Кръвта на богомолката

5.

Когато Соларно се появи на хоризонта, все едно второ слънце изгря от север. Че затаи дъх и стисна силно парапета, шашната от белотата, разцъфваща сияйно между зелените хълмове.

Виждала беше много места — познатите улици на Колегиум, където беше израснала; ненаситната енергия, с която мръсотията и пороците на Хелерон тъпчеха местните бедняци; нечовешкия ред на мравките от Сарн. Виждала бе дори Паешките земи — заграденото с крепостни стени изящество на Селдис и просналия се без задръжки лукс на Сиенис, чиито прекрасни кули и минарета се източваха към небето напук на архитектурните закони, а базарите бяха покрити с навеси от коприна, която другаде би била цяло състояние сама по себе си. Ала когато сега видя Соларно, реши, че това е най-красивият град на света.

— Най-красивият град на света — каза Таки, мухородната авиаторка, която стоеше до нея, сякаш бе прочела мислите й. — А не е като да не съм пътувала. Познавам отлично бреговете на Езгнано и знам, че няма по-прекрасен град.

Северният бряг на гигантското езеро представляваше полегат склон, който се преливаше във водата без плаж или друго разграничение на релефа, а Соларно беше вкопан в него, тераса връз тераса, широка ивица, дело на човешки ръце, като бижу на фона на ниви и пасища, надигащи се лениво като зелена вълна зад града. Повечето сгради бяха от бял камък, покрити с керемиди в червено или оранжево, като пламъчета, които грейваха жизнерадостно под ласката на слънчевите лъчи. Като го гледаше сега от палубата на кораба, Че бързо придоби представа за йерархията в градоустройствения му план — големите имения бяха високо по хълмовете, а търговският район се разполагаше по протежение на езерния бряг. В западните квартали къщите бяха по-малки и не толкова сияйни, а в източните нагъсто се редяха фабрични комини покрай бреговете на две вливащи се в езерото реки, които задвижваха водните колелета, осигуряващи енергия за машините в цеховете.

Над покривите се издигаха куполи, поддържани от аркади и колони, толкова много, че някои от високите сгради сякаш изобщо нямаха стени. Пазарищата бяха сбутани в лабиринти от тесни улички, навесите на сергиите им образуваха свой собствен покривен слой, откритите места бяха паркове и градинки, а на по-високите нива — летища.

Брегът, който се виеше по цялото протежение на Соларно, беше накичен с мрежа от кейове и наколни алеи, които навлизаха в самата вода. Скоро Че усети как двигателят променя песента си и корабът им зави към един пристан. Там вече чакаха хора, навярно служители и докери от пристанището, повечето бойни бръмбари с пясъчен цвят на кожата и няколко мухородни. Бяха й казали, че Соларно е паешки град, но паяци почти не се виждаха. Че прехвърли набързо всичко, което Стенуолд й беше казал за това място — малкото информация, която беше успял да изстиска от Теорнис. Всъщност Соларно не бил част от Паешките земи — с това можел да се похвали само западният бряг на Езгнано. Източната половина на крайбрежната ивица била разделена между половин дузина поселища, кацнали като геми по пръстена на великанското езеро и на теория независими. Въпреки това по самото си естество Соларно бил паешки град.

— Ще се видим отново на сушата, бела Челядинке — каза Таки. — Но ако бързо не пратя за влекач, бедният ми „Еска“ ще клечи на палубата до сутринта, а, като гледам, преди това ще завали.

Че погледна към небето. Наистина се събираха облаци, но нищо не вещаеше пороен дъжд. От зимния студ, помрачил пътуването й на изток, не беше останал и помен, а Езгнано се къпеше в топлината на късното лято.

Крилцата на Таки се появиха, мухородната се издигна над палубата с лекота, на която Че можеше само да завижда, и се стрелна над водата към града, толкова ниско, че почти забърсваше вълните. Пърхане отдясно оповести появата на Неро.

— Стоиш настрана, а? — попита го Че.

— Хапе проклетницата — изръмжа той. — Но аз още не съм приключил с нея. Ти само стой и гледай. — Извади окъсано парче хартия и го показа на Че за одобрение. Беше скица с въглен и графит, не на другиго, а на самата Скола Таки-Амре, нарисувана с минимум щрихи, но толкова умело и точно, че само с тази скица в ръка човек би различил първообраза на рисунката сред навалица от мухородни.

— За нея? — попита Че и го погледна озадачено.

— За нея друг път. За мене си е. — Неро плъзна поглед по гъмжилото на доковете и лениво разхождащите се по крайбрежната алея граждани. — Това място не отговаря съвсем на очакванията ми, но и така ми харесва.

С изгасен двигател търговският кораб спря току пред кея и докерите се заеха да го привържат. Неро излетя и закръжи наоколо, изпиваше с поглед новото обкръжение. Че изчака да спуснат подвижното мостче, после изчака още заради паякородния търговец на роби Миялис, който реши, че трябва да слезе пръв на брега, за да намери своя човек и да предаде документите за товара си. Това даде възможност на Че да огледа на спокойствие множеството и да различи лица и раси.

Опита се да прецени какъв е типичният соларниец, но пристанището, като всички пристанища, беше гмеж от всякакви раси и това затрудняваше задачата й. Най-многобройни като че ли бяха бойните бръмбари с пясъчен цвят на кожата, които приличаха на минасци по телосложение и черти, но не и по цвят. Обличаха се предимно в бяло, от обикновените туники без ръкави на пристанищните докери до заслепяващо чистите широки ризи и панталони на мъжете и жените, които се разхождаха по крайбрежната алея, препасали мечове с извити остриета. Немалко бяха с тъмни доспехи и стояха на групички като наемници, а на клупове от коланите им висяха малки арбалети. Други подчертаваха принадлежността си към висшите слоеве чрез цветни коприни в паешки стил, но не им се получаваше добре. Ала колкото и от местните да оглеждаше Че, не би могла да огледа и половината на кея, а нови прииждаха с всяка минута. Малцината истински паякородни се движеха през тълпата с аристократично високомерие, ала без отнесената лекота на западните си роднини, нямаше ги и типичните за Селдис и Сиенис орди роби, които да разчистват пътя на господарите си и чието присъствие въпросните господари се правеха, че не забелязват. Имаше и мухородни, цяло нашествие от дребосъци. В Равнините те се обличаха скромно, но тук дрехите им бяха пъстри, ярки и феноменално безвкусни, истински труфила от коприна, пояси и шалчета.

Имаше и други, разбира се. Водните кончета със сложни татуировки по ръцете и бузите бяха лика-прилика с пиратите, които бяха нападнали кораба на Че в езерото. На всичкото отгоре бяха въоръжени до зъби и нямаха нищо общо с нейния цивилизован и префинен Салма. Мравки със зеленикав цвят на кожата вървяха бавно през навалицата, облечени в кожа и изрисувани, някои гологърди. Расата им беше напълно непозната за Че.

А после тя зяпна, затаила дъх. Имаше и оси. Не просто какви да е оси, а имперски войници. Бяха двама, стояха на един ъгъл и зяпаха соларнийската тълпа точно като нея.

Изглежда, Теорнис бе прав в преценката си за тукашната ситуация.

Едва стъпила на дока, Че стана свидетел на първото кръвопролитие, което да запише по-късно в сметката на Соларно. Без никакво предупреждение двама мъже започнаха да си крещят, наврели нос в нос. Крещяха високо, но репликите, които си разменяха, звучаха някак официално, обидите бяха екстравагантни и засукани. Отпърво Че дори се зачуди дали свадата не е част от улично представление, но после мечовете изскочиха от ножниците, тънките извити остриета лъснаха на слънцето и ситуацията се нажежи. Мъжете изглеждаха готови да се накълцат на парчета. И двамата бяха от пясъчнокожите соларнийци, облечени бяха с почти еднакви бели туники, само дето единият носеше плоска шапка с червена кокарда, а на другия главата беше обръсната до голо.

Междувременно мъжете бяха спрели да се обиждат, отстъпили бяха с по крачка назад, тълпата зяпачи се отдръпна да им отвори място и Че неочаквано се озова в самия край на импровизираната арена. Двамата мъже, които допреди миг изглеждаха обзети от дива ярост, сега вдигнаха оръжията си, поклониха се вдървено един на друг, после заеха идентични стойки — лявата ръка протегната напред, мечовете вдигнати високо и леко назад. На левите си ръце и двамата носеха тежки кожени ръкавици, подсилени с метални капси.

„Дуелистко общество“ — сети се Че. Самата тя имаше известен опит в това занимание покрай турнирите в колегиумския Форум на умелите. Само дето мечовете на двамата дуелисти нямаха нищо общо с тренировъчните оръжия във Форума.

Мъжете почнаха да се обикалят в кръг, все така приклекнали в странната си стойка. Навсякъде около Че пари сменяха притежателите си и поне десетима предприемчиви събирачи на залози обикаляха тълпата. Скоро стана ясно, че мъжът с шапката е фаворит, макар и с малко.

А после двамата противници се юрнаха напред и се разминаха светкавично, като всеки отби удара на другия с бронираната си ръкавица. С гръб един към друг двамата изгледаха злобно публиката, после се завъртяха и се сблъскаха отново. Че различи четири отделни звънтежа, преди противниците да се разминат.

Този път мъжът с шапката се сдоби с плитка рана на дясната ръка. Това сигурно щеше да е краят, реши Че, защото сблъсъкът приличаше на формален дуел, а те рядко завършваха фатално.

Ала в Соларно, изглежда, се биеха по други правила. Мъжете се завъртяха и се нахвърлиха свирепо един срещу друг, сякаш първата пролята кръв беше някаква разграничителна линия, отвъд която всичко е позволено. Бръснатият се възползва максимално от предимството си: засипваше противника си с бързи удари от всички страни, удари, които изглеждаха достатъчно силни да насекат другия на панделки, настъпваше неудържимо и надаваше безсловесни бойни викове. Тълпата беше в екстаз, крещеше и поглъщаше жадно спектакъла.

После бръснатият пропусна един париращ удар на опонента си и мечът го резна над бронираната ръкавица. Раненият се дръпна инстинктивно назад, а мъжът с шапката продължи движението си, завъртя ръка и му преряза гърлото.

Тълпата ахна дружно, а след миг настана истинска какофония от дюдюкания и крясъци. Отнякъде се бяха появили въоръжени мъже — пробиваха си път през множеството и сипеха удари наляво и надясно с металните си ръкавици. Хванаха победителя, който не изглеждаше ни най-малко притеснен, и още неколцина от публиката — тях ги подбраха наслуки. Новодошлите също бяха от местната порода, носеха ризници от метални плочки върху бяла кожена подплата и плоски шлемове със същата форма като шапката на дуелиста.

Офицерът им извика нещо, което прозвуча като: „Кой агитира?“, което впоследствие Че си преведе като „Кой адютира?“, защото беше чувала титлата „адютант“ да се използва за церемониалмайстора при дуел. Не беше видяла никой в тази роля, но един паякороден се изстъпи пред навалицата с уверена усмивка и бързо успокои настръхналите войници, които освободиха задържаните и отстъпиха почтително назад. Победителят застана до трупа, после плъзна поглед по зрителите, които очевидно очакваха да се случи още нещо. За миг Че се ужаси, че мъжът с шапката ще обезобрази трупа на мъртвия си противник, но вместо това той посочи двама от зяпачите — една соларнийка и самата нея, Че.

Изглежда, всички очакваха да направи нещо, но тя нямаше ни най-малка представа какво. Ръце я тласнаха напред и тя се озова в кръга на импровизираната арена. Нескритата й паника явно не направи впечатление никому, а после дуелистът я дръпна в потната си прегръдка и взе че я целуна право в устата.

Че изписка и се дръпна рязко, но мъжът не оказа очакваната съпротива, пусна я и тя тупна по задник на твърдите дъски, с които беше настлан кеят. Дуелистът се зае да нацелува другата жена, която прояви много по-голям ентусиазъм от Че, после се ухили и на двете и им посочи трупа. От жеста му Че отсъди, че от тях се очаква да отнесат тялото.

Хвана неуверено трупа за едната ръка, соларнийката го хвана за другата и с общи усилия двете повлякоха окървавеното тяло по тесен кей, който, изглежда, беше предназначен за цели от подобно естество — дълга пътечка от неодялани греди, която навлизаше във водата по-навътре от останалите и край която нямаше привързани лодки. Дуелистът тръгна след тях заедно с още двама, които, изглежда, имаха своя роля в тези ритуални действия.

Някой й подаде въже с вързана за него тежка оловна халка и тя го взе замаяно. Не можеше да повярва, че участва във всичко това, нито проумяваше докрай случващото се, но така или иначе се зае да стегне въжето около единия глезен на мъртвеца. Междувременно другата жена преджобваше усърдно трупа: първо сряза кесията, от която изпаднаха шепа сребърни монети, после извади кама и изчовърка с върха й опалите от ножницата. Протегна пълна шепа към Че и й каза:

— Вземи си твоя дял.

Че поклати глава и понечи да се дръпне, но жената хвана ръката й, обърна я с дланта нагоре и отброи в шепата й няколко монети и един от скъпоценните камъни.

— Меча искаш ли го? — попита жената.

Че поклати глава още по-енергично и жената, изглежда, остана доволна. После бутнаха трупа във водата и оловната тежест го повлече към дъното.

Когато се върна на пристана, Че видя дуелиста да плаща на адютанта и на човека, който беше осигурил оловната халка. „От това ли се препитава? — зачуди се тя. — Обикаля улиците с наръч оловни тежести и чака хората да загинат в дуел?“ Сведе поглед към неочакваната си печалба и примигна замаяно. Опалът беше голям колкото нокътя на палеца й, а сребърните монети до една бяха стандарти, сечени в Соларно, но иначе досущ копия на хелеронската валута, която се използваше из целите Равнини.

Отнякъде се появи Неро. Крачеше към нея със замислено изражение. Току-що беше получила важен нагледен урок, реши тя — че е много далеч от местата, които познава и разбира.

Малко след това дойде и Таки. Когато Че й разказа какво е станало, мухородната само сви рамене. Явно не намираше в случката нищо особено.

— Давайте да ви водя на по-цивилизовано място — предложи тя. — Важи и за вас, сир Неро. Моите работодатели ще намерят къде да ви настанят. И много ще ви се зарадват.

— Когато паяците дошли в тези земи, тук се водела война — обясни им Таки. — Кораби на водните кончета от Принцеп Изгнана нападали Соларно. Паяците оправили работата. Първо се намърдали мирно и тихо в двореца на принца, после го омотали в паяжините си. След това всички с радост им отстъпили управлението на града. На тях и на моите предци.

Вътрешността на Мирна къща Дестиавел определено беше издържана в паешки стил: висок куполообразен таван, изрисуван в синьо и златно и украсен с изящни арабески, стените — насечени от ниши, всяка приютила произведение на изкуството. Таванът беше толкова нелепо висок, че вместо четириетажна, както изглеждаше отвън, сградата се оказа само на два ката, като вторият се издигаше зад първия, вкопан в стръмния склон.

— Значи ти си какво? Слугиня, робиня? — попита Неро.

— Ама на какво ви учат във вашите академии? — възкликна невярващо Таки. Високият таван придаваше на помещението странна акустика, усилваше шепота и приглушаваше изреченото на висок глас.

— Първо, изобщо не споменават името на затънтеното ви градче, госпожице Те Таки — отвърна намусено Неро.

На което тя отвърна с широка усмивка.

— Когато се ядосате, сир Неро, лицето ви се превръща в картинка, която никой не би могъл да нарисува. Иначе, да, сигурно сме твърде незначителни за вашите велики чуждоземни принцове — каза тя и премести многозначително поглед от мърлявите им дрехи към великолепната обстановка. — Когато сме дошли тук със своите господари, ние сме били роби, великолепни ми сир, но сме спечелили свободата си в Деня на трите отстъпки, което го знае всяко дете. Сега аз съм свободна да правя каквото си искам. Вие можете ли да се похвалите със същото?

— Денят на…? — Че поклати глава. Десет години беше учила история, а ето че нищо от наученото не й беше от полза сега. — Но нали работиш за паяците? А те управляват Соларно?

— Някои от тях и от време на време. В момента на власт е Кристалната партия, но не задълго, както вървят нещата. Скоро ще има промяна, след броени дни.

Че си спомни, че по пътя насам беше видяла знамена. И групички недоволни граждани, които размахваха флагчета и панделки, някои червени, други сини, трети в зелено и златно, но какво се криеше зад тази активност, тя нямаше представа. Таки също не си бе направила труда да обясни, всъщност бе подминала групичките с демонстративно безразличие. Явно ситуацията в града беше сложна.

— И къде е мястото на осородните във всичко това? — попита Че.

— Ами… — започна Таки, но млъкна, понеже в залата влезе роб. Че вече беше забелязала, че тук робите носят широка метална гривна над десния си лакът, и новодошлият не правеше изключение. Беше от местните и Че се запита дали е престъпник, длъжник или просто го е споходил много лош късмет. Мъжът й предложи вино в красива чаша с високо столче и тя я взе смутено. Таки отпи от своята и вдигна вежди, забелязала реакцията й.

— Дойдохте тук с роботърговски кораб, но се чувстваш неудобно в присъствието на роби?

— Просто се качихме на първия кораб, който потегляше от Мавралис — отговори вместо нея Неро.

— Там, където съм родена, няма роби — каза Че с нескрита гордост. Очакваше да изслуша поредната лекция за историята на Соларно, този път на тема търговията с роби и ползата от нея, но Таки само кимна замислено и каза:

— Нефритената партия води твърда политика срещу робството. Е, най-вече се бори за повече власт, не че това ще им помогне особено.

— А ти коя партия подкрепяш? — попита Неро.

Таки поклати глава.

— Докато ми разрешават да летя, хич не ме е еня за никоя. Осите, от друга страна…

В този момент в залата влетя някаква паякородна. Изглеждаше много млада, но когато притича да сграбчи мъничката Таки в прегръдките си, стана видно, че младостта й до голяма степен се дължи на усърден труд пред огледалото.

— Умното ми момиче! — възкликна паякородната. — Да не си си помислила някога за друга къща! Направо сме загубени без теб. Цяла кесия от Предраелите! Не че ни е притрябвало толкова среброто им, но важното е, че отбелязахме още една точка, миличката ми, скъпото ми момиче!

Че и Неро зяпаха сащисано сцената, защото в техните представи и според личния им опит паякородните бяха изящни, резервирани и елегантни същества, които никога не биха си позволили подобни емоционални излияния. А ето че тази жена завъртя Таки като да беше дете, а после я пусна във въздуха и мухородната изпърха с криле, за да не тупне на пода. Чак тогава новодошлата се обърна към двамата посетители и попита:

— А тези кои са?

Че се вгледа в жената и видя в очите й лукава интелигентност, която я претегляше на аптекарски везни зад усмивките и демонстративната емоционалност. „Паякородни — напомни си тя. — Никога не знаеш какво става в главите им.“

— Домина Джениса от Дестиавелите — представи я Таки. — Това са бела Челядинка и сир Неро, идват от много далеч. От оттатък Порта Мавралис. Даже от отвъд Паешките земи, изглежда.

— Добре сте ни дошли, добре сте дошли — възкликна Джениса. — Обожаваме нови лица да идват при нас, Дестиавелите. Работа ли търсите?

Високата едва до лакътя на паякородната Таки кимна едва доловимо на Че, но тя само свъси неразбиращо вежди. Неро се оказа по-съобразителен.

— Така е, благородна лейди, наистина си търся работа — каза той. — Позволете да ви се представя. Аз съм майстор Неро от Егел, художник от първата вода.

— Чуждоземен художник? — възкликна Джениса. — Прекрасно, просто прекрасно. Предложихте ли услугите си и на друг в нашия град?

— Не, мадам, вие сте първата — отвърна Неро и се сгъна в изящен поклон.

— Домина, дали да не настаня някъде помощничката на сир Неро — прекъсна ги Таки, — докато вие разговаряте на спокойствие с великия художник?

— Да, да — отвърна Джениса и махна разсеяно, впила хищнически поглед в мухородния.

Таки дръпна Че за лакътя и бързо я изведе от залата.

— Трябва да внимаваш — обясни й шепнешком. — Тая работа с осите… виж, аз много обичам домина Джениса и тя винаги е била добра с мен, но политическите й пристрастия, нейните и на Дестиавелите като цяло, са свързани със Сатенената партия, а напоследък осите взеха да ги ухажват. Все още нищо не е обявено официално, но ако червените се сдушат с осите, скоро ще го разберете по трудния начин, ако сте имали неблагоразумието да се обявите гласно за техни врагове.

— Откъде знаеш, че съм враг на…

— Не ме подценявай, скъпа — изсумтя Таки. — Първо реших, че си избягала робиня, но после съобразих, че ако е така, нямаше да дойдеш от тази посока. Но явно имаш някакъв проблем с осите, това се вижда. Защо не ми кажеш за какво иде реч? Сама виждаш, че имам предостатъчно причини да не ги харесвам.

Че се вгледа в нея. Усещаше, че е на несигурна почва и че само малката ръка на Таки е протегната за помощ. На кого другиго да се довери в този непознат град, кой друг би могъл да й помогне за мисията?

— Моят народ има възможно най-основателната причина да мрази осородните — каза накрая Че. — Ние сме във война с тях.

А навън обещаният дъжд, който доскоро й се струваше малко вероятен, взе че заваля.

Одиса лесно можеше да се качи на някой кораб. Дори би могла да се качи на същия роботърговски съд, на който се бяха качили равнинските шпиони, без изобщо да предизвика подозрението им. Ала тя бе пътувала много и знаеше, че има по-ефективни начини за придвижване от рискованото пътуване по вода. Така, вместо да се качи на кораб в Порта Мавралис, Одиса изчака малко и скоро си намери летало с място за пътник на борда.

Носеше дрехи, които подхождаха на паякородна от среден ранг, която е тръгнала на път, и освен това подчертаваха фигурата й. Империята нямаше представа как да облече една жена, всъщност нямаше представа как да прави каквото и да било по отношение на жените. По нейно мнение жените бяха най-големият неизползван резерв на Империята.

Одиса беше стройна привлекателна паякородна и след час пред огледалото изглеждаше в края на двайсетте си години. Този сезон на мода бяха светлите коси, но тя беше боядисала своята в тъмен цвят, защото смяташе, че той й придава по-откровен и по-сериозен вид.

Макар равнинците да имаха значителна преднина при старта, леталото на Одиса кацна в Соларно още преди техният роботърговски съд да е наближил пристана. Повечето й сънародници не обичаха да летят, но след седем години във външната служба на имперската Рекеф Одиса беше свикнала с летящите машини. Империята нямаше много паяци в своите редици и откакто служеше при генерал Рейнер, често й се налагаше да лети заради многото задачи в различни части на познатия свят.

„Е, след време всички се разделяме с играчките си — помисли си тя, — защото играта непрекъснато се променя.“ Работата й за Рекеф беше приятна и полезна от образователна гледна точка, но истинските игри се играеха за по-високи залози… и от паяци.

Разполагаше с прецизни инструкции, които да я отведат при свръзката й веднага, но играта не се играеше така. Няколко часа Одиса се разхожда по улиците на Соларно, позяпа пазарските сергии с престорен интерес, пусна някоя и друга многозначителна дума пред подбрани ханджии, така че новината за появата й да стигне където трябва чрез мрежата информатори, която Рекеф отскоро се опитваше да създаде в града. Ала мрежата още беше в зачатък и мина доста време преди един мухороден куриер да я открие и да й връчи сгънат и запечатан лист хартия.

Кодирането беше под всякаква критика — прикриващият текст беше лишен от съдържание, очевиден фалшификат. Одиса цъкна отвратено с език при вида на тази мърлява работа. Разчете шифъра без затруднения и разбра какво трябва да направи и къде трябва да отиде. Като продължаваше да клати мислено глава, тръгна уверено през Соларно, макар градът да й беше непознат.

Свръзката й я чакаше на уговореното място. Беше сам, но Одиса зърна наемната охрана, която освободи, след като видя, че самата тя идва без компания.

— Вие трябва да сте капитан Хавел — каза тя и го измери с поглед. Осороден на средна възраст, ветеран с едра снага и белези от нож по лицето. Той взе от нея свитъка със заповедите, счупи с палец печата и ги разлисти набързо.

Устата на Хавел внезапно пресъхна и той изгледа продължително паякородната. Печатите и подписите на заповедите, които му беше предала, бяха без съмнение истински, но това само правеше срещата още по-неприятна.

— Документите ви изглеждат наред — каза накрая той. Гласът му беше тих и хрипкав заради стара рана в гърлото, спомен от неуспешни преговори със скорпионородни. — Добре е, че генералът се е загрижил за нас. Вече мислехме, че са ни забравили. — Цели две години бездействаше в Соларно, почти откакто Империята беше проявила интерес към района на Езгнано. През цялото това време заповеди почти не бяха пристигали и първоначалната му задача да се окопае и да събира информация постепенно се бе заразила с развалата на този град. Град, чийто изменчив политически живот предлагаше изобилни възможности за лично обогатяване на Хавел и хората му.

Сега обаче Империята изведнъж беше подновила интереса си към Соларно и Хавел бързо реши, че ще е най-добре да се представи като образец на офицер от външната служба на Рекеф, защото докато ръководеше местната агентурна мрежа, лесно можеше да прикрие данните за неприемливо поведение, подкупи, противодържавна и наемническа дейност…

— Отношенията на Империята с моята раса наскоро получиха силен удар — каза Одиса малко по-късно. Беше се излегнала спокойно на един диван и дори в омачканите си от пътя дрехи успяваше да изглежда подмолно привлекателна. Ако беше някоя друга, Хавел вече щеше да флиртува с нея и да се перчи, но паякородната беше лейтенант от Рекеф и според документите си наскоро беше прекосила без чужда помощ негостоприемната Ръбата пустиня, а това му убиваше желанието. Като повечето осородни мъже, и Хавел се чувстваше на тръни в присъствието на способни жени.

— Е, за какво става въпрос? — попита я той. — Искате да ускорим тукашната операция ли?

— Може да се стигне и до това — отговори паякородната. — Засега е достатъчно да съобразите действията си с факта, че в Соларно има равнински агенти. Може още да не са пристигнали, но и това ще стане, най-много до ден-два. Равнинците са решили да донесат войната чак до Морето на изгнаниците и от вас зависи да се оправите с тях.

— Лесна работа. Някаква представа кого са изпратили?

— Съвсем точна, капитане — каза тя и се усмихна сладко. — Бръмбарородна на име Челядинка Трудан и мухороден на име Неро. Тя е като повечето от расата си — твърде ниска и твърде дебела. Той е плешив и много грозен. Генерал Рейнер би искал лично да се погрижите за тази ситуация.

— Ако иска, ще му пратя главите им в качета със сол — предложи услугите си Хавел. Започнал бе да се отпуска. Вместо неканено нахлуване в личната му територия това можеше да се окаже идеалният шанс да покаже на началниците си, че всичко върви по план. Двама мъртви равнинци бяха нищожна цена за бъдещото му спокойствие. Все по-спокоен, Хавел се отпусна удобно срещу жената и фалшивата му усмивка стана малко по-искрена. — Дълго ли ще останете в града, лейтенант… — Погледна към документите й, но тя го изпревари.

— Одиса. Ще остана само една нощ. После трябва да се връщам за нови заповеди. Но ако можете да ме настаните някъде, да ми осигурите безопасна квартира… или легло поне?

Въпреки че бе свикнал да си има вземане-даване с паяци, Хавел усети как сърцето му прескача един удар под втренчения й поглед и извика на слугата да донесе още вино.

„Осородни!“ — изсмя се наум Одиса. Империята им беше най-голямата сила на света, а самите те бяха такива деца. Нищожна доза от нейното Изкуство и този тип щеше да се съблече гол и да я носи на конче из целия град.

Теорнис от Алданраелите щеше да се зарадва, когато получи доклада й.