Кръвта на богомолката

4.

Червенокожият мравкороден, който през последните няколко минути изглеждаше преминал в отбрана, внезапно смени тактиката, светкавичният му удар проби гарда на противника му и го порази в челюстта. Костеното острие на Изкуството му остави кървави резки по кожата, а силата на удара повали противника му на земята, но не задълго. Само след миг двамата — и двамата мравкородни, но от различни градове — вече обикаляха в кръг и се измерваха с поглед, а сетне се счепкаха отново. С натрупването на умората все повече удари достигаха целта си и се лееше все повече кръв.

За огромно удоволствие на публиката. И не каква да е публика, разбира се. Тази се състоеше от най-изтъкнатите и най-издигнатите — генерали, високопоставени служители от търговския консорциум, мъже от добри семейства и с голямо богатство. Стояха прави, размахваха юмруци, надаваха ревове при всеки кървав удар, виеха, крещяха и насърчаваха състезателите, макар те да не се нуждаеха от окуражаване.

Имаше само два острова на спокойствие сред това кръвожадно море. Уктебри беше единият.

„Глупаво представление — помисли презрително той. — Толкова похабена кръв.“ Уханието й изпълваше въздуха и гъделичкаше сетивата му като никое друго. Дори парфюмът на паякородна блудница не би могъл да го докосне така. Ароматът на кръв бе така опияняващ, че надвиваше дори натрапчивото присъствие на тълпата.

Седеше зад човека, който понастоящем смяташе себе си за негов господар. Бяха взели старата му черна роба и вместо с нея го бяха накиприли с карирана мантия в черно и златно, която трябваше да покаже, че Уктебри се е издигнал с едно стъпало по-високо в йерархията, че вече не е обикновен роб, а привилегирован роб. Достатъчно ценен, за да го пуснат от килията. Или пък императорът просто искаше да го държи близо до себе си.

Самият император наблюдаваше студено сражаващите се мравкородни. Тази борба и цялата серия брутални двубои, които щяха да видят тепърва, бяха организирани в негова чест от високопоставено столично семейство, което се надяваше да спечели по този начин императорското му благоволение. Навсякъде около него щастливците, сдобили се с покана за събитието, ревяха кръвожадно, а императорът седеше мълчаливо, не пропускаше нищо и скучаеше до смърт. Отегчението беше негов постоянен спътник, това Уктебри го знаеше. Не че нямаше вкус към подобни представления, напротив. Императорът нямаше съвест, която да се разбунтува заради кървавото зрелище, нито високи идеали, които да го издигнат над ревящата тълпа. По негова заповед имперските войници подлагаха на сеч градове и села. Една негова дума беше достатъчна, за да изкормят пред очите му прегрешил роб от домашната прислуга, войските му да опожарят поредния град, агентите на Рекеф да убият дързък монарх. И съзнанието, че може да направи всичко това просто ей така, го лишаваше от съпътстващата наслада. Подобни начинания бяха твърде дребни, за да задържат интереса му, и това се отнасяше за всички неща, от които обикновените хора черпеха наслада. Той лягаше с красивите си наложници, ядеше прекрасните си ястия, издаваше заповеди и броеше богатството си, но отдавна се беше преситил. Уви, страховете му и тегобите на управлението не знаеха умора и с всеки ден го тормозеха все по-нетърпимо.

Тегоби като проблема с осигуряването на наследник. Един император трябва да има наследник и Алвдан го знаеше отлично, но въпреки това още не си беше взел съпруга, нито бе признал официално някое от незаконните си деца. Всяко негово дете неизбежно би се превърнало в заплаха, в инструмент на властолюбивите. За момента заплахата се въплъщаваше в Седа, единствената оцеляла от братята и сестрите му, чиято смъртна присъда той обмисляше ежедневно. Единствената причина сестра му още да е жива беше убеждението на Алвдан, че докато я държи под свой контрол, ще държи под контрол и угрозата от узурпиране на трона. Ала един син би променил това начаса. Ето защо императорът на осите, най-могъщият човек на света, живееше в постоянната агония на страх и подозрения, които превръщаха и най-екзотичното ястие в безвкусна помия. Но това се промени в деня, когато един комаророден роб му направи невероятно, наглед неизпълнимо предложение. Защото ако един император живее вечно, проблемът с наследника отпада от само себе си.

„Какви опасни игрички играем.“ В сянката на качулката си Уктебри си позволи бегла усмивка. Той ли беше пленник и роб на осите, или те играеха по неговата свирка? Въпрос достоен за магьосник, защото магията битуваше в пролуките между фактите от реалността, а истината за неговата роля щеше да придобие облика на факт едва когато той решеше да я промени. Дотогава двамата с императора щяха да живеят всеки със своята истина. Расата на Уктебри открай време бе малобройна, сега — повече от всякога. Оцелял бе по-скоро споменът за нея, въплътен в древните суеверия на селското население. „Лягай си веднага, иначе комарородните ще дойдат и ще ти изпият кръвчицата.“ Така плашеха децата на село. В някои отдалечени райони заплахата не беше изпразнена от съдържание.

Император Алвдан Втори така и не беше попитал какво ще спечели Уктебри от планирания ритуал. Свикнал бе хората да му предлагат разни неща в замяна на благоволението му.

Двубоят явно беше свършил, докато мислите на Уктебри се занимаваха с по-важни неща. Така и не разбра кой от мравкородните е победил. Зрителите насядаха по местата си и се разприказваха — я за спорт, я за бизнес, я и за двете, а императорът попита отегчено:

— Е, чудовище? Оценяваш ли честта, с която те удостоихме?

Уктебри вдиша дълбоко и с наслаждение разсейващия се мирис на пролята кръв. Ноздрите на острия му нос потръпнаха.

— Ценя я високо, ваше императорско величество.

— Разочароваш ли ни, твар, току-виж и ти си се озовал на арената.

— Боя се, че няма да съм достойно зрелище за вас и дворяните ви, ваше императорско величество.

Алвдан изсумтя, после се обърна наляво да предаде казаното от комара на съседа си, а именно на влиятелния генерал Максин, който си мислеше, че използва Уктебри, за да укрепи силните си позиции пред императора, точно както Уктебри си мислеше, че използва Максин, за да си осигури достъп до негово величество.

„Съмнения и сенки, живата вода на магьосниците.“ Уктебри се облегна назад. Някой току-що беше споменал, че следващата битка щяла да изправи на арената хищен бръмбар срещу половин дузина роби, истинско спортно събитие, което си заслужавало да се види.

Когато и последният двубой приключи, всички изчакаха Алвдан да стане пръв, което той направи своевременно, без дори да погледне към тръпнещите организатори на тазвечерното зрелище. Уктебри намираше хегемонията на осородните за особено забавна. Те поставяха императора на недостижим пиедестал, далеч над всички. Останалите — офицерите от армията, знатта от старите родове, новобогаташите от Консорциума — всички те бяха само на крачка един от друг и постоянно се боричкаха за място под слънцето. След като императорът и най-близките му приближени си тръгнеха, неминуемо щеше да започне голямото ръгане с лакти кой да е следващият, напуснал арената…

Уктебри използва блъсканицата, за да стрелне многозначително с поглед генерал Максин, и ето че едрият прошарен осороден изостана крачка, за да се изравни с него.

— За мен е голяма чест, че ме удостоявате с вниманието си, почитаеми генерале — каза Уктебри с язвителна усмивка.

— Забравяш се, робе — отвърна студено Максин. — Какво искаш?

— Знаете какво искам, генерале — каза покорно комарородният. — От какво се нуждая, за да изпълня желанието на негово величество.

— Да, да, прословутата ти кутия — изръмжа презрително Максин. — Вече пратих хора в Джерез. Скоро ще я имаш, проклета да е.

— Все пак, генерале, просто за всеки случай, аз помолих една своя сънародничка да иде там и да впрегне уменията си за постигането на същата цел.

— Не си имал възможност да молиш никого за нищо, робе — каза Максин, но в гласа му липсваше увереност.

— Въпреки това молбата беше отправена и приета. — Уктебри наблюдаваше генерала и видя сянка да загрозява чертите му. Какво изтънчено удоволствие от най-висша проба беше това. Действащ генерал от Рекеф, чиито агенти и информатори държаха цялата имперска армия в ужас, а ето че смелостта му изневерява заради един уморен стар роб. „Имаш цяла армия шпиони, генерале, а не знаеш нищо за моите.“

— Твоята сънародничка по-добре да стои настрана — каза Максин с престорено безразличие. — Моите хора не знаят нищо за нея и тя лесно може да пострада, преди да са разбрали коя е.

— О, генерале — каза Уктебри, — какво ви кара да смятате, че те изобщо ще усетят присъствието й, освен ако тя не реши да им се разкрие?

Императорът все така събираше редовните си съветници, както повеляваше традицията, но напоследък се беше оформил нов елит. „Война“ беше думата, плъзнала из коридорите на властта в Капитас. Войната беше слънцето и въздухът на Империята. Войната беше средството да напреднеш в кариерата и да си подсигуриш бъдещето, пак тя смазваше колелетата на търговията и жънеше реколта от богатство и власт за онези, които успяваха да яхнат вълната й.

Равнинците не разбираха, не бяха в състояние да разберат и никога нямаше да проумеят, че превземането на Тарк и Битката на релсите изобщо не се вместваха в имперското понятие за война. Не, подобни стълкновения и нашествия бяха ежедневие за Империята. Нужна бе съпротива и мислена линия, която имперската армия да пресече, за да се брои една кампания за истинска война.

Сега равнинците бяха прокарали такава линия — крива линия от Меро до Колегиум и от Колегиум до Сарн. Империята бе погълнала близо половината от Равнините, преди единичните сражения да достигнат мащабите на война по техните стандарти.

Императорът крачеше сред генералите си и оглеждаше гигантската карта, първо от едната страна, после от друг ъгъл. Тази релефна карта беше истинско произведение на изкуството, създадено от най-умелите роби занаятчии. Планините и хълмовете, реките и горите бяха пресъздадени от лакирано дърво с различен цвят, а градовете — с бронзови медальони, специално изковани за целта, всеки град с името и герба си. Дървени блокчета и малки пергаментови флагчета бележеха позициите на въоръжените сили.

Генерал Максин наблюдаваше зорко Алвдан. Императорът изглеждаше доволен от видяното, лицето му постепенно се озари от неподправен интерес, който щеше да се отрази добре на бойния дух. На почетно разстояние от масата с релефната карта стояха главните стратези на Империята — двама оттеглили се от активна служба генерали, един старши служител на Консорциума, един полеви полковник, прикрепен към Осма армия, която понастоящем чакаше назначение в столичните казарми, един майор от инженерния корпус и още един от роботърговския.

— Това са нашите Крилати фурии, така ли? — попита императорът и посочи армията край сребърната нишка на релсовия път между Хелерон и Сарн.

— Седма армия, точно така, ваше императорско величество — отвърна един от старите генерали. — Тук, при Хелерон, е Шеста, която изчаква нови попълнения, преди да се присъедини към генерал Малкан. Самият Малкан вече получава доставки на провизии и ново въоръжение.

— Ново въоръжение? Новото тайно оръжие, за което ни бе казано?

— Така нареченият щраколък, ваше императорско величество — потвърди майорът от инженерния корпус. — Резултатите от битката със сарнианците показват, че е доста ефективно, но докладите може и да са в голяма степен преувеличени…

В очите на Алвдан се появи изражение, което майорът не забеляза.

— Припомнете ми отново кой е отговорен за тази нова играчка?

— Тя е дело на един външен, полуродния Дрефос. — От гласа на майора капеше презрение. — Забавна джаджа, ваше величество, като всичките му измишльотини, но не може да замени арбалетите и автовозилата.

Императорът изгледа с усмивка майора. Старият генерал, по-опитен с владетелските капризи, благоразумно отстъпи назад.

— Майоре, ние ценим професионалното ви становище — продължи Алвдан. — Затова поискахме мостра на това оръжие да бъде доставена в Капитас за наше лично забавление.

— Убеден съм, че ще го намерите за забавно, ваше величество.

— Отлично. Имате ли броня, майоре?

— Не разбирам…

— Предвид лекотата, с която омаловажавате това ново оръжие, несъмнено не бихте се поколебали да докажете правдивостта на думите си. — Алвдан все така се усмихваше любезно. — Ние, следователно, ще очакваме с нетърпение двубоя между изобретението на полуродния и вашето професионално мнение. Колкото до забавлението, майоре, определено очакваме да има такова.

Инженерът отстъпи назад, блед и втресен, а Алвдан плъзна поглед по останалите. Максин знаеше какви мисли минават през главата му: „Добре е да им се припомня от време на време какво означава думата «император».“

— Не сме доволни от напредъка в Равнините. Искаме да прекараме идното лято сред новите си поданици в Колегиум. Вярваме, че това желание е ясно за всички ви.

Утвърдително мърморене и кимане откъм стратезите.

— Обяснете ни къде ще нападнат нашите армии — нареди Алвдан и посочи майора от роботърговския корпус. Мъжът беше ветеран с богат опит във военните кампании и като такъв прие предизвикателството с точната смесица от почитание и самоувереност. Малцина военни от кариерата се задържаха достатъчно дълго при роботърговците, за да достигнат майорски чин, ала той отдавна си беше създал непристъпна ниша в търговията с хора, която войната захранваше неуморно.

— Ваше императорско величество, изправени сме пред тристранна отбрана. Както знаете, генерал Алдер и Четвърта армия са били разбити от равнинските диваци. Втора армия вече се придвижва от Аста към Тарк, за да заеме позиции по крайбрежието с идването на пролетта и така да съкрати времето за придвижване по суша. Осма армия също ще потегли към Аста, където да изчака назначение според обстоятелствата. Планът е да пометем крайбрежието по най-бързия начин, но тук изниква проблемът с паякородните.

— Вече взех решение във връзка с паяците — отбеляза Алвдан. Тактиците се размърдаха заинтригувано, защото за тях това беше новина. — Длъжни сме да приемем, че са имали пръст в унищожението на Четвърта армия — продължи императорът. — Затова натоварих генерал Максин със задачата неговите агенти да дестабилизират местните паешки градове. Идеята е да ги въвлечем в стълкновения по границата, така че Паешките земи да стоят настрана от нашата кампания в Равнините. — Изгледа ги с усмивка. — Останалото е в компетентността на Рекеф и в способните ръце на генерал Максин, но при нужда Втора или Осма армия без съмнение могат да отделят малко време, за да подпалят паяжините им. Продължете.

Майорът от роботърговския корпус посочи картата.

— Вече стана дума, че Шеста и Седма армия ще потеглят към Сарн, но агенти от вътрешната служба на Рекеф докладват, че понастоящем Сарн е в съюз с известен брой по-малки градове в района, което значително би затруднило придвижването на имперски войски през оспорваните територии. — Майорът погледна към Максин. — Генерале, може би навлизам във ваши води?

Максин пристъпи към масата и почука с пръст по лъскавия диск, който обозначаваше Сарн.

— Омесването на различни раси, което е налице в момента покрай опитите на Равнините да организират съюз срещу нас, позволява на нашите агенти много по-голяма свобода на действие отпреди. Наши хора са внедрени на централни места, което им дава възможност да подронят сериозно основите на евентуалния съюз, като отстранят ключови фигури и внесат подозрения и търкания между кандидат-съюзниците. Ако всичко върви по план, в края на зимата генерал Малкан ще потегли към Сарн и ще го унищожи, преди да продължи на север и да изтрие от лицето на земята диваците, които живеят там. След това Колегиум ще падне или пред Седма армия, която ще настъпи южно от Сарн, или пред Втора, която ще се придвижи източно по крайбрежието — в зависимост кой от двата варианта се окаже по-печеливш предвид непосредствените обстоятелства. Така ще свърши войната с Равнините.

— Която, надяваме се, няма да се проточи колкото Дванайсетгодишната война — каза Алвдан.

— Не бихме могли да се закълнем в живота си, че знамето на ваше императорско величество ще се развее над Колегиум това лято — каза един от старите генерали, — но Равнините, макар да са сравними с Империята в технологично отношение, не притежават единството и духа на Федерацията, нито техните неизчерпаеми резерви от човешка сила. Логиката диктува, че най-късно през следващото лято целите Равнини ще бъдат ваши.

„Равнините ще бъдат ваши“ — измърмори презрително под нос Уктебри. Не беше присъствал лично на военния съвет, но това не представляваше пречка, защото умът му беше отворил проходи в тъканта на двореца като дървояд в старо писалище. Нищо не му убягваше, при това без проблеми, защото осите, убедени в непоклатимостта на своя материален свят, оставаха пълни невежи за реалността, която ги следваше невидима на крачка разстояние. Бяха го върнали в новата му стая, онази с отварящия се таван. Позволяваха му да я напуска единствено в компанията на генерал Максин или на императора; той обаче смяташе, че при нужда би могъл да излезе и без чужда помощ. Границите и очертанията отново се бяха размили, важни въпроси оставаха без ясен отговор. Въпроси като: „Това за себе си ли го правя, или за расата си?“

Разбира се, по тази пътека първоначално го бяха тласнали тайните майстори сред Окървавените, ала междувременно той беше натрупал личен залог, шанс и копнеж да заграби властта за себе си вместо да се преклони покорно пред волята на своите висшестоящи. Расата му никога не бе познавала единството като такова. Всички бяха родени индивидуалисти. И именно затова се бяха стопили до шепа хора.

Нареди на пазача да отвори вградения в тавана капак, защото това просто действие на механичен принцип с макара и въжета не му беше по силите. Студен въздух нахлу в стаята и раздвижи пламъците в огнището. Уктебри видя как дъхът им — неговият и на пазача — се накъдрят в бяла пара от внезапния студ.

Тази нощ нямаше облаци, които да петносват небето, но и да имаше, това не би му попречило. Уктебри можеше да чете по облаците също толкова лесно, колкото и по звездите, криещи се зад тях.

Предната нощ беше сънувал дълго, видял беше много неща. Сега вдигна поглед към небесната подредба, та с нейна помощ да разбие виденията на съставните им части и да отстрани плявата на обикновените фантазии.

Имало бе богомолкородни в съня му, както и мнозина други от народите на Равнините. Мъж, който се биеше под емблемата на древните оръжемайстори… и жена, чието знаме се менеше постоянно, шпионка в смисъла, който придаваха на тази дума старите раси. Именно тя държеше Кутията на сенките.

Предната нощ беше пълна с лица и кръв. Видял беше император Алвдан Втори, целия в злато, да наблюдава раждането на един нов свят. Може би трябваше да му каже за видението си и да поласкае ненаситното му его още малко.

Смъртта на могъщите… за това по-добре да замълчи, макар видението да беше съвсем отчетливо предната нощ, четеше се и сега по звездите. Градове, които падат, и армии в поход. Не беше нужно да си провиждащ, за да съзреш такива неща в бъдещето. Империята се беше разраснала като проказа, територията й преливаше от въоръжени мъже. Всички независими градове и държавни формирования в това кьоше на света щяха да бъдат засегнати, повече или по-малко, още при следващата сезонна кампания на осите. Предната нощ беше видял и корабните платна на паякородни; белите очи на молци, които са тласнали собствените си хора към смърт и разруха; един куц полуроден, който стрива камък на сол с ръка от стомана; мъртвец, който оживява и властва над изгубените, а слънцето е негова царица. Уктебри преся виденията, ала пак много остана забулено в мрак, непристъпен дори за неговите силни очи.

Даде знак на пазача и разтрепераният мъж с облекчение завъртя макарата да затвори капака. Миг преди хоризонтът да изчезне, Уктебри различи върху небесната карта още нещо. Кръв, разбира се. Кръвта беше движещата сила на света, но тази конкретна кръв щеше да се пролее тази нощ.

Тази мисъл го накара да се усмихне бегло. В древната магия имаше много традиции, имаше школи на молецородните, на паяците и на други, всички отдавна изгубени и изоставени. Единствени комарородните разбираха истинската стойност на кръвта, знаеха кога да бръкнат надълбоко в умовете на други и да положат ръцете им върху дръжката на ножа.

За Алвдан денят беше минал незадоволително. Комарородният роб продължаваше да мрънка за безценната си кутия. Генерал Максин правеше чистка сред агентите си и си въобразяваше, че Алвдан няма представа за властовите игрички, които играе с другите двама генерали от Рекеф. Беше се самозабравил този Максин и вярваше, че императорското благоволение му се полага по право. Току-виж скоро дошъл моментът Максин да открие, както толкова други преди себе си, че благоволението на трона не се подарява никому задълго.

От друга страна обаче, ако Максин умреше, Алвдан щеше да се лиши от плашилото, което вдъхваше такъв страх на Седа. Сестра му вече осем години живееше в сянката на генерала, след като той беше отстранил всички други братя и сестри на императора. Не, по-добре щеше да е засега да отложи смъртната му присъда. Къде другаде би намерил такъв удобен бич, с който да налага сестричката си?

Ами военните, гениалните му стратези! „Разполагам с цяла империя, от която да избирам, а ми дават това?“ Вярно, майорът от роботърговския корпус изглеждаше сравнително компетентен, но кой истински войник би се задоволил да командва роботърговци? Повечето бяха негодяи и печалбари, но Империята имаше нужда от тях. Империята изпитваше постоянен глад за нови робски попълнения, които да заменят бързо изчерпващите се ресурси. А нови винаги щеше да има — военнопленници, престъпници, нещастници от подчинените провинции и от набезите срещу дивите племена отвъд имперските граници. Роботърговският корпус вършеше добра работа, нищо че занятието им беше под достойнството на истинския войник.

„Моите генерали само говорят ли, говорят.“ Ако и тази пролет не отбележеха значим напредък, Алвдан щеше да си достави удоволствието лично да измисли изтезания за тези некадърници. Засега обаче трябваше да търси наслади другаде. Беше хапнал малко, изпил беше чаша вино, слугите кръжаха раболепно около него в очакване на заповеди. За физическите си нужди лесно щеше да се погрижи, но умът му не намираше покой, проблемите го глождеха и ръчкаха неуморно. Заедно с антуража си от стражи и прислуга Алвдан тръгна към стаите на наложниците си.

Единствено императорът държеше наложници. Другите осородни мъже имаха съпруги, любовници, робини или която там жена им привлече вниманието. Чувал беше, че някои чуждестранни раси, като прокълнатите паяци например, търсели наслада в огромни хареми, където благородните дами можели да яздят всяка нощ цяла година, без да повторят мъжа под себе си, но императорските наложници бяха нещо различно. Императорът можеше да поиска и да получи всяка жена в Империята, от всяка раса, от всеки статут, робиня или свободна, омъжена или не, ала в харема си държеше жени за своя лична употреба. Тази употреба само отчасти имаше отношение към физическата наслада и в много по-голяма степен към политическата целесъобразност. Жените от личната му колекция бяха важни, защото всички бяха повече или по-малко заложници.

Повечето бяха осородни, дъщери на влиятелни семейства, на губернатори, на полковници; мъже, чиято вярност към Империята беше от изключителна важност, ала не докрай гарантирана; мъже, които командваха огромни армии в поход, далеч от непосредствения контрол на трона, или бяха търговски барони от Консорциума, чиито ръце често бяха потънали дълбоко в имперската съкровищница — от всички тях бе поискано да дадат близка кръвна роднина от женски пол за харема на императора. Чест, която е трудна за преглъщане, но искрено верните се подчиняваха безпрекословно, а страховитият призрак на Рекеф имаше грижа за охотата на останалите.

Разбира се, една от дъщерите на генерал Максин също беше тук — средната. Алвдан беше спал с нея само веднъж. Всъщност той спеше с всяка от тях поне по веднъж. Максин беше пословично безчувствен, но стигнеше ли се дотам, смъртта или обезобразяването на дъщеря му със сигурност щеше да поожули дори неговото желязно самообладание.

„За какво имам настроение тази вечер?“ — запита се Алвдан. За нещо необичайно, реши след малко.

— Доведи ми Тсеринет — нареди той на Надзорницата на наложниците, застаряваща матрона, която беше заемала този пост още по времето на баща му. В харема не се допускаха мъже — нито стражи, нито слуги, — затова в тези стаи, с лъскави доспехи и остри копия, служеха единствените въоръжени жени в Империята — дванайсет подбрани осородни, за които се говореше, че не отстъпвали и на най-добрите дуелисти в имперската армия.

Когато му доведоха жената, Алвдан едва не промени решението си. Не беше голяма красавица тази Тсеринет. Ниска и тъмна, с плоско лице и слабо тяло. Лягал беше с нея четири пъти и всеки път контактът им беше еднакъв — лишен от страст и без знак за емоция от нейна страна. Оставяла го бе да я бележи с очевидното желание всичко да приключи възможно най-бързо. Дори когато я шамароса веднъж в яда си, тя не реагира по никакъв начин.

Сега изглеждаше особено унила. Срещна погледа му само за миг и в очите й се четеше нещо изгубено и скръбно. О, да, щеше да свърши работа.

Той го дължеше на Империята си все пак, да посещава всяка част от своите земи, пък било и чрез свои представители. Това важеше и за всичките му наложници от други раси — важни жени от подчинените на Империята градове, пратени тук като гаранция за доброто поведение на своите семейства. В момента никоя не беше по-важна от Тсеринет.

Запита се какви ли новини са стигнали до нея от родния й град. Тамошният губернатор ги работеше здравата и те работеха здраво на свой ред, от зори до здрач се потяха на полето да осигурят храна за Империята, или в работилниците да изковат брони, оръжия и машини. Откакто капитулира след продължителна обсада, Сзар се беше превърнал в основна колона на Империята, град, който на практика работеше за добруването на завоевателя си и чието население беше по-лоялно дори от осородните поданици на императора, защото царицата им беше тук, в двореца — Тсеринет, владетелката на Сзар, обожавана от своя народ, царицата на пчелородните.

О, да, добре щеше да е още веднъж да наложи печата си над Сзар. Редно беше да почете пчелите с вниманието си.

Очаквал бе познатото безстрастно и лишено от отклик съвкупление, а получи нещо друго. Тази нощ Тсеринет прие вниманието му с отчаян плам и с хъса на влюбена жена, сключваше краката си около кръста му и се движеше в синхрон с него, сякаш тласкана от неутолима жажда. И той през цялото време се питаше — дори докато я яздеше потен и задъхан — защо тази жена се е променила толкова и къде е изчезнало безстрастното същество отпреди. Стискаше го така, сякаш събираше смелост да скочи в някаква незнайна и бездънна пропаст.

Направо го изцеди, а когато той се търкулна настрана, тя впери поглед в тавана с насълзени очи. Алвдан нямаше представа какво я мъчи, но и не изпитваше желание да проучва мисленето на всички раси, които Империята беше подчинила. Доволен от сеанса, той я остави да трепери сама и се върна в собственото си легло.

Беше един вид сбогуване, последен жест, но не към мъжа, когото мразеше най-много на света, а към самия свят. На следващата сутрин намериха Тсеринет мъртва. През нощта беше счупила един глинен съд, срязала бе вените си с чиреп от него и кръвта й беше изтекла. Тсеринет, царицата на Сзар и заложница срещу покорството на народа си, вече я нямаше.