Кръвта на богомолката

6.

Казаното от скрира вгорчаваше мислите на Ахеос, докато вървеше през тъмните зали и коридори на Тарн, и той не усети, че тук, в родния му град, нещо никак, ама никак не е наред.

Очаквал бе да завари спътниците си наклякали зиморничаво край стените, а вместо това всички бяха на крак, чакаха го и само дето не го награбиха още от вратата.

— Къде беше? — попита настоятелно Аланмост.

— Няма значение. Трябва да тръгваме веднага. Нищо няма да намерим тук — каза тежко Ахеос.

— Ще тръгваме я, да го изгори дано! — каза бръмбарородният авиатор. — Те идват!

Ахеос го зяпна неразбиращо.

— Те?

— Неколцина от твоите се отбиха току-що — каза Талрик. Единствен той не беше станал. Седеше в едно кьоше, колкото се може по-далеч от Тисамон и Гавед. — Империята идва, молецо. Само след няколко часа Тарн ще е имперска територия.

Ахеос се вкамени. Знаел бе, знаел го беше със сигурност, но да му го съобщят като факт от настоящето беше различно. „Трябва да им помогна в отбраната“ — само тази мисъл кръжеше в главата му. Ръцете буквално го сърбяха да грабне лъка.

Погледна Тисамон — от всичките си спътници на него вярваше най-много. Богомолката кимна мълчаливо. Бойната ръкавица с острието беше на ръката му, самият той се беше напрегнал като струна.

— Твоите хора, те… просто стоят — добави Тиниса. — Дори не са въоръжени. Стоят на тълпи и чакат.

„Имат план.“ Нали така беше казала скрирът. Дано планът им да беше добър.

— Мисля, че няма да се бият — каза той.

— Е, нали уж вие, молците, сте мъдри хора — каза Талрик. — Веднъж, по време на Дванайсетгодишната война, видях въздушна армада в действие. Заеха позиции на висок хълм срещу атакувания замък и го сринаха със земята с оловометите си. Нека си го кажем — каменните релефи по лицето на вашата планина са красиви, но и крехки.

— Нищо лично, но може ли вече да тръгваме, мамка му? — настоя Аланмост. — Осите ще следят с бинокли всеки квадратен сантиметър от шикозната ви фасада. Какво според теб ще направят, ако видят въздушен кораб да напуска града?

— Прав си — отсече Ахеос. „Скокливата мома“ на Аланмост беше привързана наблизо. Пътят дотам беше стръмен, но къс. Хайде. — Ахеос изскочи навън. Утрото едва беше настъпило и дневната светлина още се бореше за надмощие с мрака.

Аланмост се измъкна след него през отвора в стената и залепна към почти отвесното скално лице с помощта на Изкуството си. Тиниса излезе след него. Гавед полетя право към гондолата и се зае да подготви кораба за отлитане. Тисамон изостана, задържан от замисленото изражение на Талрик.

— Ще се качиш на летящата машина или ще те убия — предупреди го богомолката.

— Мислиш, че ще се опитам да избягам? — изсумтя Талрик. — Нямам работа тук. Ще ме задържат, докато разберат кой съм, а после ще съм точно толкова мъртъв, колкото и вие. — Въпреки това се измъкна през прозореца с неохота и тръгна предпазливо по тесния корниз, като пърхаше от време на време с крила да запази равновесие. Тисамон го наблюдаваше зорко и се питаше дали наистина е толкова слаб заради раните си, че не може да полети, или просто разиграва представление.

Веднага щом и богомолката скочи в гондолата след пъргав спринт по тесния корниз, Гавед освободи кораба. Аланмост пусна часовниковия механизъм, който задвижваше двигателя, и витлата оживяха с тих бръм на предавки. Аланмост насочи кормилния лост срещу вятъра, нагласи ъгъла на перките и „Скокливата мома“ започна бавно да се отдалечава от Тарн.

— Вижте — посочи Тиниса. Стоеше на перилата, наведена напред. На фона на облачното небе се различаваха тъмни петънца. Имперската армада наближаваше.

— Въздушни кораби — каза Аланмост. — Големи. Дотук виждам шест. И да има по-малки, не мога да ги видя без далекогледа.

— Аз мога — каза Тиниса. — Трудно ми е да ги преброя, но са над трийсет.

— Да не споменаваме войниците от леките въздушни отряди. Те трябва да са около две хиляди — добави Талрик. Дори не беше дошъл да погледне. — Топло облечени и яхнали дирижаблите, който където успее да се хване. Поне аз бих организирал атаката така.

— А знаеш ли кой им е командир? — попита Ахеос. — И какво… какво ще направят на моите хора?

Погледнаха назад. Терасите и входовете към Тарн тъмнееха от стотици закачулени фигури, които присвиваха очи на несвойствената за тях дневна светлина. Имаше и други, мухи и богомолкородни воини. На по-ниските нива също имаше хора — вместо да си легнат с изгрева на слънцето, фермерите стояха мълчаливо на терасираните си ниви и чакаха ли, чакаха.

— Дори не е истинска армия — каза почти презрително Талрик. — Експедиционен корпус, това са отделили за твоя град. Избрали са някой офицер, когото да назначат за губернатор, ако твоите хора им клекнат. Не ще да е някой важен обаче. То и какво ли може да предложи на Империята затънтено място като това?

Ахеос се завъртя към него със стиснати юмруци и Талрик вдигна вежда.

— Какво? Нали ме взе като съветник по имперските въпроси, забрави ли? Не задавай въпроси, ако не искаш да чуеш отговорите.

— Неприятно ми е да прекъсвам дружеския ви разговор — намеси се Аланмост, който току-що се бе качил на палубата от трюмното помещение, — но имаме проблем. — Беше се въоръжил с далекоглед и гледаше през него към далечната въздушна флотилия. — Забелязали са ни, сигурен съм. — Видя изражението на Ахеос и продължи: — Забравяш за гигантския балон над нас. Вижда се отдалече, а и чудесно отразява изгряващото слънце. Два фикса вече ни идват на гости.

— Тогава накарай машината си да лети по-бързо — настоя Ахеос.

— Не става така, момко. Каквото и да направя, фиксовете пак ще са много по-бързи от нас.

— Как ще действат? — попита Ахеос, спомнил си летящите машини, дуелирали се в небето при Битката на релсите. — Как да се бием с тях?

— Е, точно това е истинският проблем — отвърна Аланмост, отвори един сандък, извади дълъг арбалет за многократна стрелба със специална приставка за прикрепване и почна да я стяга около перилото на гондолата.

На Ахеос му се струваше невъзможно фиксовете да ги настигнат. Въздушният кораб се носеше по вятъра, минаваше уж на косъм от планинските зъбери, но засега не беше получил и драскотина. Самият той трудно би поддържал такава скорост дълго. Колко бързи трябва да бяха имперските машини, за да ги настигнат?

Фиксовете се появиха като две черни точки на небесния фон; летяха близо една до друга и се уголемяваха почти недоловимо, скъсявайки разстоянието до „Момата“. Въздушният кораб се отдалечаваше бързо от Тарн, ала така и не успяваше да увеличи преднината си пред имперските машини.

Тисамон слезе в трюма и се върна с лък — истински богомолски лък, дълъг колкото него и от толкова яка дървесина, че се наложи да го натисне с цялата си тежест, за да опъне тетивата. Ахеос последва примера му — запъна тетивата на собствения си лък, който изглеждаше жалък в сравнение с оръжието на богомолката. Тиниса стоеше край тях, стиснала гневно рапирата си.

— Какво стана с твоите хора? — попита тя, без да сваля очи от растящите точки, и Ахеос се досети, че въпросът цели най-вече да притъпи остротата на собственото й чувство за безсилие.

— Нищо. Няма да ни помогнат. Предпочетоха да ме прогонят. Те… уплашени са.

— От осите?

— От кутията.

Очите й се разшириха.

— Аз пък си мислех, че това е точно по тяхната част.

— А аз — че ще ми помогнат. Че ще оценят какво се опитвам да направя. Но не, те… те, по-мъдрите от мен, се страхуват от кутията. Виждат я като сила, която покварява всичко, до което се докосне. И… — Той млъкна, внезапно смутен.

— И? — подкани го Тиниса.

— И може да са прави. Имам чувството, че вече ми въздейства.

Нещо иззвънтя над главите им и те се наведоха едновременно. Ахеос се обърна да погледне над парапета при кърмата и видя, че двете машини са се приближили още. Бяха толкова близо, че ясно различаваше пилотите им — по двама във всяка. Единият явно се занимаваше с управлението на машината, другият, седнал зад и по-високо от другаря си, насочваше някакъв голям арбалет. По-близката машина вече бе започнала да ги обстрелва.

Тисамон дойде при тях на кърмата, обтегна лъка си и зачака с нетрепваща ръка.

Арбалетна стрела се заби в балона над тях, после още две — вражеският арбалет беше нацелил правилния обсег. Тисамон стреля, дългата стрела прониза въздуха, ала се строши в корпуса на фикса. Богомолкородният изпсува и посегна за нова.

— Ще издържи ли балонът? — извика Гавед.

— Казах ти, от паешка коприна е. Стрелите го пробиват и остават забити в платното, без да го разкъсат. Не това ме тревожи — отвърна Аланмост. Беше преместил големия арбалет на перилото при кърмата.

— Ти остани при двигателя. Аз ще стрелям — предложи му Гавед.

— Срещу собствените си хора?

— Ако ни хванат, няма да питат кой какъв е.

Двата фикса се раздалечаваха в обходна маневра покрай въздушния кораб. Имаха по два комплекта фиксирани криле, видя Тиниса, и двигател в задната част, почти като при машината, с която тя и приятелите й бяха избягали от друг въздушен кораб. Тиниса клекна, когато една арбалетна стрела закачи перилото до нея, и в същия миг Тисамон пусна втората си стрела. Разстоянието беше значително, но осите бяха навлезли в арбалетен обсег, а както се оказа — и в обсега на неговия далекобоен лък. Стрелата намери целта си и арбалетчикът политна назад, пронизан в рамото.

Ахеос също стреля, но неговата стрела не достигна фикса и пропадна безславно във въздуха. Другата вражеска машина захождаше към тях, арбалетчикът й все така обстрелваше балона, а пилотът протегна ръка с разтворена длан. След миг от дланта му изригна енергийно жило, но докато стигне до тях, от силата му остана само разсеяна светлина. Фиксът продължи да скъсява дистанцията.

Машината отдясно се беше отдалечила на безопасно разстояние, но бързо ги изпреварваше; арбалетчикът й се опитваше да издърпа стрелата от тялото си. Фиксът отляво се приближаваше опасно и следващият енергиен залп обгори перилото. А после Гавед започна престрелка с вражеския арбалетчик. Една от стрелите на Гавед се заби почти докрай в корпуса на имперското летало, фиксът се разклати от удара, а от дупката изригна струйка течност като фин спрей. Миг по-късно Гавед политна с вик назад. Арбалетна стрела се беше забила в парапета на гондолата и разлетелите се трески го бяха надупчили като игленик.

Тисамон и Ахеос стреляха трескаво, но осородният пилот лавираше безразсъдно с машината си и стрелите се забиваха в корпуса.

Талрик пристъпи напред със стисната челюст, протегна ръка и призова Изкуството на предците си.

„С тази стъпка изгарям поредния мост зад себе си.“ Жилото му изригна, насочено не към авиаторите, а към машината, там, където арбалетната стрела беше пробила резервоара с горивото. След фикса моментално се проточи опашка от дим. Талрик зърна ужаса, изкривил лицето на осородния пилот, после мъжът поведе машината в стремглаво гмуркане, с надеждата че ще успее да я приземи, преди целият резервоар да се подпали. Талрик ги проследи с поглед, но леталото скоро се скри под корпуса на техния дирижабъл.

Вторият фикс се връщаше да ги пресрещне, арбалетчикът му се опитваше да насочва с една ръка оръжието и стреляше напосоки. Тисамон изтича при носа.

Леталото връхлиташе право насреща им. Тисамон затаи дъх, изпънал докрай тетивата, и стреля.

Стрелата прониза доспехите на авиатора и се заби дълбоко в гърдите му. Носът на леталото се вирна право нагоре, машината изпълни изящно превъртане, после пропадна към земята. Раненият арбалетчик се измъкна от мястото си и полетя надолу със собствените си криле. Скоро и фиксът, и стрелецът се скриха от поглед.

— Ще изпратят ли други? — обърна се Тиниса към Аланмост. — Щом са толкова по-бързи от нас?

— Че са по-бързи, по-бързи са — отвърна той. — Но тези иначе хубави летала имат един малък недостатък. Бърже им свършва горивото. А моето момиче си има хубав западен вятър, дето духа точно накъдето трябва, и дори двигателят й да спре, пак няма да паднем от небето. Не, фиксовете имаха своя шанс и го пропиляха. Вече няма как да ни настигнат.

„Толкова съм далеч от дома.“ Тази мисъл терзаеше Ахеос сега, дни след въздушния сблъсък с имперските фиксове, терзаеше го и опитът да заспи с падането на нощта, която през по-голямата част от живота му беше знак, че е време да става от леглото и да почва работа. „Толкова далеч съм от нея.“

Имаше лек за това и този лек беше магията. Магията, която бягаше от будния свят на слънцето, ала се захранваше от сънища и видения.

Беше намерил Че с вътрешния си взор, видял я беше как спи на широко легло с копринени чаршафи, свита на топка като дете и усмихната в съня си. Сърцето му се сви, като я видя. И преди да си пробва силите с това съзиране, знаеше, че чувства остро липсата й, но едва сега, след като призова лицето й в ума си, разбра колко много страда по нея.

— Че — тихо каза той. — Знам, че спиш. И преди съм те докосвал така, в миг на най-голяма нужда. А сега те намерих съвсем лесно. Сигурно защото те обичам.

Нямаше гаранция, че тя ще чуе думите му в съня си, нито че ще ги помни, когато се събуди, но той имаше нужда да си поговори с нея, да я докосне. Сърцето го болеше от прилива на чувства, на любов, която сънародниците му считаха за мерзка, която противоречеше на здравия разум и която въпреки всичко беше неоспорима.

„Че, искам да ти покажа какво виждам тук. Вече сме в Джерез. Той не прилича на никой друг град, който съм виждал. Искам да ти го покажа.“

Стаята й — малкото, което Ахеос виждаше от нея в разфокусираната периферия на съзирането — приличаше на стая в дворец, с бял мрамор по пода, гоблени по стените и прозорец с капак, който беше истинско произведение на резбарското изкуство. Нищо общо с колибата, където той щеше да прекара нощта и която минаваше за къща тук, в Джерез.

Надигна се от мърлявата рогозка, застана до вратата и плъзна поглед по мизерното великолепие на езеро Лимния.

„Знам, че твоят град лежи на брега на езеро или на море, мила. Е, това е моето езеро.“ Кървавочервено под лъчите на залязващото слънце и доста по-малко от събрата си Езгнано далеч на юг, езеро Лимния заемаше целия хоризонт на север и на изток. Бреговете му бяха менливи и гъсто обрасли с туфи триметрова тръстика, чиито преплетени в калта кафяви корени на места бяха достатъчно стабилни, за да се ходи по тях, и размиваха границата между сушата и водата. Откъснати от сушата, ала слепени от преплетените си корени, същите тръстики оформяха плаващи островчета, които се плъзгаха лениво по водната повърхност натам, накъдето ги тласнеше вятърът. Някои от тези островчета бяха достатъчно големи и стабилни, за да се строи на тях, нищо че под тях имаше само мътна вода.

Джерез клечеше като гноен цирей на езерния бряг, разнолик сбор от малки постройки, направени от клони, кал и тръстика, като се започне с неугледни колибки и се стигне до дълги двуетажни къщи — халтави, грозни и килнати, струпани най-вече в централната част на града. Единствената каменна сграда се намираше в самия център, форт, който осите бяха построили за своя губернатор. Сградата вече се бе килнала на една страна, поглъщана бавно от неустойчивия терен — факт, който Ахеос сметна за особено забавен.

Повечето местни живееха в самото езеро — някои в лодки, други в къщи върху салове. Водомеркородните явно обичаха свободното движение, а бреговете на езеро Лимния представляваха истински лабиринт от изкуствени канали, местещи се острови и плаващи къщи. От Гавед Ахеос знаеше, че черният пазар — известен като Черната гилдия — е особено силен тук, защото водомерките можели лесно и тайно да транспортират всякакви стоки около и през езерото. Северно от Лимния започваше дивата хълмиста земя на стършелородните, варварските роднини на осите, чиито неопитомени територии бяха портата към легендарните места оттатък границите на познатия свят.

Въпреки спускащия се мрак водомерки имаше навсякъде и Ахеос спря погледа си на тях, за да ги види и Че. „Помниш ли Скрил? — попита я той в мислите си. — Агентката, която чичо ти прати в Тарк? Предполагам, че във вените й поне отчасти тече кръв на водомеркородни.“

Бяха дребни, но с несъразмерно, почти гротескно дълги крайници. Всяка тяхна крачка беше движение скришно, дебнещо, непредсказуемо. Макар в Джерез да имаше много чужденци, водомерките гледаха на тях с нескрито подозрение, а с още по-голямо гледаха на хората от собствената си раса. Кожата им беше синкавобяла, ушите — дълги и заострени, носовете остри. Повечето носеха бозави туники, мърляви и смачкани, които оставяха краката и ръцете им почти изцяло голи, ала други се бяха накиприли с брони от потъмнели метални люспи. Възрастните до един носеха оръжие, като въоръжението им обхващаше цялата гама от лъкове, прашки, тръбички за издухване на миниатюрни стрели, кинжали, мечове имперска направа, арбалети дори.

„Виж ги, Че. Виж ги как се движат.“ Спря погледа си на едно кльощаво създание, жена сякаш. Водомерката пристъпи върху водата, после се затича и само малки вълнички останаха да бележат стъпките й по повърхността. Това водомерките го можеха от най-ранна възраст, то беше Изкуството на предците им и пак то проваляше изначално всеки опит на осите да ограничат контрабандата и разбойничеството в района.

„Забележи обаче — продължи наум Ахеос, — че се придържат близо до брега сред островите и тръстиките. Говори се, че навътре в езерото имало гигантски твари, риби и насекоми. Както и че езерото било обитавано от призраци и понякога от дълбините му извирали странни светлини… Може би са само приказки, които да държат Империята настрана, макар че не виждам как ще уплашиш осите с истории за призраци и тайнствени светлини.“

Протегна се и се прозя сънено. Явно компанията на дневните раси започваше да му влияе. Часовете на нощта, когато неговите хора бяха най-активни, за него се превръщаха във време за покой. „Пази се, Че — призова я той през огромното разстояние, което ги делеше. — Пази се, моля те.“

Утрото донесе малко радост на Джерез и малко повече на Гавед. Той плъзна поглед по загрозеното от зората езеро, по смрадливите колиби на този странен град и си помисли: „Най-сетне у дома.“

Което не беше вярно, разбира се. Гавед беше пътешественик по природа и нямаше истински дом, но толкова пъти бе идвал тук по работа, че се беше сдобил с нещо като симпатия към това място, симпатия втора ръка и без излишни въпроси, обичайния начин да се сдобиеш с каквото и да било в Джерез. А и тук имаше неколцина, които би могъл да нарече приятели, е, почти приятели, доколкото човек с неговото занятие можеше да има приятели. „А и какво изобщо е приятел? Някой, който да ти пази гърба, устоявайки на изкушението да ти забие нож в него.“

Стоеше загледан замислено в езерото. Напоследък бе имал възможност да наблюдава отблизо как живеят другите — Стенуолд Трудан и неговият многоброен клан от разнородни агенти; Тисамон, дъщеря му и невидимата връзка помежду им; неподправената радост на Стенуолдовата племенница, когато се беше събрала след дълга раздяла с любимия си от расата на молецородните.

„Предпочитам гърба без нож в него и свободата“ — каза си той.

— Сигурен ли си, че познаваш добре този занаят? — прозвуча зад гърба му гласът на молеца.

— По-добре от всеки друг. Тукашните ми приятелчета ще ни светнат за всичко, което става наоколо. Няма как да хвърлиш такова нещо във водата и да не плиснат вълнички.

Мъжът го изгледа изпитателно с празните си очи, но дори преди Гавед да получи белега от изгаряне, лицето му не беше от най-изразителните.

Осородният кимна на молеца и тръгна по кривите улички на Джерез, като си мислеше: „Доверието открай време е дефицитна стока в този град.“

След три пресечки спря едно водомеркородно дете и му засочи нещо, все едно го пита за посоките. Гърчавото създание кимна, грабна предложената му монета и си плю на петите. Гавед продължи търпеливо напред, пъхнал ръце в джобовете на дългото си палто. Изглеждаше доста ненатрапчиво като за оса.

Две улици по-нататък детето се върна и прошепна в ухото му:

— Една жена те следи. Паякородна, млада и много хубава. — Гавед кимна вещо, даде на детето още една монета и смени посоката, уж следваше получените от него указания.

„Е, нищо изненадващо. Момичето си мисли, че може да надхитри водомерките в дебненето, но забравя, че те са родени за тази игра.“ Не му вярваха и това му подейства почти като облекчение. Отново чувстваше, че има твърда почва под краката.

Време беше да пробва и друга една почва, да види дали не е започнала да поддава от постоянния дъждец. Стигнал бе. От всички барачки в Джерез тази сигурно беше най-невзрачната — приличаше повече на навес, сгушен до стената на „Рязано стъкло внос-износ“, водомерски търговски картел, който изкупуваше скъпоценни камъни от Севера и ги продаваше тайно на висши служители от Консорциума и на имперски офицери. Незаконните отношения на картела с официалния режим бяха пуснали корени толкова надълбоко, че водомерките въртяха необезпокоявано търговийката си на хвърлей камък от губернаторския форт, при това под име, което даваше добра представа за естеството на заниманията им.

Отвътре барачката беше неочаквано просторна, защото беше прилапала поне три стаи от сградата на „Рязано стъкло“ и преговаряше за още. Така поне стояха нещата при последното идване на Гавед. Онези от „Стъклото“ ги търпяха, стига любопитните очи да не се спираха на техния внос-износ.

От стрехата на скосения покрив висеше табела и Гавед с одобрение забеляза, че наскоро са я пребоядисали. Почти ежедневните дъждове, които тормозеха Джерез — както в момента, — бяха безмилостни към боята и външните декорации от всякакъв вид. Табелите в Джерез не си падаха по думите, тук дори рекламата беше прикрита. „Рязано стъкло“ например използваше за свой знак счупено огледало, а на полюшващата се дъска, чиято нова боя впечатли Гавед, беше нарисувано само око, гледащо наляво. За онези, които вече бяха ползвали услугите на фирмата, това беше достатъчно.

Гавед бутна вратата, мушна се под прага и спря да изтръска дъжда от палтото си. Първата стая беше с нисък таван и празна, ако не се броеше вездесъщата тръстикова рогозка на пода и една газена лампа с треперлив пламък, която висеше от тавана.

— Нивит! — извика Гавед. — Клиент!

— Влизай — долетя тънък глас иззад опърпаното перде, което изпълняваше ролята на врата към съседното помещение.

Стаята от другата страна на пердето беше значително по-голяма и задръстена с няколко сандъка и двуметрова статуя на закачулен молецороден, която Гавед беше помогнал да вкарат тук преди година. На един от сандъците седеше водомеркороден и отмяташе инвентар върху плоча за писане. Беше плешив и бледен, кльощав и изпит дори за своята раса. Почеркът му беше безупречен, миниатюрните букви се гъчкаха една в друга, използвайки максимално повърхността на плочата, ала позата му беше чудата — лакти и колене стърчаха под всякакви ъгли, за да наместят несъразмерните му крайници в стойка, при която писането е възможно. Водомерките очевидно не бяха създадени за литературни занимания.

— Виж ти кой дошъл — изграчи Нивит. — Самият той, самият той. Мислех, че ще мине поне още половин година, преди да цъфнеш пак.

— Аз винаги се връщам, рано или късно — отвърна Гавед.

— Чух, че си пристигнал с въздушен кораб. Издигаш се, а? Или само подскачаш на място?

— Казах им аз, че няма как да остане в тайна — призна Гавед.

Аланмост беше приземил кораба по тъмно, изпомпил беше газа от балона и го беше скрил, а гондолата бързо се превърна в приемлива лодка, която изтикаха през калта до водата. Но Гавед знаеше, че в Джерез нищо не остава тайна. Водомерките виждаха всичко. Точно на това разчиташе и той.

— Е, казвай, шефе, к’во става? — рече Нивит и остави плочата. После демонстративно извади от пазвата си малко звънче и издрънча веднъж с него. След миг друга водомерка, млада и сякаш от женски пол, прецени Гавед, притича от дебрите на вътрешните помещения и отнесе плочата на бегом.

— Момичето е ново — отбеляза Гавед. — Бизнесът май върви добре, а?

Нивит вдигна костеливите си рамене, жест, който ги качи почти до ушите му.

— Ми, става ми самотно от време на време.

Гавед знаеше, че една от другите стаи е пълна с рафтове, огъващи се под тежестта на стотици плочи, които пазеха датирани записи на всяка сделка. Счетоводните умения на Нивит бяха тайната на неговия успех.

— Имам работа и за двама ни — уведоми го Гавед.

— Стига да си взема своето, разчитай на мен — каза водомерката. — Кой е на прицел?

— Този път не е „кой“, а „какво“. Нещо, което се е появило в Джерез наскоро. Специално и ценно, имперска контрабанда… или поне Империята го търси усилено. Притежателят му ще се опита да го продаде, но цената ще удря тавана. — Приятно му беше отново да е тук и да работи с почтени, честни измамници като Нивит, а не за Империята. Не че дори тук можеше да избяга от Империята, разбира се. Досега с Нивит бяха работили основно по залавянето на имперски бегълци. Освен уменията в лова на глави това беше другият основен принос на Гавед в партньорството им — приемливо осородно лице за контактите с имперските клиенти.

Нивит кимна.

— Виж ти, луксозни стоки значи? — Усмихна се лукаво. — Вече плъзнаха слухове за някакъв търг. Засега нищо конкретно, знае се единствено, че достъпът е ограничен. Само с покани, ама наистина. Но ти остави това на мен. Все ще мога да изкопча някакви подробности.

За Талрик това беше решаващият тест. Като на непослушно дете, чието наказание е свършило, най-сетне и на него му позволиха да излезе сам. Даваше си сметка, че Тисамон ще точи сърпа на ръкавицата си не защото очаква предателство от негова страна, а защото жадува Талрик да стъпи накриво. Беше човек, за когото последните петстотин години история изобщо не са се случвали.

Естествено, Тисамон настояваше да го придружи, но Талрик говори и обяснява търпеливо, докато не го убеди, че сам може да отиде на места, където не биха го допуснали, ако по петите му се влачи войнствен богомолкороден охранител-тъмничар. Че са го довели като експерт по имперските въпроси и сега или трябва да го оставят да си свърши работата, или да се отърват от него.

Беше се изразил точно така и Тисамон не го разочарова — очакваното замислено изражение се появи на лицето му. Моментът беше напрегнат за Талрик, защото незаздравялата рана щеше да го забави фатално, ако богомолката избереше втория от изброените варианти.

Следеше зорко лицето на Тисамон, както майстор шпионин чете по лицето на вражески агент, и различи там бегла следа от объркване. Бегла, но следа. Стенуолд го нямаше да одобри жадуваното от богомолката кръвопролитие. Тиниса беше отишла да проследи онзи окаяник, наемника, а в света на баща й имаше само черно и бяло, разделени от наточеното острие на меч. И ето че изведнъж Тисамон се бе оказал в невъзможност да прецени как ще е най-добре да използва Талрик.

— Трябва да изляза и да събера информация — настоя Талрик. — Каква полза да стоя под ключ на „Момата“?

— Където само ми се пречка в краката проклетникът — вметна Аланмост, който се бе заел да ремонтира това-онова по духалото и неволно се бе превърнал в негов неочакван съюзник.

Костните шипове по подлакътниците на Тисамон се свиваха и изправяха, устните му се бяха стиснали на черта, но накрая богомолката все пак кимна и пусна Талрик да излезе сам.

И ето го сега, свободен като птичка, в Джерез, на имперска територия. Оса в цивилни дрехи, вярно… но тук това не правеше впечатление никому. Водомерките никога не бяха събирали армия, която да изпратят срещу завоевателите в черно и златно. Когато Империята стъпила тук, дори нямало изявен лидер, защото водомерките сменяли предводителите си кажи-речи всяка десетница. Осите били посрещнати охотно като единственото средство, което да овладее постоянните вътрешни боричкания и кръвни вражди, които раздирали Джерез от време оно. Или така поне се твърдеше. Оттогава Джерез беше постоянен трън в петата на Империята — канал за контрабанда на бегълци и стоки, който имперската армия не съумяваше да прекъсне. Нещо повече, тук корупцията беше силно заразна и немалко честни имперски офицери съзираха в Джерез възможност да бръкнат в кацата с меда на черния пазар и да използват властта и ранга си за лично обогатяване. Отгоре на всичко този халтав град без корени, който се местеше насам-натам по бреговете на езеро Лимния, внасяше символични данъци в имперската хазна, бирниците, дръзнали да задават неудобни въпроси, често изчезваха безследно, а опитите да се извърши преброяване на населението бяха изначално обречени на провал. Не един губернатор се беше изкушавал да срине колибите и да заличи града от географските карти, но дори да опиташе, водомерките просто щяха да си съберат бохчите, да плъзнат по водната повърхност и да се настанят другаде.

Сцила очевидно познаваше добре града, следователно нямаше смисъл да разпитва за нея по обичайния начин. А и Талрик не търсеше нея всъщност — Сцила беше просто наемникът, натоварен да открадне кутията по поръчка на някой имперски магнат. И понеже беше духнала с плячката, вместо да я предаде на поръчителя, по петите й несъмнено бяха пратени ловци, а в Джерез имаше места, които имперските представители предпочитаха да посещават по време на мисии от този род. В края на краищата често се случваше издирваческите операции на имперските агенти да свършват именно тук, в това жалко подобие на град. И сега Талрик смяташе да провери дали пратениците на Империята са дотолкова лишени от въображение, че да следват отъпканите пътеки.

Отговорът стана ясен веднага щом намери двуетажната барака, която служеше като пансион и таверна едновременно и беше неофициално известна под името „Къщата на Ма Крит“. Имаше веранда отпред с изглед към езерото — сякаш това би се сторило привлекателно някому — и Талрик видя там трима осородни войници, седнали около паянтова маса с питиета в ръка. Облечени бяха цивилно, но по стойката им личеше, че са не просто войници, а агенти на Рекеф. Някой по-високите етажи все още използваше бедната стара служба да му върши мръсната работа.

Талрик си беше намерил идеалното място за наблюдение — стоеше облегнат на една полуразрушена колиба с качулка на главата и уж гледаше в съвсем друга посока. Отдавна беше усвоил до съвършенство умението да следи наблюдаваните обекти с периферното си зрение, а и беше подбрал позицията си така, че да разчита не само жестовете и езика на тялото, а и да различава ясно лицата.

Мъжът, когото Талрик прецени като ръководител на екипа, се казваше Бродан и при последната им среща беше сержант, наскоро назначен в редиците на Рекеф. Досега сигурно го бяха произвели най-малкото в лейтенантски чин. Освен това беше от хората на Рейнер, поне навремето. При тази мисъл сърцето на Талрик се сви от внезапен прилив на надежда.

Генерал Максин може и да му беше издал смъртна присъда, но Рейнер… току-виж генерал Рейнер решил, че все пак си струва да защити стария си кадър. Ако, да речем, Талрик успее да му осигури ценни пленници, пресни-пресни от Колегиум, които знаят какво представлява кутията и защо е толкова важна.

Талрик неведнъж бе ръководил двойни агенти и добре познаваше специфичния баланс, който трябваше да се поддържа непрестанно — за да има полза от двойния агент, първоначалните му работодатели трябваше да се държат сити, да бъдат редовно убеждавани, че техният човек все още им е верен. С други думи, макар да точеше тайните на старите си господари към новите, задължително беше предателят все така да снася ценна информация на първите. Тази ситуация пораждаше особена несигурност, защото от един момент нататък двойният агент започваше да се чуди кого всъщност предава и на кого. За изумление на Талрик немалко сред тях продължаваха да твърдят, въпреки очевидното противоречие, че са все така верни на първоначалните си господари.

Той, разбира се, никога не се беше заричал, че на тяхно място не би постъпил така. Защото изобщо не му беше хрумвало, че може да се озове „на тяхно място“.

А ето го сега, изправен пред съвсем същата главоблъсканица. Какво дължеше на Стенуолд и неговите хора? Нищо. Какво дължеше на Империята обаче?

Същото нищо, но въпросът не беше в това какво Империята може да направи за него, а в това какво той може да направи за Империята. При вида на сънародниците му го изпълни толкова остро чувство на загуба и самота, сякаш надничаше в топла стая през заскрежен прозорец, заключен отвън на зимния мраз.

Няколко крачки до верандата… „Добър ден, Бродан… лейтенант Бродан, предполагам? Помните ли ме?“ Устата му внезапно пресъхна. Зачуди се дали Тисамон или ужасната му дъщеря не го наблюдават иззад някой ъгъл. Ако действаше бързо, можеше да ги изпревари.

Разколеба се.

И отстъпи пред изкушението.

Пристъпи на открито и тръгна към тримата осородни на верандата. Опитваше се да реши дали това го прави в по-висша степен предател… и ако е така, спрямо кого.