Кръвта на богомолката

22.

На Одиса това място нямаше да й липсва.

Като за град, управляван от собствените й сънародници, Соларно твърде много приличаше на всеки град в Равнините — имитираше изискания вкус и деликатността на истинските паякородни, но нещо все не му достигаше. Беше като сал на дребни политикани, който се носи по бурните вълни на джавкащи се, неподлежащи на контрол местни отрепки. Знаеше, че за мнозина в Паешките земи Соларно има сантиментална стойност, но Одиса беше сляпа и глуха за този чар, а същото важеше и за Алданраелите, семейството, на което служеше тя. Соларно се беше превърнал в обикновена фигурка, а във всяка игра част от фигурите рано или късно биват жертвани.

Небето тъмнееше, облаци се надбягваха на югоизток и чертаеха белези по лика на луната. Одиса нямаше да види появата му, но щеше да го чуе. Именно за този звук се ослушваше сега, той щеше да е последното потвърждение, че е изиграла успешно своята роля във войната. Никой нямаше да научи за заслугите й, разбира се, никой извън тайните съвети на Алданраелите, но играта беше такава. И Одиса не участваше в нея заради личната слава.

Тя дори нямаше да е тук, когато сраженията започнеха, не желаеше и да дава отчет за действията си на полковника. Той не беше глупак, нищо че Одиса го беше водила за носа през цялото време и почти без усилия. А ако получеше възможност да проведе свое собствено разследване, като нищо би се досетил, че е играл по чужда свирка. Но тя нямаше да е тук, за да понесе последствията от гнева му. Работата й за Рекеф беше приключила и веднага щом получеше очакваното потвърждение, щеше да потегли към родния Сиенис.

Зачуди се разсеяно как ли ще реагират соларнийците — щяха ли съперничещите си партии да се обединят или щяха да се разпаднат на по-малки фракции? Какво щеше да направи убиецът Честа? Пилотите? Как щяха да реагират другите езерни градове?

Според стандартите на паякородните Одиса не беше жестока — можеше без угризения да предаде цял един град и хилядите му жители в ръцете на една безмилостна империя, но не държеше да става свидетел на издевателствата. За подробностите щеше да изчака. Новините рано или късно щяха да си пробият път на запад.

„Всички те като цяло, и никой от тях поотделно, не разбират моята раса — помисли си Одиса, — защото до един са аматьори, които се плацикат в плиткото. Нашите паяжини са невидими и за най-проницателните от тях, и за шпионите от Равнините, и за агентите на Рекеф. Мравките си мислят, че го правим за власт, бръмбарите си мислят, че го правим за пари, а богомолките — че го правим от едната злоба, но никой от тях не разбира, че правим каквото правим просто защото ни е забавно да живеем така и защото сме преситени…“

Ето го и звука, който чакаше — басов жужащ звук високо в небето, далечен, довян от северния вятър звук, сякаш невиждано по размерите си насекомо лети без бързане към брега на Езгнано. Въпреки твърденията на Империята това не беше най-голямото нещо, летяло някога в небето. Бръмбарите в Равнините имаха по-големи, използваха ги за пътнически и товарни превози. Но пък беше най-голямото летящо нещо с военно предназначение. Осите бяха хора лишени от въображение, но понякога в сърцата на занаятчиите им припламваше поетична искра и явно така се беше родило името му — „Звездно гнездо“.

Армията на север би трябвало да е превзела вече търговския пост Тоек при планинския проход, разпръсквайки скорпионородните, които използваха мястото като разбойническо сборище и прибираха пътна такса от всеки преминаващ. Ала това беше несъществена подробност, каприз, ако щете, защото авангардът на истинската атака вече идваше насам и именно него чуваше Одиса в момента.

„Не е за вярване, че човек може да подпали война само с двама равнински агенти и един мъртъв офицер от Рекеф.“ Но пък осите бяха толкова предсказуеми — разръчкай им гнездото и те ще излетят на рояк, жадни за кръв. Запита се колко ли надълбоко ще стигне полковникът в търсенето на доказателства за предполагаемия вражески план, целящ да привлече Соларно за каузата на Равнините. Подсигуреше ли губернаторския си пост, едва ли изобщо щеше да се сети да проведе разследване.

Звукът ставаше по-силен и Одиса се запита колко ли соларнийци са се събудили или са спрели да се ослушат насред нощните си пороци. По тези места характерният звук на въздушните кораби не беше нещо нечувано.

Надяваше се, че и Теорнис е изиграл своята част от представлението. Паяжината, която той трябваше да изплете, беше доста по-сложна от нейната, а той, макар и от благороден произход, все пак беше мъж.

Скоро щеше да се зазори. Одиса трябваше да тръгне веднага, иначе рискуваше да се хване в собствената си грижливо изплетена паяжина. Забърза към пристанището, където я чакаше малка рибарска лодка. Собственикът й не подозираше какъв късмет е извадил, че точно тази нощ ще напусне Соларно на път за Порта Мавралис.

Последното накара Одиса да се усмихне. Изглежда, това беше нейният талант — да сее късмет по пътя си.

В съня си Че беше край друго езеро, съвсем различно, чиито детайли ту идваха на фокус, ту се размазваха пред очите й. Отнякъде се чуваше ужасен глас и при всеки вик нещо в нея откликваше. Откликът беше заради връзката й с Ахеос и тя знаеше, че ужасният глас вика него, тегли го към себе си.

В съня си тя тичаше по калните улици на град от паянтови бараки и се опитваше да открие първа Ахеос, да изпревари гласа. Въздухът гъмжеше от лъщящи малки кинжали, не, от застинали дъждовни капки, осъзна тя. Имаше усещането за трескаво движение навсякъде около себе си, сякаш незнайни сили са се промъкнали с взлом в съня й и го претърсват за нещо, което са изгубили.

Ужасният глас прозвуча отново, по-близо този път, и Че мярна пред себе си сиводрех силует, който бързаше, теглен от чудовищните призиви. Извика името му, но мамещият глас удави нейния с безсловесния си копнеж.

А сетне видя пред себе си нещо, което имаше място единствено в сънищата, в най-лошите кошмари, нещо менящо се в свирепата прегръдка на живи тръни — невиждана мерзост, и все пак запазила бегла прилика с човешкото. Ахеос наближаваше нещото охотно, с нетърпение дори, и тя му изкрещя да спре, понечи да се затича отново, но изведнъж я заля болка, обгърна я отвсякъде. Дъждовните капки се превърнаха в оси, които я жилеха, принуждаваха я да се върне. Хоровото жужене на крилцата им нарасна до гръмовен рев…

— Че! Че! Събуди се!

Тя се надигна рязко и впери сляп поглед в мрака, забравила, че само една нейна мисъл е достатъчна да го разпръсне.

А после си спомни и го направи. И видя Таки да стои на прага с разрошена коса. Пилотските й дрехи, очевидно навлечени набързо, висяха разкопчани.

— Какво?

— Че! — извика мухородната. — Ставай. Събери си нещата! Просто го направи, моля те!

А после си тръгна и през тропота на бързите й крачки Че различи звуци на битка — звън на мечове, вик на болка.

„Бият се тук, в сградата.“

Скочи като ужилена от леглото, само по туника. В къщата на Дестиавелите се водеше битка.

„Има и нещо друго обаче… чувам и нещо друго, но какво?“ Ала битката се приближаваше и трясъкът на стомана погълна издайническия звук, преди да го е разгадала. Тя грабна кожените си занаятчийски дрехи от ниската масичка, където прислугата ги беше оставила почистени и сгънати прилежно. Сториха й се внезапно отеснели, прекалено колосани, някакви конци й пречеха да пъхне ръце в ръкавите. Успя някак да ги нахлузи през главата си и се зае да стегне каишките от едната страна, но малките катарами се хлъзгаха в тромавите й пръсти.

Вдигна глава, доловила нечия поява на вратата, и застина. Не беше Таки, а някакъв соларниец с бели панталони, бяла туника и меч с тънко извито острие в ръка. Слабата светлина откъм коридора разкриваше цвета на шарфа и плоската му шапка — бяха сини. Цветът на Кристалната партия, политическия враг на Джениса.

Голокрака и с петлеещ се кожен жакет, Че се хвърли към меча си, стисна дръжката и го дръпна от масата с надеждата поне този път острието да се изхлузи само̀ от ножницата. Не се получи, естествено, и в ръката й се озова целият комплект с все колана. Че замахна странично, за да освободи острието, и тежката катарама на колана фрасна стреснатия мъж през лицето.

Ако не беше тази неволна атака, соларниецът със синята шапка може би щеше да постъпи другояче, но сега се хвърли към нея, размахал меча си. Че замахна отново в широка дъга — с меча, ножницата и всичко, — коланът се оплете в острието на нападателя и двамата се озоваха много близо един до друг, озъбени лице в лице. Той посегна към кинжала, затъкнат в колана му, тя пък успя най-сетне да изтегли меча си от ножницата и прониза мъжа право в корема.

Този път навреме си спомни, че трябва да стисне силно дръжката и да не я пуска, докато мъжът не се изхлузи докрай от острието, теглен от собствената си тежест. Хвърли поглед към вратата и видя Неро да стои там, с бинтована ръка и изненадана физиономия.

— Какво става? — викна задъхано тя.

— Местната политическа ситуация, изглежда, е загрубяла драстично през изминалата нощ — каза той. Изглеждаше не по-малко сащисан от нея. — Таки рече да се махаме оттук — добави Неро и на Че тази идея й се видя не по-лоша от всяка друга.

Дооблече се набързо и макар по коридорите да се валяха немалко трупове, двамата стигнаха до централния атриум на голямата къща, без да налетят на нови врагове. Точно там ги откри Таки, когато влетя в помещението, следвана по петите от Далре и шепа пазачи от частната охрана на Дестиавелите.

— Трябва да изчезваме — развика се мухородното момиче. — Трябва да се махнем веднага от къщата.

— Няма да споря с теб — увери я Неро.

— Какво е станало? Защо Кристалните ви нападат?

— Кристалните?! — повтори глуповато Таки и я зяпна невярващо. — Мислиш, че те ни нападат? Тази банда клоуни?

— Тогава какво?… — започна Че, но Таки вече тичаше и им крещеше да я последват.

При централния вход се водеше битка, но Таки намери странична врата, където всичко беше спокойно, и ги изведе на улицата. Трима от пазачите хукнаха моментално да заобиколят откъм фасадата и да изненадат нападателите в гръб. Далре и един солиден на вид соларниец останаха с тях.

— Таки, ще ми кажеш ли какво става, моля те? — настоя Че. — Да не би… да не би да е поредната щуротия, която си спретвате веднъж месечно, или нещо такова?

— Челядинке, вие, бръмбарите, никога ли не поглеждате към небето? — попита я остро Таки.

Че погледна нагоре, замръзна, а после се свлече на колене. До нея Неро псуваше като пристанищен работник, поразен от същата гледка.

В небето над Соларно висеше огромен въздушен кораб, балонът се издуваше върху вътрешна конструкция от яки греди, а гондолата почти не му отстъпваше по дължина. Цяло съзвездие от светлини обточваше корпуса, провесени на въжета лампи, които хвърляха зловещия си светлик над града и осветяваха основата на гигантския балон.

Гондолата беше надупчена от отвори и Че изтръпна при спомена за огнената участ на Тарк. Но този кораб не беше свръхмодерен бомбардировач. Не, „Звездно гнездо“ имаше само едно бойно предназначение.

Някакви неща падаха едно подир друго през отворите. Не неща, а войници, които разперваха криле на половината път надолу и се спускаха връз града в отряди от по двайсет до петдесет души. Въздушният кораб беше пълен със стотици имперски войници, които дебаркираха в Соларно по най-прекия път.

— А ей там са нашите стари познайници — каза Таки и посочи. Че различи очертанията им на облачния фон — още два въздушни кораба, големи сами по себе си, но нищожни в сравнение с чудовището, което ескортираха, всеки с по четири понтона за ортоптери. Част от летящите машини вече се бяха разкачили от понтоните и кръжаха над събуждащия се град.

— Ама какво правят? — смотолеви Че.

— Това е нашествие, скъпа — обясни й Неро. — Превземат града.

— И са взели страха на Кристалните, които са толкова тъпи, че са хукнали да им помагат — добави Таки. — Но ако този кораб продължава да сипе войници със същото темпо, скоро осите не ще имат нужда от ничия помощ. Хайде.

— Хайде къде? — попита Че.

— Какво, мислиш, ще направят с вас, когато ви хванат, равнинке? — тросна се Таки. — Трябва да ви изведем от града. Към Равнините, към Принцеп, някъде.

— Пристанището? — предложи Че. — Лодка?

— Не, летището, преди да е станало късно — заяви Таки. — Хайде тръгвайте. Никой не знае по-къс път до летището от мен.

Соларно се гърчеше в хватката на нашествието. На стотина метра от къща Дестиавел друга палата на аристократи гореше в пламъци, а по входовете й се водеха битки толкова ожесточени, че не беше ясно дали тези вътре искат да избягат, или другите отвън са решили да се хвърлят в огъня. Цветни шарфове не се виждаха, забеляза Че. Може би ставаше въпрос за частна вражда, възползвала се от шанса си за кулминация. Навсякъде соларнийци бяха заети да се избиват един друг, тук-там се виждаха оси, които наблюдаваха отстрани уличните сражения и явно не можеха да разберат дали пишман съюзниците им печелят, или губят.

„Всичките им политически фракции, сложната им система от управителни органи… а накрая се оказва, че градът е бил просто буре с огнепрах, готово да избухне при първата искра.“ Сега, след като Кристалните бяха нарушили крехкия баланс под диктовката на осите, всички соларнийски партии бяха грабнали оръжие. Ако нямаше външна намеса, предположи Че, всичко щеше да се сведе до една нощ на насилие, а на сутринта нещата щяха да се върнат по местата си. Ала този път осите щяха да раздухат усърдно пламъка и утре сутрин Соларно щеше да се събуди като придатък на тяхната империя. Хората, които сега се избиваха толкова ентусиазирано, утре щяха да се отърсят от временното си умопомрачение и да разберат, че вече не са свободни.

Таки ги водеше право напред, понякога тичаше, друг път летеше, но после спря изведнъж и без предупреждение. Гледаше втренчено пред себе си. Към някаква таверна, която, според Че, с нищо не се отличаваше от многото питейни заведения в града. Освен по това, че в момента я плячкосваха. Предната врата беше разбита, млади мъже и жени тършуваха вътре за ценности. Виждаха се шарфове на поне две партии и Че отново предположи, че акцията е от частно естество, а не е дело на политически функционери.

— Таки? — Тя побутна мухородната. — Какво има?

— Просто… ти няма да разбереш — каза момичето. — Вече никога няма да е същото, нали?

— Можете да се биете с осите и…

— Проблемът не е в осите. Ти наистина не разбираш. Тук си само от няколко дни. Аз съм соларнийка и това е моят дом. Тук… тук се събирахме да пийнем — аз, Ниамед, Амре и другите. В тази кръчма го убиха.

Амре, братът на Таки, спомни си Че, убит от осите. А сега вандали разкъртваха дъска по дъска спомените й.

— Хей, ако ще бягаме, да бягаме — обади се изнервено Неро. Стискаше нож. — Тук взе да става по-лошо и от Тарк.

— Вижте! — ахна Че. Отряд осородни войници се спускаше от небето на двеста метра пред тях, право на пътя им. Кацаха в зловеща тишина, с разперени блестящи криле, а когато първите стъпиха на земята, от една пресечка дотичаха още неколцина и се присъединиха към тях. Един размахваше ръце, даваше скорострелни заповеди, сочеше пресечките и разпределяше войниците по различни участъци от улицата. Че си спомни теорията на Неро, че в Соларно има оси, които поддържат мисловна връзка помежду си. Как иначе можеше да се организира прецизно една толкова мащабна операция?

Осите забързаха по улицата и щом стигнаха до таверната, започнаха да обстрелват плячкаджиите с енергийни залпове — убиха половин дузина, а останалите разпръснаха. Викаха нещо и след кратко недоумение Че разбра какво казват:

— Полицейски час! Всички да се прибират!

— Трябва да вървим! — сръчка Таки тя, а после видя сълзи да се стичат по лицето на мухородната. Изражението й обаче си остана твърдо като гранит. Таки се огледа и хукна към една пресечка, която щеше да ги изведе зад гърба на напредващия отряд осородни войници.

Че погледна нагоре, стресната от трясъка на наближаващ ортоптер, и видя как машината прелита току над покривите, сякаш държи под око случващото се долу.

— Таки, ако излетим, ще ни видят.

— Ами да ни видят! — извика в отговор мухородната.

— И ще се опитат да ни спрат — възрази Че. — Ще влязат в сражение с нас.

— Ще влязат в сражение с мен — поправи я Таки. — Нека се пробват!

Над покривите по-нататък един соларнийски фикс навлезе в остър завой като част от двубоя си с имперски ортоптер, двубой, изобилстващ от сложни лупинги, които скоро отведоха и двете машини над Езгнано. Ортоптерът, който беше минал над тях преди малко, сега зави с рев и се отдалечи след другата имперска машина. Летеше толкова ниско, че керемидите и плочите по покривите се разтракаха.

— Ами господарката ти? — сети се изведнъж Че. — Джениса? Не трябва ли да се погрижиш за нея?

— Тя не беше в къщата, когато нападнаха — отвърна Таки. — Отиде да се договаря със Сатенената, а и си има достатъчно охрана. Аз отговарям за вас двамата.

Нещо в тона й подсказваше, че въпросната отговорност е била поета по собствена инициатива.

Над тях издутата грамада на „Звездно гнездо“ висеше като гигантска деформирана луна, а през отворите й продължаваха да се изсипват войници, като семена, понесени от вятъра. Кацаха на отряди по улиците и моментално поемаха контрол, убиваха въоръжените граждани, обявяваха на висок глас наличието на полицейски час, после тръгваха да направят същото и на съседните улици, докато цели квартали не преминаха под имперско господство. Ала въпреки получените заповеди и въпреки усилията на отговорниците с мисловната връзка, които се опитваха да координират действията им, те все пак бяха осородни войници. Поставили Соларно на колене, те разбиваха врати, грабеха и изнасилваха. Жигосваха с дамгата на Империята поредния нисш народ и искрено вярваха, че са в правото си само защото могат да го направят.

Влетяха в хангара на летището броени минути преди осите, че и по-малко. Авиаторката спринтира към „Еска Воленти“, а имперски войници вече кацаха на пистата отвън с изтеглени мечове.

Тримата бегълци не бяха единствените, потърсили убежище на летището. Имаше поне десетина механици, които въздушното нападение беше заварило тук, неколцина от другите сигурно бяха пилоти като Таки, а имаше и обикновени граждани, побягнали насам с надеждата, че по-високият терен ще се окаже и по-безопасен от ширналия се в ниското град.

Поне двайсетина осородни войници кацаха отвън. Таки спря, вмъкнала се наполовина в кабинката на „Еска“, и прехапа устни.

— Къде ще идем? — извика й Че.

Мухородната погледна надолу към тях — някак разсеяно, сякаш в прилива на облекчение, че е заварила машината си непокътната, съвсем е забравила за хората, които трябваше да изведе от опасността. Така поне се стори на Че. Таки се изправи върху корпуса на „Еска“ и плъзна поглед по десетината машини под покрива на хангара.

— Онази! — посочи Таки и Че се обърна да погледне. Мухородната сочеше тежка машина с форма на варел, четиривитлов ортоптер, който едва ли използваха за друго освен за товарни превози. Изглеждаше по-стабилен от „Бурна“, но по-бавен и със сигурност обречен на същата печална участ.

— Няма ли нещо по-бързо? — извика Че.

— Качвайте се вътре! — нареди Таки и в същия миг отвън изпука първият енергиен залп. Механиците, пилотите и онези от другите, които носеха оръжие, бяха заели позиции от двете страни на хангарния портал. Неколцина имаха арбалети, включително Таки — Че я видя как посяга в кабинката на „Еска“ и вади оттам малък арбалет с двойно обтегната тетива. Неро, запънал собствения си лък, размаха криле към предния капак на един наполовина разглобен фикс, откъдето да стреля по врага. Усилието, изглежда, му дойде в повече и той примижа от болка.

Че хукна към тежкия ортоптер. На корпуса му с големи четвъртити букви беше изписано вдъхновяващото име „Сатър“. Направен беше от дъски, стегнати с метални скоби, точно като буре, и се оказа по-голям от очакваното. Като цяло изглеждаше прекалено тежък, за да се отлепи от земята. Че стисна зъби, покатери се по металните скоби, забити в корпуса му, и поде борба със затварящия механизъм на кабинката му.

Осите бяха дошли да завземат летището, но явно не бяха очаквали да срещнат толкова енергична съпротива, нито залпа от стрели, който повали четирима от тях. Един находчив пилот беше свалил въртящия пронизвач от леталото си и откри огън с него по прегрупиращите се за атака войници. В отговор те пробваха мълниеносно нападение под прикритието на масиран обстрел с енергийни жила. Поне двама защитници паднаха с димящи рани в телата. Последва краткотраен близък бой, къси имперски мечове срещу ножове и извити соларнийски остриета, след това осите се издигнаха, отблъснати, във въздуха. Защитниците на хангара взеха да се поздравяват шумно за успеха, но ехото от виковете им още не беше заглъхнало, когато отвън започнаха да се събират още оси — оцелелите от първата атака и още десетина нови. Тревогата със сигурност беше стигнала до основните имперски части по улиците на града и осите щяха направят всичко необходимо да завладеят летището и пистите, в това Че не се съмняваше.

Най-сетне успя да отвори капака, вмъкна се през кръглия люк и пропадна в място по-широко от очакваното. Отвън „Сатър“ изглеждаше ужасно тежък, но отвътре беше почти изцяло кух, истинско товарно летало. Един-единствен дървен стол — толкова обикновен, все едно някой го е домъкнал от кухнята си — беше закован за пода пред навигационния лост, а за обстановката отвън, както с ужас установи Че, пилотът можеше да съди само по гледката през двата продълговати отвора, изрязани в носа на ортоптера. Макар и любител в изкуството на пилотажа, Че определено беше летяла с далеч по-елегантни машини.

„И този път съм без оръжия. Таки явно не вярва, че мога да оцелея във въздушен бой.“ Не че „Сатър“ би могъл да се справи с подобна задача. „Сигурно лети като… Като бръмбар, предполагам.“

Подаде глава през люка да види къде е Неро. Мухородният още клечеше върху капака на разглобения фикс и се прицелваше съсредоточено с лъка си — стрелата литна, профуча над защитниците и се заби в земята между двама осородни. Неро може да беше велик художник, поклати мислено глава Че, но с лъка определено не го биваше.

„Само Ахеос да беше тук — помисли си тя, а после: — Дано се справя по-добре от нас.“

Таки стреля с арбалета си, после клекна зад „Еска“ да го обтегне. Осите си пробиваха път в хангара. Много от соларнийците бяха мъртви, други лежаха ранени, а оцелелите се бяха оттеглили зад леталата, което позволяваше на осите да стрелят иззад прикритието на портала. Че с ужас видя имперски ортоптер да прелита отвън и да завива бавно, насочил се за кацане на пистата.

— Неро, качвай се! — извика тя. — Таки!

— Няма смисъл — каза мухородното момиче и сложи нова стрела в улея. — Не можем да минем покрай тях. Ще унищожат „Еска“, както и всяка машина, която се опита да избяга. — Горчивина и ожесточение напрягаха гласа й до скъсване. Бяха й отказали небето.

— Прекратете стрелбата! — извика някой току отвъд имперската линия. — Следващият, който стреля, ще бъде обвинен в неподчинение!

Енергийните залпове иззад прикритието на портала се разредиха и спряха. Защитниците последваха предпазливо примера на осите.

— Бела Таки-Амре вътре ли е? — извика познат на Че глас. Гласът на Аксрад, осородния пилот.

— Какво искаш? — извика в отговор Таки.

— Така си и помислих, че ще те намеря тук. Или тук, или във въздуха. — Аксрад се появи на вратата, тъмен силует, осветен от лампите вън. Сякаш предизвикваше защитниците да го застрелят. — С теб имаме недовършена работа.

Таки бавно отпусна тетивата на арбалета и попита:

— Каниш ме да се разберем отвън, така ли?

— Точно това имах предвид — отвърна Аксрад.

— А останалите?

— Какво останалите? — По тона му пролича, че дори не му е хрумнало да се замисли за тях.

— Водя двама цивилни, които нямат нищо общо с тази битка — каза отчаяно Таки. — Искам да ги изведа от града живи и здрави.

— Тогава нека те бъдат залогът — предложи Аксрад. — Двамата с теб ще си премерим силите и ако случайно ме победиш, нашите войници ще пуснат всички тук да се разотидат кой където иска, било за да се включат другаде в битката, било за да избягат. Ясно ли е, сержант?

Че не чу отговора на другия мъж, но прие, че е бил утвърдителен.

Таки сложи арбалета в кабинката на „Еска“, после заобиколи покрай крилото на машината си, уж за да вижда по-добре Аксрад, но когато пътят й я доведе близо до Че, каза тихо:

— Няма да спазят думата си. Той говореше сериозно, но за другите това е само игра. Така че щом излетя, бягайте. Войниците ще са заети да гледат двубоя, а не вас.

После заяви високо:

— На твое разположение съм. Само да изкарам „Еска“ на пистата и ще довършим каквото имаме за довършване.