Кръвта на богомолката

17.

Ключът към успеха на това начинание беше спокойствието и Лирус прегърна спокойствието като свой постоянен спътник. Намираше се в залата за аудиенции, която заедно с други двама слуги беше подредил и приготвил по-рано през деня. Преди да доведе Трудан, беше поостанал да огледа залата за последно. Да се увери, че арбалетът е скрит добре в гънките на тъмната завеса. Лично беше отлостил капаците на двата високи прозореца. Знаеше, че никой няма да ги провери — въпреки нарастващата имперска заплаха сарнианците все още мислеха в две измерения. От незапомнени времена военната заплаха срещу всеки мравешки град-държава в Равнините неизменно идваше от друг мравешки град-държава.

Вече всичко беше готово, а Трудан и антуражът му чакаха в преддверието. Лирус зае мястото си в дъното на стаята. Знаеше, че никой няма да му обърне внимание, че ще го възприемат като част от мебелировката. За посетителите щеше да е поредният невидим слуга, а за царицата и съветниците й — просто съгражданин, който си гледа работата.

Царицата влезе първа, придружена от двама телохранители. Малобройната охрана беше знак за доверието й, начин да окаже натиск върху колегиумските посланици и да постигне своето. Лирус долови част от нарежданията, които царицата отправи към двамата телохранители — да кротуват, но и да са нащрек, в случай че тя нареди друго.

За Лирус това беше добър знак. Колкото по-голямо напрежение имаше между Сарн и Колегиум, толкова по-правдоподобен щеше да изглежда неговият сценарий.

Царицата чакаше права — явно тези преговори нямаше да се водят на равни начала. Решила бе да пробва нова тактика. Стоеше до напалената камина, нагиздена с лъскава броня и дълъг тъмен плащ, и чакаше да й доведат бръмбара. Аудиенцията щеше да е интересна, прецени Лирус.

Двамата пазачи бяха заели позиции до вратата и на Лирус му хрумна, че би могъл да убие царицата още сега. Пулсът му се ускори и той се постара да прогони издайническата мисъл от главата си, преди да е привлякла нечие внимание. Това щеше да е връхната точка на неговата кариера. Или краят й, разбира се — и на кариерата, и на самия него, — но поне щяха да го запомнят. Той щеше да свали Сарн на колене, по един или по друг начин. „Да убия царицата!“ Тогава господарите му щяха най-после да признаят, че във вените му тече и по-добра кръв, а не само противният сарниански бълвоч. Архивите на Рекеф, тайната история на Империята, щяха да го запишат като верен син.

Не можеше повече да живее сред тези чужди хора, които носеха неговото лице и неговата кожа. Единственият начин да се измъкне от дома им бе като го срине до основи.

Ръцете го сърбяха да грабне арбалета, но той овладя решително този ненавременен порив. Не биваше да избързва. Важно бе онзи тип от Колегиум да е в залата. Когато дойдеше моментът на истината, ситуацията можеше да се извърти всякак, но само с двама телохранители, които да отстрани, току-виж Лирус се оказал единственият оцелял сарниански очевидец, а на кого другиго би повярвал градът, ако не на него? Ако действаше бързо, имаше шанс да свърши работата преди последните мисли на царицата и ескортът й да го разкрият пред всички останали.

Царицата явно бе наредила да въведат посетителите, защото вратата се отвори и в залата влезе дебелият бръмбар, следван от две жени, мухородна и паякородна. Лирус смръщи чело. Това усложняваше донякъде нещата. Трудан явно не ходеше никъде без слугините си. Всички те бяха невъоръжени, разбира се, защото и на най-почетните гости беше забранено да се явяват пред царицата с оръжие. Ала едрият бръмбар държеше увит в плат вързоп и Лирус предположи, че това е новото устройство, откраднато неотдавна от Империята.

Откликвайки на неизречена гласно мисъл, Лирус се приближи с поднос, на който имаше вино в стъклени чаши паешка направа. Бръмбарът и царицата си взеха чаши, същото направи и паякородната слугиня, преди Лирус да е дръпнал подноса. Излъчвайки типичното за сарнианците тихо презрение при сблъсък с чуждоземно нахалство, той се върна при прозореца и остави подноса.

— Майстор Трудан, не е хубаво това — каза царицата. Бръмбарът се направи на интересен, като погледна с вдигнати вежди виното, но опитът му да прояви чувство за хумор не впечатли никого. Лицето на царицата остана все така сурово.

— Ситуацията е сложна, ваше величество — призна Трудан. — Сигурен съм, че с времето…

— Колко време имаме според вас? — прекъсна го царицата. — След колко време войната ще почука на вратата ни? Въпросът с щраколъковете не търпи отлагане, майстор Трудан.

Бръмбарът изкриви лице и хвърли поглед към слугините си. Паякородната изглеждаше възхитително спокойна, мухата се размърда притеснено.

— Няма да пратя войниците си на смърт само защото вие и вашите учени не ни смятате достойни за доверие… с това нещо. — Царицата посочи вързопа в ръцете на бръмбара. — Решавайте, майстор Трудан. Трябва да вземете решение още сега, защото времето ви изтече.

„Съвсем вярно“ — помисли си Лирус и макар че би предпочел бръмбарът да се погърчи още малко, ясно бе, че мигът на собствената му истина наближава. Бръкна сред гънките на завесата и напипа дръжката на арбалета. Вече беше зареден и в пълнителя му имаше дванайсет стрели. Лирус го беше изпробвал и знаеше, че оръжието е първокласно.

— Какво би предпочела ваше величество? — тъкмо казваше Трудан. — Щраколъка или Древната съобщност? Щраколъка или съдействието на кесианците? Защото до това се свежда решението, което трябва да вземете.

Мухородните помощници на Лирус чакаха пред отлостените прозорци, готови да нахлуят при първия по-силен звук. Лирус извади с гладко движение арбалета, насочи го и стреля.

Царицата отвори уста да каже нещо, Спера изпищя като луда и се метна отгоре й. Стенуолд, задвижен от рефлекси, за чието съществуване не бе подозирал, и осъзнал, че единственият му шанс за широк съюз е на път да се изпари безвъзвратно в небитието, се хвърли след нея.

Арбалетната стрела прониза бедрото му и върхът й се заби в крака на Спера. Двамата се стовариха с вик върху царицата, която бе успяла да изтегли наполовина меча си от ножницата. Очите й се бяха разширили от шок. Телохранителите се втурнаха напред с изтеглени мечове, прозоречните капаци се отвориха с трясък. Всичко това в рамките на броени секунди.

Двамата мухородни, които влетяха през прозорците, бяха облечени в черно. Единият, стиснал дълъг кинжал, се метна директно към царицата, другият замахна с ръка и първият от мравкородните пазачи политна назад с нож в гърлото.

Лирус запъна арбалета и стреля отново, после още веднъж. Остави втория пазач да издърпа Стенуолд от царицата и да го резне несръчно с меча си над хълбока, после го застреля право в лицето. Сега Лирус щеше да е единственият оцелял сарниански очевидец; знаеше, че пазачите вече са повикали помощ, но са предали и грешна информация за покушението. Дори царицата не беше разбрала кой е предателят. „Чужденците нападат царицата! — предаде Лирус по мисловната мрежа. — Защитете царицата от чуждоземните убийци!“

Стенуолд се стовари на пода до мъртвия телохранител и примигна озадачено. Не разбираше какво става. Спера крещеше нещо, коленичила до царицата, а после някакъв мухороден се спусна към нея с вдигнат кинжал. Спера го видя в последния момент и се сви, вдигнала ръце да се предпази, а Ариана се метна към тях и прободе нападателя с някакъв нож, който беше внесла в залата без знанието на Стенуолд. Мухородният убиец падна на пода, а Ариана се хвърли след него миг преди арбалетна стрела да профучи над главите им.

„Стрелецът!“ Стенуолд се заоглежда трескаво, после погледът му се спря на сарниански мравкороден, който стоеше в дъното на стаята с арбалет в ръце. Ако не беше стрелата в бедрото му, никога не би повярвал, че заплахата идва точно оттам.

Вратата се отвори с трясък и в залата нахлуха войници с мечове в ръце. Стрела се заби в гърдите на първия и той политна назад към другарите си.

Ръцете на Стенуолд се свиха около щраколъка. Стиснал зъби да надвие болката в крака, той бръкна в кесията на колана си, където беше прибрал няколко щраколъкови снарядчета за демонстрацията. Макар ръцете му да трепереха, успя да пъхне едно в пълнителя на оръжието.

Спера беше цялата в кръв, а от тялото на царицата, малко под гръдния кош, стърчеше арбалетна стрела и потрепваше в ритъм с учестеното й дишане. Спера отчаяно се опитваше да разхлаби бронята й, за да стигне до раната, но после се дръпна инстинктивно миг преди тънко острие да разсече въздуха край нея и да се забие до дръжката в дървения под.

Стенуолд вдигна щраколъка и стреля. Мухородният убиец явно не владееше Изкуството на Спера, защото не предусети опасността — снарядът го застигна във въздуха, завъртя го презглава, запрати го в стената и оттам на пода.

Междувременно Ариана беше видяла сметката на другия убиец, но сега отстъпваше трескаво пред връхлитащите сарниански войници. Стенуолд, който тъкмо зареждаше нов снаряд в щраколъка, им извика да спрат. Паякородната беше хвърлила ножа си и отстъпваше с вдигнати ръце, когато първият войник я фрасна по главата с дръжката на меча си и я повали на пода. Друг, с изопнато лице, откъсна Спера от царицата и на свой ред клекна до нея.

Стенуолд се обърна и видя стрелеца отново да насочва арбалета към царицата на Сарн. На мравкородното му лице се мъдреше беглата усмивка на човек, който знае, че едва ли ще оцелее, но въпреки това е решил да довърши играта.

Стенуолд го изпревари. Стреля и видя как щраколъковият снаряд удря убиеца, но не в гърдите, а в рамото, отмества прицела му и арбалетната стрела полита някъде встрани.

Някой хвана Стенуолд за яката и го изправи грубо на крака. Премалял от болка, Стенуолд различи пред себе си лицето на сарниански войник и понечи да го предупреди за убиеца с арбалета.

Ала зърна само стремително движение, после бронираният юмрук на войника се заби в носа му и го извади от играта с професионална лекота.

Свести се бавно и с болка — тялото му побърза да го засипе с жални доклади за състоянието на отделните си части. Главата го болеше зверски, най-вече носът, гърбът също го мъчеше, но болката там, изглежда, водеше произхода си от голите дървени дъски, върху които лежеше. В сравнение с останалото арбалетната рана в крака му само пулсираше тъпо, затова пък уж плитката рана на ребрата го изгаряше като огън.

По-нататъшният оглед показа, че не лежи на пода, а на нещо като одър или нар. Вярно, че мравкородните не си падаха по излишния лукс, но в случая гостоприемството им беше от онзи тип, който пазеха за затворниците си. Помещението, в което се намираше Стенуолд, несъмнено беше килия.

Слаба светлина се процеждаше през малък прозорец високо в стената. Високо спрямо собственото му местоположение, по-точно. Килията приличаше на кръгла шахта и Стенуолд имаше неприятното чувство, че прозорецът е на нивото на земята, а самата килия е под нея.

Надигна се и изпъшка — колкото от болката, толкова и от внезапния прилив на спомени. В хаоса след опита за покушение войниците бързо и ефективно бяха извадили от играта всички до един. Настоящото му местонахождение говореше, че хаосът продължава и досега.

„Нали не мислят, че имаме нещо общо с това?“

Но какво всъщност бяха видели мравкородните войници? Видели бяха царицата си ранена тежко, двамата й телохранители — убити, и група пощръклели чужденци. Сарнианецът с арбалета — сарнианският предател! — можеше да им е казал какво ли не.

А и царицата не му беше първа приятелка напоследък покрай историята с щраколъка. Е, сега вече имаха прототипа, който Стенуолд беше донесъл. А него бяха решили да го затворят, за да не вдига врява. Можеше само да гадае на какъв натиск е бил подложен крехкият съюз, докато той е лежал тук в безсъзнание.

Видя, че са превързали раната на крака му, довлече се с накуцване до ниската врата и започна да тропа и да вика. Отговори му тишина, нямаше и помен от забързани стъпки. Стенуолд затвори очи и се опита да събере мислите си въпреки болката, която се бе възкачила на трон в областта на носа му и надвикваше всичко останало. Какви козове му бяха останали в пазарлъка?

Сарнианците имаха нужда от Колегиум. Опитът на последното поколение трябваше да ги е научил поне на това. Значи нямаше просто да го забравят тук. Можеше да е и много по-зле.

Опита да се успокои и бързо осъзна, че не е преценил добре ситуацията. Беше по-зле. За него определено беше по-зле.

Нямаше представа какво е станало с Ариана и Спера. Не знаеше дали са живи дори. Той беше посланик на Колегиум, преподавател в Академията, когото си заслужаваше да запазят жив, но те — една паякородна шпионка със съмнително минало и една обикновена мухородна?

Отново затропа по вратата.

— Хей, трябва да говоря с някого! Важно е, моля ви!

„Ариана…“ От мисълта за нея краката му се подкосиха. Беше я спечелил едва наскоро, изтъкал бе помежду им връзка толкова крехка, че с поглед да я скъсаш — той, застаряващият дебел бръмбар, шеф на агентурна мрежа, и тя, паякородна изкусителна, бивш агент на Рекеф. Можеше да свърши по много начини, но не така, нека не е така, моля.

— Хайде де! — изкрещя той на безразличната врата. Светлината откъм прозореца бавно избледняваше. — Разпитайте ме поне! Говорете с мен, моля ви!

Чу резето да изстъргва и бързо се дръпна назад. Вратата се отвори. От другата й страна имаше осветен с газени лампи коридор. Таванът беше толкова нисък, че сарнианецът стоеше приведен. Стенуолд за миг се уплаши, че е стрелецът с арбалета. Не, не беше той, отдъхна си Стенуолд, просто мравкородните си приличаха до един. Вгледаше ли се, би могъл да различи в лицето на мъжа чертите на едрия Балкус… и дори на отдавна загиналия Мариус, приятеля от студентските му години.

Мъжът го гледаше колебливо. Облечен беше със същата ризница като другите мравкородни войници, поредният анонимен пазач.

— Е? — подкани го Стенуолд.

— Съжалявам, реших, че искате да ни кажете нещо — каза пазачът и понечи да затвори вратата.

— Чакай! — извика Стенуолд. — Чакай. Виж, трябва да ми кажеш… трябва да знам какво става със съюза. Още колко ще ме държите тук? Придружителките ми? Какво ще стане с нас?

Пазачът го гледаше безизразно и Стенуолд продължи:

— Аз съм Стенуолд Трудан от Колегиум. Виж, станала е грешка. Ужасна грешка. Бях при царицата и…

— Да, ти си от онези, които са нападнали нашата царица — прекъсна го студено пазачът.

— Не е вярно! Бях там, но се опитах да я спася! Моля те, моите придружителки могат да…

— Вече се провеждат разпити — уведоми го пазачът. — Ще дойде и твоят ред.

От тона му Стенуолд изтръпна.

— Разпити… — „Какво, съюзяваме се с тях и приемаме, че са загърбили тези неща. Нашите сарниански приятели…“ А явно още имаха специални стаи за разпити. Стаи и машини. — Моля те, ако само ми позволиш да говоря с някого…

— Ще дойде и твоят ред — повтори непоколебимо мравкородният, а после, изглежда, го застигна нова мисъл, послание от другаде. — Всъщност вече е дошъл. Колко навреме. — Изгледа замислено Стенуолд, после извади меча си. — Не можеш да избягаш, а ако ме нападнеш, ще платиш скъпо за дързостта си и целият град ще разбере.

— Да, разбирам и нямам намерение да влошавам нещата допълнително. Достатъчно лоши са и така — каза уморено Стенуолд.

— Добре. А сега излез от килията.

Стенуолд тръгна. Накуцваше. Движеше се бавно и предпазливо, като внимаваше да държи ръцете си така, че да не събуди и за миг подозренията на пазача. Бръмбарородните бяха издръжливи физически, но рана от арбалетна стрела в крака не можеше да оздравее само за една нощ в затвора.

Вървяха по коридори с ниски тавани, имаше много завои и тъмни разклонения. Последните сигурно водеха към насекомското гнездо под града, реши Стенуолд. Откъм тунелите долитаха смътни звуци, издавани от създания, които живееха в пълен мрак, усещаше се и силна тръпчива миризма. Междувременно пазачът го водеше все по-нагоре, коридорите бяха с осезаем наклон, и наистина — скоро в стените им се появиха прозорци, малки, зарешетени и под самия таван, до някои водеха стъпала, така че войник с арбалет да клекне пред тях и да защитава тази подземна част на града.

— Къде сме? — попита по някое време Стенуолд.

— В двореца — отвърна пазачът. — В онази част от него, която вие, чужденците, рядко имате повод да видите. Трябва да се чувстваш поласкан.

Минаха през някаква врата и се озоваха в стая с бюро. Нямаше зловещи машини. Засега.

Зад бюрото седеше сарнианка и пишеше нещо. Продължи да пише и след като влязоха, дори не вдигна поглед към Стенуолд, а го остави да чака.

Чакането се проточи толкова дълго, че той се отпусна на колене, притиснал ръка към раната на крака си. Мина още време и той се изкашля с надежда да й привлече вниманието, но напразно. Жената продължи да пише със същото темпо и Стенуолд се зачуди дали не го прави под диктовката на някой друг в сградата.

В стаята имаше още една врата, която се отвори без предупреждение. Влезе друга сарнианка, почти неразличима от първата, следвана по петите от двама войници. Стенуолд се дръпна инстинктивно назад. Новодошлите имаха суровото излъчване на отряд за екзекуции.

— Майстор Стенуолд Трудан от Колегиум — каза жената.

— Същият.

Жената се приближи. Гледаше го втренчено и Стенуолд си даде сметка, че гледа носа му. Пазачът зад него изведнъж го хвана, прикова с неочаквана сила ръцете му и го изправи грубо на крака, а жената посегна, хвана носа му и го завъртя.

Стенуолд изгуби съзнание. Свести се коленичил на пода, все така с приковани зад гърба ръце, по лицето му се стичаха сълзи от болка и кръв. Той вдигна поглед към мъчителката си и процеди през напиращите хлипове:

— Защо?

— За да зарасне както трябва — отговори тя без съчувствие. — При войниците е различно, но достойнството на един преподавател в Академията едва ли ще спечели от зараснал накриво нос.

Стенуолд понечи да отговори, но кръвта и болката му дойдоха в повече. Наложи се пазачът пак да го вдигне на крака, но Стенуолд не можеше да стои сам, без чужда помощ. Мравкородният — без видимо усилие — пое по-голямата част от тежестта му.

Жената и ескортът й излязоха от стаята. Същото, изглежда, бе наредено и на неговия пазач, защото той повлече кървящия Стенуолд след тях.

Сега вече безспорно се движеха през двореца, на приземното му ниво, но в част от сградата, където Стенуолд не беше стъпвал досега. Спряха в помещение със зарешетени прозорци и пейки покрай стените, което навеждаше на мисълта за чакалня или преддверие. Заради традиционната липса на показност в Сарн и другите мравешки градове беше много трудно да се прецени предназначението на една или друга стая.

— Седни — каза жената и пазачът бутна безцеремонно Стенуолд на една пейка, която изскърца под тежестта му. Той посегна предпазливо към носа си, но болката все още беше твърде силна. Поне кървенето беше спряло и той се опита да поизбърше лицето си.

Жената, която беше счупила повторно носа му, погледна към друга врата и Стенуолд предположи, че някой ще влезе оттам. Когато това стана, той се изправи със залитане въпреки реакцията на пазача, защото първа в стаята влезе Ариана.

Не я бяха пощадили, но и не бяха отприщили докрай жестокостта си. Лицето й беше ожулено до кръв от едната страна, а лявото й око беше затворено и отекло. Но важното беше, че е жива! Стенуолд пристъпи към нея, но преди да е направил и две крачки, пазачът се метна отгоре му и го повали на земята.

Нещо прещрака в Стенуолд, той се завъртя и го фрасна с лакът в лицето, после го отхвърли от себе си с гневно движение. Изправи се с рев на крака, но войниците от ескорта на жената се стовариха отгоре му, хванаха го здраво и колкото и да се дърпаше, както и да мяташе впечатляващата си тежест, Стенуолд не успя да се отскубне от хватката им. А после първият пазач, онзи, когото Стенуолд беше ударил в лицето, сложи ръка на рамото му и той изкрещя, пронизан от изгаряща болка, придружена от миризма на горящ плат и опърлено месо. Свлече се на колене и по нечута заповед от жената войниците внезапно го пуснаха. Стенуолд падна напред, прикован от нетърпимата болка в рамото, където киселинният отпечатък на мравешкото Изкуство беше покрил кожата му с мехури.

А после Ариана дотича при него, коленичи, прегърна го с ожулените си ръце и го притисна към себе си, и макар това да не реши всичките му проблеми, определено го накара да се почувства по-добре, много по-добре.

Стенуолд събра сили да вдигне поглед към мравкородната жена и изграчи:

— И сега какво?

— Сега ли? Нищо — каза тя. — Установихме истината. Не се налага да разпитваме нито теб, нито съучастничката ти.

— Истината? Тогава…

Но вратата отново се отвори и той млъкна. Влезе мравкороден войник. Носеше нечие дребно телце. Стенуолд го зяпна. Ариана се притисна още по-силно в него.

Новодошлият положи телцето на пода до тях и Стенуолд усети как стомахът му се обръща.

Бяха я усукали. Нямаше по-подходящ термин. Бяха я подложили на едно старо, надеждно мъчение. Бяха подложили на натиск ставите й, за да проговори, и понеже мухородните имаха деликатни стави и трудно понасяха болка, явно бяха продължили да я изтезават, докато се убедят, че им казва истината… истината, която е изпищявала отново и отново. Стенуолд прималя от бездънен ужас. Стомашен сок се надигна към гърлото му. Ариана се притискаше отчаяно в него.

— Спера…

Мухородната отвори едното си око и бавно обърна лице към него. Поне беше жива. Едвам. Главата й беше превързана, бинтове стягаха ръцете и краката й, тресеше се конвулсивно. Протегна ръка към Стенуолд. Устните й потрепнаха и той видя сълзи да пълнят очите й.

— Измъкни ме оттук, Стен — прошепна Спера. — Моля те.

— Какво сте й направили? — повиши глас Стенуолд, обзет от нарастващ гняв, безполезен и саморазрушителен гняв.

— Разпитахме я. Подробно — каза сарнианката. — Разпитахме и Лирус, който е прислужвал по време на аудиенцията. Вече знаем цялата истина за инцидента. Лирус е бил вербуван от Империята на осите. Ти и твоите придружители не сте били замесени в покушението.

— Изтезавали сте я! — избухна Стенуолд. — Ах, вие… — Идеше му да каже „животни“, „диваци“, но извършеното беше дело на цивилизовани хора, беше проява на едно индустриално общество, на тъмната му половина. — Тя само се опита да спаси царицата ви. Ами царицата? Толкова ли не можа да ви каже какво се е случило? Защо се наложи да правите това, проклети да сте!

— Стен — промълви предупредително Ариана и той видя как сарнианците в стаята се напрягат.

— Царицата на Сарн е мъртва, майстор Трудан — каза мравкородната.

Стенуолд най-сетне откри ръката на Спера и я стисна нежно. Малката й като на дете ръка се загуби в лапата му. Светът отново го беше настигнал, стоварил се беше отгоре му с цялата си тежест, както винаги. Ако мравките бяха показали поне частица от скръбта и гнева си, от мъката по загубената царица, сигурно щеше да ги разбере поне донякъде. Но лицата им бяха празни като на статуи и не показваха нищо от мъката, която безспорно ги терзаеше в недостъпното пространство на мисловната им мрежа.

И в онзи миг Стенуолд ги намрази.

„Искам да си ида у дома.“

Стенуолд отпусна тежестта си на патерицата, защото макар да не го болеше колкото преди, кракът му още беше вдървен. Плъзна поглед по масата.

„Искам да си ида у дома.“

Но му оставаше да изпълни този последен дълг. След това щеше да си тръгне. А ако Сарн не склонеше, то нека си води своята собствена проклета война. Ариана го чакаше в чуждестранния квартал. Настояла бе да го придружи, но той като никога прояви твърдост. Ако тук станеше напечено, нека той посрещне огъня. Не искаше да излага на риск друг освен себе си.

Не и след случилото се със Спера — бедната Спера, чието мухородно Изкуство я бе пришпорило да помогне на мравкородната царица и която след това бе платила за жертвоготовността си в ръцете на нейните поданици, и всичко това за нищо.

Стенуолд Трудан гледаше как другите посланици пристигат. Откакто беше видял Спера, непрекъснато му се гадеше.

„Атакуват ме отвсякъде.“ Щом осите бяха успели да вербуват сарнианец, какво пречеше и някой от присъстващите тук да яде от ръката им? Агентът на Стенуолд например. Плиус беше мравкороден от далечния Цен, следователно не питаеше любов към сарнианците. А и имаше своите тайни — Стенуолд отдавна се занимаваше с шпионаж и имаше набито око за тези неща. Плиус със сигурност обслужваше двама господари, ако не и повече. Империята съществуваше само от три поколения, но добре беше усвоила занаята, това Стенуолд трябваше да й признае.

Мъжете и жените около масата бяха смръщени. След убийството на царицата ги бяха измъкнали от покоите им и ги бяха държали в килии, докато сарнианците изтръгнат истината за случилото се от изтерзаната плът на Спера и предателя Лирус. Единствено паякородният Теорнис, благодарение на Изкуството и убедителността си, се беше отървал само с домашен арест.

Стенуолд погледна към челото на масата. Там седеше мравкородна жена на средна възраст в пълни бойни доспехи. Сарнианските тактици вече бяха избрали цар, но той не присъстваше лично на срещата: вместо това беше изпратил свой представител в лицето на жената. Явно доверието беше дефицитна стока в Сарн напоследък.

— Майстори, въплътили надеждата на свободния свят — започна той. Дано поне в техните уши гласът му не звучеше толкова саркастично. Гледаха го изпод вежди, сякаш подозираха, че се опитва да ги преметне в някаква дребна търговска сделка. Нескритата враждебност на мнозина от присъстващите го влудяваше толкова, че му идеше да се разкрещи. — Познавате ме, мисля, като търпелив човек, пратеник на град, където живеят търпеливи и учени хора. Затова се надявам, че вече сте си изградили добра представа за характера ми. Ако не друго, нашите домакини се постараха да го опознаят в подробности. — Ето я пак тази острота в тона. Стенуолд потисна гнева си и съзнателно не погледна към сарнианската представителка, макар да беше сигурен, че тя знае отлично какво има предвид и че изобщо не й пука.

— Майстор Трудан — обади се Теорнис и Стенуолд го погледна изненадано. Паякородният се беше закичил с крива усмивка и преди да продължи, метна по един поглед на съседите си отляво и отдясно. — По време на извънредната ситуация през последните дни ние се възползвахме от възможността да обменим мисли и мнения. Вашето име се споменаваше често, а новината за задържането ви причини, как да се изразя по-меко — тревога. Позволете ми да се отърся за миг от наследството си и да бъда откровен. Обещавам, че това опущение ще е първо и последно.

Хората около масата реагираха, повечето с усмивки и развеселен шепот, и Стенуолд за пореден път се възхити на лекотата, с която Теорнис манипулираше настроението им.

— В тази стая всички ние сме врагове — каза Теорнис. — Никой никога не е предполагал, че ще седнем около една маса и ще гледаме в една посока. Командирът от Кес мрази сарнианците. Дамата от Етерион мрази мен. А понастоящем домакините ни не хранят топли чувства към никого от пас. — Усмивката му се разшири. — Ситуация, от която не лъха оптимизъм, както, вярвам, ще се съгласите всички. Но ние сме готови да чуем Колегиум, майстор Трудан. Готови сме да ви чуем.

„Благодаря ти.“

— Тогава слушайте внимателно — каза Стенуолд. — Ние сме във война, всички ние. Империята е заплаха за всеки град в Равнините, а ние седим тук и се дърлим за някакво си оръжие. При това не оръжие, което пропуква планини и срива градове със земята, а оръжие, с което един човек може да убие друг. Нищо повече от подобрен вариант на арбалета всъщност, тоест устройство за хвърляне на пръчки с малко изобретателност в добавка. Чувал съм колеги занаятчии да говорят за хода на прогреса. Това нещо, щраколъкът, не е прогрес. То е просто поредният начин да се убиват хора и макар да е по-ефективно в предназначението си от старите оръжия, това още не го прави прогрес. Прогресът идва от развитието на хората, не от развитието на машините. — Остана изненадан от положителната реакция на Неумелите — молецородните и богомолките, — а не би трябвало да се изненадва, съобрази той, защото този възглед беше в основата на мирогледа им открай време. И се запита дали сега, когато ножът беше опрял до кокал, самият той не е преоткрил една истина, която народът му е загърбил преди векове.

„Нямаш време да философстваш, старче.“

— Вярно е, че врагът ни е открил начин да убива хора по-бързо и ефективно отпреди. Ще кажете, че и ние трябва да овладеем този способ, и ще сте прави. Моят народ, народите на всички ни, скоро ще станат мишена за това ново оръжие. Следователно не бива сами да си пречим, като обърнем гръб на щраколъка.

Следяха напрегнато думите му.

— Тогава какво, ще кажете? Какъв е отговорът тогава? За себе си аз имам отговор, но не мога да ви го натрапя. Колегиум разполага с чертежите на това оръжие, а скоро и вие, по един или друг начин, ще се сдобиете с екземпляр, който да копирате и въведете в производство. Така че настоящият монопол на моя град е на практика несъществуващ — той важи само в кратък отрязък от време. Но пък времето ни е малко, затова ще използвам щраколъка като средство за давление в нашия пазарлък. Ще дам чертежите на Сарн — уведоми ги той и гневните реакции не закъсняха.

— Ще ги дам на Кес — добави той. — Ще ги дам на Теорнис от Паешките земи. Ще ги дам и на хората от Древната съобщност, ако ги поискат. Бих ги дал дори на векианците, ако бяха тук. Ще ги дам на всеки, който се съгласи да подпише една писмена клетва.

Последното ги свари неподготвени, дори Теорнис. Чакаха, затаили дъх, и Стенуолд ги остави да почакат още малко, преди да продължи.

— Клетва, че щраколъкът ще бъде използван само и единствено срещу Империята. Наясно съм, че знанието не може да бъде унищожено. И че по тази причина чудовищното устройство ще стане част от живота на всички ни. Въпреки това настоявам да подпишем клетва, че то няма да бъде използвано срещу който и да било град от Равнините или срещу Паешките земи. Както и че ще вдигнете оръжие срещу всеки, който наруши тази клетва.

Явно не разбираха казаното. Стенуолд остави патерицата си върху плота на масата и се наведе напред.

— Дръзналият да наруши клетвата ще се сдобие с повече врагове, отколкото може да си позволи, и по този начин онези от нашите съюзници — подчертавам, съюзници, — които вече вложиха немалко свои ресурси да ни защитят и които не могат да използват оръжието, защото са Неумели, ще имат гаранция, че оръжието няма да бъде използвано срещу тях. Клетва на градовете. Съюзническа клетва. — Местеше поглед от лице на лице, а после продължи с разтреперан от вълнение глас: — Въпрос на доверие. Без доверие няма да успеем. Без доверие всеки от нас ще е сам.

— А вие ще подпишете ли тази клетва от името на Колегиум? Имаме информация, че Колегиум вече мобилизира войска, въоръжена със същото това устройство — каза сарнианката.

Стенуолд я изгледа безизразно, после извади от джоба си омачкания лист с клетвата, върху която се потеше от няколко дни. Разгъна я пред очите на всички и я подписа с резервоарната си писалка.

— Готово — каза им. — Кой ще е следващият?

Вече не гледаха него. Гледаха се помежду си и Стенуолд се притесни, че никой няма да последва примера му. „Поне ще мога да си ида у дома“ — беше единствената му ясна мисъл в този момент.

— Аз ще съм следващият. — Теорнис взе листа с клетвата и даде сигнал на един слуга да му донесе писалка и мастило. — Знам, че тук има хора, които не ми вярват, но въпреки това ще задължа с подписа си Алданраелите. И ако онези, които гледат на мен с недоверие, смятат себе си за много по-надеждни, приканвам ги да положат и своя подпис до моя. В края на краищата новосъздадената Древна съобщност е много далеч от моите земи. Не ми се вярва новото оръжие да има толкова голям обсег, че моята евентуална измяна да ги застраши.

Бутна документа през масата към жената скрир от Доракс, като игнорира враждебните погледи на двете богомолкородни, които седяха вляво и вдясно от нея. Молецородната, стара и много крехка на вид, сведе поглед към документа и двата положени върху него подписа.

— Няма причина да се кълнем. Това смъртоносно оръжие е недостъпно за нас — каза тя. — Оставени сме на вашата милост. Щраколъкът лесно може да сложи край на нашия свят.

— Нима Съобщността ще бие отбой точно сега? — попита я Стенуолд. — Тази клетва има за цел да ви защити, доколкото това е възможно. Нищо, което кажем или сторим, не ще спре щраколъка, който така или иначе ще навлезе в обща употреба и тук, както в Империята.

— Няма нужда да ни четеш лекции, бръмбарородни — каза тя, но беше уморена, победена. — Тази клетва не значи нищо. Въпреки това Древната съобщност ще положи подписа си под нея.

След това документът обиколи масата и накрая се озова пред сарнианската представителка, която несъмнено беше поддържала постоянна връзка с царя и с целия град.

Когато и тя подписа, това не изпълни Стенуолд с очаквания прилив на облекчение — единствената му мисъл беше, че най-после ще може да се махне от този омразен град и да се върне в милия на сърцето му Колегиум. Застави се да изчака търпеливо, докато делегатите се изнижат от залата, всеки със свое изражение, изтъкано от различни дози подозрителност и недоволство, застави се да остане безупречния дипломат докрай. Когато Теорнис цъфна до рамото му, тихо и фамилиарно като собствената му сянка, Стенуолд не се изненада.

— Майсторско изпълнение — каза паякът. Усмивката му, както винаги, изглеждаше напълно откровена и също толкова отработена.

— Не съм създаден за такива неща — въздъхна Стенуолд.

Теорнис поклати глава. Явно намираше нещо много забавно в ситуацията.

— Мога само да се надявам, че винаги ще си останем съюзници, майстор Трудан, защото от вас би излязъл страховит враг.

— Висока оценка от лорд-бойния?

— И напълно заслужена. — Усмивката на Теорнис стана малко по-широка, но дори тази реакция, така спонтанна на пръв поглед, можеше да е съзнателно отиграна. „С паяците човек никога не знае.“ Мисълта го подсети за Ариана, но той бързо прогони сравнението.

— На ваше място бих се ослушвал за новини от изтока, войнемайстор — посъветва го Теорнис. — Този сезон те, изглежда, са най-малкото поносимо задоволителни.

— Има някаква нова зимна мода, така ли?

— Нова мода във военното изкуство, бих казал. Носи се мълва, че едно ваше протеже създава неприятности на имперската армия.

След Битката на релсите Седма армия беше разположила зимния си лагер във и около един чифлик на бръмбарородни. Сега от чифлика не беше останало нищо, на мястото му имаше дървени укрепления, които Крилатите фурии бяха вдигнали през зимата в очакване на сарнианския ответен удар. Но укрепленията бяха изградени по имперските стандарти и биха предизвикали присмеха на другите войнолюбиви раси и най-вече на мравкородните — скосени под ъгъл стени и надвиснали стрехи, настръхнали от заострени колове, които да пазят лагера не само от наземни, а и от въздушни нападения, изобщо укрепления, създадени от хора, които летят.

Но като всяко укрепление и това си имаше слаби места и понасяше загуби. Скаути изчезваха, продоволствени отряди не се връщаха от фуражирските си мисии. Земята отвъд стените на имперския лагер беше ловен терен за сарниански рейнджъри, бандити, разбойници и отчаяни бежанци. Това обаче… тази последна новина беше накарала генерал Малкан да излезе и да види с очите си пораженията. Иначе трудно би придобил вярна представа за истинския мащаб на атаката.

Товарен трен се беше придвижвал по релсовия път от Хелерон, пълен с войници и провизии, движил се беше с висока скорост, която можеше да позволи само добре поддържан релсов път. Серия експлозии бяха разкъсали двигателя на трена на три мили от имперския лагер, прекъснали бяха релсите, които лежаха разкривени и нагънати като фиде, целият трен беше дерайлирал, а вагоните се бяха покатерили един връз друг.

Когато Малкан пристигна, мъртвите вече бяха изнесени. Пристигнал беше с ескорт от шестстотин войници — занимание времеемко, но пък генералът не обичаше да бърза. Той беше най-младият генерал в историята на Империята и сериозно възнамеряваше след време да се превърне в най-старият.

— Сто деветдесет и седем души са загинали при първоначалния удар — докладва без излишни емоции един от адютантите му. Човекът беше свръзката на генерала с разузнаването, почти със сигурност беше офицер и от Рекеф, а не само от редовната армия, и най-вероятно наистина виждаше в доклада си единствено цифри. — Ранените са наброявали най-малко четиристотин.

— А след това? — подкани го Малкан, макар вече да знаеше какво е станало. Новината се беше разнесла мълниеносно из лагера.

— След това конвоят е бил нападнат, сър — каза адютантът. — Войниците, които се опитали да слязат от влака, попаднали под обстрел, както северно, така и южно от релсите. По първоначални данни още триста и двадесет души са загинали, преди да се организират за отбрана.

— А въпросната отбрана се е състояла най-вече в това да стоят във вагоните и да се крият — каза Малкан, като се питаше какво би направил самият той при тези обстоятелства. — Инженерите, докладвайте!

— Сър. — Един от занаятчиите, които оглеждаха релсите, се изправи и притича. — Ако се съди по щетите, трябва да е била или бомба с разширяваща се пара, или насочени парни бутала, при чието задействане релсите са подскочили. Обикновена механична сила, която да преобърне двигателя. Не е имало запалително вещество, пожарът е причинен от скъсването на горивните тръби на двигателя при сблъсъка.

— И?

— Устройството е просто и ефективно, сър, но онзи, който го е заложил, трябва да е бил умел занаятчия. Заради настройката, сър. Явно е било задействано чрез натиск. Влаковете не са достатъчно редовни за таймер с часовников механизъм.

— Такова устройство може ли да се направи при полеви условия?

— Може да се сглоби, но частите трябва да са дошли от Сарн.

— Или от Хелерон — каза замислено Малкан. — Или от Колегиум. — Вече знаеше какво описание на нападателите са дали оцелелите войници. Не били дисциплинирани сарниански пехотинци, а сбирщина от различни раси. Сбирщина с единно командване, като разбойници, но по-добре организирани…

— А скаутите ни?

— Двама не са се върнали, а другите не са забелязали никакво голямо формирование в околността — отговори адютантът.

— Нищо чудно. След такъв голям удар нареждаш на хората си да се пръснат и по-късно да се стекат към предварително уговорен сборен пункт… — Нападателите бяха отнесли мъртъвците си, но извън това очевидно се бяха изтеглили по бързата процедура. Оставили бяха улики — арбалетни стрели, захвърлени оръжия… Така или иначе, в действията им не се съзираше никакъв модел, нищо, което да говори за редовна войска. Малкан изскърца със зъби. Би могъл да прати войници след изчезналите скаути, но онзи, който не бе искал да бъде намерен, вече несъмнено се беше изнесъл. Войниците му или нямаше да открият никого, или да попаднат в засада.

— Искам релсите да бъдат поправени по най-бързия начин — обърна се той към инженера, който козирува и се върна при колегите си. Малкан се замисли. Опита се да види ситуацията от гледната точка на врага. — Искам поне двеста войници да останат тук и да ги пазят. На негово място бих се върнал да избия занаятчиите, докато работят.

— Релсовият път оттук до Хелерон е много дълъг, сър — отбеляза адютантът.

— Така е. Нека куриер потегли за Хелерон веднага… не, по-добре прати трима, поотделно. Нужен ни е нов начин за транспортиране на хора и продоволствие. Ако трябва, да вървят пешком и да носят провизиите на гръб.

— Слушам, сър.

През цялата зима Седма армия се беше изхранвала благодарение на релсовия път от Хелерон. Нямаше да е лесно да се нагодят сега, да се върнат към старите методи, но току-виж се оказало от полза. Простото най-лесно се поправя, както обичаха да казват занаятчиите.

Мъртвите бяха загуба на ресурс, прекъснатите релси и унищоженият двигател — дребна неприятност. Друго тревожеше генерал Малкан и това бе загубата на близо петстотинте щраколъка, които нападателите бяха отнесли със себе си. Пак те очевидно бяха причината за нападението над трена.

— Експлозиви… и тези нови оръжия… — измърмори той. — Ако не бяха те…

— Какво, сър?

— През Дванайсетгодишната война… — започна той. Успехите му в края на онази война бяха в основата на безпрецедентното му издигане към върховете на армейската йерархия. — Към края на войната противникът се ориентира към постоянни засади, към изненадващи нападения. Дисциплината им беше по-слаба от нашата, оръжията им отстъпваха на имперските. По онова време вече бяхме разбили войските им и те нямаха друг избор освен да заложат на партизанската тактика, да използват всички преимущества на познатия терен… Водните кончета от Федерацията… Искам незабавно да бъда уведомен, ако в докладите се спомене дори бегло за човек от тази раса.

Плъзна поглед по разораното място на инцидента, заслуша се в трясъка на чуковете и си помисли, че врагът му е някъде наблизо и също гледа към него.