Лорд Златен

Глава 10Твърди решения

Бавно слизах към покоите на лорд Златен. Опитах се да се съсредоточа върху трудностите на принца, но безуспешно; през цялото време се питах какъв ли по-сериозен проблем съм създал за самия себе си. Едва успявах да обучавам принца, а той бе схватлив и ревностен ученик. Щях да изкарам късмет, ако Шишко не ме убие, когато се опитам да го уча. Но към това имаше и една по-черна сянка.

Сенч бе успял да ме изкуси. Копривка в Бъкип, където да мога да я виждам всеки ден, да гледам как разцъфтява в жена и може би да й очертая един по-лесен живот, отколкото биха могли да й дадат Бърич и Моли. Опитах се да изтръгна тази идея от ума си като себичен копнеж.

По пътя си по тайните коридори направих кратко отклонение до едно от местата за шпиониране. Стоях известно време колебливо до него. Щеше да е първият път, когато нарочно съм дошъл тук да гледам и слушам. Накрая седнах тихомълком на прашната пейка и надникнах в покоите на нарческата.

Късметът ми се усмихна. Закуската бе все още подредена на масата между Пиотре и момичето, макар да не изглеждаше, че са яли много. Вуйчо й вече бе облякъл дрехите си за езда. Елиания носеше хубава рокличка в синьо и бяло, с много дантели на маншетите и гърдите. Пиотре тъкмо клатеше тежката си глава.

— Не, мъничката ми. То е като при риболова — първо трябва да подготвиш стръвта. Покажи му недоволството си сега и той ще избяга от горчивия му вкус, за да тръгне след ярките пера и сладките червейчета на нечия друга примамка. Не можеш да му покажеш какво чувстваш, Ели. Остави засега обидата. Дръж се, сякаш не си я забелязала.

Тя изтрака с лъжица в чинията и от нея подскочиха пръски каша.

— Не мога. Снощи направих всичко по силите си, за да се преструвам на спокойна. А сега не бих могла да му покажа истинските си чувства към него по друг начин, освен с нож, вуйчо.

— О, колко добре ще се отрази това на майка ти и малката ти сестра. — Каза го тихо, но лицето на Елиания замръзна, сякаш говореше за смърт и болест в съседната стая. Отпусна гордата си малка брадичка и склони глава пред него със сведени клепачи. Усетих силата на волята й, докато се мъчеше да се овладее, и внезапно забелязах колко се е променила през прекараните в Бъкип месеци. Пиотре продължаваше да я нарича „рибке“, но това бе различно момиче от онова, което зърнах за първи път. Последните следи от детето бяха избити от нея от безмилостното общество на замъка. Сега тя говореше с решимостта на жена.

— Ще направя каквото трябва за дома на майка ми, вуйчо. Знаеш го. Ще сторя всичко, за да „засека“ рибата.

Вдигна поглед към него. Устните й бяха твърдо стиснати, но в очите й имаше сълзи.

— Не това — тихо рече той. — Все още не, а може би никога. Поне така се надявам. — Въздъхна. — Но трябва да бъдеш топла с него, Ели. Не можеш да му покажеш гнева си. Сърцето ми се къса, че трябва да ти го казвам, но трябва да изглеждаш незасегната от обидата му. Усмихвай му се. Дръж се, сякаш нищо не се е случило.

— Трябва да направи повече от това.

Не виждах кой говори, но познах гласа на прислужницата. След малко се появи в полезрението ми. Този път я огледах по-внимателно. Изглеждаше горе-долу на моята възраст и бе облечена просто като слугиня. Но въпреки това се държеше, сякаш тя командва тук. Косата и очите й бяха черни, скулите — широки, носът — малък. Поклати глава.

— Трябва да изглежда смирена и благоразположена.

Пиотре стисна зъби. Реакцията му накара жената да се усмихне. Продължи да говори с очевидно задоволство:

— И да го накараш да си мисли, че ще му… отстъпиш. — После гласът й стана по-дълбок. — Накарай принца на селяните да клекне пред теб, Елиания, и го дръж в това положение. Не бива да поглежда към друга, не бива дори да си помисля за друга в леглото си, преди да се ожени. Трябва да е единствено твой. Трябва да го направиш свой, и телом, и духом. Чу предупреждението на Господарката. Ако се провалиш, ако той кривне и направи дете на някоя, ти и близките ти сте обречени.

— Не мога да го направя — избухна момичето. Изтълкува погрешно ужасения поглед на вуйчо си като укор и продължи отчаяно: — Опитах, вуйчо Пиотре. Опитах. Танцувах с него, благодарих му за подаръците и се мъчех да изглеждам очарована от отегчителните му приказки на селския му език. Но всичко това е безсмислено, защото ме мисли за малко момиченце. Презира ме като дете, като дар от баща ми просто заради успеха на преговорите.

Вуйчо й се облегна в стола си и побутна недокоснатата си закуска. Въздъхна тежко, после изгледа свирепо прислужницата.

— Чу я, Хеня. Тя вече опита дребната ти противна тактика. Не я иска. Той е момче без огън в кръвта. Не знам какво повече можем да направим.

Елиания внезапно изправи рамене.

— Аз знам. — Вирна брадичка и в черните й очи отново блеснаха пламъчета.

Той поклати глава.

— Елиания, ти си…

— Не съм дете, нито просто момиче! Не съм момиче, откакто ме натовариха с този дълг. Вуйчо. Не можеш да се отнасяш към мен като с дете и да очакваш останалите да ме виждат като жена. Не можеш да ме обличаш като кукла, да ме увещаваш да съм сладка и послушна като малкото съкровище на леля и да очакваш, че ще съм привлекателна за принца. Той е израснал в този двор, сред всички тези жени, сладки като разглезени рибки. Ако съм просто поредната, няма дори да ме забележи. Нека направя каквото трябва. И двамата знаем, че ако продължа по същия начин, ще се провалим. Затова нека опитам по свой начин. Ако и тогава се проваля, какво повече ще изгубим?

Известно време той седеше и се взираше в нея. Тя извърна очи от пронизващия му поглед и загледа недокоснатите чаши чай. Взе своята и отпи, като през цялото време избягваше да го погледне в очите. Накрая той заговори; в гласа му се долавяше ужас.

— Какво предлагаш, дете?

Тя остави чашата си.

— Не каквото предлага Хеня, ако от това се боиш. Не. Тази жена предлага да му кажеш възрастта ми. Днес. Според неговите селски години, а не според моите на Божиите руни. И също поне за днес да ми позволиш да се облека и държа като дъщеря от майчиния ни дом, да бъда обидена, че е предпочел красотата на друга пред моята, и да го обявя пред всички. Да ме оставиш да го накарам да клекне, както нареди. Но не със сладникави увещания, а с камшик, като куче, както си заслужава.

— Елиания! Забранявам! — заповеднически отсече прислужницата.

Пиотре рязко се изправи и вдигна високо ръка.

— Махай се, жено! Махай се от очите ми, или си мъртва. Кълна се. Ако не се махнеш, ще те убия!

— Ще съжаляваш за това! — озъби се Хеня, но побърза да се изнесе. Чух как вратата се затваря.

Пиотре заговори отново. Думите му бяха бавни и тежки, сякаш можеха да предпазят Елиания от някаква пропаст.

— Няма право да ти говори така. Но аз имам, нарческа. Забранявам ти.

— Забраняваш ми? — попита тя и разбрах, че Пиотре е изгубил.

На вратата се почука и влезе баща й. Елиания веднага се оттегли с обяснението, че трябва да се облече подходящо за ездата с принца. Веднага щом тя излезе от стаята, баща й започна да говори нещо за закъсняла пратка стоки. Пиотре отговаряше, но погледът му все се задържаше върху вратата, зад която бе изчезнала Елиания.

Малко по-късно излязох предпазливо в слугинската си килия и още по-предпазливо пристъпих в топлите и просторни покои на лорд Златен. Той седеше на масата и довършваше своята част от обилната закуска, която ежедневно поръчваше за двама ни. Сигурно целият двор се чудеше как кръстът му си остава все така стегнат въпреки огромния му сутрешен апетит.

Златният му поглед се обърна преценяващо към мен.

— Хм. Сядай, Фиц. Няма да ти пожелая добро утро, защото явно вече е твърде късно за това. Ще споделиш ли какво е помрачило така настроението ти?

Безсмислено бе да лъжа. Седнах на стола срещу него, напълних чинията си от подноса и заразказвах за светския гаф на Предан. Нямаше защо да не го правя. Имало бе достатъчно свидетели и бях сигурен, че Шутът щеше да научи новината съвсем скоро, ако не бе видял случката със собствените си очи. Не споменах нищо за Копривка. Дали от страх, че ще се съгласи със Сенч? Не съм сигурен. Просто исках да запазя това за себе си. Не казах и какво съм видял през шпионката. Трябваше ми време да го обмисля, преди да го споделя с когото и да било.

Когато най-сетне приключих, той кимна.

— Снощи не бях там. Предпочетох да чуя един островен менестрел, който пристигна наскоро. Но вестта ме настигна още тогава, малко преди да се оттегля. Вече ме поканиха да яздя с принца тази сутрин. Ти ще дойдеш ли? — Кимнах и Шутът се усмихна. После лорд Златен попи устни с кърпата си. — Ама че неприятен гаф. Слуховете ще са възхитителни. Чудя се как ли кралицата и съветникът й ще успеят да оправят бъркотията?

На това не можеше да се отговори лесно. Знаех, че ще използва суматохата и ще задълбае там, където бе истинската му преданост.

Щом изядохме всичко, отнесох празните съдове в кухнята и се задържах малко там. Да, слугите вече клюкарстваха и си подхвърляха, че може би между лейди Преди и принца има нещо повече от обикновена игра на камъни. Някой вече твърдеше, че ги е видял да се разхождат сами в заснежените градини преди няколко вечери. Една прислужница каза, че херцог Шемши бил доволен, и цитира думите му, че не виждал съществена пречка пред двамата. Сърцето ми се сви. Херцог Шемши бе силен. Ако потърсеше подкрепата на благородниците за връзката между племенницата му и принца, това би могло да сложи край на годежа и на съюза с островитяните.

Видях и още нещо, което ме направи още по-подозрителен. Прислужницата на нарческата, която бях видял да се кара с Пиотре, забърза през вратата на кухнята и излезе в двора. Беше облечена топло, с тежко наметало и ботуши, сякаш щеше да излиза на дълга разходка в студения ден. Предположих, че сигурно господарката й я е пратила с някаква задача в града, но пък не носеше пазарска кошница. Нито пък приличаше на човек, когото да избереш за подобно нещо. Ако не бях обещал на принца, че ще присъствам на ездата, щях да я проследя. Но вместо това забързах нагоре да се облека.

Лорд Златен вече довършваше костюмирането си. За миг се запитах дали джамайлийските благородници наистина се обличат така пищно. Плътни тъкани покриваха пласт след пласт стройната му фигура. На стола го очакваше тежка кожена пелерина. Шутът определено не понасяше студа и лорд Златен явно споделяше същата слабост. В момента вдигаше дебелата си яка. Дългата му тясна ръка ми махна да побързам към стаята си, докато продължаваше да се кипри пред огледалото.

Хвърлих поглед към одеждите върху леглото ми и запротестирах:

— Но аз вече съм облечен!

— Не и както искам да бъдеш облечен. Дочух, че някои от младите лордове от двора също са се обзавели със слуги телохранители в бледите си опити да имитират стила ми. Време е да им покажем, че никоя имитация не може да се сравни с оригинала. Обличай се, Том Беджърлок.

Озъбих му се и в отговор той ми се ухили.

Дрехите бяха в синия цвят на слугите и с отлично качество. Разпознах стила на Скрандън. Всъщност след като вече разполагаше с мерките ми, лорд Златен можеше да ми поръчва изискано облекло когато си пожелае. Тъканта беше чудесна, много топла, в което разпознах загрижеността на Шута за удобството ми. Беше достатъчно добър да поръча дрехите да бъдат така скроени, че да мога да се движа свободно. Но когато разперих ръкава на странно ушитата риза, открих плисета в редуващи се оттенъци на синьото. Цялостният ефект бе като от разперено птиче крило, разкриващо различно оцветени пера. Облякох я и забелязах, че на няколко интересни места са пришити хитроумно скрити джобове. Огледах ги одобрително, макар да трепнах при мисълта, че лорд Златен е заръчал на шивача да ги добави. Бих предпочел никой друг да не знае, че се нуждая от тайни скривалища в дрехите си.

Лорд Златен сякаш усети тревогите ми и се обади от другата стая:

— Ще забележиш, че поисках Скрандън да добави джобове, за да можеш да носиш някои малки, но необходими неща за мен като сол за смъркане, билки за храносмилане козметични принадлежности и допълнителни кърпи. Дадох му най-точни мерки.

— Да, милорд — отвърнах сериозно и се заех да напълня джобовете с неща, отговарящи на собствените ми нужди.

Когато вдигнах зимното наметало, то разкри последната добавка към одеждите. Ножницата и ефесът бяха толкова пищно украсени, че трепнах. Но когато извадих оръжието, то прошепна смъртоносно и бе леко като птичка в ръката ми. Въздъхнах и вдигнах очи. Шутът стоеше на прага. Изражението ми определено му хареса. Ухили се на изненадата ми. Поклатих глава.

— Уменията ми не заслужават оръжие като това.

— Заслужаваш да носиш открито меча на Искрен. Е, това е само бледа компенсация.

Жестът бе твърде голям, за да благодаря. Гледаше ме как препасвам ножницата и като че ли изпитваше не по-малко удоволствие от самия мен.

Излязохме на двора. Събралата се група се оказа по-голяма, отколкото бях очаквал. Неколцина благородници вече очакваха Предан. Любезен Бресинга също бе тук и разговаряше оживено с лейди Преди. Недоволна ли изглеждаше докато сочеше чакащите коне, далеч по-многобройни, отколкото беше очаквала? Други две млади жени — нейни близки приятелки, както личеше по поведението им — й съчувстваха. Всички поздравиха топло лорд Златен, когато се присъедини към тях. С изненада открих, че изглежда само с няколко години по-възрастен от тях — красив, богат и малко странен чуждоземен благородник над двайсетте. Всички жени го наобиколиха и заговориха. Трима млади благородници също се мотаеха наблизо; единият явно бе роднина на Шемши, ако можеше да се съди по приликата. Лейди Преди вече бе успяла да създаде свой собствен миниатюрен двор. Ако успееше да спечели принца, новите й придворни щяха да се издигнат покрай нея.

Слуги държаха поводите на конете. Подплатената възглавница за котката на Любезен зад седлото беше празна. Лично аз се съмнявах, че я е оставил в Гейлкип, както твърдеше — никой Осезаващ не би се разделил доброволно с партньора си за толкова дълго. Може би котката бродеше из хълмовете около Бъкип. Любезен сигурно я посещаваше редовно. Твърдо реших някой път да го проследя. Може би една малка конфронтация с него и котката му щеше да ми осигури още малко информация за Старата кръв и връзките му с Петнистите.

Нямах време да мисля за това обаче. Взех Моя черна и Малта от конярчето и зачаках. Не можех да гледам пряко благородниците, но имах възможност да изучавам конете им и да разбера кой ще язди с нас. Една кобила беше толкова натруфена, че сигурно беше предназначена за самата кралица. Познах и коня на Сенч. До коня на принца имаше други три, нагиздени почти като неговия. Изглежда, Аркон Кървавия меч и вуйчо Пиотре също щяха да са част от групата. Червеникавокафявата кобила със звънчета в гривата сигурно бе за нарческата.

Край вратата се чу оживен разговор и смях и се появиха основните участници. Принцът беше ослепителен в синьото на Бъкип, подплатено с бяла лисица — цветовете на майка му. Кралицата също се бе спряла на синьо и бяло, подчертани от златистите ивици на мантията. Но въпреки яркостта на цветовете, които така добре подхождаха на синьото и бялото на зимния ден, кройката на облеклото й бе проста, за разлика от екстравагантните дрехи на придворните. Сенч бе елегантен в сините оттенъци, поръбени с черно; носеше сребърни накити. Принцът се усмихваше, но разбрах, че са го гълчали — личеше по начина, по който се задържа на стълбите да говори с майка си и Сенч, вместо да се присъедини към по-младите си спътници. По никакъв начин не показа, че ездата е плащане на изгубен облог. Може би се надяваше, че случката ще бъде омаловажена и в очите на другите. Лейди Преди се усмихваше към него и за момент погледите им се срещнаха. Той кимна любезно, но погледът му веднага се отклони към Любезен. Кимането му към него бе същото като първото. Дали само ми се стори, че бузите на лейди Преди станаха по-розови, отколкото бяха преди малко? Принцът тръгна надолу едва когато Сенч и кралицата заслизаха по стъпалата, но и след това остана близко до майка си.

След това се появиха неколцина благородници и търговци начело с Аркон Кървавия меч. Бяха възприели най-екстравагантните модни течения в Бъкип. Дантели и ленти се вееха около тях като вимпели; тежките кожуси от родната им земя бяха сменени с богати тъкани от Бинград, Джамайлия и още по-далечни пристанища. Кетрикен, Сенч и Предан ги посрещнаха. Размениха се любезности, коментари за чудесното време, комплименти за облеклото и тъй нататък. Всички очакваха нарческата и Пиотре.

И продължихме да чакаме.

Беше уловка, предназначена да изнерви всички ни. Очите на Кетрикен непрекъснато се стрелкаха към вратата. Смехът на Предан на любезностите на Сенч беше пресилен. Аркон се намръщи и грубо каза нещо на един от сънародниците си. Забавянето бе толкова дълго, че всички си помислихме — ето как ще покаже нарческата недоволството си от Предан. Щеше да го унизи пред всичките му приятели и семейството му, като го остави да стои и да чака. А като поставяше в неудобно положение и баща си пред кралицата, това нямаше ли също да създаде търкане?

И тогава на вратата се появи Пиотре.

За разлика от другите островитяни, той бе облечен изцяло в традиционните си дрехи. Ефектът обаче бе не за варварство, а за чистота. Панталоните му бяха от кожа, наметалото — меко и топло. Накитите бяха от кост, злато и нефрит. Простотата на кройката показваше, че е готов да язди, да ловува, да пътува или да се бие, без да му пречат разни труфила. Появи се на стъпалата над нас и спря, сякаш бе застанал в центъра на сцена. Не изглеждаше да е щастлив, че е там, но бе изпълнен с решимост. Стоеше мълчаливо със скръстени ръце и цялата група също се умълча. Погледите на всички се впериха в него. Накрая той заговори тихо, с тон, който бе любезен, но показваше, че няма да търпи възражения.

— Нарческата желае да известя, че в Божиите руни възрастта се пресмята по различен начин. Бои се, че незнанието за това може да накара хората да преценят неправилно положението й сред сънародниците ни. Тя не е дете според нашите стандарти, а подозирам, че и по вашите. На нашите острови, където животът е по-суров, отколкото във вашата мека и приятна страна, смятаме за лош късмет детето да се води член от семейството през първите дванадесет месеца, когато крехкият му живот лесно може да залинее. Не му даваме и име, преди да измине тази критична първа година. Ето защо, според пресмятането на Божиите руни, нарческата е само на единадесет, почти на дванадесет. Но според вашите тя е на дванадесет и скоро ще навърши тринадесет. Приблизително на една и съща възраст с принц Предан.

Вратата зад него се отвори. Не я задържа слуга — нарческата я отвори сама и пак сама я затвори решително зад себе си. Застана до Пиотре, облечена в същия стил като него. Беше захвърлила префинените облекла на Бъкип. Панталоните й бяха от петниста тюленова кожа, горната дреха — от червена лисица. Наметалото, което я покриваше от раменете до коленете, бе от бял хермелин, малките черни опашки висяха като пискюли. Вдигна качулката си и се усмихна студено надолу към нас. Рюшът бе от вълча козина. Докато се взираше от дълбините му, тя отбеляза:

— Да, аз съм почти на една и съща възраст с принц Предан. В нашата страна годините се броят по различен начин. Както и званията. Защото, макар да не съм имала име и да не са броили дните ми, докато навърша една година, аз въпреки това съм била нарческата. А принц Предан, както разбирам, няма да стане крал, няма да бъде дори очакващ короната престолонаследник, докато не навърши седемнадесет. Права ли съм?

Въпросът беше зададен към Кетрикен, сякаш нарческата не беше сигурна в думите си. Кралицата погледна нагоре и отвърна невъзмутимо:

— В това отношение си права. Синът ми няма да се смята за готов за тази титла, докато не навърши седемнадесетата си година.

— Разбирам. Интересна разлика с обичаите в родината ми. Може би в моята страна вярваме повече в силата на рода — че новородената вече е онази, която ще бъде, и съответно достойна за титлата си от първия си дъх. Докато вие, във вашия селски свят, чакате да видите дали котилото се е размножило подходящо. Разбирам.

Отговорът й не можеше да се изтълкува точно като обида. Покрай силния й акцент и странното разполагане на думите можеше да се приеме просто като недотам сполучливо формулиране на мисъл. Но аз бях сигурен, че не е. Също както бях сигурен, че тихите й ясни думи, отправени към Пиотре, докато двамата слизаха по стълбите, са предназначени за ушите и на останалите.

— Може би в такъв случай не трябва да се женя за него, докато не съм сигурна, че наистина ще стане крал? Мнозина се надяват да яхнат престола, но са били събаряни, преди да го заемат. Може би същинската сватба трябва да се отложи, докато собствените му хора не решат, че е достоен.

Усмивката на Кетрикен не изчезна, но стана скована. Очите на Сенч за момент се присвиха. Предан обаче не успя да се овладее и лицето му пламна. Стоеше мълчалив, унижен от пренебрежителното й отношение. Помислих си, че си е отмъстила равностойно; той беше посрамен като самата нея, пред почти същата компания. Но грешах — тя още не бе приключила с него.

Когато принцът приближи да й помогне да се качи на коня, тя му махна с ръка да се отдръпне.

— Оставете това на вуйчо ми. Той е мъж с опит, както с конете, така и с жените. Ако се нуждая от помощ, ще съм в най-голяма безопасност в неговите ръце.

Но когато Пиотре пристъпи към нея, тя се усмихна и го увери, че ще се справи и сама.

— Защото не съм дете, нали знаеш. — И скочи леко в седлото, макар високият кон да бе много по-едър от яките дребни понита на островитяните.

После приближи коня си до Кетрикен и я заговори. С богатото си и същевременно просто облекло двете бяха в силен контраст с натруфените дрехи на останалите. По някакъв начин одеждите им оставяха впечатление, че не само са си близки, но и са единствените, които споделят желанието да се насладят на ездата в зимния ден. Можеха спокойно да се приберат пеша, ако случайно конят им окуцее. В сравнение с тях накичените благородници изглеждаха глупави и лекомислени. Сбърчих чело при тази мисъл. Като допълваше простото облекло на Кетрикен и същевременно оставаше вярна на традициите на народа си, нарческата се показваше равна на самата кралица.

Принцът застана от лявата страна на нарческата. Тя почти не му обърна внимание. Малкото пъти, когато се обръщаше в седлото към него и казваше нещо, се държеше като човек, който учтиво се мъчи да включи в разговора някакъв аутсайдер. Предан не успяваше да се включи с нещо друго, освен кимане и усмивка, преди да бъде отново загърбен.

Сенч яздеше непосредствено зад тях, между Аркон Кървавия меч и Пиотре Черната вода. Лорд Златен се намести сред младите приятели на принца. Аз потеглих след тях. Яздеха накуп и разговаряха високо. Сигурен съм, че принцът много добре си даваше сметка, че го гледат и обсъждат как годеницата му му е натрила носа. Лорд Златен се показа изкусен събеседник и поддържаше разговора с интереса си, но без да добавя към него свои коментари, които биха могли да отклонят темата. Забелязах, че макар лейди Преди да изглежда радостна и да обръща особено внимание на лорд Любезен, погледът й често и замислено се отклонява към посрамения принц. Запитах се дали амбициите й са нейни собствени, или на лорд Шемши.

Преживях смущаващ момент, когато Предан най-неочаквано проби преградите и достигна мислите ми. Не заслужавам това! Беше случайна забележка, а тя смята, че съм я унизил нарочно. Почти ми се иска да го бях направил!

Ударът на мисълта му бе достатъчно силен шок, но още по-лошо бе да видя как лорд Златен трепва в същия миг. Обърна се към мен с вдигната вежда, сякаш му бях казал нещо. Не беше единственият, макар реакцията му да бе най-силна. Неколцина други ездачи от групата рязко се озърнаха, сякаш бяха чули далечен вик. Поех дъх, стесних съсредоточаването си като върха на топлийка и излъчих обратно към момъка.

Млъквай. Овладей чувствата си и не го прави отново. Елиания няма как да знае, че не си искал нарочно да я унизиш. И не е единствената, която може да мисли така. Виж реакцията на момичетата, които яздят с Любезен. Но засега запази мислите за себе си. Не контролираш добре Умението си, когато си развълнуван. Сдържай се да го използваш в подобни моменти.

От острото ми смъмряне принцът сведе глава. Видях го да поема дълбоко дъх, след което разкърши рамене и седна по-изправен в седлото. Огледа се, сякаш се наслаждаваше на красотата на деня.

Омекнах и се опитах да го успокоя. Знам, че не го заслужаваш. Но понякога се налага и някой принц да понесе незаслуженото също като всеки мъж. Както се е случило и на Елиания снощи. Научи се на търпение.

Той кимна сякаш на себе си и отговори на някакъв кратък коментар на нарческата.

Ездата през снежните полета бе кратка, но със сигурност не и за Предан. Той понасяше мъжки наказанието си, но когато спряхме, погледите ни за момент се срещнаха и видях облекчението в очите му. Край. Свърши се. Беше изкупил гафа си и вече всичко можеше да се върне там, където си е било.

Трябваше да му кажа, че никога не става така.

За следобеда беше предвидено представление, но пиесата щеше да се играе от костюмирани актьори в джамайлийски стил, а не с кукли. Не виждах как подобно нещо може да бъде направено сполучливо, но лорд Златен ме увери, че е виждал много подобни изпълнения в южните градове и че могат да се направят много хитроумни неща, за да се отклони вниманието на публиката от гафовете. Изглеждаше много доволен, че предстои подобно забавление, а пристигането на кораба с актьорите го зарадва още повече. Продължаващата война между Бинград и Халкида се отразяваше зле на доставките и пътуванията. Явно халкидският флот бе отблъснат само временно, защото този ден на пристанището хвърлиха котва два кораба и се носеха слухове, че ще дойдат и други. Видях как лицето на лорд Златен грейна, когато чу новината. Пред приятелите си наричаше войната неудобство, което нанася поражения на запасите му кайсиево бренди, но забелязах, че успелите да избегнат вражеските патрули кораби често му носеха, освен бренди и пакети писма, които Шутът незабавно отнасяше в стаята си. Подозирах, че го безпокоят много повече неща от доставката на напитките. Той обаче не споменаваше нито дума за съдържанието на посланията и аз не смеех да питам. Проявата на любопитство към нещо винаги бе най-сигурният начин да накарам Шута да прекъсне каквато и да било информация.

Така че прекарах следобеда до него в затъмнената зала. Историята бе типично джамайлийска: все за жреци, благородници и интриги, а накрая се появи и двуликият им бог, за да въдвори ред и да раздаде правосъдие. Изпълнението повече ме смути, отколкото ми достави удоволствие. Не можех да свикна хора да изпълняват различни роли. Куклата няма свой живот, освен пиесата, за която е изработена. Беше объркващо да видиш, че мъжът, който в началото играе прислужник, после е един от жреците. Трудно успявах да се съсредоточа върху действието и причината за това не беше само смущението ми. А защото страданието на принца бе плъзнало като зловонно изпарение, което ме докосваше в полутъмната зала. Не го излъчваше нарочно; струеше от него като влага, просмукваща се от мях. Актьорите на сцената ръкомахаха, крещяха и заемаха странни пози. Но принцът седеше до майка си, самотен и нещастен в собственото си смущение. През последния месец подновените веселби в замъка Бъкип го принудиха да се среща с много благородници на неговата възраст. Покрай Любезен беше започнал да се докосва до другарството и флирта. А сега всичко това трябваше да бъде ограничено в името на политическия съюз, който се стремеше да изкове майка му. Усещах го да си мисли колко нечестно и същевременно необходимо е това. Не беше достатъчно, че бе сгоден за нарческа Елиания. Трябваше и да се прави, че обвързването е негов избор.

А не беше.

Привечер лорд Златен ми отпусна няколко свободни часа. Преоблякох се в удобни дрехи и тръгнах към града и „Набученото прасе“. Предвид случилото се в крепостта бях склонен да съм по-търпим към забежките на Хеп. Докато вървях през падащия сняг, си помислих, че може би в широкия свят се постига някакво по-висше равновесие, щом Хеп можеше свободно да се отдаде на нещо, което бе абсолютно забранено за принца.

В кръчмата бе тихо. Бях идвал достатъчно пъти, за да разпозная редовните посетители. Бяха си по местата, но освен тях нямаше почти никой друг. Несъмнено валящият сняг и надигащата се буря бяха накарали мнозина да предпочетат топлината на домовете си. Огледах се. От Хеп нямаше и следа. Малко ми поолекна: може би вече се беше прибрал и си бе легнал. Може би вълнението от новите емоции в града бе отслабнало и момчето започваше да подрежда живота си по-разумно. Седнах в любимия на Хеп и Сваня ъгъл и едно момче ми донесе бира.

Размишленията ми бяха прекъснати от някакъв червендалест мъж на средна възраст, който се появи на вратата. Беше без връхна дреха. Гневно тръсна глава, за да махне снежинките и капките от косата и брадата си, след което се загледа свирепо към моя ъгъл. Като че ли се изненада, когато ме видя; обърна се към кръчмаря и гневно го попита нещо. Той само сви рамене, но когато новодошлият стисна юмруци и заговори отново, забързано ме посочи и почна да обяснява нещо.

Мъжът се обърна, погледна ме с присвити очи и гневно закрачи към мен. Изправих се, но благоразумно останах от другата страна на масата. Той стовари юмруци върху издрасканото дърво.

— Къде са? — попита ме остро.

— Кои? — попитах, но сърцето ми се сви. Знаех кого има предвид. Сваня имаше веждите на баща си.

— Знаеш кои. Кръчмарят казва, че си се срещал с тях тук. Дъщеря ми Сваня и твойто селско хлапе с очи на демон, дето я прилъгва от родното огнище. Синът ти, както казва кръчмарят. — Думите на господин Хартсхорн прозвучаха като обвинение.

— Има си име. Хеп. И да, той е мой син. — Моментално ме заля гняв — студен гняв, чист като лед. Съвсем леко преместих тежестта на краката си и заех стойка. Щеше да се запознае отблизо с меча ми, ако решеше да заобиколи масата.

— Твой син. — Каза го с презрение. — На твое място щях да се срамувам да го призная. Къде са?

Изведнъж чух в гласа му не само яростта, но и отчаянието му. Така значи. Сваня не си е вкъщи, а и не е тук с Хеп. Къде можеха да отидат в снежна и тъмна нощ като тази? Да не говорим какво правят. Сърцето ми отново се сви, но гласът ми бе спокоен.

— Не знам къде са. Но не се срамувам да нарека Хеп свой син. Нито пък мисля, че е „прилъгал“ дъщеря ти за каквото и да било. Ако има подобно нещо, то е точно обратното. Твоята Сваня учи сина ми на градски нрави.

— Как смееш! — изрева той и вдигна юмрук.

— Укроти си тона и свали ръката — посъветвах го ледено. — Първото, за да опазиш репутацията на дъщеря си. А второто, за да опазиш живота си.

Стойката ми го накара да насочи поглед към грозния меч на кръста ми. Гневът му не се уталожи, но вече бе подправен с предпазливост.

— Седни — поканих го, но прозвуча по-скоро като заповед. — Овладей се. И да поговорим за онова, което безпокои и двама ни като бащи.

Той бавно придърпа един стол, без да откъсва очи от мен. Аз също така бавно се отпуснах на мястото си. Направих знак на кръчмаря. Не ми харесваше, че погледите на останалите посетители са приковани към нас, но нямаше какво да направя. Момчето притича до масата, остави халба бира пред господин Хартсхорн и побърза да се махне. Бащата на Сваня погледна с презрение чашата.

— Наистина ли си мислиш, че ще седя и ще пия с теб? Трябва да намеря дъщеря си.

— Значи не си е у дома с жена ти?

— Не. — Той сви устни. Следващите му думи бяха гневни и с тях се откъснаха частици от гордостта му. — Каза, че си ляга в плевника. Малко по-късно забелязах, че не е свършила нещо, и я извиках да слезе. Тя не отговори и се качих горе. Няма я. — Думите сякаш стопиха гнева му, останаха единствено разочарованието и страхът на бащата. — Дойдох право тук.

— Дори без да вземеш наметало или шапка. Разбирам. Може ли да е отишла някъде другаде? При роднини, при някоя приятелка?

— Нямаме роднини в Бъкип. Пристигнахме миналата пролет. А и Сваня не е от момичетата, дето имат много приятелки. — С всяка дума яростта му намаляваше за сметка на отчаянието.

Заподозрях, че Хеп не е първият увлякъл се по нея младеж, нито че за първи път баща й я търси по нощите. Запазих това за себе си. Вдигнах халбата си и я пресуших.

— Знам само едно друго място, където да ги потърсим. Ела. Ще идем заедно. Синът ми е на квартира там, докато работя в крепостта.

Той остави бирата си недокосната, но също се изправи. Всички ни гледаха как излизаме заедно от кръчмата. Снегът бе завалял по-силно. Бащата на Сваня присви рамене и скръсти ръце на гърдите си. Заговорих през вятъра. Ужасявах се от отговора му, но трябваше да го чуя.

— Значи си категорично против Хеп да ухажва дъщеря ти?

Де можех да видя лицето му в сумрака, но яростта отново пламна в гласа му.

— Против? Разбира се, че съм против! Дори не прояви смелост да дойде при мен, да се представи и да заяви намерението си! А дори да го беше направил, пак щях да съм против. Казва й, че е чирак… добре де, защо тогава не живее в къщата на майстора си, ако е вярно? И ако наистина е вярно, какво си мисли — че ще може да ухажва жена, преди да е в състояние да осигури собствения си живот? Няма право. Той е абсолютно неподходящ за Сваня.

Хеп не би могъл да направи нищо, за да промени мнението му.

Пътят до вратата на Джина бе съвсем кратък. Почуках. Страхувах се толкова от срещата си с нея, колкото и от това да открия, че Хеп и Сваня не са вътре. Миг по-късно Джина се обади отвътре.

— Кой е?

— Том Беджърлок — отвърнах. — И бащата на Сваня. Търсим ги с Хеп.

Джина отвори само горната половина на вратата — ясен знак колко ниско съм паднал в очите й. Гледаше повече господин Хартсхорн, отколкото мен.

— Няма ги — рече рязко. — А и не бих позволила да стоят заедно тук, макар че няма как да попреча на Сваня да чука на вратата ми и да пита за Хеп. Премести укорителния си поглед към мен. — Тази вечер изобщо не съм виждала Хеп.

Скръсти ръце на гърдите си. Нямаше нужда да казва, че ме е предупреждавала, че ще се стигне дотук. Обвинението се четеше в очите й. Не можех да я погледна. Бях я избягвал, откакто ме бе забелязала да прегръщам Лоръл. Така и не й предложих каквото и да било обяснение и това ме караше да се срамувам. Бях се държал едновременно детински и като страхливец.

— Е, тогава по-добре да тръгна да ги търся — промърморих объркано. Чувствах се засрамен от поведението си, както и от това на сина ми. Бях наранил Джина и тази вечер внезапно трябваше да се изправя пред това. Истината ме пронизваше. Не беше заради някакви възвишени морални причини. А защото бях уплашен, защото разбрах, че ще стане част от моя живот, която не бих могъл да контролирам. Също като Хеп.

— Проклет да е! Проклет да е, че съсипа момичето ми! — разбесня се внезапно Хартсхорн, Обърна се и закрачи яростно във виелицата. Преди да изчезне в тъмното, се обърна и разтърси юмрук. — Дръж го далеч от нея! Дръж обладания си от демони син далеч от моята Сваня!

Още няколко стъпки и се стопи в нощта и отчаянието. Копнеех да го последвам, но се чувствах като уловен в светлината.

Поех дълбоко дъх.

— Джина, трябва да намеря Хеп. Но мисля…

— И двамата знаем, че няма да го намериш. Нито пък Сваня. Съмнявам се, че искат да бъдат намерени тази нощ. — Замълча, но преди да успея да отворя уста, добави: — И мисля, че Рори Хартсхорн е прав. Дръж Хеп далеч от Сваня. За доброто на всички ни. Но как ще го направиш, нямам представа. По-добре изобщо да не бе позволявал на сина си да стига дотук, Том Беджърлок. Надявам се да не е станало късно.

— Той е добро момче — чух се да казвам. Думите прозвучаха кекаво, като извинение на човек, пренебрегнал сина си.

— Така е. Именно затова заслужава по-добро отношение от теб. Лека нощ, Том Беджърлок.

И затвори вратата, и отнесе със себе си светлината и топлотата. Стоях в тъмното, студът се просмукваше в мен. Снежинките си търсеха път през яката ми.

Нещо топло се отърка в глезена ми. Отвори вратата. Котаракът иска да влезе.

Наведох се да го погаля! Студеният сняг бе посипал козината му, но през нея се долавяше топлината на тялото му. Сам ще трябва да си намериш пътя, Фенел. Тази врата вече не се отваря за мен. Сбогом.

Глупак. Просто трябва да помолиш. Ето така. Изправи се на задните си лапи, задраска усърдно дървото и измяука.

Звукът от молбите му ме последва, докато се отдалечавах в мрака и студа. Чух как вратата се отваря и разбрах, че са го пуснали.

Тръгнах към замъка Бъкип. Завиждах на котарака.