Кръвта на богомолката

9.

— Кой друг знае за това? — попита Алвдан и в тона му се прокрадна намек за несигурност, неподобаваща на един император. Но пък новината наистина беше стряскаща.

— Слугините в харема, както и другите наложници, разбира се — каза генерал Максин. — И още две слугини от самия дворец, които са задържани по моя заповед.

— Оповестете, че са предизвикали недоволството ни — каза Алвдан, което беше равносилно на смъртна присъда. Напоследък си беше харесал тази фраза. — Генерале, със същия успех е можела да среже нашето гърло вместо своето. — Разтвори длани и усети нагнетяващото се напрежение на енергийното жило. Новината беше толкова прясна, че го беше заварила по нощница; освободил бе дори личната си прислуга и сега с генерала бяха сами в покоите му.

— Началничката на харемната стража ще бъде наказана, ваше императорско величество — каза спокойно Максин.

— Не просто наказана, генерале!

— Ваше императорско величество, не бива да привличаме излишно внимание към инцидента.

Алвдан го изгледа с присвити очи.

— Имаш предвид ситуацията в Сзар?

— Именно. — Генерал Максин мислеше трескаво, пренареждаше фигурите на личния си план. Още една стъпка, която да увеличи разстоянието между императора и неговата Империя. Още няколко тухли в стената, която Максин издигаше около него, за да остане единственият с достъп до трона и така да се превърне в скритата сила зад него. — Пчелородните от Сзар са изключително важни за военната ни кампания. Както знаете, армията ни е зависима от техните леярни и ковачници. Присъствието на царицата им тук гарантираше тяхната лоялност, а понеже никога не са създавали проблеми, гарнизонът ни в Сзар е един от най-малобройните в цялата Империя.

— Погрижи се да го подсилят тогава, а подозренията им да вървят на майната си — каза троснато Алвдан. — Кой ще я наследи сега? Как става унаследяването на трона при тъпите пчели?

— Просто. Първородство по женска линия. Според архивите в момента има две принцеси и един принц — каза Максин. Научил бе за смъртта на Тсеринет преди няма и час, но пък разполагаше с най-бързите чиновници в администрацията на Рекеф. — Макзех, по-голямата от принцесите, е гостенка на гарнизонния ни командир, полковник Ган. Получава всички подобаващи за ранга й почести и удобства, но все пак е заложница срещу доброто поведение на майка си. Принцът, който е по-малък от нея, а и не е претендент за трона според техните традиции, е помощновойскови капитан в гарнизона на Лускоа близо до границата с Федерацията. По-малкото момиче е на дванайсет и живее в Сзар със семейството си. Не е дъщеря, а племенница на покойната царица. Трябва да действаме предпазливо, ваше величество, и да държим Макзех под строг надзор.

— Направи го — каза Алвдан. — И измисли някакво извинение за утрояването на гарнизона в Сзар. Кажи им, че очакваме нов бунт в Мина или нещо друго. — Въздъхна. — Явно днешният ми ден ще е зает с неприятни неща. Саркадът щеше да проучва отново сестра ми, нали така? Уведоми го, че ще трябва да го направи без мен. Днес няма да ми остане време за забавления.

Сякаш внезапно споходен от някаква мисъл или чул глас, който звучи единствено в неговата глава, Уктебри се ухили и острите му зъби се бялнаха в съсухрената уста. Когато не се стараеше да я впечатли, дребосъкът беше във висша степен отблъскващ, реши тя, опасан от синкави вени и почти напълно плешив, малкото му коса — сива и тънка като паяжина. Лицето му беше изпито, устните — сбръчкани, а няколкото оцелели зъба зад тях приличаха на изпилена кост или на зъбите на хищна риба. Под прозрачната кожа на челото му имаше червена буца, която постоянно се местеше и гърчеше, а очите му… очите му бяха въплъщение на злото. Преди да го срещне, Седа не вярваше в съществуването на изначално зло. Червените му очи я пронизваха до мозъка на костите и я белеха люспа по люспа.

Но той твърдеше, че е на нейна страна, така че нека я зяпа.

Седа, най-малката сестра и единствената жива роднина на императора, нямаше и грам доверие на Уктебри Саркадът, но именно той беше най-верният й съюзник. И очевидно откриваше някаква полза в нея, за разлика от целия останал свят, който я възприемаше като досадно присъствие, поне докато Алвдан не вземеше някакво решение за унаследяването на трона. Станеше ли това, тя бързо-бързо щеше да „предизвика недоволството му“, както обичаше да се изразява брат й напоследък, и щеше да изчезне от света на хората, което пък беше предпочитаният от Уктебри израз. И двете фрази бяха гадни, но тази на Уктебри й се струваше малко по-поносима.

Понякога Уктебри я наричаше „принцеса“, титла от Федерацията, на която тя нямаше право, но пък звучеше шик. Всъщност нямаше право да се нарича дори „домакиня“, което бе полуподигравателният термин за съпруга на влиятелен осороден. Нямаше си нито съпруг, нито домакинство. Животът й, произходът й не й бяха дали друго освен страх.

Седа не помнеше дядо си, баща й не бе имал време за нея, но сега се беше сдобила с роднина по съвместителство от по-старо поколение — чичо Уктебри от митичната раса на комарородните, с които хората си плашеха децата. Той бе положил усилия да й се хареса, показал й бе как грозната му раса е оцеляла толкова дълго. Когато впрегнеше ума и Изкуството си, Уктебри ставаше толкова очарователен и убедителен, че Седа неволно забравяше за отблъскващия му вид и съмнителния му произход.

Твърдеше, че подготвя нея за ритуала, който брат й желаеше толкова силно — ритуал, който уж щял да дари Алвдан с вечен живот. На това Седа не вярваше и за миг. Вярваше обаче, че Уктебри няма доверие на брат й. По този въпрос бяха на едно мнение.

И така, стъпка по стъпка, двамата бяха станали заговорници.

От Седа се очакваше да лежи вързана на леглото, докато Уктебри я ръчка и докосва. Когато брат й присъстваше, те изиграваха представлението докрай. Когато го нямаше обаче, Уктебри замъгляваше с Изкуството си ума на пазача й, развързваше я и двамата сядаха да си говорят като цивилизовани хора.

— Брат ти има нужда от още храна за размисъл — уведоми я комарородният. Гласът му беше като тихо шумолене.

— Ако става нетърпелив, ти лесно можеш да му разбъркаш мозъка, о, Саркаде — предизвика го тя. Обичаше да се наддумва с Уктебри и от словесните им престрелки комарът, изглежда, извличаше повече радост, отколкото биха му доставили и най-извратените експерименти с тялото й. Въпреки царското си потекло и пряката си кръвна връзка с трона тя беше безкрайно самотна и си нямаше нищичко. На комара му беше приятно, че неговата „принцеса“ си пробва зъбките с него. Насърчаваше я дори.

Имаше свои планове за нея.

— Да, ако мислите му са заети само с услугата, която очаква от мен, неизбежно ще го обземе нетърпение — призна комарът. — Скоро ще се сдобия с Кутията на сенките, но докато онзи тъпак Максин не ми я донесе, за ритуал и дума не може да става, нито върху теб, нито върху него. Докато си чакам платата, ще трябва да насоча вниманието му другаде.

— Какво предлагаш? — попита тя.

Той я стрелна с бърза усмивка, която разкри заострените му зъби.

— Дали брат ти ще се разстрои, ако открие една от наложниците си мъртва, как мислиш, принцесо?

— Не, защо да му пука? — изсмя се тя. — Не се сещам за нито един мъж, жена или дете, чиято смърт би го разстроила. Дори на онова копеле Максин.

Уктебри събра тънките си пръсти на къщичка.

— Не си справедлива към него, защото точно в този момент той е дълбоко разстроен. Или по-точно казано, смъртта на една от наложниците в харема разстрои сериозно много от неговите планове.

Тя го погледна в очите.

— Обясни, Саркаде.

Той се приближи и посегна да я докосне по лицето със студената си ръка.

— Познавах много царе и царици навремето и богатият ми опит показва, че в голямата си част те сякаш по правило са грозновати. За разлика от вас! Каква кръв само. Брат ти, с правилни черти, красив и добре сложен — истински герой от легендите. А ти, мила ми принцесо, каква царица би излязла от теб!

Седа потръпна, защото макар идеята да не беше нова за нея, изричането й на глас все още беше държавна измяна от най-висш порядък.

— Империята няма царици. Тронът не се наследява от жени.

— Според невръстната ви история с давност колко… три поколения? — каза пренебрежително той и изкриви устни. — Дори аз съм по-стар от вашата империя и от опит знам, че такива „традиции“ подлежат на промяна. Току-виж, ако една храбра млада жена понечи да разпери крилете си… особено когато брат й си има други грижи…

— Какви други грижи? Говори ясно.

— Царицата на Сзар се е самоубила нощес. — Изпъкналите му червени очи лъснаха доволно. — Нощ след нощ я потискали мрачни мисли. Самоубийството й е било неизбежно.

— Ти си чудовище — смъмри го Седа.

— Не одобрявате, така ли, бъдеща царице?

И Седа осъзна, че дълбоко в сърцето й не я е грижа. Че суровата участ на някаква непозната е без значение за нея. „Толкова ли сме еднакви в действителност?“

— Слушам те.

— Естествено, новината е заключена в харема и брат ти възнамерява това да си остане така.

— Знам на какво се крепи контролът ни над Сзар и пчелородните. — Тя събра сили да го погледне в кървавите очи, но Изкуството му вече й действаше и те не й се сториха чак толкова противни и зли.

— Струва ми се, че тъжната вест може да стигне до Сзар по-рано от предвиденото — каза меко Уктебри.

— Можеш да… Можеш, разбира се. Но това ще нанесе удар на Империята.

— Която понастоящем е само оръжие в ръцете на брат ти. По-късно ще има предостатъчно време да дисциплинираш поданиците си — каза той. — На този етап обаче най-добре ще е брат ти да се окаже затънал до гуша в проблеми, както вътрешни, така и външни. От това ще спечелиш ти, принцесо, защото ще ти нужно пространство за маневриране, колкото повече, толкова по-добре. Чака те много работа.

— И трябва да започна, като удовлетворя молбата, която се каниш да ми изложиш?

Думите й неочаквано го смълчаха; червените му очи ровичкаха в главата й.

— Чета го по лицето ти, чудовище — каза меко тя. — Не смяташ ли, че заслужавам похвала?

Той внезапно оголи зъби в искрена усмивка.

— О, и още как, принцесо. Хората от моята раса са трудни за разчитане. Уменията ти са впечатляващи, но пък си имала изобилни възможности да ги развиеш през последните години, иначе не би оцеляла, нали така?

— О, да.

— Съвършена си — отбеляза той без грам притворство. Беше грозен в тяло и по дух, за него Седа беше оръдие, чрез което да постигне собствените си цели, но оръдие, което ценеше високо и на което държеше. Горчивата истина бе, че принцесата на Империята си нямаше друг по-верен поддръжник. Горчива, но истина.

— Ще се срещнем отново довечера. Ще ги накарам да те доведат. Изобретателността ми е безкрайна, когато трябва да измисля извинение, за да се насладя на компанията ти. Ще дойдеш при мен довечера и двамата ще си спретнем малък частен ритуал. Време е да бъдеш подложена на изпитание.

Подбра грижливо дрехата си. Червена рокля — като реверанс към неговите вкусове — с красива черна бродерия по ръбовете. Роклята беше в стила на водните кончета, военна плячка от Федерацията, която след дълги скиталчества се бе озовала в нейния гардероб и която Седа не беше обличала досега.

Седеше пред огледалото, заобиколена от личните си слугини, заети да довършат тежкия й грим все едно щяха да я изкарват на показ пред генералитета.

„Изпитание — мислеше си тя. — Ами ако не го издържа?“ Ако не го издържеше, поне щеше да се провали като истинска принцеса. Във Федерацията, откъдето идваше червената рокля, жените носеха мечове. Тя също би препасала меч, ако обичаите го позволяваха. Разполагаше с жилото си, разбира се, но никога не бе имала повод да го насочи срещу друг човек. „Като знам какви са щенията на Уктебри, може би ще имам повод да го насоча срещу самата себе си… Толкова съм самотна, че волю-неволю трябва да приема това противно чудовище за свой съюзник и да поставя живота си в кльощавите му ръце.“

Изправи се и погледна в огледалото Седа такава, каквато би могла да бъде при други обстоятелства. В първия миг не се позна. Отражението притежаваше гордост, сила и жестокост, каквито бе виждала в очите на баща си и които брат й притежаваше сега. Миг по-късно й прималя и тя се подпря на една от слугините. Прималя й, защото за част от мига сякаш зърна зад огледалната си двойничка огньовете на битка, безброй летящи машини и хиляди войници, който маршируват към червено зарево.

Пазачът влезе в стаята да я отведе и Седа го видя как трепва от изненада и се опитва да свърже страховития образ в огледалото с покорната принцеса, като каквато я познаваше.

Стаята, в която я заведоха, беше облицована с черен камък — резултат от суетата на някой придворен по времето на покойния й баща. Бе почистена и излъскана до такъв блясък, че подът, стените и дори таванът грееха като огледало. В центъра стоеше Уктебри, заобиколен от високи железни светилници. Пламъкът на всяка запалена свещ се отразяваше многократно в излъсканите повърхности и се създаваше впечатлението, че двамата с комарородния стоят в сумрак, пронизван от искрите на стотици треперливи звезди.

— На нокти си, твар — отбеляза Седа. — Повече от обичайното, струва ми се. Какво те е подпалило този път?

Уктебри показа зъбите си, било в гримаса, било в усмивка. Скалпът му лъщеше през рядката косица.

— Или накрая все пак си решил да подкрепиш брат ми? Не бих се изненадала. Той все пак е императорът. Какво мога да предложа аз срещу това? Дали пък всичко не е било игра по негова заповед, която да ме подмами към измяна?

— Достатъчна е една негова дума, за да се простиш с живота си, принцесо — каза Уктебри. — Императорът обича игрите, но не му е нужно доказателство за измяна от твоя страна. Не е като да го спира братска любов.

— Вярно — призна тя. — Тогава какво, магьоснико? Каква муха ти е влязла в главата?

Той не каза нищо, само продължи да пали нови свещи. После отрони:

— Тази вечер изглеждаш великолепно, принцесо. Не съм те молил да се гиздиш така.

— А защо духовете на съдбата да не ме видят в най-добрата ми светлина? Вече толкова време ме проучваш, мериш и оглеждаш, а сега твърдиш, че трябва да се подложа на още едно изпитание.

— Време е за истинското изпитание — каза Уктебри, запали последната свещ и се обърна към нея. По лицето му, кривящо се под треперливата светлина, пробяга съмнение. — Досега редовно информирах брат ти за тестовете, на които съм те подложил, някои действителни, други измислени, но за мен това сега е истинското изпитание. И ти трябва да го преминеш на всяка цена.

Сърцето й се сви. Разбра какво е различното в Уктебри тази нощ — за пръв път той беше съвсем сериозен. Нямаше ги притворната му свенливост, присмехулството, дори нелепото флиртуване, което толкова го забавляваше преди. Сега той беше Уктебри Саркадът, маг от легендарните комарородни, изправил се тук да определи съдбата й.

— А ако се проваля? — попита тя. Научила се бе да запазва спокойствие в моменти на върховно изпитание. Брат й се беше погрижил да натрупа богат опит в това.

— Тогава вече няма да си ми от полза. Нито аз на теб. И ще трябва да се примиря с по-долнокачествената глина, от която е замесен брат ти. — Стори й се, че долавя в гласа му искрено съжаление. „Предпочита да работи с мен. Може ли това да ми бъде утеха?“ Не, защото с живот като нейния, вечно на ръба на смъртта, утеха не можеше да дойде отникъде.

— Давай тогава, прави си изпитанието — каза му тя. — Какво се иска от мен? Да тичам? Да скачам? Или предпочиташ да ти попея, чудовище?

— Изпитанието вече започна. От теб се иска просто да ме гледаш и да слушаш. След като приключа, ще знам дали си подходящият за мен материал, или не.

— Но досега ти само пали свещи… — отбеляза тя.

— Да, толкова много свещи. — Вървеше из стаята като че ли без определена посока или цел. Стотиците примигващи светлинки объркваха зрението й. Отраженията бяха толкова много, че й беше трудно да определи къде са стените. Струваше й се, че Уктебри незнайно как се е отдалечил отвъд пределите на стаята, а после той се обръщаше, сякаш е срещнал стена на пътя си. Стена, която би трябвало да е там, повтаряше си Седа.

И неговата фигура хвърляше множество отражения, разбира се, също като пламъците на свещите, но скоро Седа усети как стомахът й се свива, защото в отраженията имаше нещо странно, някои бяха твърде далеч, други — твърде близо.

— Саркаде… — прошепна тя, — какво правиш?

— Магия — отвърна той и продължи да крачи. — Чувате ли ме?

— Чувам те, естествено — каза Седа и в същия миг си даде сметка, че думите й са се насложили върху друг някакъв глас, който бе дал отговор на същия въпрос.

— Стигнахме центъра — каза Уктебри и този път Седа със сигурност усети, че комарът не говори на нея. — Хайде. Покажете се. — Гласът му още беше тих, разговорлив почти. Увит в тъмната си роба, той сякаш изчезваше и се появяваше с всяка промяна на посоката, лицето му бледнееше като призрак в светлината на свещите и скоро Седа изгуби представа кой е истинският Уктебри сред морето от отражения.

Отраженията…

Седа сведе погледа към мраморните плочки под краката си, защото само те напомняха за стаята, в която беше влязла. Ала можеше да разчита единствено на осезанието си, на усещането за твърдостта на камъка, защото очите й съзираха само далечна мешавица от звезди, мрак и разкривени отражения на кльощавото комарско лице, а ушите й упорито твърдяха, че пространството наоколо й е огромно, с далечни изгубени ветрове, които се блъскат безкрай през лабиринт от проходи…

Имаше само негови отражения. И нито едно нейно.

— Не се дърпайте — промърмори той. — Рискът е голям, но печалбата ще е по-голяма. Елате при мен. Елате сега.

Най-близкото отражение се обърна да я погледне и Седа осъзна, че това изобщо не е Уктебри. Вратът на отражението беше по-кльощав, над сбръчканата шия висеше проскубана брада. По-стар мъж от същата раса, със същите кървавочервени изпъкнали очи. Имаше и други, някои нямаха буцестото рождено петно на Уктебри, видя тя, други бяха сгърбени старици, грозни и оплешивяващи като мъжете. Бяха се обърнали един по един и сега всички гледаха към нея, а тя не успяваше да различи Уктебри сред множеството. Съвкупната злост, която се излъчваше от двайсетината хилави червенооки чудовища, я смрази до мозъка на костите, но тя въпреки това не сведе поглед. Не отстъпи. Знаеше, че побегне ли сега, ще се озове отвъд изчезналите стени на мраморната стая и повече никой никога няма да я види.

— Тя ни вижда — каза един от комарородните.

— Да — каза друг и Седа позна в него Уктебри. — Да, вижда ви. — В тона му се усещаше неприкрито облекчение и Седа разбра, че е издържала изпитанието.

— Какво?… — Гласът й прозвуча задавено, затова тя преглътна и пробва отново: — Какво означава това?

— Че си влязла в нашия свят — обади се друг глас, но сред трепкащите светлини Седа не разбра кой от навалицата е проговорил. — Че можем да те използваме.

— Нямам желание да бъда използвана — натърти тя. — Не съм ваше оръдие.

— Да, добре ще се справи — каза една от жените. — Преценката ти както винаги е безупречна, Уктебри.

— Какво знае тя? Колко си й казал? — попита друг, изпълнен с подозрение глас.

— Достатъчно. Само каквото трябва да знае — отвърна Уктебри. — Но смятам да й покажа още. Тя ще постигне повече по своя воля, отколкото чрез принуда, но за тази цел трябва да й поотпуснем юздите.

— Говориш в ухото на техния император — обади се един: изрече титлата с нескрита подигравка.

— Да, и знам кой звук ще стигне най-ясно до него — отвърна сухо Уктебри, където и да беше в момента. — Имам поръчка за някой от слугите ни, онзи, който може най-бързо да стигне до Сзар.

— Градът на пчелородните? Защо да се занимаваме с онези примитиви?

— О, по една дребна причина — каза Уктебри и Седа най-после го различи ясно сред другите комарородни. — Една дребна вест, която е добре да стигне до Сзар.

Конникът като че ли изобщо нямаше намерение да спира на бариерата на казармите в Скиел и постовите се разкрещяха предупредително. Той все пак дръпна юздите, смъкна се на земята и вдигна свита в юмрук ръка да ги спре. Яздил бе дни и нощи без почивка.

— Кой си ти бе?! — извика отново сержантът, после видя лейтенантските нашивки и побърза да добави едно „сър“.

Пратеникът бръкна под туниката си, извади сгънат лист и го бутна в ръцете му. Сержантът го взе мълчаливо и махна да донесат фенер. Плъзна поглед по написаното, изруга под нос и върна документа на новодошлия. Лейтенантът кимна. Олюляваше се от умора.

— Погрижете се за коня — извика сержантът. — Заведете лейтенанта да поседне някъде, дайте му нещо за ядене и пиене. Някой да иде при полковника… при новия полковник, сещате се… да му каже, че има съобщение за него.

Пратеникът се остави да го заведат в казармената столова, празна по това време на денонощието. Отпи жадно от предложеното вино, но яхнията не погледна. Последните няколко дни бяха най-ужасните в живота му — не самата езда, защото тя му беше специалност, а многобройните опити да го спрат по най-сигурния и окончателен начин. Носеше вест, която някой се опитваше да задържи под похлупак, но ето че най-после беше тук, при човека, от когото искаха да запазят вестта в тайна.

Един войник дотича в столовата и козирува.

— Полковникът ще ви приеме веднага, сър.

Пратеникът кимна, гаврътна виното и остави чашата.

След броени минути щеше да се изправи пред велик мъж, мъж, за когото беше работил години наред, но така и не беше срещал лице в лице. Трудните времена отваряха редки възможности. Последва войника по стълбите към офицерските квартири и навътре по коридора. Колкото по-навътре отиваха, толкова по-високи ставаха офицерските чинове на табелките по вратите, толкова по-високо се изкачваше лейтенантът в йерархичната стълбица.

Най-накрая го въведоха в една от стаите. Зад писалището седеше мъжът, когото пратеникът виждаше за пръв път, но когото въпреки това позна веднага — слаб и обрулен, създаден за трудни времена.

В заделената за гости част на скиелските гарнизонни казарми беше топло, огнището беше напалено, а капаците — затворени срещу студа. Вечерята беше сервирана и бавно изстиваше, храната едва беше начената, а виното стоеше недокоснато. Ала мъжът зад писалището изглеждаше така, сякаш му е студено и умира от глад. Седеше на стол с високи облегалки за ръцете, на бюрото пред него имаше четири документа, спретнато подредени един до друг. Спокойно можеше да мине за чиновник, да речем, за обикновен слуга или писар.

Само дето тази стая беше предназначена за най-почетните гости на гарнизонния командир, а в този конкретен случай „най-почетни“ означаваше „най-влиятелни“.

Лицето му беше костеливо като острие на бойна брадва. Навремето не един и двама се бяха ужасявали от това лице. Някои се ужасяваха и сега. В миналото това лице бе вдъхвало ужас у другите, ала сега, в този конкретен момент, отражение на същата емоция се четеше и върху собствените му костеливи черти.

Той беше генерал в края на краищата, а Империята беше във война — макар че Империята винаги беше във война. Вечно се разширяваше и консолидираше, но не тази битка тревожеше генерала. Империята беше млада, следователно йерархията и центровете на властта още бяха в процес на уталожване. В края на сегашното управление, дано император Алвдан II живее дълго, всичко това щеше да си дойде на мястото и генералът или щеше да стои отдясно на трона, или там щяха да стоят враговете му.

За момента враговете му, изглежда, имаха предимство и това не можеше да остане така. Той трябваше да направи нещо по въпроса и именно това беше причината да пътува за Капитас. Той беше генерал Рейнер от Рекеф, а враговете му бяха генерал Максин и генерал Бруган, също от Рекеф. След като Алвдан II се възкачи на трона, постепенно стана ясно, че триумвиратната система в управлението на Рекеф е обречена. Оттогава се водеше и любезната частна война между тримата — война на лоялности най-вече, в която всеки от генералите се опитваше да постави свои хора на ключови позиции и да разкара чуждите привърженици. Имаше и смъртни случаи, защото напоследък генерал Максин бе отишъл една крачка по-напред, пресичайки линия, която опонентите му не дръзваха да преминат…

Щом въведоха пратеника, Рейнер погледна заместника си полковник Латвок, осороден с прошарена коса, който му служеше вече петнайсетина години и повече, и вдигна вежда.

— Това е лейтенант Валдред, сър — започна Латвок, — един от моите хора в Капитас. Носи… новини.

Паузата говореше красноречиво за естеството на новините. Рейнер си отбеляза наум пребледнялото лице и хлътналите очи на лейтенанта, все знаци, че не е спал в решимостта си да пристигне навреме с вестта. Кимна му да докладва.

— Сър… — почна Валдред. Напрежението в гласа му подсказваше, че за пръв път се явява лично пред генерал от Рекеф. — Сър, в Капитас, в двореца… Казват, че заповедта е дошла лично от генерал Максин, сър…

Някакво нетърпение в очите на Рейнер го накара да спре. Валдред хвърли въпросителен поглед към Латвок, но изражението на полковника не подсказваше нищо, така че той преглътна и продължи:

— Полковник Лодрик е сменен, сър. Майор Таник и майор Скан също.

Все мъже, които беше назначил Рейнер. Генералът стисна едва доловимо устни.

— Заповедите са били с печата на императора, но хората, назначени на местата им, са все от приближените на Максин. Знам го със сигурност.

Рейнер го гледаше безизразно. С един удар бяха заличили осемгодишните му усилия в Капитас — всички офицери, които бяха верни лично на него, бяха изритани от заеманите позиции.

— И това не е най-лошото, сър — продължи Валдред. Явно не му се искаше да го изрече, но чувството за дълг го застави, факт, който заслужаваше уважение, реши Рейнер. — Генерал Максин очаква пристигането ви, сър. Знае, че пътувате за столицата. Дори щял да ви организира прием, така се говори.

— Лейтенантът е от куриерския корпус, сър — обясни Латвок. — А там е сборен пункт на всички новини, и официални, и неофициални.

Мизата внезапно се беше повишила — кой знае какво му беше замислил Максин в столицата. Голямо влияние беше натрупал проклетият Максин, откакто изцапа ръцете си с кръвта на императорското семейство преди осем години, за да подсигури трона на Алвдан. И оттогава не беше спрял да акумулира власт. А сега знаеше, че Рейнер идва, и не криеше, че е готов да посрещне стария си съперник.

Рейнер също имаше влияние и поддръжници, а Максин несъмнено междувременно се бе сдобил с нови врагове. Ала колцина от тях биха се размърдали, за да помогнат на генерал от Рекеф? Рекеф разчиташе на страха, а страхът, за разлика от любовта, не надживяваше падането от власт.

— Генерал Бруган така и не отговори на посланията ни, сър — докладва Латвок. — Според мен той си затваря очите за заплахата, която представлява Максин. Изглежда, не иска да има нищо общо с нашата кауза.

Рейнер сведе поглед към документите пред себе си. Ако не в Капитас, къде да иде тогава? Отговорът беше очевиден, макар и незадоволителен — в провинциите. Максин явно държеше цялата власт в столицата, но в провинцията имаше много губернатори, които дължаха постовете си на Рейнер.

Войната още не беше приключила.

Тото знаеше, че мъжът и жената, които стояха в единия край на покривната тераса, са членове на хелеронския Съвет. Възедрият мъж, облечен в роба от паешка коприна със златна бродерия, се засмя и посочи нещо на жената — нещо в града долу. Членовете на Съветната камара обичаха да се качват тук, на покрива, обточен с алея и парапет по цялата си дължина. Мухородни куриери кацаха и излитаха оттук ежедневно, а първенците на Хелерон често наминаваха да се порадват на гледката към градските си имоти. А гледката си я биваше — градът се виждаше като на длан, първо лъскавите къщи на богаташкия квартал, а няколко улици по-нататък обвитите в пушек комини и грозните фабрични цехове.

Сега Хелерон беше окупиран, но Тото с изненада установяваше, че това почти не го е променило. Вярно, имаше имперски гарнизон, по улиците се разхождаха униформени оси и помощновойскови мравкородни от някакво далечно кьоше на Империята. Съветът имаше орязани съветнически функции към имперския губернатор, но в очите на хелеронците въпросният губернатор беше като срамна болест, за която е по-добре да не се споменава. Такива бяха бръмбарите, издръжливи. Не просто издръжливи, а приспособими и преуспяващи независимо от мястото и времето. Тото, самият той наполовина бръмбаророден, за пръв път си даваше толкова ясна сметка за тази им черта.

Застана малко по-близо до двамата членове на Съвета. Стига да не ги зяпаше открито, нямаше да има проблем. Явно го бяха взели за слуга и не му обръщаха внимание. Жената сочеше към някакво място в другия край на града, над което се стелеше дим. Имало сражение там, заяви тя. Сражение по улиците на Хелерон! Изглежда, намираше това за възхитително.

Тото знаеше за какво е сражението. Сраженията се бяха превърнали в ежедневие за Хелерон, защото макар Съветът на тринайсетимата да бе подвил малодушно коляно още щом имперските войски се появиха на хоризонта, в града имаше други, които бяха останали извън сделката и които сега се бореха отчаяно да запазят властта си. През цялата зима имперският гарнизон полагаше неистови усилия да изкорени териториите.

Териториите бяха престъпни организации, участъци от града, контролирани от банди с най-разнороден състав: местни бръмбарородни мутри, бивши магнати, изпаднали в трудно положение, паякородни „манипули“, задружни мухородни фамилии или малобройни групички екзотични убийци от рода на богомолките и водните кончета. Империята нямаше навика да дели властта си с други сили, били те законни или не, нито Консорциумът на достойните искаше да губи част от печалбите си заради престъпната дейност на местните подземни босове. С течение на времето някои от териториите бяха сключили негласно споразумение с властите, плащаха си налозите и изпълняваха нарежданията им. Други се бяха окопали и бяха мобилизирали бойците си. Не минаваше десетница, без Империята да вдигне мерника на поредната банда и да я смаже.

Тото слушаше как двамата членове на Съвета си говорят колко било чудесно, дето градът им най-после щял да се прочисти от онази измет. Не споменаха, разбира се, за тайните сделки, които бяха сключвали с въпросните територии, за печалбите, които бяха натрупали покрай престъпната им дейност, нито за комисионите, които бяха плащали. Направо му се пригади.

Самият той беше предал приятелите си, обърнал бе гръб на предишния си живот, но по лицемерие тези богати и влиятелни съветници го превъзхождаха с много.

Запръска дъжд и нагиздените съветници побързаха да се приберат. Тото предпочете да остане навън, сякаш дъждът можеше да го очисти от всичко, което бе направил напоследък. След малко Касзаат излезе на покрива и застана до него.

За Тото последният месец беше време на дълбока промяна, време, донесло и отнело му много неща, но не и нея, макар той да беше очаквал, без да анализира причините, че Касзаат отдавна ще си е тръгнала от живота му.

— Току-що чух новината. Още две фабрики за теб — каза тя. — Редно е да те поздравя май, а?

Той сви рамене.

— Ти по-добре го познаваш, така че ти ми кажи.

— Познавам го, вярно, но не докрай. — Опря се на перилото до него и подръпна заостреното си кожено кепе, за да не й вали на лицето. Тото си позволи лукса да я огледа. С няколко години по-голяма от него, ниска, с набита снага и смугла кожа като на бръмбарородните, но и много различна от тях. Лицето й беше кръгло и плоско, и неизразително — така поне беше решил в началото. Сега вече знаеше, че хладната фасада се среща често сред представителите на подчинените раси в Империята, а останалото се беше научил да разчита. Осъзнал бе, че и неговото лице излъчва същата затвореност, защото, като човек със смесена кръв, той смяташе за по-безопасно да не дава израз на чувствата си.

— Как върви новият проект? — попита я той. Сегашните му задължения бяха свързани основно с производството и не му оставаше време за проектантската и конструкторска дейност, която занаятчиите обичаха повече от всичко.

— Не пропускаш нищо особено — отвърна тя. — Ти поне си имаш щраколъка. Мен Дрефос почти не ме допуска до новия проект. Дори не съм го виждала как изглежда. Само неколцина от колегите имат достъп, работят денонощно с шефа в онази фабрика, по три-четири дни, без да мигнат. После отиват да спят, а Дрефос се занимава с гърба си. Знаеш какво става с гърба му, когато работи дълго.

Наистина знаеше. Неотдавна беше разбрал защо господарят им, помощновойскови полковник Дариандрефос, страда толкова много. Откритието беше ужасяващо от човешка гледна точка и интригуващо от професионална.

— Значи всички вие само чакате и си клатите краката? — попита Тото с облекчение. Него също не го бяха включили в новия проект. Вместо това Дрефос му беше възложил надзора над фабриките, където щраколъкът беше въведен в серийно производство с изрично планирани количества, които трябваше да се изпълнят. Когато през пролетта имперското нашествие срещу Сарн се подновеше, сблъсъкът можеше да се превърне в нова ера за военното изкуство, макар че ентусиазмът на Дрефос редовно отстъпваше пред разкрасени с люти ругатни съмнения относно способността на имперските генерали да се възползват подобаващо от технологията, която им поднасяше на тепсия.

— Искаш ли да видиш какво правят? — попита Касзаат и Тото я стрелна изненадано с поглед. Под маската на хладното й изражение надничаше нещо пакостливо.

— Ти никога не нарушаваш заповеди — отбеляза той.

— Не са заповеди. Никой не е казал: „Не влизайте вътре, когато нас ни няма.“

— Днес той не е там, така ли?

— Да, не е. А теб не те ли гризе любопитство?

Гризеше го, и още как, осъзна той, и тръгна след нея. Спуснаха се по стълбището, минаха по коридорите на Съветната камара и излязоха на улицата.

Дрефос беше първият помощновойскови полковник в историята на имперската армия. Всъщност този чин беше измислен специално за Дариандрефос, полуродния майстор занаятчия с бунтарски дух. Облечен с властта на поста си, той беше помогнал на Империята да печели битки и да завладява градове. Тото беше останал дълбоко впечатлен още в началото на познанството им, но сега, след като с очите си беше видял падането на Тарк и разгрома на сарнианската армия, беше убеден, че Дрефос вероятно е най-гениалният занаятчия в историята на човечеството.

И в основата на безпрецедентния му успех стоеше пълната незаинтересованост към всичко извън занаята му, в това Тото беше сигурен. Дрефос не се вълнуваше от чинове и постове, освен когато те му помагаха да върши работата си по-лесно и бързо. Той беше и първият офицер от помощната войска, избран за действащ губернатор, но единствената причина да настоява за този пост беше, че като губернатор на Хелерон ще може да използва индустриалната мощ на града за своите цели.

Довел беше в Хелерон и грижливо подбраните занаятчии от личния си екип. Тото беше член на този екип, Касзаат — също, а сред другите имаше само един осороден, умърлушен старец, който повече от десет години бил роб заради непогасени дългове. Дрефос колекционираше умове, които умееха да мислят в различни посоки. Хора с общоприето мислене не му вършеха работа.

— Ето я — каза Касзаат. — Три дни стояха заключени вътре, носа не са си подавали навън. Излязоха чак тази сутрин. — Мазният дъжд вече се лееше на пелени отгоре им и те притичваха от навес към навес, за да не се измокрят до кости. Пред тях се издигаше фабриката, която беше посочила Касзаат. „Не изглежда нищо особено“, реши Тото.

— С кого работи? — попита той, когато стигнаха на завет до стената на фабриката.

— С близнаците — отвърна тя. Имаше предвид двамата бръмбарородни в екипа им, които не общуваха с друг освен помежду си. — И с Големия Грейв.

— Конощипородния?

Касзаат кимна. Тото никога не беше говорил с него. Чернокожият гигант винаги изглеждаше в гадно настроение, което не предразполагаше към празни приказки.

Касзаат дръпна резето и вратата се отвори — дори не беше заключена. Двамата бързо се мушнаха вътре.

Цехът беше почти празен, което си беше първата изненада. Работните тезгяси, машините, цялото производствено оборудване беше изнесено, с изключение на серия сложни преси, с които обикновено се тестваше якостта на материалите. В дъното на голямото помещение имаше две гигантски машини. Тото и Касзаат тръгнаха предпазливо към тях. Шумовете на града почти не долитаха тук, нищо че високите прозорци бяха отворени и пропускаха влажния, вмирисан на машинно масло въздух.

— Сигурно сме сбъркали фабриката — реши Тото, вдигнал поглед към наблюдателната рампа от другата страна на двете машини. Дрефос, близнаците и Големия Грейв сигурно бяха стояли там, за да наблюдават… какво?

— Вентилатори — каза озадачено Касзаат. — Обикновени вентилатори.

Така беше — гигантски вентилатори с огромни витла, сбутани в единия край на голямо празно помещение. Но когато ги погледна по-внимателно, Тото изведнъж изтръпна. Не вярваше в магията, не беше някакъв молецороден провиждащ, който се хвали с виденията си, ала нещо в занаятчийската му същност изтръпна при вида на неподвижните вентилатори и празнотата около тях.