Кръвта на богомолката

7.

Че гледаше една източена лодка със сини платна, която лавираше между островите. Имаше известен опит с плавателните съдове и веднага позна паешкия дизайн на тази, не много по-различна от лодката, с която тя и Неро бяха стигнали до Селдис.

Светът тук беше много странен — паякородни управляваха град на Умели, мухородни пилотираха бойни летала, водните кончета бяха пирати. Ала беше и красиво, ранното слънце превръщаше голямото вътрешно море в течно злато, набръчкано от меки вълни към хоризонта, а островите бяха като кръпки от черно кадифе. Под себе си Че виждаше терасираните улици на Соларно, червените покриви със смела форма, искрящите бели стени. Градът се пробуждаше, чуваха се първите акорди на енергичната врява, посрещнала я при кейовете на пристанището предния ден. Град на дузина раси. Град на първосигнално насилие и чудата политика.

— Рано пиле рано пее, а?

Че се обърна и видя Таки да стои на вратата. Мухородната беше облечена в семпли и бая поизносени туника и панталони, не в предпочитания от соларнийците бял цвят, а в тъмносиво. Под колана й бяха затъкнати кожени ръкавици.

— При леталото си ли отиваш? — попита я Че предвид дрехите й, по които личаха стари петна от машинно масло.

— Ами да всъщност — отвърна Таки, явно изненадана от точното наблюдение. — Бедният „Еска Воленти“ получи едно-две попадения в кърмата, а и преди това не беше в идеална форма. Не ми се ще да го оставям в ръцете на дестиавелските механици. Само аз мога да го балансирам както трябва.

— Тук имате… — Че се почувства неудобно, но все пак продължи: — Виж, дано не ти прозвучи високомерно или нещо такова, но тук сте доста по-добре със занаятите и механиката, отколкото очаквах. Мислех, че ще се озова в Паешките земи, ако разбираш какво имам предвид.

Таки се усмихна.

— Значи не си виждала Паешките земи. Паяците обичат джаджите, нищо че не могат да ги използват лично. На юг има истински индустриални градове, така съм чувала, а Дировешни — това е на югозапад оттук, при паешкия бряг на Езгнано — произвежда най-добрите чаркове за летала и автовозила. Нашите ги доставяме само оттам. Ти вероятно имаш предвид, че паякородните дами и лордове предпочитат да не виждат мръсната и потна част от производството на машините и затова ги държат далеч от хубавите си къщи. А сега какво ще кажеш да закусим?

— С удоволствие.

Таки й даде знак да я последва и двете се спуснаха по стълбите. Долу ги чакаше дълга ниска маса в стила на мухородните, заредена с хляб, гроздово сладко, зрели домати и тънко нарязано месо. Около масата вече се бяха събрали хора, трима от местните бойни бръмбари, две мухи и гол до кръста мъж водно конче — седеше с кръстосани крака, ръцете и гърдите му бяха нашарени от белези и дамги.

В първия миг Че не позна Неро, но именно той беше единият мухороден край масата. Нищо чудно, че не го позна — беше неузнаваем, за една нощ се беше превърнал в местен, нагиздил се бе с бялата туника и широките панталони на соларнийците, а на главата му имаше четвъртита шапка с остър връх. Вдигна очи към нея, ухили се и с това разпръсна окончателно съмненията й относно самоличността му.

— Охо, я се вижте само, сир Неро — подкачи го Таки. — Изглеждате почти цивилизовано… като за стар човек.

— А вие, мадам Таки, изглеждате като стопроцентова варварка. Да не би да съм пропуснал някой местен обичай, според който на днешния ден хората обличат най-грозните дрехи от гардероба си?

Таки остави заяждането му без коментар. Вместо това седна на масата и даде знак на Че да направи същото.

— Ако искаш да се впишеш тук — обясни тя, — първо се научи какви са правилните обръщения. Тук вашите „майстор“ и „мадам“ не вървят. Към мъжете се обръщаме със „сир“, сир Неро, а към жените с „бела“, ако жената ви е равна, и с „домина“, ако е по-високо от вас.

— Ами ако мъжът е с по-високо социално положение? — попита Неро.

— Откъде да знам? Още не съм срещала такъв — каза самодоволно Таки, с което разсмя колегите си от Дестиавел.

— Тези думи ми звучат много странно — каза Че. Понеже не беше направила никакъв опит да изглежда като местна, не се притесняваше да покаже невежеството си. — Както и имената на градове, места и прочие. Вчера ти спомена за… принцеп нещо си?

Водното конче я изгледа остро, а Таки кимна и каза:

— Принцеп Изгнана, да. Трови ни живота през повечето време.

— Знам, че е просто име, но ми звучи така, сякаш означава нещо само по себе си. Чудех се… в Колегиум се пазят древни писмени плочи, но никой не може да разчете надписите. Тези ваши думи звучат почти като различен език или…

— За всичко са виновни водните кончета — прекъсна я Таки. — Нали така, Далре?

Дамгосаният мъж я стрелна със страховита гримаса, която Че със закъснение разчете като шега.

— Хората на Далре са дошли тук много преди нас, още през лошите стари времена. Дошли, основали колония и донесли своя си говор, затова думите звучат познато, но не съвсем. Днес го използват само като таен език, но навремето, изглежда, е бил един вид официална реч на техните главатари и мъдреци. Нещо като частните клубове на висшата класа, където не те пускат, ако не говориш както трябва. След като паякородните дошли и ги чули как говорят, толкова им харесало, че титлите и имената се разпространили из целите Паешки земи. Щото звучи поетично, а великите дами обичат поезията.

— Значи Принцеп Изгнана означава?… — подсети я Че.

— Принцеп е нещо като княжество, ама на принц, не на княз, а Изгнана значи, че е в изгнание. Княжество в изгнание, да речем — обясни Таки. — Такива имена има навсякъде. Дори обикновените улици тук, в Соларно. Което ме подсеща, че трябва да ида в работилницата, иначе току-виж ония мърлячи ми съсипали леталото. Искаш ли да ви заведа със сир Неро в Базаара, та да видите как всъщност функционира Соларно?

При последното Че мярна в очите на Таки напрежение. Кимна в знак на съгласие, като си мислеше: „Иска да ни изведе оттук. Да ни отдалечи от погледа на паякородната си господарка, може би, но защо?“

— Кои са те? — попита Че, като повиши глас да надвика дъжда. Таки проточи врат изпод навеса на покрития преден двор на таверната да види кого й сочи и въздъхна театрално.

— Вие, чужденците, определено умеете да напипате най-хубавото в нашия прекрасен град. Това, бела Челядинка, са хаотици. — Изгледа ядно малката групичка синьокапи мъже и жени, повечето соларнийци, но и двама от собствената й раса, които стояха на ъгъла между две пресечки на Базаара и се кокореха и на Таки, и на всички останали. — Имате ли си такива по вашите места?

Базаарът, оказа се, беше централният соларнийски пазар. Не беше разположен на някой площад или на оградено за целта място, а се гъчкаше на десетина претъпкани улици, които изпълняваха и всички останали функции на нормалните си посестрими — жилищна, транспортна и прочие. Неро обясни, че традицията била такава навсякъде в Паешките земи.

— Агитатори тоест? — пробва Че и когато Таки кимна, призна: — И при нас ги има май. Студенти от Академията в Колегиум, които искат някаква промяна в града или протестират, защото някой някъде бил направил нещо, което не им харесва. А в Хелерон протестите често се израждали в насилие и пак толкова често били подклаждани от престъпни елементи. — Тя вдигна рамене. — Така поне съм чувала.

— Правилно си чула — потвърди Неро. Не си беше направил труда да погледне към хаотиците. Или не ги намираше за интересни, или вече ги беше видял на идване към таверната. Седеше отпуснат на дървената пейка в едното кьоше на оградения с нисък зид преден двор, докато дъждът барабанеше по намасления навес над тях и се изливаше на пелени по края.

— Е, нашите хаотици определено си падат по насилието. Поддръжници са на Кристалната партия — обясни Таки. — Нямате представа за какво ви говоря, нали? Не знам как се оправяте в тези вашите Равнини без политика.

— Имаме си политика — с гордост каза Че. — Гражданите на Колегиум избират най-достойните свои представители за членове на Събранието и по този начин градът ни се управлява пряко от хората.

— Звучи ми доста налудничаво — възрази Таки. — Ще ми се да ида там, за да видя това чудо с очите си. Историите за далечни земи винаги звучат странно, но срещнеш ли пътник от онези места, откриваш, че странностите са силно преувеличени и че хората там са същите като тук. Но това явно не важи за вас.

— А вашите политически партии, дето се боричкат помежду си? — попита Неро.

— Ще ви кажа, но слушайте внимателно, защото е сложно, особено за наивни чужденци като вас — предупреди ги с широка усмивка Таки, после начерта с крак голям кръг на земята. — Това е Дворна Сияйна, която включва представители на всички основни фамилии в Соларно. Всяка семейство има по… ами, по четири, шест, най-много по дванайсет представители, в зависимост от богатството си, от статута си и от търговията, която контролира. Както и в зависимост от броя на поддръжниците си — добави тя и хвърли бърз поглед към хаотиците, които бяха заети да подвикват обидни думи на неколцина забързани минувачи. Поне половината агитатори стояха под дъжда, но това явно не им пречеше.

— А това — продължи Таки и начерта по-малък кръг с върха на сандала си — е Дворна Тъмнинна, която на практика контролира града. В нея влизат онези късметлии от Сияйна, които водещата партия избере и които, както вероятно се досещате, са нейни поддръжници. В момента Дворна Тъмнинна се контролира от Кристалната партия, следователно всички настоящи членове на Тъмнинна са от семейства, поддържащи кристалните. Дотук ясно ли е?

Двамата чужденци кимнаха послушно.

— Така, да видим дали ще схванете следващото — продължи Таки. — По всяко време Сияйна може да изиска промяна в Дворна Тъмнинна. И ако разполага с достатъчно гласове в Сияйна, друга партия може да вземе властта и да подмени изцяло състава на Тъмнинна. Сега е моментът да спомена, че освен говорителката им пред Сияйна, никой не знае кой е бил избран за член на Тъмнинна. Единствено избраните знаят кой всъщност дирижира представлението в дадения момент. Ние, обикновените граждани, знаем само коя партия управлява града през настоящата десетница и нищо друго. Уж — добави тя с иронична усмивка — за да се предотврати корупцията.

— Че то вашите в Сияйна могат да сменят управлението всеки ден. Защо не го правят? — попита Неро.

— Защото, ако някой го предложи, но не успее да прокара предложението си, моментално го изхвърлят от Сияйна и управляващата партия избира кой да заеме мястото му — обясни Таки. — Затова поддръжниците на важните клечки излизат на улицата да сплашат дребните хорица, случва се някои къщи да си сменят боята, най-вече от по-малките семейства, които така или иначе търгуват лоялността си срещу дребни услуги, колкото да не потънат съвсем. Но в крайна сметка всичко се свежда до шумната агитация, защото много хора са склонни да скачат от лодка в лодка, ако преценят, че някой от играчите е станал по-силен, отколкото се е смятало доскоро. А няма по какво друго да преценят освен по уличната врява с определен цвят. Така че в крайна сметка май и ние сами си избираме управниците. Точно като при вас, един вид.

— Един вид — съгласи се неохотно Че. Соларнийската система, изглежда, нямаше нищо общо както с учтивите политически боричкания на Колегиум, така и с елегантните, но смъртоносни игри на паякородните.

— Е — продължи Таки. — Вие двамата, ако искате, се поразходете из Базаара, но аз трябва да ида при „Еска“. Гледайте да се върнете тук, в „Трите колони на Ахаби“. Ако се загубите, питайте някого. Всички го знаят. Пазете си кесиите и не се забърквайте в сбивания. Ще се върна тук преди да е ударила следващата камбана.

— Таки — спря я Че, събрала смелост да постави въпроса. — На какво се дължи интересът ти към нас? Защо ни помагаш?

— Ами, аз съм си дружелюбна по природа — отвърна жизнерадостно Таки, но Че поклати глава и мухородното момиче изкриви лице в гримаса. — Заради осите. Вие очевидно знаете много за тях, а аз искам да науча повече, защото се тревожим, аз и неколцина приятели. Това стига ли засега?

— Напълно — кимна Че.

Дребната мухородна се изниза в една пресечка, а Неро попита:

— Е, какво знаем?

— Осите са тук и не всички ги харесват — каза пробно Че.

— Но има и такива, които ги харесват — довърши вместо нея той. — Това момиче се съмнява дори в собствената си господарка, в своята, как беше, домина. Забеляза ли как ни измъкна, преди паякородната да ни е засипала с въпроси? А приложат ли Изкуството си върху теб, трудно ще премълчиш каквото и да било пред паяците, повярвай ми.

— Какъв според теб е планът на осите? — попита Че. — Не виждам как… — Огледа се и се намръщи. — Всъщност виждам двамца ей там, стоят си и сякаш държат улицата под око. Почти все едно са… — Погледна притеснено към Неро.

— Частна стража? — предположи той. — Е, може би някоя от партиите е започнала да използва услугите им срещу заплащане, знам ли. Може би имперските войници се стичат в Соларно като наемници. Ако е така, то планът е добър… чудя се колко ли са докарали в града досега. Но ще трябват много войници, за да стиснат за гушата шантав град като този. А нашият следващ ход какъв ще е — някакви предложения?

— Да съберем още информация.

— Правилно. — Неро кимна. — Неприятно ми е да го кажа, но в тази игра аз имам по-силни позиции от теб. Надявах се, че ще се впишеш, но досега не съм видял и един бръмбаророден по улиците освен от местната порода, а ти трудно ще минеш за една от тях.

„Прав е“, помисли си унило Че. Соларнийските жени не само бяха с пясъчен цвят на кожата, с тъмни или боядисани в червено коси, завити в кок на тила, но бяха по-високи от нея и по-стройни.

— Значи ти ще се заемеш с калта, така ли? — попита тя.

— А ти ще се мазниш на лордовете и дамичките. Гледай да стоиш близо до тази Таки. Тя явно не си пада по раираните, нищо че е устата до нетърпимост. Слушаш ли ме изобщо?

От известно време Че гледаше втренчено покрай него, но сега побърза да кимне.

— Да стоя близо до Таки, да. Извинявай, просто… нощес сънувах нещо странно.

— Кошмар?

— Тъкмо напротив — отвърна тя и осъзна, че се усмихва.

Крясъците откъм групичката агитатори на ъгъла се бяха засилили. Допреди миг двамата не обръщаха внимание на врявата, но сега Че изведнъж скочи, преди дори да е осъзнала докрай на какво се дължи реакцията й — на звук, даде си сметка тя, звук, който познаваше добре. Трясък на метал в метал. Посегна несъзнателно към меча си и го изтегли от ножницата.

Словесната престрелка на ъгъла беше прераснала в свада, ала тя с нищо не приличаше на деловия и смъртоносен дуел, който се бе разиграл пред очите й на пристанището. Докато Че и Неро си бяха говорили, отнякъде се бе появила втора групичка, повечето от членовете й с малки червени шапки като на победителя във вчерашния дуел. Обидите и взаимните обвинения бяха подпалили искра, а след като първият меч излезе от ножницата, всички наизвадиха оръжия. Ножове, кинжали и мечове — от местния вид с извито острие — се появиха във всяка ръка и с това хаотичното кръвопролитно стълкновение стана неизбежно.

От пръв поглед личеше, че повечето участници, дори тези с мечовете, не са опитни дуелисти, може да бяха по-неопитни и от самата нея, реши Че. Търговци и слуги, предположи тя, и може би неколцина, на които и преди се е случвало да проливат кръв. Бяха много близо един до друг, бутаха се и викаха, мушкаха накъдето им падне със силно изнесени напред мечове, и цялото нелепо меле се придвижваше право към таверната, където седяха Че и Неро.

Много от местните тръгнаха да се изнасят по-надалеч от патакламата и тесните улички към кейовете изведнъж се задръстиха от бягащи хора. Имаше и други обаче, които се включиха охотно в мелето и понеже повечето не носеха отличителни шапки, хаосът стана пълен. Откъм другия край на улицата беше притичал отряд от градската стража, но блюстителите на реда, изглежда, предпочитаха да гледат отстрани, вместо да нагазят във водовъртежа.

— Че — извика Неро някъде над нея. Беше се издигнал с крилете си и припърхваше над навеса: пазеше равновесие на един крак върху близкия пилон. — Че, трябва да се махнеш.

Тя се огледа, но нямаше къде да иде. Беше прекалено тежка и тромава, за да последва Неро. Не би могла да прелети повече от няколко метра, а това щеше да я насади право в кюпа. Отстъпи към входа на таверната. След миг полудялата тълпа се изсипа в малкия преден двор, напираше, после отстъпваше, но така и не стигна до вратата, така че пред Че, която стоеше с долепен до каменната зидария гръб, оставаха метър-два чисто пространство. На прага до нея се бе появил някакъв мъж, кръчмарят вероятно, стискаше насочена алебарда и се кокореше заплашително на групичката ръгащи се мъже и жени.

По улицата се валяха поне четири тела и стражарите ги прибираха, без да си дават зор. Че се огледа за осородните войници, но те не се виждаха никъде. Опита се да различи противниковите страни в мелето и да открие някаква логика и ред в действията им, но напразно. Не беше за вярване, че повече хора не лежаха в кръв по калните улици на Базаара. Много от хаотиците носеха кожени доспехи и изглежда, предпочитаха посичащите хоризонтални удари, които оставяха дълги, но плитки рани, пред смъртоносното мушкане с върха на острието. Този стил имаше за цел да спечели преимущество, без непременно да сее смърт, и немалко от участниците в битката вече се бяха оттеглили настрани да си ближат раните. На Че това й се струваше пълна лудост, но явно и двете страни имаха една и съща принципна цел.

Изобщо не видя нападателя, чу само звук от съдран брезент наблизо, последван от бързо движение току до нея — Неро се сурна през срязания навес право върху раменете на някакъв мъж. Мъжът, само на ръка разстояние от Че допреди миг, политна назад, зает да разкара Неро, който му бъркаше в очите с едната си ръка, а с другата посягаше да извади кинжала си. Опита се да го намушка с дългата си кама, но мухородният се местеше ту на едното му рамо, ту на другото, като си помагаше с криле, а в следващия миг Че се хвърли напред и прониза кандидат-убиеца си в корема.

Мъжът се сгърчи и залитна, а Неро запърха с криле да се задържи във въздуха. Соларниецът падна с все меча на Че в тялото си, а тя потръпна от ужас — толкова кръв се беше проляла пред очите й, част от която и по нейна вина… а Неро изведнъж изруга, превъртя се във въздуха и по белите му дрехи пръсна кръв. Дръпнал се бе по инстинкт и воден от Изкуството си и вместо да го прониже в ребрата, острието го резна над лакътя. Неро се търколи на земята, а Че се озова лице в лице с кльощаво водно конче, мъж с дълбоки белези и от двете страни на лицето. Държеше меч с дълга дръжка, почти толкова дълга, колкото и самото острие. А в нейните ръце нямаше нищо.

Мъжът се забави за миг, колкото да прецени пълната й уязвимост, после я нападна със стиснати зъби. Явно не си падаше по местното позьорство, а предпочиташе да убива по бързата процедура. Тя отстъпи трескаво, прасците й се удариха в ниския зидан парапет на двора, а после светът се превъртя пред очите й. Водното конче се оттласна от земята, като си помагаше с криле, Че видя тънкото смъртоносно острие на меча му да се спуска право към нея… а после да се отклонява встрани.

Заби се в земята на сантиметри от лицето й, а белязаният се срина на колене, гледаше някак учудено. Че го зяпна, недоумявайки какво става, и едва когато мъжът се килна и падна по очи, видя края на къс нож без дръжка — от онези за хвърляне, — потънал почти докрай в тила му.

Скочи на крака и заоглежда тълпата. Числеността на мелето се бе свила до приемливи размери и стражарите най-сетне бяха решили да се намесят — газеха сред размирниците и налагаха де кого сварят с палките си. Зад тях предприемчиви мухородни правеха бърза инвентаризация на падналите и джобовете им.

Един мъж я гледаше втренчено. Не беше местен, не беше и от позната за нея раса, полуроден навярно. Беше строен, светлокестеняв, нито висок, нито нисък, носеше ризница от бронзирани люспи и мърляв кафеникав плащ. В погледа му не се четеше нищо, беше далечен и безличен като звездите, но през гърдите му имаше портупей с ножове за хвърляне, от които липсваше — забележете — само един.

Със свит стомах Че се наведе над мъртвия мъж с белезите и издърпа несръчно ножа от тила му — задача хлъзгава и неочаквано трудна, от която по ръцете й полепна кръв. Когато се изправи, непознатият още беше там и я гледаше. На заден план Неро ругаеше, опитваше се да стегне с някакъв парцал раната на ръката си и на висок глас настояваше Че да му каже какви ги върши.

Очаквала бе мъжът да се омете, когато тя тръгне към него, но той остана на мястото си. Двама от стражите също го бяха забелязали, но усърдно се преструваха, че не са. Значи странникът им беше известен и се ползваше с онзи особен вид уважение, който няма нищо общо с одобрението.

По-отблизо странникът не изглеждаше толкова атлетичен — съвсем малко по-висок от Ахеос, но по-широк в раменете. Лицето му беше изпито и обветрено, на неопределена възраст, напълно непроницаемо.

Тя му подаде окървавения нож и попита простичко:

— Защо?

Ножът се озова мълниеносно в ръката му, Че въобще не видя кога е посегнал да го вземе. После мъжът се усмихна и усмивката му беше като прозорец към нещо изначално чуждо за нея — нещо древно, тъжно и много тъмно. Напомняше й за Тисамон, осъзна стреснато Че. Един и същ меланхоличен мрак се таеше и в двамата.

— Защо не, ако така искам? — Гласът му беше най-обикновен и дотолкова лишен от драматизъм, че разби на пух и прах тайнствената му аура. А после мъжът й обърна гръб и си тръгна, без да погледне назад.

От втория етаж на една къща през улицата капитан Хавел наблюдаваше същата сцена в компанията на Одиса. Отначало я бе наблюдавал с лека усмивка, защото с малко късмет щеше да докладва пълен успех пред началниците си, а финансите му щяха да останат встрани от вниманието на Рекеф. Улиците на Соларно бяха опасни сцени на внезапно насилие, особено напоследък, откакто контролът над Дворна Тъмнинна беше станал обект на поредните боричкания между партиите. Улици, където двама наивни чужденци лесно можеха да станат жертва на случайно насилие.

Когато мелето се изсипа в двора на таверната, капитанът изпадна в екстаз и не пропусна да сподели задоволството си със своята гостенка, дори я похвали за слуховете, които беше пуснала така успешно.

Паякородната се бе наместила още по-близо зад него на прозореца, дори сложи ръце на раменете му.

— Не е трудно да насъскаш соларнийците един срещу друг. Вашите агенти на позиция ли са?

— Агенти? — изсумтя Хавел презрително. — Едва ли заслужават тази дума, но пък в Соларно има изобилие от наемни убийци, и местни, и гастролиращи. Принцеп Изгнана на практика ги бълва като национална индустрия. Ще си свършат работата, спокойно — увери я той, едновременно като мъж, който се опитва да направи впечатление на паякородна мома, и като офицер, който се надява да впечатли далечните й рекефски началници. Самият той се чувстваше на върха в онзи момент…

После видяха как платените убийци се втурват към плячката, как соларниецът пада убит, а водното конче се впуска в атака. Хавел дори плесна победоносно с ръце, когато бръмбарородното момиче падна назад, а убиецът се хвърли да го довърши.

После, уви, водното конче също падна, а в тълпата се отвори пролука в чест на новодошлия.

Капитан Хавел се дръпна от прозореца като пред нещо отровно.

— Това променя нещата — измърмори той, вперил поглед в единствената неподвижна фигура сред целия хаос долу, мъжа, чийто точен мерник бе видял сметката на втория им убиец.

— Познавате ли го? — попита Одиса.

— Силни ли са очите ви? Успяхте ли да видите хвърлянето?

— Не, всичко стана много бързо — отвърна тя, макар да беше видяла достатъчно. Реши обаче, че е по-добре капитанът да утеши наранената си току-що гордост с една образователна лекция.

— Мишена от другата страна на улицата и през движеща се тълпа хаотици — каза навъсено Хавел. — Познавам го, и още как. Честа, така му викат. Честа убиеца. Нещо като местна знаменитост, макар че рядко се изявява публично като сега.

— Паякороден ли е? Мислех, че…

— Не е от определена раса, а мелез някакъв. Минава за народен герой в този откачен град, но не защото прави нещо за друг освен за себе си, а защото е изключително добър в занаята си. Всички деца по улиците мечтаят да станат като него. — В тона на Хавел се четеше нескрито презрение към престъпника, издигнал се над парцаливата си черга. — Освен това е политически неутрален, така съм чувал. Всички партии и фракции са се опитвали да го ухажват по едно или друго време. Говори се, че накрая взел да убива пратениците им, за да го оставят на мира. Чудя се какво го е довело тук да защитава някаква загубена чужденка. Проклети да са тъпите соларнийци!

Одиса прочете всичко по лицето му — внезапно загрубялата игра, дребните му злоупотреби и планове, неочаквано застрашени от появата на двамата равнински агенти. Не просто двама нескопосани шпиони от Равнините при това, а нахлуване в личната територия на капитана, което имаше своите корени някъде в тъмната страна на Соларно.

— Ще се наложи да отнесете едно съобщение — каза Хавел с явна неохота. Ала въпросите на имперската сигурност имаха приоритет пред въпросите на личното му облагодетелстване и се налагаше да действа бързо, за да предотврати още по-голяма каша, по която да отсъдят за действията му. — Спешно съобщение до лагера в Аракетка. Нека знаят, че тук залозите внезапно са се повишили.

Одиса козирува като добър офицер от Рекеф, нарами раницата си и си тръгна. Пое по улиците на север, повървя доста, а когато се увери, че не я следят, обърна палтото си, вдигна си качулката, промени дори походката си и тръгна назад към пристанището. Направи всичко това, без да се замисля, водена от обучението си и от вродените инстинкти на своята раса.

Стигна до долнопробната крайбрежна кръчма и зачака своя човек. „Не своя човек — сгълча се тя. — Този начин на мислене рано или късно ще ми види сметката.“

Важно бе да внимава с него, защото слуховете бяха верни — Честа наистина беше убивал пратениците на своите потенциални клиенти, когато сметнеше, че се опитват да купят политическата му лоялност, а не просто да го наемат в качеството му на платен убиец. Когато най-после го видя да идва и да сяда на обичайната си маса, небето вече бе притъмняло. След пороя от по-рано, когато вятърът гонеше пелени от дъжд по водната повърхност, сега Езгнано приличаше на гладко огледало, което отразяваше луната и звездите.

Предпочитаната от Честа маса му осигуряваше добър изглед към всички, които влизаха в кръчмата, и лесен път за бягство към водата при нужда. Преди появата на Честа масата бе стояла празна, дали заради изричните инструкции на кръчмаря, или защото редовните клиенти знаеха, че убиецът предпочита именно нея, Одиса не знаеше, а и нямаше особено значение. Тръгна бавно към него, като се постара да я види навреме. Сигурна бе, че инстинктите му са мълниеносни като натегнатата тетива на лък. Нямаше смисъл да ги отприщва.

— Ти — каза Честа, вдигнал поглед към нея, — играеш много сложна игра.

Може и да беше заблудила шпионите на капитан Хавел с импровизираната си дегизировка, но Честа я беше познал веднага.

Одиса седна и плъзна поглед по красивата водна шир. Самотна галера напускаше бавно пристанището, греблата й се трудеха усилно в пълното безветрие на настъпващата нощ.

— Мислех, че етикетът на наемните убийци им забранява да разпитват работодателите си — каза тя.

— Е, аз така и не се научих на добри маниери.

Позволи си да го огледа. Лицето му й се стори младо, а после той наклони глава и чертите му изведнъж придобиха зрелостта на доста по-възрастен. Според източниците й Честа беше прехвърлил четиридесетте, но от каквато и раса да беше, представителите й явно остаряваха също толкова красиво, колкото и нейните сънародници.

— Закъсня — отбеляза Одиса.

— Напротив, появих се в най-подходящия момент. Както винаги.

— Едва не ги убиха — каза тя.

— Да. Едва.

— Подобен драматизъм не е ли в ущърб на занаята ти?

Той се вгледа в нея и Одиса се запита дали не е преминала границата.

— Драмата е всичко — каза меко той. — Драмата е в центъра, тя е причината. Мислех, че поне ти го разбираш, защото си паякородна, а вашите хора живеят заради едното шоу. Аз не убивам, защото обичам убийствата. Не убивам, за да трупам богатство. Не убивам в името на някаква кауза или идеология. Убивам така, както актьорът излиза на сцената и както добрият атлет застава на старта. Убивам, защото в броените секунди на екзекуцията аз съм изключителен. Завършен.

Одиса рискува да го ядоса още малко:

— Тогава защо не си станал актьор, убиецо?

— Защото не ме бива в преструвките, ако не друго. Аз имам само един талант. Едно наследство.

Тя бръкна в кесията на колана си и видя как Честа настръхва, но напрежението му се отля без следа, когато от кесията излязоха само увити на руло монети.

— Ето ти дължимата плата. Човек като теб едва ли има живи длъжници.

— Заради обидата — каза той. — Не заради парите.

— Разбира се. — Тя плъзна рулото монети по масата, а той се пресегна мълниеносно без никакво предупреждение и прикова ръката й към дървения плот.

— Да не мислиш, че живея в дворец, паешко момиче? — Гласът му беше толкова тих, че Одиса едва го чу през шума на сърцето в ушите си. — Да не мислиш, че ям от позлатени чинии и имам цяла сюрия слуги, които да ми прислужват? Мислиш ли, че аз, такъв, какъвто съм, един ден просто ще се оттегля от занаята и ще си живея царски като паякороден лорд, потънал в лукс и наслади?

Хватката му й причиняваше болка, но Одиса не го показа. Гледаше го право в очите.

— И две нощи не мога да спя на едно и също място — продължи той. — А когато спя, дори насън се ослушвам за стъпки пред вратата и ръка на прозореца. Ям, когато сваря. Нямам приятели, защото не мога да се доверя никому. Имам стотици врагове, всичките с добро основание да искат смъртта ми, стотици клиенти, които биха предпочели да замлъкна завинаги. Имам само онова, което се вижда с просто око, паячке — оръдията на своя занаят. Не ми трябва нищо, което не мога да нося със себе си. Рисковете на едно обвързване — било с хора, било с недвижима собственост — са неприемливи за мен. Имам един кат дрехи, имам оръжията си, имам репутацията си. Ето това е животът на великия убиец.

— Но ти си герой в очите на хората — възрази изтръпнала тя.

— На хората като цяло — може би, но на всеки поотделно съм враг. Никой от тях не би ме черпил питие в таверна, а дори да го направи, аз не бих го изпил, защото нямам доверие никому.

— Но всичките тези пари… услугите ти са безобразно скъпи. Какво правиш с тях?

Той се усмихна и пусна ръката й. По китката й останаха бели петна.

— Знам ли, може би ги заравям на скришно място. Или ги раздавам на просяците. Или ги инвестирам в търговията с подправки. Или пък ги хвърлям във водите на Езгнано. Когато умра, никой няма и да разбере. — Изгледа я с подозрение и отсече: — Толкоз за мен. Ако бях любопитен соларниец, бих се запитал защо една паякородна, която уж работи за осите, се опитва да предпази враговете им. Бих се зачудил какво ли става.

— Е, това ще трябва да си остане моя тайна — каза тя и стана.

Той не направи опит да я спре, но когато Одиса се обърна, добави:

— Чувствам, че в близко бъдеще Соларно ще се превърне в много интересно място и доста пренаселено. Чудя се защо ли ми минават такива мисли.

— Може би трябва да попътуваш и да разшириш обхвата на тази твоя безценна репутация — каза Одиса.

— О, по всичко личи, че уменията ми и занапред ще се търсят тук — подхвърли той. Погледът, с който я прикова, беше поглед на хищник. — Ти си много изящна, паячке, много умна и много сложна. Внимавай как плетеш паяжината си. Ще ми е неприятно, ако в недалечно бъдеще някой ми даде твоето име.