Кръвта на богомолката

2.

Два месеца по-рано.

Стенуолд Трудан беше оставил на Линео Тадспар и останалите делегати в Събранието задачата да продължат възстановяването на града и организирането на мащабна мобилизация. Войната беше стигнала до Колегиум и макар векианските завоеватели да бяха отблъснати, войната беше останала. И сега Колегиум мобилизираше войска за пръв път в историята си — не опълчение, нито градска стража, а армия. Всички новосъздадени търговски дружества бяха пратили набирачи да обикалят малките крайпътни градчета и села в околността на Колегиум със задачата да издирят и агитират онези техни жители, които биха били склонни да приемат плата от Събранието и да облекат униформа. Колкото до униформите, обликът им май нямаше да е единен. Събранието беше одобрило меча и книгата на Форума на умелите, в бяло и златно, като официална емблема на новата армия, но извън това голяма част от екипировката беше с твърде разнообразен произход и дизайн, а и повечето дружества имаха собствена представа за това що е униформа и има ли тя почва в Колегиум. Градът се беше сдобил с богато наследство от добре запазени векиански ризници, къси мечове и арбалети, а бръмбарородните открай време се славеха като хора практични.

Всички бяха наясно, че с идването на пролетта ще започнат и неприятностите, както от изток, така и от север, и именно по тази причина сарнианското автовозило проучваше понастоящем терена около града, а пътниците, които возеше, бяха дребно неудобство.

Това категорично не беше най-приятното пътуване в живота на Стенуолд — чувстваше се като в преса между двамата си телохранители и екипажа на автовозилото. Въпреки едрата снага на Балкус, скрит наполовина в кулата, уж за да обслужва балистата за многократна стрелба, и Тиниса, която буквално беше залепнала за него поради липса на място, Стенуолд геройски се опитваше да разгъне картата си. Най-накрая успя донякъде, като накара Тиниса да я прихване в единия ъгъл, и сбърчи чело в опит да си представи разположението на силите — Колегиум от една страна, врагът от друга, и онези, които Стенуолд се надяваше да привлече за съюзници.

Фигурките бяха наредени и го чакаха да направи своя ход. Тисамон, като за начало, който го беше дръпнал настрана и му беше обяснил надълго и нашироко за отговорността, която бил поел, а именно отговорността за жената водно конче на име Фелисе Миен. Това от своя страна означаваше, че Тисамон трябва да изтърпи нейното паякородно докторче, което неминуемо щеше да породи допълнително напрежение, тъй като както Тисамон, така и цялата му раса мразеха паяците и в червата.

Ситуацията се усложняваше още повече поради факта, че Тисамон беше единственият, комуто Стенуолд можеше да повери Талрик, осородния дезертьор, а по-опасен повереник от него — здраве му кажи. От друга страна, Тисамон не питаеше топли чувства към Ариана…

Ариана. Мисълта за нея спря потока на мислите му. Ариана беше скъпоценен камък в лишено от звезди небе, но и тя като Талрик имаше съмнително минало. Стенуолд често разчиташе предупреждение в очите на Тисамон, сякаш старият му приятел нямаше търпение да докаже, че е бил прав за Ариана, а Стенуолд е грешал.

„Собствените ми приятели ще ме побъркат“ — помисли си унило Стенуолд и впери решително поглед в картата.

На няколко мили източно от Сарн имаше имперска армия, поочукана, но все още значителна като численост; чакаше на лагер още от битката, която сарнианците бяха предизвикали, а после загубили заради новото тайно оръжие на осите. Ала преди поражението си сарнианците бяха нанесли сериозни загуби на имперската армия, толкова сериозни, че осите бяха решили да укрепят лагера си и да чакат подкрепления. От контактите си в Хелерон Стенуолд беше получил информация, която говореше, че въпросните подкрепления ще пристигнат през пролетта — която, както вървяха нещата, май щеше да донесе повече смърт, отколкото живот. Добре че поне настъпващата зима обещаваше да е по-сурова от обичайното за Равнините. Достатъчно сурова, за да осуети придвижването на големи армии. Дори Империята на осите спираше настъпленията си през зимата.

По-нататък по крайбрежието доскоро имаше друга имперска армия, трийсетхилядна, поела към Меро и Егел, но тя също бе спряла настъплението си благодарение на малобройната свита от двестатина човека на паякородния Аристои Теорнис, а малко по-късно бе унищожена от фелиалските богомолкородни. Теорнис още беше в Колегиум, зает да обсъжда стратегии и преливащ от величави идеи как чужди войници да бъдат пратени на смърт, след като повечето от неговите бяха потеглили към родните си градове. „Още един паяк, от когото Тисамон да бъде държан настрана“ — помисли си мрачно Стенуолд. Ахеос също беше в Колегиум — любимият на племенницата му, който още се възстановяваше от раните, получени в Битката на релсите. С него беше и мухородната Спера. С това списъкът с хората на Стенуолд се изчерпваше. Така поне изглеждаше доскоро.

А после мухородните пратеници бяха променили това — първо Неро, а след него и едно намусено момиче, Чефре. Именно заради донесените от тях вести Стенуолд бе тръгнал по спешност на североизток в претъпканото автовозило с парен двигател.

Автовозилото внезапно намали скоростта и Стенуолд вдигна поглед от картата, толкова намачкана, че надписите и символите се различаваха трудно на слабата светлина в търбуха на машината.

— Какво има?

— Хора пред нас. Въоръжени — докладва Балкус откъм оръжейната кула и Стенуолд си даде сметка, че мравкородният поддържа мълчалив мисловен контакт със сарнианския водач на автовозилото, нищо че самият той отдавна беше прекъснал пъпната си връв с родния Сарн. — Прилича на лагер.

— Имперски?

— Не, не — побърза да го успокои Балкус. — Но е бая голям. Виждам някой да излиза напред… чакай, не е един, а поне десетина.

Затворен в търбуха на возилото, Стенуолд зачака на тръни. Скоро отвън долетя глас:

— Наблюдаваме ви от известно време. — Гласът беше с хелеронски акцент. — Не си мислете, че нямаме с какво да изтърбушим машинката ви. Казвайте кои сте, и по-бързо.

Стенуолд повиши глас, за да се чуе през корпуса:

— Стенуолд Трудан от Колегиум. А вие трябва да сте хората на Салма.

Кратка пауза, после:

— Същите. Хайде, тръгвайте. Очакват ви. — Водачът подкара автовозилото след тях към лагера. Веригите на машината хрущяха и занасяха по неравния терен. Щом спряха, Стенуолд се протегна нагоре, отвори люка и през отвора нахлу ярка дневна светлина.

Тиниса излезе първа. Ръката й лежеше върху дръжката на рапирата, а движенията й притежаваха свръхестествена пъргавина и увереност, каквато можеше да се роди само от смесването на богомолска и паешка кръв. Стенуолд изчака да му кимне, че всичко е наред, и едва тогава излезе от автовозилото. След като Тисамон беше останал в Колегиум, за да варди Талрик, Тиниса бе поела охраната на Стенуолд и се отнасяше към тази задача с цялата сериозност на богомолската си половинка. Стенуолд чу Балкус да измъква едрата си снага през тесния люк: гвоздистрелът му дрънчеше и стържеше по бронираната обшивка.

Лагерът представляваше жалка гледка — окъсани палатки и вдигнати набързо навеси без план и мисъл в подредбата. От друга страна, предположи Стенуолд, сигурно можеха да вдигнат лагера толкова бързо, колкото го бяха направили, и да изчезнат в пущинака при първия знак за приближаването на имперски отряд. Тук, в сухите земи източно от Сарн, имаше изобилие от удобни долчинки и ждрела, където да се криеш на спокойствие. „А сред следовниците на Салма със сигурност има такива, които познават околността като петте си пръста.“

В лагера имаше най-малко стотина души, а още поне петдесетина, ако не и повече, сигурно бяха излезли на разузнаване или на лов, прецени Стенуолд. Истинска сбирщина, откъдето и да ги погледнеш. Имаше представители на пет-шест раси, виждаха се и много полуродни. Всички бяха добре въоръжени, носеха кожени доспехи, немалко имаха плетени ризници. Тук-там се виждаха дори пребоядисани имперски брони, Стенуолд зърна и доста мечове осородна направа. Хората на Салма явно не си бяха клатили краката.

А сетне погледът му забърса позната физиономия.

„Салма.“

Младежът се беше променил толкова много, че Стенуолд едва го позна. Беше като меч, претопен и изкован наново, в огън и кръв — омаломощен и отслабнал от тежки рани, закоравял и обрулен от живота на открито, белязан от тежестта на поетата отговорност. Вместо шикозните тоалети, с които се гиздеше в Колегиум, сега Салма носеше кожени доспехи, подсилени с капси и дълги до коленете, но срязани на четири места, за да не затрудняват движенията му. Имаше си и шлем мравкородна направа, късият меч на колана му беше със същия произход, а в ръка стискаше като сопа дълъг неопънат лък. Лицето му беше изпито, очите — хлътнали, а златистата му кожа беше покрита с фин слой прах. Приличаше на чуждоземен боен лорд или на разбойнически главатар, свиреп, опасен и екзотичен. Почти нищо не беше останало от безгрижния студент във Великата академия.

— Здравей, Салма — каза Стенуолд и побърза да се поправи: — Принц Салме Диен.

— Само Салма — отвърна благородникът от Федерацията на водните кончета, пристъпи напред и стисна ръката на Стенуолд. Стисна я уверено, като равен с равен, а не като студент с преподавател. — Доста време изтече, Стен. От Мина. — Преживяното след последната им среща беше белязало лицето му. Погледът му се отдели от Стенуолд и се спря малко зад него. — Здравей, Тиниса.

Тя го гледаше смутено.

— Виж се само — каза накрая. — Пораснал си. — Тръгна към него, протегнала ръка напред, сякаш не вярваше докрай на очите си. А после погледът й се спря на жената, която стоеше на крачка зад Салма, закачулена и заметната в кафеникав плащ, с лице, по което се гонеха сияйни дъги. Сянка прекоси лицето на Тиниса и тя отклони поглед и прошепна: — О, ясно.

Салма се взираше в нея. Мълчанието се проточи.

Стенуолд отвори уста да каже нещо, после я затвори. Усещаше напрежение, което не можеше да си обясни. Плъзна поглед по окъсаните следовници на водното конче.

— Неро ми каза това-онова за приключенията ви — каза накрая.

— Неро не знае и половината — увери го Салма. Нещо заседна в гърлото му, някакъв болезнен спомен, изглежда.

„Заприличали сме на дърти държавници, мамка му“ — помисли Стенуолд.

Изведнъж женски писък разцепи въздуха, Челядинка разбута хората на Салма, хукна към Стенуолд, метна се на врата му и за нула време видя сметката на тържествената държавническа атмосфера. Когато най-сетне успя да я отлепи от себе си, Стенуолд видя, че Салма се усмихва. Е, не беше широката усмивка отпреди, но беше някакво начало.

— Чичо Стен, трябва да ти покажа нещо адски важно! — заяви развълнувано Че.

— Задръж, докато се приберем в Колегиум — каза Стенуолд. — Тук сме твърде близо до имперската армия. Толкова близо, че току поглеждам към небето.

— Не се притеснявай — каза Салма. — Пратил съм съгледвачи да ги държат под око, а и моите хора познават терена по-добре от тях.

— Ох. — Стенуолд поклати глава. — Като станеш на моите години, ще разбереш защо е за препоръчване да не се предоверяваш на чуждите очи и уши. Хайде да потегляме към Колегиум, там ще говорим на спокойствие.

— Аз няма да се върна в Колегиум с теб, Стен — каза Салма.

— Така ли? — Стенуолд вдигна вежди.

— Да. Вече не съм твой агент, нито твой студент. Имам други отговорности.

— Към?…

— Има едно номадско селище и неговите две хиляди и петстотин жители разчитат на мен — обясни Салма. — Понастоящем са се настанили край крепостните стени на Сарн и царицата чака да й обясня какво правим там и какво искаме от нея. Освен тях имам почти хиляда бойци под свое командване.

— Хиляда? — Стенуолд смръщи чело. — Нямах представа… Кои са те? Какво изобщо?…

— Ами, армия са, Стен — каза Салма. — А кои са, зависи кого ще попиташ. Дезертьори, разбойници, селяци, скитници, прегрешили съблюдатели. И прииждат още. Единственото, което ги свързва, е омразата им към Империята на осите.

— Е, Империята е враг на всички ни — изтъкна Стенуолд. — Не виждам какво…

— Много от тях са били роби — обясни Салма и замълча, за да подчертае казаното. — Други са отцепници, ренегати. Те ми вярват, а аз нося отговорност за тях. Не съм ги събрал само за да ги предам на Сарн или Колегиум в ролята на евтино опълчение. Те са моите хора, моят народ. Наричам ги своите нови мерсери, но друго име, изглежда, придобива популярност — Равнинската чет. Ние ще се сражаваме с Империята, Стен, но спечелим ли войната, няма просто да се пръснем и всеки да се върне към стария си живот — в опожарения си чифлик, в хомота на робството или в затвора, където да плаща за минали прегрешения. Именно за това смятам да говоря с царицата на Сарн, а и с теб, когато му дойде времето, но… сега нещата между нас стоят различно, Стен. Не по твоя вина. Вече няма връщане назад и аз съм длъжен пред тези хора така, както всеки принц е длъжен пред народа си.

— Разбирам — каза Стенуолд. — Е, поне донякъде. Пратениците ти винаги ще са добре дошли в Колегиум. — Погледна Че. Смут засенчваше искрената радост, изписана на лицето й допреди малко.

— Салма… — започна тя.

— Съжалявам, Че. Но ти видя как стоят нещата тук. Вярвам, че разбираш в каква ситуация се намирам.

— Но ако осите те хванат, ще те убият. А те определено ще се опитат да те хванат, Салма.

— Знам — каза с усмивка той. Изглеждаше много по-голям от нея. — В битката за Тарк вече ме убиха веднъж. Раната беше толкова тежка, че щях да умра на място, ако тя не беше дошла, и това щеше да е краят на Салме Диен. Оттогава живея живот назаем. Не мога да си затворя очите за правилното и необходимото само защото то може да ме прати там, където вече съм бил.

— Винаги правиш така! — ядоса се Че. — Защо… Защо просто не дойдеш с нас? Салма, толкова неща преживяхме заедно, толкова време бяхме разделени, и аз едва-що те намерих отново… Защо точно ти трябва да се заемеш с това?

— Защото някой трябва да го свърши, Че, а никой друг няма да се заеме — отвърна той. — И защото един принц не изоставя хората си.

— Имам един въпрос — надвика ги Тиниса и гласът й сложи край на препирните им.

Салма срещна неустрашимо погледа й.

— Питай.

— Щастлив ли си с нея? — Гласът й потрепваше едва доловимо, но усилията да го овладее се четяха ясно на лицето й, а и ръката й бе легнала върху дръжката на рапирата. Стенуолд местеше нервно поглед между нея и Салма, Че изглеждаше не по-малко изненадана. Стенуолд си спомни, че Тиниса и Салма открай време бяха дружки, но никога не бе предполагал, че са и… Или пък така и не бяха стигнали дотам, но Тиниса таеше надежда, че един ден и това ще стане? Стенуолд хвърли поглед към хората на Салма и видя, че немалко от тях са надушили опасност. Лицето на пеперудородната беше все така ведро.

— Да — отговори Салма. — Щастлив съм с нея.

Тиниса измери с поглед другата жена. За миг чувствата й проличаха толкова ясно, че Стенуолд извърна смутено глава. „Заради това ли? — казваха ясно очите й, докато младата му повереница претегляше наум бойните си умения, емблемата на оръжемайстор и гордото си наследство. — Обръщаш ми гръб заради това?“

— Дано знаеш какво правиш — каза накрая Тиниса, без гласът й да трепне, и обърна гръб на Салма. Ръката й още лежеше върху дръжката на рапирата.

Единствен Стенуолд видя блясъка на сълзи в очите й.

— Научавам по нещо всеки ден — каза Салма, вперил поглед в гърба й, — но нима не е така с всички ни? — После се обърна към Стенуолд. — Имам още нещо за теб. — И махна с ръка. — Фалмес, доведи пленника.

Плещест боен бръмбар от Мина измъкна от задните редици на струпалите се бойци осороден с дълго палто и грижливо вързани зад гърба ръце, длан към длан.

— Казва, че името му е Гавед. Хванал Че, когато тя избягала от имперската армия, но ние се появихме навреме, за да оправим нещата. Разпитахме го и той твърди, че не е войник, а нещо като наемник на свободна практика. — Салма замълча и погледна въпросително Балкус, който сочеше затворника и буташе Стенуолд по лакътя. — Какво има, мравкородни?

— Той беше в онази къща, с колекцията — каза Балкус. — Дето я обраха.

Стенуолд се вгледа в пленника, но не можа да реши дали му е познат, или не.

— Ако Балкус е прав, значи има още за какво да си говорим с него. Имаш ли нещо против да го вземем с нас, Салма?

— И без него имам достатъчно гърла за хранене, а и той, изглежда, не знае много за имперската армия, която чака на стан североизточно оттук. Така че, ваш е.

Когато се върнаха при автовозилото, Тиниса се качи последна. Липсата на изражение на безстрастното й лице бе резултат от върховните комбинирани усилия на личния й опит и вроденото й Изкуство.

— Да — каза Ахеос, — било е тук. — Оглеждаше напрегнато стаята, някога средище на богаташко хоби, сега прашна и изоставена, с празни рафтове и витрини покрай стените. Семейството на собственика беше отнесло всичко ценно, а къщата беше обявена за продан. Икономиката на Колегиум още не се беше съвзела след обсадата и пазарът на имоти чакаше по-добри времена.

— Хванахме ги в крачка — обясни Ариана. Следеше с поглед молеца, закачулен в сивата си роба като прашна сянка, който вървеше бавно покрай рафтове и маси и спираше да докосне всяка повърхност. — Влязохме оттам… и налетяхме на осороден, който стреля по нас с жилото си. После се развихри битка. Всичко приключи много бързо. — Тисамон стоеше неподвижно до вратата зад нея, но Ариана усещаше присъствието му като пирон, забит в тила й. Дошъл беше с единствената цел да я държи под око и без съмнение чакаше и най-дребния повод да й види сметката. Нямаше да го направи преди това, защото би било „безчестие“, но намереше ли си извинение да я убие, нямаше да се колебае и миг.

— Тук — каза молецът и спря пред една деликатна дървена масичка. — Точно тук. — Подпря се тежко на бастуна си, а сивото му лице се изопна, било от недоизлекуваните рани, било от нещо друго. — Душите да ни пазят, колко време е било тук?

— Какво? — попита Тисамон, изгубил търпение, и влезе в стаята. — Какво е било тук?

— Не го ли усещаш, Тисамон? — попита натъртено Ахеос. Ариана погледна богомолкородния и видя как лицето му се напряга.

— Да — продължи Ахеос, — явно усещаш нещо, както и трябва. В последните дни на Вещото време, Тисамон, когато в света царял хаос, бил извършен един ритуал, едно отчаяно, забранено заклинание, могъща магия. И когато магията се объркала, когато се отскубнала от контрола на създателите си, причинила на света такива злини, каквито ние с теб дори не можем да си представим. Хора от твоя народ, Тисамон, и от моя, решили да действат на своя глава и по един или друг начин да обърнат хода на историята, дори с цената на най-черна магия. И се провалили, провалили се толкова ужасно, че освободената буря заличила завинаги крепостта Даракион и втъкала душите на обитателите му в дърветата на леса. Миазма отпреди петстотин години, която е непокътната и до днес.

Тисамон стискаше зъби и в очите му тегнеше странно изражение, което Ариана с удивление разчете като страх.

— И това… нещо? — попита прегракнало той.

— Сърцето на ритуала. Самата ядка на Даракион. А сега някой го е откраднал — отвърна Ахеос.

— А Даракион иска то да…?

— Иска го забравено и непотърсено. Така, както е било тук, в Колегиум, където никой не знаел какво представлява и никому не би хрумнало да го използва, на сигурно място зад непристъпните стени на лишените от въображение бръмбарородни. Но ето че сега то е привлякло нечие внимание. — Прехвърли погледа си от богомолката към Ариана. — Пред вас не е нужно да претеглям думите си, нито да опростявам истината. И двамата сте наясно каква сила има в магията. Този артефакт, изглежда, е най-могъщата реликва, оцеляла от епохата на Вещото време, най-великата магия в света днес. Магия черна, уви. От черна по-черна. Ти си виждал Даракион, Тисамон, и знаеш за какво говоря. Попадне ли в ръцете на човек, който знае как да го събуди, артефактът може да нанесе немислими поражения.

— Сериозно? — попита Ариана. — Познавам магьосници и те… не са като старите магове, за които се разказва в нашите легенди. Виждала съм манипули, които преобръщат убежденията на хората, виждала съм да правят номера със зарове и с образи, които уж ги виждаш, а после изведнъж изчезват. А после идва някой бръмбар и ти казва, че всичко е масова истерия и трик с огледала. А сега ти казваш… не знам, сега светът е толкова различен, че просто не виждам как някаква велика древна магия идва и ни връща във Вещото време.

— Вещото време отдавна е свършило — съгласи се Ахеос. — Но силата, скрита в това нещо — малка кутия, която се побира в шепа, — има потенциала да промени света. Бръмбарите, за които говориш, и другите Умели раси, няма да признаят, че пораженията са дело на магия, но въпреки това ще ги усетят в пълна мяра на гърба си — защото тази магия ще посее мрак в умовете и сърцата на всички, ще породи лудост, ще вгорчи приятелства, ще отрови любовта. И мога да се хвана на бас, че онзи, който дръзне да я пробуди, не ще съумее да я контролира, така както не са съумели да я контролират създателите й преди пет столетия.

— А сега е в ръцете на някакъв паякороден — добави Тисамон, — който може да е навсякъде.

— Толкова малко вяра ли имаш в способностите на един провиждащ? — попита го кротко Ахеос. — Знам у кого е артефактът, защото и преди съм се сблъсквал с нея. Усещам следа от присъствието й тук, в тази стая.

— Ти говориш за жена, но аз видях мъж — възрази Ариана.

— Жена е, повярвай ми. — Ахеос поклати глава. — Същата, която ни шпионираше в Хелерон под маската на онзи полуроден занаятчия.

— Но ти я уби! — възкликна Тисамон.

— И аз така си мислех — каза Ахеос. Притокът на магия в този невеж за незримото град беше разтърсващ. Тежката сянка на липсващата кутия с един замах заличаваше здравомислието и технологиите на бръмбарородната цивилизация. — Сега знам, че съм сгрешил, защото тя е била тук, макар и под чуждо лице, и си е тръгнала с Кутията на сенките.

— Къде е отишла? — попита настоятелно Тисамон. — Занесла е кутията в Империята?

— Ще разбера — каза Ахеос. — След ден, най-много два, ще знам. Впрегнал съм докрай способностите си, освен това ми се струва, че въпреки голямото разстояние създанията на Даракион ми прехвърлят от силата си. Кутията не бива да бъде разбудена, защото онзи, която я разбуди, ще получи контрол и над тях, ще може да ги командва, а те са готови на всичко, за да предотвратят това. Скоро ще мога да усетя местонахождението й само като погледна географска карта, все едно е отбелязано там черно на бяло. Тисамон, ще дойдеш ли с мен?

— Ти пък изобщо не си в състояние да ходиш никъде — обади се Ариана. Тисамон я стрелна с гневен поглед и тя разпери ръце. — Какво? Ранен е. Стенуолд направо ще откачи, ако разбере, че е станал от леглото.

— Въпреки това трябва да ида — настоя Ахеос, — и бих искал да дойдеш с мен, Тисамон, ти и дъщеря ти. Щом разбера къде е кутията, ще ударим мълниеносно, ще я вземем и ще я върнем тук, на сигурно място.

— За да сторя това, бих отишъл навсякъде — увери го Тисамон. — Тиниса ще реши сама за себе си, но аз ще дойда с теб.

Белите очи на молеца не издадоха нищо.

— Благодаря ти, Слуга на Зеленото — каза той. — Но най-напред трябва да се въоръжим със знание.

— Какво знание? — попита Ариана. — Кого ще попиташ? Доктор Никрефос знаеше, но той е мъртъв. Едва ли е имало друг.

— Скоро ще дойде един, който също знае — каза Ахеос и казаното ги смълча.

— Ти откъде?… — започна Ариана, но не довърши. Дълго време беше живяла сред здравомислещите бръмбарородни, но корените й черпеха сила от друга традиция. Сред паякородните също имаше провиждащи. — Видял си?!

— Стенуолд се е сдобил с рядък улов — обясни Ахеос. — Везмото на съдбата се е заплело в наша полза.

— Ахеос. — Тисамон уж го каза спокойно, но Ариана все пак долови в гласа му лек трепет. — Ти не беше… чак такъв провиждащ преди, нямаше чак такива точни прозрения.

— Не се мъчи да си тактичен — каза хрипливо молецът. — Аз определено не съм велик провиждащ, който съзира цялото бъдеще. „Малък послушнико“, така ме нарекоха. А сега ме водят за носа. Те виждат всичко, за което ви казах. И ме захранват с информация дотолкова, че да им играя по свирката. Знаете кого имам предвид.

Раменете на Тисамон потрепериха, сякаш са го полазили ледени тръпки. „Е, той със сигурност знае — осъзна Ариана. — Аз обаче не искам да имам нищо общо. Това си е богомолска магия и аз нямам място там.“

— Ще има разпит — продължи Ахеос. — Вече чувам ехото на въпросите. Тисамон, бих искал да присъстваш. В случай че нашият човек се окаже несговорчив.

Така или иначе, мина ден преди Стенуолд да уреди въпроса. Колегиумските бюрократи го налазиха като скакалци броени часове след като се върна в града. А после съобщението дойде с минимално предизвестие, Стенуолд си открадна един час, намери свободна стая и събра там онези, които трябваше да чуят разкритията, ако успееха да изтръгнат такива.

Сложили бяха Гавед да седне на една маса в някаква бивша чиновническа канцелария. „Този разпит би трябвало да се проведе на по-подходящо място — помисли си Стенуолд. — Дали не е крайно време да си спретнем някоя и друга потискаща килия за специални затворници?“ Само че най-лошото, което Колегиум можеше да предложи, бяха килиите в ареста на градската стража, а стаите в Академията бяха по-удобни, защото му спестяваха разкарването. Стенуолд и Че седяха на масата срещу пленника съвсем като преподаватели в междучасие и илюзията щеше да е пълна, ако не беше зловещата фигура на Тисамон и присъствието на Ахеос в ролята на главен обвинител.

Да не говорим за четвъртия на масата, към когото Стенуолд се стараеше да не поглежда.

— Да разбирам ли, че не отричаш участието си в кражбата? — обърна се Ахеос към затворника.

Осородният поклати глава и сви рамене.

— Видели са ме на местопрестъплението, така че какъв е смисълът да отричам?

— Кажи ни какво знаеш за откраднатия предмет.

— Нищо — отвърна Гавед. — Дори не го видях, преди вашите хора да нахълтат.

Ахеос погледна Стенуолд, но той разпери безпомощно ръце.

— Кой е поръчителят? — попита Тисамон. — Това поне трябва да знаеш.

Осородният отново сви рамене.

— Не ни казаха. В моя занаят за такива неща не се пита.

Засега затворникът като че ли отговаряше искрено. По собствените му думи, Гавед бил обикновен ловец на глави и най-често го наемали да издирва и залавя бегълци. Като го гледаше, Стенуолд виждаше човек, който знае, че е загазил сериозно, но в поведението му липсваше трескавото отчаяние на заловен вражески агент, комуто Тисамон диша във врата. Следователно, по преценка на Стенуолд, Гавед не премълчаваше някаква голяма тайна.

— Но мога да ви кажа до какви изводи стигнахме сами — добави неочаквано осата. — Сега за мен е без значение, затова ще ви кажа. Стигнахме до извода, че това нещо го иска Империята по заръка на някой много важен човек. Някой нависоко в йерархията, генерал примерно, или някой от императорския двор. Толкоз подразбрахме от думите на онзи тип, дето ни инструктира.

Ахеос прехапа нетърпеливо устна и се облегна едва доловимо на Че, която и без това седеше съвсем близо до него. Срещата на тези двамцата след трагичната им раздяла в Битката на релсите беше зарадвала Стенуолд повече от всичко друго, случило се напоследък. А после Че се беше застъпила за пленника и благодарение на нейното застъпничество Гавед го държаха под охрана, но не окован.

— Къде трябваше да занесете кутията? — попита молецът.

— В Хелерон — отвърна без колебание Гавед. — По-добре въобще да не се бях хващал с тази работа, честно ви казвам. По̀ на юг от Хелерон не бях слизал и сега съжалявам, че си наруших принципите. Пратиха ни за зелен хайвер — Фин и мухата са мъртви, а аз останах с празни ръце.

— Което ни връща към другия ви спътник — каза предпазливо Ахеос. Вече бе споделил съмненията си с Че и Стенуолд.

— Кой, Сцилис ли? — каза с отвращение Гавед. — Подло копеленце е той. Сигурно живот си живее сега в Хелерон с платата на всинца ни.

И точно в този момент четвъртият на масата се обади:

— Сцилис?

Досега беше мълчал. И той като Гавед не беше окован, но Тисамон стоеше близо зад него с бойната си ръкавица и в стойка, която говореше, че с нетърпение чака и най-дребния повод да го резне.

— Талрик — обърна се към него Стенуолд. — Това име познато ли ти е?

Колебал се бе дали да включи Талрик в разпита, но макар и заподозрян, бившият офицер от Рекеф беше техният експерт по имперските въпроси, а Гавед беше оса и това бе натежало на везните. Двамата се бяха намразили от пръв поглед. Неприкритата враждебност черпеше сила не толкова от презрението на Гавед към дезертьора Талрик, колкото от неприязънта на Талрик към наемника Гавед, което доказваше, че макар да се беше обърнал като фурнаджийска лопата, Талрик все още разсъждаваше в черно и златно.

— Ами, навремето познавах един паяк, казваше се Сцилис — обясни Талрик. — Изключително… способен агент. Твоята племенница със сигурност има основание да го помни.

— Всички имаме такова основание, Талрик — уведоми го хладно Стенуолд под свъсения поглед на Гавед. — Знаем малко за способностите на този Сцилис и ако някой може да се измъкне без проблеми от Колегиум по време на обсада и да измине целия път до Хелерон…

— Питах се — прекъсна го Талрик с повей на презрение в гласа — кога най-после и ти ще повярваш. На мен ми отне доста време, но пък ти си имаш молец, който да те убеди. Понякога лековерието е предимство. Ако си решил да тръгнеш след Сцилис, млади молецо, съветвам те да подходиш с крайна предпазливост. Когато се довлече при мен, след като твоята стрела едва не му беше видяла сметката, Сцилис съвсем не питаеше топли чувства към теб. Ако аз бях провокирал гнева на Сцилис, щях да съм нащрек до края на живота си и щях да очаквам удар от всекиго. — Усмихна се, но усмивката му бързо изчезна, когато Тисамон помръдна и сърповидното острие на ръкавицата му остърга плота на масата.

— И ти смяташ, че Сцилис е предал кутията веднага щом е стигнал в Хелерон? — уточни Че.

Гавед кимна.

— Да. Такъв беше първоначалният план.

— Значи планът се е провалил — уведоми ги Ахеос, — защото Кутията на сенките изобщо не е стигала до Хелерон. — Разгъна една опърпана карта на масата. Стенуолд плъзна поглед по картата, но не успя да се ориентира — цветовете и обозначенията не съвпадаха с познатите му градове и земи. Личеше си, че картата е много стара, съставена от предците на Ахеос по времето, когато Колегиум е бил техен град. Така както Ахеос не беше в състояние да стреля с арбалет или да превърти ключ в брава, така и Стенуолд не проумяваше принципа, по който молците бяха съставили картата.

— Проследих и отбелязах маршрута на този Сцилис или който там държи кутията — обясни Ахеос, макар че сред присъстващите единствен Тисамон можеше да разчете направените върху картата обозначения. — Изобщо не е тръгнал към Хелерон. Отклонил се е далеч на север, после на изток и е стигнал тук, при езеро Лимния.

— Джерез — реагира веднага Гавед.

— Познаваш ли го?

— Често съм ходил там по работа — отвърна осородният ловец на глави. — Земите там са на водомеркородните. Блата, тресавища, бандити и контрабанда. Имперското присъствие в Джерез е символично, затова бегълците тръгват натам с надеждата да стигнат до Федерацията или дори да избягат през северната граница.

— Тогава защо е отнесъл кутията там? — каза Ахеос. — Какъв е смисълът да прекоси половината Империя, за да напусне територията й при Джерез? Можел е просто да поеме на север от Колегиум и да стигне до Федерацията през някой от проходите.

— Заради черния пазар — каза презрително Талрик. — Водомерките с това се изхранват, понеже за нищо друго не ги бива.

— Прав е — потвърди Гавед. — В Джерез и околностите му можеш да купиш кажи-речи всичко. — Погледна към Ахеос и вдигна вежди. — И да продадеш също.

— Значи трябва да отидем в Джерез — реши Ахеос. — И да тръгнем възможно най-скоро. Днес например.

— Ахеос, Джерез е на имперска територия — напомни му Че.

— Няма да водя там армия. Ще тръгнем само аз, Тисамон и Тиниса — каза Ахеос.

— Заради някаква си кутия?

— Че, по-сериозен не съм бил в живота си — каза той. — Ти беше в Даракион. И видя. Аз те накарах да видиш. Знаеш за какво става въпрос. Трябва да ми повярваш.

— Аз ти вярвам, но… нали не си въобразяваш, че просто ще идете там и ще намерите Сцилис да си седи с кутията и да ви чака? Имперското присъствие в Джерез може и да е „символично“, но градът все пак е в границите на Империята.

— Значи ще си вземем водач — каза простичко молецът.

Че неохотно плъзна поглед към Талрик. Беше прекарала известно време в плен и при него, и при Гавед, и беше успяла да избяга и от двамата, преди пленничеството й да премине границата на поносимото. Но с това приликата между двамата свършваше. У Гавед Че съзираше някаква почтеност, която й подсказваше, че осородният наемник сигурно не би се поколебал да я предаде на лоши хора срещу заплащане, но самият той не би я наранил. За разлика от него, Талрик просто бе отложил разпита й, но ако Че не беше избягала, рано или късно щеше да я предаде на своите занаятчии, които да я опнат на масата за изтезания. И щеше да го направи без угризения и без лоши чувства — просто воден от желязното си чувство за дълг.

Стенуолд отвори уста за поредното от обичайните си категорични възражения, но по лицето му личеше, че не е сигурен дали да си на имперска територия без водач е по-лошо, отколкото да си там с такъв.

— Ако дойде с нас, аз ще имам грижата да го наблюдавам — предложи услугите си Тисамон, — а той знае какво ще му се случи, ако ни предаде. Няма такова място в Империята или извън нея, където да се скрие от мен.

— Аз също ще го държа под око — добави Че.

— Не — каза Ахеос. Понеже беше сигурна, че Стенуолд ще й забрани, Че го изгледа с негодувание, преди да съобрази, че е проговорил друг. — Най-много теб бих искал за свой спътник — каза й молецът, — и ти го знаеш. Но тази задача не е подходяща за теб. Притворство и пълна секретност, Че. Колкото по-малка е групата ни, толкова по-големи са шансовете ни за успех. Намираме кутията по най-бързия начин, прибираме я с един удар и се връщаме. Няма да те замеся в това, както не бих замесил Стенуолд или мравкородния Балкус.

— Но… — Че изглеждаше наполовина ядосана, наполовина съкрушена.

— Чичо ти ще ти намери друга задача, убеден съм — увери я Ахеос. — Работа има за всички ни, че и отгоре. Аз съм на път да го лиша от Тисамон и Тиниса, двама от най-доверените му съюзници, и… майстор Трудан, знам, че ви е трудно да разберете защо го правя, но е важно, повярвайте ми. Тисамон се съгласи да дойде с мен, разбрах, че и Тиниса се е съгласила. Ще ни дадеш ли и Талрик? Бил е високопоставен имперски шпионин и като такъв знае как да изрови информация, до която ние не бихме имали достъп на имперска територия.

Стенуолд хвърли поглед към бившия майор от Рекеф, който следеше нащрек разговора.

— Вярвам, че умея да преценявам сравнително добре хората — каза той. — От близо две десетилетия съм в шпионския бизнес и това ми дава правото да твърдя, че имам сравнително добър усет за хората. Нямам ти доверие, Талрик, и бих предпочел Тисамон да те убие още сега вместо да поема риска на евентуално предателство от твоя страна. А знам, че ще се опиташ да ни предадеш.

— Значи знаеш за собственото ми бъдеще повече, отколкото знам аз — каза непреклонно Талрик. — В какво да ти се закълна? Ти кажи, защото аз загубих всичко ценно, в което се кълнях преди.

— Гавед. — Стенуолд се обърна към осородния в другия край на масата. — Ела да поговорим. — Стана и се отдалечи, така че шепотът му да не стигне до другите. Гавед се надигна, хвърли предпазлив поглед на Тисамон и го последва. Стенуолд го огледа от глава до пети и си отбеляза наум дългото палто от здрава кожа, нашарено с кръпки и нескопосани шевове, също белега от изгаряне на лицето и сгърбените рамене, така нетипични за войнолюбивата раса на осите.

— Значи си наемник, казваш?

— Опитвам се.

— Сигурно не ти е лесно да си осороден наемник в границите на Империята.

Гавед го изгледа, после сведе очи.

— Така е. А и наистина върша неща срещу имперско заплащане, неща, които са твърде дребни за Рекеф или твърде деликатни за армията. Но работя и за други, майстор Трудан, частни поръчки за всеки, който може да плати — проследяване, лов на глави, издирване.

— Цениш свободата си?

— Ценя я високо, защото е дефицитна стока.

Стенуолд поклати глава.

— Не ми беше хрумвало, че една оса може да е точно толкова затворник на Империята, колкото и нейните роби. — После отново срещна изпълнения с подозрение поглед на Гавед. — Имам поръчка за теб.

— Искате да ви намеря онази кутия?

Стенуолд го наблюдаваше зорко, следеше всяко мигване на очите му.

— Останах с впечатлението, че познаваш района.

— По-добре от всеки друг, като се изключат местните. Моят занаят се търгува добре там.

— Ще ти платя една част сега, останалото по-късно. Вярвам, че ще останеш доволен от заплащането. Искам да тръгнеш с тях, да им помагаш и най вече да държиш Талрик под око.

— Значи ми имаш доверие?

— Повече, отколкото на него — призна Стенуолд. — Вземат ли кутията, ти можеш да си тръгнеш по пътя, ако решиш, макар че така ще изгубиш половината от платата си.

Гавед си пое дълбоко дъх.

— Империята ме нае да намеря същата кутия, майстор Трудан. Ако сега вие ме наемете, онзи договор го бройте умрял, но… — Вдигна рамене в търсене на подходящите думи.

— Но откъде да знам, че няма да ни продадеш? — довърши вместо него Стенуолд. — Както вече споменах, умея да преценявам хората без значение на расата им, а с този си въпрос ти потвърди преценката ми.

Гавед обърна поглед към групичката около масата.

— А богомолката ще ме убие при първата грешна стъпка?

— Разбира се.

Гавед се ухили. Това обтегна белега от изгаряне и с нищо не разхубави лицето му.

— Договорихме се.