Кръвта на богомолката

25.

Пътят към дома беше най-прекрасното нещо в досегашния му живот — седеше в трена, Ариана се беше сгушила до него с глава на рамото му, а бедната бинтована Спера спеше на пресекулки, опнала се на цяла седалка. Паропс се беше отпуснал, очите му бяха затворени, но дали спеше, или не, Стенуолд не можеше да прецени.

Сигурен беше в едно обаче — че релсовото автовозило навлиза в Колегиум, че белите кули на Академията се виждат над покривите, а онова пред тях е куполът на Амфиофоса. Колегиум, центърът на цивилизацията, град, който не замисляше нашествия, не подлагаше хората на изтезания.

Дал беше новото епохално оръжие на всеки, който го пожела. И щеше да понесе отговорността за промените, до които щеше да доведе този акт. Лесно беше за властимащите да подпишат клетвата, още по-лесно им беше да убедят самите себе си, че смятат да изпълнят дадената дума. Тогава. Ала целесъобразността е пагубна и за най-голямото благородство, Стенуолд го знаеше много добре.

Ариана измърмори нещо и се притисна още по-силно в него. Стенуолд я прегърна през раменете, загледан унило през прозореца на вагона.

Колегиум не се беше променил много, но промяна все пак имаше. Отряди от градското опълчение провеждаха строевата си подготовка на площадчето, където по-рано се намираше пазарът за зарзавати — бръмбарородни мъже и жени, които бъркаха стъпката, както и хора от други раси, някои с тежки ризници, други с нагръдници върху дебели кожени жакети. Замахваха по команда с алебарди, прицелваха се с незаредени арбалети.

Малко по-нататък Стенуолд видя взвод, въоръжен с щраколъкове — сребристи на цвят и по-леки от арбалетите. Гордите им притежатели търпеливо се учеха да зареждат. Самият той също се беше упражнявал с новото оръжие и знаеше колко лесно се борави с него. Щраколъкът, изглежда, беше успял да разруши всяка връзка между ръката, която натиска спусъка, и човека, който пада мъртъв на двайсет или петдесет метра напред.

„Но това е бръмбарско оръжие“ — осъзна той. Създал го беше Тото и го беше създал добре. Осите все още бяха наполовина диваци, които не притежаваха нито желязната дисциплина на мравките, нито широкия мироглед на собствения му народ. Осородните бяха добри в схватките и бързите нападения, бяха свирепи и отмъстителни. Неговите хора бяха цивилизовани и по-хладнокръвни и точно заради това новото оръжие щеше да им пасне идеално. „Рано или късно — помисли си той — ние ще завладеем света с нашия разум и добри намерения. Да се надяваме, че бъдещето ни няма да пострада само защото осите са ни научили как да водим война.“

Влакът постепенно забави и спря и Паропс отвори очи.

— Връщаш се при хората си, командире? — попита го Стенуолд.

— Говорих с тях. Ще тръгнат в поход — отвърна Паропс. — Ще тръгнем, защото ако Сарн падне, целите Равнини ще се сринат след него. Ако не се лъжа, това ще е първият път, когато мравкородни от нашите два града ще се бият рамо до рамо.

— И дано така си остане — каза Стенуолд, макар да знаеше, че е невъзможно.

Отведе Спера право в лечебницата на Академията, където най-добрите колегиумски лекари щяха да се погрижат за нея. Тя го стисна за ръкава, после отново изпадна в безсъзнание и Стенуолд се сгърчи вътрешно от чувство за вина.

Първите посетители дойдоха рано-рано на следващата сутрин. В голямата стая на долния етаж го чакаха важни клечки, сред тях и две познати лица — Линео Тадспар, все още Говорител на колегиумското Събрание, и Теорнис от Алданраелите, който се беше върнал в Колегиум вчера със същия влак.

Стенуолд се вгледа в лицата им — сбръчканата бръмбарска физиономия на единия и младежкия, лишен от възраст лик на красивия паякороден — и сърцето му се сви.

— Новината май не е добра?

— Не е по-лоша от очакваното — отвърна кисело Тадспар. — Знаехме, че ще се стигне до това.

— Осите са тръгнали в поход — досети се Стенуолд.

— Да, тръгнали са. Сигурно ще се изненадаш, но в Хелерон имаш един източник, който редовно ни праща съобщения по мухородни куриери. Подписва се с името Дървострой.

Стенуолд кимна. Това можеше да е само хелеронският съветник Грийнуайз Артектор, който от високия си пост виждаше всичко важно в своя окупиран град. Но не изрече на глас името му — старите шпионски привички му подсказваха, че това би било неразумно.

— И какво съобщава Дървострой?

— Че от Хелерон е тръгнала нова армия. Шеста, позната като Кошера. Ще се присъедини към Седма на генерал Малкан и оттам ще потеглят към Сарн.

— Както сам каза, нищо неочаквано.

— В съобщението има и друго. Дървострой бил дал същата информация и на Лорда от пущинака, който да забавел колкото може напредъка на осите. Трябва да призная, че това не ми говори абсолютно нищо.

— Ние обаче се досещаме, струва ми се, майстор Тадспар — включи се Теорнис. — Стенуолд, ти имаш едно протеже, нали така? Един младеж, който бързо си печели репутация в Сарн и пущинака наоколо.

Стенуолд бавно кимна.

— Да. Салма.

— Та този Лорд от пущинака явно редовно напада имперските продоволствени конвои — обясни Тадспар. — Навярно подпомогнат от твоя Дървострой, който го захранва с информация. Сложно ми се види.

— Всъщност се свежда до едно — каза Стенуолд. — Сарн трябва да бъде защитен, а Империята вече е тръгнала в поход. Имаме ли хора, които да изпратим в Сарн, така както те са ни помагали преди?

— Трябва да имаме, макар че лично аз не съм добре запознат със състоянието и числеността на въоръжените отряди, поддържани от търговските дружества, и… — започна Тадспар.

— А може би не трябва така прибързано да се лишавате от хора — прекъсна го Теорнис. — Боя се, че не само вие имате новини, майстор Тадспар.

Двамата бръмбарородни го погледнаха в очакване.

— Боя се, че има и друга имперска армия, чиято численост не ми е известна и която в момента се придвижва на юг от Аста към Тарк. Вестта е стигнала до моите хора през Ръбатата пустиня и ме чакаше тук, когато пристигнах вчера. Предполагам, че от Тарк армията ще се придвижи на запад по крайбрежието, през Меро и Егел, през Кес и Фелиал, и ще продължи насам. Както знаете, Империята иска Колегиум.

— А твоите хора какво ще направят? — попита Стенуолд.

Теорнис се усмихна.

— Представа нямам, майстор Трудан. Ние сме хора независими, свободолюбиви. Можем да направим какво ли не. — Усмивката му се втвърди. — Но аз вече опънах няколко паяжини и остава да видим какво ще се хване в тях.

Двигателят с часовников механизъм на „Еска Воленти“ оживя с равномерен бръм и неколцина от механиците се заеха да го избутат покрай осите. На пистата пред хангара ортоптерът на лейтенант Аксрад набираше мързеливо мощност, двигателят му с минерално масло ръмжеше басово. Осородният пилот поздрави отсечено Таки, преди да се пъхне в кабинката на леталото си и да затвори люка.

Междувременно Че се беше напъхала в „Сатър“ и разучаваше контролните уреди. Чу как Неро се качва зад нея в тромавото летало.

— Махаме се веднага щом Таки излети — каза му тя.

— Ясно. — Стоеше прав зад нея, хванал се за облегалката на стола й. — Широчко е тук, но нищо не се вижда — отбеляза той и Че чу изскърцването на люка, когато Неро го отвори, за да подобри гледката.

На пистата отвън крилете на „Еска“ набираха скорост, после подпорите на леталото се отделиха от земята, сгънаха се бавно и машината се издигна вертикално във въздуха. По-тежката машина на Аксрад се засили по пистата и излетя с мощни махове на двата си чифта криле. Двата ортоптера почнаха да набират височина, като обикаляха в широки спирали… и приковаваха вниманието на всички, които ги наблюдаваха отдолу.

Двигателите на „Сатър“ се включиха, но звукът им се стопи в рева на двата издигащи се ортоптера. После закръгленият като каца фикс пое бавно към зейналия портал на хангара. Движенията му бяха лишени от изящество, но конструкцията му беше солидна и той с лекота избута едно по-малко летало, препречило пътя му към пистата. Машината се опъваше и подрипваше в неумелите ръце на Че, която с мъка успяваше да я насочва по права линия.

„Дано поне във въздуха е по-повратлив и лесен за управление.“

— Че! — извика Неро откъм люка. — Проблем!

Осите ги бяха забелязали — или просто се бяха заели да обстрелват с жила струпалите се наблизо механици. Че видя неколцина от соларнийците да падат покосени. Миг по-късно „Сатър“ се набута право в преградния огън.

„Корпусът е дървен — помисли си тя, — а двигателят работи със запалимо гориво.“ Трябваше незабавно да се издигне във въздуха, където евентуалните пламъци по обшивката щяха да угаснат от силното въздушно течение.

Миг по-късно Че лежеше на пода до пилотското кресло, търкаше очи и кашляше от дима, а тесният навигационен процеп се беше сдобил с нагар по ръбовете. Долови мирис на горящо дърво зад себе си и чу Неро да скача от люка и да тъпче тлеещите дъски. „Сатър“ се беше отклонил вляво от правилната посока. Че се метна обратно на стола и стисна лостовете. Междувременно осите се бяха ориентирали в ситуацията и целият нос на фикса се тресеше под обстрела им. Чу се звук на сцепено дърво. Колкото и солидно да изглеждаше леталото, корпусът му си беше дървена черупка, която неминуемо щеше да се счупи, ако осите приложеха нужния за това натиск.

Че превключи на по-висока скорост и тромавият фикс се юрна напред. Едновременно с това обстрелът се разреди — явно осите бързаха да се махнат от пътя на машината. Че предпазливо надникна през обгорения процеп.

За нейна огромна изненада всички оси бяха мъртви. Преди да ги изгуби от поглед, Че зърна проснатите им по пода тела, цяла дузина, ако не и повече. Само един човек стоеше прав, тънък силует, очертан от светлините на пистата. Изчака безстрашно „Сатър“ да се приближи, в последния момент се наведе под крилото му и точно тогава погледите им се срещнаха за миг.

Честа, наемният убиец.

„Тисамон дали би се справил с това? — запита се Че. — Би ли могъл да убие толкова много хора толкова бързо?“ Представи си как малките ножове без дръжки излитат по два и по три, а осородните войници падат, преди да са разбрали, че нещо ги заплашва.

„Благодаря ти, Честа“ — помисли си тя, а после фиксът излезе от хангара, Че увеличи скоростта до максимум и усети как колелетата се отлепят от земята на метри от края на пистата. Изтерзаният фикс увисна за миг над просналия се в ниското град, сетне полетя в небето.

Аксрад изведе леталото си от възходящата спирала и го хвърли в дълга широка дъга като знак за Таки, че битката е започнала.

„Осороден с чувство за чест. Каква ли ще е следващата изненада?“ Таки насочи пъргавия си ортоптер назад към пистата и видя как тромавият „Сатър“ най-сетне се издига във въздуха.

„Добре — помисли си тя. — Вече мога да се бия.“ Натисна с палец лостчето, което отваряше гнездото на въртящия се пронизвач, и затанцува в небето, оглеждайки се за Аксрад.

Издигнал се високо над нея, осородният захождаше за стрелба със слънцето зад гърба си, точно като по учебник. Маньовърът му не изненада Таки. Тя изтегли „Еска“ встрани от прицела на неговите балисти, после пое право нагоре без предупреждение, сигурна в полета си като летящо насекомо. Аксрад пропадна встрани и докато извеждаше ортоптера си от стремителното гмуркане, Таки описа още три завоя, изпълни изящен пирует във въздуха и започна да стреля. Пронизвачът й тракаше оглушително и запращаше дългите си стрели към кабинката на имперския ортоптер. Аксрад реагира мълниеносно — спусна се току над градските улици и тя прекрати стрелбата от страх да не уцели случаен пешеходец. А после Аксрад изчезна от погледа й сред покривите на Соларно.

Таки заходи в кръг, като се оглеждаше за противника си, и той изведнъж изникна пред нея. Балистите му стреляха толкова бързо, колкото позволяваше автоматичното им презареждане. Дълга стрела отвори дупка в едно от крилата на „Еска“, преди Таки да е извела ортоптера си встрани, после двамата се подгониха над покривите, Аксрад я следваше по петите, а Таки лавираше умело, винаги на метър-два встрани от пътя на снарядите му.

А после видя, че небето не е само тяхно. Още десетина, че и повече летала кръстосваха небето над Соларно в светлината на младия ден. Ездитни двубои! Изразът водеше началото си от Принцеп Изгнана, чиито жители обичали да влизат във въздушни единоборства, яхнали гигантските си насекоми. Пилотите на Соларно охотно бяха възприели както обичая, така и името му.

Ездитните двубои явно имаха своите почитатели и сред осите, защото този Аксрад се оказваше много добър. Много.

Градът изчезна под тях и Таки поведе леталото си ниско над порозовелите от зората води на Езгнано. „Не бива да се отдалечавам твърде много от Че“ — напомни си тя и изпълни един от специалните си трикове. Този трик обикновено се изпълняваше с хелиоптер, но и „Еска Воленти“ беше специален — имаше два малки подвижни балансьора, които подобряваха значително контрола и стабилността му. С един удар с крилете „Еска“ направи кръгом, понесе се на заден ход, отдалечавайки се от града, после крилете преодоляха инерцията, ортоптерът зависна неподвижно за миг, сетне се гмурна обратно към Аксрад.

Таки натисна спусъка. Стрелите на пронизвача литнаха към имперския ортоптер и попаденията избиха искри от корпуса му. Машината на Аксрад се разлюля във въздуха и взе да пропада надолу. Таки профуча над него, но когато се извърна да погледне назад, видя, че осородният отново набира височина, надупчен, но все още в движение, и се насочва упорито по петите й.

Таки се забавляваше искрено. По улиците на родния й град се водеха боеве, приятелите й се опитваха да избягат и имаха нужда от помощта й, но толкова вълнуващо преживяване Таки не помнеше от години. Преживяване, от което да й кипне кръвта.

А после Аксрад изостана и набра височина — прекратяваше преследването ли? Изненадана от маньовъра му, Таки огледа бдително небето във всички посоки.

И ги видя — още два имперски ортоптера, захождащи отляво. Аксрад я беше предупредил по единствения възможен начин. Таки обърна рязко леталото си и го поведе право към новодошлите, пронизвачът на носа й бълваше стрели — тягата на изстрелващите ги заряди с огнепрах им придаваше ускорение, непостижимо и за най-бързата балиста с натегната тетива.

Новодошлите не можеха да се мерят с Аксрад — бяха обикновени осородни пилоти с основно обучение и посредствени умения. Единият ортоптер пропадна веднага — някоя от стрелите на Таки сигурно беше пробила кабината и бе убила пилота на място. Другият заходи в широка дъга да я заобиколи, но тя прихвана завоя му. Поредният залп с пронизвача отбеляза няколко попадения в търбуха на машината, но без да нанесе сериозни щети.

Имперският ортоптер се разлюля отново, когато друго летало профуча пред тях, толкова близо, че и Таки, и осородният авиатор издигнаха трескаво машините си, за да избегнат сблъсъка. Новото летало беше голям брониран фикс, машина, която Таки познаваше отлично — очуканата „Вечна еднодневка“ на Скобран. Таки се изтегли встрани и видя как осородният пилот налапва стръвта, насочва се към тромавото наглед летало и открива стрелба. Няколко стрели се забиха в корпуса на „Еднодневката“, но повечето отскочиха безславно от бронята й. А осородният се беше приближил много, твърде много. Таки никога не би се хванала на този номер, но пък тя знаеше какви изненадки крие „Еднодневката“ в бронирания си корпус.

Стана много бързо, мълниеносно почти — имперският ортоптер подскочи предсмъртно, разкъсан от запалителния снаряд на Скобран, прелетя още стотина метра по инерция, после се разпадна на горящи отломки и се сбогува с небето.

А после „Вечната еднодневка“ се разтресе на свой ред. Таки видя серия дупки да цъфват в крилото й, видя и Аксрад да се гмурва отгоре. Скобран поведе фикса си право над покривите: надяваше се, че значително по-мощният двигател на неговото летало ще го отърве от пъргавия преследвач. Таки насочи своя „Еска“ по петите на Аксрад, без да стреля, а като покана за танц. Аксрад заряза „Еднодневката“ и изпълни толкова остър завой, че за миг двата ортоптера се озоваха на една линия, засилили се за челен сблъсък.

Осородният сигурно си мислеше, че тя първа ще свърне настрани, но стана така, че двамата стреляха едновременно, балиста за многократна стрелба срещу въртящ се пронизвач, и въздухът помежду им се раздра от тежки стрели.

Сред бойните пилоти мухородните се брояха на пръсти, защото хората от тяхната раса не притежаваха нужните умения. Ала малцината, избрали това призвание, бяха наистина много добри. Бяха по-дребни от другите пилоти, следователно можеха да летят с по-малки и по-пъргави машини. А рефлексите им нямаха равни.

Стрела проби корпуса на „Еска“, раздра брезента и пропусна на косъм двигателя отзад. Друга разкъса дясното крило, трета се заби в сгънатите под корпуса подпори за кацане. Таки зърна попадението още преди да е видяла пламъците и разбра, че една от стрелите на нейния пронизвач е намерила двигателя на Аксрад. Чак тогава побягна встрани, вкара „Еска“ в остър завой, за да заобиколи и да провери от безопасно разстояние какво е положението.

Машината на Аксрад беше обвита от дим, препъваше се пиянски във въздуха. Таки се въздържа от нова атака. Миг преди ранената машина да се скрие от погледа й, Таки видя как Аксрад се измъква от кабинката, скача и разперва криле.

„Някой друг път“ — каза си Таки, доволна, че пилотът е оцелял. Сега трябваше да намери Че и Неро с техния „Сатър“.

Кацнаха в Порта Мавралис, единствения преден пост на Паешките земи по бреговете на Езгнано. Тук Таки се свърза с хора, които й дължаха услуга, получи кредит от името на Дестиавелите и се сдоби с варели минерално масло за „Сатър“ и навиващо устройство, което „Сатър“ да носи в товарното си отделение и с което да пренавиват двигателя на „Еска Воленти“.

— Трябва да отлетим към вашите земи — обясни Таки. — Вече имаме обща кауза.

— Не се ли тревожиш за събитията в собствения си град? — попита Неро.

— Ще се върна в Соларно, но първо искам да видя вашата война. Искам да разбера пред какво са изправени осите. И евентуално да намеря съюзници.

Докато чакаха варелите с гориво, „Вечната еднодневка“ довлече очукания си корпус до пристанището. Едрият соларниец носеше само лоши новини — имена на загинали и избягали пилоти, опожарени исторически сгради, имперски знамена в черно и златно, които се веели над богаташките къщи.

Таки го покани да дойде с тях, но той отказа.

— Отивам в Часме — каза Скобран. — Събираме се там да прегрупираме силите си и да търсим съюзници. Когато моментът назрее, ще отвърнем на удара. Чух, че Ниамед се е измъкнала към Принцеп Изгнана. Езерото… — Той млъкна, надвит от умората и емоциите. — Цялото проклето Езгнано ще почервенее от кръв, но осите ще си платят.

Таки кимна енергично и каза:

— Действайте тогава. Ние с Че ще потърсим помощ. Нейните хора вече се сражават с осите и несъмнено ще подкрепят нашата кауза. Полетът ще е дълъг, но с две машини все ще се справим някак. Ще се върна, Скобран. Сериозно говоря.

Обратният път към Колегиум се оказа много по-кратък от морското пътешествие на идване, откри Че. „Сатър“ може и да беше бавен като за фикс, но измина без проблем разстоянието покрай брега, а Неро беше открил в търбуха му малък люк, през който да наблюдава терена и да й дава указания.

— Ето го Кес — извика той по едно време. — Изглежда, събират флотилия. Докъде ли е придвижила войските си Империята, как мислиш?

Най-накрая, след много спирки за зареждане и пренавиване, зърнаха Колегиум. „Сатър“ летеше напред, „Еска“ го следваше покорно и Че се зачуди как ли приема Таки цялата ситуация. За кратко време мухородната се беше озовала далеч от дома си и беше видяла повече свят, отколкото през целия си живот. Езгнано и неговите независими градове бяха останали много далеч зад гърба им.

По лицето на Стенуолд се бяха появили нови бръчки, а радостта му да я види жива и здрава, за разлика от други, беше безгранична.

— Чичо Стен, това е… — Че направи пауза, за да сглоби правилно сложното име: — Те Скола Таки-Амре, авиаторка от Соларно. Таки, това е чичо ми, Стенуолд Трудан.

Таки вдигна очи да измери с поглед едрия бръмбар.

— Ти си онзи, дето я е пратил в нашия град, така ли?

— Съжалявам за проблемите ви, но сега знаете, че се борим срещу един и същ враг — каза Стенуолд. — Осите не признават граници в безкрайната си амбиция.

— О, в това се убедих с очите си — отвърна Таки. Изглежда, не можеше да отлепи поглед от сградите на Академията, толкова различни от червените покриви на Соларно. — Сир Трудан, смятам скоро да се върна в града си и ще се радвам на всяка помощ, която можете да ми отпуснете. Помислете — колкото по-голяма съпротива срещат осите в Соларно, толкова по-малък ресурс ще могат да отделят срещу вас, нали така?

Вместо да се впуска в дебати по въпроса, Стенуолд ги заведе при Теорнис. Там Че обясни смутено, че мисията й е претърпяла неуспех — вместо да намери съюзници, беше станала неволен свидетел на поредното имперско нашествие.

Теорнис само кимаше.

— Може би не е толкова безнадеждно, колкото изглежда — каза меко, когато тя свърши. — В края на краищата Соларно е паешки град. Може да не е част от Паешките земи, но има специално място в сърцата на много от моите сънародници. Ние често се шегуваме, че ако положението стане неудържимо, винаги можем да се оттеглим в Соларно. В Соларно моите хора могат да играят танца си в миниатюра, при по-малки залози, и не бих се учудил, ако на мнозина имперското нашествие там се стори неприемливо. Може би, без да подозират, осите са направили адски грешен ход, който най-сетне ще пришпори част от Аристоите към решителни мерки по въпроса с Империята.

Стенуолд го наблюдаваше внимателно и му се стори, че при последните думи безупречната маска на Теорнис се пропука и отвори малко прозорче към сложния ум, който се криеше зад нея. Нямаше представа дали прозрението му е било поднесено преднамерено, или случайно е станал свидетел на един изключително рядък феномен — мисъл, изплъзнала се през строгата охрана на паешко съзнание, — но така или иначе остана с впечатлението, че Теорнис тайничко се радва на новината, донесена им от Че.

А после, пет дни по-късно, докато Събранието все още съпоставяше новините за придвижването на имперските войски, дойде вест, че „Скокливата мома“ е забелязана да се носи към Колегиум.

Всички отидоха да я посрещнат, дори Спера, която предния ден бе успяла да прелети цели десетина метра, преди изтощението да я повали. Ала когато корабът на Йонс Аланмост кацна, на борда му цареше необичайно униние, а лицата на пасажерите му бяха изопнати.

Тиниса слезе първа от кораба и отиде право при Че.

— Съжалявам — каза тя. Трепереше и само дето не се срина в ръцете на доведената си сестра. — О, Че, толкова съжалявам.