Кръвта на богомолката

19.

Изминалият ден беше уморителен. Новите му отговорности се бяха оказали неочаквано тежки. Тото никога не си беше представял, че ще се издигне до отговорник за производството.

Макар че и това не беше вярно докрай, честно казано. Всеки занаятчия, издигнал се до върховете на професията, неизменно се сдобиваше с чираци и калфи, чиято работа да ръководи и на които да прехвърля част от задълженията си. Той си беше мечтал за това, но никога не бе вярвал, че ще го постигне.

За това обаче никога не беше мечтал. Дрефос, помощновойскови полковник от Империята на осите, го беше взел за чирак охотно и с отворени обятия. Хелеронците, уви, съвсем не бяха толкова широко скроени. А би трябвало да е обратното. Макар че, ако извадеше на светло потиснатите си спомени от детството и дори от студентските си години в Академията, всичко си идваше на мястото. Полуродните не бяха пример за подражание. Полуродните бяха прокълнати заради смесената си кръв. Колегиум беше космополитен град, но дори там не му позволиха и за миг да забрави петното на своя произход, петно, чиято дамга носеше върху лицето си.

Тук, в Хелерон, кръвта означаваше много и местните бръмбари се отнасяха сурово с полуродните. Хора като Тото получаваха най-тежката и мръсна работа. Алтернативата беше да се включат в престъпната дейност на местните територии или да гладуват и просят. А после се появи Дрефос, пое губернаторския пост в града и назначи Тото за надзорник на голяма част от промишленото производство, като очакваше от него да раздава заповеди на бригадири и занаятчии, които го плюеха зад гърба и го гледаха с нескрита омраза.

И това се отрази на работата им. Качеството спадна, сроковете не се спазваха, случваше се цели партиди да бъдат бракувани, защото бригадирите смятаха, че той не е занаятчия и няма да забележи дефектите. Цяла десетница Тото си блъска главата какво да направи, та да разберат, че не е лош човек. Как да ги спечели на своя страна.

Сутринта се беше събудил с готов отговор — нищо не можеше да направи. Дори да беше най-сговорчивият и справедлив надзорник в историята на града, за тях винаги щеше да си остане полуроден боклук.

Затова днес беше дошъл на работа с взвод имперски войници. Осите гледаха на полуродните дори по-отвисоко, но Тото беше помощновойскови сержант и им даваше заповеди със спокоен и ясен тон. Тон, който приканваше към подчинение. А и всички знаеха, че Дрефос се вслушва в думите му.

Не чака да възникне проблем. Отлично знаеше какво ще стане — работниците щяха да се държат примерно и да си вършат работата безупречно, докато войниците не си тръгнат. Вместо това посочи трима, които смяташе за главните подстрекатели.

Нареди на войниците да ги довлекат при него, с надеждата че няколко сурови думи ще са достатъчни. Уви, тримата продължиха да го гледат мрачно и упорито, в очите им се четеше обещание за бунт.

Наистина го бяха гледали мрачно и упорито, повтаряше си той сега. „Не е било само плод на въображението ми.“

Наредил беше да ги бичуват. И войниците изпълниха нареждането му — бичуваха ги, докато Тото не повиши глас да ги спре. В резултат си спечели забележително послушание от страна на работниците и като бонус — известен респект от изненаданите войници.

Бяха вързали тримата размирници за машини в самия цех, така че всички да станат свидетели на наказанието. Тото бе стоял на рампата заедно със сержанта на войниците, стискал бе до болка перилото и бе чакал със свито сърце всяко изплющяване на камшика.

Камшиците се издигаха и свистяха, но той така и не трепна, не стисна очи. Нещо в него се променяше, нещо, появило се още при първия писък на болка. Не угризения, нито съчувствие, а нещо, което се родееше със задоволството.

„Цял живот сте ме потискали, копелета такива — мислеше си той. — Сега е ваш ред да го изпитате на гърба си.“

След като камшиците спряха да плющят, той се обърна към смълчания цех — смълчан, ако не се броеше скимтенето на неговите жертви — и уведоми работниците, че всяка бъдеща простъпка ще бъде наказана със смърт. И в онзи момент наистина го мислеше.

Сега се връщаше към изминалия ден и се опитваше да го види през очите на Че, опитваше да почувства ужас и срам от онова, което беше направил, но откакто работеше за Дрефос, това му се удаваше все по-трудно. Вече не се питаше в какво се превръща, защото знаеше, че промяната така или иначе е приключила.

Касзаат дойде при него тази нощ, както правеше често напоследък, и сля тялото си с неговото в ритъм, по-стар от всяка човешка реч. Тото не го знаеше, но Касзаат се бе научила да преценява настроението му според начина, по който правеше любов — колкото по-труден и мрачен е бил денят му, толкова по-отчаяно я притискаше към себе си и толкова по-ожесточена беше страстта му, сякаш се опитваше да открие в тялото й онова, което му убягваше в сенчестия свят, който обитаваше през последните месеци.

Ала този път Тото откри в нея нещо различно, някакво отчаяние, нужда. В мига на кулминацията Касзаат се разплака, ноктите й се впиха в кожата му, бедрата й го притиснаха в свирепа хватка.

Помисли си, че ще се обърне на другата страна и ще заспи, но тя остана да лежи върху него потрепваща и Тото затвори очи под приятната й тежест.

— Тото — промълви накрая Касзаат, толкова тихо, че той едва я чу. Все пак реши, че наистина е произнесла името му, и изсумтя въпросително.

— След битката, какво стана между теб и Дрефос? — попита тя.

Той се напрегна, стомахът му се сви. Какво ли не би дал да забрави за случилото се тогава, за предателството и последвалото недоумение кого точно е предал.

— Било е заради онова момиче, нали, пленницата? — попита Касзаат. — Бръмбарородното момиче. Веднага щом чу, че са я пленили, ти се промени.

Тото мълчеше.

— Тото, аз не съм глупава. Нито ти си паякороден. Чета те като отворена книга. Ти я познаваш.

Той въздъхна тежко. Когато не получи друг отговор освен въздишката, Касзаат го сръга в рамото.

— Проклет да си, копеле такова! Кажи нещо.

— Да, познавам я — каза той.

— И?

— Какво и? — Той се надигна, но Касзаат успя да се задържи отгоре му. — Какво искаш?

— Истината — отвърна тя. — Защото и аз си имам една истина. Искам да я споделя с теб, но трябва да знам, че заслужаваш доверието ми. Мога ли да ти имам доверие?

— А аз мога ли да ти имам доверие?

Мълнии блеснаха в очите й.

— Да, Тото. Да не мислиш, че само ти имаш тайни? Че никой друг не крие нищо?

„Е, да.“

— Аз… Какво искаш да ти кажа? Познавам я от Академията. Аз… харесвах я. Харесвах я много. Сега доволна ли си?

— Не — каза тя. — Било е повече от харесване… обичал си я.

„Защо прави това?“

— Не знам. — Честността го принуди да добави: — Мислех, че я обичам. Може и да съм я обичал, но не го знам със сигурност.

— Избягала е с твоя помощ.

Тото не каза нищо.

— Сключил си сделка с Дрефос. Дал си му нещо в замяна на свободата й — продължи да го притиска тя. Догадката й не отговаряше на истината, разбира се, но не беше и много далече от нея.

— Той… — „Защо да не й разкажа всъщност? Толкова е откачено.“ — Дрефос искаше чертежите на щраколъка да се разпространят, защото това щяло да налее масло в огъня на прогреса, представи си. Затова той накара Че… накара момичето да ги отнесе при сарнианците.

И това не отговаряше съвсем на истината, но звучеше някак по-смислено от нея. Касзаат не скри изненадата си. Явно никога не й беше хрумвало такова обяснение и Тото не можеше да я вини.

— Значи… Дрефос ти има доверие — отбеляза накрая тя.

— Дали?

— Не — поклати глава Касзаат. — Знам го, защото той дойде при мен. Заръча ми да измъкна от теб всичко, което успея. Да спя с теб и да направя така, че да се привържеш към мен. Той знае, че сексът може да се използва за тази цел. Само на теория, вярно, но го знае.

„Може да не му е останало нужното оборудване, за да натрупа личен опит“ — помисли си Тото, сетил се за ужасната злополука, обезобразила и осакатила майстор занаятчията. Мисълта, че Дрефос може да е конструирал механичен заместител и на тази част от анатомията си, беше толкова нелепа, че Тото едва не се задави.

— И… и защо ми казваш всичко това сега? — попита той.

— Не знам. Защо ли? Може би заради онова, което изнесоха от фабриката на Дрефос днес — ти чу ли вече? На мен ми казаха близнаците. Тези двамата са студени като камък. Почти не говорят, освен помежду си и с Дрефос. Но този път ми казаха. Явно не им е било по силите да го преглътнат сами.

— За труповете ли? Чух, че имало трупове.

— Четиридесет и пет. Всичките пленници от териториалните войни — прошепна Касзаат. — Казват, че лицата им били черни, а очите им почти били изскочили. Значи са били отровени, но… в това няма никакъв смисъл.

Тото усети как нещо се гърчи в стомаха му, някакъв вътрешен занаятчийски инстинкт, който се опитваше да му каже нещо.

— Той има ново оръжие — продължи тихо Касзаат. — Нещо по-добро и от щраколъка, което да използва срещу сарнианците.

Дълго лежаха заедно, след като Касзаат се плъзна до него и се сгуши с глава на гърдите му. „Дали и с Че бих изпитвал същото?“ Никога нямаше да узнае, разбра той. Значи Дрефос бе изнамерил нов начин да убива хора. Имаше ли значение всъщност? И можеше ли Тото да се възмущава, след като сам беше свършил толкова добре работата си?

— Какво правим тук? — измърмори той. — Защо просто не си тръгнем?

— Защото има един меч — каза му тя. — И тук ние сме от безопасната страна на ефеса му… — Гласът й потрепери и тя млъкна.

— Какво има?

Касзаат не отговори, само се притисна още повече в него, тя, която винаги бе изглеждала по-опитната от двамата във всяко житейско отношение, по-възрастната и по-мъдрата в толкова много неща.

— Касзаат, моля те — каза той. — Не те шпионирам по поръчка на Дрефос, повярвай ми… нито по поръчка на… на Рекеф или на когото и да било.

— Знам. Точно в теб не съм се съмнявала и за миг — каза тя и се засмя тихо. — Че кой би ти поверил такава задача? Та ти едва наскоро обърна гръб на своите Равнини и насочи оръжията си срещу старите приятели. Ти си въртящо се колело и никой не знае къде ще спреш. Защо иначе би ме пратил Дрефос да те следя?

Жестокостта на думите й го преряза през стомаха. Той стисна устни и не каза нищо.

— О, Тото, съжалявам — продължи след миг тя. — Извинявай, но… много ме е страх. На кого мога да се доверя? Какво мислиш за мен ти, който обичаш другата?

— Не знам. Аз… харесвам те много…

— Тото…

— Какво? Кажи ми, моля те. Трябва да знам…

Не довърши, защото нещо студено се опря в гърлото му. Хладно оръжие? Собственият му нож от комплекта с инструменти, осъзна той, който беше оставил до леглото. Наточен като бръснач, толкова остър, че всеки занаятчия би се гордял с него.

Тото не изпита никакъв страх.

— Значи ще ме убиеш? — попита я той. — Защо?

Ръката й трепереше и това го притесняваше повече от самия нож.

— Как можа да се обърнеш срещу собствените си хора? — отвърна му с въпрос тя.

— Имаш предвид Битката на релсите? Не бяха мои хора. Бяха сарнианци — каза той, без да се замисля, а когато все пак се замисли, отговорът с нищо не беше по-добър: „Аз нямам свои хора.“ Накрая просто продължи: — Ти от колко време работиш за Дрефос? Или твърдиш, че не си знаела какво прави? Ти беше с него… с мен… и гледаше как сриват Тарк със земята. За какво според теб са му нужни уменията ти?

Започваше да се ядосва, което не беше много умно предвид опряния в гърлото му нож, но не разбираше какъв е проблемът и защо така изведнъж Касзаат беше излязла от кожата си.

— При Дрефос съм на сигурно място — прошепна тя. — Докато му служа, оръжията му никога не ще се обърнат срещу мен. И не ще има нужда да се страхувам.

— И? — подкани я той. Посегна полека да вземе ножа от ръката й, но тя го стискаше здраво.

— Говори се, че в Сзар има проблем — продължи с натежал глас тя. — Казват, че царицата е мъртва. И че имперски войници са тръгнали към моя град. Казват, че ще има въстание и че Империята ще го удави в кръв.

— И ти мислиш, че ще ни пратят там?

— Знам го. Усещам го, Тото — каза тя. — Но не мога да го направя. Не и срещу собствения си народ. Не съм силна като теб.

Сила? Въпрос на сила ли беше стореното от него?

Тя най-сетне пусна ножа, Тото го метна настрана и го чу как изтраква в стената.

— Ще му кажеш ли? — попита тя.

— Не — отвърна възмутено Тото. „Тя за какъв ме мисли, за предател ли?…“

А после през ума му мина истината.

„Не е като да няма основание.“

— Няма да му кажа — натърти той. — Никога. Повярвай ми, моля те.

— Тото, не знам какво да правя, не виждам изход — прошепна тя. — Работих за него твърде дълго. И сега ще платя. Той ще ме убие.

На това Тото не знаеше какво да отвърне. Знаеше друго — че Дрефос е човек, лишен от повечето човешки емоции, и че прословутият му технически прогрес е механизирана неизбежност, чиито зъбчати колелца биха премазали всеки, който застане на пътя му. Притисна я към себе си, искаше да я успокои, че Дрефос няма да я закача и че той, Тото, ще я защити. И двете обещания заседнаха в гърлото му и си останаха там неизречени.