Кръвта на богомолката

26.

Нощта не донесе покой по бреговете на Лимния. Плискането на водата се смесваше с жуженето и църкането на хиляди насекоми, чиято врява заглушаваше всичко, случващо се навътре в езерото.

От време на време водата поглъщаше поредния хорист, било заради собствената му несръчност, било заради ловните умения на някой хищен езерен обитател. Тогава тежко цопване прекъсваше нощната серенада, вълнички набраздяваха повърхността на езерото, без да ги е предизвикал вятър или подводно течение, и толкоз.

После обаче нещо доста по-голямо падна във водата близо до брега и вдигна пелена от пръски, които окъпаха тръстиките. За миг уж всичко утихна, чуваше се само кроткото плискане на вълните, а после нещо изпълзя от плитчината. Влачеше се през калта и дращеше по крайбрежната растителност за опора. Към хора на насекомите се прибавиха стенанията и задавената кашлица на човек, който се бори за живота си.

А после настана тишина, ако не се броеше накъсаното дишане на човека. Крилата го бяха предали, но достатъчно близо до брега, за да доплува някак. Лежеше проснат с крака във водата, всяко мускулче в тялото му се беше схванало от умора, раните му горяха на бавен огън.

Лейтенант Бродан лежеше на езерния бряг и се опитваше да прецени тежестта на нараняванията си. Богомолкородният беше отворил дълга рана напреко на хълбока му и през дясната ръка, рана болезнена, но плитка — сърпът се беше хлъзнал по ребрата на Бродан и не беше засегнал важни органи. Той лежеше неподвижно, опитваше се да диша и се питаше дали изобщо си струва да живее сега, след като се беше провалил в поставената от Рекеф задача. Май беше по-добре да умре, отколкото да понесе наказанието, което началниците щяха да му наложат.

Хората му бяха мъртви, до последния човек. Самият той беше оцелял благодарение на по-голямата си предпазливост и нюх, натрупани с годините. Когато дойдеше ред да оправят сметките обаче, това щеше да се окаже нож с две остриета.

Нещо прошумоля наблизо, той надигна глава и видя дръгливия силует на Сикоре, която стъпваше внимателно към него през калта. Опита се да протегне ръка и да я накаже с огън за предателството, но тя му изсъска презрително и го натисна в гърдите с края на бастуна си. Болката беше толкова силна, че той едва не загуби съзнание.

— Глупак — каза тя. — Оса тъпа. Рекефски малоумник. Нищо ли не можеш да свършиш без чужда помощ?

Той я изгледа гневно, бесен, но безсилен. Дъртата вещица въздъхна, махна бастуна си от гърдите му и оголи с раздразнение заострените си зъби.

— Трябва да вземем кутията. На вас ви трябва заради глупавите ви игрички, но моят господар се нуждае от нея. И ще я получи. Аз ще спася и теб, и репутацията ти, лейтенант Бродан, защото няма кой друг да го направи — изсъска Сикоре. — Тази нощ ще рискувам повече, отколкото ми се иска, но и аз като теб трябва да докладвам на висшестоящите си, а за провал те наказват с изобретателност, пред която устройствата на твоя Рекеф бледнеят.

— Какво ще правиш? — изхъхри Бродан.

— И да ти кажа, не би го разбрал — отвърна Сикоре. — Нито би повярвал, че е възможно — добави тя, а вътрешно се стегна. Да шпионира паякородното момиче, да вижда света чрез кръвната нишка, беше детска игра. Ала колко още можеше да почерпи от този източник? Колко далеч можеше да стигне? Можеше ли да удържи паякородната достатъчно дълго, за да й донесе тя кутията?

Едва ли. Нишката беше изтъняла съвсем, а и молецородният провиждащ със сигурност щеше да усети нещо, ако Сикоре почерпеше издълбоко.

Налагаше се да изложи себе си, собственото си тяло, на опасността. Хората от нейната раса не обичаха да го правят, защото по природа бяха създания на сенките. Дори мисълта да рискува толкова много години ценен живот й беше омразна, но вече не разполагаше с други средства. Можеше да вземе кутията единствено със собствените си ръце.

— Чакай ме тук — каза тя на Бродан. — Ако мога, ще се върна с кутията.

Той я гледаше намръщено, недоверчиво. При тази проява на черна неблагодарност Сикоре свъси чело.

— Ще те спася, лейтенанте — каза му студено. — Както от собствената ти глупост, така и от гнева на господарите ти. Мисли си за това, докато ме няма.

И хлътна с накуцване в нощта.

„Скокливата мома“ беше получила от осородния обстрел няколко нови белега, сред които най-тежка беше повредата на едно от насочващите платна — толкова сериозна, че корабът с мъка стигна до Джерез, където Аланмост го приземи за спешен ремонт. На следващата сутрин щяха да потеглят към Колегиум и най-сетне да обърнат гръб на този подгизнал град.

Нямаха търпение да се махнат.

— Аз бях дотук — уведоми ги Гавед. — Утре няма да се кача на кораба с вас.

Сеф се беше сгушила под едната му ръка, увита в роба, която Нивит беше измъкнал отнякъде.

Нивит измери с поглед стария си партньор и отбеляза:

— Няма начин да я държиш тук.

— Знам — отвърна Гавед. — Ще си намерим друго място. Някъде… да е близо до езеро, в което няма подводни градове.

Нивит се изкиска хрипливо.

— Не съм си и представял, че оглупееш така заради фуста.

Гавед вдигна рамене.

— Просто ми писна от този начин на живот, Нивит. Имам нужда от промяна.

— Пак ще се върнеш към него, повярвай ми. Ти си роден за ловец.

Гавед изведнъж сякаш се натъжи, после кимна, признавайки, че това може и да е вярно.

Кантората на Нивит се пръскаше по шевовете. Талрик си беше присвоил леглото му и спеше — или се преструваше, че спи, — възстановяваше силите си след непосилното за ранен човек изпитание. Тисамон седеше в един ъгъл и медитираше, а може би просто държеше под око двамата осородни. Смръщила вежди, Тиниса превързваше ръката си, която отново беше започнала да кърви. Ахеос я наблюдаваше втренчено, докато тя не вдигна очи да срещне погледа му, после се отказа да гледа към каквото и да било освен към предмета в ръката си.

„Кутията на сенките. Сенчестата кутия. Душата на Даракион.“

Не беше очаквал, че ще е толкова красива, толкова изящна, с толкова сложен и интригуващ релеф, изваяна от непознато за него дърво, по което рисунъкът се виеше пласт връз пласт с все по-миниатюрни детайли в дълбочина, създания, клонки и загатнати форми. Форми и движение.

Ахеос примигна, макар очите му да не познаваха мрака. Ала мракът беше тук, не нормалният мрак на нощта, а онази легендарна представа за концентрирана тъмнина — идея, за която беше чувал и чел много, но никога не беше виждал с очите си. Досега — защото под многослойната резба нямаше затворено пространство, нямаше обем, а просто мрак в сърцето на кутията. Сетивата му на провиждащ бяха заслепени от него, от това уловено парченце нощ, което беше за магията същото каквото е за окото да погледне към слънцето, толкова необятно и могъщо, че сетивата не са в състояние да го обхванат.

„И какво да правя сега с нея?“ И какво биха направили с кутията невежите в магическото изкуство оси?

„Какво, наистина?“ Може би напъните им бяха породени от амбициите на някой оглупял осороден колекционер, човек с огромна политическа власт и без истински познания, който си е наумил да сложи ръка на кутията, без да подозира, че в сърцето й се крие смъртта на цяла епоха? Или пък…

Или пък някой някъде в Империята наистина знаеше какво представлява тя. Осороден магьосник? Абсурд, невъзможно.

Само дето в сенчестия свят на магията малко неща бяха невъзможни.

„Осите са планирали да я използват.“ В това Ахеос беше сигурен, но инстинктивно, без логично обяснение. Не ставаше въпрос за каприз на запален колекционер. Те я искаха на всяка цена. Но как всъщност можеше да бъде използвана? Какво прави човек с Кутията на сенките? Сега, когато я държеше в ръцете си, Ахеос разбираше, че тя изобщо не е била създадена с конкретна цел. Че всъщност изобщо не е била създадена. Сложните менящи се многослойни релефни фигури не бяха дело на занаятчийски ръце. Кутията се беше родила от самата смърт на Даракион и беше въплътила във формата си омраза, болка и поражение.

„Използвай я.“

Щом осите искаха да я използват, значи кутията можеше да бъде използвана. Но осите не можеха да я използват, защото той я държеше в ръцете си. Той, Ахеос, пионката на Даракион, я беше взел от името на леса и неговите призраци, но защо сам да не я използва? Какъв ли смъртоносен удар би могъл да нанесе на Империята с помощта на тази реликва?

Струваше му се, че долавя чуждо присъствие в схлупената кантора на Нивит. Сянка някаква, скрита от него, но дебнеща в периферията на сетивата му.

„Използвай я.“

Ръцете му шареха по кутията, стискаха я, пръстите му потъваха в повтарящите се до безкрай релефни мотиви. Какво друго би могъл да направи човек с една кутия?

Осъзна се внезапно — усети себе си и какво се кани да направи. Мозъкът му вече издаваше възпиращата команда, но тя не стигна навреме до ръцете му.

Ахеос отвори кутията.

От нея се разля мрак.

Стените се гърчеха, навътре, надолу, целите в тръни и чворове, а той падаше, давеше се, цял един свят се отваряше около него…

Сеф изпищя и впи нокти в главата си. Гавед се озърташе озадачено и не виждаше нищо. Тисамон бе скочил на крака, сърпът стърчеше готов на ръката му…

Светът беше изтъкан от дървета болни, разкривени, трънливи, обрасли с шипки и разядени от лишеи, а между дърветата имаше мрак, сенки и още дървета. Ахеос със свито сърце чакаше скока, прещракването, което да го върне в паянтовата колиба на Нивит, но то така и не идваше.

Изправи се и видя, че ръцете му са празни, че кутията я няма.

„Не. Аз съм в нея, вътре.“

Затворът на Даракион, свърталището на всички ужасии, които онзи изроден лес можеше да роди, а той беше вътре, вътре в него.

Завъртя се, дъхът му свистеше накъсан в гърлото. Беше сам, съвсем сам…

„Това ли е? Наистина ли съм тук? Завинаги?“

— Аз съм Ахеос, провиждащ от Тарн — каза той, давеше се във и със собствения си глас. — Настоявам да ме признаете.

„Признаваме те.“

Но гласът не беше необятният глас на Даракион, а гласът на създанието от неговия сън.

— Летриме!

Ахеос се обърна.

Тя беше там, богомолкородна девойка с типичната за расата си стройна, малко ъгловата красота, нагиздена с хитинова броня отпреди столетия. Беше хубава, светла и страшна.

„Какво си направил? — Тя тръгна към него, като подбираше внимателно пътя си през изтерзаната земя, която се гърчеше в конвулсии около тях. — Отворил си кутията. Никой друг не е дръзвал да дойде тук.“

— Аз дойдох. — „Не бива да признавам и най-малката слабост, защото тя е богомолка и ще ме убие, ако го направя.“ — Следвах заповедите на Даракион. Какво друго искате да направя?

Летриме вдигна ръка и Ахеос се сви. Очакваше да го раздерат тръни, но тя го погали по бузата с жива, топла длан, а после се наведе и го целуна в устата, кратко, но страстно, впила поглед в белите му очи.

„От теб ли, малък послушнико? — присмя му се тя. — От теб не искаме нищо. Не си ти избраният.“

А после Ахеос извика, защото тръни и бодили изникнаха кървави от кожата й, раздраха я на парцали, шипки и парливи лиани прободоха тялото й, отново и отново, назъбен хитин разкъса бронята й и я разсипа в ръждив прах. И той чу…

— Ахеос!

Глас зад гърба му. Истински, жив глас. Ахеос отстъпи, залитна, обърна се и видя Тиниса да си пробива път към него, размахала трескаво рапирата си. Острието грееше с бледозеленикава светлина и Ахеос зърна ответно сияние навътре сред дърветата.

— О — промълви бавно той, осъзнал, че не е преценил правилно истинските мащаби на проблема.

— Какво става, да опустее дано? — извика Тиниса.

Ахеос погледна назад към Летриме, но от богомолкородното създание нямаше и помен.

— Аз… възможно е да съм допуснал грешка — изпъшка той.

Тиниса го зяпна с широко отворени очи и Ахеос си напомни, че макар във вените й да тече кръв на паякородна и богомолкороден, тя е израсла в среда на невъзприемчиви към магията бръмбари. Момичето изглеждаше на крачка от пълното умопомрачение.

— Ахеос, бяхме у Нивит. Сега… Къде сме сега?!

— Успокой се — каза й той. От което не произлезе голяма полза, защото самият той никак не беше спокоен. Другата зеленикава светлина се приближаваше бързо и след миг изникна от неравния мрак — Тисамон с грейнал сърп, впил поглед в Ахеос.

— Магьоснико, какво направи? — попита той. — Къде ни доведе?

— Не се ли сещаш? — попита на свой ред Ахеос. — Точно ти? Намираме се в сърцето на Даракион, Тисамон. Вътре в Кутията на сенките.

Тисамон спря. Преглътна с видимо усилие. Очите му се разшириха.

„Поне той знае, че има от какво да се страхува.“

— Сеф! — извика Ахеос. — Сеф, ела при нас. — Кой друг? Не Гавед, нито Талрик, разбира се, а помощничката на Нивит беше излязла някъде по работа. — Нивит, чуваш ли ме?

— Помощ! — долетя гласът на Сеф, изтънял от див ужас. „Още една паякородна, отгледана от бръмбари“, помисли си Ахеос.

— Насам! Следвай гласа ми! Ела! — извика той.

— Ахеос, колко време ще останем тук? — попита Тиниса.

В същия миг — за негово облекчение — Сеф се появи. Препъваше се и щеше да падне, ако Ахеос не я беше прихванал. Момичето се срина на колене, сви се на топка и стисна очи. „И нищо чудно“, реши Ахеос.

— Аз… ще ми трябва малко време да проуча околността — отвърна той на Тиниса с пълното съзнание, че говори глупости. „Какво ще стане, ако Гавед или някой друг изтръгне кутията от ръцете ми? Дали това ще ни измъкне оттук, или ще щракне капана завинаги?“

— Ами действай тогава! — озъби му се Тиниса. Явно с мъка удържаше самообладанието си.

Тисамон пристъпи и сложи ръка на рамото й.

— Тук нищо не ни заплашва — каза бавно той. — Това място не ни заплашва. Теб и мен.

— И откъде знаеш? — попита тя.

— Това е наше място, богомолско място. — Тисамон се взря в гърчещия се мрак, после протегна ръка и за миг Ахеос различи Летриме като сияйно очертание, което посегна да хване ръката му. „Не си ти избраният“ — така беше казала.

„Тисамон?“

— Ахеос, там има някой — изсъска Тиниса.

Той погледна накъдето му сочеше и мярна неясно движение.

„Нивит ли е видяла? Или някой… местен?“

Не беше Нивит. Думите заседнаха в гърлото му, като видя, с каква лекота се приближава новодошлият. Кльощав, закачулен, с дълго наметало, мъжът приличаше на молецороден скрир, само дето походката и пропорциите бяха сбъркани тотално — беше прекалено висок, прекалено слаб, прекалено блед.

Мъртвешко лице с изпъкнали очи, които светеха в червено сред този свят на зелени и черни оттенъци. Ахеос го виждаше за пръв път, но познаваше добре легендите на своя народ и разбра. Прозрението го настигна като удар между очите, но той почерпи и сила от него. Защото вече не беше самотен провиждащ във враждебна среда, а въплъщение на цялата си раса, пратеник, който да се изправи лице в лице с този отколешен враг.

— Е — каза той, — аз ли те доведох тук, или това е последната дупка, където се крие твоят народ?

Тънките устни на новодошлия се изтеглиха назад и се видяха заострени като игли зъби. Тисамон се размърда неспокойно — явно и той беше познал този призрак от народните предания.

— О, ние още се навъртаме по белия свят — каза съществото. — Крием се, вярно, но не сме изчезнали, млади молецо. Крием се толкова умело, че твоите хора не могат да ни открият. — Костелива ръка обхвана с жест гората наоколо. — Макар че от това тук би излязло чудесно скривалище, признавам. Не бих казал, че си ме „довел“, по-скоро приех поканата.

— Каква е твоята роля в това? — попита настоятелно Ахеос.

— Трябва ли да сме врагове дори тук, дори след толкова време? Хората от твоята раса несъмнено си дават сметка, че всички ние, старите сили, сега стоим заедно срещу хищната вълна на прогреса и историята. Всички вражди и войни от Вещото време са отдавна забравени — освен от теб и мен. Кой се интересува от петдесетгодишната война срещу стоножкородните, които извирали от земята? Кой си спомня заговора на бръмбарите-убийци и как е бил потушен? На кого му пука за съперничеството между молците и комарородните в борбата им за власт? На никого, освен на теб и мен.

Ахеос го гледаше неуверено.

— Аз съм Уктебри Саркадът — каза комарородният. — Физическото ми тяло е на много левги от теб, затова се радвам, че благодарение на твоите действия успяхме да се срещнем.

Саркад. Това май беше тяхната дума за скрир, съобрази Ахеос. Силен магьосник значи.

— Аз съм Ахеос, провиждащ от Тарн — каза той. — Питам отново: каква е твоята роля във всичко това?

— Трябва ми кутията, млади молецо. Трябва да я взема.

— Значи в крайна сметка пак сме врагове — отвърна Ахеос, а после видя треперливата тъжна усмивка на комара и разбра, че думите му за вековете отминала история са били искрени. — Не те мразя заради расата ти. Прав си, че всичко това е минало. Но кутията е у мен и аз не мога да ти я дам.

— Така е — каза тихо Уктебри. — Не можеш. И толкова по-жалко.

— Ахеос — обади се напрегнато Тисамон. — Къде е Тиниса? Къде отиде дъщеря ми?

— Тиниса ли? — Ахеос се огледа, но паякородната девойка не се виждаше никъде. — Не разбирам…

Комарът също беше изчезнал, погълнат от тъмнината. Какво, времето им ли изтичаше?

— Стойте близо до мен — каза той и усети как Сеф се хваща за дрехата му като удавник за сламка.

— Ахеос, нещо не е наред — каза Тисамон и в същия миг умопомрачителна болка прониза молеца, прободе го от край до край… и той започна да пропада… и да пропада…

А после изчезна.

Тиниса отвори рязко очи и видя Талрик да тича към нея и да крещи. Осородният прескочи нещо на пода и Тиниса видя — наистина видя — как жилото се разпуква като цвете върху дланта му. Отскочи назад и се спъна в ниската масичка на Нивит. Енергийният залп нажежи въздуха над главата й.

Рапирата беше в ръката й, точно като в съня. Тиниса скочи на крака и се хвърли към него, а той се извъртя отчаяно да избегне удара.

„Защо не го уцелих?“ Усещаше острието тромаво в ръката си, бавно. Опита се да поднови атаката си. Имаше чувството, че и това е част от съня й, че може би изобщо не се е събуждала.

По острието имаше кръв. Може би все пак го беше пернала с рапирата… но не виждаше рана по отстъпващия панически Талрик. Не беше ранен, но викаше нещо, някакво име…

Тиниса усети движение зад гърба си — Гавед се опитваше да я сграбчи изотзад. Успя да преметне ръка през гърлото й, но тя замахна с лакът и го удари в челюстта. Гавед я пусна и залитна. „Осороден предател!“ Двамата с Талрик сигурно се бяха сдушили от самото начало, а наивният Стен им беше гласувал доверие.

Опита се да намушка Гавед в лицето. Рапирата отново натежа безжизнена в ръката й, острието мина покрай осородния и се заби в стената. Но дръжката го удари силно в лицето и той политна зашеметен назад. Рапирата излезе с лекота от прогнилите дъски и Тиниса се завъртя обратно към Талрик.

— Отдавна си го просиш, проклетнико! — извика му и нещо в Талрик се прекърши, нещо, което осородният дълго беше държал под похлупак. Той скочи към нея и Тиниса успя само да го резне плитко по хълбока, преди той да я събори на пода; лицето му бе разкривено от ярост. Тя го фрасна в лицето, а той удари главата й в дъските толкова силно, че й причерня. Успя обаче да забие пръсти в раната на хълбока му, натисна с все сила и той се търколи настрана със задавен вик.

Тя се изправи, но Талрик вече бе протегнал към нея ръка с разтворена длан.

— Умри, кучко бясна! — изсъска той.

Надигна се на коляно да стреля, но лицето му изведнъж застина в израз на изумление и той вдигна ръка към врата си. Миг по-късно се олюля и тупна на пода.

Нивит стоеше на прага с тръбичка на устните и гледаше Тиниса.

Тя се огледа трескаво. Тисамон седеше отпуснат в един ъгъл, Сеф лежеше просната там, където беше седяла преди всичко това да започне. Двамата осородни също бяха на пода, разбира се, Гавед тръскаше замаяно глава… а Ахеос лежеше в разширяваща се локва кръв.

Кръвта по нейната рапира…

Имаше и още някой, силует, който Тиниса различаваше смътно — приведена старица с червени очи, стиснала в ръцете си малък предмет. Старицата подмина Нивит и излезе от колибата. Водомеркородният не реагира, сякаш изобщо не я беше видял.

— Нивит — извика Тиниса и вдигна рапирата си, после усети нещо да я жилва над окото.

— Какво? — Вдигна замаяно ръка към челото си и извади оттам миниатюрна стреличка. — Нивит?!

Светът се люшна. Последното, което видя, преди да се строполи на пода, беше как очите на Тисамон рязко се отварят и той скача на крака.

Сикоре се отдалечаваше с бърза крачка от къщата на Нивит, притиснала Кутията на сенките до гърдите си. Увила я беше с робата си на няколко ката. Не смееше да я докосне иначе. Не смееше да се отклони и за миг от целта си.

„Бях там, сред тях“ — мислеше си тя. Паякородното момиче я беше видяло, това Сикоре го знаеше, но после водомерката го продупчи с една от стреличките си. „Можеше да пострадам.“ От самата мисъл за физическо насилие, за онази страховита рапира, която се стрелва да я промуши, я побиха тръпки и коленете й омекнаха. Никога вече нямаше да поеме такъв риск, но сега залогът беше много голям, а да се угоди на Уктебри беше много важно.

Оказали се бяха по-силни от очакваното. Макар че се беше подготвила за преместването, Сикоре едва не се хвана в капана на малката сенчеста реалност. Освободи се благодарение на Уктебри и неговата сила, за да довърши работата си във физическия свят, докато другите лежат в безсъзнание. Така се беше отървала от всичките си противници. Освен от осородните, разбира се, но те не вярваха в магията и Сикоре лесно можеше да се скрие от тях, както и стана.

Вървеше към брега на езерото с намерението да намери лодка, та да се измъкне бързо от Джерез. След малко вече се промъкваше между крайбрежните коптори, които клечаха в разкаляната почва на тресавището, неравна и осеяна с дълбоки дупки, обречена някой ден да потъне окончателно.

Въздъхна с искрено облекчение. Поне от равнинците се беше измъкнала без проблеми. Не си беше давала сметка колко я ужасява мисълта да не пострада физически. Хората от нейната раса притежаваха силен инстинкт за самосъхранение, по-силен от идеята за обща цел и добруване на общността. Молците открай време разчитаха богомолкородните им вардияни да умират вместо тях, но при крайна нужда охотно жертваха и собствения си живот. Може би именно това беше причината да излязат победители в онази древна война.

Сведе поглед към увития предмет, който стискаше в ръцете си, и усети притеглянето му. Щеше да го занесе право на Бродан и той, понеже беше покорен малоумник, щеше да го предаде на господарите си. И нямаше да усети нищо. За него кутията щеше да е просто кутия.

— Обърни се — каза глас зад гърба й и тя се извъртя, стиснала кутията, и изсъска от гняв. Стройна фигура стоеше недалеч от нея, с бронирана ръкавица и сърповидно острие. Богомолкородният от свитата на молеца. Знаеше и името му — Тисамон.

Сикоре присви очи.

— Ти не си магьосник, богомолке, така че как се озова тук?

— Джерез тъне в кал и не ми трябва магия, за да проследя нечии стъпки. Реших, че си Сцила, но не си. Коя си тогава?

— Не ти трябва да знаеш — отвърна тя. — А сега си хващай пътя, богомолке. Не смей да ме предизвикваш.

— Ти си направила заклинание на Тиниса — каза хладно той и пристъпи към нея.

— Защо те интересува съдбата на един паяк?

— Тя ми е дъщеря — отвърна мъжът и направи още една крачка напред.

Сикоре видя как сърповидното острие се извива назад за удар и посегна мълниеносно с острите си нокти към богомолкородния. Той се дръпна инстинктивно, а тя оголи зъби в хищна усмивка.

— Добре де, тук си. Но какво ще направиш? Познавам добре твоя вид, богомолке. Молецородните ви отглеждат за пазачи. Но аз съм магьосница, а теб те е страх от магията, нали? И от всички неща, които тя може да ти стори. Сигурно знаеш, че да убиеш магьосник означава да си навлечеш проклятие, на себе си и на всичките си близки.

— Чувал съм да го казват — отвърна той.

Вече не пристъпваше към нея и Сикоре разбра, че е права. При цялото си умение в боя богомолкородните бяха суеверна и невежа раса.

— Тогава си върви, преди да съм те поразила със заклинание — каза тя. — Настина ли мислиш, че ще сдържа ръката си? Или ще дръзнеш да се изправиш срещу мен в двубой?

— Права си, разбира се — каза той. — Не бих го направил.

Усмивката й се разшири, ала в същия миг нажежен юмрук я удари в кръста и я събори на земята. Тя се извърна, докато падаше, и видя осороден в дълго палто да каца встрани. Над дланта му още се виеше рехав дим.

Идваха за нея. Идваха за кутията.

Силите й се топяха бързо, но тя имаше още един, последен коз, пък бил той и прост чирашки трик. Съсредоточи се изяло върху кутията и призова силите си, преди да са попили в земята заедно с кръвта й.

После вдигна очи и видя богомолката и осата над себе си, осородният вдигнал меч да я прониже. Заплю ги предизвикателно и видя как богомолката отскача назад. После мечът потъна в гърдите й.

Тисамон изчака Гавед да завърти хубаво меча и да го издърпа от трупа на комарородната и чак тогава посегна да вземе кутията. Разбута широките ръкави на мъртвата жена. Различил беше ъгловатите очертания в ръцете й. Усетил я беше там.

Но сега я нямаше. Пръстите на комарородната още бяха сгърчени, все едно допреди миг е стискала предмет със същата форма и размер, но кутията я нямаше.

Погледна към Гавед, но той не би могъл да разбере. Осородният се зае да претърсва трупа от главата до петите, а Тисамон се дръпна назад, защото знаеше, че усилията му са безпредметни. Знаеше, че с помощта на магията си комарородната в крайна сметка ги беше надвила.

Нивит беше пратил за най-добрия лекар, когото познаваше — сивокожо създание на име Матонуи. Доктор Матонуи беше над два метра висок с все възголямата си гърбица и трябваше да се свие на две, за да влезе през вратата. Срязал беше окървавената роба на Ахеос и сега стоеше на колене до него. На пода до тях бяха подредени букетчета билки, миниатюрен мангал и няколко фини бронзови инструмента. Медицината, която високият лекар прилагаше, беше странна мешавица от старо и ново.

Тиниса седеше в едно кьоше, сякаш се опитваше да потъне в стената. Не откъсваше поглед от проснатия на пода молец и хапеше устни. Рапирата й лежеше захвърлена наблизо. Тиниса не искаше да я докосне. Дори не вдигна поглед, когато Тисамон се върна.

Той клекна до нея смутен, сякаш търсеше подходящите думи и не ги намираше.

— Мъртва е — каза накрая, а когато Тиниса не реагира, добави: — Жената, която те е омагьосала. Мъртва е.

— И с какво ни помага това? — прошепна Тиниса. — С какво ще помогне на него?

Тисамон я погледна.

— Не носиш отговорност за случилото се. Тя е използвала магията си върху теб.

— Аз не вярвам в магии. — Каза го толкова тихо, че Тисамон едва различи думите.

— Тиниса, магията съществува. Иначе защо дойдохте тук и…

— Не вярвам. Аз го пронизах. Какво ще си помисли Че? Как можах да й сторя това?

Тисамон поклати объркано глава.

— Но магьосницата е мъртва. Убих я.

— Това не помага! — повиши глас Тиниса и само дето не го заплю. — Убиването… не е отговор за всички и всичко, Тисамон. Това ли е единственият начин, по който решаваш проблемите си? Като убиваш?

А после видя болката и объркването, изопнали лицето му, и чак тогава направи връзката. Спомни как Тисамон беше решил проблема си с предполагаемото предателство на нейната майка, своята любима. Избягал беше в Хелерон, за да продава там острието си. Убивал беше хора, дори такива, които нямаха нищо общо с неговата болка. Давил беше мъката си в кръв, ежедневно.

— Обаче проклетата кутия я няма — съобщи уморено Гавед. — Кълна се, че търсих навсякъде, оттук чак до мястото, където я настигнахме оная грозотия, но ядец. Нищо не намерих. Сигурно я е дала на някого.

— Изпрати я с магия — каза Тисамон.

— Все едно — отвърна осородният. — Може и така да е станало, щото кутията я няма. Изчезнала е безследно. А молецът беше единственият, дето можеше да я усети.

Тиниса го изгледа предизвикателно, но после сведе очи унило, защото Гавед не я обвиняваше. Просто разсъждаваше на глас.

— Трябва да махнем Ахеос оттук — каза тя. — Трябва да го качим на „Момата“ и… да го закараме в Колегиум. В Колегиум има страхотни лекари.

При последното твърдение доктор Матонуи вдигна неокосмените си вежди, но продължи да се грижи мълчаливо за пациента си.

— Освен това вече привлякохме твърде много внимание — каза Талрик. Беше сменил превръзката на раната си, която отново се беше отворила, и сега седеше на леглото на Нивит. Погледът, с който стрелна Тиниса, не преливаше от любов. — Досега бяхме поредните мераклии, които точат лиги по кутията. Сега се озовахме в центъра на вниманието, така че момичето е право — зазори ли се, трябва да тръгнем.

Тисамон погледна рапирата на Тиниса, после се наведе, взе я и я подаде безмълвно на дъщеря си.

— Не я искам — каза тя. Макар Тисамон вече да беше почистил острието, в нейните очи по него още лепнеше кръвта на Ахеос.

— Рапирата не е виновна — каза тихо Тисамон.

— Не ме интересува — настоя на своето тя. — Не я искам, и толкова.

— Помисли — продължи той. — Когато си го нападнала, Ахеос е бил в безсъзнание, напълно беззащитен. Дори начинаещ дуелист не би пропуснал такава лесна мишена.

Това най-сетне я накара да вдигне зачервените си очи към него.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Че рапирата го е ранила, но не го е убила. Спомни си произхода на това острие. То не е просто стомана. То е меч на оръжемайстор. Знаело е, че не го насочваш ти, не и със сърцето си. Ако наистина си искала смъртта им, всички те щяха да са мъртви — Ахеос, Нивит, двамата осородни. Аз съм те обучавал и знам, че ако наистина си искала да ги убиеш, никой от тях не би могъл да те спре. Затова вземи рапирата си. Тя винаги ти е служила добре.

— Адски драматично и колоритно, без съмнение — прекъсна ги грубо Талрик, — но по-добре да се готвим за тръгване, казвам аз. — Надигна се тежко едновременно с богомолката.

Тисамон го прикова с гневен поглед, но след миг кимна.

— Прав си. Ще ида да намеря бръмбара, Аланмост. Трябва да върнем Ахеос в Колегиум, иначе ще умре.

Погледът, който му хвърли доктор Матонуи, намекваше, че последното е твърде възможно независимо от обстоятелствата и местонахождението.

Бродан се събуди в агония. Незнайно как беше заспал — тук, до тъмното езеро. Беше замръзнал, мокър от росата, а раните му така се бяха втвърдили от спечената кръв, че не можеше да помръдне. Изстена, направи опит да размърда крайниците си и бе възнаграден за усилието с остра болка, която се стрелна по целия му гръб и се съсредоточи в хълбока.

В ръката му имаше нещо. Пръстите му бяха свити около някакъв предмет, достатъчно твърд и ръбест, за да се впие в кожата му. Бродан отвори очи и примижа от светлината на утрото. Пръстите му се бяха вкочанили около предмета и той прибягна до помощта на другата си ръка, за да ги откопчи.

Кутията. Стискаше в ръка кутията! Той затаи дъх. Проклетата кутия беше в ръката му, предметът, от който зависеше кариерата и дори животът му.

Бъдещето, което доскоро му изглеждаше обречено на наказания и разжалване, се разсипа на прах и на негово място грейна светла перспектива, обещаваща повишение и привилегии, защото кутията беше у него.

Бродан се стегна, надигна се с пъшкане, после с мъка се изправи. Трябваше да стигне до гарнизона и да си уреди незабавен транспорт до столицата.

Яхнал вълната на див ентусиазъм, Бродан изобщо не се запита каква ли цена са платили други хора, за да стигне кутията до него.