна в него. Не ми оставаше друго, освен да го последвам, като строго забраних на Предан и Шишко да тръгват след нас.

Не обичам да си спомням този случай. Сенч не просто се откри за Умението. Беше насъбрал твърде много за откриване. Всеки момент от годините му изтичаше от него. След като известно време се мъчех да го събера в едно цяло, осъзнах, че не Умението го разкъсва. А че старецът сам изпраща търсещите нишки. Подобно на корени на жадно растение, той се разпростря във всяка посока, без изобщо да си дава сметка, че потокът на Умението разкъсва и пръсва филизите му. Дори докато събирах парченцата му, той ликуваше от дивия устрем на връзката. Подсилван колкото от магията, толкова и от гнева си, едва успях да го изтръгна от водопада на Умението. Когато най-сетне се върнахме в телата си, открих моето под голямата маса — треперещо, на прага на конвулсиите.

— Ах ти, тъпо упорито копеле! — изпъшках.

Нямах сили да изкрещя. Самият Сенч се беше отпуснал в стола. Клепачите му потрепнаха, когато започна да идва на себе си.

— Великолепно. Великолепно — промълви той, отпусна глава на масата и потъна в дълбок мъртвешки сън, от който сякаш нямаше събуждане.

Предан и Шишко ме измъкнаха изпод масата и ми помогнаха да седна. С треперещи ръце Предан ми наля пълна чаша вино, а Шишко ме гледаше опулено с малките си очички. Преполових чашата.

— Не бях виждал нищо по-страшно от това — рече слисано Предан. — Същото ли беше, когато тръгна след мен?

Бях прекалено ядосан на Сенч и на себе си, за да му призная, че не знам.

— Нека това да е урок и за двама ви — смъмрих ги. — Всеки, който действа по такъв глупав начин, излага на риск и останалите. Сега много добре разбирам защо навремето майсторите слагали болезнена преграда между Умението и нетърпеливите ученици.

Принцът ме погледна смаяно.

— Няма да направиш подобно нещо с лорд Сенч, нали? — Говореше с такъв тон, сякаш бях предложил да оковем кралицата за собственото й добро.

— Няма, разбира се — отвърнах сърдито.

Побутнах хъркащия старец, после го сръчках. Очите му се отвориха едва-едва. Усмихна ми се, без да вдига глава от масата.

— А. Ето те и теб, момчето ми. — Усмивката му стана още по-широка и глупава. — Видя ли ме? Видя ли как летях? — После заспа пак, изтощен и доволен като дете след панаир. Бях отчаян, че изобщо не си дава сметка, че сме се отървали на косъм. Събуди се след час и въпреки многословните му извинения блясъкът в очите му ме изпълваше с тревога. Макар да ми обеща, че няма да прави диви експерименти, тихичко заръчах на Шишко незабавно да се свърже с мен, ако усети Сенч да прибягва до Умението. Уверенията му обаче не ме успокоиха особено — подобни обещания обикновено не се задържаха дълго в ума му.

Следващата сутрин също не ми донесе особено спокойствие. След като казах на Сенч този път да не прави нищо, освен да следи доколкото може, се опитах да науча Предан да взема сила от Шишко, за да усили собственото си Умение. Макар при изцеляването ми всички да бяха изпитали на какво е способна обединената им сила, никой от тримата не можеше да обясни как всъщност бяха успели да я овладеят и какво се е случило. Струваше ми се, че Предан би трябвало най-малкото да е в състояние да черпи сигурно от силата на Шишко. Затова им зададох лесно упражнение — или поне го мислех за такова.

Самостоятелно Предан можеше да достигне ума на Сенч само като едва доловим шепот. Можеше да накара стария убиец да усети усилията му, но не и да му предаде съобщение. Не бях сигурен дали това означава, че Сенч е все още твърде затворен за Умението, или че Предан не успява да се насочи достатъчно точно към него. Исках да видя дали с подкрепата на Шишко момчето ще успее да накара Сенч да го чуе.

— Принц Искрен ми каза, че използваният по такъв начин член на котерията — или единак — се нарича кралски човек. Така че Шишко ще бъде кралски човек на Предан. Да опитаме ли?

— Но той е принц, а не крал — загрижено ме прекъсна Шишко.

— Да. И какво от това?

— Не мога да съм кралски човек. Няма да проработи.

Успях да проявя търпение.

— Успокой се, Шишко. Ще проработи. Ще служиш като човек на принца.

— Ще служа. Като слуга? — моментално се възмути той.

— Не. Като помощник. Като приятел. Шишко ще помогне на Предан като човек на принца. Ще опитаме ли?

Предан се беше ухилил, но не защото му се присмиваше. Шишко се настани до него.

— Би трябвало да ви е лесно — предположих. Не знаех дали казвам истината. — Шишко трябва просто да се отвори за Умението, но без да полага никакви усилия. Предан трябва да почерпи сила от него и да се опита да стигне до Сенч. Предан. Не бързай. И ако ти кажа да спреш, трябва незабавно да прекъснеш контакта. Така. Започвай.

Мислех си, че съм планирал всяка възможност. На масата чакаха сладкиши, каквито обичаше Шишко, както и бренди, ако се наложи да се подкрепим. Запитах се дали не съм направил грешка. Погледът на Шишко все се отплесваше към някоя кифличка със стафиди. Нямаше ли да го разсеят твърде много? Бях настоял за елфова кора и гореща вода, но Сенч твърдо забрани. „Много по-добре е котерията на принца никога да не опитва това унищожително питие“ — с право посочи той. Не му напомних, че тъкмо той ме бе научил да я използвам.

Застанах тревожно зад принца, докато поставяше ръка върху рамото на Шишко. Бях готов да прекъсна физическата връзка между тях, ако ми се стореше, че източва дребния човек. Много добре знаех, че Умелият е в състояние преднамерено да убива по този начин. Не исках никакви трагични инциденти.

Изчакахме. След малко погледнах въпросително Сенч. Отвърна ми с повдигане на вежди.

— Започвайте — казах на двамата.

— Опитвам се — отчаяно рече Предан. — Мога да предавам към Шишко. Но не знам как да почерпя от силата му и да я използвам.

— Хм. Шишко, можеш ли да му помогнеш?

Шишко отвори очи и ме погледна.

— Как?

Не знаех.

— Просто се отвори за него. Мисли си как му пращаш силата си.

Двамата отново се настаниха. Наблюдавах лицето на Сенч с надеждата да уловя някакъв знак, че Предан е докоснал съзнанието му. Но след малко Предан вдигна очи към мен. На устата му играеше усмивка.

— Излъчва към мен „сила, сила, сила“ — призна той.

— Ти така каза! — гневно запротестира Шишко.

— Да. Така казах — потвърдих. — Спокойно, Шишко. Никой не ти се подиграва.

Той ме изгледа сърдито. Кучешка воня.

Предан трепна. Устните на Сенч помръднаха, но той успя да сдържи усмивката си.

— Кучешка воня. Това ли искахте да ми предадете?

— Мисля, че Шишко беше отправил коментара към мен — казах внимателно.

— Но мина през мен до Сенч! Почувствах го! — развълнувано възкликна Предан.

— Е, поне имаме някакъв напредък — казах.

— Сега мога ли да си взема кифличка?

— Не, Шишко. Още не. Трябва да поработим върху това.

Замислих се. Предан беше насочил Умението на Шишко. Означаваше ли това, че беше почерпил сила от Шишко, за да стигне до Сенч, или че просто е отклонил посланието на Шишко до мен?

Не знаех. Не виждах как мога да определя със сигурност какво е станало.

— Опитайте заедно — предложих им. — Направете опит да изпратите едно и също послание до Сенч и само до Сенч. Положете свързано усилие.

— Свързано?

— Да го направим заедно — обясни Предан на Шишко. Проведоха кратък разговор без думи. Предположих, че са избрали съобщението.

— Хайде — казах и загледах Сенч.

Той се намръщи.

— Нещо за кифличка.

Предан въздъхна отчаяно.

— Да, но не трябваше да предадем това. На Шишко му е малко трудно да се съсредоточи.

— Гладен съм.

— Не, не си. Просто искаш да ядеш — рече му Предан. И Шишко се начумери. Никакви увещания не можеха да го накарат да опита отново. Накрая се наложи да го оставим да се наяде и отложихме урока за следващия ден.

Но на другата сутрин пак бяхме обречени на неуспех. Пролетта наближаваше. Бях отворил широко прозореца. Слънцето все още беше само обещание на хоризонта, но вятърът от океана се носеше изпълнен с живот и свежест и показваше, че предстои смяна на сезона. Наслаждавах му се, докато чаках учениците си.

Вече ми беше съвестно за плановете ни срещу лорд Златен. Искаше ми се да не бях споделил разговора ни със Сенч и да не му бях казвал за татуировките на Шута. Та нали можеше при желание и сам да му разкаже, когато е станало дума за татуировките на нарческата. Бях сигурен, че съм допуснал грешка. Нямаше начин да поправя нещата, а не можех да си представя как мога да си призная пред Шута. Единственото по-невъобразимо бе да му позволя да отиде на Аслевял, щом смяташе, че ще умре там. Така че колкото и детинско да ми изглеждаше, реших да си държа езика зад зъбите и да оставя Сенч да се занимава с това. Той беше човекът, който нямаше да позволи на лорд Златен да дойде с нас. Отново вдишах дълбоко пролетния въздух с надеждата, че ще ме пречисти. Вместо това тревогата ми само се засили.

Любезен Бресинга се беше върнал в Бъкип. Стражата, която бе заминала с него, формално трябваше да е свидетелство за съчувствието на Пророците за загубата му. Но той добре си даваше сметка, че ще е под наблюдение в Бъкип още години наред. Щеше да остане в замъка до навършване на пълнолетие, а Короната щеше да управлява земите му вместо него. Гейлкип беше затворен, с изключение на неколцина слуги, осигурени от кралицата. Наказанието ми се струваше доста меко в сравнение с предателските му действия. Осезанието му се пазеше в тайна; предположих, че разкриването му можеше да се използва като заплаха да не опитва да върши още пакости. Така и не го свързаха със смъртта на тримата мъже в града. Негодувах, че се бе отървал толкова лесно за излагането на принца на такава голяма опасност. Според разказа на Сенч Предан твърдял, че Любезен е предал на Петнистите съвсем малко информация за него, при това известна и на последния слуга в замъка. Това не ме успокояваше. Още по-тревожно бе, че не само Лодвайн, но и Паджет бяха проявили жив интерес към сведенията на Любезен за лорд Златен и мен. Знаеше малко и затова им бе казал малко. Въпреки това бе признал на принца, че интересът им събудил любопитството му към нас.

Шпионирах го в стаята му. Изглеждаше отчаян и съсипан. С него беше останал само един от фамилните слуги. Нямаше семейство и дом, а партньорът му живееше в конюшнята. Предложените му покои подхождаха на дребен благородник — несъмнено се бе радвал на много по-голям разкош у дома. Вечер седеше и се взираше в огъня. Подозирах, че общува с котката си, но не успях да доловя поток на Осезание. Вместо него долавях нещастието му — бе почти осезаемо.

Въпреки това му нямах доверие…

Чух стъпките на принца по стълбите. След миг влезе и залости вратата, Сенч и Шишко скоро щяха да дойдат по тайния проход, но засега имах малко време насаме с него.

— Котката на Любезен разговаря ли с теб? — попитах, без да го поглеждам.

— Пард? Не. Той е котка, така че би могъл, стига да пожелае. Но ще е… неучтиво, предполагам. — Изсумтя замислено. — Странна работа. Онези от Старата кръв, които предпочитат котки, имат някои общи обичаи. Никога не бих се опитал да заговоря нечий партньор котка. Все едно… все едно да флиртуваш с нечия годеница. Откакто познавам Пард, той нито веднъж не е проявил интерес да общува с мен. Разбира се, без да броим онзи път, когато Любезен беше в опасност. Но това беше по изключение. Любезен ми го донесе в чувал. Прилъгал го да влезе вътре уж на игра. И после завързал чувала и домъкна Пард в стаята ми. Наистина го домъкна. Пард е доста едричък.

Въздъхна.

— Трябваше да се сетя. Ако Любезен не беше толкова смутен, никога не би се отнесъл към Пард по такъв груб начин. Но изглеждаше толкова разтревожен и така бързаше, че се съгласих да държа Пард в стаята си, докато той се върне, и не задавах въпроси. Пард съскаше, опитваше се да раздере чувала с нокти, после се укроти и остана да лежи задъхан. Уплаших се, че ще се задуши. Но щом развързах чувала, се нахвърли върху мен и ме събори. Сграбчи ме тук — Предан показа сънната си артерия — и заби ноктите на задните си крака в корема ми. Закани се, че ще ме убие, ако не го пусна да излезе. А после изведнъж замяука и ме изподраска. Точно тогава са нападнали Любезен. Каза, че вината била моя и че ще ме убие, ако не го спася. И аз се свързах с теб.

Стоеше до мен при прозореца и гледаше неспокойното море. Изгряващото слънце постепенно оцветяваше черните вълни. Замълча.

— И какво стана след това?

— След това си мислех какво става с теб. Защо не се свърза с мен? Не си ли помисли, че мога да ти пратя помощ?

Въпросът му ме сепна. Трябваха ми няколко мига, за да намеря отговор. Разсмях се.

— Просто не се сетих. Твърде много години бях само с вълка си. А когато изгубих Нощни очи… никога не съм се замислял, че мога да повикам за помощ. Или дори да ти кажа къде съм. И през ум не ми мина.

— Опитах се да стигна до теб. Когато онези… душаха Любезен, Пард полудя. Развилня се, трошеше и дереше всичко. Нямах представа на какво са способни ноктите му. Завивките, дрехи… Под леглото ми още има един гоблен, за който така и не се осмелих да кажа на никого. Направо е съсипан. А подозирам, че е бил много ценен.

— Спокойно. Ще ти дам друг.

Той погледна учудено кривата ми усмивка.

— Опитах се да се свържа с теб. Но не можех да те достигна.

Спомних си нещо, за което не се бях сещал отдавна.

— Баща ти се оплакваше от същото, че не мога да установя връзка с него, когато се бия с някого. И той също не можеше. — Свих рамене. — Почти го бях забравил.

Несъзнателно докоснах белега от ухапване на врата си. Долових, че Предан се взира в мен с момчешко възхищение, и побързах да сваля ръка.

— И това е било единственият път, когато Пард е говорил с теб?

Той сви рамене.

— Почти. Изведнъж спря да вилнее. После ми благодари. Почти сърдито. Мисля, че на котките по принцип им е трудно да благодарят. След това се настани на леглото ми и престана да ми обръща внимание. Остана там, докато Любезен не дойде да го прибере. Стаята ми още вони на котка. Мисля, че Пард се напикава, когато се бие.

От малкото ми познания за котките ми изглеждаше напълно възможно. Споделих го. После смених деликатно темата, защото въпросът все още беше болезнен.

— Предан? Защо се доверяваш на Любезен? Не разбирам защо го допускаш в живота си след онова, което направи.

Принцът ме погледна учудено.

— Той ми се доверява. Не си представям някой да може да вярва на някого повече от него, при това да не заслужава същото насреща. Освен това ми е нужен, ако искам да разбера хората от Старата кръв в кралството си. Майка ми го посочи. Смята, че трябва да познавам много добре поне един от тях, ако искаме да стигнем до някакво съгласие.

Не се бях замислял за това, но го разбирах. Начинът на живот на Старата кръв бе култура, скрита в културата на Шестте херцогства. Имах известна представа за нея, но не можех да я обясня на Предан така, както някой роден и израснал в тази среда. Въпреки това резервите си оставаха.

— Трябва да има и някой друг, който би могъл да ти помогне в това отношение. Още не разбирам с какво Любезен е заслужил уважението ти.

Предан въздъхна.

— Фицрицарин. Той ми повери котката си. Ако знаеше, че отиваш на смърт, и не искаше Нощни очи да умре с теб, къде щеше да го оставиш? На кого щеше да го повериш? На човек, който те е предал по своя воля? Или на приятел, на когото се доверяваш, че ще разбере въпреки всичките грешки?

— О — казах. Най-сетне схванах. — Разбирам. Прав си.

Никой не би поверил половината си душа на човек, когото смята за чужд.

След малко Сенч и Шишко се появиха иззад камината. Старецът се мръщеше и се мъчеше да махне паяжините от елегантните си ръкави. Шишко си тананикаше нещо под нос — странни ноти, които допълваха паузите в песента на Умението, с която посрещаше утрото. Изглежда, много се наслаждаваше на това. Ако слушах само с ушите си, сякаш издаваше абсолютно несвързани и дразнещи звуци. Достъпът до съзнанието му напълно променяше разбирането ми за него.

Погледът на Шишко незабавно се насочи към масата и долових разочарованието му, че този път не го очакват никакви лакомства. Въздъхнах с надеждата, че напразните му очаквания няма да се отразят на днешния урок. Настаних учениците си както предишния ден — Сенч от едната страна на масата, а Предан и Шишко — от другата. Отново застанах зад двамата, готов да се намеся и да ги разделя физически, ако се наложи. Знаех, че Предан смята това като донякъде излишна драма, а и Сенч май мислеше, че прекалявам. Но пък никой от тях не знаеше какво е друг Умел да изсмуче живота ти.

Предан отново постави ръка на рамото на Шишко. Отново се опитаха да достигнат Сенч с просто послание и не успяха. Предан можеше да достигне ума ми, Шишко също, но дори при познатото упражнение не бяха в състояние да се обединят. Започнах да си мисля, че положението е безнадеждно. Една от основните задачи на котерията е да обедини своето Умение и да го предостави на краля. А ние не можехме да направим дори това. И постоянните провали започваха да ни правят докачливи.

— Шишко. Спри музиката. Как мога да се съсредоточа, когато непрекъснато ми пееш? — сърдито каза Предан след поредния неуспех.

Шишко трепна от укора му. Очите му се напълниха със сълзи и разбрах колко дълбока и силна връзка е създал с Предан. Мисля, че принцът също осъзна грешката си, защото в следващия момент поклати глава и каза:

— Разсейва ме красотата на музиката ти, Шишко. Нищо чудно, че винаги искаш да я споделиш със света. Но сега трябва да се съсредоточим върху урока. Нали разбираш?

В очите на Сенч внезапно заиграха зелени пламъчета.

— Не! — възкликна той. — Шишко, не спирай музиката. Никога не съм я чувал, макар Предан и Том често да са ми казвали колко е хубава. Нека я чуя, Шишко, само този път. Постави ръка на рамото на Предан и прати музиката си към мен. Моля те.

Двамата с принца се опулихме, но Шишко грейна. Не се поколеба нито за миг. Вперил поглед в Сенч, с отворена от удоволствие уста, той дори не даде на Предан време да се съсредоточи. Музиката ни заля като потоп. Сенч се олюля от сблъсъка. Очите му се разшириха и макар на лицето му да се изписа тържество, долових в него и сянката на страха.

Никога не бях виждал такъв мощен изблик на Умение. До този момент музиката винаги беше като фон на мислите на Шишко, несъзнателна като дишането или биенето на сърцето. А сега той се разкриваше на целия свят и ликуваше с песента на майка си.

Както калните води на придошла река оцветяват брега, така песента на Шишко обагри голямото течение на Умението. Влезе в него и го промени. Никога не си бях представял подобно нещо. Бях хванат в течението и открих, че не съм в състояние да управлявам собственото си тяло. Непреодолимото обаяние на музиката ме притегли и ме потопи в ритъма и мелодията. Чувствах, че Предан и Сенч са някъде наблизо, но не можех да ги различа. Не бях единственият завлечен. Усетих и други. Някои бяха отделни нишки, слаби пипалца на онези, които едва използваха Умението. Други бяха по-мощни. Усетих как хора изведнъж спират насред заниманията си и се оглеждат несигурно, мъчат се да открият източника на шепнещата музика.

Не бяха много, но все пак ги имаше и усетът им за Умението бе неразделна част от тях като постоянен неясен шепот, който се бяха научили да не забелязват. Но пороят на музиката нахлу през всички тези обичайни прегради и почувствах как се обръщат към нас. Някои сигурно бяха ахнали изненадани; други може би бяха изпопадали на земята. Чух само един глас, ясен и без следа от страх. Какво е това? — попита Копривка. — Откъде е този оживял сън?

От Бъкип, радостно отвърна Сенч. От Бъкип идва този призив, Умели люде! Събуждайте се и елате в Бъкип, за да се събуди вашата магия и да служите на своя принц!

В Бъкип? — като ехо се отзова Копривка.

И тогава, подобно на далечен зов на тръба, се разнесе глас: Вече знам кой си. Вече те виждам.

Може би нищо друго не би могло да ме освободи от тези окови на Умението. Откъснах Предан от Шишко със сила, която порази и трима ни. Музиката рязко спря. За момент бях сляп и глух от отсъствието на Умението. Сърцето ми продължаваше да копнее за нея. Тя бе много по-чиста връзка със света от немощните ми сетива. Но скоро дойдох на себе си. Протегнах ръка към Предан, защото при разделянето го бях проснал на пода. Той замаяно я хвана и се изправи.

— Чу ли момичето? Коя е тя?

— А, онова момиче, дето само плаче — нехайно отвърна Шишко и изпитах благодарност, че отговорът запълни паузата. После се обърна настойчиво към Сенч. — Чу ли музиката ми? Хареса ли ти?

Сенч не отговори веднага. На лицето му играеше глуповата усмивка, но челото му беше намръщено.

— О, да, Шишко — успя да промълви той. — Чух я. И много ми хареса.

Опря лакти на масата и подпря глава.

— Успяхме — изпъшка и вдигна поглед към мен. — Винаги ли усещането е такова? Жизнерадост, чувството за завършеност от сливането със света?

— Трябва много да се внимава с това — побързах да го предупредя. — Ако се посветиш на Умението, за да търсиш това чувство за връзка, можеш напълно да загубиш себе си. Умелият не бива нито за миг да забравя целта си. Иначе можеш да бъдеш пометен и да се изгубиш…

— Да, да — прекъсна ме нетърпеливо Сенч. — Не съм забравил какво ми се случи миналия път. Но мисля, че събитието заслужава да бъде отпразнувано.

Предан и Шишко явно споделяха мнението му. Сигурен съм, че ме помислиха за абсолютен темерут заради мълчанието ми. Все пак извадих покритата кошница, която бях скрил под масата. Дори Шишко остана доволен. Всички пихме бренди, макар да предполагах, че само Сенч имаше наистина нужда да се подкрепи. Ръцете на стареца трепереха, докато вдигаше чашата към устата си, но въпреки това се усмихна и предложи наздравица:

— За онези, които ще дойдат да направят истинска котерия за принц Предан! — Не ми хвърли потайни погледи и аз също вдигнах чаша, макар да се надявах, че Бърич ще задържи Копривка у дома.

После попитах предпазливо:

— Какъв мислите, че беше онзи глас? Дето каза „Вече знам кой си“?

Шишко не ми обърна внимание и продължи да дъвче стафиди с предните си зъби. Предан ме погледна объркано.

— Какъв глас?

— Имаш предвид момичето, което предаваше така ясно ли? — попита Сенч, явно изненадан, че насочвам вниманието им към Копривка.

— Не. Онзи другият глас, дето беше толкова чужд и странен. Толкова… различен. — Не можех да намеря подходящите думи, с които да изразя надигащите се в мен опасения.

Настъпи мълчание. Накрая Предан каза:

— Чух само момичето, което каза „В Бъкип?“

— И аз — обади се Сенч. — След нея нямаше никаква ясна мисъл. Помислих си, че заради нея прекъсна връзката.

— Защо заради нея? — веднага се поинтересува Предан.

— Не — настоях аз, без да обръщам внимание на въпроса му. — После проговори нещо друго. Казвам ви, чух… нещо. Някакво същество. Не човешко.

Това бе достатъчно необичайно, за да отвлече Предан от опитите му да разбере коя е Копривка. Но тъй като и тримата се кълняха, че не са чули нищо, никой не прие сериозно твърденията ми и към края на урока вече се чудех дали не съм заблудил сам себе си.