Кръвта на богомолката

20.

Според собствените си сметки полковник Ган беше най-големият късметлия в Империята. Беше се издигнал до полковнишки чин много млад благодарение на семейните си връзки, а през последните седем години си беше отживял като губернатор на най-работливия и едновременно с това най-покорния народ в рамките на Империята.

Дворецът в Сзар беше великолепен, по-голям дори от грамаданската грозотия, която старият губернатор на Мина беше издигнал в подопечния си град. А понеже местните пчелородни строяха домовете си или под земята, или най-много на един етаж над нея, дворецът издигаше снага над целия град и макар местната архитектура да беше по-изящна със сложните фрески и барелефи по фасадите, Ган все пак смяташе, че самите размери на двореца символизират превъзходството на неговата раса.

Полковник Ган си беше създал навика всяка сутрин да закусва в стая с различен изглед — а такива имаше много в гигантското многоетажно здание — и да се любува на своите владения. Понякога канеше и гости на трапезата си — офицери от гарнизона, минаващи през града имперски големци, представители на Консорциума или мъже от добри семейства, но веднъж в десетницата си угаждаше с по-специален гост. При последното си посещение в столицата Ган остана впечатлен от факта, че император Алвдан Втори — комуто той се възхищаваше искрено — веднъж в десетницата споделя императорската си закуска с хубавката принцеса Седа. Тази демонстрация на братска преданост се обсъждаше често в елитните кръгове, където Ган предпочиташе да се движи, и макар самият той да нямаше сестри с царска кръв, Сзар му беше осигурил приемлив заместител. Губернаторът вярваше, че внася един особено елегантен имперски нюанс към атмосферата на града, като веднъж в десетницата закусва заедно с Макзех, принцесата на пчелородните.

Самата Макзех не беше твърде привлекателна. В сравнение с осородните жени, към които Ган имаше изразени предпочитания, тя беше ниска, тъмна и кръглолика. Ала беше истинска принцеса и местните хора я обожаваха с робската отдаденост, която изпитваха към цялото царско семейство. Като я канеше демонстративно като гост по милост на имперското гостоприемство, Ган подчертаваше още веднъж пълния си контрол над града. Не че пчелородните, така възхитително лишени от бунтарски дух, имаха нужда да им се напомня. Дори без особен надзор пчелите работеха два пъти по-усърдно от всеки осороден, потяха се в леярните, ковачниците и цеховете и произвеждаха брони, мечове и машинни чаркове, които след това чинно транспортираха към други части на Империята. Завладяването на Сзар беше разширило значително индустриалния капацитет на Империята и сега полковник Ган, неговият губернатор, плъзгаше доволно поглед по окъпания в светлика на утрото град и си мислеше за богатствата, които Империята смучеше от него. На кого му пукаше, че самият той не беше пролял и една капка кръв, нито бе вдигнал меч при завладяването му?

Ето я и принцесата, пристига. Тези пчелородни изобщо не знаеха да се обличат, дори най-високопоставените сред тях — смуглото момиче беше със сивкава туника върху рокля в черно и златно. Ган настояваше принцесата да носи имперските цветове на срещите им. Знаеше, че това й е неприятно, но беше важно да се знае чии желания се ползват с приоритет.

„Но пък аз не съм тиранин все пак“ — напомни си той и я дари с усмивка. Тя се постара да му отвърне със същото, но не й се получи съвсем. Научила се беше да използва усмивката си като разменна валута. Ган, разбира се, не вярваше, че принцесата изпитва топли чувства към него, но Макзех имаше нужда от разни неща и знаеше, че за да ги получи, трябва да спазва правилата на играта. Ако се постараеше да не му разваля настроението, имаше шанс той да откликне на молбите й, да се смили над нейния народ, да отмени някое тежко наказание, да намали непосилните производствени норми в някоя леярна и дори да одобри размяната на писъмца между нея и брат й, който служеше в помощната войска и беше далеч на поредния имперски поход. Ган знаеше, че принцесата се среща непрекъснато с народа си, дори с най-изпадналите си поданици. Изглежда, предпочиташе да обикаля из града напосоки, следвана неотлъчно от имперската си охрана. Ала визитите й едва ли бяха напълно случайни, подозираше губернаторът. Маршрутът й със сигурност се определяше от информацията, която протичаше по мисловната мрежа, защото, по подобие на мравките, много от пчелородните владееха Изкуството за общуване от разстояние. С това Изкуство можеха да се похвалят дори някои оси, но не и Ган. Той така и не си бе направил труда да го развие у себе си.

Макзех, свела скромно поглед, зае мястото си срещу него. Осороден мъж се приближи да налее разредено вино в чашата й и Ган вдигна заинтригувано поглед към него.

— И откога хората от моята раса се занимават с такива неща? — попита го. Не можа да си спомни името му. — Като приключиш тук, прати някой местен да ни прислужва. Сигурен съм, че имаш по-важни неща, с които да се заемеш.

Осородният се поколеба и хвърли поглед към Макзех. Тя го гледаше с полупритворени клепки, безучастно уж, но на Ган му се стори, че е необичайно напрегната.

— Говори, човече. Тревожи ли те нещо? — подкани той сънародника си.

— Да, полковник — отвърна неохотно мъжът. — Разбрах, че е възникнал някакъв проблем с прислугата, затова реших да ви обслужа лично, вместо да чакате, докато нещата се оправят.

— Добре си постъпил — каза Ган, а после с известно закъснение добави: — Проблем, казваш?

— Да, сър. — Мъжът погледна отново към Макзех, но Ган го прикани с жест да продължи. — Ами, сър, тази сутрин те… нещо им стана, сър. Отказват да изпълняват заповеди.

— Абсурд — отсече Ган и доброто му настроение се изпари. — Хората на принцесата са най-кроткият народ в цялата Империя. Бас ловя, че дори полковник Танред в Капитас не може да се похвали с управлението на един толкова подреден и мирен град.

— Разбира се, сър — каза мъжът и се оттегли.

— Ще трябва да проверя как стоят нещата с прислугата — отбеляза Ган. — Сигурно надзорникът им ги тормози или нещо такова. — Обърна се към гостенката си. — Или пък може би вие трябва да поговорите с дворцовия персонал, както често го правите с хората си из целия град, принцесо.

— Може би да — съгласи се принцесата с престорено спокоен тон.

В този момент на терасата се появи офицер, тръгна право към масата, без дори да хвърли поглед към прекрасната гледка, тракна с токове и козирува.

— Нещо важно ли? — попита го Ган. Явно целият свят се беше наговорил да му развали закуската.

— Полковник — поздрави уставно офицерът. Капитан, ако се съдеше по нашивките, отбеляза си губернаторът. — Преки заповеди от императора.

Ган застина, вдигнал наполовина чашата към устата си. Ако имаше нещо, което да съсипе окончателно деня му, това беше пряко послание от столицата. Само с една дума императорът можеше да му отнеме всички благини, с които подслаждаше живота си през последните години. Посегна към свитъка, взе го предпазливо, все едно вътре се криеше змия, и счупи печата. Миг по-късно вдигна поглед към капитана и попита:

— Какво, да опустее, е това?

— Подарък от Капитас, сър — отвърна с вдървена усмивка новодошлият. — Петстотин мъже за вашия гарнизон. Избързах напред с подофицерите си, за да се погрижа за разквартируването на войниците, които ще влязат в Сзар всеки момент, сър.

— И какво трябва да правя аз с още петстотин войници? — възкликна Ган. — Като се има предвид колко места има в Империята, където са нужни допълнителни подкрепления…

Капитанът си позволи нахалството да го прекъсне:

— Това не е моя работа, сър. Моля да ме извините, но трябва да се погрижа за настаняването на петстотин мъже.

Козирува отново, после се обърна и излезе, без да чака разрешение от губернатора.

— Някой в столицата се е побъркал окончателно — заяви Ган. — Сигурно готвят нов поход към Федерацията и ще използват Сзар за предмостие. Но пък войната измести границите и сега ние сме много далеч от проблемните територии.

Принцеса Макзех все така гледаше замислено след капитана.

Когато стигнаха до портите на Сзар, петстотинте имперски войници останаха разочаровани. Казали им бяха, че това е град на ведри и трудолюбиви хора, а той съвсем не изглеждаше такъв. Вървяха в строй по Царския път към двореца и където минеха, чуковете в ковачниците замлъкваха, а от малките шестостенни къщи се изсипваха хора, стояха на улицата и ги гледаха втренчено. Колкото по-навътре в града навлизаше колоната осородни войници, толкова повече ставаха зяпачите, събираха се на групи от по петдесет-шейсет мъже и жени, стояха мълчаливи и гледаха навъсено новодошлите.

Никой не подвикваше обиди, нито размахваше предизвикателно юмрук, нищо освен тази зловеща тишина, сякаш осите по погрешка са влезли в град на мравкородни.

А в мислите на всички сзарианци имаше едно: „Значи е вярно онова, което се говори.“

Сержант Фраген и малкият му отряд обикаляха с бавен ход голямото пазарище на Сзар и гледаха местните изпод вежди. Нещо не беше наред, в това Фраген можеше да се закълне. Първо, онзи новият капитан се беше появил с петстотин души, заради които казармите се бяха претъпкали до дупка. После се получиха заповеди патрулните отряди да наброяват най-малко петима войници. Досега бяха обикаляли улиците на града по двойки. Местните бяха кротки хора. Сзар не беше като Мина или Мейнис, където имперските войници не смееха да излизат сами по улиците.

Пчелороден младеж му пресече пътя и Фраген го перна ядосано зад врата. Сзар беше приятно назначение за сержант на средна възраст, а сега някой по горните етажи се опитваше да разръчка кошера. Онзи нов капитан например. Откакто пристигна, всичко тръгна на зле. А и войниците му не знаеха как стоят нещата тук, не разбираха, че в Сзар човек може да го кара по-полека. Пресни и лъскави от столицата, те прекаляваха със старанието.

Сред тях сигурно имаше и агенти на Рекеф, смяташе Фраген. Знаеше, че губернаторът винаги си е пазил гърба добре, спазвайки законите и прочие. Осигурил беше спокойствие и за себе си, и за хората от гарнизона, но за зла участ на тези златни дни, изглежда, им се виждаше краят. Изглежда, някоя голяма клечка от императорския двор бе решила да отхапе парче от Сзар за себе си. Каквото и да ставаше обаче, вещаеше неприятности за обикновения патрулиращ войник. А Фраген открай време предпочиташе лесните назначения.

Вървеше с хората си между две редици сергии и гледаше как местните бързат да се скрият от погледа му. Сзарианците бяха като роби, при това без да ги биеш и оковаваш. Сами се бяха поробили някак. Последното накара Фраген да се ухили. На млади години си мечтаеше да направи кариера в роботърговския корпус, но после реши, че службата там е свързана с твърде много пътуване и контакти със съмнителни типове като скорпионородните. Животът тук беше много по-приятен.

Спря до една сергия с плодове и огледа стоката. Намусен старец беше изложил кошници с портокали и праскови под кекавото слънце. Прасковите сигурно идваха от севера, предположи Фраген, от новите провинции на водните кончета. Извади разсеяно ножа си, заби го в един портокал, вдигна плода към устата си и го захапа през кората.

Беше правил същото стотици пъти. Сега обаче старецът го изгледа злобно. Според Фраген всеки имперски войник имаше правото да си вземе безплатно всичко, което поиска. И как иначе, щом зад гърба ти стои Империята.

— Какво? — озъби се той на стария плодопродавец. Мъжът сведе очи, изведнъж изгубил желание да му се кокори нахално. Характерното за пчелородните крехко телосложение само по себе си ги обричаше на покорство, помисли си Фраген. Бяха с широки плещи и работеха здраво, но Фраген стърчеше с поне десетина-дванайсет сантиметра и над най-високите. Определено бяха нисша раса — дребни, ровещи пръстта хорица, които живееха в сгърбени къщурки с повече изби и мазета, отколкото стаи над земята, неспособни да се възползват и наполовина от уменията си в занаятчийството. Трябваше да благодарят на Империята, че ги учи на по-добър живот.

— Сър — обади се един от хората му, предупредително и колебливо някак. Фраген се огледа и видя група местни. Стояха малко по-нататък на алеята между сергиите — петнайсетина-двайсет души, повечето младежи и мъже на средна възраст, но и млади жени също. Скупчили се бяха да си дават взаимно кураж и стискаха в ръце тояги, дъги от бъчви, виждаха се и няколко брадви, а някъде отзад стърчеше върхът на алебарда.

За секунда Фраген се поколеба, но само толкова. Той все пак беше сержант от имперската армия. Нямаше да отстъпи пред нищо и никаква банда пчелородни селяци я. Поведе хората си и видя как нещастниците отстъпват крачка назад. Отстъпиха, но не се разбягаха, установи с изненада Фраген.

— К’во става тука бе? — извика той, без да спира. — На бунтовници ли ще ми се правите? Измитайте се, хайде. Връщайте се на работа, преди да съм ви съдрал кожиците.

Наложи се да спре. Вместо да се пръснат, пчелородните се сбутаха още по-нагъсто. Тъмните им плоски лица бяха все така неразгадаеми. Фраген видя някои да свиват юмруци, други стиснаха по-силно дръжките на импровизираните си оръжия.

„Ама какво става, да опустее?“ За миг изпадна в пълно недоумение. „Тия от местните ли са наистина, или са пришълци някакви?“ Най-близките поселища на пчелородни, Тиршаан и Весерет, бяха далеч оттук, но пък сзарианците никога не бяха правили така, никога не бяха поставяли под съмнение имперското господство.

— Дадох ви заповед! — изкрещя им той. Хората му извадиха мечовете си и това очевидно стресна малката банда размирници. — Или ще се разпръснете веднага, или ще ви използвам за назидание, само гледайте какво ще направя.

Насочи към тях отворената си длан и видя как се опитват да съберат кураж и не успяват. Не искаха да си тръгнат, но нямаха и смелостта да направят нещо по-дръзко. Явно се налагаше Фраген да им помогне във вземането на решение.

Изпсува — понеже до този момент денят си беше що-годе приятен, — пусна жилото си и един от мъжете отсреща политна назад в ръцете на другарите си с обгорен кръг в центъра на гърдите. Умря още преди другите да го положат на земята. Фраген и хората му вече бяха протегнали ръце, в знак че ще избият всички, ако тълпата не се разпръсне.

Един от мъжете, онзи с алебардата, внезапно хвърли оръжието си и отстъпи назад, а после всички последваха примера му и се разбягаха между сергиите.

— Така — каза Фраген и погледна към вцепенилите се продавачи и селяните с техните кошници и плетени кошове. — Някой да разкара тоя боклук — нареди им и посочи трупа. — Дайте го на семейството му или го хвърлете на бунището, все ми е тая.

— Сър! — извика напрегнато един от войниците. Фраген се обърна и видя нова вълна сзарианци да се приближава между сергиите, по трима-четирима в група, мъже и жени на всякаква възраст.

И този път имаше стомана, много стомана — оръжия и брони, толкова много, че поне двама от трима бяха снаряжени като истински войници. „Откъде са ги…?“ Но и това беше очевидно. Някои бяха с тежките червеникави нагръдници на старата сзарианска армия, но повечето носеха имперски брони. Въоръжени бяха с имперски мечове, арбалети или копия, всичките изработени в местните работилници по поръчка на Империята. Други стискаха в ръце традиционните сзариански бойни брадви, чиито широки извити остриета се балансираха от остри шипове в задния край. От кокалчетата на мнозина стърчаха плътни триъгълници яка заострена кост, дар на пчелородното Изкуство.

Фраген се опита да прецени числеността им, но спря да брои, когато осъзна, че са над сто и прииждат и още.

— Сър? Да се оттеглим ли, сър? — попита нервно войникът и понечи да отстъпи.

— Стойте на място! — изкрещя Фраген на тълпата. — Това е имперски град и всеки опит за съпротива ще бъде наказан жестоко! И вие го знаете, селяни тъпи! Връщайте се на работа! Връщайте се във фабриките! За кого се мислите, да опустее дано?

Арбалетната стрела го прониза току в края на речта му и последната дума излезе от устата му заедно с пръски кръв. Фраген погледна невярващо към стърчащата ниско в гърдите му стрела, после се строполи на земята.

Хората му, окончателно изпаднали в паника, се издигнаха във въздуха и размахаха криле към двореца на губернатора и сигурността на гарнизона.

Това беше първият такъв инцидент, но докато войниците от патрула на Фраген кацнат на дворцовата тераса, вече не беше единственият.

Когато полковник Ган се върна на любимата си тераса, тя вече бе сложена под тежка охрана.

Части от Сзар горяха. Ган не можеше да повярва на очите си — неговият красив, мирен, богат град се разкъсваше сам като побесняло животно.

— Ужас! — прошепна той. — Какво е станало? Във война ли сме? — Може би чужди агенти разпалваха бунтове по улиците на Сзар? Агенти, които работят толкова незабелязано и ефикасно, че да преобърнат две десетилетия на пълен мир?

Идеше му да се развика на града, да му кресне ядосано като на непослушно дете. Може би една силна плесница щеше да върне нещата на мястото им.

— Ти, върви да ми доведеш принцесата — нареди Ган на един от хората си. — И къде е онзи нов капитан? Всичко си беше мирно и тихо, преди той да се появи!

Войникът хукна да изпълни заповедта, а погледът на Ган се спря върху въпросния капитан. Човекът още беше с прашните си доспехи — вървеше към него и даваше в движение заповеди на мухороден куриер с имперска униформа. Дребосъкът излетя и пое на изток, а капитанът козирува на губернатора.

— Къде го пратихте? — Ган го изгледа с подозрение. — Каква игричка играете, капитане?

— Пратих го със съобщение до останалата част от войниците ми, губернаторе — отвърна капитанът, сякаш това беше най-естественото обяснение на света.

— Останалата част от…

— Хиляда имперски войници, пристигнали право от столичните гарнизони — потвърди капитанът.

— Хиляда… — Ган го зяпна невярващо. — Капитане, настоявам за незабавно обяснение. Какво, да опустее, забъркахте в моя град?

— Не е мое дело, губернаторе, но някой явно е предвидил какво ще се случи — каза капитанът. — Нека ви се представя, губернаторе. Аз съм капитан Бердик от имперската армия, също майор Бердик от вътрешната служба на Рекеф.

Ган си пое рязко дъх. „Те наистина са навсякъде.“ Постара се нито лицето, нито стойката му да издадат с нещо тревогата, която бе свила стомаха му при последните думи на новодошлия.

— Значи ме разследват, така ли?

— Това тепърва ще се уточнява — избегна директния отговор Бердик. — Какво точно се случва във вашия град, губернаторе?

— Вие ми кажете! — изръмжа Ган. — Нали уж сте предвидили, че ще се случи!

Бердик поклати глава.

— Губернаторе, по улиците на целия град има бунтове. Части от града вече са изцяло под контрола на въстаниците, най-вече северните и западните квартали. Другаде мирът се поддържа само с цената на огромни усилия от наша страна и силно военно присъствие. Извън този обезопасен периметър обаче населението на Сзар се въоръжава за война.

— Война? — повтори сащисан Ган. — Срещу мен?

— Срещу цялата Империя. — Бердик поклати глава. — Дори моите хиляда войници може да се окажат недостатъчни, ако целият град излезе на оръжие. Може и да е минало известно време, но бас ловя, че тези хора още помнят как се влиза в сражение. Вие участвахте ли лично в обсадата на Сзар, губернаторе?

— Не, както и вие, защото по онова време сте ходели прав под масата.

Бердик се усмихна студено.

— Така е, но си направих труда да прочета това-онова за пчелородните. Сзарианците са били свирепи бойци, истински фанатици. Това е тяхното Изкуство, така както ние имаме жилата си, а мравкородните общуват от разстояние. В момента, губернаторе, Сзар е буре с огнепрах, до което не бива да припламва искра.

Колкото и да не желаеше да го признае Ган, първоначалната му неприязън към новодошлия бързо отстъпваше пред вледеняващ страх.

— Какво ще ме посъветвате? — тихо попита той.

— Чух, че пратихте да ви доведат принцеса Макзех — каза Бердик. — Това е добре като за начало. Накарайте я да говори с народа си. Преди това се постарайте да я убедите, че ако Сзар въстане, Империята ще смаже бунтовете бързо и безмилостно. Кажете й за всичките мъже, жени и деца, които ще бъдат набучени на копия, за робите, разпратени в далечни градове, за наказанията, които ще бъдат наложени дори на онези пчелородни, които са се заселили другаде. Кажете й всичко това, защото то е самата истина. А сега ме извинете. Трябва да се върна при войниците си. Ще оставя в двореца достатъчно хора, които да го защитят при нужда, но останалите ми трябват на улиците.

Тръгна си, без да козирува, като остави Ган да хапе устни и да се чуди защо всичко се беше объркало така изведнъж.

След няколко минути му доведоха принцесата. Той се вгледа в лицето й, търсейки признаци на лудостта, обзела целия град, но не откри такива. Тя му се усмихна дори.

— Принцесо — каза с признателност той. — Гражданите на Сзар са поели по път, който неминуемо ще ги отведе до собственото им унищожение. Погледнете, моля ви, вижте ги как съсипват живота си! Когато императорът научи за това, ще нареди един на всеки двайсет души да бъде разпънат на копия пред крепостните стени. Трябва незабавно да се обърнете към тях. Още сега, моля ви.

— Императорът вече знае — каза Макзех, толкова тихо, че Ган едва я чу.

— Не разбирам — реагира смутено той.

— Вие, изглежда, сте единственият, който не знае, губернаторе — каза тя.

Той я гледаше с празен поглед и усещаше как стомахът му се свива от ужасно предчувствие.

— Майка ми е мъртва — каза Макзех. — Царицата на Сзар е мъртва и всички вие ще изгорите в пламъците на погребалната й клада.

Челюстта му провисна; устните му се движеха, но никакъв звук не излизаше от тях. После той избълва в скороговорка:

— Значи сега вие сте царицата! Обявявам ви за царица! Още сте моя, така че успокойте народа си.

Усмивката й го преряза като с нож, одра го ивичка по ивичка.

— Ничия не съм — заяви тя, а някъде във вътрешността на самия дворец се надигна врява.

— Аз съм на Сзар — продължи тя и посегна да докосне лицето му. Киселината на Изкуството й го прогори като дамга и той се дръпна с писък назад. Стражите понечиха да се притекат на помощ, но изведнъж десетки пчелородни изникнаха сякаш от пода — дворцовата прислуга, възрастни мъже и жени, момичета, деца дори, — хвърляха се към осородните войници и буквално се нанизваха на мечовете им, принуждавайки осите да ги посичат, да ги горят с жилата си, да ги обезглавяват с окървавената си стомана, без да се придвижат и крачка напред. А междувременно Макзех…

Макзех се беше покачила на балконския парапет, криле разцъфнаха на гърба й. Ган протегна ръка с разтворена длан да я изгори, но една старица се спусна, хвана ръката му, притисна дланта към корема си и жилото на губернатора прониза нея вместо принцесата. Макзех вече бе излетяла и се спускаше към оспорваните улици на своя град.

Ган стоеше до парапета, докато войниците му довършваха побеснялата прислуга, червеният отпечатък от дланта на принцесата загрозяваше лицето му, а той гледаше след нея и се тресеше от болка и страх.