Кръвта на богомолката

16.

Влязла бе в гарнизона на Джерез, без да пророни и дума, подбрала беше и един войник да я ескортира. Приличаше на обикновена старица, сгърбена в тъмната си роба, нечия кльощава баба, която потропва с бастуна си. Само дето очите й бяха червени и лъщяха.

Часовоят при портата я беше предал на един сержант от охраната, който на свой ред я предаде на един старши сержант. Тя не се представи на никого от тях, нито даде обяснение за присъствието си, просто се вкопчваше във всеки следващ като пиявица. Накрая я заведоха при човека, който й трябваше, човека, чиято следа вече беше надушила по коридорите на форта.

— Лейтенант Бродан — каза старши сержантът.

— Какво? — Бродан седеше на бюрото си и преглеждаше доклади на местни агенти. Купчината беше толкова голяма, че го обезсърчаваше дори само с вида си.

— Лейтенант Бродан… — Лицето на сержанта беше отпуснато като на човек, който спи. — Аз…

— Съобщение? Посетител?

— Такова… посетител, да. Посетител. — Сержантът примигна и махна вяло към старицата. — Това е… това е…

— Какво ти става, сержант? — смъмри го Бродан.

— Нищо, сър, аз… — Сержантът се олюля като пиян. — Извинете ме, сър, не се чувствам…

Бродан премести поглед върху изпитото лице на старицата и го побиха ледени тръпки.

— Свободен си, сержант — тихо каза той. И щом сержантът излезе, попита: — И каква е ползата от цялото това представление, ако мога да попитам?

— Как каква? Ползата е за теб, лейтенант Бродан — каза тя и седна. Гласът й беше тих като въздишка.

— И кой е решил, че появата на вещица в гарнизона ще ми е от полза?

Съсухрената й уста се разкриви в подобие на усмивка.

— В столицата има хора, които живо се интересуват от твоя успех. И които смятат, че по-рано е по-добре от по-късно, лейтенанте. Затова ме изпратиха при теб. Ако това ще ти помогне, името ми е Сикоре.

„Рекеф?“ — помисли си веднага той. Но тази вещица не можеше да е от Рекеф. Рекеф не работеше така. Ставаше въпрос за нещо друго.

— И в какво би могла да се изразява помощта ти? — попита неохотно той.

— Мога да те заведа до враговете ти — отвърна старицата. — Поразшетах се из Джерез и научих това-онова.

— Не виждам причина да ти имам доверие — отсече лейтенант Бродан. Всъщност трудно беше да се види каквато и да била полза от това ново познанство. Макар Бродан да беше офицер от Рекеф, а Рекеф да не беше място за боязливите и гнусливите, от тази бабичка го побиваха тръпки.

— Изборът е твой. Аз просто ти предлагам онова, което търсиш и за което са те изпратили тук, ни повече, ни по-малко. Можеш да отхвърлиш предложението ми, разбира се. — Съскащият й глас започваше да му лази по нервите. Лицето й беше бледо като на мъртвец, бузите й бяха хлътнали, а очите — червени и немигащи като на вещица от детските приказки. — Мога да те заведа при враговете ти — повтори тя. — Знам къде са.

— Къде са били тоест — изсумтя презрително Бродан. — Отпреди колко време е информацията ти?

— Къде са. Къде ще бъдат — настоя старицата и размърда костеливите си ръце в скута си. — Но ти не разбираш, нали? Не можеш да разбереш. Разбери поне, че аз знам.

— И откога имам врагове? — попита Бродан. — Мен всички ме харесват.

— Дошли са да вземат онова, което търсиш, и това ги прави твои врагове — обясни търпеливо посетителката.

— Кои, колекционерите?

— Не, крадците. Крадци от Равнините — изсъска тя. — Врагове на Твоята Империя.

— Нали каза, че и ти работиш за Империята? — Бродан я изгледа с подозрение.

Тя стисна тънките си, почти несъществуващи устни.

— Аз съм по-стара от твоята Империя, така че защо да ми пука? Пратиха ме да те държа за ръчичка, докато намериш онова нещо, и ето ме тук. Ако отхвърлиш помощта ми и след това се провалиш, за провала ти бързо ще се разчуе.

Бродан сбърчи чело. Рекеф често използваше странни хора за свои агенти, но това чудато същество сигурно беше най-странното от всички.

— Ще те следя под лупа — предупреди той.

— Следи ме колкото щеш. Ако кажеш, ще ти потанцувам дори.

Той потръпна отново. „Дали пък не е дело на Максин? И откъде е изровил генералът тази дърта вещица?“

— Добре тогава. Води — каза той. — Покажи ми тези така наречени врагове. Да ги видим какви са и кои са.

Тя се изправи и каза:

— Нощес тук ще се пролее кръв.

— В Джерез кръв се пролива всяка нощ — отвърна пренебрежително Бродан. Де пренебрежението му да беше искрено. Прекарал бе само десетина минути в компанията на това чудовище, а вече се чувстваше на тръни. Може би защото нощта наближаваше.

— Събери си войниците — каза тя, а после вдигна ръка и вирна нос, сякаш е надушила нещо. — Побързай. Кръвта вече се лее. Трябва да тръгваме. Веднага!

Ахеос дълго се бе колебал, което Тиниса отдаваше на вроденото му недоверие към бръмбарородните търговци. Но не беше успял да открие кутията със собствени сили, така че накрая се съгласи, макар и неохотно.

— Ако нещата се объркат — посъветва ги, — гледайте да стигнете до бараката на Нивит. Гавед е там да държи под око Талрик, а доколкото разбрах, Нивит има на разположение хора, които при нужда да вдигне на оръжие, доколкото водомерките изобщо могат да въртят оръжие.

— Ами ти? — попита тя. Заварили го бяха сам — Йонс Аланмост беше излетял да тества току-що отремонтирания въздушен кораб.

— Аз мога да се скрия не по-зле от водомерките — отвърна Ахеос. — Няма опасност да ме намерят. — Изгледа я и смръщи чело. — Има и нещо друго, нали?

— Има, разбира се — отвърна Тиниса. — Но единственият начин да разберем какво е, е да приемем поканата на майстор Белоуерн.

Сега подтичваше след Тисамон в предвечерния сумрак на път към приземената гондола на Лейар.

— Този бръмбар е по-уплашен, отколкото би признал дори пред себе си. Чудя се какво го е уплашило толкова — отбеляза Тисамон.

— Съперниците му, без съмнение — каза Тиниса. — Може би са се съюзили срещу него.

Богомолката поклати глава.

— Има и нещо друго. Човек не стига толкова нависоко в йерархията, ако не може да се справи със завистта на конкуренцията. Сигурно е нещо, свързано със самата кутия.

— А онова паякородно момиче?

— Може би то знае къде е кутията — предположи Тисамон. — Може би Белоуерн иска от нас да пазим момичето. — Млъкна внезапно, после добави: — А може би момичето е шпионката Сцила.

Тиниса го изгледа обезпокоено и призна:

— Не можем да го изключим. Но по същата причина не можем да изключим и варианта, в който самият Лейар е Сцила. Ако се вярва на Ахеос, тя може да приеме всякакъв образ.

— Значи това е капан, така ли?

— Нищо чудно. Искаш ли да се връщаме?

Тисамон я изгледа с вдигнати вежди.

— Защо?

Той би предпочел наистина да е капан, досети се Тиниса, нещо реално, срещу което да вдигне оръжие. Направо изгаряше от нетърпение да убие някого.

— Помещенията в гондолата ще са малки и с нисък таван — предупреди го тя.

— Това е в наша полза. Ще компенсира численото им превъзходство — омаловажи притесненията й той, после отново тръгна с бърза крачка. Тиниса се забави, усетила лек гъдел по китката си. Погледна я разсеяно и видя тънка струйка кръв. Тайнствената драскотина се беше отворила отново и кървеше, макар че, каквато беше плитка и безобидна, вече би трябвало да е хванала коричка.

— Какво? — попита Тисамон през рамо. Тя поклати глава и изтри скришом кръвта. Раната всъщност беше заздравяла, бързо при това. За миг я обзе необяснима тревога, все едно стои на ръба на пропаст, на бездна, която протяга алчно ръце към нея, а тя бързо губи равновесие.

— Нищо — бързо отговори тя. — Нищо.

Качиха се в гондолата по тесен мостик — двама от хората на Лейар го спуснаха, щом ги видяха, и после бързо го прибраха.

Имаше по-малко стаи от очакваното, с по-високи тавани, повече светлина и по-голям простор. Ако не беше лекият наклон на външните стени, щеше да прилича досущ на истинска къща, при това доста по-стабилна от местните коптори. Като обикновена къща в Колегиум например. А стаята, в която ги въведоха, със затворени капаци на прозорците и газени лампи по стените, спокойно можеше да мине за кабинет на преподавател в Академията — имаше си килими на пода, лавици с книги, картини, дори малък позлатен автоматон върху голямото писалище, изключен и застинал в крачка.

Бръмбарородният магнат седеше зад писалището, двама от телохранителите му също бяха в стаята. Тиниса се огледа и както очакваше, видя паякородното момиче да стои в сенките в един ъгъл и да ги зяпа ококорено. По нищо не личеше някой от присъстващите да е Сцила.

— Доста се забавихте — каза Лейар недоволно. На бюрото му имаше голяма гарафа, вече почти празна. — Клиентът ви се е съгласил да ви освободи от договора, така ли?

— Вече сме изцяло на вашите услуги — каза Тиниса. — Използвайте ни по свое усмотрение.

Той кимна. В стойката и погледа му се долавяше напрежение, което не би останало скрито дори за човек без нейните специфични умения.

— Очаквате враговете си тази нощ — отбеляза тя.

Ръката му инстинктивно посегна към нещо под плота на писалището.

— Не си въобразявайте, че познавате делата ми.

— Поне ни кажете с кого ще си имаме работа — сухо каза Тисамон.

Телохранителите се размърдаха колебливо и Тиниса разбра, че и те като тях са в неведение по въпроса. Каквото и гнездо на стършели да беше настъпил Лейар, явно не беше споделил това с никого. С никого освен с паякородната, очевидно. Новата робиня на Лейар, изглежда, знаеше за какво става въпрос. Знаеше, и беше ужасена. Но пък в нея имаше нещо уязвимо и ранимо, сякаш страхът е неин постоянен спътник. Това не беше типично за паякородните, но сигурно можеше да се използва.

„Ако той не ни каже, може би тя ще склони.“

— Нищо няма да ви кажа — отвърна Лейар на Тисамон. — Ако те… Ако ни нападнат, просто се бийте. Друго не ви трябва да знаете.

— Ако знаем, навярно бихме могли да пренесем битката на терена на вашите конкуренти — каза богомолката.

Лейар избухна в смях, истеричен и отчаян смях.

— О, не обещавай нещо, което не можеш да изпълниш, оръжемайсторе. Просто стойте тук и бъдете нащрек. Ако ви трябва нещо, питайте онзи там, Брадол, но за излизане навън забравете, свободно време също не ви се полага. Сделката е сключена. — И Белоуерн хвърли на плота две тежки кесии.

Тиниса ги взе с усмивка. Сумата беше огромна, сума, за каквато не си беше и мечтала като студентка в Колегиум. Може би тази професия имаше и известни преимущества все пак.

Оставаше да се надява, че тази нощ няма да се случи нещо, което да я опровергае.

— Кой е Брадол? — попита Тисамон.

— Аз — обади се един плещест бръмбаророден с метален нагръдник върху кожените си доспехи. — Помощновойскови лейтенант Патер Брадол — представи се той и се ръкува с Тисамон, китка в китка. — Чух, че сте много добри. — Не говореше като човек от Империята, а с познатия хелеронски акцент.

— Достатъчно добри сме — отвърна Тисамон и погледна към Тиниса, която хвърли още един поглед към тайнственото паякородно момиче. — Дали да не си поприказваме малко, Брадол?

Брадол явно нямаше нищо против и побърза да дръпне Тисамон настрани, така че господарят им да не ги чува.

Лейар пишеше нещо в голям счетоводен тефтер. Прекъсна работата си само колкото да засили пламъка на лампата. Единственият слуга в стаята се приближи да допълни гарафата и Тиниса със закъснение забеляза, че от многобройната свита на Белоуерн са останали кажи-речи само телохранителите. Повечето слуги или бяха в друго помещение, или Лейар ги беше освободил за през нощта.

„За да не се пречкат.“ Неприятна мисъл. Двамата пазачи в стаята говореха с трети, който току-що беше влязъл от… Тиниса се опита да начертае мислена карта на вътрешното разположение, но не разполагаше с достатъчно данни. Може би от палубата горе? Долови няколко откъслечни думи от тихия разговор на мъжете — нещо свързано със светлини и с езерото. Писалката на Лейар изскърца остро и спря в петно от мастило. Той изръмжа недоволно и продължи да пише.

Тиниса пристъпи по-близо до паякородната девойка, като се стремеше да държи под око както нея, така и другите в стаята. Мисълта за ликоменящата Сцила не й излизаше от ума.

— Е, какво става тук? — прошепна тя. Надяваше се, че паякородното й лице ще подейства успокоително на момичето. Но то само я зяпна мълчаливо.

— Не се плаши — каза Тиниса с най-убедителната си усмивка. — Аз нямам нищо общо с тази история. Ако искаш да поговориш с някого, можеш да поговориш с мен. От Паешките земи ли си? Или от Империята?

— Не съм от място, което да знаеш — каза момичето, но Тиниса и сама се досети, като чу мекия му, странен говор. Побиха я тръпки. Така както бе разбрала, че Брадол е отраснал в Хелерон, а Белоуерн е бръмбаророден от Империята, а не от Равнините, така разбра и че напевният говор на момичето й е съвсем чужд, по-чужд от всичко, което беше чувала в космополитния Колегиум или окупираната Мина.

— Кажи ми, бързичко — подкани я Тиниса.

— Тази нощ ще ме убият — прошепна момичето и Тиниса усети, че девойката не иска да е между тези стени, но че навън има нещо, което я плаши още повече.

— Ти, оръжемайсторката! — повиши глас Лейар. — Ела тук!

Тиниса изпсува наум, но тръгна чинно към писалището.

— Няма да говориш с нея — предупреди я Лейар. — Никой не говори с нея. — Тиниса очакваше да добави „освен мен“, но остана разочарована. Явно никой не говореше с тайнственото момиче. — Искам да стоиш близо до мен, ясно? — добави Белоуерн строго и надигна за пореден път чашата, но вместо да го успокои, виното сякаш го напрегна още повече.

— Ако можем да… — започна тя, но Лейар я прекъсна веднага:

— Просто ги убийте. Когато дойдат, ги убийте.

Тя кимна и погледна към другия край на стаята, където Тисамон говореше тихо с Патер Брадол.

Богомолкородният бе очаквал капитанът на охраната да е настроен враждебно към богато платените натрапници, но човекът беше истински бръмбар, прагматичен до мозъка на костите.

— Добре, че господарят намери заместници — тъкмо казваше Брадол. Тъмните кръгове под очите му говореха за хронично недоспиване. — Днес загубихме трима.

— Как ги загубихте? Някой ги е убил? — попита Тисамон.

— Просто изчезнаха. От улицата — обясни бръмбарородният. — Никой нищо не е видял, но пък проклетите водомерки са си такива. Мълчат като риби. Казах на шефа, че ще е най-добре да се разкараме от града, но той твърдо е решил да участва в наддаването. Момичето беше само допълнителен бонус, а сега всички ще плащаме за импулсивното решение на шефа. — Млъкна, осъзнал, че е казал твърде много, но после явно реши, че вече няма значение. — Дано ти и жената да си разбирате от работата.

— И не знаеш кой е врагът? И кое е момичето?

Брадол поклати глава.

— Знам само, че една нощ налетяхме на паякородната и шефът я прибра. Явно е видял нещо в нея. Много е странна… и бяга от нещо, това мога да кажа.

Тисамон се огледа. Незнайно защо затвореното пространство на гондолата започваше да го потиска. Може би заради необичайната среда, мъждукащите газени лампи и закованите за пода и стените мебели.

— А местните? — попита той.

— Местните знаят какво става, може би не всичко, но поне отчасти са наясно — каза Брадол. — Обаче мълчат проклетниците. Не знам какво е, но водомерките са му свикнали, страхуват се и гледат да не му застават на пътя. Каквото и да е това чудо, ние сме сами срещу него. Най-добре ще е да изкараме момичето навън и да се свършва, но шефът не дава. Иска да я добави към колекцията си.

— Робиня — каза студено Тисамон.

Брадол сви рамене.

— И какво ще направиш ти по въпроса, богомолкородни? Този град е на имперска територия, а в Империята всички са или роби, или робовладелци.

— Какво беше това? — попита внезапно Лейар.

— Кое, сър? — попита Брадол.

— Някой да се качи горе и да види дали хората ни още са там — нареди Лейар. — И вижте дали са въоръжени и готови за бой.

Брадол, изглежда, се подразни.

— На палубата има две балисти за многократна стрелба, сър, и четирима войници. Ако някой прати хора срещу нас, ще пострада здравата, без значение дали ще удари от въздуха, или по земя.

— Ти! — Лейар посочи един от пазачите. — Качи се горе. Веднага!

Пазачът се разбърза и ботушите му затропаха по дървено стълбище. В последвалата тишина Тиниса усети, че подът и стените леко треперят. Погледна Тисамон и той кимна. Лейар зяпаше стъклената гарафа, сякаш там се криеше някаква голяма тайна.

Пазачът се върна и докладва, че мъжете горе са на мястото си и бдят, но Лейар май изобщо не го чу.

— Това е то — каза след миг. — Вижте.

Тиниса погледна и видя какво има предвид. По повърхността на виното в гарафата имаше вълнички, плискаха се отвън навътре. Дървеният под на стаята вече се тресеше осезаемо. Сърповидното острие на Тисамон беше в готовност, видя тя, и бавно извади рапирата си.

— Мъжете горе не са видели нищо — измърмори Брадол. — Какво става?

Някъде под тях се чу силен трясък и цялата гондола се разклати.

— Долу! — извика Лейар и измъкна арбалет изпод бюрото си. Брадол даде знак на подчинените си и трима хукнаха „долу“, където и да беше това. Но се оказа ненужно, защото „долу-то“ вече идеше да ги пресрещне.

Пазачът, който беше преварил Брадол и слизаше на бегом по някакво стълбище, изведнъж хукна обратно и събори двамата си колеги. По петите му се появи чудовище. Или това поне видя Тиниса.

По-късно си даде сметка, че е било просто човек, но такъв, какъвто не беше виждала никога — доста над два метра висок, с гигантски рамене и гръден кош, но с несъразмерно малка глава и тънък кръст. Ръцете му също бяха огромни, всяка с голям закривен костен шип, стиснали понастоящем късо копие с остър връх.

Гигантът изрева нещо, Лейар стреля и го уцели в рамото, но натрапникът май изобщо не усети стрелата. Брадол скочи на крака и го нападна с меча си, като отбиваше ударите на копието с малкия щит, който носеше прикрепен към китката си. Гигантското създание го цапардоса с дръжката на копието и го повали, а приближилият се междувременно Тисамон резна натрапника през голите гърди със сърпа, колкото да привлече вниманието му към себе си.

Великанът замахна с копието, Тисамон отвори още една рана през гърдите му, а Тиниса танцуваше зад него с рапирата си и чакаше да й се открие пролука. Чуваше как войниците слизат на бегом от палубата, викат и дрънчат с оръжията си, докато Тисамон им печелеше време.

Съществото се втурна с рамото напред, сякаш някой го е жилнал в гърба, при което Тисамон отскочи встрани и заби острието на сърпа си между ребрата му — удар, който би трябвало да убие грозника. Но създанието отново се разкрещя, думите се изгубиха неразбираеми в гърления му акцент, а после замахна, удари Тисамон с опакото на ръката си и го запрати през стаята.

След това започна да се свлича и Тиниса му сряза за по-сигурно гърлото с рапирата си. А после видя новата вълна натрапници и се метна встрани да избегне арбалетните стрели, които свистяха откъм стълбището към долното ниво. Един от хората на Брадол бе уцелен в гърдите — стрелата го прониза въпреки доспехите и се заби дълбоко в дървената стена.

Двама дребосъчести мъже бяха изскочили откъм стълбището, прегърбени и дългокраки. Пренавиваха трескаво тежките си двойно запънати арбалети и още по-трескаво отскочиха да направят път на онова, което ги следваше. Следваше ги, оказа се, още едно създание като първото, с изскочили от юмруците му шипове, шлем на кръглата като гюле глава и без друго оръжие освен зловещите си ръце. Влетя право в средата на стаята. Брадол се изтъпани между него и Лейар и замахна с меча към бицепса му, но съществото вече бе спряло погледа си върху паякородната девойка. За всички стана ясно, че именно тя е целта на посещението му.

Преди грозникът да е направил и крачка към момичето, Тиниса го прободе в гърба, но върхът на рапирата потъна само няколко сантиметра в дебелата му кожа. В същия миг връхлитащите в стаята осородни войници го жилнаха с два енергийни залпа в гърдите. Съществото се хвърли ожесточено към тях и войниците вдигнаха мечове на прага към стълбището за палубата горе. Междувременно Лейар стреля в друга посока и Тиниса се завъртя да види коя е новата мишена.

Новодошлият беше широкоплещест мъж, облечен от глава до пети в перлена броня. Размахваше някаква странна пика, тънка и дълга. По телосложение приличаше на бръмбаророден. Брадол го нападна и мечът му изстърга в бронята на странния натрапник. Миг по-късно тясното острие на пиката литна напред и бръсна малкия щит на Брадол. Чу се остро изпукване, усети се горчива миризма и Брадол литна през стаята, все едно са го ударили с чук.

Тисамон се беше изправил и пристъпваше предпазливо към новия противник. Лейар все така клечеше зад писалището и презареждаше трескаво арбалета си. Вдигна поглед към бронирания мъж и изкрещя нещо, което освен ругатни съдържаше и думите: „Тя е моя!“.

В стаята, така просторна допреди минути, започваше да става пренаселено. Тиниса изтича зад Тисамон, за да е по-близо до момичето, което клечеше сгушено в ъгъла.

— Махаме се оттук — каза високо Тиниса. Озърна се и видя, че осородните са довършили втория гигант и си разменят изстрели с дребните арбалетчици. — Тисамон! — извика тя. Богомолкородният все така стоеше между Лейар и бронирания и Тиниса си даде сметка, че не знае дали и доколко ще се съобрази, въпреки прословутото си чувство за чест, с привидния договор, който беше сключил с бръмбарородния търговец.

Изходът на стълбището към палубата беше заприщен от осородни войници, които вече плащаха кървав данък на дребосъците с техните чудовищни арбалети. Имаше само още един изход от стаята и той водеше там, откъдето бяха дошли нападателите.

Тиниса се стрелна напред, решена да ускори нещата. Бронираният се завъртя тромаво и замахна към нея с пиката си. Тисамон не пропусна шанса и удари, целеше се в раменната свръзка на перлената броня. Острието на сърпа се заби, но не достатъчно дълбоко.

Тиниса клекна под метящата пика и видя как върхът й оставя обгоряла ивица по дървената стена. После зърна кожен маркуч, който излизаше от задния край на пиката и се извиваше към гърба на бронирания. Замахна и го сряза през средата с един удар на рапирата си.

Така и не разбра дали е постъпила правилно, но миг след като сряза маркуча почувства силен удар, а стаята изчезна в ярко синкавобяло сияние. Опомни се просната на пода, главата й се въртеше, дясната й длан беше кървавочервена и смъдеше като от изгорено, а ефесът на рапирата й беше почернял. Бронираният беше изхвърчал в другия край на стаята и правеше опит да се надигне с помощта на маломерните си сподвижници.

— Хайде! — извика тя на паякородното момиче. По лицето му се бореха страх и отчаяние, но след миг отчаянието взе превес. Във внезапен пристъп на храброст девойката хукна към изхода покрай поваления мъж, но в последния миг една ръка в бронирана ръкавица се сключи около глезена й.

Лейар я улови, преди да е тупнала на пода, а Тисамон заби върха на сърпа си в бронираната ръкавица на натрапника, после заби юмрук в наличника на шлема му.

Шлемът се пукна, не като метал, а като черупка. Лицето отдолу беше чиста проба лице на бръмбаророден, но бледо като на удавник и разкривено от дива ярост. Кухият заради шлема глас сега прозвуча разбираемо:

— Тя е наша, диваци такива! Не може да я вземете!

— Хайде! — викна Тиниса на момичето и хукна към предния люк. Пътят им минаваше покрай мястото, откъдето бяха нахлули натрапниците, и видяното там я изплаши до смърт.

В дъното на гондолата зееше голяма дупка, някаква машина или животно беше издълбало тунел в земята под дървения корпус, а после тунелът се беше напълнил догоре с вода.

В тунела имаше човек — още един от гигантите с шипестите юмруци се издигаше към повърхността. Тялото му беше обгърнато от сребрист ореол, който се стопи веднага щом съществото изскочи над водата.

Тисамон я беше изпреварил — стоеше пред люка и го гледаше безпомощно. Механизмът беше създаден за Умели и той нямаше представа какво да прави с него.

Лейар буквално го избута настрани. В стаята зад тях се вихреше касапница и резултатът не беше в полза на неговите хора.

Лейар отключи, отвори широко вратата и изкрещя, когато енергиен залп го удари право в гърдите. Бръмбарородният политна назад и падна на пода с разкривено лице.

Пред гондолата се бяха събрали осородни войници, но не от онези, които работеха за Консорциума, а от другия вид, с който Тиниса имаше повече опит.

Нямаше време да проверяват дали Лейар е жив. Тисамон просто скочи през отвора, на три метра над земята, приземи се сред войниците и замахна в движение със сърпа си. Двама отскочиха ранени, а другите се пръснаха да търсят прикритие, откъдето да стрелят.

Тиниса сграбчи паякородното момиче, което изглеждаше ужасено до смърт, и се хързулна по наклонения корпус, с надеждата, че Изкуството ще забави скоростта й. Момичето никак не й помогна — вкопчило се бе в нея като удавник.

Когато стана ясно, че девойката не е в състояние да направи нищо разумно в името на собственото си спасение, Тиниса я повлече по улиците и чак след три пресечки се обърна с намерение да помогне на Тисамон. Но той вече тичаше след тях.

— Къде са осите? — попита Тиниса.

— Налетяха на приятелчетата ни от гондолата — отвърна кратко той, после погледна девойката. Очевидно смяташе, че ще е по-разумно да я зарежат, но също толкова очевидно бе, че го гризе любопитство. Преди да е казал каквото и да било обаче, се чуха викове и пукот на енергийни жила.

— Да се махаме — реши той и тримата хукнаха по разкаляните улици на Джерез, докато осите се издигаха във въздуха зад тях.

Нивит беше излязъл да преслуша източниците си, а Гавед уж имаше задачата да крие разни хора. И най-вече да крие Талрик, който хем не изгаряше от желание да им гостува, хем не събираше смелост да побегне. Бившият офицер от Рекеф обикаляше свърталището на Нивит, ровеше из архивите му и плашеше Скрит. Личеше си, че скоро ще събере кураж да си тръгне, и тогава Гавед, волю-неволю, щеше да се изправи пред дилемата дали да го задържи, или не, и дали първото всъщност му е по силите.

Когато на вратата се почука, всички изпитаха облекчение. Гавед надникна, а после отвори широко вратата и пусна Тиниса, Тисамон и някакво момиче.

— Няма да оставаме — каза Тиниса. — Трябва бързо да заблудим едни оси, дето ни търсят в момента, а не искам да си пъхат носа тук. Грижи се за момичето, докато се върнем. — Местеше поглед между Талрик и Гавед, но не получи кой знае какъв отклик и от двамата. Накрая просто излезе заедно с богомолкородния и вратата се тръшна след тях.

— Да сме се погрижели за момичето? — изсумтя Талрик. — Ние какво, да не въртим хелеронски бордей тук? — Новодошлата го погледна уплашено, после се обърна към Гавед и реагира по същия начин. А той видя лицето й.

Пое си дълбоко дъх. Пулсът му се ускори и той се замисли за прищевките на съдбата. Беше същото момиче — приликата с портретната скица беше безспорна, — за чието залавяне онези странници бяха предложили толкова голяма награда. И ето го тук, от плът и кръв.

Първата му мисъл беше за наградата и колко ще се зарадва Нивит на улова. Такава беше автоматичната реакция на човек от неговия занаят. Втората му реакция беше да се вгледа по-внимателно в това клето дете, за чието залавяне някои хора даваха мило и драго.

Девойката определено беше паякородна, но Гавед беше пътувал много и почти неуловимите отлики не убягнаха от погледа му — кожата й беше много светла, косата й се колебаеше между злато и сребро, очите й бяха с почти същия удивителен цвят. Както при вида на скицата, поразила го с необичайната чистота на рисунъка си, така и сега Гавед стигна до заключението, че девойката не прилича на паякородните, които беше виждал, точно както не й приличаха бръмбарските дрехи, с които беше облечена, провиснали и натежали от дъжда.

Момичето очевидно беше ужасено до смърт — трепереше с широко отворени очи, което при паякородните беше признак за забележителна липса на самоконтрол. Освен това по лицето на девойката нямаше и помен от грим, факт, който също бе крайно необичаен за хората от нейната раса — и за жените, и за мъжете. Девойката несъмнено беше загадка, но Гавед не можеше да се отърси от мисълта, че е загадка потенциално доходоносна.

Талрик се беше приближил и я оглеждаше с презрение.

— Коя си ти? — попита я. Новодошлата се дръпна уплашено и не му позволи да вземе подгизналото й наметало. Уви се още по-плътно в него, като да беше броня. — Аз съм кап… казвам се Талрик — каза бившият офицер от Рекеф, нито грубо, нито любезно. — Кажи ми коя си и защо те доведоха тук.

Гавед ги гледаше заинтригувано. Нещо в тона на Талрик, изглежда, бе стигнало до съзнанието на девойката.

— Сеф — каза тя, а после повтори, уплашена от смръщената физиономия на Талрик. — Казвам се Сеф.

„Не е паешко име, но това можеше да се очаква“ — реши Гавед.

— И каква е ролята ти във всичко това, Сеф? — настоя Талрик. — Говори, хайде.

— Не знам — почти изхлипа момичето. — Взеха ме и после ме доведоха тук.

— Робиня е — каза Гавед и Талрик го погледна с вдигнати вежди.

— Да?

— Ти й говориш като господар, тя отговаря като роб — обясни ловецът на глави. — Акцентът й е много странен. Не знам откъде е, но някои неща са еднакви навсякъде. — „Говори също като бръмбарородния си господар, с акцент, който не съм чувал.“

— Империята е голяма — каза Талрик, докато оглеждаше Сеф от глава до пети. Тя беше стиснала здраво устни и трепереше като лист.

— Дълго ще трябва да вървиш — каза му Гавед, — за да откриеш акцент, който да не съм чувал. Имам око и ухо за разликите, това е част от занаята. Това момиче определено идва от много далеч. Чия робиня си била, моме? Откъде си избягала? — Но не можеше да се мери със заповедния маниер на Талрик, затова се наложи той да повтори зададените въпроси.

Името, което девойката произнесе с необичайния си говор, удължаващ някои гласни и съкращаващ други, не им говореше нищо. „Сколарис“ — нагоди гласните Гавед. Звучеше като име на паешки град.

— Къде е това, някъде в Паешките земи? — попита я Талрик, но тя само поклати мълчаливо глава. Талрик изсъска ядосано и пристъпи напред — пристъпи няма и крачка, но Сеф се дръпна като опарена и вдигна ръце да предпази главата си, сякаш очакваше удар.

Мълчанието се проточи. Талрик я оглеждаше с презрение, после сви рамене.

— Ще почакаме богомолката и момичето му да се върнат и да обяснят защо ни натресоха тази тъпачка.

Обърна им гръб с очевидното намерение да се върне към архивите на Нивит. Гавед тръгна бавно към девойката, после седна близо до нея и опря гръб в грапавата стена.

— Значи какво? — каза меко той, без да я поглежда. — Била си робиня и си избягала. И сега господарите те преследват.

Възнамерявал бе просто да изложи в думи очевидното, но после улови за миг погледа й и от него го втресе. Самият той добре познаваше съдбата на бегълците. Имаше богат личен опит в проследяването на избягали роби, дезертьори, крадци. Познаваше страха от залавяне, но паниката и дивият ужас, разкривили лицето на Сеф, го пронизаха право в сърцето. Момичето местеше ужасено поглед — от неговото лице към стените, към пода и към въздуха дори, сякаш всички те бяха неразделна част от един кошмар без край. Изглеждаше уплашена и преди, но когато Гавед спомена за господарите й, този всепроникващ страх се удвои и учетвори върху лицето й. Ако притежаваше необходимата за това дързост, сигурно би запищяла от ужас, помисли си Гавед, но понеже не смееше да запищи на глас, пищеше в главата си.

Гавед усети как сърцето му се свива в кратък пристъп на болка и съчувствие.

— Идваха и тук, Сеф. Показаха твой портрет и обещаха щедра награда — каза той, колкото се може по-меко.

Нещо сякаш се върза на възел в нея и я преви на две. Косата й провисна пред лицето. Гавед чуваше накъсаното й дишане.

— Редно е да ти кажа, че съм ловец на глави. Издирвам хора срещу заплащане. Рядко ми ги поднасят на тепсия като сега, но така или иначе с това се занимавам. Затова кажи ми как да постъпя с теб.

Стори му се, че девойката свива рамене, но после разбра, че се е разтреперила още по-силно, зърна и сълзи да се стичат по скритото й зад косата лице. Определено не беше паякородна, поне не от породата на онези, които познаваше, защото с такова поведение не би оцеляла и един ден в Паешките земи.

— Но ако ми кажеш честно коя си и откъде идваш, може би ще намеря причина да променя решението си. — Замисли се какво ли би казал Нивит по този въпрос и му стана съвестно. Ала любопитството печелеше превес над обичайната му алчност, нещо повече — тайнственото момиче го беше развълнувало дълбоко.

Даде й време да помисли. Талрик току го стрелваше с остър поглед, сякаш се чудеше що ли за неприлично предложение прави Гавед на момичето. „Сигурно си мисли, че предавам расата, като говоря с низше създание като нея.“

— Идвам от Сколарис — прошепна Сеф.

— Това не ми помага, момиче. Никога не съм чувал за твоя Сколарис. Много ли е далеч? В каква посока?

— Тук е. Долу. — Тя махна с ръка. — Във водата. В езерото.

Стомахът му се сви, а главата му се люшна като при земетръс. В напрегнатата и неприятна тишина, която последва, Гавед си спомни зловещия разказ на Нивит за светлините под езеро Лимния. „Невъзможно.“ Но самият той добре познаваше Джерез и бреговете на езерото. Достатъчно бе да идеш в някоя от десетките долнопробни кръчми в града и да намериш някой водомеркороден, който е толкова пиян, че не може да стои на въздългите си крака. Почерпи го и той много скоро ще се разприказва за светлините в езерото, за лодките, които изчезват без следа, за странните находки, които изплуват понякога от водите му, и за другите чудати истории, които Империята открай време пренебрегва като поредните измишльотини и които водомерките обичат да разказват само защото са родени лъжци.

„Наистина ли искам да знам това?“

— Има… град в езерото? — попита той предпазливо.

— Три — каза с търпелив гласец момичето. — Женавес, Перегранис и Сколарис.

— Паешки градове — каза Гавед.

— Били са — потвърди шепнешком Сеф. — Преди да дойдат господарите.

— В това няма никакъв смисъл — изсумтя с отвращение Талрик. — Луда е. Със сигурност.

„Може би наистина е луда.“ Гавед се вгледа в уплашеното лице на Сеф и реши, че тази възможност не е за пренебрегване. Както и че лудостта би била най-лесният начин да си обясни поведението й… ако не бяха онези, другите, които даваха мило и драго да си я върнат. Цели три града, за които той никога не е чувал? Три града в езерото…

Понечи да се изправи, но тя го сграбчи за ръкава на дългото палто и той замръзна приведен.

— Искам да ти кажа… — прошепна тя, — защото те не искат да знаете. Готови са да ме убият, за да не разберете.

Гавед погледна Талрик, но той само сви рамене и сведе поглед към каквото там четеше. Гавед отново седна на пода и я подкани:

— Ами кажи ми тогава.

— Наши. Градовете са били наши — каза Сеф много тихо, сякаш се боеше, че преследвачите й ще я чуят от калните улици на Джерез или през тихите води на езерото. — Историята се разказва от майка на дъщеря. Градовете са били наши, а господарите са били наши роби, много отдавна.

— Какви господари? — попита с твърд глас Талрик. — Какви роби?

Гавед го стрелна ядосано с поглед, но истината бе, че и сам си задаваше същите въпроси.

— Бръмбарородни — каза после той. — Мъжът, който дойде тук, беше бръмбаророден, навън валеше проливно, а той беше с броня, но без наметало… Макар че ако е дошъл от езерото, едва ли се е притеснявал от дъжда.

— Бръмбарородни… — започна подигравателно Талрик, но после млъкна и заби поглед в стената. Гавед се досещаше за посоката на размислите му.

— В Лошите стари дни Умелите раси са били роби на много места. Преди революцията.

— Революцията, да. — Сеф местеше поглед между двамата. — Градовете били наши, сами сме ги били изтъкали и напълнили с въздух, но после те ни поробили. Историята се предава от майка на дъщеря. Поробили ни с машините и оръжията си. Заели нашите места, а нас низвергнали.

— Въздали са справедливост, с други думи — отбеляза сухо Талрик. — Само че паяците от Паешките земи се справят добре и сега. Значи местните паякородни са били някакъв по-низш вид.

— Или просто не са имали достатъчно пространство за маневриране — каза тихо Гавед. — Подводни градове… Не ще да са били големи, така че къде са можели да идат жителите им, когато робите са въстанали?

— Догадки.

— Разполагаме само с нейните думи, а и те най-вероятно са скърпени от народни предания, чути от този и онзи. И все пак… — Гавед си помисли за езерото навън, за огромната водна шир, която стигаше чак до хоризонта, неизследвана, обточена с тресавища, свърталище на водомеркородни разбойници и чудовищни създания.

— Това са глупости, а момичето е лудо — заяви Талрик, но като че ли не беше съвсем сигурен.

— Моля ви — каза Сеф и подръпна Гавед за ръкава. — Те ще дойдат за мен. Ще ме върнат обратно.

— Вече си избягала, нали? — посочи Талрик. — Значи не може да е толкова трудно. Защо обаче не сме чували нищо за това преди?

— Аз трябваше да умра — каза простичко Сеф. — Майстор Со̀лен ни заведе на тестовия си полигон, в лабораторията си. За да тества върху нас оръжието си, да ни убие. Само че оръжието пропука стената на града. Другите умряха, но аз сграбчих въздуха, задържах го и започнах да плувам. Другите… някои умряха, други бяха заловени, но аз плувах ли, плувах към светлината. Бягали сме и преди. В самото езеро, в пещерите или в дълбокото. Но те винаги ни надушват. И връщат труповете, за да ги видят всички. Между стените на нашия свят няма място, където да се скрием. Затова аз… изплувах да събера въздух. Знаех, че майстор Со̀лен ще ме намери, затова напуснах онзи свят.

Осородните я зяпаха глупаво. Тя също ги гледаше и трепереше от страх, отчаяние и безпомощност.

— И се озовах на това ужасно място! — извика внезапно. Думите, явно дълго потискани, сега най-после избиваха на повърхността като вопъл. — На това ужасно празно място! Това отворено място, което няма край, няма стени и където всичко ме дърпа надолу! А повърхността е толкова нависоко и толкова голяма, светлината й е толкова силна, че кожата ми гори от нея! Гърлото и очите ме болят постоянно и… и… Накрая така или иначе ще ме хванат и ще ме убият с дългата бавна смърт, и по-добре майстор Со̀лен да ме беше убил с машината си, отколкото да се мъча тук. — Притисна с юмруци лицето си, лице разкривено от бездънен ужас, подхранван от всичко, което очите й виждаха и мисълта й докосваше.

— Со̀лен — повтори Гавед. Едно толкова обикновено и типично за бръмбарородните име сред цялата тази лудост, че само по себе си го смразяваше до кости.

— Оръжейни тестове? — възкликна Талрик. — Как може хем да са Умели, хем да живеят под водата? Занаятите и машините са невъзможни без огън. — Гледаше изпитателно Сеф, която се беше свила до стената с ръце на лицето. — Отговори ми, робиньо!

— Имаме огън — каза тя, гордо някак. — Имаме огън. Пълним градовете си с въздух. Но господарите имат машини, на които не им трябва нито огън, нито въздух. — Вдиша дълбоко. — Е, вече ви казах всичко. Ще ме намерят и ще ме убият, но поне ще знам, че съм ви казала.

Гавед отново погледна Талрик и видя, че от скептицизма му не е останал и помен, че несъзнателно е превключил на рекефски режим и претегля евентуалната бъдеща заплаха за една империя, на която уж е обърнал гръб.

„Езеро Лимния е толкова близо.“ Усещаше го, водните му бездни, неизследваните му загадки. „Ако можех да видя някак подводните градове!“ Не би могъл, разбира се — дори те да съществуваха реално, а не само във въображението на Сеф.

„По-добре да я скрием обаче. За всеки случай.“ Стига да убедеше Нивит, можеха да я скрият така, че никой да не я намери. Да, най-добре да я скрият, без значение дали споменатият Со̀лен е сухоземен или воден бръмбар.

На вратата се похлопа силно и всички се стреснаха, дори Талрик. Напразно, оказа се — просто Тиниса и Тисамон се бяха върнали. Влязоха и спряха на прага, озадачени от пребледнелите лица на двамата осородни.